Чарлс Буковски
Жени (56)

56

Същия ден, след вечеря, Джоана извади мескалин.

— Пробвал ли си от това?

— Не.

— Искаш ли да пробваш?

— Ами добре.

Джоана беше наредила по масата бои, четки и хартия за рисуване. Тогава си спомних, че колекционираше картини. И беше купила някои от моите. През по-голямата част от вечерта бяхме пили „Хайнекен“, но още не бяхме пияни.

— Това е много силно — предупреди ме тя.

— Какво се получава?

— Става ти много странно. Може да ти прилошее. Ако повърнеш, те вдига още повече, но аз предпочитам да не повръщам, така че ще го вземем с малко сода бикарбонат. Как да ти кажа — може би най-доброто на мескалина е това, че с него можеш да изпиташ истински ужас.

— Аз и без това го изпитвам — отвърнах.

Започнах да рисувам. Джоана пусна уредбата. Музиката беше много странна, но ми харесваше. Огледах се и видях, че Джоана я няма. Нищо. Нарисувах един човек, който се беше самоубил, като се беше обесил от гредите на тавана с въже. Използвах предимно жълто, така че умрелият стана много шарен и забавен. После нещо каза:

— Ханк…

Нещото беше точно зад гърба ми. Подскочих от стола:

— ГОСПОДИ БОЖИЧКО! МАМКА МУ, ГОСПОДИ БОЖИЧКО!

От китките към раменете и надолу по гърба ми пробягаха миниатюрни ледени мехурчета. Започнах да треперя. Озърнах се. Зад мен стоеше Джоана.

— Никога повече не прави така — казах й аз. — Никога повече не ме стряскай така, защото ще те убия!

— Просто отидох за цигари, Ханк.

— Виж какво нарисувах.

— Страхотно е — каза тя. — Много ми харесва!

— Предполагам, че е от мескалина.

— Да, така е.

— Добре тогава, госпожичке. Дай ми една цигара.

Джоана се засмя и запали по цигара за двама ни.

Пак се хванах да рисувам. Този път наистина ми се получи: нарисувах огромен зелен вълк, който чукаше червенокоса жена — червената й коса се спускаше като водопад, докато зеленият вълк й го набиваше между краката, които беше вдигнал с лапите си. Жената беше безпомощна. Вълкът не спираше да я тъпче, а над тях гореше нощта, бяха под открито небе и в небето имаше звезди с дълги ръце и луната, която ги гледаше. Беше горещо, горещо и шарено.

— Ханк…

Пак подскочих. Обърнах се и видях Джоана. Този път я сграбчих за гърлото:

— Не ти ли казах, по дяволите?! Не ти ли казах да не ме стряскаш така?!