Чарлс Буковски
Жени (11)

11

Лидия имаше две деца: момчето Тонто беше на осем, а петгодишното момиченце, което беше прекъснало първото ни чукане, се казваше Лиза. Една вечер бяхме седнали заедно да вечеряме. Нещата с Лидия вървяха добре и аз оставах да вечерям при тях почти всяка вечер, после спях с нея и си тръгвах към единайсет на следващата сутрин, за да се прибера вкъщи, да си проверя пощата и да пиша. Децата спяха в съседната стая, на едно водно легло. Къщата беше малка, стара, взета под наем от един японец, бивш борец, който сега се занимаваше с недвижими имоти. Той очевидно се интересуваше от Лидия. Аз нямах проблем с това. Беше хубава, стара къща.

— Тонто? — започнах аз, докато се хранехме. — Нали знаеш, че когато майка ти започне да пищи нощем, то не е, защото я бия? Нали знаеш всъщност кой е загазил тогава?

— Да, знам.

— Тогава защо не идваш да ми помогнеш?

— А, не. Познавам си мама.

— Слушай, Ханк — намеси се Лидия. — Не се опитвай да ме скараш с децата ми.

— Той е най-грозният мъж на света — заяви Лиза.

Лиза ми харесваше. Един ден щеше да стане истинска сексбомба — сексбомба с характер.

След вечеря двамата с Лидия отивахме в нашата спалня и си лягахме. Лидия си падаше по черни точки и пъпки. Аз пък имах лоша кожа. Тя слагаше лампата по-близо до лицето ми и започваше да ми чисти пъпките. Това ми харесваше. Беше ме гъдел и понякога се надървях. Много интимно преживяване. Понякога тя ме целуваше между изстискването на две пъпки. Винаги първо ми оправяше лицето, а после — гърба и гърдите.

— Обичаш ли ме?

— Аха.

— О-о, виж я тази!

Беше черна точка, от която излезе жълта опашчица гной.

— Готина е — съгласих се.

Лидия лежеше върху мен. Спря да стиска и ме погледна в очите:

— Да знаеш, че ще те погреба, дебел нещастник!

Засмях се. Лидия ме целуна.

— Не, аз ще те вкарам обратно в лудницата — отвърнах.

— Обърни се. Дай да ти оправя гърба.

Обърнах се. Тя се зае с врата ми.

— О-о, тази е страхотна! Направо се изстреля! Улучи ме в окото!

— Трябва да носиш предпазни очила.

— Хайде да си направим един малък Хенри! Представяш ли си, един малък Хенри Чинаски!

— Хайде да почакаме малко — отвърнах.

— Не, искам бебе сега!

— Да почакаме.

— Само спим, ядем, лежим и правим любов. Като някакви охлюви сме. Влюбени охлюви.

— Така ми харесва.

— Преди пишеше тук. Беше зает. Носеше си мастило, за да рисуваш. А сега се прибираш вкъщи и правиш всичко интересно там. Тук само ядеш и спиш, а после на сутринта веднага си тръгваш. Не е честно.

— Така ми харесва.

— Не сме ходили на купон от месеци! Аз обичам да се срещам с хора! Скучно ми е! Толкова ми е скучно, че ще се побъркам! Искам да правя разни неща! Искам да ТАНЦУВАМ! Искам да живея!

— Ох, мамка му.

— Много си стар. Искаш само да седиш и да критикуваш всички и всичко. Не искаш да правиш каквото и да било. Мислиш, че нищо не е достойно за теб!

Изтърколих се от леглото и станах. Започнах да си обличам ризата.

— Какво правиш? — попита тя.

— Тръгвам си.

— Ето! Щом нещо не стане по твоя начин, веднага скачаш и изчезваш. Никога не искаш да обсъдим нещата. Прибираш се, напиваш се и на следващия ден ти е толкова лошо, та мислиш, че ще умреш. И чак тогава ми се обаждаш!

— Изчезвам оттук, по дяволите!

— Но защо?

— Не искам да стоя някъде, където не ме искат. Не искам да стоя някъде, където не ме харесват.

Лидия помълча. После каза:

— Добре. Ела да си легнеш. Ще загасим лампата и ще си лежим заедно.

Аз също помълчах. После рекох:

— Добре.

Съблякох се съвсем, легнах и се завих. Притиснах хълбока си до хълбока на Лидия. И двамата лежахме по гръб. Отвън се чуваха щурците. Беше хубав квартал. Минаха няколко минути. После Лидия заяви:

— Ще бъда велика.

Не отговорих нищо. Минаха още няколко минути. Тогава Лидия изскочи от леглото. Вдигна и двете си ръце към тавана и извика:

— ЩЕ БЪДА ВЕЛИКА! НАИСТИНА ЩЕ БЪДА ВЕЛИКА! НИКОЙ НЕ ЗНАЕ КОЛКО ВЕЛИКА ЩЕ БЪДА!

— Добре — отвърнах.

Тя продължи по-тихо:

— Ти не разбираш. Аз ще бъда велика. Имам повече потенциал от теб.

— Потенциалът няма никакво значение — отвърнах. — Трябва да работиш. Почти всяко бебе в количка има повече потенциал от мен.

— Но аз ще го НАПРАВЯ! ЩЕ СТАНА ВЕЛИКА!

— Добре — съгласих се. — Но междувременно ела да си легнеш.

Лидия се върна в леглото. Не се целунахме. Нямаше да правим секс. Бях уморен. Заслушах се в щурците. Не знам колко време мина. Бях почти заспал, но не съвсем, когато Лидия изведнъж седна в леглото. И изпищя. Изпищя силно.

— Какво става? — попитах.

— Тихо.

Замълчах. Лидия седя неподвижно почти десет минути. После се строполи обратно на възглавницата.

— Видях Бог — каза тя. — Току-що видях Бог.

— Ще ме побъркаш бе, кучко!

Станах и започнах да се обличам. Бях бесен. Не можах да си намеря боксерките. Майната им. Отказах се от тях. Облякох всичко останало и седнах на стола, за да си обуя обувките на босо.

— Какво правиш? — попита Лидия.

Нямах отговор. Отидох в дневната. Сакото ми беше на един стол и аз го взех, за да го облека. Лидия също изтича в дневната. Беше със син комбинезон и бикини. Боса. Имаше дебели прасци. Обикновено носеше ботуши, за да ги прикрива.

— НИКЪДЕ НЯМА ДА ХОДИШ! — изпищя ми тя.

— Да бе — отвърнах. — Тръгвам си.

Тя ми налетя. Обикновено ме нападаше, когато бях пиян. Но сега бях трезвен. Отстъпих встрани, тя падна на пода и се претърколи по гръб. Прескочих я и тръгнах към изхода. Тя беше побесняла, ръмжеше и се зъбеше. Приличаше на женски леопард. Погледнах надолу към нея. Докато беше на пода, се чувствах в безопасност. Тя изръмжа и когато понечих да си тръгна, изведнъж протегна пръсти и заби ноктите си в ръкава на сакото ми, като го откъсна от рамото.

— Господи! — възкликнах. — Гледай какво ми направи новото сако! Току-що си го бях купил!

Отворих вратата и изскочих навън, по един ръкав.

Докато отключвах колата, чух как босите й крака шляпат по асфалта зад гърба ми. Метнах се вътре и заключих вратата. Запалих двигателя.

— Ще ти убия колата! — изкрещя тя. — Ще ти убия колата!

Юмруците й забарабаниха по капака, покрива и предното стъкло. Подкарах много бавно, за да не я ударя. Моят форд мъркюри комет, модел 62-ра година, наскоро се беше разпаднал на съставните си части, така че си бях купил фолксваген, модел 67-а. Поддържах го чист и лъснат. Дори държах гюдерия в жабката. Докато се отдалечавах, Лидия не спираше да бие по колата с юмруци. Когато най-сетне излязох на улицата, преминах на втора. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях Лидия сама на лунната светлина, неподвижна, по син комбинезон и бикини. Стомахът ми се сви. Почувствах се болен, безполезен и тъжен. Бях влюбен в нея.