Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (47)

45.

Петък сутрин, осемнайсети декември

Ерик тича надолу по стълбите към болничното фоайе, пробива си път през група младежи с цветя, преминава напред по мръсния под покрай възрастен мъж в инвалидна количка. Мокрите килими потъват звучно под краката му, когато блъсва вратите на главния вход. Слиза по каменното стълбище, без да обръща внимание на локвите и кафявата киша, задминава един автобус, пресича улицата, после ниските храсти и влиза в паркинга за посетители. Вече държи ключа в ръка, устремен към колата си, минава покрай редицата мръсни коли. Отключва, сяда, запалва мотора и толкова бързо дава заден ход, че одрасква странично бронята на най-близката кола.

Дишането му е все още учестено, когато завива на запад по улица Дандерюдсвеген. Кара с възможно най-високата скорост, но намалява, приближавайки училището Едсберг, минава бавно, изважда телефона и се обажда на Юна.

— Лидия Еверш е — почти крещи той.

— Кой?

— Лидия Еверш е отвлякла Бенджамин — продължава напрегнато той. — Разказвал съм ти за нея, тя подаде оплакване срещу мен.

— Ще я проверим — казва Юна.

— Тръгвам натам.

— Дай ми адрес.

— Къща на улица Тенисвеген в Рутебро, не си спомням номера, но къщата е червена и доста голяма.

— Чакай ме някъде в…

— Тръгвам веднага.

— Не върши глупости.

— Бенджамин ще умре, ако не си вземе лекарството.

— Чакай ме…

Ерик затваря телефона, увеличава скоростта през Норвикен, покрай железопътната линия срещу продълговатото езеро, безразсъдно изпреварва при фабриката за мая и усеща пулсиране в слепоочията си, завивайки надолу към търговския център Куп Форум.

Ориентира се в района с вилите, паркира до същата ограда от жив плет, както преди десет години, когато двамата със социалната служителка щяха да посетят дома на Лидия. Гледайки къщата от колата, той почти усеща собственото си присъствие на това място преди десет години. Спомня си, че нямаше никакви следи, че тук има дете, никакви играчки в градината, нищо, което да подсказва, че Лидия беше майка. От друга страна, те едва бяха успели да се огледат из къщата. Само бяха слезли надолу по стълбите до мазето и обратно, когато Лидия му се нахвърли с нож в ръка. Спомня си как изглеждаше, когато прокара острието по гърлото си, без да го изпуска от поглед.

Тук не са се променили много неща. На мястото на пицарията има суши бар и във всички дворове се виждат големи батути за игра, покрити с есенни листа и сняг. Ерик оставя ключа на таблото, излиза от колата и тича нагоре по стръмнината. Забързва към края на склона, отваря портата и продължава навътре в градината. Мокър сняг е покрил високата пожълтяла трева. Ледени висулки блестят от счупения улук. Изсъхнали саксии се полюляват на висящите си цветарници. Ерик натиска бравата и усеща, че е заключено. Поглежда под изтривалката. Няколко мокрици се разбягват от влажния правоъгълник върху бетонната плоча. Сърцето му бие бързо. Ерик пъха пръсти под дървения парапет, но не намира ключ. Заобикаля откъм задната страна, взима един камък от лехата и го хвърля към остъклената врата на верандата. Външното стъкло се чупи и камъкът отскача обратно на тревата. Той отново го вдига и го хвърля по-силно. Цялото стъкло се чупи. Ерик се втурва, отваря вратата и се озовава в спалня, чиито стени са отрупани с картини, изобразяващи ангели и индийския гуру Сай Баба.

— Бенджамин — вика той. — Бенджамин!

Вика сина си, макар да вижда, че къщата е изоставена: всичко е тъмно и неподвижно, мирише на спарено, на застояли дрехи и прах. Бърза в посока към антрето, отваря вратата на стълбището към мазето, откъдето го лъха силна смрад. Тежка миризма на пепел, овъглено дърво и изгоряла гума. Втурва се надолу, препъва се в едно стъпало, подпира рамо в стената и успява да запази равновесие. Лампите не работят, но на светлината от високо разположените прозорци той вижда, че стаята за игри е опожарена. Подът скърца под краката му. Много от нещата са черни, но някои мебели изглеждат незасегнати. Масата с плот от фаянсови плочки е леко опушена, а ароматизираните свещи върху подноса са се разтопили. Ерик стига до вратата, която води до второто помещение в мазето. Вратата е хлабаво закачена за пантите и вътрешната й страна е напълно овъглена.

— Бенджамин — изрича с уплашен глас.

По лицето му се посипва пепел и той мига със смъдящи очи. Насред помещението има останки от нещо, което, изглежда, е било клетка, достатъчно голяма да побере човек.

— Ерик! — провиква се някой отгоре.

Спира и се ослушва. Стените скърцат. От плочите на тавана падат изгорели частици. Бавно се отправя към стълбището. Отдалеч се чува кучешки лай.

— Ерик!

Това е гласът на Юна. Той е вътре в къщата. Ерик се качва по стълбите. Юна го гледа разтревожено.

— Какво е станало?

— В мазето е горяло — отговаря Ерик.

— Нищо друго?

Ерик прави неясен жест надолу към мазето:

— Има останки от клетка.

— Довел съм куче.

Юна минава забързано през коридора към антрето и отваря вратата. Маха на униформената водачка на кучето, чиято тъмна коса е сплетена в стегната плитка. Черният лабрадор я следва плътно. Тя кимва на Ерик, моли ги да изчакат отвън, след което сяда срещу кучето и му говори. Юна се опитва да изведе Ерик навън, но се отказва, когато разбира, че няма да успее.

Лъскавото черно куче се движи енергично из къщата, души старателно, диша учестено и не спира да търси. Коремът му пулсира усилено. Животното претърсва систематично стая след стая. Ерик още стои в антрето. Прилошава му, изведнъж усеща, че ще повърне, и напуска къщата. Двама полицаи си говорят пред един полицейски микробус. Ерик излиза през портата, продължава по тротоара в посока към колата си, спира и изважда малката кутийка с папагала и туземеца. Стои с кутийката в ръка, после отива до една канавка и изпразва съдържанието й върху решетката. По челото му е избила студена пот, преглъща, като че иска да каже нещо след продължително мълчание, след което изпуска самата кутийка и чува как пада във водата.

Когато се връща в градината, Юна все още стои навън пред къщата. Той среща погледа на Ерик и поклаща глава. Ерик влиза вътре. Водачката на кучето е застанала на колене и гали лабрадора по шията и зад ушите.

— Слизахте ли в мазето? — пита Ерик.

— Разбира се — отговаря тя, без да го поглежда.

— А във вътрешната стая?

— Да.

— Кучето може би не улавя следата заради многото пепел.

— Роки е в състояние да открие труп под вода на 60 метра дълбочина — казва тя.

— А живи хора?

— Ако тук имаше нещо, Роки щеше да го намери.

— Но вие още не сте били навън — казва Юна, който се е приближил зад Ерик.

— Не знаех, че трябва — казва водачката на кучето.

— Да, трябва — отвръща кратко Юна.

Тя вдига рамене и става отново.

— Хайде, ела — обръща се тя към лабрадора с глух, сподавен глас. — Ела! Ще излезем ли навън да видим? Хайде да видим!

Ерик тръгва след тях надолу по стълбата, заобикаля къщата. Черното куче подтичва напред-назад сред избуялата трева, души около варела с вода, върху който се е образувала непрозрачна ледена кора, търси между старите овощни дръвчета. Небето е тъмно и навъсено. Ерик вижда, че съседът е запалил разноцветни лампички върху едно дърво. Въздухът е студен. Полицаите са седнали вътре в микробуса. Юна нито за миг не се отделя от жената с кучето, от време на време посочва в някоя посока. Ерик ги следва край задната страна на къщата. Изведнъж разпознава хълмчето в най-отдалечената част на градината. Това е мястото от снимката, мисли си той. Фотографията, която Айда беше изпратила на Бенджамин, преди той да изчезне. Ерик се е задъхал. Кучето души около компоста, продължава към хълмчето, души в основата му, диша учестено, прави една обиколка около него, пъха муцуна в ниските храсти и откъм задната страна на кафявата ограда, връща се, бърза нататък покрай един кош с листа и стига до малка градинка, засадена с подправки. Малки пръчици с торбички със семена посочват какво расте на различните редове. Черният лабрадор заскимтява неспокойно и след това ляга насред лехите. Проснат върху мократа натрупана земя. Тялото на кучето се тресе от възбуда, а лицето на водачката изглежда много тъжно, когато изрича похвалата към него. Юна се обръща рязко, тичешком приближава, застава пред Ерик и не го пуска да отиде до мястото. Ерик няма представа какво крещи той, какво се опитва да направи, но Юна го отвежда настрани, вън от градината.

— Трябва да знам — изрича Ерик с треперещ глас.

Юна кимва и казва тихо:

— Кучето маркира, че в земята има труп на човек.

Ерик се свлича на тротоара, опира се на един трафопост, стъпалата, краката, цялото му тяло престава да съществува за него, вижда как полицаите напускат микробуса, всеки с по една лопата, след което затваря очи.

Ерик Мария Барк седи самотен в колата на Юна Лина и гледа през прозореца към улица Тенисвеген. Черните корони на дърветата са осветени от висящите улични лампи. Черни клони, разперени срещу тъмното зимно небе. Устата му е суха, главата го боли. Прошепва нещо на себе си, после излиза от колата, прехвърля се през лентата, с която е ограден районът, и се отправя към къщата през високата заскрежена трева. Юна стои и гледа униформените мъже с лопати. Те работят в напрегнато мълчание, движенията им са почти механични. Цялото място около лехите е разкопано. Сега то представлява просто една голяма четириъгълна дупка. Върху пластмасово покривало са разположени окаляни парцали от дрехи и парчета кости. Звукът от лопатите продължава, металът удря в камък, лопатите се отпускат и полицаите изправят гръб. Ерик бавно се доближава, стъпва тежко и преко сили. Вижда как Юна се обръща и умореното му лице грейва в широка усмивка.

— Какво става? — едва чуто пита Ерик.

Юна го пресреща, улавя погледа му и казва:

— Не е Бенджамин.

— Кой е?

— Тялото е лежало тук най-малко десет години.

— Дете ли е?

— Може би около петгодишно — отвръща Юна и тръпки полазват по гърба му.

— Значи все пак Лидия е имала син — глухо прошепва Ерик.