Чарлс Буковски
Жени (87)

87

Поканиха ме да чета в известния нощен клуб The Lancer, на булевард „Холивуд“. Съгласих се за две вечери. И двете вечери преди мен щеше да свири рокгрупата „Голямото изнасилване“. Бях попаднал в истинския шоубизнес. Дадоха ми допълнително билети, та се обадих на Тами и я попитах дали не иска да дойде. Тя се съгласи, така че първата вечер я взех със себе си. Казах им да й пишат пиенето на моята сметка. Седнахме в бара и зачакахме да дойде време за моя номер. Номерът на Тами беше горе-долу същият — веднага се напи и тръгна да обикаля из бара, за да си говори с хората.

Докато стане време да изляза на сцената, Тами вече падаше по масите. Намерих брат й и му казах:

— Господи, веднага я изкарай оттук!

Той я изведе навън в нощта. Аз също се напих и по-късно забравих, че съм го помолил да я изведе.

Четенето не мина добре. Публиката беше само от почитатели на рокмузиката, които не разбираха какво им говоря. Но и аз си бях виновен донякъде. Понякога имам късмет с публиката в рокклубовете, но точно тази вечер не ми се получи. Май се притеснявах защо я няма Тами. Когато се прибрах, й позвъних по телефона. Вдигна майка й.

— Дъщеря ти е БОКЛУК! — заявих.

— Ханк, не ми говори така — отвърна тя и затвори.

Следващата вечер отидох сам. Седнах на една маса в бара и започнах да пия. При мен дойде една възрастна, достолепна жена и се представи. Беше преподавателка по английска литература и бе довела една от ученичките си — малка лоена топка на име Нанси Фрийз. Нанси изглеждаше разгонена. Попитаха ме дали съм съгласен да отговоря на някои въпроси на учениците.

— Моля — казах аз.

— Кой е любимият ви писател?

— Фанти.

— Кой?

— Джон Фанти — казах аз и го повторих по букви. — „Питай прахта“. „Почакай до пролетта, Бандини“.

— Къде можем да намерим книгите му?

— Лично аз ги намерих в градската библиотека в центъра. На Пето авеню и улица „Олив“, ако не се лъжа.

— Защо го харесвате?

— Пълно отдаване на чувствата. Много смел човек.

— Кой още?

— Селин.

— Защо?

— Защото са го изкормили, а той се е смял и е разсмивал и тях. Много смел човек.

— Вярвате ли в смелостта?

— Обичам да я откривам навсякъде — в животните, в птиците, във влечугите и хората.

— Защо?

— Защо ли? Защото ме кара да се чувствам по-добре. Смелостта е въпрос на стил в една безнадеждна ситуация, каквато е животът.

— А Хемингуей?

— Не.

— Защо не?

— Защото е прекалено мрачен и сериозен. Иначе е добър писател, има чудесни изречения. Но за него животът винаги е бил истинска война. Никога не се е отпускал, никога не е танцувал.

Те си прибраха тетрадките и изчезнаха. Тъпо. Така и не успях да им кажа, че всъщност най-голямо влияние върху мен са оказали актьори: Гейбъл, Кагни, Богарт и Ерол Флин.

В следващия момент вече седях с три красиви жени: Сара, Каси и Дебра. Сара беше на трийсет и две, класна мацка, със стил и добро сърце. Имаше златисторуса, много права коса, и луди очи. Освен това носеше със себе си необичайно голямо съчувствие, което изглеждаше истинско и очевидно й костваше нещо. Дебра беше еврейка, с големи кафяви очи и щедра уста, нацапана с кървавочервено червило. Устата й блестеше и сякаш ме канеше да я опитам. Реших, че е някъде между трийсет и трийсет и пет, и ми напомняше на майка ми през трийсет и пета година (макар че майка ми беше много по-красива). Каси беше висока, с дълга руса коса, много млада, скъпо облечена, модерна, тренди, нервна и красива. Тя седеше най-близо до мен, стискаше ръката ми и търкаше бедрото си в моето. Когато ми стисна ръката, изведнъж осъзнах, че нейната ръка е много по-голяма от моята. (Макар че съм едър, се притеснявам от малките си ръце. Когато бях по-млад, се биех по баровете във Филаделфия и бързо разбрах колко е важно да имаш големи ръце. И досега се изумявам как е възможно да съм надделявал в една трета от сбиванията.) Във всеки случай, Каси очевидно смяташе, че е по-готина от приятелките си, а аз не й противоречах, макар че не бях съвсем сигурен.

След това дойде време да чета и този път имах по-голям късмет. Публиката беше същата, но този път се концентрирах върху работата си. Хората загряха, започнаха да подлудяват и да се забавляват. Понякога те правят всичко, понякога ти. Обикновено е второто. Все едно излизаш на ринга: човек трябва да излиза с чувството, че дължи нещо на публиката, иначе изобщо няма смисъл да го прави. Раздавах крошета и ъперкъти на воля, а в последния рунд съвсем се развилнях и повалих дори съдията. Представлението си е представление. След като се бях издънил толкова зле предишната вечер, хората сигурно много се изненадаха, че се представих тъй добре сега. Лично аз много се изненадах.

Каси ме чакаше в бара. Сара ми мушна любовна бележка с телефонния си номер. Дебра не беше толкова оригинална — просто ми написа номера си. За миг — кой знае защо — си спомних за Катрин, след това почерпих Каси с едно питие. Никога повече нямаше да видя Катрин. Моето малко момиче от Тексас, моята принцеса на красотата. Сбогом, Катрин.

— Виж, Каси, можеш ли да ме закараш вкъщи? Много се напих и не съм в състояние да карам. Всеки път, когато карам пиян, може да ми е за последно.

— Добре, ще те закарам у вас. А колата ти?

— Майната й. Ще я оставя тук.

Тръгнахме си заедно, в нейното скъпо MG. Чувствах се като в някакъв филм. Постоянно си мислех, че ще ме остави на следващия ъгъл. Беше на около двайсет и пет. Докато караше, не спираше да говори. Работела за музикална компания и много обичала работата си, защото трябвало да ходи чак в 10:30 сутринта и можела да си тръгва в три следобед.

— Не е зле — каза тя. — И ми харесва. Вече имам право да назначавам и уволнявам хора, напреднах в кариерата, но все още никого не съм уволнила. Те са добри професионалисти и вадим добри парчета…

Пристигнахме у нас. Аз извадих водката. Косата на Каси й стигаше почти до задника. Винаги съм си падал по дълга коса и по дълги крака.

— Ти чете много добре тази вечер — рече ми тя. — Беше съвсем различно от предишната. Не знам как да го кажа, но когато си в добра форма, в теб има някаква… човечност. А повечето поети са едни дребни лайна.

— И аз не ги обичам.

— Те също не те обичат.

Пихме още малко и си легнахме. Тя имаше изумително, величествено тяло, като модел на „Плейбой“, но за съжаление аз бях пиян. Все пак успях да го вдигна и започнах да я чукам, сграбчих дългата й коса, прокарвах пръстите си през нея и се възбуждах още повече, но все не можех да свърша. Накрая се изтърколих настрани, пожелах на Каси „лека нощ“ и заспах със съня на виновните.

На сутринта ми беше неудобно. Бях сигурен, че никога повече няма да видя Каси. Облякохме се. Беше към десет сутринта. Отидохме до нейната кола и се качихме. Аз не казах нищо и тя не каза нищо. Чувствах се глупаво, но нямаше какво да кажа. Тя ме откара обратно до The Lancer, където беше моят син фолксваген.

— Благодаря ти за всичко, Каси. Мисли си хубави неща за Чинаски.

Тя не отговори. Целунах я по бузата и слязох. Тя се отдалечи в скъпото си MG. В крайна сметка беше така, както често ми казваше Лидия: „Ако ти се пие, пий; ако искаш да чукаш, остави бутилката.“

Проблемът ми беше, че исках да правя и двете едновременно.