Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (9)

7.

Вторник преди обяд, осми декември

Две разпадащи се човешки фигури са обхванали сив зародиш плътно до себе си. Художникът Сим Шулман е смесил охра, хематит, магнезиев оксид и въглен с животинска мас и после е разнесъл цветовете върху големи каменни плочи. Меки, изпълнени с любов линии. Вместо четка Шулман е използвал пръчка с овъглен връх. Заимствал е тази техника от френската и испанска магдаленска култура от преди около 15 000 години, когато удивителните пещерни рисунки на препускащи бизони, играещи си елени и танцуващи птици достигат своя апогей.

Вместо животни Сим Шулман рисува хора: слънчеви, блуждаещи и почти случайно съчетаващи се един с друг. Когато Симоне видя неговите творби за пръв път, веднага му предложи самостоятелна изложба в галерията си.

Гъстата черна коса на Шулман обикновено е вързана на опашка. Тъмното му лице, изсечените му черти напомнят за иракско-шведския му произход. Израснал е в Тенста, където самотната му майка Анита работела като касиерка в супермаркета ИКА.

На дванадесет беше станал член на криминална младежка банда, която тренираше бойни изкуства и обираше парите и цигарите на самотни младежи. Една сутрин откриха Сим на задната седалка на паркирана кола. Беше дишал лепило и изпаднал в безсъзнание, телесната му температура беше спаднала и когато линейката най-накрая пристигна до Тенста, сърцето му беше спряло да бие.

Сим Шулман все пак оцеля и бе включен в програма за рехабилитация на младежи. Трябваше да завършат основно образование и същевременно да изучат занаят. Сим беше казал, че иска да стане художник, без да е наясно какво означава това. Социалните служби организираха съвместна работа с общинското училище по изкуствата и шведския художник Кеве Линдберг. Сим Шулман бе разказал на Симоне какво бе почувствал, когато за пръв път влязъл в ателието на Кеве Линдберг. В голямата светла стая се носела миризма на терпентин и маслени бои. Той вървял сред огромни платна, с изобразени върху тях зинали крещящи лица. Само след около година го приели в Художествената академия като най-младия студент дотогава, едва шестнайсетгодишен.

— Би трябвало да слагаме каменните плочи по-ниско — казва Симоне на Илва, своята асистентка в галерията. — Фотографът ще ги освети с отразена светлина. Ще изглежда добре в каталога. Бихме могли просто да ги наредим на земята, да ги подпрем на стената и да насочим осветлението от…

— Охо, ето го пак сладура — прекъсва я Илва.

Симоне се обръща и вижда един мъж да дърпа вратата. Разпознава го веднага. Художник на име Норен, който смята, че галерията трябва да направи самостоятелна изложба с неговите акварели. Той чука и вика нещо раздразнено през стъклото, докато разбере, че вратата се отваря навътре.

Ниският як мъж влиза, оглежда се и се запътва към тях.

Илва се измъква, споменава нещо за телефона, след което изчезва в офиса.

— На някои дами нещо май им се пишка — хили се той. — Няма ли някой мъж, с когото да говоря?

— За какво става дума? — сухо пита Симоне.

Той кима към една от картините на Шулман.

— Това е изкуство — нали така?

— Да — отговаря Симоне.

— Изискани дами — казва той презрително. — Чукането никога не ви е достатъчно, нали? Не става ли за това въпрос?

— Сега искам да си тръгнете — става по-рязка Симоне.

— Да не би да искаш да кажеш…

— Изчезвай — прекъсва го тя.

— По дяволите — изругава той и напуска галерията, обръща се пред вратата, извиква нещо и се хваща за чатала.

Асистентката излиза на пръсти от офиса, усмихвайки се гузно.

— Извинявай, че се измъкнах, страшно се уплаших миналия път, когато беше дошъл — казва тя.

— Добре би било човек да изглежда като Шулман, нали?

Симоне се усмихва и сочи големия портрет на художника, на който той позира облечен в черен костюм на нинджа, вдигнал меч над главата си.

Смеят се и решават, че ще закупят два костюма. Тогава телефонът забръмчава в чантата на Симоне.

— Галерията на Симоне Барк.

— Обажда се Сив Стуресон от канцеларията на училището — казва възрастна жена от другата страна.

— Да — отговаря Симоне колебливо. — Здравейте.

— Обаждам се да проверя как е Бенджамин.

— Бенджамин ли?

— Днес не беше на училище — обяснява жената. — А не е съобщил, че е болен. В такива случаи винаги се свързваме с родителите.

— Знаете ли какво — казва Симоне. — Ще проверя и ще ви се обадя. И двамата с Ерик бяха вкъщи, когато излязох сутринта.

Прекъсва разговора и веднага набира домашния телефон. Непривично е за Бенджамин да се успи или да наруши графика си. С Ерик дори се притесняваха, че синът им е май прекалено примерен.

Никой не отговаря на домашния телефон. Ерик би трябвало да започне работа по-късно днес. Ново безпокойство я обзема, но след това си представя как Ерик най-вероятно лежи и хърка с отворена уста, приспан от хапчетата си за сън, докато Бенджамин слуша силна музика. Опитва да се обади на телефона на Бенджамин. Никой не вдига. Записва кратко съобщение, след което пробва мобилния на Ерик, но той, естествено, е изключен.

— Илва — извиква тя. — Трябва да се прибера вкъщи, ще се върна скоро.

Асистентката се подава от офиса с дебела папка в ръце, усмихва се и се провиква:

— Целувам те.

Но Симоне е прекалено притеснена, за да й отвърне. Взима чантата си, намята на раменете си палтото и почти тича към метрото.

Съществува някаква особена тишина пред вратите на празните домове. Още докато вкарва ключа в ключалката, Симоне знае, че вкъщи няма никой.

Зимните кънки лежат забравени на пода, но раницата, обувките и якето на Бенджамин ги няма, както и връхните дрехи на Ерик. В стаята на сина й е чантата с лекарствата. Надява се това да означава, че Ерик е дал на Бенджамин препарата, съдържащ коагулационни фактори.

Тя сяда на стола, скрива лице в ръцете си и се опитва да прогони всички плашещи мисли. И все пак си представя как Бенджамин получава съсирек в кръвта от лекарството, как Ерик вика за помощ, как тича надолу по безкрайните стълбища с Бенджамин на ръце.

Симоне не може да овладее притеснението си. Винаги си е представяла как в междучасието Бенджамин го удря баскетболна топка в лицето или как внезапно получава кръвоизлив в главата: една черна перла в мозъка, която избухва като звезда и се разлива в мозъчните гънки.

Обзема я почти нетърпимо чувство за вина, спомняйки си как си изпускаше нервите, когато Бенджамин не искаше да ходи. Беше на две години и още пълзеше. Те не знаеха, че страда от хемофилия и че кръвоносните съдове се пукаха в ставите му, когато се изправи. Тя му се караше, когато плачеше. Казваше му, че прилича на бебе, като лази. Бенджамин се опитваше да ходи, правеше няколко крачки, но ужасната болка го принуждаваше да седне отново.

След като на Бенджамин му бе поставена диагнозата болест на Вилебранд, Ерик беше този, който се занимаваше с болестта, не тя. Ерик беше този, който внимателно раздвижваше ставите на Бенджамин напред и назад след обездвижването през нощта, за да намали риска от вътрешни кръвоизливи. Ерик беше този, който поставяше сложните инжекции, при които спринцовката в никакъв случай не биваше да прониква в мускулатурата, а трябваше само внимателно и бавно да се изпразни под кожата. Това беше техника, много по-болезнена от обикновеното инжектиране. Първите години Бенджамин притискаше лице към корема на татко си и тихо плачеше, докато иглата проникваше в кожата. Сега вече продължаваше да си яде закуската, без да поглежда, само протягаше ръката си към Ерик, който я почистваше, инжектираше и слагаше лепенка.

Коагулационният препарат, който трябваше да помага на кръвта на Бенджамин да се съсирва, се нарича хаемате. Симоне смята, че звучи като име на гръцка богиня на отмъщението. Беше опасно и недостатъчно ефикасно лекарство, което се доставяше под формата на изсушен чрез замразяване жълт зърнист прах и преди да се влее, трябваше да се разтвори и смеси, да се темперира и дозира. Хаемате значително увеличаваше риска от кръвни съсиреци и те непрекъснато се надяваха да се появи нещо по-добро. Но приемайки хаемате, голяма доза дезмопресин и циклокапрон в спрея за нос, който предпазваше лигавиците от кръвоизливи, Бенджамин бе относително защитен.

Тя още си спомняше, когато получиха малката му ламинирана противорискова карта от коагулационния център в Малмьо със снимката от рождения му ден. Усмихнатото му четиригодишно лице под текста: Страдам от болестта на Вилебранд, ако с мен се случи нещо, обадете се на коагулационния център: 040–33 10 10.

Симоне се оглежда из стаята на Бенджамин, сеща се колко тъжно беше, когато той свали плаката на Хари Потър от стената и прибра почти всичките си играчки в един кашон в килера. Бързаше да порасне, след като срещна Айда.

Изведнъж Симоне се сепва, хрумва й, че Бенджамин може и сега да е с нея.

Бенджамин е само на четиринайсет години, Айда на седемнайсет. Той казва, че са приятели, но е очевидно, че тя му е гадже. Симоне се пита дали той е посмял да й каже, че е хемофилик. Дали тя знае, че най-малкият удар може да му коства живота, ако не си е взел навреме лекарствата?

Откакто Бенджамин се запозна с Айда, мобилният му телефон винаги виси на врата му, закачен на черна лента с черепи. Пишат си съобщения до късно през нощта и когато го събуждат сутрин, телефонът още е на врата му.

Симоне преравя спокойно всички листове и вестници на бюрото на Бенджамин, отваря едно чекмедже, премества книга за Втората световна война и намира листче с отпечатък от тъмно червило и телефонен номер. Бързо отива в кухнята, набира номера и докато изчаква сигналите, хвърля една вмирисана кухненска гъба в боклука; тогава някой внезапно се обажда.

Слаб, хриплив глас и тежко дишане.

— Здравейте — казва Симоне. — Извинявам се, ако се обаждам в неподходящ момент. Казвам се Симоне Барк, майка съм на Бенджамин. Чудех се дали…

Гласът, който изглежда принадлежи на жена, изхриптява, че не познава никакъв Бенджамин и че сигурно е избрала грешен номер.

— Чакайте, моля ви — казва Симоне и се опитва да звучи спокойно. — Айда и синът ми прекарват много време заедно и се чудя дали знаете къде биха могли да бъдат, защото трябва да намеря Бенджамин.

— Тен… тен…

— Не чувам. Съжалявам, но не чувам какво казвате.

— Тен… ста.

— Тенста? В Тенста ли е Айда?

— Да, в онова проклето… студио за татуировки.

На Симоне й се струва, че чува апарат за кислород, далечен, ритмично съскащ звук.

— Какво се опитвате да ми кажете? — пита тя умолително.

Жената изсъсква нещо и прекъсва разговора. Симоне седи и гледа телефона, мисли, че трябва да се обади на жената отново, тогава изведнъж разбира какво е казала: Нещо за татуировки в Тенста. Веднага се обажда на справки и получава адреса на ателие за татуировки в центъра на Тенста. Побиват я тръпки, когато си представя как в този момент Бенджамин е подведен да се татуира и как кръвта му започва да тече, без да се съсирва.