Чарлс Буковски
Жени (101)

101

От известно време си пишех с Таня и вечерта на 5 януари тя ми се обади по телефона. Имаше писклив, превъзбуден, секси глас като на Бети Буп.

— Пристигам утре вечерта. Ще ме посрещнеш ли на летището?

— Как ще те позная?

— Ще нося бяла роза.

— Страхотно.

— Слушай, сигурен ли си, че искаш да дойда?

— Да.

— Добре, тогава ще дойда.

Затворих телефона. Помислих си за Сара. Но със Сара не бяхме женени. Свободните мъже имат право на такива неща. Освен това бях писател. И стар мръсник. И бездруго човешките отношения не се развиват както трябва. Само в първите две седмици има нещо вълнуващо, после и двамата участници губят интерес към играта. Маските падат и започват да се показват истинските хора: откачалки, имбецили, маниаци, отмъстители, садисти, убийци. Съвременното общество беше създало хора от нов тип, които се хранеха едни с други. Все едно се биехме до смърт пред публика — в яма, пълна с лайна. Реших, че най-доброто, на което може да се надява човек в една връзка, са две години и половина. Крал Монгут от Сиам е имал девет хиляди жени и любовници; цар Соломон от Стария завет е имал седемстотин жени; Август Силния от Саксония е имал триста шейсет и пет съпруги, по една за всеки ден от годината. Колкото повече, толкова по-малък риск от провал.

Набрах номера на Сара. Тя вдигна.

— Здрасти — казах аз.

— Колко хубаво, че се обади — отвърна тя. — Точно си мислех за теб.

— Как върви добрият стар ресторант за здравословна храна?

— Не беше лош ден.

— Трябва да вдигнеш цените. Така направо подаряваш яденето.

— Ако излизам почти на нулата, не плащам данъци.

— Слушай, тази вечер ми се обадиха.

— Кой?

— Таня.

— Таня?

— Да, от известно време си пишем. Тя харесва стихотворенията ми.

— Видях писмото. Което тя ти е написала. Беше го оставил на масата. Това е жената от снимката, на която й се вижда путката, нали?

— Да.

— И тя ще ти идва на гости?

— Да.

— Ханк, това е отвратително. Това е повече от отвратително. Не знам какво да кажа.

— Ами тя идва. Обещах й да я посрещна на летището.

— Какво се опитваш да направиш? Какво означава всичко това?

— Може би не съм добър човек. Нали знаеш, че има всякакви хора.

— Това не е отговор. Какво ще стане с нас двамата? Не искам да звуча като героиня от някакъв сериал, но аз си позволих да изпитвам чувства към теб…

— Тя идва. Това ли е краят за нас двамата?

— Не знам, Ханк. Мисля, че да. Не мога да понеса такова нещо.

— Ти беше много мила с мен. Просто понякога не съм сигурен, че знам какво правя.

— Колко време ще остане?

— Два-три дни, предполагам.

— Не разбираш ли как се чувствам в момента?

— Мисля, че да.

— Добре. Когато си тръгне, ми се обади и ще видим.

— Хубаво.

 

 

Отидох в банята и се огледах. Изглеждах ужасно. Клъцнах няколко бели косъма от брадата си и част от косата около ушите. Здравей, Смърт. Но все пак бях изкарал почти шест десетилетия. Бях оставил на смъртта толкова подходящи възможности да ме довърши, че отдавна трябваше да съм мъртъв. Искам да ме погребат близо до хиподрума… където ще чувам галопиращите коне.

 

 

На следващата вечер отидох на летището и зачаках. Бях подранил, така че отидох в бара. Поръчах си питие и чух как някой хлипа. Огледах се. Видях една маса в дъното, на която плачеше някаква жена. Беше млада негърка — с много светла кожа — облечена с тясна синя рокля, и очевидно беше в състояние на алкохолно опиянение. Беше си качила краката на един стол, роклята й се беше вдигнала и се виждаха дълги, гладки, сексапилни крака. Сигурно всички мъже в бара вече се бяха надървили. Не можех да откъсна очи от нея. Беше гореща като жарава. Представих си я на моя диван, с дългите й крака. Взех си второ питие и отидох при нея. Застанах така, че да не се вижда как съм се възбудил.

— Добре ли си? — попитах. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Да, вземи ми един облак.

Отидох до бара, върнах се с облака и седнах при нея. Тя беше свалила краката си от стола. Седнах до нея в сепарето. Тя запали цигара и притисна хълбок в мен. Аз също си запалих цигара.

— Казвам се Ханк — представих се.

— Аз съм Елзи — каза тя.

Притиснах крак в нейния и бавно го раздвижих нагоре-надолу.

— Занимавам се с водопроводни тръби — продължих.

Елзи не отговори.

— Онзи кучи син ме заряза — каза тя най-сетне. — Господи, как го мразя! Направо не знаеш колко го мразя!

— Случва се на всички, поне по шест-осем пъти.

— Вероятно си прав, но от това изобщо не ми става по-леко. Просто ми се иска да го убия.

— Успокой се.

Протегнах ръка и я стиснах за коляното. Толкова се бях надървил, че ме болеше. Бях готов да свърша в гащите.

— Петдесет долара — каза Елзи.

— За какво?

— За каквото искаш.

— На летището ли работиш?

— Да, продавам курабийки.

— Съжалявам. Помислих си, че наистина имаш някакъв проблем. След пет трябва да посрещна майка ми.

Станах и се отдалечих. Проститутка! Погледнах през рамо и видях, че Елзи пак си е качила краката на стола, така че се виждаше още повече отпреди. Едва не се върнах. Дявол да те вземе, Таня.

 

 

Самолетът на Таня подходи към пистата и кацна, без да се разбие. Застанах да я чакам малко по-назад от останалите посрещачи. Какво ли щеше да представлява тя? Не ми се мислеше какво представлявам аз. Първите пътници влязоха в сградата на летището и аз започнах да се оглеждам.

Я, виж тази! Дано тя да е Таня!

Или тази. Господи! Какви хълбоци! Облечена в жълто и усмихната…

Или тази… представям си я как мие чиниите в моята кухня.

Или тази… как ми крещи, а едната й гърда се е показала от роклята.

На този самолет явно бяха пътували адски яки жени. Тогава усетих, че някой ме потупва по рамото. Обърнах се и видях едно малко момиче. Изглеждаше някъде на осемнайсет, с дълго тънко вратле, малко прегърбени рамене, дълъг нос, но все пак с гърди, да, както и крака, и задник, да.

— Аз съм — каза тя.

Целунах я по бузата:

— Имаш ли багаж?

— Да.

— Хайде да отидем в бара. Мразя да чакам багаж на летището.

— Добре.

— Толкова си мъничка…

— Четирийсет килограма.

— Господи.

Щях да я разпоря на две. Все едно изнасилвам дете.

Отидохме в бара и седнахме в едно сепаре. Сервитьорката поиска на Таня лична карта. Тя си я беше приготвила.

— Изглеждаш на осемнайсет — каза й сервитьорката.

— Знам — отговори Таня с пискливия си глас на Бети Буп. — Искам уиски с лимон и лед.

— Един коняк — поръчах и аз.

Светлокожата негърка продължаваше да седи през две сепарета, вдигнала роклята си до гъза. Бикините й бяха розови. Не откъсваше очи от мен. Сервитьорката ни донесе напитките. Отпихме от тях. Негърката стана от мястото си и се заклати към нашето сепаре. Подпря се с две ръце на масата ни и се наведе към нас. Вонеше на алкохол. Погледна право към мен.

— Това ли е майка ти, копеле мръсно?

— Майка ми не можа да дойде.

Елзи се обърна към Таня:

— Колко вземаш, скъпа?

— Чупката — каза й Таня.

— Правиш ли готини свирки?

— Продължавай така. Както си черна, ще те посиня от бой.

— С какво? С дамската си чантичка?

Елзи се отдалечи, като си въртеше гъза. Настани се в сепарето си и пак протегна великолепните си крака. Защо не можех да имам и двете? Крал Монгут е имал девет хиляди жени. Опитах се да го сметна: триста шейсет и пет дни в годината, разпределени между девет хиляди жени. Никакви скандали. Никаква менструация. Никакво психическо натоварване. Само един непрекъснат пир. Крал Монгут или беше напуснал този живот много трудно, или много лесно. Просто не беше възможно да съществува средно положение.

— Коя беше тази? — попита Таня.

— Това е Елзи — отвърнах.

— Познаваш ли я?

— Опита се да ме забие. Поиска ми петдесет долара за една свирка.

— Адски ме дразни. И аз познавам много печки, но тя…

— Какво значи печка?

— Печка значи чернилка.

— А, добре.

— Не си ли го чувал?

— Никога.

— Така де, аз познавам много печки.

— Добре.

— Но наистина има страхотни крака. Дори аз се възбуждам.

— Таня, краката не са всичко в една жена. А само част от нея.

— Коя част?

— Най-важната.

— Да отидем за багажа.

Докато си тръгвахме, Елзи извика:

— Чао, парцал!

Не разбрах към кого от нас двамата се обръщаше.

 

 

Отидохме у нас, седнахме на дивана и започнахме да пием.

— Не се ли радваш, че дойдох? — попита Таня.

— Радвам се, но…

— Ти имаше приятелка. Писа ми за нея. Още ли сте заедно?

— Не знам.

— Искаш ли да си ходя?

— Не, не мисля.

— Виж, аз мисля, че ти си страхотен писател. Ти си един от малкото писатели, които мога да чета.

— Честно? А кои са другите копелета?

— Сега не мога да се сетя за имената.

Наведох се към нея и я целунах. Устата й беше отворена и влажна. Лесно се отдаваше. Беше страхотна. Четирийсет килограма. Приличахме на слон и мишка.

Таня стана с чашата си, вдигна си полата и седна върху краката ми с лице към мен. Не носеше бикини. Започна да търка путката си в надървения ми кур. Награбихме се и започнахме да се целуваме, а тя не спираше да се търка. Действаше много ефикасно. Извивай се, змийче мое!

След това ми разкопча панталона. Извади ми кура и го набута в путката си. Започна да ме язди. Биваше си я — както беше четирийсет килограма. Усещах главата си абсолютно празна. От време на време правех по някое тромаво движение, за да я посрещна. Понякога се целувахме. Отвратително: изнасилваше ме дете. Тя го въртеше. Беше ме притиснала в ъгъла, в капан. Лудница. Само плът, без любов. Въздухът се изпълваше с вонята на чистия секс. Дете мое, дете мое. Как изобщо е възможно малкото ти тяло да прави всички тези неща? Кой е измислил жената? С каква цел? Поеми го целия! И бяхме абсолютни непознати! Все едно да чукаш собственото си лайно!

Таня подскачаше като маймунка на верига. Беше вярна почитателка на всичките ми творби. Не спираше. Това дете знаеше нещо за мен. Усещаше напрежението ми. Действаше яростно, като си играеше с клитора си с един пръст, отметнала главата си назад. Бяхме увлечени в най-старата и вълнуваща игра на света. Свършихме заедно и оргазмът продължи толкова дълго, та си помислих, че сърцето ми ще спре. Накрая тя се отпусна върху мен — миниатюрна и крехка. Погалих я по косата. Беше влажна от пот. После се измъкна от мен и отиде в банята.

Изнасилване на дете — завършено. В днешно време добре ги учеха тези деца. Изнасилвачът беше изнасилен. Върховната справедливост. Дали не беше „еманципирана“ жена? Не, просто много й се ебеше.

Таня излезе от банята. Пихме по още едно. По дяволите, тя започна да се смее и да бърбори, все едно нищо не е станало. Да, точно така. За нея това беше само някакво упражнение — като бягането или плуването за здраве.

— Май ще трябва да се изнеса оттам, където живея — каза Таня. — Рекс ми прави проблеми.

— Така ли?

— Имам предвид, че не правим секс, никога не сме, но той е ужасно ревнив. Помниш ли онази вечер, когато ми се обади?

— Не.

— Ами след като затворих, той изтръгна телефона от стената.

— Може би е влюбен в теб. Дръж се мило с него.

— Ти държиш ли се мило с хората, които са влюбени в теб?

— Не.

— Защо?

— Защото съм инфантилен. Не мога да се оправям с любовта.

Продължихме да пием цяла вечер и си легнахме призори. В никакъв случай не бях разпорил на две тези четирийсет килограма. Тя можеше да се справи с мен и с още няколко като мен.