Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (30)

28.

Неделя вечер, тринайсети декември, Лусия

Симоне седи в колата на път обратно от Тумба и слуша как Кенет говори за липсата на координация в полицията. Не отговаря нищо, оставя го да мърмори и гледа през прозореца на колата. Вижда всички семейства, които се движат навън. Майки тръгнали нанякъде с малки деца, облечени в грейки и говорещи с биберон в устата. Няколко деца се опитват да се придвижват с тротинетки през кишата. Всички имат еднакви раници. Група момичета с гирлянди в косите ядат нещо от един плик и се смеят щастливо.

Вече е минало цяло денонощие, откакто ни взеха Бенджамин, измъкнат от леглото и отвлечен от собствения му дом — мисли тя и гледа ръцете в скута си. Червените белези от белезниците още си личат ясно.

Нищо не доказва, че Йозеф е замесен в неговото изчезване. В тайната стая нямаше следи от Бенджамин, само от Йозеф. По всяка вероятност Йозеф е бил вътре в тайната стая, когато тя и баща й слязоха в мазето.

Симоне мисли как той сигурно се е свил и ги е слушал, осъзнавайки, че са разкрили скривалището му, и колкото може по-тихо се е пресегнал за брадвата. Когато после настъпи суматохата, когато полицията нахлу и издърпа нея и баща й на горния етаж, Йозеф е избутал гардероба, опрял е стълбата към прозореца и се е изкатерил навън.

Той се измъкна, изигра полицията и все още е на свобода. Обявено е национално издирване, но Йозеф не може да е отвлякъл Бенджамин. Просто двете събития са се случили по едно и също време, точно както Ерик се бе опитал да й каже.

— Идваш ли? — пита Кенет.

Тя вдига поглед и усеща, че е застудяло. Няколко пъти Кенет й казва да слезе от колата и да дойде с него, преди тя да разбере, че са паркирали на улица Лунтмакаргатан.

Отключва вратата на апартамента и вижда връхните дрехи на Бенджамин в антрето. Сърцето й трепва и тя си помисля, че той е вкъщи, но после си спомня как бе отвлечен само по пижама.

Лицето на баща й е посивяло, той казва, че ще си вземе душ, и влиза в банята.

Симоне се обляга на стената в антрето, затваря очи и си мисли: Ако само ми върнат Бенджамин, ще забравя всичко, което се е случило и ще се случи през тези дни. Никога няма да говоря за това, няма да се сърдя на никого, няма да мисля за това, просто ще бъда благодарна.

Тя чува как Кенет пуска водата в банята.

Събува си обувките с въздишка, хвърля якето на пода, отива в спалнята и сяда на леглото. Изведнъж не може да си спомни защо е влязла в спалнята, дали е искала да вземе нещо, или просто да полегне да си почине за малко. Усеща с длани хладните чаршафи и вижда смачканото долнище от пижама на Ерик да се подава изпод възглавницата.

Когато звукът от душа спира, тя се сеща какво е искала да направи — да вземе хавлиена кърпа за баща си и после да пусне компютъра на Бенджамин, за да се опита да открие нещо, свързано с отвличането. Тя става, взима една сива кърпа от гардероба и се връща в коридора. Вратата на банята се отваря и Кенет излиза напълно облечен.

— Кърпа — казва тя.

— Използвах малката.

Косата му е влажна и мирише на лавандула. Тя разбира, че е използвал евтиния течен сапун от шишето на мивката.

— Със сапун ли си изми косата? — пита тя.

— Миришеше хубаво — отговаря той.

— Има шампоан, татко.

— Едно и също е.

— Добре — казва тя с усмивка и решава да не му казва за какво се използва малката кърпа.

— Ще направя кафе — казва Кенет и влиза в кухнята.

Симоне оставя сивата хавлия на шкафа в антрето, влиза в стаята на Бенджамин, пуска компютъра и сяда на стола. В стаята нищо не се е променило: чаршафите са на пода и чашата за вода е преобърната.

Приветствената мелодия на оперативната система прозвучава, Симоне слага ръка на мишката, изчаква няколко секунди и кликва върху миниатюрната снимка на Бенджамин, за да влезе.

Компютърът изисква потребителско име и парола. Симоне написва Бенджамин, поема си въздух и въвежда Дъмбълдор.

Мониторът просветва като око, което се затваря и се отваря отново.

Тя е вътре.

На десктопа на компютъра има снимка на елен на горска поляна. Растителността е покрита с роса и магическа светлина. Точно в този момент плашливото животно изглежда напълно спокойно.

Осъзнава, че навлиза в най-личното пространство на Бенджамин, като че ли изведнъж той отново е близо до нея.

— Ти си гений — казва баща й зад гърба й.

— Не — отговаря тя.

Кенет слага ръка на рамото й и тя отваря пощата на Бенджамин.

— Колко назад във времето да гледаме? — пита тя.

— Да прегледаме всичко.

Тя тръгва надолу в папката с входящи писма, отваряйки мейл след мейл.

Един съученик пита нещо за събиране на пари.

В друг мейл се обсъжда групова училищна задача.

Някой твърди, че Бенджамин е спечелил четирийсет милиона евро от испанска лотария.

Кенет излиза и се връща с две чаши:

— Кафето е най-доброто питие на света — казва той и сяда. — Как, по дяволите, успя да влезеш в компютъра?

Тя вдига рамене и отпива от кафето.

— Трябва да се обадя на Кале Йепсон и да му кажа, че нямаме нужда от мудната му помощ.

Тя продължава нататък и отваря един мейл от Айда, в който тя по смешен начин описва действието в някакъв лош филм — казва, че Арнолд Шварценегер е Шрек с лоботомия… Седмична програма от училище… Предупреждение от банката да не се дават на други хора данни на сметката…

Фейсбук, фейсбук, фейсбук, фейсбук, фейсбук…

Симоне влиза в страницата на Бенджамин. Там има стотици запитвания за групата Hypno Monkey.

Всички коментари се въртят около Ерик: различни подигравателни теории за това, как Бенджамин е хипнотизиран загубеняк, доказателства за това, че Ерик е хипнотизирал целия шведски народ, някой, който иска обезщетение, защото Ерик е хипнотизирал онази му работа.

Има линк за филм в You Tube. Симоне го натиска и гледа клип със заглавие Asshole^[1]. Озвучен е с изказване на някакъв учен за ролята на сериозната хипноза, докато картината показва как Ерик си проправя път между група хора. Случайно блъска възрастна жена с проходилка, която му показва среден пръст зад гърба.

Симоне се връща обратно в папката с входящи писма и открива кратък мейл от Айда, който я кара да настръхне. Има нещо в няколкото думи, което поражда необясним страх у нея.

Изведнъж дланите й се изпотяват. Тя се обръща и привлича вниманието на баща си:

— Прочети това, татко.

Тя обръща монитора към него, за да може да прочете писмото от Айда:

Нике казва, че Уайлорд е ядосан, че е отворил уста срещу теб. Бенджамин, мисля, че това може да е опасно наистина.

— Нике е малкият брат на Айда — казва Симоне.

— А Уайлорд? — пита Кенет и си поема дълбоко въздух. — Знаеш ли какво е това?

Симоне клати глава.

Внезапният страх плътно се е свил на черна топка, търкаляща се вътре в нея. Какво всъщност знае тя за живота на Бенджамин?

— Мисля, че е името на герой от играта Покемон. Братът на Айда, Нике, говореше за Уайлорд.

Симоне отива в папката за изпратени писма и открива разтревожения отговор на Бенджамин:

Нике трябва да си седи вкъщи. Не го пускай да ходи до морето. Ако Уайлорд наистина е ядосан, някой от нас ще пострада. Трябваше да отидем в полицията веднага. Мисля, че вече е прекалено опасно за това.

— По дяволите! — ругае Кенет.

— Не знам дали това е на сериозно, или е някаква игра.

— Не звучи като игра.

— Не.

Кенет въздиша и се почесва по корема.

— Айда и Нике — бавно казва той. — Що за хора са?

Симоне поглежда баща си и се чуди какво да отговори. Той никога не би разбрал човек като Айда. Момиче, облечено в черно, гримирано, с пиърсинг, татуировки и странни семейни отношения.

— Айда е приятелката на Бенджамин — казва Симоне. — А Нике е брат й. Тук някъде има снимка на нея и Бенджамин.

Тя взима портфейла на Бенджамин и намира снимката на Айда. Бенджамин е прегърнал раменете й. Изглежда леко притеснена, но се смее захласнато към камерата.

— Но какви хора са? — упорито пита Кенет и гледа силно гримираното лице на Айда.

— Какви хора ли? — бавно повтаря тя. — Не съм сигурна. Само знам, че Бенджамин много я харесва. И че тя се грижи за брат си. Мисля, че е бавноразвиващ се.

— Агресивен ли е?

Тя поклаща глава.

— Не смятам.

Замисля се и казва:

— Майка им, изглежда, е болна. Стори ми се, че страда от белодробен емфизем, но не съм сигурна.

Кенет кръстосва ръце пред гърдите си. Обляга се назад и гледа към тавана. После се изправя и казва сериозно:

— Уайлорд е герой от комиксите, нали?

— От Покемон — казва тя.

— Трябва ли да знам какво е това?

— Ако имаш деца на определена възраст, знаеш, независимо дали искаш, или не — отговаря тя.

Кенет я гледа неразбиращ.

— Покемон — повтаря тя. — Това е вид игра.

— Игра ли?

— Не помниш ли, че Бенджамин се занимаваше с това, когато беше по-малък? Събираше карти и не спираше да говори за различните сили, за това как се преобразяват.

Кенет поклаща глава.

— Най-малко две години се занимава с това — казва тя.

— Но вече не, така ли?

— Малко е голям за това — отговаря тя.

— Виждал съм те да си играеш с кукли, след като се върна от лагера по езда.

— Кой знае, може да си играе тайно — казва тя.

— Каква е целта на Покемон?

— Как да ти обясня? Става дума за животни. Но не истински животни. Измислени, приличат на насекоми или роботи, не знам. Някои са сладки, а други просто отвратителни. Идва от Япония, появи се някъде през деветдесетте години, към края им, и се превърна в цяла индустрия. Тези герои са джобни чудовища. Играчът ги държи в джоба си, могат да се навият и да се сложат в малки топчета. Всичко е доста глупаво. Човек се състезава с други играчи, като кара различните си покемони да се бият. Много насилие има, разбира се. Целта е да победиш колкото може повече, защото така получаваш пари… играчът получава пари, покемон героят получава точки.

— И този, който има най-много точки, печели — казва Кенет.

— Не знам. Като че ли няма край.

— Значи това е компютърна игра?

— Всичко е, сигурно затова толкова се е разраснало, има телевизионен сериал, карти за игра, плюшени играчки, бонбони, телевизионна игра, компютърна игра, Нинтендо и така нататък.

— Не съм сигурен, че ми се изясниха нещата — казва той.

— Не — казва тя след малко.

Той я гледа.

— За какво мислиш?

— Осъзнах, че точно това е целта — възрастните да останат отвън — казва тя. — Децата се оставят на мира, оставяме ги на мира, защото не разбираме света на Покемон, безкрайно е, прекалено голямо.

— Мислиш ли, че Бенджамин отново е започнал да играе тази игра? — пита Кенет.

— Не, не по същия начин. Това, това трябва да е нещо друго — отговаря тя и сочи монитора.

— Мислиш, че Уайлорд е действителна личност? — въпросително казва той.

— Да.

— Някой, който няма нищо общо с Покемон?

— Не знам… малкият брат на Айда, Нике, той ми говореше за Уайлорд, като че ли ставаше дума за покемон. Може би това е просто неговият начин да се изразява. Но всичко става различно, когато Бенджамин пише: Не оставяй Нике да ходи до морето.

— Какво море? — пита Кенет.

— Именно, тук няма никакво море, има го само в играта.

— Но същевременно звучи като че ли Бенджамин приема заплахата на сериозно — казва Кенет. — Че е реална, нали?

Тя кима.

— Морето е измислено, но заплахата е реална.

— Трябва да намерим този Уайлорд.

Той я поглежда и се усмихва.

— Започвам да разбирам защо ми е време да се пенсионирам — казва той.

— Лунар е самоличност в чат сайт — обяснява Симоне и сяда по-близко до компютъра. — Ще потърся Уайлорд.

Резултатът е осемдесет и пет хиляди попадения. Кенет отива в кухнята, тя чува как звукът на полицейското радио се увеличава. Пращене и бучене се смесва с човешки гласове.

Тя чете страница след страница с японски материали за Покемон.

Wailord is the largest of all identified pokemon up to now. This giant pokemon swims in the open sea, eating massive amounts of food at once, with its enormous mouth. (Уайлорд е най-големият от всички покемони засега. Този гигантски покемон плува в открито море, изяжда големи количества храна наведнъж с огромните си уста.)

— Ето го морето — тихо казва Кенет и чете през рамото й.

Тя не го е чула да се връща.

Текстът описва как Уайлорд гони плячката си, правейки гигантски скокове, спуска се по средата на ятото и с уста, пълна с риба, продължава да плува. Ужасяващо е — чете Симоне — да гледаш как Уайлорд поглъща плячката си наведнъж.

Тя ограничава търсенето си само до страници на шведски език и влиза във форум, където попада на следния разговор:

„Здрасти, как да се сдобия с Уайлорд?“

„За да се сдобиеш с Уайлорд, най-лесно е да хванеш един Уайлмър някъде по морето.“

„Добре, но къде по морето?“

„Почти навсякъде, само трябва да използваш Супер Въдица.“

— Намери ли нещо? — пита Кенет.

— Ще отнеме време.

— Прегледай всички писма, виж в кошчето, опитай се да откриеш този Уайлорд.

Тя поглежда нагоре и вижда, че си е облякъл коженото яке.

— Какво ще правиш?

— Тръгвам — кратко отговаря той.

— Накъде, у вас ли?

— Трябва да говоря с Нике и Айда.

— Да дойда ли с теб? — пита тя.

Кенет поклаща глава.

— По-добре да преровиш компютъра.

Кенет се опитва да се усмихне, когато тя го изпраща до антрето. Той изглежда много уморен. Тя го прегръща, преди да тръгне, заключва вратата и го чува как натиска копчето на асансьора.

Механизмът се задвижва. Изведнъж си спомня как веднъж стоя цял ден в коридора, взирайки се във вратата в очакване баща й да се върне вкъщи. Сигурно е била на девет години и бе разбрала, че майка й смята да ги изостави. Тя не смееше да се надява, че баща й ще остане.

Влизайки в кухнята, Симоне вижда, че Кенет е нарязал един сладкиш върху найлоновото пликче, в което е бил увит. Кафеварката е включена и на дъното на каната има утайка.

Миризмата на изгоряло кафе се смесва с чувството за паника, че тя вероятно се намира отвъд последните остатъци щастие в живота си. Че животът й е разделен на две части. Първата, щастливата част, току-що е приключила. Няма сили да мисли какво й предстои.

Симоне взима чантата си и изважда телефона. Както е очаквала, Илва е звъняла няколко пъти от галерията. Шулман също е в списъка с неприети повиквания. Симоне набира номера му, но се отказва, преди да се е чул сигнал. Тя оставя телефона и се връща на компютъра в стаята на Бенджамин.

Навън е тъмно. Изглежда, че духа вятър. Висящите улични лампи се люлеят и мокри снежинки кръжат около светлината.

Симоне намира едно пратено в кошчето писмо от Айда, което гласи:

Съжалявам те, че живееш в къща, изпълнена с лъжи.

Към писмото е прикачен голям файл. Докато насочва стрелката с мишката, Симоне усеща учестения си пулс в слепоочията. Точно преди да избере програма, с която да отвори файла, на външната врата се чука внимателно. Звукът прилича почти на дращене. Дъхът й спира, чува се ново почукване и тя става. Краката й треперят, когато тръгва по дългия коридор, водещ към антрето и входната врата.