Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (53)

51.

Четвъртък, седемнайсети декември

Бенджамин лежи на пода и слуша как люлеещият се стол натрапчиво скърца по лъскавата повърхност на балатума. Вече силно го болят ставите. Люлеещият се стол бавно се клати напред-назад. Скърца и ламариненият покрив под поривите на вятъра. Изведнъж грубата пружина на вратата към антрето издава металически звън. По коридора се чуват тежки стъпки. Някой изтупва ботушите си. Бенджамин надига глава, но когато се опитва да види кой влиза в стаята, кучешката каишка се стяга около врата му.

— Легни — промърморва Лидия.

Той навежда глава към пода, отново усеща дългите остри ресни на килима по бузата си и сухата миризма на прах в носа.

— След три дни е последната неделя преди Коледа — казва Юси. — Трябва да изпечем джинджифилови курабийки.

— Неделите са за наказание и за нищо друго — заявява Лидия и продължава да се люлее.

Марек се захилва за нещо, но млъква веднага.

— Смей се — казва Лидия.

— Няма нищо.

— Искам семейството ми да е весело — глухо казва Лидия.

— Ние сме — отговаря Марек.

Подът е студен, покрай стените става течение, валмата прах между кабелите зад телевизора се търкалят напред-назад. Бенджамин все така е само по пижама. Мисли си за момента, когато пристигнаха в дървения замък на Юси. Още тогава по земята имаше сняг и оттогава наваля още, разтопи се и отново замръзна. Марек го водеше през автомобилния парк пред къщата, между стари, покрити със сняг автобуси и натрупани една върху друга смачкани коли. Стъпваше в снега с голи, пламтящи крака. Беше, като да ходиш в окоп между големите, покрити със сняг коли в двора. В къщата светеше и Юси излезе на верандата с ловната пушка на рамо, но когато видя Лидия, като че ли цялата му сила се изпари. Тя не беше очаквана, не беше добре дошла, но той не оказа съпротива, просто се подчини на волята й с подчинението на животно. Само поклати глава, когато Марек отиде до него и му взе пушката. После от антрето се чуха стъпки и Анбрит се показа. Юси беше промърморил, че това е приятелката му, че трябва да я пуснат да си тръгне. Когато Анбрит видя кучешката каишка около врата на Бенджамин, лицето й побледня и тя се опита да се върне обратно в къщата и да затвори вратата. Марек я спря, като пъхна дулото на пушката в пролуката на вратата и с лека усмивка попита дали могат да влязат.

— Да поговорим ли за коледната вечеря? — пита сега Анбрит с несигурен глас.

— Най-важни са маринованата херинга и пачата — казва Юси.

Лидия въздиша раздразнено. Бенджамин поглежда нагоре към златистия вентилатор на тавана с четири златисти лампи. Сенките от неподвижните перки приличат на сиво цвете върху боядисания в бяло фазер.

— За момчето трябва да има кюфтенца — казва Юси.

— Ще видим — отговаря Лидия.

Марек плюе в една саксия и поглежда навън в тъмнината.

— Започвам да огладнявам — казва той.

— Във фризера имаме много месо от лос и сърна — отговаря Юси.

Марек отива до масата, бърка в панера за хляб, отчупва парче твърд шведски хляб и го слага в устата си.

Когато Бенджамин поглежда нагоре, Лидия дърпа каишката. Той кашля и отново ляга. Гладен и уморен е.

— Скоро ще имам нужда от лекарството си — казва той.

— Нищо ти няма — отговаря Лидия.

— Слагат ми инжекция всяка седмица, а вече мина повече от седмица, откакто…

— Млъкни!

— Ще умра, ако не…

Лидия дърпа каишката толкова силно, че Бенджамин изскимтява от болка. Започва да плаче и тя дърпа отново, за да го накара да млъкне.

Марек включва телевизора, чува се пращене, някакъв далечен глас говори. Може би е спортно предаване. Марек сменя каналите, без да намери картина, и изключва.

— Трябваше да взема телевизора от другата къща — казва той.

— Тук горе няма кабелна телевизия — казва Юси.

— Ти си идиот — казва Лидия.

— Защо не работи сателитната чиния? — пита Марек.

— Не знам — отговаря Юси. — Понякога духа доста силно, сигурно се е изкривила.

— Оправи я тогава — казва Марек.

— Оправи я ти!

— Престанете да се заяждате — казва Лидия.

— И без това дават само глупости по телевизията — промърморва Юси.

— Обичам да гледам Let’s dance — казва Марек.

— Може ли да отида до тоалетната? — тихо пита Бенджамин.

— Ще пикаеш навън — казва Лидия.

— Добре — отговаря той.

— Изведи го навън, Марек — казва Лидия.

— Юси ще го изведе — отговаря той.

— Може да отиде и сам — казва Юси. — Не може да избяга, пет под нулата е и е далече от…

— Отиди с него — прекъсва го Лидия. — През това време аз ще наглеждам Анбрит.

Когато се изправя, на Бенджамин му се завива свят. Вижда, че Юси е взел каишката от Лидия. Коленете на Бенджамин са сковани и когато започва да ходи, жестока болка пронизва бедрата му. Всяка крачка е нетърпима, но той стиска зъби, за да не издаде звук. Не иска да дразни Лидия.

По стените в коридора висят дипломи. Светлината идва от месингов аплик с абажури от матово стъкло. На светлокафявия балатум лежи найлонов плик от хранителния магазин ИКА, на който пише: Качество, грижа, обслужване.

— Трябва да отида до тоалетната — казва Юси и пуска каишката. — Чакай в антрето, когато се върнеш.

Юси се хваща за корема, влиза, пъшкайки, в тоалетната и заключва след себе си. Бенджамин поглежда назад, вижда големия закръглен гръб на Анбрит през процепа на вратата и чува как Марек говори за гръцка пица.

На една закачалка в коридора виси зеленото яке на Лидия. Бенджамин претърсва джобовете й, намира ключовете за къщата, едно златисто портмоне и своя телефон. Сърцето му започва да бие по-силно, когато вижда, че батерията на телефона е достатъчно заредена за поне един разговор. Промъква се през самозатварящата се врата към антрето, покрай вратата на килера, и излиза навън на вкочаняващия студ. Обхватът е слаб. Продължава бос по изчистената от снега пътека, водеща до бараката за дърва. В тъмното вижда закръглените снежни форми върху старите рейсове и коли в автомобилния парк. Ръцете му са сковани и треперят от студ. Първият номер, който намира, е на Симоне. Набира го и треперейки, допира телефона до ухото си. Чува първите пращящи сигнали, когато вратата на къщата се отваря. Юси е. Те се гледат. Бенджамин не се сеща да скрие телефона. Може би трябва да тича, но не знае къде да отиде. Юси идва към него с големи крачки, лицето му е бледо и притеснено.

— Готов ли си? — пита той на висок глас.

Юси отива до Бенджамин, поглежда го в очите, това е споразумение, той взима телефона от него и продължава надолу към бараката за дърва. Точно тогава Лидия излиза от къщата.

— Какво правите? — пита тя.

— Ще взема още няколко цепеници — извиква Юси и скрива телефона в якето си.

— Готов съм — казва Бенджамин.

Лидия остава на вратата и пуска Бенджамин в къщата.

Веднага щом Юси влиза в бараката за дърва, поглежда телефона и вижда, че на светлосиния дисплей пише „мама“. Въпреки студа, той усеща мириса на дърво и смола. В бараката е съвсем тъмно. Единствената светлина идва от телефона. Юси слага телефона до ухото си и веднага чува някой да отговаря.

— Ало — казва някакъв мъж. — Ало?

— Ерик ли е? — пита Юси.

— Не, това е…

— Казвам се Юси, можеш ли да предадеш нещо на Ерик, важно е, ние сме тук горе, в моята къща, аз и Лидия, и Марек и…

Юси спира, защото човекът, който вдигна, изведнъж извиква гърлено. Чуват се шумове и пращене, някой кашля, женски плач, подобен на скимтене, и после става тихо. Разговорът е прекъснат. Юси гледа телефона, мисли да пробва някой друг и започва да разглежда номерата, когато батерията внезапно пада. Телефонът изгасва в същия момент, в който вратата на бараката се отваря и Лидия надниква.

— Видях аурата ти през процепите на вратата, беше напълно синя — казва тя.

Юси скрива телефона зад гърба си, слага го в джоба си и започва да събира дърва в кошницата.

— Ти се прибирай — казва Лидия. — Аз ще свърша това.

— Благодаря — отговаря той и излиза от бараката.

По пътеката на път към къщата вижда как ледените кристали по снега блещукат на светлината от прозорците. Под ботушите му се чува сухо хрущене. Зад него някой се приближава, влачейки се насечено, дишайки тежко и задъхано. Юси помисля за кучето си, Кастро. Спомня си, когато Кастро беше кутре. Как гонеше мишки под лекия пресен сняг. Юси се усмихва на себе си, когато ударът в задната част на главата го кара да се препъне напред. Щеше да падне по корем, ако брадвата в главата му не го дърпаше назад. Не може да мръдне, ръцете му са увиснали. Лидия размърдва брадвата, за да я извади. Юси усеща как кръвта тече по врата и се стича по гърба му. Смъква се на колене, пада напред, усеща снега на лицето си, рита с крака и се претъркулва по гръб, за да се изправи. Полезрението на Юси бързо намалява, но през последните съзнателни секунди успява да види как Лидия вдига брадвата над него.