Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (49)

47.

Събота следобед, деветнайсети декември

Симоне седи до Ерик в колата, обръща се към него от време на време и после поглежда през предното стъкло. Пътят, с кафявата линия киша в средата, свисти покрай тях. Колите се движат пред тях в безкрайни мигащи редици. Уличните лампи монотонно проблясват. Тя не казва нищо за боклуците на задната седалка и на пода в краката й: празни шишета от вода, алуминиеви кутии от безалкохолни, картонена кутия от пица, вестници, чаши, салфетки, празни опаковки от чипс и бонбони.

Ерик кара плавно в посока към болница Дандерюд, където Сим Шулман лежи в кома, и знае точно какво ще направи, когато пристигнат. Той хвърля поглед към Симоне, отслабнала е и краищата на устата й са смъкнати, тъжни и неспокойни. Самият той се чувства плашещо фокусиран. Вижда събитията от последните дни кристално ясно. Струва му се, че разбира обстоятелствата около това, което се е случило на него и семейството му. Преди да минат района на Крефтрикет, той започва да обяснява на Симоне:

— Когато разбрахме, че не може Йозеф да е отвлякъл Бенджамин, Юна ми каза да потърся в паметта си — казва той в тишината. — И започнах да търся в миналото някой, който би искал да ми отмъсти.

— Какво откри? — пита Симоне.

С периферното си зрение той вижда как тя обръща лице към него.

Знае, че е готова да слуша.

— Открих групата за хипноза, която изоставих… Беше само преди десет години, но аз никога не мисля за тях, всичко за мен беше окончателно приключило — казва той. — Но сега, когато се опитвах да си спомня, беше, като че ли групата никога не е изчезвала, като че ли просто беше отишла малко встрани, в очакване.

Ерик вижда как Симоне кима. Продължава да говори, опитва се да обясни теориите, които е имал за групата по хипноза, за напрежението между хората от групата, за баланса, създаден от него, и предаденото доверие.

— Когато се провалих с всичко, обещах никога повече да не хипнотизирам.

— Да.

— Но наруших обещанието си, защото Юна ме убеди, че това е единственият начин да спасим Евелин Ек.

— Мислиш ли, че причината всичко това да ни се случи, е защото си го хипнотизирал?

— Не знам.

Ерик млъква и после казва, че това може да е събудило задрямала омраза, омраза, овладяна от обещанието, дадено от него никога повече да не хипнотизира.

— Спомняш ли си Ева Блау? — продължава той. — Тя изпадаше периодично в психотични състояния. Знаеш, че ме заплашваше, казваше, че ще провали живота ми.

— Никога не разбрах защо — тихо казва Симоне.

— Страхуваше се от някого, аз го приемах като параноя, но сега съм почти сигурен, че наистина е била заплашвана от Лидия.

— Дори и параноични хора могат да бъдат преследвани — казва Симоне.

Ерик завива към синия, разпръснат болничен комплекс Дандерюд. Дъждът бие върху предното стъкло.

— Дори може би Лидия е обезобразила лицето й — казва той почти на себе си.

Симоне се сепва.

— Лицето й обезобразено ли беше? — пита тя.

— Мислех, че го е направила сама, това беше обичайно — казва Ерик. — Предполагах, че е отрязала върха на носа си в отчаян опит да почувства нещо различно, да се освободи от наистина болезненото…

— Чакай, чакай малко — разстроено го прекъсва Симоне. — Носът й е бил отрязан?

— Върхът на носа й.

— Аз и татко намерихме едно момче с отрязан връх на носа. Той разказа ли ти? Някой беше заплашил момчето, уплашил го беше и го беше наранил, защото беше тормозил Бенджамин.

— Това е Лидия.

— Тя ли е отвлякла Бенджамин?

— Да.

— Какво иска?

Ерик я поглежда сериозно.

— Вече знаеш част от това — казва той. — Под хипноза Лидия призна, че държи сина си Каспер заключен в клетка в мазето и го кара да яде мухлясала храна.

— Каспер? — повтаря Симоне.

— Когато ми разказахте какво е казала Айда — че една жена е наричала Бенджамин Каспер, разбрах, че е Лидия. Отидох до къщата й в Рутебро и влязох с взлом, но там нямаше никого, беше изоставено.

Минава бързо покрай редиците паркирани коли, но всички места са заети, затова завива отново и кара към входа.

— В мазето беше горяло, но огънят беше загаснал сам — продължава Ерик. — Предполагам, че пожарът е бил запален умишлено, но остатъците от голяма клетка още бяха там.

— Но нали нямаше никаква клетка, нали беше доказано, че никога не е имала дете.

— Юна доведе куче за издирване на трупове, което откри десетгодишни останки от дете в градината.

— Господи! — прошепва Симоне.

— Да.

— Тогава това е било…

— Мисля, че е убила детето в мазето, когато е разбрала, че е разобличена — казва Ерик.

— Значи през цялото време си бил прав — прошепва Симоне.

— Така изглежда.

— Да убие Бенджамин ли иска?

— Не знам… Вероятно смята, че аз съм виновен за всичко. Ако не я бях хипнотизирал, нямаше да бъде заплашена да й отнемат детето.

Ерик млъква и мисли за гласа на Бенджамин, когато му се обади. Как се беше опитал да не звучи уплашен и как беше говорил за дървения замък. Трябва да е имал предвид дървения замък на Лидия. Това беше мястото, където тя е израснала, там, където е извършвала своите зверства и вероятно е била подлагана на зверства. Ако не беше завела Бенджамин в дървения замък, би могла да го е завела навсякъде.

Той оставя колата пред главния вход на болница Дандерюд, не се занимава да я заключва или да плаща такса за паркиране. Те просто бързо минават покрай мрачния, пълен със сняг фонтан и покрай няколко зъзнещи пушачи по халати, тичат през свистящите врати и взимат асансьора до отделението, в което лежи Сим Шулман.

В стаята се усеща тежка миризма от многото цветя. На прозореца стоят вази с големи ухаещи букети. На масата има купчина картички и писма от потресени приятели и колеги.

Ерик гледа мъжа в болничното легло, хлътналите бузи, носа, клепачите. Пресилено равномерното движение на корема следва всмукващия звук на респиратора. Той се намира в постоянно вегетативно състояние, животът му се поддържа от апаратите в стаята и никога няма да се справи без тях. Една тръбичка за дишане е вкарана в бронхите му чрез разрез от предната страна на гърлото. Храни се с помощта на сонда, вкарана право в стомаха, с пластина върху корема.

— Симоне, ти ще говориш с него, когато се събуди и…

— Не можем да го събудим — прекъсва го тя с висок глас. — В кома е, Ерик, мозъкът му е увреден от загубата на кръв, никога няма да се събуди, никога вече няма да говори.

Тя избърсва сълзи от лицето си.

— Трябва да знаем какво е казал Бенджамин на…

— Престани — извиква тя и започва да плаче силно.

Една медицинска сестра надниква вътре, вижда как Ерик е прегърнал треперещото тяло на Симоне и ги оставя насаме.

— Ще му направя инжекция със золпидем — прошепва Ерик в косата й. — Това е силно приспивателно, което може да събуди хора в коматозно състояние.

Той усеща как тя поклаща глава.

— За какво говориш?

— Действието му е съвсем кратко.

— Не ти вярвам — колебливо казва тя.

— Приспивателното забавя свръхактивните процеси в мозъка, причиняващи комата му.

— Ще се събуди ли тогава? Наистина ли?

— Никога няма да оздравее, има тежки мозъчни увреждания, Сиксан, но с това приспивателно може би ще се събуди за няколко секунди.

— Какво да направя?

— Случва се пациенти, приели това лекарство, да са в състояние да кажат няколко думи, понякога само да прогледнат.

— Това не е позволено, нали?

— Нямам намерение да искам разрешение, смятам просто да го направя и ти трябва да говориш с него, щом се събуди.

— Побързай — казва тя.

Ерик бързо излиза, за да вземе необходимото оборудване. Симоне застава до леглото на Шулман и улавя ръката му. Гледа го. Лицето му е спокойно. Тъмните силни черти са почти загладени от отпускането. Обикновено толкова ироничната, чувствена уста, е безизразна. Дори сериозната бръчка между черните му вежди я няма. Тя бавно погалва челото му. Мисли си, че ще продължи да излага работите му, че един наистина добър художник никога не може да умре.

Ерик се връща в стаята. Без да казва нищо, отива до Шулман, с гръб към вратата, внимателно навива ръкава на болничната му риза.

— Готова ли си? — пита той.

— Да — отговаря тя. — Готова съм.

Ерик изважда спринцовката, вкарва я в интравенозния катетър и бавно инжектира жълтеникавата течност. Мазна, тя се смесва с прозрачната течност и изчезва надолу към иглата в сгъвката на ръката и в кръвоносната система на Шулман. Ерик слага спринцовката в джоба си, разкопчава си якето и после премества електродите от гърдите на Шулман върху себе си, взима щипката от показалеца му и я слага на своя, после застава и наблюдава лицето на Шулман.

Не се случва абсолютно нищо. Коремът на Шулман се надига и спада равномерно и механично с помощта на респиратора.

Устата на Ерик е пресъхнала и му е студено.

— Да си ходим ли? — пита Симоне след малко.

— Чакай — прошепва Ерик.

Ръчният часовник тиктака бавно. От едно цвете на прозореца полека се откъсва листо. Когато докосва пода, се чува шумолене. Няколко капки дъжд падат на прозореца. От далечна стая долита женски смях.

Странно свистене се чува от тялото на Шулман, като слаб вятър през полузатворен прозорец.

Симоне усеща как от подмишниците й се стича пот по тялото й. Чувства се клаустрофобично затворена в ситуацията. Всъщност би искала да изтича вън от стаята, но вече не може да откъсне поглед от врата на Шулман. Може би си въобразява, но изведнъж й се струва, че дебелата артерия на врата му пулсира по-бързо.

Ерик диша тежко и когато се навежда над Шулман, тя вижда, че той изглежда нервен, хапе долната си устна и отново поглежда часовника. Нищо не се случва. Респираторът съска с металически звук. Някой минава покрай вратата. Колелата на някаква количка скърцат по коридора и после отново в стаята става тихо. Единственият звук идва от ритмичната работа на машината.

Изведнъж се чува слаб дращещ звук. Симоне не разбира откъде идва. Ерик е направил няколко крачки настрани. Дращещият звук продължава. Симоне осъзнава, че трябва да идва от Шулман. Приближава се до него и вижда показалецът му да се движи по опънатия чаршаф. Тя усеща как пулсът й се ускорява и точно е на път да каже нещо на Ерик, когато Шулман отваря очи. Той гледа право в нея с особен поглед. Устата му се разтегля в уплашена гримаса. Езикът се движи бавно и слюнка се стича по брадичката му.

— Аз съм, Сим — казва тя и взима ръката му в своите. — Ще те питам някои много важни неща.

Пръстите на Шулман бавно потрепват. Тя знае, че той я вижда, тогава очите му се обръщат, устата се стяга и вените на слепоочията му изпъкват ясно.

— Ти вдигна телефона ми, когато Бенджамин се обади, спомняш ли си?

Ерик, който е сложил електродите на Шулман на гърдите си, гледа на монитора как собственият му сърдечен ритъм се покачва. Краката на Шулман вибрират под чаршафа.

— Сим, чуваш ли ме? — пита тя. — Симоне е. Чуваш ли ме, Сим?

Очите му се връщат, но веднага се преместват настрани. В коридора пред вратата се чуват бързи крачки, една жена извиква нещо.

— Ти вдигна телефона ми — продължава тя. — Бенджамин се обади…

Краката му започват отново да треперят, очите се обръщат назад и езикът излиза от устата.

— Какво каза Бенджамин? — пита Симоне.

Шулман преглъща, бавно предъвква, клепачите се затварят.

— Сим? Какво каза той?

Той поклаща глава.

— Нищо ли не каза?

— Не… — просъсква Шулман.

— Какво каза?

— Не Бенджа… — почти беззвучно казва той.

— Нищо ли не каза? — пита Симоне.

— Не той — казва Шулман със слаб и уплашен глас.

— Какво?

— Юси?

— Какво казваш?

— Юси се обади…

Устата на Шулман трепери.

— Къде се намираше той? — пита Ерик. — Питай къде се е намирал Юси.

— Къде беше той? — пита Симоне. — Знаеш ли?

— Вкъщи — пискливо отговаря Шулман.

— Бенджамин също ли беше там?

Главата на Шулман се накланя настрани, устата се отпуска и брадичката се набръчква. Симоне поглежда притеснено към Ерик, не знае какво да прави.

— Лидия там ли беше? — пита Ерик.

Шулман поглежда нагоре, очите му се плъзгат настрани.

— Лидия там ли беше? — пита Симоне.

Шулман кима.

— Юси каза ли нещо за…

Симоне млъква, когато Шулман започва да скимти. Тя нежно го потупва по бузата и изведнъж той я поглежда в очите.

— Какво се е случило? — пита той съвсем ясно, след което отново изпада в кома.