Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криминален инспектор Юна Лина (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hypnotisören, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Ларш Кеплер. Хипнотизаторът

Шведска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

Редактор: Гергана Рачева

Коректор: Снежана Бошнакова

Дизайн на корицата: Вихра Стоева

ISBN: 978-954-2958-41-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Ново цифровизиране и допълване на наличния текст

54.

Четвъртък, двайсет и четвърти декември

Симоне, Ерик и Бенджамин влизат в сивия Стокхолм под вече потъмнялото небе. Въздухът е натежал като пред дъжд и една почти пурпурно оцветена мъгла обгръща града. Пъстроцветни светлинни гирлянди светят навсякъде по коледни елхи и балконски парапети. На прозорците висят коледни звезди, а по витрините се виждат джудженца сред блестящата украса.

Шофьорът на таксито, който ги оставя пред хотел Биргер Ярл, носи червена шапчица. Маха им мрачно в огледалото за обратно виждане и те виждат, че е монтирал коледно джудже от пластмаса върху табелата на покрива на таксито.

Симоне поглежда към фоайето на хотела и тъмните прозорци на ресторанта и казва, че може би е странно да живееш в хотел, когато се намираш само на двеста метра от дома си.

— Но наистина не ми се влиза в нашето жилище отново — добавя тя.

— Естествено — казва Ерик.

— Никога повече.

— Нито пък на мен — казва Бенджамин.

— Какво ще правим? — пита Ерик. — Да отидем на кино?

— Гладен съм — изрича тихо Бенджамин.

Ерик имаше значително преохлаждане, когато хеликоптерът пристигна в болницата на Умео, раната не беше сериозна — двойно изолираният куршум беше минал право през мускула на лявото рамо и едва бе увредил външната част на костта. След операцията го сложиха в същата стая, в която беше настанен Бенджамин за лечение и възстановяване след обезводняването. Бенджамин не бе имал сериозни кръвоизливи и бързо се съвзе. Само след ден в болницата той бе започнал да говори за това, че иска да се прибере у дома. В началото Ерик и Симоне не бяха съгласни. Те искаха той да остане под наблюдение поради болестта си и за да намерят някой, който да му помогне да се справи с всичко, което беше преживял. Психоложката Шерстин Бенгтсон имаше потиснат вид и сякаш не разбираше истински степента на опасност, на която Бенджамин е бил изложен. Когато се срещна с Ерик и Симоне, след като бе разговаряла с Бенджамин в продължение на четирийсет и пет минути, тя изтъкна накратко, че момчето се чувства добре според обстоятелствата, че те трябва да изчакат, да му дадат време.

Ерик и Симоне се питаха дали психоложката просто бе искала да ги успокои, защото за тях беше ясно, че Бенджамин се нуждае от помощ, виждаха го как се вглъбява в спомените си и макар че вече бе решил да не обръща внимание на някои от тях, предусещаха, че ако бъде оставен сам, той ще се затвори около това, което се е случило, подобно на скала, която се затваря около фосила.

— Познавам двама наистина добри психолози — каза Ерик. — Ще говоря с тях веднага щом пристигнем.

— Чудесно.

— А ти как си? — продължи Ерик.

— Чух да се говори за един хипнотизатор, който…

— Да се пазиш от него.

— Знам — усмихна се Симоне.

— Наистина — каза той после — ние всички ще имаме нужда заедно да преодолеем това, което се случи.

Тя кимна и погледът й стана замислен.

— Малкият ми Бенджамин — каза тя нежно.

Ерик отиде и легна в съседното на Бенджамин легло, а Симоне се настани на стола между двете легла. Те гледаха сина си, който лежеше в леглото блед и слаб. Не можеха да откъснат поглед от лицето му, също както когато се беше родил.

— Как си? — попита Ерик внимателно.

Бенджамин беше обърнал лицето си към прозореца. Тъмнината отвън превръщаше стъклото във вибриращо от поривите на вятъра огледало.

Когато Бенджамин с помощта на Ерик се беше промъкнал горе на покрива на автобуса, той чу втория изстрел. Беше се подхлъзнал и за малко щеше да падне във водата. В същия миг бе видял Симоне на ръба на голямата дупка в леда. Тя беше му извикала, че автобусът потъва и той трябва да се прехвърли на леда. Бенджамин видя спасителния пояс в черната разлюляна вода зад автобуса и скочи. Беше го хванал, нахлузи го върху себе си и заплува към ръба. Симоне легна на леда и пропълзя напред до ръба на дупката. Тя го достигна, изтегли го за пояса, отведе го малко по-настрани от дупката. Свали си якето и го уви около него, прегърна го силно и му каза, че един хеликоптер вече идва към тях.

— Татко остана там — заплака Бенджамин.

Автобусът изчезна с трещене надолу под водата и стана тъмно. Разплискаха се неспокойни вълни, чуваше се бълбукане на големи въздушни мехури. Симоне беше се изправила и видя как ледените блокове се успокоиха върху раздвижилата се вода.

Тя се свлече и силно притисна Бенджамин до себе си, когато изведнъж тялото му потрепери. Той беше изтръгнат от ръцете й, опита се да се задържи, но се хлъзна и падна. Въжето на спасителния пояс се опъваше през леда и стигаше до водата. Бенджамин беше повлечен към дупката в леда. Той се съпротивляваше, босите му крака се пързаляха и крещеше. Симоне го хвана и заедно двамата се хлъзгаха към водата.

— Това е татко — извика Бенджамин. — Беше си сложил въжето около кръста!

Лицето на Симоне беше станало твърдо и непоколебимо. Беше хванала спасителния пояс, изви и двете си ръце около него и заби петите си в леда. Бенджамин изкривяваше лице от болка, докато се хлъзгаха все по-близо до ледената дупка. Въжето беше толкова силно опънато, че един глух звук се чуваше, когато се триеше по ръба на леда. Внезапно борбата с тегленето се обърна: въжето продължаваше да бъде опънато, но те можеха да се издърпат назад и да се отдалечат от дупката. След това вече нямаше почти никаква съпротива. Бяха изтеглили Ерик през пролуката на покрива и сега той изплуваше бързо към повърхността. Няколко секунди по-късно Симоне можа да го изтегли върху леда. Там той лежеше по лице и дишаше, докато едно червено петно се разширяваше под него.

Когато полицията и линейката бяха пристигнали до къщата на Юси, откриха Юна да лежи в снега с временна превръзка, притискаща бедрото му, до крещящия и виещ от болки Марек. Замръзналият посинял труп на Юси седеше с брадвата в гърдите пред стълбата на входа. Полицията и планинските спасители бяха открили още един оцелял в къщата. Това беше Анбрит, приятелката на Юси, която се беше скрила в гардероба на спалнята. Тя кървеше и се беше сгушила зад висящите дрехи като дете. Персоналът на линейката беше я изнесъл на носилка до чакащия хеликоптер за спешно лечение по време на транспортирането.

Два дена по-късно гмуркачи от спасителната служба се спуснаха в дупката в леда, за да извадят тялото на Лидия. На шестдесет и четири метра дълбочина автобусът стоеше върху шестте си колела, като че просто беше спрял на спирка, за да качи пътници. Един водолаз влезе през предната врата и освети наоколо с фенер по празните седалки. Пушката лежеше на пода далеч назад на пътеката на автобуса. Едва когато водолазът насочи светлината нагоре, той видя Лидия. Беше изплавала нагоре и стоеше притисната с гръб към покрива на автобуса, а ръцете и главата й висяха надолу. Кожата на лицето вече беше се размекнала и беше започнала да се разпада. Червената коса се стелеше меко от движенията на водата, устата й беше спокойна, а очите затворени, все едно че беше заспала.

Бенджамин нямаше никаква представа къде се бе намирал през първото денонощие след отвличането. Възможно беше Лидия да го е държала в къщата си или при Марек, но той беше толкова замаян от упойващите средства, които му инжектираха, че не беше разбрал точно какво се случва. Може би му бяха слагали инжекции всеки път, когато е започвал да се събужда. Първите денонощия бяха пълен мрак и му се губеха.

Беше дошъл в съзнание в колата по пътя на север, намерил беше мобилния си телефон и успя да се обади на Ерик, преди да го разкрият. Сигурно бяха чули гласа му от колата.

След това се заредиха дългите кошмарни дни. Всъщност това беше единственото, което Ерик и Симоне успяха да изкопчат от Бенджамин. Те не разбраха повече от това, че той е бил принуден да лежи на пода в къщата на Юси с нашийник на шията. Ако се съдеше по състоянието му, когато пристигнаха в болницата, не бяха му давали храна и вода в продължение на няколко дни. Единият му крак беше с измръзване, но щеше да се възстанови. Избягал с помощта на Юси и Анбрит, разказа той и след това замълча. По-късно Бенджамин продължи да обяснява как Юси го е спасил, като се е опитал да се обади у дома, и как той е побягнал навън по снега и чул Анбрит да крещи, когато Лидия й отрязала носа. Бенджамин се шмугнал между старите автомобили и се промъкнал през отворения прозорец в един от покритите със сняг автобуси. Там той открил няколко черги и едно мухлясало одеяло, които най-вероятно го бяха спасили да не измръзне до смърт. Беше заспал там вътре, свит на седалката на шофьора. Събудил се няколко часа по-късно, чувайки гласовете на майка си и баща си.

— Не знаех, че съм жив — прошепна Бенджамин.

После беше чул Марек да ги заплашва и осъзнал, че седи и се взира в ключа, стърчащ на стартера на автобуса. Без много да мисли какво прави, той се опитал да стартира двигателя, видял фаровете да се запалват и чул моторът да реве дрезгаво и яростно, когато дал газ направо срещу мястото, където смятал, че се намира Марек.

Бенджамин беше замълчал и няколко едри сълзи увиснаха върху миглите му.

След два дена в болницата на Умео, Бенджамин вече имаше достатъчно сили, за да може отново да ходи. Той придружи Ерик и Симоне да видят как е Юна Лина, който лежеше в следоперативното отделение. Беше получил доста сериозно нараняване в бедрото от ножицата, с която Марек беше го ударил, но триседмична почивка щеше вероятно да го възстанови напълно. Една красива жена с мека руса плитка седеше при него и четеше на глас от една книга, когато те влязоха. Тя се представи като Диса, стара приятелка на Юна.

— Ние членуваме в читателски клуб, така че трябва да се погрижа да не изостава — каза Диса с финландски акцент и затвори книгата.

Симоне видя, че тя чете Към фара на Вирджиния Улф.

— Пуснаха ме да живея в едно малко жилище на планинската спасителна служба — каза Диса и се усмихна.

— Ще получите полицейски ескорт от Арланда — каза Юна на Ерик.

Симоне и Ерик се опитаха да отклонят предложението. Чувстваха, че им е необходимо да останат сами със сина си и да не виждат повече никакви полицаи. Когато Бенджамин беше изписан при визитацията на четвъртия ден, Симоне веднага уреди самолетни билети за пътуването и след това отиде да вземе кафе. Но за първи път кафенето в болницата беше затворено. В стаята за отдих на пациентите имаше единствено поднос със сок от портокал и някакви курабийки. Тя излезе навън, за да намери някъде кафене, но всичко изглеждаше необичайно пусто и затворено. Над града се беше възцарило спокойствие. Тя се спря пред една железопътна линия и остана там, загледана в блестящите релси и снежеца, покрил траверсите и насипа отстрани. Далеч в тъмнината сякаш можеше да различи широката река Умеоелвен, набраздена от ивици бял лед и черна блестяща вода.

Едва сега напрежението в нея започна да се отпуска. Всичко свърши, помисли си тя. Бяха си върнали Бенджамин.

След като пристигнаха на летище Арланда, бяха видели полицейския ескорт на Юна Лина да ги очаква, а десетина търпеливи журналисти стояха готови с камери и микрофони. Без да разменят и дума, те се насочиха към друг изход, минаха зад тълпата и си взеха такси.

Сега те стоят нерешително пред хотел Биргер Ярл в Стокхолм, след което тръгват по улица Тулегатан, продължават по Оденгатан, спират се на ъгъла към Свеавеген и се оглеждат. Бенджамин е облечен с прекалено голямо спортно яке, което получи от полицейския отдел за намерени вещи, една плетена шапка — лапландски вариант за туристи, която Симоне му купи на летището, и чифт плетени ръкавици. Тази част на града — Вазастан, е пуста и безлюдна. Изглежда, всичко е затворено, станцията на метрото, автобусните спирки, полутъмните ресторанти, които отдъхват в строга тишина.

Ерик поглежда часовника си. Показва четири следобед. Една жена бърза нагоре по улица Оденгатан с голяма торба в ръцете.

— Коледа е — казва внезапно Симоне. — Днес е Коледа.

Бенджамин я поглежда изненадано.

— Това обяснява защо всички казват: Честита Коледа! — усмихнато казва Ерик.

— Какво ще правим? — пита Бенджамин.

— Ето там е отворено — казва Ерик.

— Коледна вечеря в Макдоналдс, какво ще кажете? — пита Симоне.

Започва да вали, ситен леденостуден дъжд ги кара да побързат към ресторанта, разположен съвсем близо под горичката на Обсерваторията. Грозно, ниско заведение, притиснато към земята под боядисаната в оранжево кръгла сграда на Библиотеката. Една жена на около шейсет години стои зад тезгяха. Няма никакви други посетители в ресторанта за хамбургери.

— Бих искала чаша вино — казва Симоне, — но предполагам, че не мога да получа.

— Един млечен шейк — казва Ерик.

— Ванилия, ягода или шоколад? — пита жената кисело.

Симоне има вид, като че едва се сдържа да не избухне в истеричен смях, но успява да каже с пресилена сериозност:

— Ягодов, разбира се, ще си взема ягодов.

— Аз също — обажда се Бенджамин.

Жената изпълнява поръчката с къси нервни движения.

— Това всичко ли е? — пита тя.

— Вземи по малко от всичко — казва Симоне на Ерик. — Ние ще отидем да седнем.

Тя и Бенджамин заедно минават между празните маси.

— Да седнем до прозореца — прошепва тя и се усмихва на Бенджамин.

Сяда до своя син, притиска го до себе си и чувства как сълзите й се стичат по бузите. Отвън вижда продълговат, нелепо разположен басейн. Изпразнен и пълен с боклуци. Самотен скейтбордист кръстосва между заледените участъци с остри, стържещи и тракащи звуци. На една пейка до въжената катерушка в края на детската площадка зад Търговското висше училище седи самотна жена. До нея се вижда празна количка от супермаркет. Гумата на въжената катерушка се поклаща на вятъра.

— Студено ли ти е? — пита Симоне.

Бенджамин не отговаря, той просто се гушва в нея и замира така, като я оставя да го целува по главата.

Ерик поставя на масата една табла, отива да вземе още една, преди да започне да сервира картонените кутии, хартиените пакети и картонените чашки на масата.

— Колко хубаво! — възкликва Бенджамин и се изправя на мястото си.

Ерик му подава една играчка от меню Хепи Миил.

— Честита Коледа! — казва той.

— Благодаря, татко — усмихва се Бенджамин и разглежда пластмасовата опаковка.

Симоне не откъсва поглед от детето си. Станал е толкова ужасно слаб. Но има и друго — мисли си тя. Сякаш някаква тежест продължава да го измъчва, нещо, което владее мислите му, обременява го. Той не е изцяло с нас. Като че е вгледан в себе си, мисли си тя, както в огледално отражение на тъмен прозорец.

Когато вижда Ерик да протяга ръка и да потупва сина си по бузата, тя отново заплаква. Обръща се настрани, прошепва: „Извинявайте“, и вижда как найлоново пликче, което вятърът е издухал от боклукчийската кофа, залепва към стъклото на прозореца.

— Да опитаме да хапнем малко? — пита Ерик.

Бенджамин разгъва един голям хамбургер, когато мобилният телефон на Ерик звъни. Той поглежда дисплея и вижда, че е Юна.

— Честита Коледа, Юна — казва той.

— Ерик — казва Юна на другия край на линията, — вече сте в Стокхолм, нали?

— Всъщност сме на коледна вечеря.

— Спомняш ли си, че ти казах, че ще намерим сина ти?

— Да, спомням си.

— Понякога се съмняваше, когато…

— Да — казва Ерик.

— Но аз знаех, че всичко ще се оправи — продължава Юна със своя финландски акцент, придаващ сериозност на гласа му.

— Аз пък не.

— Знам, забелязах го — казва Юна. — Ето защо има нещо, което трябва да споделя.

— Да?

— Аз какво ти казах? — изрича той.

— Моля?

— Бях прав — нали?

— Да, така е — отговаря Ерик.

— Честита Коледа — казва Юна и приключва разговора.

Ерик изненадано се взира пред себе си, след това обръща поглед към Симоне. Той гледа нейната прозрачна кожа и широката й уста. Безбройни бръчици са се очертали около очите й през последните дни. Тя му се усмихва и той проследява погледа й към Бенджамин.

Ерик дълго наблюдава сина си. Гърлото му се стяга от болка и сдържан плач. Бенджамин със сериозно лице хапва пържени картофки. Той е потънал в някаква мисъл. Очите му се взират в една точка, той е завладян от своите спомени и празните пространства между тях. Ерик протяга здравата си ръка, обхваща пръстите на сина си и го вижда да вдига поглед.

— Честита Коледа, татко — с усмивка казва Бенджамин. — Ето ти, вземи малко пържени картофки от мен.

— Няма ли да вземем с нас храната и да отидем при дядо? — пита Ерик.

— Наистина ли? — пита Симоне.

— Да не мислиш, че е много забавно да лежиш в болница?

Симоне му се усмихва и се обажда да поръча такси. Бенджамин отива при жената на касата и моли да опаковат храната.

Когато таксито им бавно прекосява площад Оденплан, Ерик вижда семейството си да се отразява в прозореца и същевременно огромната украсена елха на площада. Като в хоровод те се плъзгат покрай елхата. Висока и разклонена, тя се издига, обсипана със стотици малки запалени лампички, които са я обвили нагоре до блестящата звезда.

Край