Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (21)

19.

Петък следобед, единайсети декември

Юна седи в стаята си и се взира в дланите си, усеща главата си празна. В ръката си още държи телефона.

Когато разказваше на Йенс Сванейелм за внезапната промяна у Евелин, Йенс го слушаше мълчаливо и въздишаше дълбоко, докато Юна говореше за особено жестокия мотив за престъплението.

— Честно казано, Юна — беше казал той, — за съжаление това не е достатъчно, имайки предвид, че сестрата на свой ред е обвинена от Йозеф Ек. Искам да кажа, трябва ни признание или веществени доказателства.

Юна се оглежда из стаята, търка лицето си с ръка, после се обажда на Даниела Ричардс, лекарката на Йозеф, и обсъжда подходящо време да продължи разпита, когато обвиняемият не е приел прекалено много обезболяващи.

— Трябва да е с ясен ум — казва Юна.

— Би могъл да дойдеш в пет — предлага Даниела.

— Днес следобед ли?

— Няма да получи нова доза морфин преди шест. Получава се изравняване около времето за вечеря.

Юна поглежда часовника. Часът е два и половина следобед.

— Това ме устройва — казва той.

След разговора с Даниела Ричардс се обажда на Лизбет Карлен, социалната служителка на Йозеф, и я информира за уговорения час.

Отива до стаята на персонала, взима си една ябълка от кошницата с плодове и когато се връща, заварва Ериксон, криминалиста, отговарящ за разследването на местопрестъплението в Тумба, разположил се на мястото му, облегнат с цялата си тежест на бюрото. Лицето му е зачервено и дишайки запъхтяно, маха на Юна с немощна ръка.

— Пъхни ми ябълката в устата и ще имаш коледно прасенце — казва той.

— Престани — отговаря Юна и отхапва от ябълката.

— Заслужавам го — казва Ериксон. — Откакто отвориха онзи тайландски ресторант на ъгъла, съм качил единайсет кила.

— Храната им е вкусна.

— Да, по дяволите!

— Какво стана с женската съблекалня? — пита Юна.

Ериксон прави пренебрежителен жест с дебелата си ръка.

— Не казвай „аз какво ти казах“, но…

Юна се усмихва широко.

— Ще видим — дипломатично казва Юна.

— Добре — въздиша Ериксон и бърше пот от лицето си. — Намерихме косми на Йозеф Ек в отводнителния канал и кръв от бащата, Андерш Ек, във фугите на пода.

— Какво ти казах — казва Юна сияещ.

Ериксон се смее и се държи за гърлото, като че ли нещо ще му се счупи.

В асансьора надолу към фоайето на Държавното полицейско управление Юна отново се обажда на Йенс Сванейелм.

— Добре че се обаждаш — казва Йенс. — Подгонили са ме заради хипнозата, искат да прекратим предварителното разследване срещу Йозеф, смятат, че само ще струва пари и…

— Изчакай секунда — прекъсва го Юна.

— Но аз съм решил да…

— Йенс.

— Да — отговаря той.

— Разполагаме с веществени доказателства — сериозно казва Юна. — Йозеф Ек е свързан с първото местопрестъпление и с кръвта на бащата.

Главният прокурор диша тежко в слушалката и казва спокойно:

— Юна, обаждаш се в последния момент.

— Това е достатъчно — отговаря той.

— Да.

Малко преди да приключат разговора, Юна казва:

— Не казах ли, че съм прав?

— Какво?

— Не бях ли прав?

В слушалката настъпва мълчание. После бавно и натъртено, Йенс отговаря:

— Да, Юна, прав беше.

Приключват разговора, усмивката изчезва от лицето на криминалния инспектор, той върви покрай стъклената стена към двора и отново си поглежда часовника. След половин час трябва да бъде в Музея на Севера на остров Юргорден.

 

 

Юна се качва по стълбите на музея и продължава по дългите празни коридори. Минава покрай стотици стъклени витрини, без да ги поглежда. Не вижда изложените битови предмети, съкровища и занаятчийски предмети, не забелязва изложбите, фолклорните носии и големите фотографии.

Пазачът вече е поставил стол до слабо осветената витрина. Без да казва нищо, Юна сяда както обикновено и се вглежда в лапландската сватбена корона. Крехка и деликатна, короната се разширява нагоре и завършва в съвършен кръг. Връхчетата напомнят на цветна чашка или на две сплетени ръце, протегнали пръсти. Юна мести бавно главата си, така че светлината също се движи бавно. Сватбената корона е ръчно оплетена от корени. Материалът е изваден от земята и блести като кожа, като злато.

Този път Юна седи пред витрината само един час, след което става, кима на пазача и бавно излиза от Музея на Севера. Снежната киша по улиците е кална и черна. От едно корабче под моста към Юргорден мирише на дизел. Разхожда се бавно към улица Страндвеген, когато телефонът звъни. Обажда се Нолен, съдебният лекар.

— Добре че те открих — вместо увод казва той, когато Юна отговаря.

— Приключи ли аутопсията?

— Почти, почти.

Юна вижда един млад баща на тротоара непрестанно да накланя количката назад, за да разсмее детето си. Една жена стои неподвижно на прозореца на жилището си и гледа към улицата. Когато среща погледа й, тя веднага прави крачка навътре.

— Откри ли нещо неочаквано? — пита Юна.

— Ами, не знам…

— Какво?

— Ами, това с разреза на корема.

— Да?

Чува как Нолен си поема въздух и как нещо издрънчава на заден план.

— Изпуснах химикалката — прошепва Нолен и Юна чува пращене в слушалката.

— Тези тела са били подложени на изключително голямо насилие — казва Нолен сериозно, когато се връща на телефона. — Особено момиченцето.

— Наясно съм с това — казва Юна.

— И много от раните са безразборни, направо са нанесени за удоволствие. Отвратително е, ако питаш мен.

— Да — казва Юна и си спомня как изглеждаше местопрестъплението, когато той пристигна.

Шокираните полицаи, усещането за хаос във въздуха. Труповете вътре в къщата. Спомня си Лилемур Блум, която пушеше с треперещи ръце и лице, бяло като тебешир. Спомня си как кръвта бе изпръскала прозорците и бе потекла по стъклата на балконските врати към задния двор.

— Има ли яснота за разреза на корема на жената?

Нолен въздиша.

— Да, оказа се, каквото мислехме. Била е разрязана около два часа след настъпването на смъртта. Някой е обърнал тялото й и е вкарал остър нож в стария белег от цезарово сечение.

Той разлиства нещо.

— Извършителят ни обаче не е бил добре запознат със sectio caesarea. При Катя Ек става дума за вертикален разрез от пъпа надолу.

— Да?

Нолен въздиша.

— По принцип, матката винаги се разрязва напречно, дори разрезът на корема да е вертикален.

— Но Йозеф не е знаел това, така ли? — пита Юна.

— Не — казва Нолен. — Само е отворил корема, без да разбере, че цезаровото сечение винаги се състои от два разреза, един на корема и един на матката.

— Има ли още нещо, което трябва да знам веднага?

— Може би, че се е занимавал необичайно дълго с телата, че не се е спрял въпреки настъпващата умора, не е могъл да се насити, яростта му е нямала край.

В разговора настъпва пауза. Юна върви по улица Страндвеген. Отново мисли за последния разпит на Евелин.

— Искам само да потвърдя въпроса с цезаровото сечение — добавя Нолен след малко. — Това, че разрезът е направен близо два часа след настъпването на смъртта.

— Благодаря, Нолен — казва Юна.

— Утре ще имаш пълния протокол от аутопсията.

Приключвайки разговора, Юна мисли колко ужасно е било да израснеш с Йозеф Ек. Колко ли незащитена се е чувствала Евелин, да не говорим за малката сестра.

Юна се опитва да си припомни какво каза Евелин за цезаровото сечение на майка си.

Той мисли как Евелин бе седяла на пода, облегната на стената в стаята за разпити, разказвайки за почти патологичната ревност на Йозеф към малката сестра.

— Нещо не е наред в главата на Йозеф — бе прошепнала тя. — Винаги е било така. Спомням си, когато се роди, мама се разболя тежко, не знам от какво, но се наложи по спешност да й направят цезарово сечение.

Евелин бе поклатила глава и прехапала устни, преди да продължи:

— Знаеш ли какво представлява цезаровото сечение, когато се прави по спешност?

— Да, общо взето — бе отговорил Юна.

— Понякога… понякога се получават усложнения, когато родиш дете по този начин.

Евелин го бе погледнала стеснително.

— Недостиг на кислород ли имаш предвид? — бе попитал Юна.

Тя бе поклатила глава, бършейки сълзите от бузите си.

— Имам предвид психически проблеми при майката. Жена, която има тежко раждане и внезапно е приспана, за да бъде разрязана, може да има трудности да се привърже към детето.

— Майка ти страдала ли е от следродилна депресия?

— Не съвсем — бе отговорила Евелин с плътен, дебел глас. — Майка ми получи психоза, когато роди Йозеф. В родилното не разбраха и я оставиха да се прибере вкъщи с него. Веднага забелязах, че нещо не е наред. Аз се грижех за Йозеф. Бях само на осем, но тя не се интересуваше от него, не го докосваше, само лежеше в леглото си и не спираше да плаче.

Евелин бе погледнала Юна, прошепвайки:

— Мама казваше, че не е неин, че нейното дете е умряло, и накрая се наложи да я приберат в психиатрията.

Евелин се усмихва криво сама на себе си:

— Мама се върна при нас след около година. Преструваше се, че всичко си е както преди, но всъщност продължаваше да го отхвърля.

— Значи не вярваш, че майка ти се е излекувала? — внимателно бе попитал Юна.

— Излекувала се беше, защото когато роди Лиза, всичко беше различно. Мама й се радваше, правеше всичко за нея.

— А ти се грижеше за Йозеф.

— Той започна да казва, че мама е трябвало да го роди по истинския начин. За него несправедливостта се състоеше в това, че Лиза бе родена от влагалището, а той не. Повтаряше го през цялото време. Че мама е трябвало да го роди от влагалището, а не просто да… — Гласът й бе заглъхнал.

Юна си спомняше как тя извърна лице и той бе гледал вдигнатите й, напрегнати рамене, без да посмее да я докосне.