Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (42)

40.

Четвъртък преди обяд, седемнайсети декември

Симоне изведнъж усеща капка кръв да се стича от долната й устна. Прехапала се е, без да забележи. Цялата й енергия е нужна, за да отклони мислите си. Баща й е бил блъснат от кола и от няколко дни лежи в една сенчеста стая в болница Санкт Йоран, и никой все още не може да прецени колко сериозно е пострадал. Единственото, което знае, е, че ударът е могъл да го убие. Главоболието като стоманено менгеме е стегнало главата й. Изгубила е Ерик, може би е изгубила Бенджамин, а сега е възможно да загуби и баща си.

Тя не знае за кой пореден път го прави, но за всеки случай отново изважда мобилния си телефон, проверява дали работи и го слага във външния джоб на чантата, където би имала лесен достъп до него, ако все пак започне да звъни.

После се навежда над баща си и оправя одеялото му. Той спи, но не издава никакъв звук. Кенет Стренг е може би единственият мъж в света, който не вдига шум, когато спи, мислила си го е много пъти.

Около челото му има снежнобяла превръзка. Под превръзката се показва тъмна ивица, синина, която слиза по едната му буза. Изглежда променен: силното натъртване, подутият нос и увисналият край на устата му.

Но не е мъртъв, мисли тя. Жив е, наистина е жив. И Бенджамин също е жив, трябва да е жив.

Симоне прави няколко крачки из стаята. Мисли как онзи ден се прибра вкъщи от Сим Шулман и говори с баща си по телефона точно преди злополуката. Той каза, че е открил Уайлорд, отиваше на място, наречено морето. Някъде на нос Луден.

Симоне отново поглежда към баща си. Той спи дълбоко.

— Татко?

Мигновено съжалява, че го е повикала. Не се събужда, но по спящото му лице пробягва болезнено изражение. Симоне внимателно опипва раната на долната си устна. Погледът й се спира върху един коледен свещник. Гледа обувките си в сините найлонови калцуни. Спомня си за един следобед преди много години, когато двамата с Кенет гледаха как майка й им маха и после изчезва с малкия си зелен фиат.

Симоне потръпва, главоболието пулсира силно в слепоочията й. Тя придърпва жилетката по-плътно около тялото си. Изведнъж чува Кенет да простенва леко.

— Татко — казва тя като малко дете.

Той отваря очи. Изглеждат мътни, не напълно будни. Бялото на едното му око е кървясало.

— Татко, аз съм — казва Симоне. — Как си?

Погледът му минава покрай нея. Изведнъж я обзема страх, че не може да вижда.

— Сиксан?

— Тук съм, татко.

Тя сяда внимателно до него и взима ръката му. Очите му отново се затварят, веждите се събират, като че ли изпитва болка.

— Татко — пита тя тихо, — как се чувстваш?

Той се опитва да я потупа по ръката, но няма достатъчно сили.

— Скоро ще съм на крака — изхриптява той. — Не се притеснявай.

Настъпва тишина.

Симоне се опитва да прогони мислите си, да отклони главоболието, да отблъсне връхлитащата я тревога. Не знае дали смее да го разпитва в това състояние, но паниката я принуждава да опита.

— Татко? — тихо пита тя. — Спомняш ли си за какво говорихме точно преди да те блъсне колата?

Той уморено присвива очи към нея и поклаща глава.

— Каза, че знаеш къде се намира Уайлорд. Говореше за морето, помниш ли? Каза, че отиваш до морето.

Очите на Кенет проблясват, той се опитва да се изправи, но стенейки, се свлича обратно надолу.

— Татко, разкажи ми, трябва да знам къде се намира. Кой е Уайлорд? Кой е той?

Той отваря уста, брадичката му трепери, когато прошепва:

— Едно… дете… той е… едно дете.

— Какво казваш?

Но Кенет е затворил очи и като че вече не я чува. Симоне отива до прозореца и поглежда към болничния комплекс. Усеща, че става течение. По прозореца личи мръсна линия. Когато издишва към нея, за миг в замъгленото стъкло вижда отпечатък от нечие друго лице. Някой друг е стоял точно там и се е навеждал към стъклото.

Църквата от другата страна на улицата е тъмна и уличните лампи се отразяват в черните й сводести прозорци. Мисли за това, че Бенджамин беше писал на Айда да не пуска Нике да ходи до морето.

— Айда — тихо казва тя. — Отивам да говоря с Айда и този път тя ще ми разкаже всичко.

 

 

Нике отваря вратата, когато Симоне позвънява. Той я гледа въпросително.

— Здравей — казва тя.

— Имам нови карти — заявява той оживено.

— Браво на теб — казва тя.

— Някои са момичешки, но има и много силни.

— Сестра ти вкъщи ли е? — пита Симоне и потупва Нике по ръката.

— Айда! Айда! — Нике се затичва по тъмния коридор и изчезва навътре в апартамента.

Симоне стои и чака. Тогава чува странен помпащ звук, нещо дрънчи слабо и след малко тя вижда слаба прегърбена жена да се приближава към нея. Тя дърпа малка количка, на която е монтирана бутилка с кислород. Жената е свързана с бутилката чрез маркуч, който през тънки пластмасови тръбички помпа кислород в ноздрите й.

Жената почуква гърдите си със слаб юмрук.

— Ем… физема — изсъсква тя, след което набръчканото й лице се сгърчва от дрезгава, напрегната кашлица.

Когато най-после спира да кашля, прави знак на Симоне да влезе. Минават заедно по дългия тъмен коридор, докато стигнат до хол, пълен с тежки мебели. На пода, между остъклен шкаф за стереоуредба и ниската маса на телевизора, Нике си играе с покемон картите си. На кафявото канапе, между две палмови растения, седи Айда.

Симоне не може да я познае. Няма никакъв грим. Лицето й е красиво и много младо, изглежда толкова деликатна. Косата й е сресана и събрана в спретната опашка.

Протяга ръка към кутия цигари и с треперещи ръце запалва една в същия момент, в който Симоне влиза в стаята.

— Здравей — казва Симоне. — Как си?

Айда вдига рамене. Изглежда, като че е плакала. Дърпа си от цигарата и вдига зелена чиния към огънчето, като че се страхува да не падне пепел върху мебелите.

— Седни — изсъсква майката към Симоне, която сяда в едно от широките кресла, натикани между канапето, масата и палмите.

Айда си тръска в зелената чиния.

— Точно идвам от болницата — казва Симоне. — Баща ми е бил прегазен. Бил е на път към морето, към Уайлорд.

Изведнъж Нике се изправя рязко. Лицето му е яркочервено.

— Уайлорд е ядосан, много ядосан, много ядосан.

Симоне се обръща към Айда, която преглъща трудно и затваря очи.

— За какво става дума? — пита Симоне. — Кой е Уайлорд? За какво става дума?

Айда гаси цигарата, после казва с несигурен глас:

— Изчезнали са.

— Кои?

— Групата момчета, които ни тормозеха. Нике и мен. Бяха ужасни, щяха да ме бележат, щяха да направят…

Тя млъква и поглежда майка си, която изсумтява.

— Щяха да направят клада… от мама — бавно казва Айда.

— Гнусни… копелета — изсъсква майката от другото кресло.

— Използват имена от Покемон, казват се Азелф, Магмортар или Лусио. Понякога ги сменят, не се разбира.

— Колко са?

— Не знам, може би само пет — отговаря тя. — Хлапета са, най-големият е колкото мен, най-малкият сигурно е само на шест. Но решиха, че всички, които живеят тук, трябва да им дават нещо — казва Айда и за пръв път среща погледа на Симоне. Очите й са кехлибаренокафяви, красиви, ясни, но изпълнени със страх. — Малките деца трябваше да им дават бонбони, химикалки — продължава тя с тънкия си глас. — Изпразваха касичките си, за да не ги набият. Други им даваха нещата си, мобилни телефони, Нинтендо игри. Взеха якето ми, цигари. А Нике само го биеха, взимаха му всичко, толкова го тормозеха.

Гласът й замира и от очите й потичат сълзи.

— Те ли са отвлекли Бенджамин? — пита Симоне направо.

Майката на Айда маха с ръка:

— Това… момче… не… е… добро…

— Отговори ми, Айда — разпалено казва Симоне. — Ще ми отговориш веднага!

— Не… крещи… на… дъщеря ми — изсъсква майката.

Симоне клати глава към нея и казва още веднъж, още по-остро:

— Сега ще ми кажеш какво знаеш, чуваш ли?

Айда преглъща трудно.

— Не знам много — казва тя накрая. — Бенджамин се намеси, каза да не даваме нищо на тези момчета. Уайлорд полудя, каза, че това е война, искаше много пари от нас.

Запалва нова цигара, треперейки, дърпа веднъж, внимателно тръска пепелта в зелената чиния и продължава:

— Когато Уайлорд разбра, че Бенджамин е болен, даде на хлапетата игли, за да го одраскат…

Тя млъква и вдига рамене.

— Какво стана? — пита Симоне нетърпеливо.

Айда прехапва устни и маха нещо от езика си.

— Какво стана?

— Уайлорд просто спря — прошепва тя. — Изведнъж изчезна. Другите хлапета съм ги виждала, онзи ден нападнаха Нике. Сега следват един на име Ариадос, но са объркани и отчаяни, откакто Уайлорд изчезна.

— Кога стана това, кога изчезна Уайлорд?

— Мисля, че — Айда се замисля, — мисля, че беше миналата сряда. Значи три дни преди изчезването на Бенджамин.

Устата й започва да трепери.

— Уайлорд го е отвлякъл — прошепва тя. — Уайлорд е направил нещо ужасно с него. Сега не смее да се покаже…

Започва да плаче, разтърсват я силни спазми, Симоне вижда как майка й става с усилие, взима цигарата от ръката й и бавно я гаси в зелената чиния.

— Проклет… изрод — просъсква майката и Симоне няма представа за кого става дума.

— Кой е Уайлорд? — отново пита Симоне. — Трябва да ми кажеш кой е.

— Не знам — крещи Айда. — Не знам!

Симоне изважда снимката на поляната и храстите до кафявата ограда, която намери в компютъра на Бенджамин.

— Виж това — остро казва тя.

Айда поглежда снимката с непроницаем израз.

— Какво е това място? — пита Симоне.

Айда повдига рамене и хвърля бърз поглед към майка си.

— Нямам представа — беззвучно казва тя.

— Но нали ти си му изпратила снимката — раздразнено протестира Симоне. — Дошла е от теб, Айда.

Погледът на момичето се изплъзва и отново се насочва към майката, която седи със свистящата бутилка кислород в краката.

Симоне размахва снимката пред лицето й.

— Погледни я, Айда. Погледни я отново. Защо си изпратила това на сина ми?

— Беше на шега — прошепва тя.

— На шега ли?

Айда кима.

— Нещо като — би ли искал да живееш тук — тихо казва тя.

— Не ти вярвам — хладно изрича Симоне. — Кажи ми истината!

Майката отново става и размахва ръце към Симоне:

— Нахалница… вън от къщата ми веднага…

— Защо лъжеш? — пита Симоне и най-после среща погледа на Айда.

Момичето изглежда безкрайно тъжно.

— Съжалявам — прошепва тя със слаб глас. — Съжалявам.

Докато излиза, Симоне среща Нике. Той стои в тъмния коридор и си търка очите.

— Нямам никаква сила, аз съм един безполезен покемон.

— Имаш сила — казва Симоне.