Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (55)

53.

Неделя сутринта, двайсети декември, последната неделя преди Коледа

Боядисаното в червено летище на Вилхелмина стои самотно в белия ширнал се пейзаж. Часът е едва десет сутринта, а сумракът вече се спуска плътно през тази последна неделя преди Коледа. Прожектори осветяват бетонната писта на летището. След като са летели в продължение на час и половина, сега самолетът им бавно се плъзга към сградата на терминала.

Вътре в чакалнята на летището е топло и изненадващо уютно. От високоговорителите се лее коледна музика, а от магазина, който прилича на комбинация от будка за вестници, кафене и гише за информация, се носи мирис на кафе. Отвън пред магазина висят на широки редове така наречените лапландски занаятчийски произведения, ножове за масло, дървени черпаци и чанти от брезова кора. Симоне се взира с празен поглед в няколко лапландски плетени шапки върху един стелаж. Обзема я известна тъга за тази древна ловна култура, която е принудена да се възроди под формата на пъстри шапки с червени помпони, предназначени за шеговито настроени туристи. Времето е прогонило саамските шамани, хората са провесили кръглите ритуални барабани на стената над канапето и поминъкът с елените е на път да се превърне в забавление за туристите.

Юна вади телефона и набира номер точно когато Ерик му сочи микробус такси, което чака на празния изход. Юна поклаща глава и разговаря с някого с нарастващо раздразнение. Ерик и Симоне чуват един глух глас да ръмжи нещо в слушалката. Когато Юна затваря телефона, лицето му е придобило решителен израз. Светлосините му очи са напрегнати и сериозни.

— Какво има? — пита Ерик.

Юна протяга врата си, за да погледне през прозореца.

— Полицаите, които са заминали към къщата, още не са се обадили — казва той с разсеян вид.

— Това не е добре — тихо казва Ерик.

— Ще говоря с участъка.

Симоне се опитва да отведе Ерик настрани.

— Нали няма само да седим и да ги чакаме?

— Не, разбира се — отговаря Юна. — Ще имаме на разположение кола — вече би трябвало да е тук.

— Господи — въздиша Симоне. — Всичко става толкова бавно и трудно.

— Тук на север разстоянията са съвсем различни — казва Юна с остро пламъче в очите.

Симоне свива рамене. Отиват към изхода и когато излизат през вратите, необичайният сух студ ги връхлита.

Два тъмносини автомобила изведнъж спират пред тях и двама мъже, облечени в яркожълти униформи на планински спасители, излизат от колите.

— Юна Лина? — пита единият от мъжете.

Юна кима.

— Трябваше да докараме кола за теб.

— Планински спасители? — пита Ерик притеснено. — Къде е полицията?

Единият мъж се протяга и обяснява сериозно:

— Тук на север не правим голяма разлика. Полицията, митницата, планинските спасители — обикновено си сътрудничим, когато се налага.

Другият мъж се намесва:

— Тъкмо сега нямаме достатъчно хора, точно преди Коледа всичко е…

После млъкват. Ерик придобива отчаян вид. Той отваря уста, за да каже нещо, но Юна го изпреварва:

— Чули ли сте нещо от патрула, който е отишъл към къщата? — пита той.

— Не и след седем часа сутринта — отговаря единият мъж.

— Колко време е нужно да се стигне дотам?

— Ами, един-два часа трябва да се предвидят, ако ще пътувате до Сутме.

— Два часа и половина — добавя другият, — като се има предвид по кое време на годината сме сега.

— Коя кола да вземем? — нетърпеливо пита Юна и тръгва към колите.

— Ами не знам — отговаря единият мъж.

— Дайте ни тази, която е заредена с повече бензин — казва Юна.

— Трябва ли да проверя индикатора? — пита Ерик.

— В моята има четирийсет и седем литра — казва единият мъж бързо.

— Тогава имаш с десет повече от мен.

— Добре — казва Юна, докато отваря вратата.

Сядат в затоплената кола. Юна взима ключовете от мъжа и след това моли Ерик да въведе посоката на съвсем новия джипиес приемател.

— Чакайте — вика Юна след мъжете, които се качват в другата кола.

Те се спират.

— Патрулът, който е заминал към къщата сутринта, и те ли са планински спасители?

— Да, всички бяха такива.

Тръгват на северозапад покрай езерото Волгшьон, за да намерят района на Бренбек и след това, само няколко километра по-нататък, трябва да стигнат до главен път Е45, следва права отсечка на запад само от една миля, преди да се озоват на лъкатушещия път, което означава осем мили по една пълна със завои отсечка на юг от Климпфиел и по-нататък към Даимадален.

Пътуват мълчаливо. Когато Вилхелмина е останала далеч зад тях и вече са излезли на пътя към Сутме, те забелязват, че небето над тях сякаш просветлява. Странна и мека светлина като че ли открива видимостта на пейзажа. Могат да различат контурите на планините и езерата наоколо.

— Виждате ли? — казва Ерик. — Просветлява.

— Няма да стане по-светло още няколко седмици — казва Симоне.

— Снегът улавя светлината през облаците — казва Юна.

Симоне допира чело до прозореца на колата. Карат през покрити със сняг гори, които се редуват с гигантски бели сечища, тъмни мочурища и езера, които са се ширнали като просторни равнини. Преминават покрай табелки с имена, като Йетнеме, Тролклинтен, карат по протежение на дългата река Лонгселеон. В тъмнината едва се вижда едно невероятно красиво езеро, което според табелката се казва Меватнет, със стръмни брегове, студени и обледенени, тъмно блестящи в снежната светлина.

След почти час и половина каране в посока право на север, а после на запад, пътят започва да става по-тесен, слиза почти под наклон към огромното езеро Бургашьон. Сега се намират в община Доротеа, приближават до норвежката граница и пейзажът започва да се извисява нагоре във високи, стръмни планини. Внезапно насрещна кола им сигнализира с фаровете и ги заслепява. Отбиват встрани в канавката, спират и виждат другата кола да дава на заден ход към тях.

— Планинските спасители? — казва Юна сухо, когато виждат, че колата е същата като тяхната.

Юна смъква прозореца на колата и леденият въздух със свистене издухва топлината от колата.

— Вие ли сте стокхолмчаните? — провиква се един от мъжете в колата към тях със силен финландски акцент.

— Да, ние сме — отговаря Юна на финландски, — от нула осем^[1].

Смеят се кратко и след това Юна преминава на шведски.

— Вие ли бяхте пратени до къщата? Не можах да ви открия.

— Няма покритие на сигнала — казва мъжът. — Само дето изхабихме бензина. Там горе няма нищо.

— Нищо? Никакви следи около къщата?

Мъжете поклащат глава.

— Минахме през всички пластове сняг.

— Как така? — пита Ерик.

— От дванайсети насам пет пъти валя сняг — така че претърсихме за следи пет снежни пласта.

— Добра работа — казва Юна.

— Затова ни отне малко повече време.

— Но там не е идвал никой? — пита Симоне.

Мъжете поклащат глава.

— Не и след дванайсети, както казах.

— По дяволите — тихо казва Юна.

— Ще се върнете ли с нас в такъв случай? — пита мъжът.

Юна поклаща глава.

— Дошли сме чак от Стокхолм, така че сега няма да се връщаме.

Мъжете повдигат рамене.

— Да, както решите.

Махат за довиждане и изчезват в източна посока.

— Няма сигнал — прошепва Симоне. — Но Юси нали се обади от къщата?

Продължават пътуването в мълчание. Симоне си мисли същото като другите: това пътуване може да се окаже съдбоносна грешка, може би са били подмамени в погрешна посока, нагоре към един кристален свят от сняг и лед, в мочурища и мрак, докато Бенджамин лежи някъде съвсем другаде, без защита, без спасителното лекарство. Може дори да не е вече жив.

Средата на деня е, но по това време на годината, толкова далеч на север, дълбоко вътре в горите на Вестерботен, денят прилича на нощ. Това е една непрогледна нощ без обещание за разсъмване. Нощ, толкова могъща и сурова, че сумрачната й сянка се е разпростряла от декември до януари.

Пристигат до къщата на Юси в плътен и тежък мрак. Въздухът е леденостуден, неподвижен и крехък. Последната отсечка от пътя изминават пеша върху заледената снежна кора. Юна изважда оръжието си, мисли си, че отдавна не е виждал толкова истински сняг и не е усещал сухота в носа си от силния студ.

Три малки къщи са разположени в п-образна форма. Снегът е натрупал дебела покривка върху покрива и е навял снежни преспи към стените, чак горе до малките прозорчета. Ерик излиза от колата и се оглежда. Успоредните следи от колата на планинските спасители ясно се виждат и след това множеството стъпки на мъжете около сградите.

— О, боже — прошепва Симоне и бърза напред.

— Чакай — казва Юна.

— Тук няма никой, тук е пусто, ние сме…

— Изглежда пусто — прекъсва я Юна. — Това е единственото, което знаем.

Симоне чака, треперейки от студ, докато Юна отива през хрупкащия сняг към къщата. Спира до едно от малките ниски прозорчета, навежда се напред и успява да зърне дървен сандък и няколко парцалени черги на пода. Столовете са качени отгоре върху масата за хранене, а хладилникът стои изчистен и изключен, с отворена врата.

Симоне вижда Ерик, който изведнъж започва да се държи странно. Движи се в кръг с отсечени движения в снега, прокарва ръка през устата си, застава насред двора и се оглежда наоколо няколко пъти. Тъкмо да го попита какво има, когато той с висок и ясен глас обяснява:

— Не е тук.

— Тук няма никой — отговаря Юна уморено.

— Искам да кажа — казва Ерик със странен, почти пронизителен глас — имам предвид, не е това мястото, където е дървеният замък.

— Какво говориш?

— Не е това къщата. Дървеният замък на Юси е светлозелен, чувал съм го да го описва, в антрето има шкаф, покривът е ламаринен, с ръждясали гвоздеи, има сателитна антена на билото на покрива, а дворът е пълен със стари автомобили, автобуси, трактори.

Юна маха с ръка:

— Това е адресът му, тук е регистриран.

— Но това не е мястото.

Ерик прави няколко крачки по дължината на къщата, после поглежда сериозно Симоне и Юна и казва упорито:

— Това тук не е дървеният замък.

Юна изругава и вади мобилния си телефон, но изругава още веднъж, когато си спомня, че се намират в радиосянка.

— Едва ли ще намерим някой, когото да попитаме тук, така че трябва да караме чак докато отново имаме сигнал — казва той и сяда в колата.

Дават на заден ход до входната площадка и тъкмо да завият към главния път, когато Симоне вижда тъмна фигура между дърветата. Тя стои съвсем неподвижно, с отпуснати ръце и ги гледа.

— Ето там! — вика тя. — Там има някой.

Краят на гората от другата страна на пътя е плътен и тъмен, снегът е силно набит между дънерите на дърветата, клоните са натежали, претоварени. Тя изскача от колата, чува как Юна й вика да изчака. Светлината на фаровете блести в прозорците на къщата. Симоне се опитва да види нещо между дърветата. Ерик успява да я настигне.

— Видях човек — прошепва тя.

Юна спира колата, бързо вади оръжието и тръгва след тях. Симоне стремително се движи към края на гората. Вижда мъжа отново между дърветата, малко по-навътре.

— Ей, чакайте — вика тя.

Притичва няколко крачки, но след това спира, когато среща погледа му. Това е възрастен мъж с набраздено и съвършено спокойно лице. Той е много нисък, стига й едва до гърдите и е облечен с дебел, вкоравен от студа анорак и джинси. В ръката си държи бледозелен мобилен телефон, затваря го и го прибира в джоба си.

— Извинявайте, ако ви притеснявам — казва Симоне.

Той отговаря нещо, което тя не разбира, а след това свежда поглед надолу и промълвява нещо. Ерик и Юна се приближават внимателно. Юна вече е прибрал оръжието си отново в якето.

— Като че говори финландски — казва Симоне.

— Чакай — изрича Юна и се обръща към мъжа.

Ерик чува как Юна се представя, сочи към колата, а после изговаря името на Юси. Говори финландски, звучи по един протяжен и приглушен начин. Възрастният мъж бавно кима и изважда пакет с цигари. След това обръща нагоре лице, като че се вглежда в нещо, докато слуша. Изтръсква една цигара от кутията, пооглежда я и после пита Юна нещо със спокоен и мелодично звучащ глас, получава няколко изречения в отговор, след което съжалително тръска глава. Поглежда към Ерик и Симоне с лице, което изразява съчувствие. Когато им предлага цигари от пакета, Ерик има достатъчно присъствие на духа, за да вземе една, да благодари да вземе от мъжа пластмасовата запалка със снимка на Бети Боб отстрани.

Лапландецът откъсва филтъра на цигарата си, поднася я към устата и я запалва. Симоне го чува как обстойно обяснява нещо на Юна. Той откършва дървена пръчка и след това прави няколко черти в снега. Юна се е навел над снежната карта, посочва и задава въпроси. Вади един бележник от вътрешния си джоб и прерисува картата. Симоне прошепва: „благодаря“, и те се отправят към колата. Дребният мъж се обръща, насочва се навътре в гората и изчезва по пътеката между дърветата.

Бързо се връщат към колата, чиито врати са останали отворени и седалките са успели така да замръзнат, че парят гърбовете и бедрата им.

Юна подава на Ерик листчето, където е прерисувал указанията на възрастния мъж.

— Говореше странен диалект, не успях да разбера всичко. Говореше за районите на рода Кроик.

— Но познаваше Юси?

— Да, ако съм разбрал правилно, Юси има и друга къща, ловна вила, която се намира още по-навътре в гората. Там трябва да има езеро отляво. Ще стигнем до едно място с три големи камъка, издигнати като спомен за старите летни лагери на лапландците. По-нататък снегът не е разчистен, оттам трябва да вървим на север върху замръзналия сняг чак докато видим някаква стара каравана.

Юна поглежда Симоне и Ерик иронично и добавя:

— Старецът каза, че ако пропаднем под леда на Юпчиернен, значи сме вървели по-дълго, отколкото трябва.

След четирийсет минути те забавят скорост и спират пред трите еднакви камъка, които община Доротеа е издигнала. Светлината на фаровете прави всичко да изглежда сиво, потънало в сянка. Камъните блясват осветени в продължение на секунди и после изчезват отново в тъмнината.

Юна оставя колата в края на гората, споменава, че добре би било да я прикрие, да отреже няколко клона, но няма време. Хвърля бърз поглед нагоре към звездното небе и след това тръгва колкото може по-бързо. Другите го следват. Снежната кора е покрила като тежка жилава плоча високия натрупан порест сняг. Движат се напред тихо колкото могат. Указанията на мъжа съвпадат: след половин километър виждат ръждясала каравана, покрита със сняг. Отклоняват се от пътеката и разбират, че пътят е отъпкан. Там долу се намира къща, затрупана от сняг. От комина излиза пушек. В светлината на прозорците външните стени изглеждат с цвят на зелена мента.

Ето я къщата на Юси — мисли си Ерик. Ето го дървения замък.

Из обширния двор се мяркат големи тъмни контури. Покритият със сняг автопарк напомня странен лабиринт.

Със скриптене те се движат бавно по снега към къщата. Вървят в тесните проходи между струпани и покрити със сняг останки от автомобили, автобуси, комбайни, плугове и скутери.

Виждат някаква фигура, която жестикулира буйно покрай прозореца в къщата, нещо става, долавят се бързи движения. Ерик не може да чака повече, втурва се към къщата, без да мисли за последствията — той трябва да намери Бенджамин, после каквото ще да става. Симоне го следва задъхана. Придвижват се върху замръзналия сняг и спират на края на изчистена от снега пътечка. До къщата са подпрени голяма лопата и алуминиева шейничка. Чува се приглушен вик. Бързи звуци, подобни на удари. Някой поглежда навън през прозореца. Някакъв клон се счупва в края на гората. Вратата на бараката за дърва се удря. Симоне диша задъхано. Приближават се до къщата. Човекът от прозореца е изчезнал. Вятърът клати короните на дърветата. Лек снежец се вихри над замръзналата снежна покривка. Внезапно вратата се отваря и те са заслепени от светлина. Някой ги осветява със силен фенер. Примижават и засенчват очи с ръце, за да могат да видят нещо.

— Бенджамин? — извиква Ерик въпросително.

Когато светлинният лъч се смъква към земята, той вижда, че пред тях стои Лидия. В ръката си държи голяма ножица. Светлината от фенерчето е спряла върху една фигура в снега. Това е Юси, който седи там. Лицето му е вледенено и сиво-синьо, очите са затворени, една брадва е заседнала в гърдите, тялото му е покрито от замръзнала кръв. Симоне стои мълчаливо до Ерик и той разбира от нейното късо уплашено дишане, че тя също е видяла трупа. В същия момент той си дава сметка, че Юна не е с тях. Трябва да е тръгнал по друг път, мисли си Ерик. Ще се промъкне към Лидия отзад, ако успея да й отклоня вниманието достатъчно дълго.

— Лидия — казва Ерик. — Радвам се да те видя отново.

Тя стои неподвижно и ги гледа, без да каже нещо. Ножицата проблясва в ръката й, полюлявайки се. Светлината от лампата блести върху сивата пътека.

— Дойдохме да вземем Бенджамин — обяснява Ерик спокойно.

— Бенджамин? — отговаря Лидия. — Кой е това?

— Това е детето ми — казва Симоне със сподавен глас.

Ерик се опитва с жест да й направи знак да мълчи, тя може би го вижда, защото прави малка крачка назад и се опитва да успокои дишането си.

— Ничие друго дете освен моето собствено не съм виждала — казва Лидия бавно.

— Лидия, слушай ме — казва Ерик. — Ако можем да вземем Бенджамин, ще си тръгнем оттук и ще забравим всичко. Обещавам ти никога повече да не хипнотизирам нито…

— Но аз не съм го виждала — повтаря Лидия и поглежда към ножицата. — Тук сме само аз и моят Каспер.

— Нека само да му дадем лекарството — моли се Ерик и забелязва, че гласът му е започнал да трепери.

Лидия сега се намира в много удобно положение, трескаво мисли той, застанала е с гръб към къщата, трябва само Юна да се промъкне от задната страна, да заобиколи къщата и да я нападне отзад.

— Искам да си тръгнете сега — казва бързо Лидия.

На Ерик му се струва, че вижда някой да се движи покрай редицата от превозни средства встрани от къщата. Вълна на облекчение минава през сърцето му. Внезапно нещо изостря вниманието на Лидия. Погледът й става съсредоточен, тя повдига джобното фенерче и го насочва към бараката за дърва и снега пред нея.

— Каспер има нужда от лекарство — казва Ерик.

Лидия отново смъква фенерчето. Гласът й е хладен и сдържан.

— Аз съм му майка, знам от какво има нужда той — казва тя.

— Имаш право — отговаря бързо Ерик, — но ако ни оставиш да дадем на Каспер малко лекарство… ще можеш да го възпитаваш, да му показваш кое е правилно и кое не, нали днес е неделя и…

Ерик млъква, противно на желанието си, когато вижда как отзад към къщата се доближава някой.

— В неделите — продължава той, — тогава обикновено ти…

Двама души вървят покрай къщата. Юна се движи сковано и без желание към тях. Зад него върви Марек с ловната пушка, опряна в гърба му.

Лидия разтегля уста в усмивка и тръгва нагоре по разчистената пътека.

— Застреляй ги — казва тя набързо и кима към Симоне. — Първо нея.

— В пушката има само два патрона — отговаря Марек.

— Както искаш, така направи, стига само да го направиш — казва тя.

— Марек — казва Ерик. — Аз бях отстранен, исках да ти помогна да…

— Млъквай — прекъсва го той.

— Беше започнал да разказваш за онова, което се е случило в голямата къща в селото в Зеника-Добой.

— Мога да покажа какво се случи — казва Марек и поглежда към Симоне със спокойни блестящи очи.

— Хайде, направи го — поема дъх Лидия нетърпеливо.

— Лягай — казва Марек на Симоне, — и си свали джинсите.

Симоне не помръдва.

Марек обръща пушката към нея и тя отстъпва. Ерик се доближава и Марек се прицелва бързо към него.

— Ще го застрелям в корема — казва Марек. — Така ще може да гледа, когато се забавляваме.

— Хайде, давай — казва Лидия.

— Чакай — казва Симоне и започва да разкопчава джинсите си.

Марек плюе в снега и прави крачка към нея. Има вид, като че не знае наистина какво да прави. Поглежда Ерик, замахва с пушката към него. Симоне не го гледа в очите. Той се прицелва към нея с пушката, насочва дулото към главата й и после към корема.

— Недей — казва Ерик.

Марек смъква ловната пушка и се доближава до Симоне. Лидия се премества назад. Симоне започва да сваля джинсите и бельото си.

— Дръж пушката — казва Марек тихо на Лидия.

Тя се приближава бавно към него, когато сред покритите със сняг превозни средства нещо започва да пращи. Чуват се някакви металически удари няколко пъти подред. Юна кашля. Потропванията продължават и изведнъж се чува по-силен тътен. Това е мотор, който се задвижва, раздава се резкият звук от работещи предавки. Силна светлина залива вледенената повърхност на снега. Цялата земя засиява в бяло под тях. Моторът изревава, скоростната кутия пищи, нагоре се понася сняг. Един стар автобус с голямо покривало отгоре изскача напред от снежната пряспа. Разкъсва коравата снежна покривка и се движи право срещу тях.

Когато Марек обръща поглед към автобуса, Юна скача бързо напред и грабва дулото на пушката. Марек го стиска здраво, но е принуден да направи крачка напред. Юна го удря силно по гърдите и се опитва да го ритне по краката, но Марек не пада. Той се опитва вместо това да обърне пушката. Прикладът удря Юна в горната част на главата и се плъзва по темето. Пръстите на Марек са толкова измръзнали, че той изпуска оръжието. То прелетява по въздуха и се приземява точно пред Лидия. Симоне се втурва към него, но Марек я хваща за косата и я дръпва назад.

Автобусът е заседнал пред някакво дръвче, моторът гърми. Около него се носи облак от изгорели газове и разпилян сняг. Предната врата на автобуса се отваря и затваря много пъти с шумно съскане.

Скоростта на оборотите отново се увеличава, дръвчето поддава и от тъмните клони се разсипва сняг. Автобусът постоянно се блъска срещу стъблото на дръвчето и обелва брезова кора, чува се глух металически звук. Колелата се извиват и се въртят, веригите за сняг дрънчат.

— Бенджамин — вика Симоне. — Бенджамин!

Обърканото лице на Бенджамин се вижда зад предното стъкло на обгърнатия в дим автобус. От носа му тече кръв. Лидия тича към автобуса с пушката. Ерик я следва. Лидия се вмъква през вратата и крещи нещо на Бенджамин, удря го с приклада и го изблъсква от мястото на шофьора. Ерик не успява да стигне до тях. Автобусът се движи назад, завива рязко встрани и с тракане тръгва надолу по хълма към езерото. Ерик крещи на Лидия да спре и се втурва след тях по разтрошената от колелата снежна кора.

Марек не пуска хватката си и държи Симоне за косата. Тя крещи и се опитва да го хване за ръката. Юна бързо се изплъзва встрани, рамото му се смъква надолу, тялото му се извърта и той удря силно с юмрук отдолу Марек под мишницата. Ръката отхвръква, като че се е откачила. Хватката се отпуска, Симоне се изтръгва и вижда голямата ножица, която лежи върху снега. Марек замахва с другата си ръка, но Юна се отдръпва и с цялата тежест на тялото си го удря косо с десния лакът в основата на шията. Ключицата се чупи с глухо хрущене. Марек с вик пада на земята. Симоне се хвърля към ножицата, но Марек я рита в корема. Той успява да хване ножицата и замахва с нея назад с широко движение на здравата си ръка. Симоне извиква и вижда как лицето на Юна застива, когато ножицата се забива в дясното му бедро. Бликва кръв върху снега. Юна остава прав, той вече държи белезниците в ръката си и удря с тях Марек в лявото ухо. Ударът е силен. Марек застива неподвижен, само учудено гледа пред себе си и се опитва да каже нещо. От ухото и от носа му тече кръв. Юна запъхтяно се навежда над него и закопчава белезниците на отпуснатите му ръце.

Едва поемайки си въздух, Ерик се втурва след автобуса в тъмнината. Червените светлинки на габаритите светят пред него, а по стволовете на дърветата пробягва бледата светлина на фаровете. Чува се удар и едното огледало за обратно виждане се чупи в някакво дърво.

Ерик си мисли, че мразовитият студ може да спаси сина му, че минусовите градуси понижават температурата на тялото с около една десета, достатъчно, за да се сгъсти кръвта на Бенджамин, може би толкова, че да се справи, въпреки че е бил наранен.

Зад къщата земята стръмно се спуска надолу. Ерик се спъва и отново се изправя. Групички от дървета и хълмчета са скрити под снега. Автобусът се вижда като далечна сянка там напред, силует с ореол от неясна светлина.

Пита се дали Лидия ще се опита да кара по брега и да заобиколи блатото до стария път за дървосекачи. Автобусът спира и той вижда, че вместо това той завива в посока към леда. Крещи й да спре.

Едно влачещо се въже се омотава в дъските на кея и смъква брезента от покрива на автобуса.

Ерик се приближава до мястото за къпане, мирише на нафта. Автобусът вече е на двайсет метра навътре в езерото.

Той се хлъзва надолу по склона, трудно диша, но продължава да тича.

Внезапно автобусът спира. Със стегнато от ужас гърло, Ерик вижда как червените габарити на задната страна на автобуса се движат нагоре, като че някой бавно вдига поглед.

Чува се силен грохот и трясък от пропукването на леда. Той спира в края на брега, опитва се да види нещо. Разбира, че ледът е поддал, че автобусът го е пробил. Колелата се въртят назад, но само още повече разширяват дупката.

Ерик грабва спасителния пояс, който стои на кея, и се втурва по леда със силно биещо сърце. Осветлението вътре във все още плаващия автобус го превръща в блестяща заскрежена стъклена сфера. Чува се плясък на вода, тежки ледени парчета се разчупват и се обръщат наоколо в черната вода.

На Ерик му се струва, че мярва бяло лице във водовъртежа зад автобуса.

— Бенджамин — крещи той.

Вълни заливат леда и го правят хлъзгав под краката му. Той бързо хваща въжето, което е прикрепено към спасителния пояс, увива го около кръста си и го връзва здраво, за да не го изпусне. Хвърля спасителния пояс навън, но вече не може нищо да види в тъмната вода. Моторът, който е монтиран отпред, продължава да работи с тътен. Червената светлина от задните габарити залива раздробения лед и сняг.

Предната част на автобуса потъва по-дълбоко, така че единствено покривът се вижда. Фаровете изчезват надолу във водата. Моторът не се чува вече. Става почти тихо. Чува се хрущенето и пращенето на леда и тихото бълбукане на водата. Изведнъж Ерик вижда, че и Бенджамин, и Лидия са вътре в автобуса. Подът се накланя. Те се смъкват назад. Бенджамин се е вкопчил здраво в една метална пръчка. Покривът до мястото на шофьора е почти наравно с нивото на леда. Ерик се втурва напред към дупката и скача върху автобуса. Цялото туловище на автобуса се люлее под него. Някъде в далечината той чува как Симоне вика нещо, тя е успяла да стигне до брега. Ерик се плъзва напред до прозореца на покрива, става и го избива с крак. Парчета стъкло се посипват върху седалките и пода. Единственото, за което Ерик мисли, е как да измъкне Бенджамин от потъващия автобус. Той се спуска надолу и увисва на ръце, успява да подпре краката си върху облегалката на една седалка и се смъква долу. Бенджамин изглежда ужасен, той е само по пижама, кръв тече от носа му и от рана на бузата.

— Татко — прошепва той.

Ерик проследява погледа му към Лидия. Тя е застанала най-отзад на пътеката на автобуса с безизразно лице. Държи пушката в ръце, устата й е разкървавена. Мястото на шофьора вече е под водата. Автобусът потъва и подът още повече се накланя. Водата прониква между гумената изолация на средната врата.

— Трябва да излезем от автобуса — извиква Ерик.

Лидия само бавно поклаща глава.

— Бенджамин — казва той, без да изпуска Лидия от поглед, — покачи се върху мен и излез горе през отвора на покрива.

Бенджамин мълчаливо прави това, което Ерик му казва. Малко нестабилно се изкачва върху една седалка и после върху гърба и раменете на Ерик. Когато достига отвора на покрива с ръце, Лидия вдига пушката и стреля. Ерик не усеща болка, а само удар в рамото, който е толкова силен, че той пада. Едва когато се изправя отново, чувства болката и топлата кръв, която тече. Бенджамин се е провесил от отвора на покрива. Ерик просто отива напред и му помага със здравата си ръка, въпреки че вижда как Лидия отново вдига пушката и я насочва срещу него. Бенджамин се намира вече на покрива, когато изгърмява следващият изстрел. Лидия не улучва. Куршумът минава покрай бедрото на Ерик, стъклото на един голям прозорец до него е строшено и вътре нахлуват струи ледена вода. Сега всичко става много бързо. Ерик се опитва да достигне отвора на покрива, но автобусът се извърта странично и той попада под водата.

Шокът от ледената вода е толкова силен, че той губи съзнание за няколко секунди. Рита с крака в паника, стига до повърхността и изпълва дробовете си с въздух. Автобусът бавно започва да потъва в черната вода, с металическо тракане и пращене се преобръща. Той си удря главата и отново попада под водата. В ушите му бучи и неописуем студ обхваща тялото му. През прозореца вижда фаровете да осветяват дълбоко надолу в блатото. Сърцето му бие в гърдите. Лицето и главата го стягат. Водата е толкова зашеметяващо студена, че той не може да помръдне. Вижда Лидия под водата, хванала здраво един метален прът, с гръб към задните седалки. Вижда отворената пролука на покрива и прозореца, счупен от изстрела, осъзнава, че автобусът потъва, че трябва да изплува, че времето е малко, че трябва да се бори, но ръцете не му се подчиняват. Той е почти безтегловен, но не усеща краката си. Опитва се да се премести, но му е трудно да синхронизира движенията си.

Сега Ерик вижда, че е обкръжен от облак кръв от раната в рамото. Внезапно среща погледа на Лидия, която го гледа спокойно в очите. Увиснали са неподвижно в студената вода и се наблюдават един друг. Косата на Лидия се полюлява заедно с движенията на водата и малки въздушни мехури излизат подобно на перлена огърлица от носа й.

Ерик изпитва нужда от въздух, гърлото му се напряга, но той се съпротивлява на борбата на дробовете си да поемат глътка кислород. Слепоочията му туптят и в главата му проблясва някаква бяла светлина. Температурата на тялото му е толкова ниска, че е на път да загуби съзнание. Звънтенето в ушите му се усилва, остро и пронизително.

Ерик си мисли за Симоне, за това, че Бенджамин ще се оправи. Толкова прилича на сън — да се носи свободно в ледената вода. С удивителна яснота той проумява, че е настъпил мигът на неговата смърт, и коремът му се свива от мъка.

Загубил е представа за посоките, за своето собствено тяло, за светлината и тъмнината. Водата изведнъж му се струва по-топла, почти гореща. Мисли си, че съвсем скоро трябва да отвори уста и просто да се предаде, просто да остави краят да дойде и дробовете му да се напълнят с вода. Нови странни мисли се гонят в главата му, когато внезапно нещо става. Той усеща, че въжето на кръста му се обтяга. Беше забравил, че е вързал около тялото си дългото въже, свързано със спасителния пояс. Сега се е закачило в нещо и тежко го придърпва настрани. Не може да се спре, той повече няма никакви сили. Неумолимо неговото отпуснато тяло се притегля около един стълб и след това косо нагоре през пролуката на тавана. Задната част на главата му се удря в нещо, обувката на единия му крак се изхлузва и така той се оказва вън в черната вода. Издига се нагоре и вижда как автобусът продължава без него към дълбините и различава Лидия в светещата клетка, която безшумно пада надолу към дъното на езерото.