Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (50)

48.

Вторник следобед, деветнайсети декември

Аня влиза в стаята на Юна и мълчаливо му подава папка и чаша греяно вино. Той поглежда нагоре към кръглото й розово лице. За разлика от друг път, тя не му се усмихва.

— Вече са идентифицирали детето — кратко казва тя и сочи папката.

— Благодаря — казва Юна.

Съществуват две неща, които мрази — мисли си той и гледа кафявата картонена папка. Едното е да го принудят да се откаже от случай, да се отдръпне от неидентифицирани тела, неразрешени изнасилвания, грабежи, побои и убийства. Другото, което мрази, но по съвсем друг начин, е, когато неразрешените случаи се решават, защото, щом старите загадки се разкриват, това рядко се случва по начина, по който човек е искал.

Юна Лина отваря папката и чете. Там пише, че детското тяло, намерено в градината на Лидия Еверш, е на момче. Било е на пет години, когато е отнет животът му. Вероятната причина за смъртта е фрактура на главата, причинена от тъп предмет. Освен това са открити редица зараснали и полузараснали наранявания по скелета, което говори за многократно тежко малтретиране. Съдебният лекар е записал побой с въпросителен. Малтретиране, толкова тежко, че е довело до счупени и спукани кости. Преди всичко гърбът и ръцете са били подложени на насилие с тежък предмет. Редица симптоми на недоразвит скелет говорят, че детето е гладувало.

Юна гледа известно време през прозореца. С подобни неща той не може да свикне и си е казал, че в деня, когато свикне, ще престане да бъде криминален инспектор. Той прокарва ръка през гъстата си коса, притеснено преглъща и се връща към четенето.

Значи детето е идентифицирано. Казвал се е Йохан Самюелсон и е бил обявен за изчезнал преди тринайсет години. Майката, Изабела Самюелсон, по нейни думи, се е намирала в градината заедно със сина си, когато телефонът звъннал в къщата. Тя не взела момчето със себе си и през двайсетте-трийсетте секунди, които й отнело да вдигне слушалката и да установи, че няма никой, детето било изчезнало.

Йохан е бил на две години, когато изчезнал. Бил е на пет, когато е бил убит. След това останките му са преседели в градината на Лидия в продължение на десет години.

От миризмата на греяно вино изведнъж му се догади. Юна става и открехва прозореца. Поглежда надолу към двора на сградата на полицията, разперените клони до сградата на ареста, лъскавия мокър асфалт.

Лидия е държала детето при себе си в продължение на три години — мисли си той. Три години пазене на тайна. Три години малтретиране, глад и страх.

— Добре ли си, Юна? — пита Аня и промушва глава през вратата.

— Отивам да говоря с родителите — казва той.

— Никласон сигурно може да го направи — предлага Аня.

— Не.

— Де Геер тогава?

— Това е мой случай — казва Юна. — Ще отида аз… Можеш ли да ми провериш няколко адреса през това време?

— Но, миличък — усмихнато отговаря тя. — Естествено, че мога.

— Става дума за Лидия Еверш, бих искал да знам къде е пребивавала през последните тринайсет години.

— Лидия Еверш? — повтаря тя.

Чувства се много потиснат, когато си слага кожената шапка и зимното яке, за да отиде да съобщи на Изабела и Йоаким Самюелсон, че синът им Йохан, за съжаление, е намерен.

Аня му се обажда, когато излиза от града.

— Бързо стана — казва той и наистина се опитва да звучи весел, но и този път не се получава.

— Миличък, все пак това ми е работата — изчуруликва Аня.

Чува я как си поема въздух. Ято черни птици излитат от покрита със сняг нива, изглеждат като тежки капки в ъгъла на окото му. Приисква му се да изпсува на глас, когато се сеща за двете снимки на Йохан в папката. На едната снимка той е ухилено хлапе с щръкнала коса, облечено в полицейски костюм. А на другата: остатъци от кости, наредени на метален плот, педантично обозначени с етикети.

— По дяволите, мамка му — мърмори той сам на себе си.

— Ей, ей!

— Извинявай, Аня, просто друга кола…

— Добре, добре. Но знаеш, че не обичам да се псува.

— Да, знам — уморено казва, без да има сила да се включи в заяждането.

Аня, изглежда, най-после разбира, че той не е в настроение за шеги, и казва съвсем спокойно:

— Къщата, където са били намерени останките от Йохан Самюелсон, е домът на родителите на Лидия Еверш. Израснала е там и това винаги е бил единственият й адрес.

— Няма ли семейство? Родители? Братя и сестри?

— Чакай, чета. Изглежда, не… Бащата винаги е бил неизвестен, а майката вече не е жива. Изглежда, не е била настойница на Лидия особено дълго.

— И никакъв брат или сестра? — отново пита Юна.

— Не — казва Аня и той я чува как прелиства нещо. — А, всъщност — извиква тя, — имала е по-малък брат, но той, изглежда, е починал рано.

— Тогава Лидия е била… на колко години е била тогава.

— Била е на десет.

— Винаги ли е живяла в тази къща?

— Не, не съм казала това — възразява Аня. — Живяла е и на друго място, даже няколко пъти…

— Къде? — търпеливо пита Юна.

— Улерокер, Улерокер, Улерокер.

— Лудницата?

— Нарича се психиатрична клиника. Но да.

В същия миг Юна влиза в малката улица в Салтшобаден, където все още живеят родителите на Йохан Самюелсон. Той веднага вижда къщата им, червена къща от седемнайсети век със стръмен покрив. В градината има остаряла къща за игра и зад хълмистия двор се вижда тъмната тежка вода.

Преди да слезе от колата, Юна прокарва ръце по лицето си. Мрази подобни моменти. По края на заравнената чакълена пътека старателно са наредени павета. Отива до вратата и позвънява, изчаква, вдига ръка и отново позвънява. Най-накрая чува някой да вика отвътре.

— Аз ще отворя.

Ключалката щрака и една тийнейджърка отваря вратата. Около очите й има черен грим и косата й е боядисана в лилаво.

— Здравейте — казва тя въпросително и гледа Юна.

— Казвам се Юна Лина — обяснява той. — От Държавната криминална полиция. Вкъщи ли са майка ти и баща ти?

Момичето кима и се обръща, за да се провикне. Но жена на средна възраст стои в дъното на коридора и гледа към Юна.

— Аманда — казва тя с уплашен глас. — Питай го… питай го какво иска.

Юна поклаща глава.

— Не бих искал да стоя на вратата и да кажа това, което имам да казвам. Мога ли да вляза?

— Да — прошепва майката.

Юна прави крачка навътре и затваря външната врата. Той поглежда момичето, чиято долна устна е започнала да трепери. После поглежда майката, Изабела Самюелсон. Ръцете й са притиснати към гърдите и лицето й е бледо като платно. Юна си поема въздух и казва тихо:

— Съжалявам много. Намерихме останките на Йохан.

Майката притиска юмрук към устата си и изхлипва. Тя се подпира на стената, но се подхлъзва и се свлича на пода.

— Татко — крещи Аманда. — Татко!

Един мъж слиза, тичайки по стълбите. Когато вижда жена си да седи на пода и да плаче, той забавя ход. Като че ли целият цвят от устните и лицето му изчезва. Поглежда жена си, дъщеря си и накрая Юна.

— Йохан — само казва той.

— Намерихме останките му — унило отговаря Юна.

Сядат в хола. Момичето прегръща майка си, която плаче безутешно. Бащата изглежда странно спокоен. Юна е виждал подобна реакция и преди. Тези мъже — и понякога жени, макар че не е толкова често срещано — които не дават вид да реагират особено много, които продължават да говорят и да задават въпроси, които придобиват странна интонация в гласа си, една празнота, когато разпитват за подробностите.

Юна знае, че това не е безразличие. Това е борба. Безнадежден опит да се удължи мигът, преди да дойде болката.

— Как го намерихте? — прошепва майката през сълзите си. — Къде го намерихте?

— Търсихме друго дете при човек, заподозрян за отвличане — казва Юна. — Кучето ни надуши следата… тя маркира в градината… той, Йохан е мъртъв от десет години, според мнението на съдебния ни лекар.

Йоаким Самюелсон вдига поглед.

— Десет години?

Той поклаща глава.

— Но — прошепва той — изминаха тринайсет години, откакто Йохан изчезна от нас.

Юна кима и се чувства напълно изтощен, когато казва:

— Имаме основание да смятаме, че човекът, отвлякъл детето ви, го е държал в плен в продължение на три години.

Той гледа надолу в скута си, старае се да звучи спокоен, когато отново вдига поглед:

— Йохан е бил пленник три години — продължава той, — преди похитителят да отнеме живота му. Бил е на пет, когато е починал.

Сега лицето на бащата не издържа повече. Железният му опит да бъде спокоен е разбит на хиляди парчета, подобно на тънка стъклена преграда. Болезнено е да го гледаш. Той гледа Юна, докато лицето му се свива и сълзите започват да се стичат по бузите му, влизайки в отворената му уста. Груби, ужасни хлипания раздират въздуха.

Юна оглежда дома, разглежда рамкираните снимки по стените. Разпознава снимката от папката на малкия двегодишен Йохан с полицейски костюм. Вижда снимка от конфирмацията на момичето. Там има и снимка на родителите, те се смеят и държат новородено бебе. Той преглъща и чака. Наистина мрази това. Но още не е приключило.

— Има нещо, което трябва да знам — казва той и изчаква още малко, за да се успокоят достатъчно, че да разберат какво им казва.

— Трябва да ви питам дали някога сте чували за жена на име Лидия Еверш?

Майката объркано клати глава. Бащата мига няколко пъти, след което казва бързо:

— Не, никога.

Аманда прошепва:

— Тя ли… тя ли е отвлякла големия ми брат?

Юна я поглежда сериозно.

— Така смятаме — отговаря той.

Когато се изправя, дланите му са мокри и пот се стича по тялото му.

— Съжалявам — отново казва той. — Наистина дълбоко съжалявам.

Той слага визитката си на масата пред тях и оставя телефонен номер на терапевт и помощна група.

— Обадете ми се, ако се сетите за нещо или ако просто искате да поговорим.

Той тръгва, когато с периферното си зрение изведнъж вижда как бащата се надига.

— Чакайте… трябва да знам. Заловили ли сте я вече? Заловили ли сте я?

Юна прехапва устни, обръща се и разперва ръце:

— Не, още не сме я заловили. Но я издирваме. Скоро ще я хванем. Скоро ще я хвана, знам го.

Юна набира номера на Аня веднага щом отново се качва в колата.

Тя отговаря след първия сигнал.

— Добре ли мина? — пита тя.

— Никога не минава добре — мрачно отговаря Юна.

За кратко настъпва тишина в слушалката.

— Искаше ли нещо конкретно? — несигурно пита Аня.

— Да — казва Юна.

— Знаеш, че е събота.

— Мъжът лъже — продължава Юна. — Познава Лидия. Каза, че никога не е чувал за нея, но излъга.

— Откъде знаеш, че е излъгал?

— Очите му, очите му, когато го питах. Прав съм…

— Вярвам ти, винаги си прав. Нали?

— Да, така е.

— Ако не ти повярва човек, после трябва да изтърпи твоя упрек „нали ти казах!“.

Юна се усмихва на себе си.

— Вече ме познаваш, виждам.

— Искаше ли да кажеш нещо друго, освен че беше прав?

— Да, че отивам в Улерокер.

— Сега? Нали знаеш, че има коледно празненство довечера?

— Довечера ли беше?

— Юна — заплашително казва Аня. — Има празненство за персонала, коледна вечеря в парка Скансен. Нали не си забравил?

— Задължително ли е? — пита Юна.

— Задължително е — строго отговаря Аня. — И ще седиш до мен, нали?

— Само да не почнеш да флиртуваш прекалено след няколко чашки.

— Ще го понесеш.

— Ако бъдеш така добра да се обадиш в Улерокер и да провериш дали там има някой, с който да мога да говоря за Лидия, ще ти позволя да правиш почти всичко, което искаш, с мен — казва Юна.

— Боже, обаждам се, обаждам се — весело извиква Аня и затваря.