Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Women, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Чарлз Буковски. Жени

Американска. Второ издание

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 978–954–597–447–2

 

Предпечат: Митко Ганев

Формат 60/90/16, печ. коли 21

ИК Фама София

Печат „Симолини“

История

  1. — Добавяне

83

Бях се съгласил да участвам в едно четене на север. Следобеда преди четенето седях в един апартамент в хотел от веригата „Холидей Ин“ и пиех бира с Джо Уошингтън, организаторът на четенето, местния поет Дъдли Бари и гаджето му Пол. Дъдли беше решил да разкрие пред света, че е хомосексуалист. Беше нервен, дебел и амбициозен. Не спираше да ходи напред-назад.

— Ще четеш яко, а?

— Не знам.

— Адски привличаш хората. Как го правиш, по дяволите? Редят се на опашка!

— Сигурно обичат да гледат кръвопролития.

Дъдли сграбчи Пол за гъза.

— Ще те праскам, сладур! А после ти ще ме праскаш!

Джо Уошингтън стоеше до прозореца.

— Я гледай, Уилям Бъроуз. Той живее в съседния апартамент. Неговото четене е утре вечерта.

Отидох до прозореца и погледнах. Наистина беше Бъроуз. Върнах се и си отворих още една бира. Бяхме на първия етаж.

Бъроуз мина по алеята, точно покрай прозореца, отвори вратата на апартамента си и влезе.

— Искаш ли да се запознаеш с него? — попита ме Джо.

— Не.

— Аз отивам да го видя за една минута.

— Добре.

Дъдли и Пол се гонеха из стаята и се хващаха за гъзовете. Дъдли се смееше, а Пол се кикотеше и се изчервяваше.

— Ей, момчета, защо не се усамотите някъде?

— Не е ли сладък? — попита ме Дъдли. — Обожавам млади момчета!

— Аз се интересувам от жени.

— Не знаеш какво изпускаш.

— Не ме мисли.

— Джак Мичъл движи с травестити. Пише стихотворения за тях.

— Те поне приличат на жени.

— Някои дори приличат на жени повече отколкото жените.

Продължих да пия мълчаливо.

 

 

Джо Уошингтън се върна.

— Казах на Бъроуз, че си в съседния апартамент. Казах му: „Бъроуз, знаеш ли, че Хенри Чинаски е в съседния апартамент?“ И той каза: „Честно?“ И аз казах: „Искаш ли да се запознаеш с него?“ И той каза: „Не“.

— Трябва да слагат хладилници в хотелските стаи — отвърнах аз. — Шибаната бира се стопли.

Излязох да потърся лед. Когато минах край апартамента на Бъроуз, той седеше на един стол до прозореца. Изгледа ме с безразличие.

Намерих машина за лед, взех малко, върнах се, изсипах го в мивката и сложих бирите в леда.

— Не се напивай много — посъветва ме Джо. — Започваш да фъфлиш.

— На тях не им пука какво ще кажа — отвърнах. — Те просто искат да ме видят разпънат на кръст.

— Петстотин долара за един час работа? — каза Дъдли. — Ти на това кръст ли му викаш?

— Аха.

— Бива те като Христос!

 

 

После Дъдли и Пол си тръгнаха, а двамата с Джо отидохме до едно близко кафене, за да хапнем и да пийнем. Намерихме свободна маса. Веднага щом се настанихме, при нас започнаха да сядат непознати. Само мъже. Ужас. В кафенето имаше и хубави момичета, но те само ме поглеждаха и се усмихваха, или ме поглеждаха и дори не се усмихваха. Предположих, че онези, които не се усмихват, не одобряват отношението ми към жените. Да им го начукам на всичките.

Там бяха Джак Мичъл и Майк Тъфтс, които и двамата бяха поети. Никой от тях не си изкарваше прехраната с честен труд, въпреки че от поезията не печелеха нищо. Живееха от подаяния и силата на волята си. Мичъл наистина беше добър поет, но нямаше късмет. Заслужаваше нещо по-добро. После при нас дойде и Бласт Гримли, певецът. Бласт винаги беше пиян. Никога не го бях виждал трезвен. На масата имаше и още няколко мъже, които изобщо не познавах.

— Господин Чинаски? — обърна се към мен едно момиче.

Беше много сладка, дребничка, с къса зелена рокля.

— Да?

— Бихте ли ми дали автограф?

Тя ми подаде една от първите ми книги, със стихотворения, които бях написал, докато работех в пощата. Надписах книгата, нарисувах нещо и я подадох обратно.

— Много ви благодаря! — каза тя и си тръгна.

Всички тези копелета, които седяха около мен на масата, бяха провалили възможностите ми за действие.

Скоро на масата вече имаше четири-пет кани наливна бира. Поръчах си сандвич. Пихме два-три часа, после се върнахме в апартамента. Доизпих бирите от мивката и си легнах.

 

 

Не си спомням много от четенето, но на следващата сутрин се събудих в леглото си, сам. Към единайсет сутринта Джо Уошингтън почука на вратата.

— Ей, човече, това беше едно от най-добрите ти четения!

— Честно? Бъзикаш ли се?

— Не, не, беше супер. Ето ти чека.

— Благодаря ти, Джо.

— Сигурен ли си, че не искаш да се запознаеш с Бъроуз?

— Сигурен съм.

— Той ще чете довечера. Ще останеш ли да го чуеш?

— Трябва да се прибирам в Лос Анджелис, Джо.

— Чувал ли си го как чете?

— Джо, искам само да се изкъпя и да изчезвам оттук. Ще ме закараш ли до летището?

— Естествено.

 

 

Когато си тръгнахме, Бъроуз все така седеше на онзи стол до прозореца. Изобщо не показа, че ме е видял. Хвърлих му един поглед и си продължих. Бях си взел чека. Нямах търпение да се прибера, за да отида на хиподрума.