Ерик седи в колата до Юна и духа горещото кафе в пластмасовата чашка. Карат покрай университета и държавния природонаучен музей. От другата страна на пътя, надолу към Брунсвикен, оранжериите светят в падащия сумрак.

— Сигурен ли си в името? Ева Блау? — пита Юна.

— Да.

— Няма нищо в телефонни указатели, нищо в регистъра за престъпленията, нищо в регистъра за психична обремененост, регистъра за заподозрени лица или регистъра на оръжията, нищо в данъчната служба, регистрацията на населението или регистрацията на автомобилите. Проверих всички регистри на областни управления, кметства, църковния регистър, застрахователната каса, миграционната служба. Не съществува Ева Блау в Швеция и никога не е имало такова лице.

— Беше ми пациентка — настоява Ерик.

— Тогава трябва да се е казвала другояче.

— Нали знам как се казват, по дяволите, моите… — Той млъква, сякаш си припомня нещо, някакво усещане, че тя може би имаше друго име, но след това проблясъкът просто изчезва.

— Какво искаше да кажеш? — пита Юна.

— Ще прегледам документацията си, тя може би просто се е нарекла Ева Блау.

Бледото зимно небе е ниско надвиснало, изглежда, като че всеки момент ще завали сняг.

Ерик отпива малко кафе и усеща как сладкият вкус преминава бавно в горчив. Колата завива към вилен район на Тебю. Бавно преминават между къщите, покрай заскрежени дворове с голи овошки и малки покрити басейни, остъклени беседки с плетени мебели, батути, покрити със сняг, многоцветни гирлянди от лампички по елхите, сини шейнички и паркирани коли.

— Всъщност къде отиваме? — изведнъж пита Ерик.

Малки кръгли снежинки кръжат из въздуха, събират се върху капака на колата до чистачките.

— Почти пристигнахме.

— Пристигнахме къде?

— Открих няколко души с фамилното име Блау — отговаря Юна с усмивка.

Той завива пред отделѐн встрани гараж и спира, но оставя мотора включен. Насред затревена площ се издига двуметров Мечо Пух от пластмаса, с избледнял червен пуловер. Други играчки в градината не се виждат. Алея от шистови плочи с неправилна форма води до голямата жълта дървена къща.

— Ето тук живее Лизелот Блау — казва Юна.

— Коя е тя?

— Нямам представа, но тя може би знае нещо за Ева.

Юна гледа разколебания израз на Ерик и казва:

— Това е единственото, с което разполагаме засега.

Ерик поклаща глава:

— Беше толкова отдавна и аз никога не се връщам към онова време, когато се занимавах с хипноза.

Ерик среща погледа на леденосивите очи на Юна.

— Може би това не е свързано с Ева Блау — казва той.

— Опитвал ли си се да си спомниш?

— Да, струва ми се — отговаря Ерик проточено и гледа чашката с кафето.

— Достатъчно сериозно ли?

— Може би, не.

— Знаеш ли дали Ева Блау е била опасна? — пита Юна.

Ерик отправя поглед през прозореца на колата и вижда, че някой е нарисувал с черен флумастер остри зъби и страховити вежди на Мечо Пух. Отпива малко кафе и изведнъж си спомня деня, когато чу името Ева Блау за първи път.

Ясно си спомняше. Часът беше осем и половина сутринта. Слънцето блестеше в стаята през прашните прозорци. Бях спал в кабинета си след нощно дежурство, мисли си той.

Десет години по-рано

Часът беше осем и половина сутринта. Слънцето блестеше в стаята през прашните прозорци. Бях спал в кабинета след нощното дежурство, чувствах се уморен, но въпреки това приготвих спортната си чанта. Ларш (Ласе) Улсон беше отлагал нашите мачове по бадминтон няколко седмици. Беше имал прекалено много работа, пътуваше непрекъснато между болницата в Осло и Каролинската болница, преподаваше в Лондон и щеше да бъде избран в Управителния съвет, но вчера се беше обадил да попита дали имам готовност.

— Да, по дяволите — бях отговорил.

— Готов ли си да ядеш бой? — пита той.

Излях остатъка от кафето в мивката, оставих чашата в кухничката за персонала, слязох на бегом по стълбите и взех велосипеда до гимнастическата зала. Ласе Улсон вече се намираше в студената съблекалня, когато влязох. Той вдигна очи и ме погледна с почти уплашен поглед, обърна се настрани и си сложи шортите.

— Толкова бой ще изядеш, че няма да можеш да седнеш цяла седмица — рече той и ме погледна.

Ръката му трепереше, когато заключваше шкафа.

— Имал си прекалено много работа — казах.

— Какво? Да, точно така беше…

Той млъкна и тежко седна на пейката.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Абсолютно — отговори той. — Ами ти?

— Имам среща с Управителния съвет в петък.

— Точно така, свършили са ти отпуснатите средства. Винаги едно и също нещо.

— Макар че това не ме притеснява особено — казах аз. — Искам да кажа, мисля, че нещата ще минат добре, научните ми изследвания се развиват, вървят напред, имам наистина добри резултати.

— Познавам Франк Паулсон от Управителния съвет — каза той и стана.

— Така ли? Доколко?

— Отбивахме заедно военната си служба, горе в Буден, умна глава е и отворен човек.

— Добре — казах тихо.

Излязохме от съблекалнята и Ласе сложи ръка на рамото ми.

— Да му се обадя ли и да му кажа, че трябва да заложат на теб?

— Може ли да се действа така? — попитах.

— Едва ли е позволено, но какво пък, по дяволите.

— Тогава по-добре се откажи — усмихнах се аз.

— Но ти нали трябва да продължиш с научните си изследвания.

— Нещата ще се уредят.

— Кой знае.

Погледнах го и казах предпазливо:

— Макар че, може би, би било глупаво.

— Ще се обадя на Франк Паулсон довечера.

Кимнах, а той ми се усмихна и ме тупна леко в гърба.

Когато влязохме в голямата зала с кънтящото ехо и проскърцващите ни стъпки, Ласе изненадващо ме попита:

— Би ли искал да поемеш един пациент от моите?

— А защо?

— Просто не ми стига времето за нея — рече той.

— За съжаление, при мен всичко е заето — поясних аз.

— Окей.

Започнах да се разгрявам в очакване да се освободи пети корт. Ларш се разтъпкваше наоколо, поглади се по косата и се прокашля.

— Ева Блау вероятно би била подходяща за твоята група — каза той. — Тъй като тя дяволски здраво се фиксира върху травмата си. Или поне така мисля, във всеки случай, защото не мога да проникна през черупката, нито веднъж не съм го направил.

— С удоволствие бих те посъветвал, ако ти…

— Съвети? — прекъсна ме той и понижи глас. — Ако трябва да бъда честен, приключил съм с нея.

— Нещо случило ли се е? — заинтригувах се.

— Не, но просто… мислех, че тя е много болна, физически, искам да кажа.

— Но не е била, така ли? — попитах аз.

Той се усмихна притеснено, наблюдавайки ме.

— Не може ли просто да кажеш, че я взимаш? — настоя той.

— Ще помисля по въпроса — отвърнах аз.

— Ще се чуем за това по-късно днес — каза той бързо.

Ласе започна да бяга на място, спря, погледна към входа на залата с неспокоен поглед, наблюдавайки влизащите, и след това се облегна на стената.

— Не знам, Ерик, но би било дяволски добре да видиш Ева, аз бих…

Той млъкна и погледна нататък към корта, към две млади жени с вид на студентки по медицина, на които оставаха още няколко минути от играта. Когато едната се препъна и изпусна лесна топка, той изсумтя и прошепна:

— Крава.

Погледнах часовника, правейки кръгове с рамене. Ласе стоеше и си гризеше ноктите. Видях, че се изпотява под мишниците. Лицето му беше остаряло, беше отслабнало. Някой изкрещя извън залата и той подскочи и погледна към вратите.

Жените събраха нещата си и напуснаха корта, бърборейки помежду си.

— Хайде да играем — казах аз и тръгнах.

— Ерик, някога молил ли съм те да поемеш мой пациент?

— Не, но наистина съм претоварен.

— А ако аз поема твоите дежурства? — предложи той, като ме гледаше.

— Това е доста много — отговорих аз, чудейки се.

— Знам, но си мислех, ти имаш семейство и трябва да бъдеш повече време у дома — каза той.

— Опасна ли е?

— Какво имаш предвид? — попита той с несигурна усмивка и започна да човърка ракетата си.

— Ева Блау? Такава ли е твоята преценка?

Той отново погледна към вратата.

— Не знам как да ти отговоря — каза той тихо.

— Заплашвала ли те е?

— Искам да кажа… всички пациенти от този тип могат да бъдат опасни, малко е трудно да се прецени, но съм сигурен, че ти ще се справиш с нея.

— Да, най-вероятно — казах аз.

— Ще я вземеш ли? Обещай да го направиш, Ерик. Ще го направиш ли?

— Да — отговорих.

Бузите му се зачервиха. Обърна се и тръгна към базовата линия. Внезапно ивичка кръв се стече от вътрешната страна на бедрото му, той я избърса с ръка и ме погледна. Когато разбра, че съм видял кръвта, измърмори, че има проблем със слабините, извини се и напусна корта, куцукайки.

Току-що се бях върнал в кабинета, където приемах пациенти два дена по-късно, когато се почука на вратата. Отворих. Ласе Улсон стоеше в коридора на няколко метра от една жена с бял дъждобран. Тя имаше тревожен поглед и носът й беше червен, като че беше настинала. Лицето й беше тясно и остро, силно гримирано със сини и розови сенки за очи.

— Това е Ерик Мария Барк — представи ме Ласе. — Много добър лекар, по-добър, отколкото аз някога мога да стана.

— Доста сте подранили — казах.

— Може ли? — попита той притеснено.

Кимнах и ги поканих да влязат.

— Ерик, закъснявам — отвърна той тихо.

— Но би било добре да присъстваш.

— Знам, но трябва да тръгвам — каза той. — Обади ми се, когато искаш, ще разговаряме, дори да е посред нощ, когато и да е.

Той побърза да си тръгне. Ева Блау ме последва вътре в кабинета, затвори вратата след себе си и срещна погледа ми.

— Твой ли е? — попита тя изведнъж и ми протегна един порцеланов слон в треперещата си длан.

— Не, не е мой — отвърнах.

— Но видях как го гледаш — каза тя с презрителен тон. — Искаш го, нали?

Поех си дълбоко въздух и попитах:

— Защо мислиш, че го искам?

— Не го ли искаш?

— Не.

— Искаш ли тогава това? — попита тя и вдигна роклята си.

Нямаше никакво бельо върху себе си и космите й бяха обръснати.

— Ева, не прави така — казах аз.

— Окей — каза тя с устни, които трепереха от нервност.

Беше застанала съвсем близо до мен. Дрехите й миришеха силно на ванилия.

— Да седнем ли? — попитах неутрално.

— Един в друг?

— Ти можеш да седнеш на канапето — рекох.

— На канапето?

— Да.

— Тогава би ти харесало — каза тя и хвърли дъждобрана си на пода, отиде до писалището и седна на стола ми.

— Искаш ли да разкажеш малко за себе си? — попитах аз.

— Какво те интересува?

Питах се дали, въпреки силното си напрежение, беше човек, който лесно щеше да се остави да бъде хипнотизиран, или пък щеше да се съпротивлява, да се опита да остане резервирана и наблюдаваща.

— Аз не съм твой враг — обясних спокойно.

— Не си ли?

Тя дръпна едно от чекмеджетата на писалището.

— Недей да правиш това — казах аз.

Тя не обърна внимание на думите ми и започна да рови небрежно сред документите. Отидох до нея, преместих ръката й, затворих чекмеджето и казах решително:

— Не бива да правиш така. Помолих те да престанеш.

Тя ме погледна инатливо и отново отвори чекмеджето. Без да ме изпуска от поглед, извади отвътре кафяв плик и го хвърли на пода.

— Престани — изрекох сурово.

Устните й започнаха да треперят. Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти ме мразиш — прошепна тя. — Знаех го, знаех, че ще ме мразиш, всички ме мразят.

Изведнъж гласът й зазвуча изплашено.

— Ева — казах внимателно. — Не се притеснявай, просто седни, можеш да използваш моя стол или, ако искаш, да седнеш на канапето.

Тя кимна.

Стана от стола и тръгна към канапето. После изведнъж се обърна и тихо попита:

— Мога ли да докосна езика ти?

— Не, не можеш. Хайде, седни — подканих я.

Тя най-после седна, но веднага започна да се върти неспокойно.

Забелязах, че държи нещо в ръка.

— Какво имаш там? — попитах.

Тя бързо скри ръка зад гърба си.

— Ела и ще видиш, ако посмееш — каза тя с тона си на уплашена враждебност.

Усетих няколко бързи вълни на нетърпение да ме заливат, но се заставих да остана съвършено спокоен, когато попитах:

— Искаш ли да разкажеш защо си тук при мен?

Тя поклати глава.

— Ти как мислиш? — попитах.

Нещо в лицето й трепна.

— Защото казах, че имам рак — прошепна тя.

— Боеше се, че ще те хване рак ли?

— Мислех, че той иска да ме хване рак — каза тя.

— Ларш Улсон ли?

— Оперираха ми мозъка, оперираха ме няколко пъти. Бях приспана. Изнасилиха ме, докато спях.

Нейният поглед срещна моя и тя бързо сви уста.

— Така че сега съм едновременно бременна и лоботомирана.

— Какво искаш да кажеш?

— Че е добре, защото искам да имам дете, един син, момче, което да смуче гърдите ми.

— Ева — рекох. — Защо мислиш, че си тук?

Тя показа ръката си, която беше зад гърба, и отвори стиснатия юмрук. Ръката беше празна, обърна я няколко пъти.

— Искаш ли да ми изследваш катеричката? — прошепна тя.

Почувствах, че съм принуден да напусна стаята или да повикам някого. Ева Блау бързо стана:

— Извинявай — каза тя. — Извинявай, просто се страхувам, че ще ме намразиш. Моля те, не ме мрази. Искам да остана, имам нужда от помощ.

— Ева, успокой се. Опитвам се само да водя разговор с теб. Идеята е ти да влезеш в моята група по хипноза, нали знаеш, това ти го е обяснил Ларш. Но той каза, че се отнасяш положително към това, че ти го искаш.

Тя кимна, протегна ръка и събори чашата ми с кафе на пода.

— Извинявай — отново рече тя.

Когато Ева Блау си тръгна, събрах документите си от пода и седнах на писалището. Навън валеше лек дъжд и аз си помислих за това, че Бенджамин щеше да ходи на излет днес и че и двамата със Симоне бяхме забравили да го изпратим с панталоните с галони, които бяха изпрани.

Сега дъждовната вода се стичаше по улици, по алеи и детски площадки.

Замислих се дали би трябвало да се обадя в детската градина и да ги помоля да разрешат на Бенджамин да не ходи. Всеки излет ме караше да се измъчвам. Не ми допадаше дори фактът, че се налагаше да минава през толкова коридори, да слиза два етажа надолу, за да стигне до столовата. Представях си как някакви буйни деца го блъскат, как някой отваря тежка врата насреща му, как се препъва в редиците кални обувки. Редовно му слагам инжекциите, мислех си аз. Благодарение на медицината вече няма опасност да му изтече кръвта от някоя малка раничка, но все още продължава да бъде много по-уязвим от другите деца.

Спомням си слънчевата светлина на следващата сутрин, как минаваше през тъмносивите пердета. Симоне лежеше гола и спеше до мен. Устата й беше полуотворена, косата разрошена, раменете и гърдите й покрити от малки светли лунички. Кожата на ръката й изведнъж настръхна. Придърпах одеялото върху нея. Бенджамин прокашля леко. Не бях забелязал, че е тук. Понякога се скриваше при нас нощем и лягаше на матрака на пода, ако беше сънувал кошмари. Обикновено лежах в неудобна поза, за да го държа за ръка, докато отново заспи.

Видях, че е шест часът, обърнах се, затворих очи и си помислих, че би било добре, ако можех да си доспя.

— Татко? — внезапно прошепна Бенджамин.

— Поспи още малко — казах тихо.

Той се надигна на матрака, погледна ме и каза със своя ясен глас:

— Татко, през нощта ти лежеше върху мама.

— Така ли? — казах аз и почувствах как Симоне се разбуди до мен.

— Да, ти лежеше под завивката и се люлееше върху нея — продължи той.

— Звучи доста шантаво — опитах се да кажа с лековат тон.

— М-м-м.

Симоне изхихика и скри глава под възглавницата.

— Може би съм сънувал нещо — казах колебливо.

Сега Симоне се разтърси от смях под възглавницата.

— Сънуваше, че се люлееш ли?

— Значи…

Симоне надникна изпод одеялото с широка усмивка:

— Е, хайде отговори — каза тя с разсънен глас. — Сънуваше, че се люлееш ли?

— Татко?

— Сигурно това съм правил.

— Обаче — продължи Симоне, смеейки се — защо го правеше, защо лежеше върху мен, когато ти…

— Хайде да закусваме — прекъснах я аз.

Видях как Бенджамин направи гримаса, изправяйки се. Най-зле беше сутрин. Крайниците бяха стояли неподвижни няколко часа и тогава често възникваха спонтанни кръвоизливи.

— Как си?

Бенджамин се подпря на стената, за да може да се изправи.

— Чакай, момчето ми. Ще те масажирам малко — казах аз.

Бенджамин въздъхна, когато легна в леглото и ме остави внимателно да сгъвам и разгъвам крайниците му.

— Не искам да ми слагаш инжекцията — рече той с тъжен глас.

— Не днес, Бенджамин, вдругиден.

— Не искам, татко.

— Помисли си за Ласе, който има диабет — казах аз. — Той трябва всеки ден да си слага инжекции.

— Давид не трябва да си слага инжекции — оплака се Бенджамин.

— Но може би има нещо друго, което на него му е неприятно.

Настъпи мълчание.

— Неговият баща е умрял — прошепна Бенджамин.

— Да — кимнах и приключих с масажа на ръцете му.

— Благодаря ти, татко — каза Бенджамин и внимателно стана.

— Моето момче!

Прегърнах малкото му слабо телце, но както винаги, сдържах желанието да го притисна силно до себе си.

— А може ли да погледам Покемон? — попита той.

— Попитай мама — отговорих и чух как Симоне се провикна: „Страхливец!“ от кухнята.

След закуската седнах в кабинета пред писалището на Симоне, извадих телефона и набрах номера на Ласе Улсон. Секретарката му Йени Лагеркранц отговори. Беше работила за него в продължение почти на двайсет години. Поговорих малко с нея, разказах й, че тази сутрин съм се наспал за първи път от три седмици, и след това помолих да разменя няколко думи с Ласе.

— Почакай за миг — каза тя.

Ако не беше вече късно, смятах да го помоля да не казва нищо за мен на Франк Паулсон от Управителния съвет.

Чу се прещракване в слушалката и след няколко секунди — гласът на секретарката:

— В момента Ларш не може да приеме никакъв разговор.

— Кажи, че аз се обаждам.

— Вече казах — отговори тя бързо.

Оставих слушалката без една дума, затворих очи и разбрах, че нещо не е както трябва, че може би съм бил измамен, че Ева Блау вероятно е по-проблемна или по-опасна, отколкото Ласе Улсон беше разказал.

— Ще се справя с това — прошепнах на себе си.

Но след това си мислех, че групата по хипноза може би ще загуби своя баланс. Бях събрал една доста малка група от хора, както жени, така и мъже, чиито проблеми, истории на заболяванията и предистория бяха напълно различни. Не бях взимал предвид дали те лесно се поддават на хипноза, или не. Това, което се стремях да постигна, беше комуникацията, докосванията вътре в групата, тяхното развитие на отношението към самите себе си и към другите. Мнозина носеха товара на голяма вина, който им пречеше да създават контакти, да функционират социално. Те се самообвиняваха за това, че са били изнасилени или малтретирани. Хората бяха загубили контрола върху собствения си живот или бяха загубили цялото си доверие към света.

В последната сесия групата беше направила крачка в посока към по-голяма дълбочина. Бяхме разговаряли както винаги, преди да направя опит да въведа Марек Семиович в дълбока хипноза. Не беше ми се удавало толкова лесно с него преди това. Беше разконцентриран и през цялото време се защитаваше. Усетих, че не съм намерил правилното място за влизане, че дори не бяхме намерили място, откъдето да започнем.

— Къща? Футболно игрище? Горски район? — предлагах.

— Не знам — отвърна Марек, — както обикновено.

— Но ние трябва да тръгнем от някое място — настоявах.

— Но откъде?

— Ако си представиш място, към което ще бъдеш принуден да се връщаш, за да разбереш кой си ти сега — казах аз.

— Селото в Зеника — каза неутрално Марек. — Зеничко-Добойски.

— Окей, добре — отвърнах и си го записах. — Знаеш ли какво се е случило там?

— Всичко се случи тук, в една голяма порутена къща от тъмно дърво, почти като замък, къща на земевладелец, със стръмни покриви и малки кули, и веранди…

Сега групата по хипноза беше станала концентрирана, всички слушаха, всички разбираха, че Марек изведнъж беше отворил известен брой вътрешни врати.

— Седях в един фотьойл, струва ми се — каза Марек проточено. — Или върху няколко възглавници, във всеки случай, пушех Марлборо, докато… трябва да са били стотици момичета и жени от родния ми град, които минаваха през мен.

— Минаха?

— За няколко седмици… Влизаха през входните врати и след това бяха отвеждани нагоре по голямата стълба до спалнята.

— Това бордей ли е? — попита Юси със своя силен норландски акцент.

— Не знам какво ставаше там, почти нищо не знам — отговори Марек тихо.

— Никога ли не си виждал стаите на горния етаж? — попитах.

Той потърка лицето си с ръце и след това си пое дъх.

— Имам такъв спомен — започна той. — Влизам в малка стая и виждам една учителка, която имах в гимназията, лежи вързана на едно легло, гола и със синини върху бедрата и ханша.

— Какво се случва?

— Аз стоя точно от вътрешната страна на вратата с нещо като дървена пръчка в ръка и… Сега не си спомням повече.

— Опитай се — казах спокойно.

— Изчезна.

— Сигурен ли си?

— Не мога повече.

— Окей, не е необходимо. Достатъчно е — съгласих се.

— Чакай малко — каза той и после за дълго остана мълчалив.

Въздъхна, потри лицето си и стана.

— Марек?

— Нищо не помня — каза той с пресипнал глас.

Записах си няколко бележки и усещах как Марек ме наблюдаваше.

— Не си спомням, но всичко се случи в тази проклета къща — каза той.

Погледнах го и кимнах.

— Всичко, което съм аз — то е в онази дървена къща.

— Дървеният замък — обади се Лидия от мястото си до него.

— Точно така, това беше един дървен замък — поясни той и се засмя с тъжно лице.

Отново погледнах часовника. След малко щях да се срещна с ръководството на болницата и да представя своето научно изследване. Бях принуден или да си извоювам нови средства, или да започна да закривам както изследванията, така и терапията. Засега все още не бях успял да се изнервя. Отидох до мивката и си наплисках лицето, постоях малко, наблюдавайки себе си в огледалото, като се опитвах да се усмихна, преди да напусна банята. Когато заключих вратата на кабинета си, видях, че една млада жена спира в коридора само на няколко крачки от мен.

— Ерик Мария Барк?

Тя имаше тъмна гъста коса, вързана на възел на врата, и когато се усмихна насреща ми, на страните й се образуваха дълбоки трапчинки. Беше облечена в лекарска престилка, на която носеше картонче с легитимация на общопрактикуващ лекар.

— Мая Свартлинг — представи се тя и протегна ръка, за да се ръкува с мен. — Аз съм една от твоите големи почитатели.

— На какво се дължи това? — попитах леко усмихнат.

Изглеждаше весела и ухаеше на зюмбюли.

— Искам да участвам в твоята работа — каза тя без заобикалки.

— В моята работа?

Тя кимна и силно се изчерви.

— Трябва да се съгласиш — каза тя. — Изключително интересно е за мен.

— Извини ме, ако не мога да споделя истински твоя ентусиазъм, но аз дори не знам дали моите проучвания ще продължат — обясних аз.

— Защо?

— Отпуснатите ми средства стигат само до края на годината.

Мислех си за предстоящата среща и се опитах приятелски да обясня:

— Фантастично е, че се интересуваш от моята работа, на драго сърце бих обсъдил това. Но тъкмо сега имам важна среща, която…

Мая се отмести встрани.

— Извинявай — каза тя. — Господи, извинявай.

— Можем да поговорим на път към асансьора — предложих и се усмихнах насреща й.

Тя изглеждаше стресирана от ситуацията. Отново се изчерви и тръгна до мен.

— Мислиш ли, че ще има проблем с отпускането на средства? — попита тя неспокойно.

Оставаха само няколко минути до моята среща с управителния съвет на болницата. Да разкажеш за своето научно изследване — резултати, цели и план във времето — за да си извоюваш нови отпуснати средства, беше обичайният начин на действие, но аз винаги изпитвах трудности, тъй като знаех, че щях да се сблъскам с проблеми поради множеството предразсъдъци около хипнозата.

— Просто повечето продължават да смятат хипнозата за нещо мъгляво и този етикет прави нещата доста трудни, когато се представят все още незавършени резултати.

— Но ако човек чете твоите доклади, то схемата се вижда невероятно добре, дори и да е прекалено рано да се публикува нещо.

— Чела си мои доклади? — попитах скептично.

— Доста много бяха — отговори тя кратко.

Спряхме пред вратите на асансьора.

— Какво смяташ за идеите около енграмата? Реших да я пробвам.

— Имаш предвид раздела с пациента с черепната травма?

— Да — потвърдих и опитах да скрия изненадата си.

— Интересно е — каза тя, — че заставаш на обратното мнение на теориите за това, как паметта е разпределена в мозъка.

— Мислила ли си по въпроса?

— Да, че би трябвало да задълбочиш изследванията на синапсите и да се концентрираш върху амигдалата.

— Впечатлен съм — казах и натиснах копчето на асансьора.

— Трябва да получиш финансиране.

— Знам — отговорих.

— Какво ще стане, ако откажат?

— Предполагам, че ще ми дадат време да закрия терапията и да помогна на пациентите да преминат към други форми на лечение.

— А научните изследвания?

Свих рамене.

— Може би ще кандидатствам към други университети, ако някой иска да ме вземе.

— Имаш ли врагове в Управителния съвет? — попита тя.

— Не вярвам.

Тя вдигна ръката си и я сложи меко върху моята, докато се усмихваше извинително. Бузите й станаха още по-червени.

— Ще получиш пари, защото твоята работа е новаторска, така че не могат да си затворят очите за това — каза и ме погледна дълбоко в очите. — Ако не виждат това, то аз ще те последвам в който и да е друг университет.

Изведнъж се запитах дали тя просто не флиртуваше с мен. Имаше нещо в нейната покорност, мекият, дрезгав тон на гласа й. Бързо хвърлих поглед на табелката с името й, за да бъда сигурен: Мая Свартлинг, общопрактикуващ лекар.

— Мая…

— Не трябва да ме отблъскваш — прошепна тя закачливо. — Ерик Мария Барк.

— Трябва да поговорим повече за това — казах, когато вратите на асансьора се отвориха, плъзгайки се встрани.

Мая Свартлинг се усмихна така, че трапчинките й се откроиха, събра длани под брадичката си, поклони се шеговито дълбоко и каза с мек глас:

— Савади.

Улових се, че се усмихвам сам на себе си на тайландския поздрав, когато слизах с асансьора надолу към директорката. Чу се звънкото отваряне на вратите и аз напуснах асансьора. Макар че вратата беше отворена, почуках, преди да вляза. Аника Лоренцон седеше и гледаше навън през панорамния прозорец, който предлагаше невероятна гледка далеч над Северното гробище и парка Хага. Върху лицето й не се виждаше и следа от двете бутилки вино, които бях чул, че изпива всяка вечер, за да може да спи. Кръвоносните съдове бяха гладки и скрити под петдесетгодишната й кожа. Наистина, имаше повърхностна мрежа от бръчки под очите и на челото и нейната някога толкова красива линия на шията и брадичката, тази, която я беше направила номер две в състезанието за госпожица Швеция преди много години, беше остаряла.

Симоне би ме упрекнала за тези мисли, казах си. Незабавно щеше да каже, че това е мъжка техника за господстване, да се омаловажи жената, заемаща висок пост, като се правят забележки за външния й вид. Никой не обсъжда алкохолните навици на мъжете началници, на никого не би му хрумнало да каже, че един мъж началник има отпуснато лице.

Поздравих директорката и се настаних до нея.

— Страхотно — казах аз.

Аника Лоренцон се усмихна спокойно насреща ми. Тя беше загоряла от слънцето и слаба, косата й беше изтъняла и изтощена от изрусяване. Не миришеше на парфюм, по-скоро на чистота; едва загатнато ухание на скъп сапун я обграждаше.

— Искаш ли? — попита тя и посочи с ръка към няколко бутилки минерална вода.

Поклатих глава и взех да се чудя къде са другите. Управителният съвет би трябвало вече да е тук, часовникът ми показваше пет минути след определеното време.

Аника стана и обясни, все едно бе прочела мислите ми:

— Ще дойдат, Ерик. Днес имат ден за сауна, нали разбираш. — Тя се усмихна криво: — Един начин да си спестят моето присъствие на срещата. Хитро, нали?

В същия момент вратата се отвори и петима мъже със силно зачервени лица влязоха. Техните костюми бяха влажни около яките от мокрите коси и вратове, от тях се вдигаше пара, миришеха на топлина и афтършейв. Приключиха разговорите си, без да бързат.

— Макар че моето проучване няма да е евтино — чух да казва Рони Йохансон.

— Естествено — отговори Свейн Холстейн притеснено.

— Биерне само се закани да посъкратят малко бюджета и финансовите буквоеди поискаха да орежат средствата за научни изследвания в цялата сфера.

— И аз го чух, но не е нещо, за което да се притесняваш — каза Холстейн с тих глас.

Разговорът заглъхна, когато влязоха.

Свейн Холстейн разтърси силно ръката ми.

Рони Йохансон, представителят на фармацевтичните фирми в Управителния съвет, само сдържано ми махна с ръка и седна, като в същото време областният политик Педер Меларстед хвана ръката ми. Усмихна се запъхтян насреща ми и видях, че продължава да се поти обилно. От косата му се стичаше пот.

— Ти потиш ли се? — попита ме той с усмивка. — Жена ми го ненавижда. Но мисля, че е полезно. Разбира се, че е полезно.

Франк Паулсон едва срещна погледа ми, просто кимна набързо и след това се настани в другия край на стаята. След като всички бяха поговорили известно време, Аника меко плесна с ръце и призова членовете на Управителния съвет да се настанят на масата за срещата. Всички бяха жадни като след сауна и веднага отвориха бутилките с минерална вода, които бяха поставени в средата на голямата светложълта пластмасова маса.

Останах прав, напълно неподвижен за известно време и ги наблюдавах, тези хора, които държаха в ръцете си цялото мое научно изследване. Беше забележително.

Гледах Управителния съвет и същевременно си мислех за моята група пациенти. Те бяха затворени в този миг: техните спомени, преживявания и изтласквания лежаха като неподвижни спирали пушек в тази стъклена топка. Трагично красивото лице на Шарлот, тромавото тъжно тяло на Юси, Марек с неговата набола по темето коса и втренчен уплашен поглед, вялата отстъпчивост на Пиер, Лидия с дрънчащите си бижута и миришещите на ароматни пръчици дрехи, Сибел със своите перуки и свръхневротичната Ева Блау. Моите пациенти бяха като един вид скрити отражения на тези облечени в костюми, обезпечени и състоятелни мъже.

Членовете се настаняваха по местата си, шепнеха, въртяха се. Някой от тях издрънча с монети в джоба на панталона си. А друг се скри, потъвайки в своята папка с документи.

Аника вдигна поглед, усмихна се меко и каза:

— Заповядай, Ерик.

— Моят метод — започнах аз — се стреми да лекува психическата травма чрез хипнотична групова терапия.

— Това вече сме го разбрали — въздъхна Рони Йохансон.

Опитах се да направя преглед на свършеното дотук. Слушаха ме разсеяно, някои ме наблюдаваха, други бяха забили поглед в масата.

— За съжаление, ще трябва да тръгвам — каза Райнер Милк и се надигна.

Стисна ръцете на няколко от мъжете и напусна стаята.

— Получили сте материала предварително — продължих. — Доста е обемен, знам, но не беше възможно да се съкрати.

— Защо не? — попита Педер Меларстед.

— Защото е прекалено рано да се правят някакви изводи — обясних.

— Но ако погледнем как ще са нещата след две години? — настоя той.

— Трудно е да се каже, но аз виждам схемата — отговорих, макар да знаех, че не би трябвало да навлизам в тази посока.

— Схема ли? Каква схема?

— Не искаш ли да ни разкажеш на какво се надяваш? — попита Аника Лоренцон с усмивка.

— Надявам се да обхвана и картотекирам менталните бариери, които се задържат по време на хипнозата, как мозъкът в дълбокото отпускане открива нови методи, чрез които да защитава индивида от онова, което го плаши. Значи, имам предвид — и това е интересно — че когато човек се доближава до травмата, до сърцевината й, това, което е истински опасно… Когато изтласканият спомен най-сетне започне да изплува в хипнозата, тогава личността започва да търси около себе си за какво да се хване, правейки последен опит да защити тайната си, и тогава — започнах да се досещам — лицето вмъква въображаем материал в картината на спомена, само и само да си спести това, да види реално нещата.

— Да си спести да види самата ситуация? — попита Рони Йохансон с внезапно любопитство.

— Да, или всъщност не… По-скоро извършителя — отвърнах аз. — Човекът замества извършителя с нещо, с каквото и да е, често с едно животно.

Около масата настъпи тишина.

Видях как Аника Лоренцон, която досега изглеждаше най-засрамена заради самия мен, се усмихна леко сама на себе си.

— Може ли да бъде така? — каза Рони Йохансон почти шепнешком.

— Колко ясно изразен е този модел? — попита Меларстед.

— Ясен е, но не е непоклатим — отговорих.

— Има ли някакво подобно международно проучване? — зачуди се Меларстед.

— Не — отговори Рони Йохансон рязко.

— Но искам да знам — настоя Холстейн. — Ако спреш тук, каква е твоята преценка, пациентът винаги ли ще намира нови убежища в хипнозата?

— Може ли да се стигне по-нататък? — попита Меларстед.

Почувствах как страните ми пламнаха, прокашлях се леко и отговорих:

— Смятам, че човек може да слезе под образите при една по-дълбока хипноза.

— А пациентите?

— Мисля също и за тях — каза Меларстед на Лоренцон.

— Всичко това, разбира се, е дяволски привлекателно — каза Холстейн. — Но аз искам да имам гаранции… Никакви психози, никакви самоубийства.

— Да, макар че…

— Можеш ли да обещаеш подобно нещо? — прекъсна ме той.

Франк Паулсон седеше безучастно и чоплеше етикета на бутилката с минерална вода.

Холстейн изглеждаше уморен и от време на време си поглеждаше часовника.

— Моят приоритет е да помагам на пациентите — казах.

— А научното изследване?

Аз се прокашлях.

— То е все пак страничен продукт — почти прошепнах. — Трябва да гледам на нещата по този начин.

Някои от мъжете около масата на Управителния съвет се спогледаха.

— Добър отговор — каза Франк Паулсон неочаквано. — Давам на Ерик Мария Барк пълната си подкрепа.

— Все пак продължавам да се безпокоя за пациентите — настоя Холстейн.

— Всичко е тук — каза Франк Паулсон и посочи компендиума. — Писал е за това, развитието на пациентите, всичко изглежда повече от обещаващо.

— Единствено това, че терапията е толкова необичайна, толкова смела, че ние трябва да сме сигурни, че можем да я защитим, ако нещо се провали.

— Нищо не може да се провали — казах и почувствах как ме побиха тръпки по гърба.

— Ерик, днес е петък и всички искат да се прибират — обобщи Аника Лоренцон. — Мисля, че можеш да разчиташ на подновена финансова помощ.

Другите закимаха одобрително, а Рони Йохансон се облегна назад и изръкопляска.

Когато се прибрах вкъщи, Симоне стоеше в просторната кухня и отрупваше масата с хранителни продукти от четири торбички: връзка аспержи, свежа майорана, пиле, лимон и жасминов ориз. Когато ме видя, тя се засмя.

— Какво има? — попитах аз.

Тя поклати глава и каза с широка усмивка:

— Трябва да се видиш само.

— Какво?

— Изглеждаш като малко дете на Коледа.

— Толкова ли ми личи?

— Бенджамин — извика тя.

Бенджамин влезе в кухнята с медицинската си кутия в ръка. Симоне скри веселостта си и ме посочи.

— Погледни — каза тя. — Как изглежда татко?

Бенджамин срещна погледа ми и видях как започна да се усмихва.

— Изглеждаш радостен, татко.

— Наистина съм, момчето ми. Наистина съм.

— Открили ли са лекарството? — попита той.

— За какво?

— Така че никога повече да нямам нужда от инжекции — каза той.

Вдигнах го нагоре и го прегърнах, като му обясних, че още не са открили това лекарство, но че се надявам да го направят скоро, по-силно от всичко друго на света.

— Окей — каза той.

Пуснах го долу на пода и видях замисленото лице на Симоне.

Бенджамин ме дръпна за крачола на панталона.

— Ами тогава какво има? — попита той.

Не разбрах.

— Защо си толкова радостен, татко?

— Става дума за пари — отвърнах сдържано. — Получих пари за научната си работа.

— Давид казва, че ти правиш вълшебства.

— Не правя вълшебства, хипнотизирам, за да се опитам да помогна на хора, които са тъжни и уплашени.

— Художници ли? — попита.

Аз се засмях, а Симоне изглеждаше изненадана.

— Защо смяташ така? — попита тя.

— Ами ти каза по телефона, че те се боят, мамо.

— Така ли казах?

— Да, преди, аз го чух.

— Точно така, казах го днес, така е, ставаше дума за това, че художниците са изплашени и нервни, когато излагат своите картини — обясни тя.

— Впрочем какво стана с помещението до парка Берцели? — попитах аз.

— Улица Арсеналгатан.

— Погледна ли го?

Симоне кимна бавно.

— Хареса ми — каза тя. — Утре ще подпиша договора.

— Ами защо не казваш нищо? Честито, Сиксан!

Тя се засмя.

— Знам съвсем точно какво ще покажем на първата експозиция — каза тя. — Едно момиче, което е учило в училището по изкуства в Берген и е направо фантастична, прави големи…

Симоне млъкна, защото на вратата се позвъни. Тя се опита да разбере кой звъни, като погледна през прозореца на кухнята, преди да отвори. Последвах я и силуетът й се открои в тъмното антре пред процепа на вратата, изпълнен с дневна светлина. Когато приближих, тя надничаше навън.

— Кой беше? — попитах.

— Никой, нямаше никой — каза тя.

Погледнах към храстите срещу улицата.

— Какво е това? — попита тя внезапно.

На стълбището пред вратата беше оставен странен предмет — прът с дръжка в единия край и малка дървена лопатка в другия.

— Странно — вдигнах очевидно старовремската вещ.

— Но какво е това?

— Струва ми се уред, с който са наказвали децата едно време.

Беше време за сесия с групата по хипноза. След десет минути щяха да бъдат тук. Шестимата редовни и новата, Ева Блау. Когато си слагах лекарската престилка, винаги усещах едно краткотрайно опияняващо чувство на възбуда, някаква сценична треска. Сякаш се изкачвах нагоре към някаква естрада, в светлината на прожектора. Усещането не беше свързано с тщеславие, а с изключително сериозното преживяване на това, да си в състояние да проведеш концентрирана експертиза.

Взех си бележника и прочетох записките от миналата сесия, преди една седмица, когато Марек Семиович беше разказал за голямата дървена къща в селото в кантон Зеника-Добой.

След това бях въвел Марек Семиович в по-дълбока хипноза отпреди, той се бе успокоил и разказа спокойно и делово за стая в едно мазе с циментов под, където е бил принуден да прави електрически шокове на приятелите и на далечните си роднини. Но внезапно просто се отдръпна, смени сценария, престана да следва моите указания и на своя глава излезе от хипнозата. Знаех, че трябва да се напредва с малки стъпки. Ето защо реших да оставя Марек да си почива днес.

Беше ред на Шарлот да започне, а после може би щях да направя първи опит с новата пациентка, Ева Блау.

Стаята за хипноза беше обзаведена така, че да създава неутрално, успокояващо впечатление. Пердетата бяха в ненатрапчив жълт тон, подът беше сив, мебелите бяха прости, но удобни, столове и маси от бреза, светло дърво с малки кафяви петънца. Под един от столовете имаше забравена синя калъфка за обувки. Стените бяха голи, без украса, освен няколкото литографии в пастелни цветове.

Подредих столовете в полукръг и поставих статива за видеокамерата толкова далеч, колкото беше възможно.

Научната работа ме караше да изпитвам вълнение, бях много любопитен какво щеше да се получи, но същевременно все повече се убеждавах, че тази нова форма на терапия е по-добра, отколкото повечето от другите форми, които съм упражнявал преди. Значението на колектива беше огромно при третиране на травмата. От изолацията на самотата бяхме преминали към един общ лечебен процес.

Закрепих здраво камерата на статива, включих кабела, сложих нова ролка, регулирах обектива, нагласих фокуса по облегалката на един стол, определих контраста и отново върнах обектива в първоначалното положение. Някой от моите пациенти влезе в стаята през това време. Беше Сибел. Предположих, че е чакала пред болницата от няколко часа да се отключи стаята и да започне сесията. Тя седна на един от столовете и започна да произвежда странни гъргорещи звуци с гърлото си, преглъщайки. С недоволна усмивка поправи голямата перука със светли къдрици, която обикновено носеше на нашите срещи, и след това въздъхна от напрежение.

Влезе Шарлот Седершьолд. Беше облечена в тъмносин тренчкот с широк колан, плътно пристегнат около тънката й талия. Когато си свали шапката, гъстата й кестенява коса се разпиля около лицето й. Тя беше както винаги изключително тъжна и красива.

Отидох до прозореца, отворих го и почувствах свежия, мек пролетен полъх на вятъра върху лицето си. Когато отново се обърнах, в кабинета беше пристигнал и Юси Першон.

— Здравейте, докторе — каза той на своя невъзмутим норландски.

Ръкувахме се и после той отиде да поздрави Сибел. Потупа се по биреното шкембе и каза нещо, което я накара да се изчерви и да се изкикоти. Говореха си тихичко, докато останалите от групата пристигаха — Лидия, Пиер и Марек, както обикновено, бяха малко закъснели.

Вече стоях спокоен и очаквах да се почувстват готови. Бяха индивиди с един-единствен общ знаменател: травматизиращи посегателства. Тези посегателства бяха създали такова опустошение в тяхната психика, че те, за да оцелеят, бяха скрили покушението за самите себе си. Никой от тях всъщност не бе наясно с това, което му се е случило, просто осъзнаваха, че ужасното в миналото разрушава техния живот.

Защото миналото не е мъртво, миналото фактически не е минало на човека, имах обичай да цитирам писателя Уилям Фокнър. Имах предвид, че всяко дребно нещо, което се случва на един човек, го следва в настоящето. Всяко преживяване влияеше върху всеки избор — и ако ставаше дума за травматични преживявания, то миналото заемаше почти цялото пространство в настоящето.

Най-често хипнотизирах цялата група едновременно и всеки път избирах един или двама от тях, с които навлизах по-навътре, отколкото с другите. По този начин през цялото време имахме достъп до две нива, където можехме да обсъждаме това, което става: нивото на внушението по време на хипнозата и осъзнатият план, нивото на съзнанието.

Бях открил нещо в хипнозата. Първоначално представляваше само предусещане, а след това нарасна до все по-ясен модел. Разбира се, това беше откритие, което трябваше да се докаже. Осъзнавах, че може би хранех прекалено големи надежди за моята теза: извършителят на посегателството, причината за решаващата травма, никога не се явяваше под истинската си форма по време на дълбоката хипноза. Може да бъде открита ситуацията, да се наблюдава плашещият процес, но извършителят винаги оставаше скрит.

Сега всички седяха на местата си, но Ева Блау, моята нова пациентка, още не беше дошла. Добре познато безпокойство преминаваше през групата.

Шарлот Седершьолд винаги седеше най-отзад. Тя си беше свалила палтото и както винаги беше изключително елегантна, облечена в строг сив джемпър с широка блестяща перлена огърлица около изящната си шия. Носеше тъмносиня плисирана пола и плътен тъмен чорапогащник. Обувките й бяха ниски, със силен блясък. Когато нашите погледи се срещнаха, тя предпазливо ми се усмихна. Когато приех Шарлот в групата, тя беше опитвала да се самоубие петнайсет пъти. Последния път беше стреляла в главата си със старата пушка за елени на мъжа си, насред салона във вилата им в Юршхолм. Оръжието се беше изплъзнало и тя беше загубила едното си ухо и малко парченце от бузата. Сега от това не личеше нищо: беше преминала през няколко скъпоструващи пластични операции и си беше сменила фризурата в една гладка, плътна прическа, която скриваше протезата на ухото и слуховия апарат.

Когато видех как Шарлот навежда глава настрани и учтиво и с уважение слуша разказите на другите, винаги ме обземаше силно безпокойство. Една красиво остаряваща жена. Привлекателна, въпреки че в нея имаше нещо жестоко сломено. Осъзнавах, че не бях в състояние да остана равнодушен пред тази пропаст, която предусещах у нея.

— Удобно ли си седнала, Шарлот? — попитах.

Тя кимна и отговори със своя добре артикулиран мек глас:

— Да, добре ми е. Съвсем добре.

— Днес ще изследваме вътрешното пространство на Шарлот — обясних аз.

— Моя дървен замък — усмихна се тя.

— Точно така.

Марек се ухили безрадостно и нетърпеливо насреща ми, когато погледите ни се срещнаха. Беше ходил във фитнеса да тренира цялата сутрин, мускулите му бяха препълнени с кръв. Погледнах часовника. Беше време да започваме, не можехме по-дълго да чакаме Ева Блау.

— Предлагам да започваме — казах аз.

Сибел бързо стана и прибра една дъвка в хартиена салфетка, която изхвърли. Хвърли ми плах поглед и каза:

— Готова съм, докторе.

Отпускането беше последвано от тежкото топло слизане по стълбата на индукцията, размиването на желания и граници. Бавно ги въвеждах в по-дълбок транс, извиквах гледката на една мокра дървена стълба, по която бавно ги водех надолу.

Онази особена енергия започваше да тече между нас. Една съвсем специфична топлина между мен и останалите. Моят глас беше най-напред по-рязък и артикулиран, но полека ставаше по-нисък. Юси изглеждаше неспокоен, той хъмкаше и правеше резки мимики с устата си. Гласът ми насочваше пациентите и очите ми виждаха как техните тела потъваха надолу по столовете, как лицата им се отпускаха, ставаха по-гладки и придобиваха онзи странен, груб израз, който винаги имат хипнотизираните.

Движех се зад тях. Леко докосвах раменете им, през цялото време ги водех индивидуално, броях на обратно, крачка по крачка. Юси просъска нещо сам на себе си. Устата на Марек Семиович беше отворена и слюнката му се стичаше навън.

Пиер изглеждаше по-слабичък и по-сговорчив от друг път. Ръцете на Лидия висяха отпуснати извън облегалката на стола.

— Продължавайте надолу по стълбата — насочих ги тихо.

Не бях разказал на Управителния съвет, че хипнотизаторът също потъва в един вид транс. В моите очи това беше неизбежно и хубаво.

Никога не бях разбрал защо моят собствен транс, който винаги протичаше паралелно с хипнозата на пациентите, се разиграваше под водата. Но харесвах водната картина, тя беше ясна и приятна, и аз бях свикнал да разчитам нюансите на протичащия процес чрез нея.

Докато пътувах надолу в едно море, моите пациенти виждаха, разбира се, съвсем други неща, те потъваха надолу в своите спомени, в миналото, попадаха в пространствата на детството, в местата от младостта, в летните вили на родителите си или в гаража на съседското момиче. Не знаеха, че за мен в същото това време те се намираха дълбоко под водата, бавно спускайки се покрай някаква гигантска коралова формация, дълбоководен постамент или грапавата стена на континентална пукнатина.

В моите мисли сега потъвахме заедно през бълбукащата вода.

Този път исках да изпробвам да доведа със себе си всички доста дълбоко навътре в хипнозата. Гласът ми отброяваше числа, говореше за приятно отпускане, докато водата тътнеше в ушите ми.

— Искам да потънете още по-дълбоко, още малко — говорех. — Продължете надолу, но сега вече по-бавно, по-бавно. Скоро ще спрем, съвсем меко и спокойно… Малко по-дълбоко, още малко и вече спираме.

Цялата група стоеше в полукръг срещу мен върху пясъчно морско дъно. Плоско и ширнало се като гигантски площад. Водата беше светла и леко зеленикава. Пясъкът под краката ни се движеше в малки ритмични вълни. Розови медузи плаваха блестящи над нас. От време на време камбали замитаха пясъчни облаци и отплаваха, стрелкайки се.

— Ние всички сме дълбоко долу сега — поясних.

Те отвориха очи и погледнаха право към мен.

— Шарлот, днес е твоят ред да започнеш — продължих. — Какво виждаш сега? Къде се намираш?

Устата й се движеше беззвучно.

— Тук няма нищо, което е опасно — казах. — През цялото време сме с теб, зад теб.

— Знам — каза тя монотонно.

Очите й не бяха нито отворени, нито затворени. Те примижаваха като очите на лунатик, празни и отдалечени.

— Застанала си пред вратата — рекох. — Искаш ли да влезеш?

Тя кимна и косата й се раздвижи над главата й с водните течения.

— Направи го сега — предложих.

— Да.

— Какво виждаш?

— Не знам.

— Влязла ли си вътре? — попитах с усещането, че избързвам.

— Да.

— Но не виждаш нищо?

— Напротив, виждам.

— Нещо странно ли е?

— Не знам, не вярвам…

— Опиши го — казах бързо.

Тя поклати глава и малки въздушни мехурчета се освободиха от косата й и блестейки, се устремиха към повърхността. Всъщност осъзнавах, че правя грешка, че не бях смирен, че не я водех, а се опитвах да я бутам напред, и все пак не можех да се въздържа. Изрекох:

— Ти се върна в къщата на дядо си.

— Да — отговори тя приглушено.

— Стоиш вече от вътрешната страна на вратата и продължаваш напред.

— Не искам.

— Направи само една крачка.

— Може би не тъкмо сега — прошепна тя.

— Вдигни очите си и погледни.

— Не искам.

Долната й устна трепереше.

— Виждаш ли нещо, което е странно? — попитах. — Нещо, което не би трябвало да е там?

Една дълбока бръчка изпъкна върху челото й и аз изведнъж разбрах, че тя съвсем скоро ще загуби връзката и просто ще се изтръгне от хипнозата. Това можеше да бъде опасно — не би било никак добре. Щеше може би да изпадне в дълбока депресия, ако това станеше прекалено бързо. Големи мехури излизаха от устата й като блестяща верига. Лицето й блестеше и синьо-зелени струйки се стичаха върху челото й.

— Не е необходимо, Шарлот, не е необходимо да гледаш — казах успокояващо. — Можеш да отвориш стъклените врати и да излезеш в градината, ако искаш.

Тялото й се разтресе и разбрах, че е прекалено късно.

— Бъди съвсем спокойна сега — прошепнах и протегнах ръка, за да я потупам.

Устните й бяха побелели, а очите — широко отворени.

— Шарлот, ще се върнем внимателно на повърхността заедно — казах аз.

Краката й раздвижиха плътен облак пясък, когато тя се оттласна нагоре.

— Чакай — казах едва-едва.

Марек ме погледна и се опита да извика нещо.

— Вече се изкачваме нагоре и ще броя до десет — продължих, докато бързо се придвижвахме към повърхността. — И когато преброя до десет, вие ще отворите очи и тогава ще се чувствате добре и…

Шарлот си пое дъх, стана непохватно от стола, пооправи си дрехите и ме погледна въпросително.

— Ще направим кратка пауза — заявих аз.

Сибел се надигна флегматично и излезе да пуши. Пиер я последва. Юси остана на мястото си, тежък и отпуснат. Никой от тях не беше напълно буден. Изкачването беше преминало прекалено стремително, но тъй като ние щяхме да се върнем надолу съвсем скоро, си мислех, че е по-добре да задържа групата на това мътно ниво на съзнанието. Останах на стола си, потърках лицето си и драснах няколко записки, когато Марек Семиович дойде към мен.

— Добра работа — каза той и направи крива гримаса с уста.

— Не беше както си го представях — отговорих.

— Смятам, че беше забавно — каза той.

Лидия се приближи със своите звънтящи украшения. Косата й, боядисана с къна, грееше като медни конци, когато преминаваше право през някой слънчев лъч.

— А какво имаш предвид? — попитах. — Кое е това, което беше забавно?

— Че постави кучката от висшата класа на мястото й.

— Какво каза? — попита Лидия.

— Не говоря за теб, аз говоря…

— Ама ти не бива да наричаш Шарлот кучка, защото това не е така — каза меко Лидия. — Нали, Марек?

— Добре, по дяволите.

— Знаеш ли какво прави една кучка?

— Да. Да бъдеш проститутка — продължи тя, като се усмихваше, — не е непременно нещо лошо. Това е избор, който човек прави, и тук става дума за шакти, женска енергия, женска власт.

— Точно така, те искат власт — откликна той поривисто. — Не ми е жал за тях, по дяволите.

Преместих се, гледах си бележките, но все пак продължих да слушам техния разговор.

— Има такива, които не успяват да балансират своята чакра — каза Лидия спокойно. — И те, разбира се, се чувстват зле.

Марек Семиович седна, изглеждаше неспокоен, облиза си устните и погледна към Лидия.

— В дървения замък се случваха работи — каза тихо. — Знам това, обаче…

Той млъкна и стисна зъби така, че мускулите на челюстта му се раздвижиха.

— Всъщност няма нищо, което е погрешно — рече тя и взе ръката му в дланите си.

— Защо не мога да си спомня?

Сибел и Пиер отново влязоха. Всички бяха мълчаливи и потиснати. Шарлот изглеждаше много крехка. Тя държеше слабите си ръце кръстосани пред гърдите, с длани към раменете си.

Смених касетата на видеокамерата, издиктувах време и дата и после обясних, че всички продължават да се намират в постхипнотично състояние. Погледнах в обектива, покачих малко статива нагоре и отново насочих камерата. А после оправих столовете и помолих пациентите отново да заемат местата си.

— Хайде влизайте и сядайте, време е да продължим — казах аз.

Внезапно на вратата се почука и влезе Ева Блау. Видях колко стресирана беше и се приближих към нея.

— Добре дошла — казах.

— Наистина ли съм добре дошла? — попита тя.

— Да — отговорих.

Шията и страните й пламнаха, когато поех палтото й и го закачих. Представих я на групата и изтеглих един стол от полукръга.

— Ева Блау преди е била пациентка на доктор Улсон, но занапред ще се включи към нашата група. Всички ние ще се опитаме да я накараме да се чувства добре дошла.

Сибел кимна уморено, Шарлот се усмихна приятелски, а другите сдържано я поздравиха. Марек изобщо не й обърна внимание.

Ева Блау седна на празния стол и притисна ръце между бедрата си. Върнах се на моето място и внимателно въведох втората част:

— Седнете удобно, с крака на пода, ръцете на коленете. Първата част не се получи съвсем така, както си бях представял.

— Извинявам се — рече Шарлот.

— Никой няма да моли за извинение, а най-малко ти, надявам се, че го разбираш.

Ева Блау ме наблюдаваше непрестанно.

— Започваме с мисли и асоциации около първата част — казах. — Има ли някой, който иска да я коментира?

— Объркващо — каза Сибел.

— Фрустриращо — обади се Юси. — Значи, едва успях да отворя очи и да се почеша по черепа, и вече беше свършило.

— И какво усети? — попитах го.

— Коса — отговори той, усмихвайки се.

— Коса? — попита Сибел и се изхили.

— Когато се почесах по черепа — обясни Юси.

Някои се засмяха на шегата.

— Дайте ми асоциации за коса — казах, леко усмихнат. — Шарлот?

— Не знам — усмихна се тя. — Коса? Може би брада…

— Не.

Пиер я прекъсна с висок глас:

— Хипи, хипи върху чопър — рече той, усмихвайки се. — Той седи така, дъвче плодова дъвка и се носи…

Изведнъж Ева стана толкова бурно, че столът зад нея тресна.

— Това са само детинщини — каза възмутено и посочи Пиер.

Неговата усмивка изчезна.

— Защо смяташ така? — попитах аз.

Ева не отговори, тя само срещна погледа ми, преди нацупено да седне отново.

— Пиер, искаш ли да продължиш? — помолих спокойно.

Той поклати глава, кръстоса показалци срещу Ева, като се преструваше, че се защитава.

— Застреляха Денис Хопър, защото беше хипи — прошепна той конспиративно.

Сибел се изкиска още по-високо и хвърли очаквателен поглед към мен. Юси вдигна ръката си и се обърна към Ева Блау.

— В дървения замък ще си спестиш нашите детинщини — каза той на своя тежък диалект.

В стаята настъпи пълна тишина. Мислех си, че Ева нямаше никаква възможност да знае какво означава дървен замък за нашата група, но оставих нещата така.

Ева Блау се обърна към Юси и изглеждаше, като че смята да му изкрещи нещо, но той посрещна погледа й с толкова спокойно и сериозно лице, че тя се спря и отново седна на мястото си.

— Ева, започваме с упражнения за отпускане, дишане и след това ви хипнотизирам, всеки от вас или по двойки — обясних. — Всички участват, разбира се, през цялото време, независимо на какво ниво на съзнанието се намира всеки от вас.

През лицето й премина иронична усмивка.

— И понякога — продължих аз, — ако почувствам, че нещата се получават, се опитвам да въведа цялата група в дълбока хипноза.

Изтеглих напред стола, помолих ги да затворят очи и да се облегнат назад.

— Краката трябва да почиват стабилно върху пода, ръцете трябва да са поставени на коленете.

Докато внимателно ги водех по-дълбоко надолу в отпускането, си мислех, че би трябвало да започна да изследвам тайните пространства на Ева Блау. Важно беше тя по-скоро да допринесе с нещо, за да бъде приета в общността. Броях и ги водех надолу, вслушан в дишането на групата, потапях ги в лека хипноза и след това ги оставях да кръжат точно под сребърната водна повърхност.

— Ева, сега се обръщам само към теб — казах аз спокойно. — Ти трябва да ми вярваш, ще се грижа за теб по време на хипнозата, нищо опасно няма да се случи. Трябва да се чувстваш отпусната и сигурна, трябва да слушаш моя глас и да следваш думите ми. Следвай думите през цялото време спонтанно, без предварително да ги поставяш под съмнение, трябва да се озовеш вътре в потока от думи, нито преди или след, а през цялото време насред…

Потъвахме през сива вода, мяркахме останалите от групата как висят с върховете на главите си срещу къдравото огледало. Падахме надолу в тъмните дълбини покрай някакво дебело въже, котвено въже, обрасло с полюшващи се парцали от водорасли.

В същото това време в действителността стоях зад стола на Ева Блау, положил едната си ръка върху рамото й, като й говорех спокойно с низходяща интонация. От косата й лъхна миризма на дим. Седеше облегната назад, с отпуснато лице.

В моя собствен транс водата пред нея беше ту кафява, ту зелена. Лицето се намираше в сянка, устата беше здраво стисната, една остра бръчка се виждаше между веждите й, но погледът беше съвършено черен. Питах се с какво да започна. Всъщност знаех изключително малко за нея. Журналът на Ласе Улсон не съдържаше почти нищо за нейното минало. Щях да бъда принуден да изследвам самостоятелно и реших да опитам с внимателно встъпление. Често се оказваше, че спокойствието и радостта са най-прекият път към най-трудното.

— Ти си на десет години, Ева — казах аз и заобиколих столовете, за да мога да я гледам отпред.

Гръдният й кош едва-едва се движеше, тя дишаше със спокойни и меки вдишвания от корема.

— Ти си на десет години. Денят е хубав. Ти си радостна. Защо си радостна?

Ева нацупи сладко уста, усмихна се на себе си и каза:

— Защото мъжът танцува и шляпа в локвите вода.

— Кой танцува? — попитах.

— Кой ли?

Тя помълча за известно време.

— Джийн Кели — казва мама.

— Аха — казах аз. — Значи гледаш Singiǹin the rain?

— Мама го гледа.

— А ти не? — попитах.

— Напротив — усмихна се тя и примижа с очи.

— И си радостна?

Ева Блау раздвижи глава в бавно кимане.

— Какво се случва?

Виждах лицето й бавно да се отпуска върху гръдния кош. Внезапно устните й се изкривиха в странна гримаса.

— Коремът ми е голям — каза тя тихо.

— Коремът ти?

— Виждам, че е огромен — отвърна тя с плачлив глас.

Юси дишаше с пъхтене до нея. С ъгъла на окото си забелязах, че той мърда устни.

— Дървеният замък — шепнеше той в своята лека хипноза. — Дървеният замък.

— Ева, ще ме слушаш мен — казах. — Можеш да чуваш всички други тук в стаята, но ще слушаш единствено моя глас. Не обръщай внимание какво казват другите, ще обръщаш внимание единствено на моя глас.

— Окей — съгласи се тя с доволен израз на лицето.

— Знаеш ли защо коремът ти е голям? — попитах.

Не отговори. Наблюдавах я. Лицето й беше сериозно, разтревожено, а погледът й обърнат към някаква мисъл, някакъв спомен. Изведнъж придоби вид, като че се опитваше да сдържи усмивката си.

— Не знам — отвърна тя.

— Напротив, мисля, че знаеш — казах. — Но няма да избързваме, ще правим нещата с твоето темпо, Ева. Не е необходимо да мислиш сега за това. Искаш ли отново да гледаш телевизия? Ще дойда с теб, всички ще те последваме, през цялото време, независимо какво се случва, това е обещание. Обещали сме и ти можеш да разчиташ на това.

— Искам да вляза в дървения замък — прошепна тя.

Помислих си, че нещо не е както трябва, докато отброявах с низходяща интонация числа и предавах внушение за стълбата, която през цялото време води надолу.

Самият аз бях обгърнат от вода с телесна температура, когато бавно падах надолу покрай скалата, все по-дълбоко и по-дълбоко.

Ева Блау повдигна брадичка, навлажни уста, засмука бузите си навътре и прошепна:

— Виждам, че взимат някого. Просто отиват и го взимат.

— Кой е този, който взима някого? — попитах.

Тя започна да диша неравномерно. Лицето й стана по-тъмно. Кафеникавата вода минаваше размътена пред нея.

— Един мъж с коса, вързана на опашка, той провесва малкия човек на тавана — хленчеше тя.

Видях, че с едната си ръка държи здраво котвеното въже с полюшващите се водорасли, краката й бавно се движеха, извършвайки махови движения.

Светкавично излязох от хипнозата.

Знаех, че Ева Блау блъфира, тя не беше навлязла в хипноза. Нямах представа откъде мога да съм абсолютно сигурен.

Тя се беше защитавала от моите думи, беше блокирала внушението.

Съзнанието ми прошепна с леденостуден глас: Тя лъже, ни най-малко не е хипнотизирана.

Видях я да се мята напред-назад на стола.

— Мъжът тегли и тегли малкия човек, дърпа го прекалено силно…

Внезапно Ева Блау срещна погледа ми и застина.

Устните й се разтеглиха в дълга гримаса.

— Добра ли бях? — попита ме.

Не отговорих.

Просто стоях и гледах как тя става, взима палтото си от куката и след това спокойно излиза от стаята.

Написах на един лист Дървения замък, сгънах го около видеокасета номер четиринайсет и го прикрепих с гумено ластиче. Вместо да архивирам касетата както обикновено, я отнесох в кабинета.

Исках да анализирам лъжата на Ева Блау и моята собствена реакция, но още в коридора проумях какво беше погрешно през цялото време: Ева беше останала осъзната, беше се опитала да изглежда сладка, не беше придобила онова вяло, непресторено изражение, което хипнотизираните винаги имат.

Човекът, който е въведен в хипноза, може да се усмихва, но той се усмихва не с обикновената си усмивка, а с една спяща, отпусната усмивка.

Когато стигнах до кабинета си, младата студентка по медицина стоеше и ме чакаше пред вратата. Бях изненадан от себе си, че си спомням как се казваше: Мая Свартлинг.

Поздравихме се и още преди да отключа вратата, тя каза бързо:

— Извинявай, че съм толкова настойчива. Но една част от моята дисертация е изградена върху твоето научно изследване и всъщност не само аз, а и моят ръководител искаме да участва и самият обект.

Гледаше ме сериозно.

— Разбирам — казах.

— Мога ли да ти задам няколко въпроса? Разрешаваш ли ми?

За миг погледът й изглеждаше като на малко момиче: буден, но несигурен. Очите й бяха много тъмни, искряха на фона на необикновено бялата кожа. Косата й блестеше, добре вчесана в сплетени венци. Старомодна прическа, но й отиваше.

— Мога ли? — повтори тя меко. — Не предполагаш колко досадна мога да бъда.

Забелязах, че стоя и се усмихвам насреща й. Тя излъчваше нещо толкова свежо и светло, че аз, без всъщност да се замисля, разперих ръце и обясних, че съм готов. Тя се засмя и ме погледна с доволен, продължителен поглед. Отключих и тя без заобикалки ме последва в стаята, седна на стола за посетители, извади бележник и молив и ме погледна, усмихвайки се.

— Какво искаш да ме попиташ?

Мая се изчерви и започна да говори, все още с толкова широка усмивка, сякаш не можеше да я скрие:

— Ако започнем с практиката… Как гледаш на възможността пациентът да се преструва? Да казва само това, което ти искаш да чуеш?

— Всъщност днес се случи точно така — усмихнах се. — Един пациент не искаше да бъде хипнотизиран, съпротивляваше се срещу това и разбира се, не беше хипнотизиран, но се престори, че е.

Мая се беше поуспокоила, изглеждаше по-малко несигурна. Сега тя се наведе напред, сви устни и попита:

— Преструваше ли се?

— Да, но аз, разбира се, го разбрах.

Тя въпросително повдигна вежди.

— Как?

— Като начало съществуват ясни външни белези на хипнотичната отпуснатост — най-важното е това, че лицето губи своята престореност.

— Ще ми обясниш ли по-подробно?

— Когато е буден, дори и най-отпуснатият човек има стегнато лице, устата се държи затворена, мускулите на лицето си взаимодействат, погледът и така нататък… Но хипнотизираният не владее всичко това — устата се отваря, брадичката пада надолу, погледът е вял… Не може да се опише съвсем точно, но се разпознава.

Сякаш искаше да попита още нещо, така че направих пауза. Тя поклати глава и ме помоли да продължа.

— Чела съм твоите доклади — каза тя. — И твоята група по хипноза се състои не само от жертви, т.е. хора, които са били подложени на посегателство, но и от извършители, хора, които са причинили ужасни неща на други.

— Функционира по същия начин в подсъзнанието и…

— Искаш да кажеш…

— Чакай, Мая… и в груповата терапевтична връзка това всъщност представлява един ресурс.

— Интересно — каза тя и си записа нещо. — Ще ми се да се върна към това, но бих искала да знам как извършителят вижда самия себе си в хипнозата — ти прокарваш мисълта, че травмираният човек често замества извършителя с нещо друго, с животно.

— Не съм успял да изследвам как извършителят вижда себе си и не искам да правя спекулации.

Тя наклони глава настрани:

— Но се досещаш нещо?

— Имам пациент, който…

Млъкнах и се замислих за Юси Першон от Норланд, който носеше своята самота като една ужасна, причинена от самия него тежест.

— Какво щеше да кажеш?

— По време на хипноза този пациент се връща към една ловна кула, изглежда, сякаш пушката го управлява, стреля по сърни и просто ги оставя така. Когато е буден, отрича за сърните, но разказва, че често седи в кулата и чака някаква мечка.

— Това го казва, когато е буден? — усмихна се тя.

— Има къща горе във Вестерботен.

— Аз пък си мислех, че живее тук — засмя се тя.

— Мечката със сигурност е нещо действително — казах. — Там е пълно с мечки. Юси е разказвал, че една голяма женска е убила кучето му преди няколко години.

Седяхме мълчаливо и се гледахме.

— Вече е доста късно — заявих.

— Имам още много въпроси.

Разперих ръце.

— Ще трябва да се срещнем няколко пъти.

Тя ме погледна.

Изведнъж почувствах странна топлина в тялото си, когато забелязах как тънък слой червенина изби по светлата й кожа. Имаше нещо закачливо между нас, една смесица от сериозност и шеговитост.

— Мога ли да те поканя на по чаша като благодарност за притеснението? Има доста приятен ливански…

Тя млъкна рязко, когато телефонът иззвъня. Помолих за извинение и вдигнах.

— Ерик?

Беше Симоне. Звучеше притеснено.

— Какво има? — попитах.

— Аз… аз съм откъм задната страна, откъм алеята за велосипеди. Изглежда, някой се е вмъкнал у нас.

Леденостуден трепет мина през тялото ми.

Спомних си за уреда за наказания, който беше оставен пред външната ни врата — старата пръчка с кръгла дървена лопатка.

— Какво се е случило?

Чух, че Симоне преглъща тежко.

Долиташе и шум от деца, които играят, може би звуците идваха от горе, от футболното игрище. Чуваше се някаква свирка и разни викове.

— Какво беше това?

— Нищо, един клас ученици — каза тя мрачно и бързо продължи: — Ерик, балконската врата на Бенджамин е разбита, прозорецът е счупен.

С ъгълчето на окото видях как Мая Свартлинг стана и със знаци ме питаше дали да си тръгва.

Кимнах й и вдигнах съжалително рамене. Тя блъсна стола, който изскърца на пода.

— Сам ли си? — попита Симоне.

— Да — без да знам защо, излъгах.

Мая ми помаха и тихо затвори вратата след себе си. Все още можех да усетя парфюма й като един обичаен и свеж нюанс.

— Добре е, че не си влизала вътре — продължих аз. — Обади ли се на полицията?

— Ерик, звучиш ми особено, случило ли се е нещо?

— Освен това, че може би тъкмо сега в къщата ни има крадец, вмъкнал се с взлом? Обади ли се в полицията?

— Да, обадих се на баща ми.

— Добре.

— Каза, че веднага пали колата.

— Симоне, трябва да се отдалечиш.

— Застанала съм на велосипедната алея.

— Виждаш ли къщата?

— Да.

— Ако ти видиш къщата, то този, който се намира вътре, също те вижда.

— Престани — каза тя.

— Отиди до футболното игрище, моля те. Прибирам се.

Спрях зад мръсния опел на Кенет, дръпнах ръчната спирачка, изключих двигателя и слязох от колата. Кенет се появи тичешком насреща ми. Лицето му беше изморено.

— Къде е Сиксан? — извика той.

— Казах й да чака на футболното игрище.

— Добре, боях се да…

— Иначе щеше да влезе вътре, познавам я, на теб се е метнала.

Той се засмя и силно ме прегърна.

— Радвам се да те видя, момчето ми.

Тръгнахме да заобиколим редицата къщи, за да стигнем от задната страна. Симоне стоеше малко по-далеч от нашето място. Вероятно през цялото време беше наблюдавала счупената балконска врата, която водеше право навън към нашата сенчеста градинка. Тя вдигна поглед, остави велосипеда и тръгна към нас, прегърна ме силно, погледна през рамото ми и каза:

— Здравей, татко.

— Влизам — рече той сериозно.

— Идвам с теб — казах аз.

— Жените и децата чакат отвън — въздъхна Симоне.

И тримата се прехвърлихме през ниския плет, прекосихме тревата и градинката с бяла пластмасова маса и четири пластмасови стола.

Парчета стъкла бяха покрили стълбата и перваза. Върху мокета в стаята на Бенджамин лежеше голям камък сред стъкла. Продължихме навътре и си помислих, че не бива да забравям да разкажа на Кенет за уреда за наказания, който намерихме пред нашата врата преди няколко дена.

Симоне дойде с нас и запали лампата с Карлсон на покрива, която висеше от тавана. Лицето й беше пламнало и червеникаворусата й коса се беше разпиляла на извити къдрици върху раменете й.

Кенет излезе в коридора, надзърна в спалнята надясно и в банята. Лампата за четене в дневната с телевизора беше запалена. В кухнята един стол беше съборен. Влизахме от стая в стая, но изглежда, нищо не липсваше, нищо не беше откраднато. Някой беше ползвал тоалетната на долния етаж, а тоалетната хартия беше размотана върху пода. Кенет ме погледна със странна физиономия.

— Имаш ли някакви неизяснени отношения с някого? — попита той.

Аз поклатих глава.

— Доколкото знам, не — отвърнах. — Разбира се, срещам се с много лабилни хора… точно както и ти.

Той кимна.

— Не са взели нищо — казах.

— Татко, това често ли се случва? — попита Симоне.

Кенет поклати глава.

— Не е обичайно, не и когато човек чупи прозорец. Някой е искал да разберете, че той или тя е бил тук.

Симоне беше застанала на вратата към стаята на Бенджамин.

— Струва ми се, че някой е лягал в леглото му — каза тя тихо. — Как се казваше тази приказка? Златният похлупак, нали?

Побързахме да отидем до нашата спалня и видяхме, че някой беше лягал и в нашето легло. Завивката беше смъкната и бельото отдолу — намачкано.

— Дяволски странно! — възкликна Кенет.

За известно време настъпи тишина.

— Уредът! — изведнъж се сети Симоне.

— Да, точно мислех за това и ето че го забравих — казах аз и тръгнах към антрето да взема уреда за наказания от етажерката за шапките.

— Какво е това, по дяволите? — попита Кенет.

— Намерихме го пред нашата врата вчера — каза Симоне.

— Я да видя — каза Кенет.

— Това е специален уред за наказания, така мисля — поясних, — с който са възпитавали децата едно време.

— За дисциплината не е зле — усмихна се Кенет и опипа пръчката.

— Никак не ми харесва тази работа, всъщност е ужасно неприятно — каза Симоне.

— Били ли сте подложени на заплахи или нещо, което би могло да се разглежда като заплаха?

— Не — отговори тя.

— Но може би трябва да погледнем на нещата така — казах аз. — Някой смята, че е необходимо да бъдем наказани. Приемам го като лоша шега затова, че толкова много внимание отделяме на Бенджамин. Имам предвид, ако човек не знае за болестта му, може би правим доста невротично впечатление.

Симоне отиде до телефона и се обади в предучилищната група, за да провери всичко ли е наред с Бенджамин.

Вечерта го сложихме да си легне рано и както винаги полежах до него и му разказах цялото действие от един африкански детски филм, който се казваше Кирикоу. Бенджамин беше гледал филма много пъти и почти винаги искаше да му разказвам историята, преди да заспи. Ако забравех някоя подробност, той ми напомняше и ако все още не спеше, когато стигах до края, Симоне трябваше да пее приспивни песни.

След като заспа, направихме кана с чай и гледахме един видеофилм. Седяхме на канапето и говорехме за влизането с взлом, че нищо не е било откраднато, че някой просто беше размъкнал цялата тоалетна хартия и е лежал в леглата ни.

— Може би са някакви младежи, които е нямало къде да се чукат — предположи Симоне.

— Не, в такъв случай щяха да оставят по-голям безпорядък.

— Не е ли малко странно, че съседите не са забелязали нищо, семейство Адолфсон обикновено виждат всичко.

— Да не би той да е свършил тази работа? — предположих.

— Да се чука в нашето легло?

Засмях се, притеглих я към себе си и почувствах колко хубаво ухаеше, на доста плътен парфюм без някаква разкрасяваща сладост. Тя се притисна до мен и усетих слабото й, момчешко тяло. Оставих ръцете си да се плъзнат под широката риза по гладката й кожа. Гърдите й бяха топли, твърди. Тя простена, когато целунах шията й; екот от горещ дъх нахлу вътре в ухото ми.

Разсъблякохме се на светлината на телевизора, помагахме си един на друг с бързи, търсещи ръце, събирахме дрехите, смеехме се един на друг и се целувахме отново. Тя ме завлече до спалнята и ме натисна в леглото с шеговита строгост.

— Вече е време за уреда за изтезания ли? — попитах аз.

Тя кимна и се приближи до мен, наведе главата си и остави косата си да пада върху краката ми, усмихна се с поглед надолу, докато се преместваше нагоре. Къдриците се бяха разпилели върху слабите й, покрити с лунички рамене. Мускулите на ръцете й бяха напрегнати, когато тя обхвана с крака моите бедра. Страните й бяха силно зачервени, когато влязох в нея.

В продължение на няколко секунди споменът от няколко снимки премина през мислите ми. Бях направил снимките някога на някакъв бряг на гръцкия архипелаг. Беше няколко години преди да се роди Бенджамин. Пътувахме с автобус покрай брега и слизахме там, където смятахме, че изглежда най-красиво. Когато разбрахме, че брегът е напълно пуст, решихме да не ползваме банските си. Ядохме топла диня под горещото слънце и след това лежахме голи в плитката, прозрачна вода и се галехме и целувахме. Може би правихме любов четири пъти този ден на брега, все по-отпуснати и сгорещени. Симоне беше със заплетена от солената вода коса, с натежал от много слънце поглед и вглъбена усмивка. Малките стегнати гърди, луничките, светлите розови зърна на гърдите. Плоският й корем, пъпът, червено-кафявото окосмяване между краката й.

Сега Симоне се наведе напред върху мен и се устреми към своя оргазъм. Оттласна се назад, целуна ме по гърдите, по шията. Дишаше все по-учестено, затвори очите си, държеше ме здраво за раменете и ми шептеше да продължавам:

— Продължавай, скъпи Ерик, не спирай…

Симоне се движеше все по-бързо, все по-тежко, със запотено тяло. Тя простена високо, продължи да се оттласква ритмично назад, спря с треперещи бедра, продължи още малко, спря се, издавайки звуци на наслада, пое си въздух, навлажни си устните и се опря върху гърдите ми с ръка. Въздъхна и ме погледна в очите, когато започнах отново тласъците си в нея. Вече не се съпротивлявах, а изстрелях семето си с тежки блажени спазми.

Паркирах велосипеда до клиниката по неврология, след което постоях малко, вслушан в гласовете на птиците по дърветата, гледах как светлите пролетни цветове проникват през короните на дърветата в горичката. Мислех си как току-що се бях събудил до Симоне и бях погледнал в зелените й очи.

Стаята ми изглеждаше точно така, както я бях оставил предишния ден. Столът, където Мая Свартлинг седеше и ме интервюираше, беше все още дръпнат напред, а лампата на масата ми беше запалена. Часът беше едва осем и половина, имах достатъчно време, за да прегледам бележките си от неуспешната хипнотична сесия предния ден с Шарлот. Защо се беше получило така, беше лесно да се разбере: бях форсирал протичането на процеса, стремейки се само към целта. Това беше класическа грешка и аз би трябвало да не я допускам. Имах прекалено голям опит, за да правя грешки от този род. Няма как да се принуди един пациент да види нещо, което абсолютно не желае да види. Шарлот беше влязла в стаята, но не пожела да вдигне поглед. За този път това трябваше да е достатъчно, беше достатъчно храбро.

Сложих си лекарската престилка, дезинфекцирах си ръцете и размишлявах за групата пациенти. Не бях съвсем доволен от ролята на Пиер в групата, тя беше малко неясна. Той често вървеше след Сибел или Лидия, беше разговорлив и закачлив, но в ситуациите под хипноза се държеше много пасивно. Той беше фризьор, изявен хомосексуалист и искаше да стане актьор. На повърхността живееше съвършено организиран живот — с изключение на една повтаряща се подробност. Всеки Великден той заминаваше на чартърно пътуване заедно с майка си. Там те се заключваха в своята хотелска стая, пиеха, докато се напият, и правеха секс. Онова, което майката не знаеше, беше, че Пиер изпадаше в дълбока депресия с повтарящи се опити за самоубийство след всяко пътуване.

Не исках да пришпорвам пациентите си, исках те сами да направят избора си кога желаят да разкажат нещо.

На вратата се почука. Преди да успея да отговоря, тя се отвори и Ева Блау влезе. Направи странна физиономия към мен, като че се опита да се усмихне, без да раздвижи мускулите на лицето си.

— Не, благодаря — изведнъж каза. — Не е необходимо да ме каниш на вечеря, вече съм яла, Шарлот е фин човек. Тя готви храна за мен, порции за цялата седмица, които слагам във фризера.

— Много мило от нейна страна — казах аз.

— Така купува мълчанието ми — обясни Ева загадъчно и застана зад стола, където Мая беше седяла предния ден.

— Ева, искаш ли да разкажеш защо си дошла тук?

— Не и за да ти смуча оная работа, просто да знаеш.

— Не е необходимо да продължаваш в групата по хипноза — казах спокойно.

Тя наведе поглед.

— Знаех си, че ме мразиш — промълви.

— Не, Ева, просто казвам, че не си длъжна да влизаш в тази група. Някои хора не желаят да бъдат хипнотизирани, някои не са особено възприемчиви, въпреки че в действителност искат и някои…

— Ти ме мразиш? — прекъсна ме.

— Казвам само, че не мога да те взема в тази група, ако ти абсолютно не искаш да бъдеш хипнотизирана.

— Не беше така — каза тя. — Но ти не можеш да си пъхаш оная работа в устата ми.

— Престани!

— Извинявай — прошепна и извади нещо от чантата. — Ето какво ще ти дам.

Беше снимка. Снимка на Бенджамин от кръщенето му.

— Сладко, нали — каза тя гордо.

Почувствах как сърцето ми започна да бие ускорено и силно.

— Откъде си я взела?

— Това е моята малка тайна.

— Отговори ми, Ева, откъде си взела тази…

Тя ме прекъсна с раздразнен тон:

— Грижи се за себе си и плюй на другите, така весело ще крачиш през живота.

Отново погледнах снимката. Беше взета от фотоалбума на Бенджамин. Много добре я разпознах. На обратната страна дори имаше следи от лепилото, с което я бяхме залепили. Заставих се да говоря спокойно, въпреки че пулсът тътнеше в слепоочията ми.

— Искам да ми разкажеш как си се сдобила с тази снимка.

Тя седна на канапето, делово си разкопча блузата и ми показа гърдите си.

— Хайде, пъхни си оная работа — каза — и наистина ще бъдеш доволен.

— Ти си била у нас, вкъщи — изрекох аз.

— Ти си бил у нас, вкъщи — повтори тя инатливо. — Ти ме накара да отворя вратата…

— Ева, опитах се да те хипнотизирам, това не е същото, като да нахълташ някъде.

— Не съм нахълтала — върна ми тя бързо репликата.

— Счупила си нашия прозорец…

— Камъкът счупи прозореца.

Почувствах се напълно изтощен и усетих как съм на път да загубя равновесие и да реагирам с гняв срещу един болен и объркан човек.

— Защо си взела тази снимка?

— Ти си, който взимаш! Ти само взимаш, и взимаш, и взимаш! Какво, по дяволите, щеше да кажеш, ако аз взимах неща от теб? Как мислиш, че би се почувствал?

Скри лице в ръцете си и каза, че ме мрази, повтори го безброй, може би сто пъти, преди да се успокои.

— Трябва да разбереш, че съм ти сърдита — каза тя след това овладяно. — Когато твърдиш, че взимам неща, аз всъщност ти дадох една много хубава снимка.

— Да.

Тя се усмихна широко и облиза устни.

— Получил си нещо от мен — продължи тя. — Сега аз искам да получа нещо от теб.

— Какво искаш? — попитах спокойно.

— Не се опитвай — каза тя.

— Просто кажи какво…

— Искам да ме хипнотизираш — отговори тя.

— Защо си оставила този уред за наказания пред външната ми врата? — попитах.

Тя втренчи празен поглед в мен.

— Какъв уред?

— За наказания на деца — казах настойчиво.

— Нищо не съм оставяла пред вратата ти.

— Ти си оставила едно старо…

— Не лъжи — изкрещя тя.

Стана и отиде до вратата.

— Ева, ще говоря с полицията, ако ти не разбираш къде са границите, ако ти не си даваш сметка, че трябва да ме оставиш мен и семейството ми на мира.

— А моето семейство тогава? — каза тя.

— Сега ще слушаш какво ти казвам!

— Фашистка свиня — изкрещя тя и излезе от стаята.

Пациентите ми седяха в полукръг пред мен. Този път беше лесно да ги хипнотизирам. Бяхме потънали заедно съвсем плавно през бълбукаща вода.

Продължих работата с Шарлот. Лицето й беше толкова тъжно, отпуснато, кръговете около очите бяха дълбоки, върхът на брадичката — малко сбръчкан.

— Извинявайте — прошепна Шарлот.

— С кого говориш? — попитах.

Цялото й лице се сви за миг.

— Извинявай — повтори тя.

Чаках. Беше ясно, че Шарлот беше вече в дълбока хипноза. Тя дишаше тежко, но тихо.

— Знаеш, че си на сигурно място при нас, Шарлот — казах. — Нищо не може да те нарани, чувстваш се добре и усещаш приятно отпускане.

Тя кимна печално и аз знаех, че ме чува, че следва думите ми, без вече да различава реалността на хипнозата от действителността. В нейното дълбоко хипнотично състояние беше все едно че гледа филм, в който самата тя участваше. Беше едновременно и публика, и актриса, но не разделени на две части, а обединени в едно цяло.

— Не се сърди — прошепна тя. — Извинявай, моля те, извинявай. Ще те утеша, обещавам, ще те утеша.

Чух как групата дишаше тежко около мен и разбрах, че сме пристигнали в дървения замък, че сме достигнали вътре в опасното пространство на Шарлот, и аз исках тя да остане, исках тя да има достатъчно сила да погледне нагоре, да вдигне очи от пода и да види нещо, да може да погледне за пръв път това, от което толкова се боеше. Исках да й помогна, но не смятах да ускорявам протичането на процеса този път, не смятах да повтарям грешката от миналата седмица.

— Студено е в гимнастическата зала на дядо — рече внезапно Шарлот.

— Виждаш ли нещо?

— Дълги дъски на пода, една кофа, маркуч — каза тя почти беззвучно.

— Направи крачка назад — казах.

Тя поклати глава.

— Шарлот, сега ще направиш крачка назад и ще сложиш ръка на дръжката на вратата.

Видях клепачите на очите й да треперят, няколко нови сълзи бликнаха през миглите й. Държеше ръцете си съвсем отпуснати в скута си като възрастна жена.

— Усещаш дръжката на вратата и знаеш, че можеш да напуснеш стаята веднага щом поискаш — казах.

— Мога ли?

— Натискаш дръжката на вратата и излизаш.

— Така би било най-добре, ако само оставя…

Тя млъкна. Повдигна брадичка и след това бавно обърна глава с детска, полуотворена уста.

— Ще остана още малко — каза тя тихо.

— Сама ли си там вътре?

Тя поклати глава.

— Чувам го — промълви тя, — но не мога да го видя.

Сбърчи чело, като че се опитваше да различи нещо, намиращо се в мъгла.

— Тук има едно животно — изведнъж каза тя.

— Какво е това животно? — попитах.

— Татко има голямо куче…

— Баща ти там ли е?

— Да, той е тук, застанал е в ъгъла, до столовете. Тъжен е, виждам очите му. Наранила съм го — казва той. Татко е тъжен.

— А кучето?

— Кучето се движи пред краката му, души. Приближава се, връща се. Сега е застанало мълчаливо, съвсем мълчаливо до него и диша запъхтяно. Татко казва, че кучето ще ме пази… Аз не искам, не би трябвало да го прави, то не е…

Шарлот силно си пое въздух. Рискуваше да бъде изведена от хипнозата, ако продължаваше прекалено бързо да се придвижва.

Ужасяваща сянка легна над лицето й и аз помислих, че е най-добре да я изведа от транса, навън от черното море. Бяхме намерили кучето — тя беше останала и беше го погледнала. Това беше много голям напредък. Имаше достатъчно време и щяхме да разрешим въпроса за това, кой всъщност представлява кучето.

Когато изплувахме през водните маси, видях Марек да разделя устни и да показва зъбите си на Шарлот.

Лидия протегна ръка през тъмнозелен облак водорасли и морска трева, опита се да достигне и да погали бузата на Пиер, със затворени очи Сибел и Юси пътуваха нагоре, срещнахме Ева Блау, която висеше малко под повърхността.

Бяхме почти будни. Границата, където действителността се разтваряше за въздействието на хипнозата, винаги беше неясна и същото се отнасяше и за обратното — отсечката на връщане към територията на осъзнатостта.

— Сега ще направим пауза — казах аз и се обърнах към Шарлот. — Добре ли се чувстваш?

— Благодаря — каза тя и сведе поглед.

Марек стана, помоли Сибел за цигара и излезе заедно с нея.

Пиер остана, седнал до Юси. Гледаше в пода, а после бързо прокара ръка през очите си, като че беше плакал.

Лидия бавно се надигна, бавно протегна ръце над главата си и се прозя. Мислех си, че бих казал няколко думи на Шарлот за това, че съм радостен, задето избра да остане за малко в своя дървен замък, но тя вече не беше в стаята.

Взех си бележника, за да направя няколко записки, но спрях, когато Лидия се приближи. Накитите й прозвънтяха меко и усетих парфюма й с аромат на мускус, когато застана до мен:

— Скоро не е ли моят ред?

— Следващия път — отговорих, без да вдигам поглед от записките.

— Защо не днес?

Оставих химикалката и срещнах погледа й.

— Защото смятах да продължа с Шарлот и после с Ева.

— Стори ми се, че Шарлот каза, че ще се прибира.

Усмихнах се към Лидия.

— Ще почакаме и ще видим — казах аз.

— Но ако не се върне? — настояваше Лидия.

— Окей, Лидия, разбира се.

Тя продължаваше да стои и да ме гледа известно време, когато аз отново взех химикалката и започнах да пиша.

— Не съм сигурна, че Ева може да стигне до особено дълбока хипноза — внезапно каза Лидия.

Вдигнах отново поглед.

— Защото тя всъщност не иска да срещне етерното си тяло — продължи тя.

— Етерно тяло?

Тя се усмихна засрамено.

— Знам, че използваш други думи — каза тя. — Но разбираш какво искам да кажа.

— Лидия, опитвам се да помогна на всички мои пациенти — казах сдържано.

Тя наклони глава настрани.

— Но няма да успееш, нали?

— Защо не ти се вярва? — попитах.

Тя повдигна рамене.

— Статистически погледнато, някой от нас ще се самоубие, един-двама ще бъдат хоспитализирани и…

— Човек не може да разсъждава по този начин — опитах се да обясня.

— Аз мога — прекъсна ме тя, — защото искам да принадлежа към тези, които се справят.

Тя направи още една крачка към мен и погледът й придоби неочаквана жестокост, когато понижи глас:

— Смятам, че Шарлот ще е тази, която ще се самоубие.

Преди да успея да й отговоря, тя само въздъхна и каза:

— Тя поне няма деца.

Гледах как Лидия отива към стола си и сяда. Когато погледнах часовника, разбрах, че са минали повече от петнайсет минути. Пиер, Лидия, Юси и Ева бяха се върнали на местата си. Повиках Марек, който стоеше в коридора и си говореше самичък. Сибел пушеше пред вратата и се кикотеше уморено, когато я помолих да влиза.

Лидия срещна доволна погледа ми, когато накрая бях принуден да установя, че Шарлот не се е върнала.

— Значи така — казах аз и сключих ръце. — Сега ще продължим.

Виждах лицата им пред себе си. Бяха готови. Сеансите всъщност винаги бяха по-добри след паузата, беше, като че всички сякаш мечтаят да се върнат в дълбините, като че светлината и звуците там долу, шептейки, ни канеха отново да слезем.

Ефектът на индукцията беше незабавен — Лидия потъна в дълбока хипноза само за десет минути.

Спускахме се и аз усещах хладката вода да докосва кожата ми. Големият сив блок беше покрит с корали. Полюлявайки се от теченията, пипалцата на техните полиповидни тела се движеха. Виждах всеки детайл, всеки светещ вибриращ цвят.

— Лидия — казах аз. — Къде се намираш?

Тя облиза сухите си устни, наведе глава напред, очите й бяха леко притворени, но върху устата си имаше раздразнен израз и бръчка на челото.

— Взимам ножа.

Гласът й беше сух и стържещ.

— Какъв нож е това? — попитах аз.

— Назъбен нож от умивалника — каза тя с учуден тон и след това постоя така, с полуотворена уста и мълчалива.

— Нож за хляб ли?

— Да — усмихна се тя.

— Продължавай.

— Разрязвам пакета със сладолед на две части. Взимам едната половина и лъжица и сядам на канапето пред телевизора. Опра Уинфри се обръща към доктор Фил. Той седи сред публиката и вдига показалец. Вързал е на пръста си червен конец и сега ще разказва защо, когато Каспер започва да крещи. Знам, че нищо не иска, опитва се просто да упорства. Крещи, защото знае, че ще ме огорчи, защото не понасям лошо държане в моята къща.

— Какво крещи той?

— Знае, че искам да чуя какво казва доктор Фил, знае, че Опра ме кара да се чувствам в настроение… Ето затова крещи.

— В момента какво крещи?

— Между нас има две затворени врати — каза тя. — Но чувам, че ми крещи мръсни думи. Той крещи путка, путка, путка, путка…

Лидия е със зачервени бузи, перлички пот са избили по челото й.

— Какво правиш ти? — попитах аз.

Тя облиза отново устни, вдиша дълбоко.

— Повишавам звука на телевизора — каза тя приглушено. — Започва да кънти, аплодисментите гърмят, но не е както трябва, вече не е хубаво. Не мисля, че е забавно. Развалил ми е хубавия момент. Нещата не могат да се променят, но би трябвало да му го обясня.

Тя се усмихва леко със стиснати устни, лицето й е почти бяло, водата се полюшва и заблестява с метални отблясъци над челото й.

— Правиш ли го? — попитах.

— Какво?

— Какво правиш, Лидия?

— Аз… минавам покрай килера до кухнята и слизам долу в стаята за игри. Чуват се свиркания и странни звуци от стаята на Каспер, но… не разбирам какво му е хрумнало, искам само да се върна обратно и да гледам телевизия, но продължавам до вратата, отварям я и влизам вътре…

Тя млъква. Въздух излиза между полуотворените устни.

— Ти влизаш вътре — повторих. — В какво влизаш, Лидия?

Устните й се раздвижват леко. Въздушните мехури проблясват и изчезват нагоре.

— Какво виждаш? — попитах внимателно.

— Каспер се преструва, че спи, когато влизам вътре — казва тя бавно. — Скъсал е снимката на баба си, беше обещал да бъде внимателен, ако му дам снимката, тя е единствената, която имам. Сега той я е унищожил и просто си лежи там и се прави, че спи. Мисля, че трябва да поговоря сериозно с Каспер в неделя, тогава правим преглед как сме се държали един с друг, питам се какъв съвет би ми дал доктор Фил. Забелязвам, че все още държа лъжицата в ръка. Когато поглеждам в нея, не виждам себе си, а едно мече играчка, отразено в метала, сигурно виси горе на тавана…

Лидия внезапно свива уста болезнено. Започва да се смее, но се чуват само странни звуци. Опитва отново, но пък не звучи като смях.

— Какво правиш? — попитах я.

— Гледам — каза тя и обърна поглед нагоре.

Внезапно Лидия се изхлузи от стола и удари тила си в седалката. Втурнах се. Седеше на пода, беше все още под хипноза, но не толкова дълбока. Тя объркано ме погледна с уплашени очи и аз й заговорих, за да я успокоя.

Не знам защо, чувствах, че трябва да се обадя на Шарлот, нещо ме притесняваше. Може би се дължеше на това, че по време на хипнозата я бях уговорил да остане в своя дървен замък по-дълго, отколкото тя всъщност се осмеляваше, че бях предизвикал нейната гордост и я накарах да вдигне поглед и за първи път да погледне голямото куче, което се движеше около краката на бащата. Поведението й — да напусне сесията, без да обясни или да благодари, както обикновено правеше, ме караше да се тревожа.

Съжалих още щом набрах нейния мобилен номер, но изчаках все пак, докато се включи гласовата поща, преди да затворя.

След късен обяд в Сталместаргорден се върнах с велосипеда си до Каролинската болница. Вятърът беше прохладен, но пролетната светлина заливаше улици и фасади.

Отърсих се от безпокойството за Шарлот, мислех си, че тя е имала едно толкова разтърсващо преживяване, че й беше нужно да бъде оставена на мира, сама със себе си и емоциите си за известно време. Зелените листа на Северното гробище се вълнуваха на вятъра и светлината. Кенет щеше да вземе днес Бенджамин, беше обещал да му даде да се качи на полицейската кола след детската градина. Бенджамин щеше да спи при него, тъй като аз щях да работя до късно, а Симоне щеше да ходи на опера с няколко приятелки.

Бях обещал на младата студентка по медицина Мая Свартлинг да й дам да направи второ интервю с мен. Сега забелязах, че очаквах разговора с нея, чувствах се доволен, тъй като моите теории по принцип бяха намерили потвърждение при Шарлот.

Напуснах приемната и слязох надолу по коридора към кабинета си. Във фоайето на болницата беше пусто, като изключим няколко по-възрастни жени, чакащи служебния транспорт до вкъщи. Времето навън беше хубаво: светлина, свеж вятър и ослепително слънце. Помислих си, че би трябвало да направя едно кръгче довечера при първа възможност.

Когато пристигнах в кабинета, Мая Свартлинг вече стоеше при вратата и чакаше. Нейните пухкави и боядисани в червено устни се разтвориха в широка усмивка, а гарвановочерната й коса блестеше, когато тя се поклони и ме попита с обичайната си шеговитост:

— Надявам се вие, докторе, да не сте размислили и да сте се отказали преди интервю номер две.

— Разбира се, че не — казах и почувствах особен вътрешен трепет, докато стоях до нея и отключвах.

Очите ни се срещнаха и видях в погледа й неочаквана сериозност, когато тя мина покрай мен и влезе в стаята.

Изведнъж бях осъзнат за собственото ми тяло, за моите крака, за устата ми. Тя се изчерви, когато извади папката си с листата, химикалката и бележника.

— Какво се е случило, откакто се видяхме последния път? — попита тя.

Предложих на Мая чаша кафе от кухничката и след това започнах да й разказвам за успешната сесия от деня.

— Мисля, че намерихме извършителя при Шарлот. Този, който й е причинил толкова зло, че тя упорито се опитваше да се самоубие.

— Кой беше?

— Едно куче — казах сериозно.

Мая не се разсмя, тя беше добре запозната и знаеше, че една от моите тези, най-смелата и най-очевидната, беше изградена върху прадревната структура на баснята: хора, представени като животни, и един от най-древните начини да се разкаже онова, което иначе би било непозволено, прекалено страшно или съблазнително.

За моите пациенти това беше начин да се справят с непонятната истина, че този, който трябваше да ги защитава и обича, вместо това им беше причинил зло по възможно най-лошия начин.

Беше много лесно, почти коварно лесно за мен да разговарям с Мая Свартлинг. Беше посветена, но не беше експерт, поставяше интелигентни въпроси и беше изключително добър слушател.

— А Марек Семиович? Как са нещата при него? — попита тя, като си смучеше леко химикалката.

— Нали си запозната с неговата предистория, дошъл е тук като бежанец в разгара на войната в Босна и в действителност е получил помощ единствено за физическите си увреждания.

— Да.

— Интересен е за моето научно проучване, макар още да не разбирам истински какво се случва, защото на голяма хипнотична дълбочина той винаги попада в същата стая, същия спомен, принуждаван е да измъчва хора, хора, които е срещал, с които е играл като момче, но след това нещо става.

— С хипнозата ли?

— Да, той отказва да премине по-нататък.

Мая си отбеляза нещо, прелисти и погледна нагоре.

Реших да не й разказвам за Лидия, как се беше изхлузила от стола по време на хипнозата, обясних й вместо това моите идеи за свободната воля по време на хипноза, как тя се ограничава единствено от факта, че човек не може да лъже самия себе си.

Времето минаваше и беше настъпила вечерта. Коридорът пред стаята беше тих и пуст.

Мая събра нещата си в папката, нагласи шала около врата си и стана.

— Времето наистина лети — каза тя с извинителен глас.

— Благодаря ти за днес — изрекох и протегнах ръка.

Тя се поколеба, но след това попита:

— Мога ли да те поканя на чаша вино тази вечер?

Аз се замислих. Симоне щеше да ходи с приятелките си да гледа Тоска в Народната опера и да се прибере късно. Бенджамин щеше да спи при дядо си, а аз самият смятах да работя цялата вечер.

— Би могло да стане — изрекох с усещането, че допускам нещо нередно.

— Знам едно малко местенце на Рослагсгатан — предложи Мая. — Казва се Петершон-Бергер, доста е скромно, но страшно приятно.

— Добре — казах, взех си якето, загасих осветлението в кабинета и заключих вратата след нас.

Минахме с велосипедите си покрай парка Хага, покрай Брунсвикен и надолу към Нортул. Почти нямаше движение. Часът беше малко след седем и половина вечерта. Пролетта трептеше във веселите птичи гласове в дърветата.

Паркирахме велосипедите срещу малкия парк при старата кръчма Клаес на ъгъла. Когато заедно влязохме през вратата на ресторанта и срещнахме усмихнатите погледи на собственичката, се разколебах. Какво наистина правех тук? Какво щях да отговоря, ако Симоне ми се обадеше и ме попиташе къде съм и какво правя? Вълна на неприятно усещане ме заля и отмина. Мая беше колежка, щяхме да продължим разговора си, а Симоне все пак беше със своите приятелки тази вечер, те вероятно бяха седнали да пийнат вино в ресторанта на Операта тъкмо сега.

Мая изглеждаше изпълнена с очаквания. Не можех съвсем добре да разбера какво изобщо правеше тук с мен. Тя беше ослепително красива, млада и отворена. Със сигурност бях петнайсет години по-възрастен от нея и женен.

— Много обичам пилешкото им на шиш с кимион — каза тя и мина пред мен, насочвайки се към маса в по-отдалечения край на заведението.

Настанихме се и сервитьорката веднага дойде с кана вода. Мая облегна глава на ръката си, гледаше чашата и спокойно заяви:

— Ако ни омръзне, всъщност можем да отидем у дома.

— Мая, флиртуваш ли с мен?

Тя се разсмя и трапчинките станаха по-дълбоки.

— Баща ми казваше винаги, че съм си родена такава. Непоправима флиртаджийка — каза тя.

Дадох си сметка, че не знаех нищо за нея, докато тя очевидно се беше задълбочила във всичко, което аз бях правил.

— Твоят баща също ли беше лекар? — попитах сега.

Тя кимна.

— Професор Ян Е. Свартлинг.

— Мозъчният хирург? — попитах впечатлен.

— Или как трябва там да наречем някой, който бърка в главата на друг човек — каза тя язвително.

За първи път усмивката беше изчезнала от лицето й.

Хранехме се и аз се чувствах все по-притеснен от ситуацията, пиех прекалено бързо и поръчвах още вино. Като че погледите на персонала, техните ясни от само себе си предположения, че ние сме двойка, ме караха да се чувствам нервен, да ми е неудобно. Бях се напил, дори не погледнах сметката, преди да я подпиша, просто смачках листа и не улучих кошчето за боклук при гардероба. Навън на улицата, в прохладната пролетна вечер, бях изцяло настроен да се прибера. Но Мая посочи една входна врата и ме попита дали искам да се кача, само да погледна как изглежда жилището й и да изпия чаша чай.

— Мая — казах. — Ти си непоправима, баща ти е бил напълно прав.

Тя се изкикоти и сложи ръката си в моята.

Стояхме много близо един до друг в асансьора. Не можех да откъсна поглед от нейната сочна, усмихваща се уста, перленобелите зъби, високото чело и черната, блестяща коса.

Тя забеляза това и внимателно ме погали по бузата, наклоних се напред и бях на път да я целуна, но ми попречи спирането на асансьора с едно разтърсване.

— Ела — прошепна тя и отключи вратата.

Нейният апартамент беше много малък, но наистина приятен. Стените бяха боядисани в мек средиземноморско син цвят и пред единствения прозорец висяха ленени пердета. Кухненският ъгъл беше свеж, с бял керамичен под и малка модерна газова печка. Мая влезе в кухненската ниша и чух, че отваря бутилка вино.

— Мислех, че ще пием чай — казах, когато тя дойде с бутилката и двете чаши за вино в ръцете.

— Това е по-добро за сърцето — рече тя.

— Е, тогава — отговорих и поех едната чаша, като разлях вино на ръката си.

Тя ми избърса ръката с кухненска кърпа, седна на тясното легло и се облегна назад.

— Приятен апартамент — казах.

— Колко е странно да те видя тук — усмихна се тя. — Толкова дълго съм ти се възхищавала и…

Внезапно тя стана.

— Трябва да ти направя снимка — изкикоти се тя. — Изисканият доктор на гости при мен у дома!

Тя взе фотоапарата си и се съсредоточи.

— Бъди сериозен — нареди тя и ме погледна през обектива.

Снима ме хихикайки, предизвикваше ме да позирам, шегуваше се и каза, че си ме бива, че изглеждам привлекателен, помоли ме да правя гримаси с уста.

— Невероятно секси — смееше се тя игриво.

— Ставам ли за корица на Вог?

— Ако не ме изберат мен — отговори тя и ми подаде фотоапарата.

Станах, усетих, че залитам, и я погледнах през обектива. Беше се облегнала назад на леглото.

— Ти печелиш — обявих аз и направих една снимка.

— Брат ми винаги ме наричаше дебелана — каза тя. — Смяташ ли, че съм дебела?

— Ти си невероятно красива — прошепнах, като я гледах как сяда и сваля пуловера си през глава. Имаше светлозелен копринен сутиен, обхванал пищния й бюст.

— Хайде, снимай ме — прошепна тя и разкопча сутиена си.

Бузите й силно се зачервиха и тя се усмихна. Нагласих обектива, погледнах в нейните дълбоки тъмни блестящи очи, усмихващата се уста, младия пищен бюст със светлорозови зърна на гърдите.

Фотографирах я, докато тя позираше и ми махна с ръка да се приближа.

— Ще направя една снимка в едър план — промълвих и застанах на колене, почувствах как желанието пулсира и тупти в мен.

Тя повдигна тежката си гърда с ръка. Камерата присветна. Прошепна да отида по-близо. Имах силна ерекция, изпитвах болка и опъване. Свалих камерата, наведох се напред и поех едната й гърда с уста, тя я притисна срещу лицето ми, ближех и смучех твърдото зърно.

— Господи — прошепна тя. — Господи колко е прекрасно!

Кожата й беше гореща, димяща. Разкопча джинсите си, смъкна ги и ги изрита от себе си. Станах, мислех си, че не трябва да си лягам с нея, не можех да го направя, но взех камерата и отново я снимах. Тя беше само по тънки светлозелени бикини.

— Хайде, ела — прошепна.

Погледнах я отново в обектива, тя се усмихваше широко и си разтвори краката срещу мен. Тъмното окосмяване се подаваше отстрани на ръбовете на бикините й.

— Можем — рече.

— Аз не мога — отговорих.

— Смятам, че сигурно можеш — усмихна се тя.

— Мая, ти си опасна, опасна си — рекох аз и оставих фотоапарата.

— Знам, че съм зла.

— Но аз съм женен мъж, нали разбираш.

— Не мислиш ли, че съм красива?

— Фантастично красива си, Мая.

— По-красива ли съм от жена ти?

— Престани.

— Но те възбуждам? — прошепна тя, кикотейки се, и после стана сериозна.

Кимнах, отместих се назад и видях да се усмихва много доволна.

— Ще мога да продължа да правя моите интервюта?

— Абсолютно — казах аз и се запътих към вратата.

Видях я да ми праща въздушна целувка, отговорих й, напуснах апартамента, забързах надолу по улицата и взех велосипеда си.

През нощта сънувах, че наблюдавам каменен релеф, който представляваше три нимфи. Събудих се от това, че произнесох нещо на глас, толкова високо, че чух ехото на собствения си глас в тихата тъмна спалня. Симоне се беше прибрала, когато спях, тя се раздвижи в съня си до мен. Бях мокър от пот и алкохолът все още циркулираше в кръвта ми. Кола, почистваща улицата, премина с шум и мигаща светлина край прозореца.

В къщата беше тихо. Взех едно хапче и се опитах да престана да мисля, но си дадох сметка какво се случи предишната вечер. Бях фотографирал Мая Свартлинг гола. Бях направил снимки на гърдите й, на краката й, на нейните пролетнозелени бикини. Но не правихме секс, повтарях си на себе си. Не бях искал да става така, не бях го мислил, бях преминал границата, но не бях измамил Симоне. Бях напълно буден вече. Смразяващо буден. Какво ставаше с мен? Как, за бога, се бях поддал на това да фотографирам Мая гола? Тя беше красива, прелъстителна. Бях се поддал на ласкателствата на Мая. Това ли беше всичко, което бе нужно? С изненада си дадох сметка, че съм открил действително слабо място в себе си: бях суетен. Нищо вътре в мен не можеше да твърди, че съм влюбен в нея. Беше моята суета, която толкова добре се чувстваше с нея.

Обърнах се на другата страна в леглото и придърпах завивката над лицето си. След малко отново заспах тежко.

Шарлот не дойде на седмичната сесия. Това не беше добре, щях да проследя нейните резултати още днес. Марек се намираше в дълбок хипнотичен покой. Седеше отпуснат, пуловерът му беше опънат около мощните, тренирани горни части на ръцете и прекомерно развитите мускули на гърба. Главата беше подстригана съвсем късо и покрита с белези. Той бавно дъвчеше с челюстите, повдигна главата си и ме погледна с празния си поглед.

— Не мога да спра да се смея — каза той високо. — Защото тези електрически шокове карат мъжа от Мостар да скача наоколо като герой от някой комикс.

Марек изглеждаше весел и полюляваше главата си.

— Мъжът лежи на бетонния под, потъмнял от кръв, диша бързо-бързо. После се свива и започва да плаче. По дяволите, изкрещявам му да стане, че ще го убия, ако не се изправи, че ще вкарам целия проклет нож байонет в задника му.

Марек млъква за малко. После продължава в същия лек несериозен тон:

— Той става, трудно му е да стои прав, краката му се тресат, членът му се е свил, трепери, моли за прошка, казва, че нищо лошо не е направил. Отивам към него, гледам окървавените му зъби и му нанасям силен шоков удар в шията. Той се олюлява, тъпчейки на място на пода, размахва ръце наоколо с широко отворени очи, удря си главата в стената няколко пъти, краката му се движат на различни посоки. Аз се смея с глас. Той се изхлузва настрани покрай парапета, от устата му тече кръв, и после се стоварва върху одеялата в ъгъла. Усмихвам се насреща му, навеждам се напред и му нанасям нов удар, но тялото само потръпва като на умряло прасе. Викам към вратата, че веселото свърши, но те пристигат с големия брат на мъжа, срещал съм го, една година работехме заедно в Алуминий, фабриката, която се намираше при…

Марек млъква, брадичката му трепери.

— Какво се случва сега? — попитах тихо.

Той поседя известно време мълчешком, преди отново да заговори:

— Подът е покрит със зелена трева, вече не мога да видя мъжа от Мостар, там има само едно затревено хълмче.

— Не е ли странно? — попитах.

— Не знам, може би, но аз не виждам повече стаята. Аз съм навън, вървя през лятна поляна, тревата е влажна и студена под краката ми.

— Искаш ли да се върнеш в голямата къща?

— Не.

Внимателно издигам всички от хипнозата, имам грижата всеки един от тях да се чувства добре, преди да започна разговора. Марек изтрива сълзите от скулите си и се протяга. Под мишниците има големи петна от пот.

— Бях принуден, това е тяхна работа… Принудиха ме да измъчвам старите си другари — изрича той.

— Знаем — казах.

Той ни погледна с плах, търсещ поглед.

— Смях се, защото се страхувах, не съм такъв, аз не съм опасен — прошепна.

— Никой не те осъжда, Марек.

Той отново се протегна и срещна погледа ми с упорит израз на лицето.

— Правех ужасни неща — каза и се почеса по шията, като се въртеше неспокойно.

— Бил си принуден.

Марек разпери ръце.

— Но някъде дълбоко съм толкова чалнат — каза той, — че копнея да се върна.

— Наистина ли?

— По дяволите — простена той. — Само си говоря, не знам, нищо не знам.

— Струва ми се, че си спомняш всичко перфектно — внезапно Лидия се вмъкна в разговора с мека усмивка. — Защо не искаш да ни разкажеш?

— Млъквай — изкрещя Марек и тръгна към нея, вдигайки ръката си.

— Седни — извиках аз.

— Марек, ти не крещиш на мен — изрече Лидия спокойно.

Той срещна погледа й и се спря.

— Извинявай — каза с несигурна усмивка, прокара ръка през темето си няколко пъти и отново седна.

В паузата стоях с картонена чашка кафе в ръка и наблюдавах през прозореца. Беше мрачен ден. Дъждът тежко беше надвиснал във въздуха. Вятърът, който нахлуваше, беше студен и донесе със себе си лек мирис на листа. Пациентите ми започнаха да се настаняват в голямата стая за терапия.

Ева Блау беше изцяло облечена в синьо, беше оцветила тънките си устни със синьо червило, а очите — със синя спирала. Тя изглеждаше, както обикновено, неспокойна, непрекъснато намяташе жилетката си на раменете и отново я сваляше.

Лидия стоеше и разговаряше с Пиер, той я слушаше, докато очите и устата му се изкривяваха в болезнени, повтарящи се тикове.

Марек беше обърнал гръб към мен. Мускулите на тялото му потрепваха, докато търсеше нещо в куфара си.

Станах и помахах на Сибел, която веднага загаси фаса си в тока на обувката си и прибра цигарата в пакета.

— Нека да продължим — предложих и си помислих, че бих могъл да опитам отново с Ева Блау.

Лицето на Ева Блау беше напрегнато, една заядлива усмивка се беше настанила на устата й върху оцветените в синьо устни. Бях нащрек относно нейната манипулативна смиреност. Тя не искаше да се чувства принудена, но аз имах идея за това, как мога да подчертая доброволността на хипнозата за нея. Беше толкова очевидно, че тя имаше нужда от помощ, за да се отпусне и да започне да се оставя на потъването.

Когато казах на групата, че трябва да отпуснат брадичките си да потънат върху гърдите, Ева реагира незабавно с голяма усмивка. Аз преброих назад, усещах потъването с гърба си, как водата ме обгърна отвсякъде, но през цялото време запазвах вниманието си. Ева седеше и мяташе погледи към Пиер, като се опитваше да диша в същия такт като него.

— Ние потъваме бавно — казах. — Бавно надолу в покой, в отпусната и приятна тежест.

Заобиколих пациентите си, минах зад тях, виждах техните бледи вратове и превити гърбове, спрях при Ева и поставих ръката си на рамото й. Без да отваря очи, тя обърна внимателно лицето си и леко нацупи устни.

— Сега ще говоря само с Ева — казах аз. — Искам вие да продължите да стоите будни, но през цялото време отпуснати. Ще слушаш моя глас, когато говоря към групата, но не може да бъдеш хипнотизирана, ти ще почувстваш същото спокойно, приятно потъване, но ще останеш будна през цялото време.

Почувствах как нейните рамене се отпуснаха.

— Сега отново се обръщам към всички. Слушайте ме. Ще изброявам числа — продължих аз — и с всяко число вие ще потъвате все по-дълбоко надолу, все по-дълбоко в отпускането, но ти, Ева, ще следваш само мислено, през цялото време ще бъдеш осъзната и будна.

Докато се връщах към моето място, броях на обратно серии и когато седнах на стола пред тях, можех да видя, че лицето на Ева беше отпуснато. Тя изглеждаше различно. Беше почти трудно да се разбере, че това е същият човек. Долната й устна увисна, а влажната розова вътрешна страна контрастираше със синьото червило и тя дишаше много тежко. Обърнах се навътре, отпуснах се и потънах през водата в една тъмна асансьорна шахта. Намирахме се в някакъв потънал стар кораб или наводнена къща. Течение от прохладна вода ме посрещна отдолу. Мехури с въздух и малки парчета водорасли плаваха наоколо.

— Продължавайте надолу, все по-дълбоко, все по-спокойно — призовавах ги внимателно.

Може би след двайсет минути всички стояхме дълбоко под водата върху един напълно гладък стоманен под. Отделни раковини бяха се закрепили върху метала. Малки групички водорасли се виждаха тук и там. Един бял рак пропълзя по плоската повърхност. Групата стоеше в полукръг пред мен. Лицето на Ева беше бледо и потънало в учудено изражение. Сива водна светлина играеше върху бузите й, отразявайки и преливайки се.

Лицето й изглеждаше голо и почти прилично на монахиня, когато тя беше толкова дълбоко отпусната. Мехурче от слюнката се беше образувало в отвора на отпуснатата уста.

— Ева, искам ти да говориш спокойно и да останеш при това, което виждаш.

— Аха — промълви тя.

— Разкажи ни на нас, другите — попитах. — Къде се намираш?

Тя изведнъж придоби странен вид. Сякаш самата тя се изненада над нещо.

— Тръгнала съм си, вървя по меката пътека с борови иглички и продълговати шишарки — прошепна тя. — Може би трябва да отида до клуба по кану и да погледна през прозореца от задната му страна.

— Правиш ли това сега?

Ева кимна и изду бузи като капризно дете.

— Какво виждаш?

— Нищо — отвърна тя бързо и дръпнато.

— Нищо ли?

— Само едно малко нещо… което ще напиша с тебешир на улицата пред пощата.

— Какво пишеш?

— Просто една глупост.

— Виждаш ли нещо на прозореца?

— Не… само едно момче, гледам едно момче — изломоти тя. — Страшно е сладък, изключително. Лежи в тясно легло, кушетка. Един мъж с бял хавлиен халат ляга върху него. Изглежда добре. Харесва ми да ги гледам, харесват ми момчета, мога да се грижа за тях, да ги целувам.

След това Ева седеше с изкривена уста и очи, които се местеха напред-назад върху всички в групата.

— Не бях хипнотизирана — каза тя.

— Ти беше отпусната, това работи еднакво добре — отговорих й.

— Не, лошо работеше, защото не мислех какво говоря, просто казах различни неща, това не означава нищо, това бяха просто фантазии.

— Не съществува ли клубът по кану в действителността?

— Не — отвърна тя рязко.

— Малката пътечка?

— Просто си измислях — каза тя и раменете й потрепериха.

Очевидно я притесняваше това, че е била хипнотизирана, че е описала неща, които наистина са й се случили. Ева Блау беше човек, който никога иначе не би разказал нещо за себе си, свързано с действителността.

Марек тихо се изплю в дланта си, когато забеляза, че Пиер седи и го гледа. Пиер се изчерви и бързо обърна настрани погледа си.

— Никога не съм правила нещо лошо на момчета — продължи Ева с висок глас. — Аз съм добра, аз съм един добър човек и всички деца ме харесват. С удоволствие бих работила като гледачка на дете. Лидия, бях у вас вчера, но не посмях да позвъня.

— Не го прави друг път — каза тихо Лидия.

— Какво?

— Недей да идваш повече у нас.

— Можеш да ми вярваш — продължи Ева. — Шарлот и аз вече сме най-добри приятелки. Тя готви храна за мен, а аз бера цветя, които може да си държи на масата.

Нещо изкриви устните на Ева, когато тя се обърна отново към Лидия:

— Купила съм една играчка за момчето ти, Каспер, нещо дребно е, един забавен вентилатор, който изглежда като хеликоптер и така можеш да си вееш с перката.

— Ева — мрачно каза Лидия.

— Изобщо не е опасен, не може да се нараниш с него, обещавам.

— Няма да идваш у дома при мен — каза Лидия. — Чуваш ли?

— Не днес, днес няма да мога, ще ходя у Марек, защото ми се струва, че той има нужда от компания.

— Ева, чу какво казах — заяви Лидия.

— И без това тази вечер няма да успея — усмихна се тя в отговор.

Лицето на Лидия стана бяло и опънато. Тя бързо стана и излезе от стаята. Ева остана и погледна след нея.

Симоне още не беше дошла, когато ме въведоха в ресторанта и ми показаха нашите места. Масата ни стоеше празна, с картонче с имената ни в една чаша. Седнах и смятах да поръчам едно питие, преди тя да дойде. Беше седем часът и десет минути. Аз лично бях резервирал масата в ресторанта КоБе долу на Смоландсгатан. Днес беше моят рожден ден и настроението ми беше хубаво. В последно време рядко успявахме да излезем навън, тя беше заета с проекта около галерията, а аз с моите научни изследвания. Когато имахме някоя обща вечер заедно, най-често предпочитахме да си останем у дома на канапето с Бенджамин, пред някой филм или телевизионна игра.

Обходих с поглед смесицата от картини по стената: слаби, тайнствено усмихващи се мъже и пищни жени. Стенописът беше направен една вечер след срещата на Клуба на художниците на горния етаж. Съвместна работа на Грюневалд, Чатам, Хьогфелд, Веркместер и други големи модернисти. Симоне сигурно знаеше как точно се е случило и аз се усмихнах сам на себе си, когато си представих как тя щеше да ми прочете цяла лекция за това, как тези уважавани мъже бяха изолирали и прогонили колегите си от женски пол.

Часът беше седем и двайсет, когато ми донесоха чаша мартини с водка Абсолют, няколко капки Нойли Прат и дълга спирала кора от лайм. Реших да чакам и да не се обаждам на Симоне все още, като се опитвах да не се поддавам на раздразнението.

Отпих от чашата и установих, че започвам да се тревожа. Противно на желанието си, извадих телефона, набрах номера на Симоне и зачаках.

— Симоне Барк.

Звучеше разсеяно, около гласа й имаше ехо.

— Сиксан, аз съм. Ти къде си?

— Ерик? Аз съм в залата. Боядисваме и…

Настъпи мълчание в слушалката. След това чух как Симоне изохка високо.

— О, не. Не. Трябва да ми простиш, Ерик. Забравих напълно. Беше толкова натоварено целия ден, водопроводчикът и човекът за електричеството и…

— Значи ти си все още в залата?

Не можах да скрия разочарованието в гласа си.

— Да, цялата съм омазана с гипс и боя…

— Нали щяхме да вечеряме заедно — казах уморено.

— Знам, Ерик. Прости ми. Забравих…

— Поне ни дадоха хубава маса — добавих саркастично.

— Няма смисъл да ме чакаш — въздъхна тя и макар да чувах колко натъжена е, не можех да не се почувствам ядосан от цялата ситуация.

— Ерик — прошепна тя в слушалката. — Прости ми.

— Всичко е наред — казах и затворих.

Нямаше смисъл да отивам някъде другаде, бях гладен и се намирах в ресторант. Бързо помахах на сервитьора и си поръчах порция херинга с бира като предястие, хрупкаво препечени патешки гърди с кубчета свинско и портокалов сос и чаша бордо за второ и като завършек — грюер алпаже с мед.

— Можеш да махнеш другия куверт — казах на сервитьора, който ме погледна съжалително, когато налях чешката бира в чашата си, и сложи пред мен херингата и хрускавите хлебчета. Искаше ми се да си нося бележник, поне щях да имам някаква полза, докато се храня.

Телефонът внезапно иззвъня във вътрешния ми джоб и една радостна фантазия за това как Симоне се е пошегувала с мен и вече идва насам, се появи и изчезна отново като дим.

— Ерик Мария Барк — казах аз и чух как монотонно прозвуча гласът ми.

— Здравей! Обажда се Мая Свартлинг.

— Мая, здравей!

— Исках да те попитам… О-о-о, колко шумно е при теб, да не би да се обаждам в неподходящ момент?

— Аз съм в КоБе. Днес имам рожден ден — добавих, без да знам защо.

— О, честито тогава, звучи, като че сте голяма компания около масата.

— Сам съм — казах рязко.

— Ерик… съжалявам, че се опитах да те съблазня. Срамувам се като куче — обясни тя тихо.

Чух как се изкашля в другия край на линията и след това се опита да звучи сдържано, когато продължи:

— Исках да те попитам дали би желал да прочетеш записите на моя първи разговор с теб. Те са готови и аз съм на път да ги предам на моя ръководител, но ако ти искаш да ги прочетеш преди него, то…

— Остави ги в моята кутия, ако обичаш — казах аз.

Казахме си довиждане и аз си налях последната бира в чашата, изпразних я и сервитьорът отсервира, за да се върне почти незабавно с патешките гърди и червеното вино.

Хранех се с печалното усещане за празнота, напълно осъзнат за механиката на дъвченето и преглъщането, сдържаните потраквания на приборите по чинията. Пиех трета чаша вино и си представях как образите от стената се превръщат в хората от моята група пациенти. Пълничката дама, която с удоволствие събираше тъмната си коса на врата, така че пищният й бюст се повдигаше, беше Сибел. Слабичкият, тревожен, облечен в костюм мъж, беше Пиер. Юси стоеше скрит зад странна сива форма, а Шарлот седеше до една кръгла маса, облечена елегантно, с изпънат гръб, заедно с Марек, който беше облечен в детски костюм.

Не знам колко дълго бях седял, взирайки се в картините на стената, когато зад мен внезапно се чу задъхан глас:

— Слава богу, че още си тук!

Беше Мая Свартлинг.

Тя се усмихна широко и ме прегърна, а аз й отговорих малко сковано.

— Поздравления по случай рождения ден, Ерик.

Почувствах колко свежо ухаеше гъстата й черна коса, а един слаб мирис на жасмин се криеше някъде в ямката на шията й.

Тя посочи стола срещу мен.

— Мога ли да седна?

Мислех, че би трябвало да я отпратя и да й обясня, че съм си обещал да не я срещам повече. Не й беше тук мястото. Но се поколебах, защото въпреки всичко бях принуден да призная, че се зарадвах да имам компания.

Тя стоеше там, до стола, и очакваше да й отговоря.

— Трудно ми е да ти отказвам — казах аз и същевременно схванах двусмислицата. — Искам да кажа само…

Тя седна, помаха на сервитьора и поръча чаша вино. След това ме погледна хитроумно и постави една кутийка пред чинията ми.

— Нещо съвсем дребно — обясни тя и отново се изчерви.

— Подарък?

Тя сви рамене.

— Нещо почти символично… Нали не знаех, че имаш рожден ден допреди двайсет минути.

Отворих кутийката и открих за моя изненада нещо, което изглеждаше като миниатюрен бинокъл.

— Това е анатомичен бинокъл — поясни Мая. — Моят прадядо го е изобретил. Мисля, че дори е получил Нобелова награда — не за бинокъла, разбира се. По онова време само шведи и норвежци са получавали наградата — добави тя извинително.

— Анатомичен бинокъл — повторих аз, чудейки се.

— Както и да е, доста е симпатичен и много стар. Малко шантав подарък, струва ми се…

— Но престани, това е…

Погледнах я в очите и видях колко красива беше.

— Изключително мило от твоя страна, Мая. Хиляди благодарности.

Внимателно поставих бинокъла в кутийката и го сложих в джоба си.

— Чашата ми вече е празна — установи тя учудено. — Да си поръчаме ли една бутилка?

Вече беше късно, когато решихме да се преместим в Рич, който се намираше съвсем близо до Драматен. За малко щяхме да паднем — когато трябваше да си закачим дрехите на гардероба, Мая се подпря на мен и аз погрешно прецених разстоянието до стената. Когато си възстановихме равновесието и погледнахме мрачното и гробовно сериозно лице на гардеробиера, Мая започна да се смее така, че трябваше да я заведа в един от ъглите на заведението.

Беше тясно и топло. Пихме всеки своя джин с тоник, стояхме плътно един до друг, опитвахме се да разговаряме и внезапно се целунахме страстно. Усетих задната част на главата й да се удря в стената, когато се притиснах до нея. Музиката гърмеше, тя говореше в ухото ми, повтаряше, че трябва да отидем у тях.

Втурнахме се навън и седнахме в едно такси.

— Само до Рослагсгатан сме — каза тя завалено. — Рослагсгатан седемнайсет.

Шофьорът кимна и зави в платното за таксита по Бириер Ярлсгатан. Часът вече може би беше два и небето започваше да се просветлява. Къщите мержелееха покрай нас като бледосиви сенки. Мая се наведе към мен и помислих, че смята да спи, когато усетих ръката й да гали слабините ми. Получих незабавна ерекция и тя прошепна: „Ой“, и се засмя тихо в шията ми.

Не бях сигурен как сме се качили в жилището й. Спомням си, че стоях в асансьора и облизвах лицето й, усещах вкуса на сол, червило и пудра, мярках собственото си пияно лице в замъгленото огледало на асансьора.

Мая стоеше в антрето, пусна якето си на пода, изрита обувките си. Завлече ме до леглото, помогна ми да си сваля дрехите, свали си роклята и белите бикини.

— Ела — прошепна тя. — Искам да те почувствам вътре в мен.

Легнах тежко между бедрата й и почувствах, че беше много влажна, просто потънах в топлината и плътно обхващащото ме, прегръщащо. Тя стенеше в ухото ми, държеше ме за гърба, движеше меко бедрата си.

Правихме секс небрежно и пиянски. Бях все по-чужд за самия себе си, все по-самотен и ням. Достигнах до оргазъм, мислех си, че трябва да се дръпна навън, но вместо това просто се оставих на едно бързо като спазъм изпразване. Тя дишаше учестено. Все още лежах задъхан, омекнах и се изплъзнах от нея. Сърцето ми продължаваше да бие силно. Видях устните на Мая да се разтягат в странна усмивка, която ме накара да се почувствам зле.

Чувствах се зле, не разбирах вече какво се е случило, какво правех тук.

Седнах в леглото до нея.

— Какво има? — попита тя, галейки гърба ми.

Отдръпнах се от ръката й.

— Престани — казах късо.

Сърцето ми биеше силно от разкаяние.

— Ерик? Мислех…

Тя звучеше тъжно. Почувствах, че не мога да я погледна, бях ядосан. Разбира се, това беше моя грешка, това, което се случи. Но никога нямаше да стане така, ако тя не беше толкова настоятелна.

— Ние сме просто уморени и пияни — прошепна тя.

— Трябва да тръгвам — казах с потиснат глас, взех си дрехите и с несигурна стъпка се отправих към тоалетната. Беше много малка и пълна с кремове, четки, хавлиени кърпи. На няколко куки висяха мъхест халат и розов апарат за бръснене с мека дебела връвчица. Не посмях да погледна собственото си лице, когато се наплисках на мивката й. Измих се със светлосин сапун, който беше във формата на роза, и след това треперещ облякох дрехите си, като непрекъснато си удрях лактите в стените.

Когато излязох, тя стоеше и ме чакаше. Беше увила чаршафа около себе си и изглеждаше много млада и неспокойна.

— Сърдит ли си ми? — попита тя и видях как устните й треперят, като че беше на път да се разплаче.

— Сърдит съм на себе си, Мая. Не би трябвало изобщо, никога…

— Но аз го исках, Ерик. Влюбена съм в теб, не забелязваш ли?

Тя се опита да се усмихне насреща ми, но очите й се напълниха със сълзи.

— Нямаш право сега да ме третираш като нищожество — прошепна тя и протегна ръка, за да ме докосне.

Отместих се и казах, че това е било грешка, с по-студена интонация, отколкото бих желал.

Тя кимна и сведе поглед. Челото й беше сбърчено и тъжно. Не казах довиждане, а просто напуснах апартамента и затворих вратата след себе си.

Вървях пеша целия път до Каролинската болница. Може би можех да накарам Симоне да повярва, че съм имал нужда да бъда сам и че съм нощувал в моя кабинет.

Сутринта взех такси, за да се прибера в къщата в Йерфела от Каролинската болница. Тялото ми страдаше от притъпена погнуса от алкохола, който бях изпил, отвращение от всички глупави приказки, които бях изприказвал. Просто не можеше да бъде вярно, че съм изневерил на Симоне. Не можеше да бъде истина. Мая беше красива и забавна, но напълно безинтересна за мен. Как, за бога, бях могъл да се оставя на ласкателствата до там, че да си легна с нея?

Не знаех как щях да разкажа това на Симоне, но се налагаше, бях допуснал грешка, това се случва на хората, но всъщност хората могат да си простят, ако разговарят помежду си, ако обясняват.

Мислех си, че никога няма да напусна Симоне. Щях да бъда наранен, ако тя ми изневереше, но щях да й простя, нямаше да я изоставя заради нещо подобно.

Симоне стоеше в кухнята и наливаше кафе в една чаша, когато влязох. Тя беше облечена със своя захабен бледорозов копринен халат. Бяхме го купили в Китай, когато Бенджамин беше само на годинка и те двамата бяха дошли с мен на една конференция.

— Искаш ли? — попита тя.

— Да, благодаря.

— Ерик, толкова съжалявам, че забравих рождения ти ден.

— Спах в болницата — обясних и ми се стори, че няма как лъжливото звучене на гласа ми да не е очевидно за нея.

Нейната червеникаворуса коса падаше върху лицето й, бледите лунички проблясваха слабо. Без да каже нещо, тя отиде до спалнята и се върна с един пакет. Разкъсах хартията с шеговито настървение.

Беше кутия с CD плочи с бибоп саксофониста Чарли Паркър, които съдържаха всички записи от неговото единствено посещение в Швеция: два записа от концертната зала на Стокхолм, два от Гьотеборг, един концерт от Амирален в Малмьо и последвалият джем сешън в академичното дружество, записът от Фолкетс парт в Хелсингборг, от спортната зала на Йоншопинг, Фолкетс парт в Йевле и накрая от джаз клуба Нален в Стокхолм.

— Благодаря — казах аз.

— Как изглежда денят ти днес? — попита тя.

— Трябва да се върна на работа — отговорих.

— Мислех си — каза тя, — че може би бихме могли да хапнем нещо наистина вкусно довечера заедно тук, у дома.

— С удоволствие — казах.

— Само не бива да е прекалено късно. Утре бояджиите ще дойдат още към седем часа. Не знам защо трябва да идват толкова рано винаги, какъв е смисълът?

Осъзнах, че тя очаква отговор, реакция или някакво съгласие.

— И бездруго винаги трябва да се чака — промърморих.

— Точно така — усмихна се тя и отпи глътка кафе. — А какво ще вечеряме в такъв случай? Може би онова ястие с торнедос в портвайн и коринтски сос, спомняш ли си го?

— Беше отдавна — стараех се да не звуча сълзливо.

— Не ми се сърди.

— Не ти се сърдя, Симоне.

Опитах се да й се усмихна.

Когато вече бях в антрето, обут и готов да изляза, Симоне излезе от банята. Държеше нещо в ръка.

— Ерик, какво е това?

Държеше в ръка анатомичния бинокъл на Мая.

— А, това ли? Това е подарък — казах аз и усетих колко фалшиво прозвуча гласът ми.

— Изглежда много хубав. Има вид на антика. От кого си го получил?

Обърнах се настрани, за да не срещна погледа й.

— От един пациент — опитвах се гласът ми да прозвучи разсеяно, докато се правех, че си търся ключовете.

Тя се разсмя удивено.

— Не мислех, че лекарите имат право да приемат подаръци от пациентите си. Не е ли неетично?

— Би трябвало може би да го върна — казах и отворих външната врата.

Погледът на Симоне изгаряше гърба ми.

Трябваше да разговарям с нея, но прекалено много се страхувах, че ще я загубя. Не се осмелих, не знаех как да започна.

Нашият сеанс започваше след няколко минути. В коридора силно миришеше на дезинфекционни средства. Мокри ивици се извиваха в дълги ленти там, където беше минала полиращата количка. Шарлот ме настигна, чух стъпките й доста преди да заговори.

— Ерик — каза тя любезно.

Спрях и се обърнах.

— Добре дошла отново.

— Извинявай, че просто изчезнах — каза тя.

— Питах се как ти понесе хипнозата.

— Не знам — усмихна се тя. — Знам само, че през тази седмица съм се чувствала по-весела и по-уверена, отколкото съм била в продължение на много години.

— Точно на това се надявах.

Телефонът ми иззвъня, извиних се и видях как Шарлот изчезна зад ъгъла към следващия коридор. Погледнах дисплея. Беше Мая. Не отговорих, а само изтрих разговора и после видях, че се е обаждала няколко пъти. Без да съм в състояние да ги прослушам, изтрих всички съобщения, които беше оставила в гласовата поща.

Когато влизах в терапевтичната стая, Марек ме спря на вратата. Той я запречи и се усмихна с празна, непозната усмивка срещу мен.

— Малко се забавляваме вътре — каза той.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Това е частен личен празник.

Чух как някой вика през вратата.

— Пусни ме да вляза, Марек — казах аз.

Той се ухили:

— Но, докторе, точно сега не може…

Изблъсках го. Вратата се отвори, Марек загуби равновесие, хвана се за дръжката, но въпреки това падна на пода с протегнат крак.

— Само се пошегувах — каза той. — Та това беше само шега, по дяволите.

Всички пациенти се вторачиха в нас, застинали в своите движения. Пиер и Шарлот изглеждаха неспокойни, Лидия ни погледна, след което обърна гърба си отново. Странно настроение се излъчваше от групата. Пред Лидия стояха Сибел и Юси. Устата на Сибел беше отворена и изглеждаше, като че очите й са пълни със сълзи.

Марек се надигна и изтръска панталоните си с ръка.

Установих, че Ева Блау още не беше дошла, отидох до статива и започнах да нагласявам камерата за сеанса. Коригирах кадъра, засилих увеличението, после проверих микрофона през слушалките. През стъклото на обектива видях, че Лидия се усмихва на Шарлот, и в същото време я чух да казва с радостен възглас:

— Точно така! Такива са децата винаги! Моят Каспер, той не говори за нищо друго, само, само за Спайдърмен. Само за човека паяк.

— Разбирам, че всички са луди по него точно сега — усмихна се Шарлот.

— Каспер няма баща, така че човекът паяк може би за него се явява един мъжки първообраз — каза Лидия и се разсмя така, че слушалката прогърмя. — Но това е добре — продължи тя. — Много се смеем, макар че напоследък имахме малко кавги, изглежда, че Каспер ревнува от всичко, което правя, иска да ми разваля нещата, не иска да говоря по телефона, изхвърля любимата ми книга в тоалетната, крещи ми разни неща… Мисля, че трябва нещо да се е случило, но той не желае да разкаже.

Шарлот придоби тревожен израз на лицето, а Юси нещо изгрухтя и видях как Марек направи нетърпелив жест към Пиер.

Когато приключих с регулирането на камерата, отидох до моя стол и седнах. Няколко минути по-късно всички бяха заели местата си.

— Продължаваме както предишния път — казах аз и се усмихнах.

— Мой ред е — каза Юси спокойно и започна да разказва за своя дървен замък: бащиния дом горе в Доротеа, Южна Лапландия. С големи земи до Сутме, където лапландците чак до осемнайсети век живеели в иглута. — Живея съвсем близо до Юпчиернен — разказваше той. — Последната част от пътя са всъщност стари горски пътища на дървосекачи. През летата младежи идват там да се къпят. Смятат, че е интересно горе, близо до Некен.

— Некен ли? — попитах.

— Хората са го виждали да седи и да свири на цигулка в Юпчиернен в продължение на повече от триста години.

— Но ти не?

— Не — усмихна се той широко.

— Но какво правиш ти там, вътре в гората, през цялата година? — попита Пиер леко усмихнат.

— Купувам стари коли и автобуси, ремонтирам ги и после ги продавам. Дворът ми изглежда като склад за старо желязо.

— Голяма ли къща имаш? — попита Лидия.

— Не, но е зелена… Татко я пребоядиса едно лято. Странен светлозелен цвят се получи. Не знам какво си е мислел, може би е получил боята от някого.

Той млъкна и Лидия му се усмихна.

През днешния ден се оказа трудно да се успокои групата и да се въведе в отпуснато състояние. Може би аз бях разсеян заради Мая, или пък защото се притеснявах, че реагирах прекалено силно на провокацията на Марек. Но почти си въобразявах, че нещо се беше случило в групата, нещо, за което не знаех. Бяха необходими няколко слизания и качвания нагоре и надолу към дълбините, преди да почувствам как всички ние се спускаме еднакво тежки, подобно на тежки овални отвеси надолу в бездната.

Долната устна на Юси се подаде напред, челюстите му увиснаха отпуснати.

— Искам да мислиш, че се намираш в ловната кула — казах.

Юси прошепна нещо за отката върху рамото, болезнеността, която оставаше.

— Сега в ловната кула ли се намираш? — попитах.

— Високата трева на поляната е заскрежена — поясни той тихо.

— Огледай се. Сам ли си?

— Не.

— Кой е там?

— Една кошута се движи в тъмния край на гората. Тя издава звук. Търси малкото си.

— Но в кулата, сам ли си в кулата?

— Да, винаги съм сам с пушката.

— Ти каза нещо за отката — вече стрелял ли си? — попитах аз.

— Стрелял ли?

Направи жест с главата, като че посочва нанякъде.

— Едното животно е неподвижно — каза той тихо, — от няколко часа, но другото все още рита в окървавената трева, по-немощно и по-немощно.

— Какво правиш?

— Чакам, вече започна да се мръква, когато забелязвам ново движение на края на гората. Целя се в едното копито, но се разколебавам, прицелвам се вместо това към едно ухо, към малката черна муцуна, коляното, сега отново усещам отката, смятам, че съм стрелял в крака.

— Какво правиш сега?

Юси диша тежко, поема си дъх на дълги паузи.

— Още не мога да се прибера — каза той накрая. — Така че отивам до колата, оставям пушката на задната седалка и взимам лопатата.

— Какво ще правиш с лопатата?

Той прави дълга пауза, като че обмисля въпроса ми. После отговаря тихо:

— Закопавам животните.

— Какво правиш след това? — попитах аз.

— Когато съм готов, вече е съвсем тъмно, отивам към колата, пия кафе от чашката на термоса.

— Какво правиш, когато се прибереш?

— Закачам си връхната дреха на куката във външната кухня.

— Какво се случва?

— Седя на пейката пред телевизора, пушката се намира на пода, заредена е, но на няколко крачки по-встрани пред люлеещия се стол.

— А сега какво правиш, Юси? Никой ли няма вкъщи?

— Гунила замина миналата година. Татко умря преди петнайсет години. Аз съм сам с люлеещия се стол и пушката.

— Седнал си на пейката пред телевизора — казах аз.

— Да.

— Сега случва ли се нещо?

— Сега е обърната към мен.

— Кой? — попитах аз.

— Пушката.

— Която се намира на пода ли?

Той кимна, изчаквайки. Около устата му нещо се стегна.

— Люлеещият се стол скърца — каза той. — Скърца, но ме оставя на мира този път.

Внезапно опънатото лице на Юси отново става меко, но погледът все още е много блестящ, отдалечен и отчужден.

Стана време за пауза. Изведох ги от хипнозата и размених няколко думи с всеки един. Юси промълви нещо за някакъв паяк и след това се затвори. Отидох до тоалетната, Сибел изчезна към стаята за пушене, а Юси както обикновено застана на прозореца. Когато се върнах, Лидия беше извадила буркан с шафранови сухарчета, с които черпеше другите.

— Напълно екологични са — каза тя и направи жест към Марек да си вземе няколко.

Шарлот се усмихваше и си взе малко от едното крайче.

— Сама ли си ги правила? — попита Юси с неочаквана усмивка, която придаде на тежкото му пълно лице хубав блясък.

— Почти нямаше да успея — каза Лидия и поклати усмихната глава. — Бях въвлечена в разправия на една детска площадка.

Сибел се изкиска високо и изяде сухара си на няколко големи хапки.

— Каспер беше. Когато отидохме на детската площадка сутринта, както обикновено правим, имаше една майка, която дойде до мен и разказа, че Каспер е ударил дъщеря й по гърба с лопатката.

— Дрън-дрън — прошепна Марек.

— Направо изстинах, когато чух това — каза Лидия.

— Как постъпва човек в ситуация от този тип? — попита Шарлот учтиво.

Марек си взе още едно сухарче и слушаше Лидия с израз на лицето, който ме накара да се питам дали той не е влюбен в нея.

— Не знам, обясних на майката, че много сериозно възприемам това, да, бях всъщност доста смутена. Но тя каза, че не е кой знае какво, че тя е мислела, че просто така се е случило, по невнимание.

— Разбира се — каза Шарлот. — Децата са толкова буйни.

— Но обещах да говоря с Каспер, че ще му обърна внимание на това — продължи Лидия.

— Добре — кимна Юси.

— Тя каза, че Каспер изглежда страшно сладко момче — каза Лидия с усмивка.

Седнах на моя стол и прелистих бележника си, щеше да бъде хубаво да започнем отново с хипнозата колкото се може по-бързо. Отново беше ред на Лидия.

Тя срещна погледа ми и се усмихна внимателно. Всички бяха мълчаливи, изпълнени с очакване и аз започнах работата си. Вибрираше от нашето дишане в стаята. Мрачна тишина, по-плътна и все по-плътна, следваше ударите на сърцата ни. Потъвахме с всяко издишване. След индукцията моите думи ги водеха надолу и след известно време се обърнах към Лидия:

— Ти слизаш по-надълбоко, внимателно потъваш, ти си много отпусната, ръцете ти са натежали, краката ти са натежали, и клепачите на очите са натежали. Дишаш бавно и се вслушваш в думите ми, без да задаваш въпроси, ти си обгърната от моите думи, сигурна си и ме следваш: Лидия, намираш се тъкмо сега съвсем близо до това, за което не искаш да мислиш, това, за което никога не говориш, това, от което се извръщаш, това, което се намира скрито отстрани на топлата светлина.

— Да — отговори тя с въздишка.

— Сега ти си там — казах.

— Много съм близо.

— Къде се намираш в този момент, къде си?

— У дома.

— На колко си години?

— На трийсет и седем.

Наблюдавах я. Отражения и рефлекси преминаваха върху високото и гладко чело, малката хубава уста и почти болезнено бледата кожа. Знаех, че е навършила трийсет и седем години преди две седмици. Тя не беше се пренесла толкова назад във времето като другите, а само с няколко дена.

— Какво се случва? Кое не е наред? — попитах аз.

— Телефонът…

— Какво става с телефона?

— Звъни, отново звъни, вдигам слушалката и я оставям направо.

— Можеш да бъдеш спокойна, Лидия.

Тя има уморен вид, може би разтревожен.

— Храната ще изстине — казва тя. — Приготвила съм зеленчуци, супа от леща и пресен хляб. Смятах да се храня пред телевизора, но разбира се, няма да стане…

Брадичката й потрепери и отново се успокои.

— Чакам известно време, вдигам щорите и поглеждам навън на улицата. Няма никого, нищо не се чува. Сядам на кухненската маса и ям малко горещ хляб с масло, но нямам апетит. Слизам отново долу до стаята за игри, както обикновено там е хладно, сядам на старото кожено канапе и си затварям очите. Трябва да се мобилизирам, трябва да събера сили.

Тя млъква, стръкчета морска трева падат и се настаняват между нас.

— Защо трябва да събереш сили? — попитах.

— За да съм в състояние… да се надигна, да мина покрай червената лампа от оризова хартия с китайски йероглифи и табличката с ароматизирани свещи и полускъпоценни камъни. Дъските на пода, които се огъват и проскърцват под пластмасовата постелка…

— Има ли някой там? — попитах тихо Лидия, но съжалих веднага.

— Взимам бастуна, натискам надигналия се килим, за да мога да отворя вратата, дишам спокойно и запалвам лампата — каза тя. — Каспер мига на светлината, но остава легнал. Пикал е в кофата. Мирише силно. Облечен е със светлосинята пижама. Бързо диша. Побутвам го с бастуна през решетката. Той изохква, премества се малко и се изправя седнал в клетката. Питам го дали е променил решението си, той ми кима утвърдително. Подавам му навътре чинията с храна. Парчетата риба са се свили и са потъмнели. Той пропълзява напред и яде, и аз се радвам, и тъкмо ще кажа, че е добре това, че ние се разбираме, когато той повръща на матрака.

Лицето на Лидия се опъва в измъчена гримаса.

— А аз, която си мислех, че…

Устните й бяха стегнати, ъгълчетата се смъкнаха надолу.

— Смятах, че сме приключили, но…

Тя разтърси глава.

— Само не разбирам…

Тя облиза устните си.

— Не разбираш ли как се чувствам? Можеш ли да разбереш? Той казва: Извинявай. Повтарям, че утре е неделя, сама се удрям в лицето и му крещя да гледа.

Шарлот наблюдава Лидия през водата с уплашени очи.

— Лидия — казвам аз, — сега ще напуснеш мазето, без да се боиш или да се ядосваш, ще се чувстваш спокойна и концентрирана. Бавно ще те издигна от това дълбоко отпускане нагоре към повърхността, нагоре към яснотата и заедно ще поговорим за това, което ти току-що разказа, само ти и аз, преди да издигна нагоре другите и да ги извадя от хипнозата.

Тя проръмжава тихо и уморено.

— Лидия, слушаш ли ме?

Тя кима.

— Ще броя в обратен ред и когато стигна до едно, ти ще отвориш очите си и ще си напълно будна и осъзната, десет, девет, осем, седем, ти леко се издигаш към повърхността, ти си напълно отпусната, в тялото ти има приятно усещане, седем, шест, пет, четири, скоро ще отвориш очи, но ще продължиш да седиш на стола, три, две, едно… вече отваряш очите си и си напълно будна.

Очите ни се срещнаха.

Лицето на Лидия беше придобило някаква съсухреност. Не бях го предвидил. Бях все още напълно изстинал от това, което тя беше разказала. Ако законът за поверителността на информацията трябва да се противопостави на задължението по закон да информираш, в този случай беше изключително ясно, че задължението за конфиденциалност не беше валидно, тъй като трета страна напълно очевидно беше поставена в опасност.

— Лидия — казах аз. — Разбираш ли, че трябва да вляза в контакт със социалните власти?

— Защо?

— Това, което току-що разказа, ме принуждава.

— По какъв начин?

— Не го ли разбираш?

Устните на Лидия се дръпнаха назад.

— Нищо не съм казала.

— Ти описа как…

— Млъквай! — изведнъж извика тя. — Ти не ме познаваш, нямаш нищо общо с моя живот, нямаш право да се бъркаш в това, което правя в собствения си дом.

— Подозирам, че твоето дете…

— Просто млъквай! — изкрещя тя и напусна стаята.

Бях паркирал до един висок жив плет на стотина метра от голямата дървена къща на Лидия на улица Тенисвеген в Рутебро. Социалната служителка се съгласи с моето искане да я придружа при първото посещение в дома. Заявлението ми до полицията бе прието с известна скептичност, но разбира се, доведе до предварително разследване.

Червена тойота ме задмина и спря пред къщата. Излязох от колата, приближих се до ниската едра жена и я поздравих.

От пощенската кутия се подаваше мократа рекламна брошура на Клас Улсон и Елгигантен. Ниската врата на оградата стоеше отворена. Продължихме нагоре по пътечката към къщата. Забелязах, че нямаше никакви детски играчки в занемарената градина. Никакъв пясъчник, никаква люлка на старото ябълково дърво, нито велосипед със странични помощни колела. Щорите на всички прозорци бяха пуснати. Сухи саксийни растения висяха в специалните си поставки. Грапава каменна стълба водеше нагоре към външната врата. Стори ми се, че мернах движение зад жълтото непрозрачно стъкло на прозореца. Социалната служителка позвъни. Чакахме, но нищо не стана. Тя се прозя и погледна часовника си, отново позвъни и след това опита да натисне дръжката на вратата. Не беше заключено. Тя отвори и ние надзърнахме в малко антре.

— Ало? — извика социалната служителка. — Лидия?

Влязохме, свалихме си обувките и продължихме през една врата до коридор с розови тапети на стените и картини на медитиращи хора с блестящ ореол около главите. Един розов телефон се намираше на пода до масичка в антрето.

— Лидия?

Отворих една врата и видях тясна стълба да води към мазето.

— Тук долу е — казах аз.

Социалната служителка ме последва надолу по стълбата и после към стаята за игри със старо кожено канапе и маса, чийто плот се състоеше от кафяви керамични плочи. На табличка бяха поставени ароматизирани свещи сред полирани камъни и стъклени парчета. Червена лампа от оризова хартия с китайски йероглифи висеше от тавана.

С разтуптяно сърце се опитах да отворя вратата към другата стая, но тя заяждаше от голяма издутина на пластмасовата постелка. Натиснах издутината с крак и влязох, но там нямаше клетка. Вместо това насред пода стоеше изправен наопаки велосипед със свалено предно колело. Инструментите за ремонта се намираха до него в синя пластмасова кутия. Гумени лепенки, лепила, гаечни ключове. Една от блестящите куки беше вклинена под ръба на гумата и бе опъната срещу спиците. Внезапно нещо пропука на тавана и ние разбрахме, че някой вървеше точно над нас по пода в стаята отгоре. Без да разменим и дума, забързахме нагоре по стълбата. Вратата към кухнята стоеше открехната. Видях, че на жълтия линолеум на пода имаше трохи и парчета хляб.

— Ало? — извика социалната служителка.

Влязох и видях, че вратата на хладилника е отворена. В бледата светлина на лампата стоеше Лидия с наведен надолу поглед. Едва след няколко секунди видях, че държи нож в ръката си. Беше дълъг, назъбен нож за хляб. Ръката й висеше отпусната отстрани на тялото. Острието на ножа проблясваше, треперейки до бедрото й.

— Нямаш право да бъдеш тук — прошепна тя и изведнъж ме погледна.

— Окей — казах и се преместих заднешком към вратата.

— Няма ли да седнем малко да поговорим? — попита социалната служителка спокойно.

Отворих вратата към коридора и видях, че Лидия бавно се приближава.

— Ерик — каза тя.

Когато започнах да затварям вратата, видях, че Лидия се затичва към мен. Втурнах се през коридора към антрето, но вратата беше заключена. Бързите стъпки на Лидия се приближаваха. Тя издаваше скимтящ звук. Отворих друга врата и се спънах в поставен на пода телевизор. Лидия дръпна вратата и ме последва. Аз се блъснах в някакъв фотьойл, продължих напред към балконската врата, но не можах да завъртя дръжката. Лидия тичаше с ножа срещу мен. Застанах зад масата за хранене, тя ме следваше. Заобиколих масата, преместих се оттам.

— Ти си виновен — каза тя.

Социалната служителка влезе тичешком в стаята. Беше силно задъхана.

— Лидия — строго рече тя. — Прекрати тези глупости.

— Той е виновен за всичко — каза Лидия.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. — За кое съм виновен?

— За това — отговори Лидия и замахна с ножа през гърлото си.

Погледна ме в очите, докато кръвта струеше надолу върху престилката й и босите й крака. Устата й трепереше. Ножът падна на пода. Едната й ръка опипваше наоколо за опора. Смъкна се долу и остана седнала върху единия си крак, подобно на морска русалка.

Аника Лоренцон се усмихваше притеснено. Райнер Милк се протегна през масата и наля Рамльоса с шумящия звук на газирана напитка. Копчето на маншета му проблесна в кралскосиньо и златно.

— Сигурно разбираш защо искахме да говорим с теб колкото се може по-скоро — каза Педер Меларстед и пооправи връзката си.

Погледнах папката, която ми бяха протегнали. Там пишеше, че Лидия е подала оплакване срещу мен. Тя изтъкваше, че съм я докарал до опит за самоубийство, като съм я притискал да признае измислени неща. Обвиняваше ме, че съм я използвал като опитно зайче и съм присадил фалшиви спомени в главата й по време на дълбока хипноза, че още от самото начало съм я измъчвал безогледно и цинично пред другите, докато тя била напълно сломена.

Вдигнах поглед от документите.

— Това не е някаква шега, нали?

Аника Лоренцон отвърна погледа си. Устата на Холстейн беше отворена, а лицето му съвършено безизразно, когато каза:

— Това е твоя пациентка, тя твърди сериозни неща.

— Да, но това са очевидни лъжи — казах възмутено. — Няма никаква възможност да имплантираш спомени по време на хипноза, мога да ги отведа до един спомен, но не да си спомням вместо тях… Това е като врата, аз ги водя до врати, но не мога да отварям вратите самостоятелно.

Райнер Милк ме погледна сериозно.

— Само подозрението би могло да провали цялото ти проучване, Ерик, така че сигурно разбираш сериозността на случилото се.

Тръснах раздразнено глава:

— Тя разказа нещо за своя син, което прецених като толкова сериозно, че бях принуден да се свържа със социалните власти. Фактът, че тя реагира по този начин, е…

Рони Йохансон ме прекъсна рязко:

— Но тя няма деца, пише го тук.

Той почука върху папката с дългия си пръст. Изсумтях високо и Аника Лоренцон ме погледна със странен поглед.

— Ерик, не е много благоприятно за теб да проявяваш арогантност в това положение — тихо каза тя.

— Когато някой се изправя и лъже от горе до долу… — усмихнах се аз ядосано.

Тя се наведе напред над масата.

— Ерик — бавно каза тя. — Тя никога не е имала деца.

— Няма деца ли?

— Не.

В стаята се възцари мълчание.

Гледах как мехурчетата в минералната вода се изкачват към повърхността.

— Не разбирам, тя все още живее в къщата от детските си години — опитах се да обясня колкото можех спокойно. — Всички подробности съвпадаха. Не мога да повярвам.

— Не можеш да повярваш? — прекъсна ме Милк. — Но сгреши.

— Не могат да лъжат по този начин, когато са в хипноза.

— Може би не е била хипнотизирана?

— Напротив, беше, виждам това, лицето се променя.

— Вече няма значение, щетата вече е нанесена.

— Ако тя няма деца, не знам — продължих аз. — Може да е говорила за себе си, никога не ми се е случвало подобно нещо, но може би тя е преработила собствен спомен от детството по този начин.

Аника ме прекъсна:

— Може да е така, както ти казваш, абсолютно, но фактът си остава, че твой пациент е направил сериозен опит за самоубийство, за който обвинява теб. Предлагаме ти да си вземеш отпуск, докато проучим тази история.

Тя се усмихна едва-едва срещу мен.

— Нещата ще се оправят, Ерик, сигурна съм — каза меко. — Но тъкмо сега трябва просто да отстъпиш встрани, докато оправим всичко. Чисто и просто не можем да си позволим да оставим вестниците да ровичкат в това.

Мислех си за другите ми пациенти, за Шарлот, Марек, Юси, Сибел, Пиер и Ева. Не бяха хора, които можех да оставя ей така изведнъж, щяха да се почувстват изоставени, измамени.

— Не мога — казах тихо. — Не съм направил нищо погрешно.

Аника ме потупа по ръката:

— Нещата ще се оправят, Лидия Еверш очевидно е лабилна и объркана, най-важното сега е да действаме според правилата. Ще поискаш да те освободят от самата дейност, свързана с хипнозата, докато направим вътрешна преценка на събитията. Знам, че ти си добър лекар, Ерик, както казах, аз съм сигурна, че ще се върнеш със своята група още… — тя сви рамене, — може би още след половин година.

— Половин година?

Станах възбуден.

— Имам пациенти, те ми вярват. Не мога просто да ги оставя.

Меката усмивка на Аника изчезна, както се духа запалена свещ. Лицето й придоби затворен израз, а гласът й прозвуча раздразнено, когато каза:

— Твой пациент е изискал незабавна забрана за твоята дейност. Освен това, тя е подала и оплакване в полицията срещу теб. Това не са дреболии за нас, ние сме инвестирали в твоята дейност и ако се окаже, че твоето научно изследване не е отговорило на очакванията, трябва да предприемем мерки.

Не знаех какво да отговоря, изпитвах желание единствено да се изсмея на всичко.

— Това е абсурдно — беше единственото, което можах да кажа.

После се обърнах, за да изляза от там.

— Ерик — извика Аника след мен. — Не разбираш ли, че това е добър шанс?

Аз се спрях.

— Но вие не можете да вярвате на тези глупави приказки за имплантирани спомени?

Тя сви рамене:

— Не това е най-важното. Важното е да следваме правилата. Вземи си отпуск от самата хипнотизаторска дейност, погледни на това като на покана за споразумение. Можеш да продължиш научното си изследване, можеш да работиш на спокойствие, стига само да не практикуваш хипнотерапия, докато направим нашето разследване…

— Какво искаш да кажеш всъщност? Не мога да призная нещо, което не е вярно.

— Нито пък аз го изисквам от теб.

— Но така звучи. Да поискам отпуск ще изглежда, все едно че признавам.

— Кажи, че ще поискаш отпуск — нареди тя строго.

— Това е идиотско, по дяволите — изсмях се и напуснах стаята.

Беше късно следобед. След краткия дъжд слънцето блестеше в локвите, миришеше на гора, на мокра земя и на гнили клони, когато тичах по пътеката около езерото, докато размишлявах върху поведението на Лидия. Продължавах да съм сигурен за това, че тя говореше истината по време на хипнозата — но не знаех по какъв начин точно. Каква истина беше разкрила в действителност? Вероятно тя описваше действителен, конкретен спомен, но поставяше спомена в погрешно време. По време на хипноза е още по-очевидно, че миналото не е минало, повтарях на самия себе си.

Дробовете ми се изпълниха с хладния свеж пролетен въздух и пробягах останалата част от отсечката през гората. Когато излязох на нашата улица, видях голям черен автомобил да стои паркиран на мястото до нашия вход. Двама мъже ме чакаха нетърпеливо пред колата. Единият се отразяваше в блестящата каросерия на колата, докато с бързи движения пушеше цигара. Другият правеше снимки на къщата ни. Още не ме бяха видели. Забавих ход и се чудех дали да не се върна точно когато те ме забелязаха. Мъжът с цигарата бързо угаси огъня с крак, а другият веднага обърна камерата към мен. Аз все още бях задъхан, когато ги доближих.

— Ерик Мария Барк? — попита мъжът, който беше пушил.

— Какво искате?

— Ние сме от вечерния вестник Експресен.

— Експресен?

— Да, бихме искали да ви зададем няколко въпроса за един от вашите пациенти…

Поклатих глава.

— Няма нищо, което да обсъждам със странични хора.

— Аха.

Погледът на мъжа се плъзна покрай зачервеното ми лице, черния ми пуловер за тичане, широките панталони и шапката на главата. Чух фотографа, който стоеше зад него, да кашля. Една птица се стрелна във въздуха над нас, тялото й полетя в перфектна дъга, отразена върху покрива на колата. Над гората виждах небето да се уплътнява и да става по-тъмно. Може би щеше да вали пак довечера.

— Твоят пациент е интервюиран в утрешния брой. Тя казва доста сериозни неща за теб — накратко съобщи журналистът.

Срещнах погледа му. Имаше доста симпатично лице. На средна възраст, леко закръглен.

— Получаваш шанс да им отговориш сега — добави тихо.

Прозорците на нашата къща бяха тъмни. Симоне със сигурност беше още в града, в галерията. Бенджамин се намираше все още в детската градина.

Усмихнах се на мъжа и той каза директно:

— Иначе нейната версия ще бъде отпечатана, без да има мнението на другата страна.

— Никога не бих си и помислил да се изказвам за пациент — обясних аз бавно. Минах покрай двамата мъже нагоре към входа, отключих външната врата, влязох вътре и след това останах в антрето, докато ги чух, че потеглят.

Телефонът позвъни още в шест и трийсет следващата сутрин. Беше шефката на Каролинската болница Аника Лоренцон.

— Ерик, Ерик — каза тя с потиснат глас. — Чете ли вестника?

Симоне се надигна в леглото до мен, погледна ме неспокойно и аз направих жест към нея, след което излязох в антрето.

— Ако става дума за нейните обвинения, то със сигурност всички ще разберат, че са лъжливи…

— Не — прекъсна ме тя пресипнало. — Не всички ще го разберат. Мнозина гледат на нея като на беззащитно, слаборанимо същество, жена, която е била подведена от един очевидно манипулативен и несериозен лекар. Мъжът, на когото тя е вярвала повече от всичко, доверила му се и той я предал и използвал. Ето какво пише във вестника. — Чувах я как диша силно в слушалката. Звучеше пресипнало и уморено, когато продължи: — Това нанася вреди на цялата наша дейност, би трябвало добре да разбираш.

— Ще напиша опровержение — отсякох.

— Няма да е достатъчно, Ерик. Боя се, че не е достатъчно.

Тя направи кратка пауза, след това каза с равен глас:

— Тя смята да ни даде под съд.

— Никога няма да спечели, никога — изсумтях.

— Все още продължаваш да не разбираш колко сериозно е това, нали, Ерик?

— Какво казва тя тогава?

— Предлагам ти да отидеш и да купиш вестника. След това би трябвало явно да седнеш и да измислиш как ще реагираш на това. Ти си поканен от Управителния съвет днес в 16:00 часа.

Когато видях лицето си по вестникарските будки, имах чувството, че сърцето ми спря да бие. Имаше снимката ми в едър план с плетената шапка и пуловера, лицето ми беше зачервено и изглеждах почти апатичен. Слязох от велосипеда с треперещи крака, купих вестника и продължих към къщи. Вътрешните страници бяха окичени с прикриваща лицето снимка на Лидия, където тя седеше свита, сгушена с едно мече играчка в прегръдката си. Целият репортаж разказваше за това, как аз, Ерик Мария Барк, я бях хипнотизирал и използвал като опитно зайче, преследвайки я с твърдения за насилие и престъпление. Според репортера тя беше плакала и обяснила, че не се интересува от това да получи някакво обезщетение. Парите никога нямаше да могат да я възмездят за това, което беше изживяла. Тя се е чувствала напълно съкрушена и признала неща, които аз съм сложил в устата й по време на дълбоката хипноза. Кулминацията на моите преследвания дошли, когато съм се втурнал в къщата й и съм я призовал да извърши самоубийство. Искала само да умре, казваше тя, чувствала се като участничка в секта, където аз съм бил водачът и тя не е имала собствена воля. Едва когато била настанена в болницата, тя най-сетне се осмелила да постави под съмнение начина, по който съм я третирал. Сега тя поставяше изискването аз никога повече да не получа позволение да постъпвам така с други хора.

На следващата страница имаше снимка на Марек от групата пациенти. Той беше съгласен с Лидия и твърдеше, че моята дейност е опасна за живота и че аз съм обзет от това да намирам болни прояви, които впоследствие те били принудени да признаят по време на хипнозата.

По-надолу на страницата се беше изказал експертът Йоран Сьоренсен. Никога не бях чувал да се говори за този мъж преди. Но ето че тук той седеше и осъждаше цялото мое научно изследване, той поставяше знак на равенство между хипноза и сеанс и намекваше, че аз вероятно дрогирам моите пациенти, за да ги накарам да постъпят както аз искам.

В главата ми беше пусто и тихо. Чувах часовника на кухненската стена да тиктака, чувах шума на някоя от преминаващите навън коли. Вратата се отвори и Симоне влезе. Когато прочете вестника, нейното лице беше мъртвешки бледо.

— Какво става? — прошепна тя.

— Не знам — казах и усетих, че устата ми беше съвсем пресъхнала.

Седях там и се взирах в празното пространство. Ами ако допусна, че съм грешал в моите теории? Ако се окаже, че хипнозата не действаше на дълбоко травматизирани хора? Ами ако моето желание да открия модел влияеше върху техните спомени? Не вярвах, че е възможно за Лидия да види дете в хипнозата, което не съществуваше. Бях убеден, че тя описа истински спомен, но вече започнах да се чувствам объркан.

Беше странно изживяване да премина кратката отсечка през фоайето до асансьора нагоре към стаята на Аника Лоренцон. Никой от персонала не искаше да ме погледне в очите. Когато се разминавах с хора, които познавах и с които обикновено общувах, те само изглеждаха притеснени и загрижени, обръщаха лицата си и бързо отминаваха.

Дори миризмата в асансьора беше непозната и странна. Миришеше на гнили цветя и ме наведе на мисли за погребения, дъждове, сбогувания.

Когато излязох от асансьора, покрай мен бързо се промуши Мая Свартлинг. Тя се направи, че не ме вижда. На отворената врата към стаята на Аника Лоренцон стоеше Райнер Милк и чакаше. Той се отмести, аз влязох и поздравих.

— Ерик, Ерик, сядай — каза Райнер.

— Благодаря, предпочитам да остана прав — заявих рязко, но съжалих.

Продължавах да се питам какво, за бога, беше правила Мая Свартлинг при Управителния съвет. Може би беше дошла, за да ме защити. Та тя беше всъщност една от малкото хора, които в действителност бяха запознати с моето научно изследване.

Аника Лоренцон стоеше до прозореца от другата страна на стаята. Помислих си, че е както неучтиво, така и странно от нейна страна да не ме поздрави, когато влязох. Вместо това тя стоеше там с ръце покрай тялото и се взираше мрачно навън през прозореца.

— Дадохме ти голям шанс, Ерик — каза Педер Меларстед.

Райнер Милк кимна.

— Но ти отказа да дадеш заден ход — продължи той. — Отказа да се оттеглиш доброволно, докато завършим проучването си.

— Мога да премисля — казах тихо аз. — Мога…

— Вече е прекалено късно — прекъсна ме той. — Имахме нужда да се защитим по този начин онзи ден, днес би било просто жалко.

Аника Лоренцон отвори уста.

— Аз… — каза тя едва-едва, без да се обръща към мен. — Довечера трябва да се явя в новините в Рапорт и да обяснявам как сме могли да ти позволим да си правиш каквото искаш.

— Но аз не съм допуснал някаква грешка — казах. — Това, че един пациент отправя нелепи обвинения, нали не може да разруши многогодишни научни изследвания, безброй терапии, които всъщност винаги са били безупречни…

— Не е само един пациент — прекъсна ме Райнер Милк. — Няколко са. Освен това чухме един експерт да се изказва за твоята научна дейност…

Той тръсна глава и млъкна.

— Това онзи Йоран Сьоренсен ли е, или как му беше името? — попитах аз раздразнено. — Никога не съм чувал да се говори за него и той очевидно нищо не знае.

— Имаме контакт с експерт, който е изучавал работата ти в продължение на години — обясни Райнер Милк и се почеса по шията. — Тя твърди, че ти имаш големи амбиции, но че строиш почти всичките си тези върху въздушни замъци. Нямаш доказателства и пренебрегваш през цялото време това, което е най-добро за пациентите, за да докажеш правотата си.

Стоях, загубил дар слово.

— Как се казва вашият експерт? — попитах накрая.

Не отговориха.

— Да не би да е Мая Свартлинг?

Лицето на Аника Лоренцон почервеня.

— Ерик — каза тя и се обърна най-сетне към мен. — От днес ти си отстранен. Не желая повече да си част от моята болница.

— Ами моите пациенти, аз трябва да се погрижа…

— Ще бъдат преместени — прекъсна ме тя.

— Това ще ги накара да се почувстват зле…

— В такъв случай, вината е твоя — каза тя с повишен глас.

В стаята се възцари мълчание. Франк Паулсон стоеше с извърнато лице, а Рони Андершон, Педер Меларстед, Райнер Милк и Свейн Холстейн седяха с безизразни лица.

— Така значи — казах вяло.

Само преди няколко седмици бях стоял в същата стая и бях получил нови финансови средства. Сега всичко беше свършено с един-единствен удар.

Когато излязох навън пред входа, до мен се приближиха някакви хора. Една много висока руса жена ми поднесе микрофон към лицето.

— Здравей — каза тя с бодър глас. — Искам да те помоля да коментираш факта, че друга от твоите пациентки, жена на име Ева Блау, е била настанена миналата седмица за принудително психиатрично лечение.

— За какво говориш?

Обърнах се на другата страна, но операторът ме следваше с телевизионната камера. Черният блясък на обектива ме търсеше.

Погледнах русата жена, видях табелката с името й на гърдите, Стефани фон Сюдов, видях бялата й плетена шапка и ръката, която насочваше вниманието на камерата към себе си.

— Продължаваш ли да смяташ, че хипнозата е добра форма на лечение? — попита тя.

— Да — отговорих.

— Значи ще продължиш?

Бялата светлина от високите болнични прозорци в края на коридора се отразяваше върху мокрия под на отдела за затворено психиатрическо лечение на болницата Сьодершюкхюсет. Преминах покрай дълга редица заключени врати с гумени пластини и олющена боя, спрях се пред стая номер Б39 и видях, че обувките ми бяха оставили сухи следи по блестящата повърхност на пода.

Силни удари се чуваха от една отдалечена стая, слаб плач и след това тишина. Постоях малко и се опитах да събера мислите си. Преди да почукам на вратата, извадих ключа, вкарах го в ключалката, завъртях и влязох.

Внесох вътре в тъмната пациентска стая миризма на паркетин, която се смеси с изпаренията на пот и на повръщано. Ева Блау лежеше на леглото с гръб към мен. Приближих се към прозореца и се опитах да вкарам малко светлина вътре, исках да повдигна леко транспаранта, но механизмът заяде. С ъгълчето на окото видях как Ева започна да се обръща. Дръпнах навитото руло на транспаранта, но го изпуснах и той отлетя нагоре със силен удар.

— Извинявай! Исках само да направя…

Във внезапната и остра светлина Ева Блау седеше с горчиво смъкнати надолу ъгълчета на устата и ме гледаше с дрогиран поглед. Сърцето ми бързо заби. Върхът на носа на Ева беше отрязан. Прегърбена, тя седеше с окървавена превръзка на ръката и се взираше в мен.

— Ева, дойдох веднага, щом разбрах — казах аз.

Тя внимателно потупа с превързаната си ръка върху корема. Кръглата рана на отрязания нос блестеше червена върху измъченото й лице.

— Опитах се да ви помогна — започнах. — Но сега разбирам, че съм грешал почти във всичко, мислех, че съм по следата на нещо важно, че съм разбрал как действа хипнозата, но всъщност не бях, нищо не съм разбрал и съжалявам, че не можах да ви помогна, на нито един от вас.

Тя попипа с обратната страна на ръката носа си и от раната започна да тече кръв над устата й.

— Ева? Защо си постъпила така със себе си? — попитах.

— Ти, ти, ти си виновен — изкрещя тя изведнъж. — За всичко ти си виновен, ти разруши живота ми, отне ми всичко, което имах!

— Разбирам, че ми се сърдиш, защото…

— Млъкни — прекъсна ме. — Ти нищо не разбираш. Моят живот е разрушен и аз ще разруша твоя. Мога да чакам да дойде моментът, мога да чакам колкото време трябва, но ще си отмъстя.

После тя просто започна да крещи неистово с полуотворена уста, пресипнало и безпаметно. Вратата се отвори и доктор Андершон влезе.

— Трябваше да изчакаш отвън — каза той със строг глас.

— Взех ключа от медицинската сестра и помислих…

Той ме издърпа в коридора, затвори и заключи Ева.

— Пациентката е параноидна и…

— Не, не смятам — прекъснах го с усмивка.

— Това е моята преценка за моя пациент — заяви той.

— Да, извинявам се.

— Всеки ден стотици пъти тя настоява да заключваме вратата й и да заключим ключа в шкафа.

— Да, макар че…

— И е казала, че няма да свидетелства срещу никого, че можем да я подложим на електрически шокове и на изнасилване, но тя няма да разкаже нищо. Какво правиш всъщност с твоите пациенти? Тя е уплашена, ужасно уплашена. Просто е ненормално, че си влязъл…

— Тя ми е ядосана, но не се бои от мен — прекъснах го, повишавайки тон.

— Чух я да крещи — каза той.

След посещението си в болницата и срещата с Ева Блау отидох с колата до телевизията и помолих да се срещна със Стефани фон Сюдов, журналистката от предаването на новините Рапорт, която се бе опитала да ме интервюира по-рано през деня. Рецепционистката позвъни на асистент от редакцията и ми подаде телефона. Казах, че съм съгласен да дам интервю, ако проявяват интерес. След малко асистентката слезе долу. Беше млада, късо подстригана жена с интелигентен поглед.

— Стефани може да те приеме след минути — каза тя.

— Добре.

— Ще ти покажа къде е гримьорната.

Когато се прибрах след интервюто, цялата къща беше тъмна. Извиках, но никой не отговори. Симоне седеше на канапето точно срещу изключения телевизор на горния етаж.

— Нещо случило ли се е? — попитах аз. — Къде е Бенджамин?

— Той е при Давид — отвърна тя беззвучно.

— Не е ли време да се прибира? Какво си му казала?

— Нищо.

— Но какво има? Отговори ми, Симоне.

— Защо трябва да го правя? Аз не знам кой си ти — каза тя.

Усетих тревогата да се надига в тялото ми, приближих се към нея и се опитах да отмахна косата от лицето й.

— Не ме докосвай — изсъска тя и си отмести главата.

— Не искаш ли да говориш?

— Да искам? Това не е моя работа — каза тя. — Ти трябваше да говориш, ти не би трябвало да ме оставиш да намеря сама снимките, не би трябвало да ме оставиш да се почувствам като идиот.

— За какви снимки говориш?

Тя отвори един светлосин плик и изсипа няколко снимки.

Видях себе си да позирам в апартамента на Мая Свартлинг и след това серия нейни снимки само по светлозелени бикини. Тъмната коса лежеше на кичури върху широките й бели гърди. Тя изглеждаше весела, със зачервени очи. Известен брой снимки представляваха повече или по-малко размазани близки планове на гърдите й. На една от снимките тя лежеше с широко разтворени крака.

— Сиксан, ще опитам…

— Нямам сили за повече лъжи — прекъсна ме тя. — Не и точно сега, във всеки случай.

Тя включи телевизора, смени на новините на Рапорт и попадна точно по средата на репортажа за скандала с хипнозата. Аника Лоренцон от Каролинската университетска болница не искаше да коментира случая, тъй като в момента течеше разследване, но когато осведомената журналистка посочи огромните финансови средства, които Управителният съвет току-що беше отпуснал на Ерик Мария Барк, беше принудена.

— Това беше грешка — каза тя тихо.

— Кое беше грешка, какво имаш предвид?

— Ерик Мария Барк е временно отстранен.

— Само временно ли?

— Той няма повече да хипнотизира в Каролинската болница — заяви тя.

После видях собственото си лице на екрана, седях в телевизионно студио с уплашен поглед.

— Ще продължиш ли да хипнотизираш в други болници? — попита журналистката.

Имах вид, като че не разбирам нейния въпрос, и почти незабележимо поклатих глава.

— Ерик Мария Барк, продължаваш ли да смяташ, че хипнозата е добра форма на терапия? — попита тя.

— Не знам — отговорих аз едва-едва.

— Ще продължиш ли?

— Не.

— Никога ли?

— Никога повече няма да хипнотизирам някого — отговорих.

— Това обещание ли е? — попита журналистката.

— Да.

Към следващата част или към съдържанието

Ларш Кеплер Хипнотизаторът (39)

Метаданни

Данни

Хипнотизаторът

Информация

История

Сваляне / Връзки

37.

Десет години по-рано

Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (39)