Чарлс Буковски
Жени (93)

93

Организираха четенето ми във Ванкувър — петстотин долара плюс самолетния билет и хотела. Спонсорът, Барт Макинтош, се притесняваше как ще вляза в страната. Трябваше да взема самолет до Сиатъл, той щеше да ме посрещне там и да ме прекара с кола през границата с Канада, а след четенето трябваше да хвана самолет от Ванкувър до Лос Анджелис. Изобщо не разбирах какъв е смисълът от всичко това, но се съгласих.

И така, отново бях във въздуха и пиех двойна водка с тоник. Пак летях с търговците и бизнесмените. Носех си малкия куфар с чисти ризи, бельо, чорапи, три-четири стихосбирки и още десет-дванайсет нови стихотворения, напечатани на машина. Както и четка и паста за зъби. Струваше ми се абсурдно някой да ми плаща да пътувам донякъде, за да чета поезия. Тази игра не ми харесваше и все още не бях свикнал с тъпотията й. Човек трябваше да работи като вол на безсмислени, нископлатени места, докато навърши петдесет, а после изведнъж започваше да се носи над цялата страна с питие в ръка, като досадна конска муха.

 

 

Макинтош ме чакаше в Сиатъл и се качихме в колата му. Беше приятно, защото и двамата не говорехме много. Четенето беше спонсорирано от частен източник, което беше за предпочитане пред университетите. В университетите се страхуваха от прекалено много неща; едно от тях бяха поетите-боклуци, например, но пък от друга страна, бяха твърде любопитни, за да пропуснат такова нещо.

На границата се наложи да чакаме дълго, защото се бяха наредили поне сто коли. Граничните полицаи изобщо не бързаха. От време на време отбиваха по някоя стара кола встрани от опашката, но в повечето случаи само задаваха един-два въпроса и ти махваха да минеш. Изобщо не разбирах защо Макинтош толкова се паникьосва от цялата процедура.

— Човече! — каза той, когато минахме. — Минахме!

Ванкувър не беше далеч. Макинтош спря пред хотела. Хотелът изглеждаше сносен. Беше точно на брега. Взехме ключа и се качихме в стаята. Стаята също беше приятна, имаше хладилник и нечия добра ръка беше напълнила хладилника с бира.

— Пий една бира — предложих аз.

Седнахме и започнахме да смучем бирата.

— Миналата година идва Крийли — каза ми той.

— Честно?

— Ще четеш в нещо като търговски артцентър, който е на самоиздръжка. Имат много членове, висок членски внос, дават помещения под наем и прочие. Всички билети за твоето четене вече са продадени. Силвърс даже каза, че е можел да спечели сума пари, ако беше вдигнал цените на билетите.

— Кой е Силвърс?

— Майрън Силвърс. Той е един от директорите на артцентъра.

Ето, че стигнахме и до тъпото.

— Мога да ти покажа града — предложи Макинтош.

— Няма нужда. Ако реша, ще се разходя.

— А не искаш ли да вечеряме? Арт-центърът плаща.

— Само сандвич. Не съм особено гладен.

Пресметнах, че ако успея да го изкарам навън, мога да го оставя в момента, в който свършим да ядем. Не че беше лош човек, просто повечето хора не ме интересуваха.

 

 

Намерихме един ресторант на три-четири пресечки оттам. Ванкувър беше много чист град и на вид жителите му не бяха агресивни като хората от другите големи градове. Но когато погледнах менюто, цените бяха с около четирийсет процента по-високи от моя квартал в Лос Анджелис. Поръчах си сандвич с ростбиф и още една бира.

Беше приятно да излезеш от САЩ. Наистина имаше разлика. Жените изглеждаха по-добре, всичко беше по-спокойно и някак си по-истинско. Изядох си сандвича и Макинтош ме откара обратно в хотела. Оставих го при колата му и се качих в стаята си с асансьора. Взех си душ и после не се облякох. Застанах до прозореца и се загледах във водата. Утре вечер всичко щеше да свърши, щях да им взема парите и към обяд вече щях да летя обратно. Жалко. Изпих още три-четири бутилки бира, легнах и заспах.

 

 

Закараха ме на четенето час по-рано. На сцената имаше някакво момче, което пееше. Хората си говореха помежду си, без да му обръщат никакво внимание. Дрънчаха бутилки, чуваше се смях — добра, пияна публика, каквато обичам аз. Заедно с Макинтош, Силвърс и още няколко души отидохме зад кулисите, за да пийнем.

— Ти си първият поет мъж, който е идвал тук от дълго време насам — каза ми Силвърс.

— Как така?

— Преди теб имаше дълга поредица от педали. Внасяш приятно разнообразие.

— Благодаря — отвърнах.

 

 

После четох като за световно. Към края се напих и хората също се напиха. Започнахме да се караме и малко си покрещяхме, но общо взето, беше добре. Дадоха ми чека още преди четенето, което помогна за представянето ми.

 

 

След това имаше купон в някаква голяма къща. След час-два се озовах между две жени. Едната беше блондинка и изглеждаше като изваяна от слонова кост — с прекрасни очи и прекрасно тяло. Беше дошла с гаджето си.

— Чинаски? — каза ми тя след известно време. — Смятам да си тръгна с теб.

— Чакай малко — отвърнах. — Нали си с гаджето си?

— Мамка му — рече тя. — Той е гола вода! Ще си тръгна с теб!

Погледнах към момчето. В очите му напираха сълзи. Целият трепереше. Беше влюбен, горкият.

Момичето от другата ми страна имаше тъмна коса. Тялото й беше също толкова хубаво колкото на блондинката, но не беше толкова привлекателна в лицето.

— Хайде с мен — предложи ми тя.

— Какво?

— Вземи ме с теб — поясни тя.

— Чакай малко.

Пак се обърнах към блондинката и казах:

— Слушай, ти си много красива, но не мога да си тръгна с теб. Не искам да огорча твоя приятел.

— Майната му на този кучи син. Той е гола вода.

Момичето с тъмната коса ме дръпна за ръката:

— Ако не ме вземеш с теб веднага, аз си тръгвам.

— Добре де — отвърнах. — Давай да вървим.

Намерих Макинтош. Той не правеше нищо особено. Предполагам, че просто не обичаше купоните.

— Хайде, Мак, закарай ни в хотела — казах аз.

Там имаше още бира. Тъмнокосото момиче ми каза, че името й е Айрис Дуарте. Била наполовина индианка и твърдеше, че работи като кючекчийка. Стана на крака и хвърли няколко гьобека. Изглеждаше добре.

— Обаче е нужен костюм, за да се получи както трябва — добави тя.

— Не, не ми трябва костюм — възразих.

— Не бе, искам да кажа, че на мен ми трябва костюм, за да се получи — обясни тя.

Наистина приличаше на индианка. Имаше индиански нос и индианска уста. Изглеждаше някъде на двайсет и три, имаше тъмнокафяви очи, тих глас и това страхотно тяло. И беше чела три-четири от моите книги. Добре тогава.

Пихме още един час, после си легнахме. Първо я лизах, но когато се качих върху нея, просто я чуках известно време, без да свърша. Жалко.

 

 

На сутринта си измих зъбите, наплисках се със студена вода и пак си легнах. Започнах да си играя с путката й. Тя се намокри. Качих се върху нея. Започнах да я работя, като си мислех за страхотното й младо тяло. Тя го поемаше с желание. Беше страхотно. Страхотно. След това Айрис отиде в банята.

Аз се изтегнах, като си мислех колко страхотно беше. Айрис се върна и пак си легна. Не си говорихме. Мина един час. После го направихме отново.

 

 

Накрая се измихме и се облякохме. Тя ми даде адреса и телефонния си номер, а аз й дадох моите. Тя май наистина ме харесваше. След петнайсет минути и Макинтош почука на вратата. Закарахме Айрис до едно кръстовище близо до работното й място. Излезе, че всъщност е сервитьорка; това с кючека й беше само мечта. Целунах я за довиждане. Тя излезе от колата. После се обърна и ми махна, преди да си тръгне. Гледах тялото й, докато се отдалечаваше.

— Чинаски пак удари нещо — обобщи Макинтош, докато караше към летището.

— Ами, нищо особено — отвърнах.

— И мен ме огря — добави той.

— Така ли?

— Аха. С твоята блондинка.

— Какво?

— Да — потвърди той и се засмя. — Тя остана за мен!

— Карай към летището, кучи сине!

Върнах се в Лос Анджелис и минаха три дни. Вечерта имах среща с Дебра. Телефонът звънна.

— Ханк, обажда се Айрис!

— Айрис, каква изненада! Как си?

— Ханк, идвам в Лос Анджелис. Идвам да те видя!

— Супер! Кога?

— В сряда преди Деня на благодарността.

— Деня на благодарността?

— И мога да остана чак до следващия понеделник!

— Добре.

— Имаш ли нещо за писане? Ще ти кажа номера на полета.

 

 

Същата вечер двамата с Дебра вечеряхме в един ресторант до брега. Масите не бяха наблъскани една до друга и имаше предимно морска храна. Поръчахме си бутилка бяло вино и чакахме вечерята. Дебра изглеждаше много добре, но ми каза, че се преуморява от работа. Искала да наеме още едно момиче. А не било лесно да намери човек, който да става за нещо. Като цяло, хората не ставали.

— Така е — съгласих се аз.

— Чувал ли си се със Сара?

— Обадих й се по телефона. Бяхме се скарали за нещо. Аз малко загладих нещата.

— Виждал ли си я, след като се върна от Канада?

— Не.

— За Деня на благодарността съм поръчала дванайсеткилограмова пуйка. Можеш ли да режеш пуйка?

— И още как.

— Не пий прекалено много тази вечер. Нали знаеш какво става, когато пиеш прекалено много? Ставаш като мокро макаронче.

— Добре.

Дебра се протегна през масата и ме погали по ръката:

— Милото ми мокро макаронче!

 

 

След вечеря купихме само още една бутилка вино. Изпихме я бавно в нейното легло, пред огромния телевизор. Първото предаване беше тъпо. Второто беше по-сносно. За сексуален маниак и за умствено изостанало селянче. Един луд доктор беше трансплантирал главата на сексуалния маниак върху раменете на умствено изостаналото селянче и то започна да търчи из провинцията с две глави и да прави всякакви ужасни неща. Това много ме зарадва.

След бутилката вино и момчето с двете глави аз се качих върху Дебра и за разнообразие се представих добре. Получи се продължителен, енергичен галоп, изпълнен с неочаквани обрати, преди най-сетне да се изпразня в нея.

 

 

На сутринта Дебра ме помоли да остана у тях и да чакам да се върне от работа. Обеща да сготви нещо вкусно за вечеря.

— Добре — съгласих се аз.

След като тя тръгна, се опитах да поспя още малко, но не успях. Мислех си за Деня на благодарността — как щях да й кажа, че няма как да бъда с нея? Това ме притесняваше. Станах и обиколих къщата. Взех си вана. Но нищо не помогна. Може би Айрис щеше да размисли, или пък самолетът й щеше да се разбие. Можех да се обадя на Дебра дори сутринта в Деня на благодарността, за да й кажа, че все пак ще дойда.

Продължих да обикалям, като се чувствах все по-зле. Сигурно защото бях останал да спя, вместо да се прибера. Все едно продължавах агонията. И изобщо, защо бях такова лайно? Адски ме биваше да вкарвам хората в някакви гадни филми. Защо го правех, а? Да не би да се опитвах да си върна за нещо? Докога щях да се залъгвам, че това е някакво проучване на женската природа? Не — аз просто оставях нещата да се случват, без да се замислям за последствията. Не мислех за нищо друго освен за задоволяването на собствените си евтини, егоистични желания. Държах се като разглезен гимназист. Държах се по-зле от всяка курва — курвите взимат само парите и нищо повече. А аз си играех с живота и душата на хората, както си исках. Как изобщо можех да се наричам човек? Как можех да пиша стихотворения? От какво бях направен? Аз бях просто някаква селска версия на маркиз Дьо Сад — но без неговия интелект. Дори убийците бяха по-прями и честни в живота си, отколкото бях аз. Дори изнасилвачите. Нямаше никакво съмнение, че не искам някой да си играе с моята душа, да й се подиграва и да я изнасилва; в това не се съмнявах. Значи бях истински боклук. Докато обикалях напред-назад, окончателно се уверих, че съм такъв. Боклук. А най-лошото беше, че се представях точно за това, което не съм — за добър човек. Влизах в живота на хората, защото те ми се доверяваха. Вършех си мръсната работа по най-лесния начин. Все едно пишех книга за любовния живот на хиената.

Спрях по средата на стаята, изненадан от мислите си. Седнах на ръба на леглото и установих, че плача. Пипнах сълзите си с ръце. Главата ми се въртеше, но не се чувствах луд. Изобщо не разбирах какво ставаше с мен.

Вдигнах телефона и набрах номера на Сара в нейното заведение за здравословно хранене.

— Имаш ли работа? — попитах.

— Не, току-що отворих. Добре ли си? Звучиш малко странно.

— Защото съм на дъното.

— Какво стана?

— Ами казах на Дебра, че ще прекарам Деня на благодарността с нея. Тя разчита на това. Но сега възникна нещо друго.

— Какво?

— Ами, аз не съм ти казвал за това. Както знаеш, двамата с теб все още не сме правили секс. Сексът променя нещата.

— Какво е станало?

— В Канада се запознах с една кючекчийка.

— Така ли? И се влюби в нея?

— Не, не съм се влюбил.

— Чакай, имам клиент. Можеш ли да задържиш за малко?

— Добре…

Седях, притиснал слушалката към ухото си. Още бях гол. Погледнах пениса си и помислих: „Мръсно копеле! Знаеш ли колко болка причиняваш с тъпия си глад?“

Поседях пет минути, като държах слушалката до ухото си. Поне нямаше аз да плащам сметката за телефона.

— Готово — каза Сара. — И какво?

— Ами когато бях във Ванкувър, казах на кючекчийката, че може да дойде да ме види в Лос Анджелис.

— Е, и?

— Ами нали ти казах, вече бях обещал на Дебра, че ще прекарам Деня на благодарността с нея…

— Ти и на мен обеща — рече Сара.

— Честно?

— Е, беше пиян. Каза, че като всички американци и ти не обичаш да оставаш сам на празниците. Целуна ме и ме попита дали не искам да прекараме заедно Деня на благодарността.

— Извинявай, не си спомням…

— Няма нищо. Чакай, че идва още един клиент…

Оставих слушалката и отидох да си налея нещо за пиене.

Докато се връщах в спалнята, видях увисналия си корем в едно огледало. Беше грозен и отвратителен. Защо ме търпяха жените?

Хванах слушалката с едната ръка, а с другата надигнах чашата с вино. Сара се върна на линията.

— Добре. И какво?

— Ами после стана така. Онази вечер ми се обади кючекчийката. Тя всъщност не е кючекчийка, а сервитьорка. Съобщи ми, че ще дойде в Лос Анджелис, за да прекара Деня на благодарността с мен. Звучеше много щастлива.

— Трябваше да й кажеш, че имаш ангажимент.

— Ами не й казах.

— Защото нямаш кураж.

— Айрис има страхотно тяло.

— В живота има и други неща освен страхотното тяло.

— Както и да е. Сега трябва да кажа на Дебра, че не мога да бъда с нея на Деня на благодарността, а не знам как.

— Къде си?

— В леглото на Дебра.

— А къде е Дебра?

— На работа — отвърнах аз и изхлипах.

— Ти си голям ревльо, бе — заяви Сара.

— Знам. Но трябва да й кажа. И това ме побърква.

— Сам си се забъркал. И сам трябва да се оправиш.

— Помислих си, че ще ми помогнеш, ето защо ти се обадих.

— Какво искаш да направя? Да ти сменя пелените? Да й се обадя вместо теб?

— Не, няма нужда. Аз съм мъж. Сам ще й се обадя. Ще й се обадя веднага. Ще й кажа цялата истина. Веднага ще приключа с тази шибана история!

— Добре. После ми разправи как е минало.

— Всичко е заради детството ми, нали разбираш. Така и не познах любовта…

— Обади ми се по-късно — каза Сара и затвори.

 

 

Налях си още една чаша вино. Не можех да разбера какво е станало с живота ми. Бях изгубил интерес към духовните неща, бях изгубил и интерес към светските неща, бях изгубил и твърдата си защитна обвивка. Бях изгубил чувството си за хумор по отношение на чуждите проблеми. И си ги исках обратно. Исках нещата в живота ми да вървят лесно. Но някак си знаех, че това няма да се върне — поне не веднага. Бях обречен да продължа да се чувствам така — виновен и беззащитен.

Опитах се да си внуша, че чувството за вина е някаква болест. Всъщност мъжете без чувство за вина успяваха в живота. Мъже, които бяха способни да лъжат и да мамят, които знаеха всички мръсни номера. Кортес например. Той изобщо не се е ебавал. Нито Винс Ломбарди. Но колкото и да разсъждавах в тази посока, все ми беше гадно. Реших да приключа веднъж завинаги. Бях готов за това. За изповедалнята. Щях отново да стана католик. Да си кажа всичко, за да ми олекне, а после да чакам опрощение. Допих виното и се обадих в офиса на Дебра.

Вдигна Теси.

— Здрасти, миличка! Обажда се Ханк! Как си, какво става?

— Всичко е наред, Ханк. Ти как си?

— И при мен всичко е наред. Ти нали не ми се сърдиш?

— Не, Ханк. Беше си малко гадно, ха-ха-ха, но беше забавно. Нека си остане нашата малка тайна.

— Благодаря ти. Нали знаеш, че всъщност не съм…

— Знам.

— Ами добре, аз всъщност исках да говоря с Дебра. Там ли е тя?

— Не, тя е в съда, записва едно заседание.

— Кога ще се върне?

— Обикновено, след като е ходила в съда, не се връща в офиса. Искаш ли и предам нещо, ако все пак се върне?

— Не, Теси, благодаря ти.

 

 

Ето. Дори нямах възможност да се поправя. Изповедален запек. Комуникационен спек. Имах сериозни, много сериозни проблеми.

Изпих още една чаша вино. Бях готов да дръпна завесата и да покажа всичко. Но сега трябваше да остана на тъмно. Ставаше ми все по-зле. Депресията и суицидните настроения често са резултат от неправилно хранене. Но в последно време аз се хранех добре. Не бях забравил онова време, когато преживявах с едно шоколадче на ден, докато изпращах ръкописите на разказите си до Atlantic Monthly и Harper’s. Тогава не можех да мисля за друго, освен за храна. Когато тялото гладува, и умът изнемощява. Но в последно време за разнообразие се хранех адски добре и пиех адски добро вино. А това означаваше, че най-вероятно си мисля самата истина. Всички си въобразяват, че са специални, привилегировани, че са изключения от правилото. Дори дъртата вещица, която полива мушкатото на верандата. Аз също се смятах за изключителен, защото на петдесет бях успял да се измъкна от фабриките и да стана поет. Голяма работа. И какво? Веднага бях започнал да пикая на главите на всички, точно както правеха с мен шефовете ми, когато аз бях безпомощен. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах в крайния извод: аз бях един разглезен еблив алкохолик, който на всичко отгоре беше почти неизвестен.

Този анализ изобщо не ми помагаше да се чувствам по-добре.

Телефонът звънна. Беше Сара.

— Нали каза, че ще се обадиш? Какво стана?

— Тя не беше в офиса.

— Не беше в офиса?

— Беше в съда.

— И какво ще правиш сега?

— Ще я чакам. И ще й кажа.

— Добре.

— Не биваше да те занимавам с моите глупости.

— Няма проблеми.

— Искам да те видя пак.

— Кога? След кючекчийката?

— Ами да.

— Благодаря, но не желая.

— Ще ти се обадя.

— Добре. Ще гледам да ти изпера пелените, за да са готови.

 

 

Продължих да пия вино и да чакам. Стана три, четири, пет. Най-сетне се сетих да се облека. Когато колата на Дебра спря пред къщата, аз седях и я чаках с чаша в ръка. Тя отвори вратата. Носеше торба с покупки. Изглеждаше много добре.

— Здрасти! — каза тя. — Как е бившето мокро макаронче?

Отидох до нея и я прегърнах. Започнах да треперя и се разплаках.

— Какво има, Ханк?

Дебра пусна покупките на пода. Вечерята ни. Аз я притиснах към себе си. Не спирах да хлипам. Сълзите ми се лееха като вино. Не можех да спра. Част от мен наистина плачеше, а на другата й се искаше да бъде някъде по-далеч оттук.

— Какво има, Ханк?

— Не мога да бъда с теб на Деня на благодарността.

— Защо? Защо? Какво е станало?

— Знаеш ли какво е станало? Аз съм ЕДНО ГИГАНТСКО ЛАЙНО!

Вината ме дълбаеше като тирбушон и аз се сгърчих от ужасна болка.

— Една кючекчийка ще идва от Канада, за да бъде с мен на Деня на благодарността.

— Кючекчийка?

— Да.

— Красива ли е?

— Да, красива е. Съжалявам, толкова съжалявам…

Дебра ме отблъсна.

— Чакай да прибера покупките.

Тя вдигна торбата и влезе в кухнята. Чух как се отвори и затвори вратата на хладилника.

— Дебра? — казах. — Аз си тръгвам.

От кухнята не се чу никакъв звук. Отворих вратата и излязох. Фолксвагенът запали. Пуснах радиото, светнах фаровете и потеглих обратно към Лос Анджелис.