Чарлс Буковски
Жени (58)

58

Трябваше да излетим от Лос Анджелис в събота, в 3:30 следобед. В два се качих и почуках на вратата на Тами. Нямаше никой. Върнах се долу и седнах. Телефонът звънна. Беше Тами.

— Виж — казах. — Трябва да се стягаме и да тръгваме. На летище „Кенеди“ ще ме посрещнат организаторите. Къде си?

— Не ми достигат шест долара за една рецепта. Купувам успокоителни.

— Къде си?

— Точно до ъгъла на булевард „Санта Моника“ и „Уестърн“, на една пресечка. Аптека „Оул“. Ще я видиш.

Затворих, качих се във фолксвагена и отидох дотам. Паркирах на една пресечка след ъгъла на „Санта Моника“ и „Уестърн“, слязох от колата и се огледах. Не видях никаква аптека.

Пак се качих във фолксвагена и тръгнах да обикалям, като търсех нейното червено камаро. Видях го чак на пет пресечки оттам. Паркирах и влязох в аптеката. Тами седеше на един стол. Данси дотича и ми се изплези.

— Не можем да вземем детето.

— Знам. Ще я оставим при майка ми.

— При майка ти? Това е на пет километра в обратната посока.

— На път за летището.

— Не, в обратната посока.

— Имаш ли шест долара?

Дадох на Тами шест долара.

— Ще се видим у вас. Събран ли ти е багажът?

— Да, готова съм.

Върнах се обратно с колата и зачаках. След малко ги чух.

— Мамо! — извика Данси. — Искам динг-донг!

Двете се качиха по стълбите. Зачаках да се върнат. Те не се върнаха. Аз се качих. Тами беше готова с багажа, но стоеше на колене и отваряше и затваряше ципа на чантата.

— Ще занеса другите неща в колата — казах аз.

Освен чантата Тами имаше две големи хартиени торби, пълни догоре, и три закачалки с рокли.

Занесох торбите и роклите във фолксвагена. Когато пак се качих горе, тя продължаваше да затваря и да отваря ципа на чантата.

— Тами, трябва да тръгваме.

— Само минутка.

Тами стоеше на колене и не спираше да отваря и да затваря циповете. Изобщо не поглеждаше в чантите. Просто отваряше и затваряше циповете.

— Мамо — обади се Данси. — Искам динг-донг.

— Хайде, Тами. Да тръгваме.

— Добре де.

Взех чантата и двете ме последваха навън.

Тами се качи в колата си и аз подкарах след нея към къщата на майка й. Влязохме. Тами застана до шкафа и започна да отваря и да затваря чекмеджетата. Всеки път, когато отваряше някое чекмедже, ровеше вътре и разбъркваше всичко. След това го затръшваше и минаваше на следващото. И се повтаряше същата история.

— Тами, самолетът вече е готов за излитане.

— О, не, имаме много време. Мразя да вися на летището.

— Какво ще правиш с Данси?

— Ще я оставя тук, докато майка ми се прибере от работа.

Данси изпищя. Най-сетне беше осъзнала какво става и продължи да пищи, по лицето й потекоха сълзи, после спря, сви малките си юмручета и изкрещя:

— ИСКАМ ДИНГ-ДОНГ!

— Слушай, Тами, ще те чакам в колата — обадих се аз. Излязох и зачаках. Почаках пет минути, после се върнах.

Тами продължаваше да отваря и да затваря чекмеджетата.

— Моля те, Тами, да тръгваме най-сетне!

— Добре.

Тя се обърна към Данси:

— Стой тук, докато се прибере баба ти. Не отключвай на никого, освен на баба!

Данси отново нададе вой. После изпищя:

— МРАЗЯ ТЕ!

Двамата с Тами излязохме и се качихме във фолксвагена. Запалих двигателя. После тя изведнъж отвори вратата и излезе:

— ТРЯБВА ДА СИ ВЗЕМА НЕЩО ОТ КОЛАТА!

И изтича до камарото.

— Мамка му! — извика тя. — Заключих колата, но съм забравила ключа и не мога да я отворя! Имаш ли закачалка?

— Не! — изкрещях в отговор. — Нямам закачалка!

— Веднага се връщам!

Тами пак изтича в жилището на майка си. Чух как отваря вратата. Данси пищеше и виеше. Чух как вратата се затръшна и Тами се върна с една закачалка. Отиде до камарото и отвори вратата с нея.

Отидох при нея. Тами беше на задната седалка и ровеше в ужасната бъркотия, която цареше — дрехи, хартиени торби, картонени чашки, вестници, бирени бутилки, празни кутии. Най-сетне намери каквото търсеше: фотоапарата, който й бях подарил за рождения ден.

Докато карах фолксвагена към летището с такава скорост, все едно се канех да спечеля автомобилно състезание, Тами се наведе към мен:

— Ти наистина ме обичаш, нали?

— Да.

— Когато пристигнем в Ню Йорк, ще те чукам така, както никога не са те чукали!

— Честно?

— Да.

Тя ме хвана за кура и се притисна към мен.

Първата и единствена червенокоса жена в живота ми. Голям късмет.