Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (29)

27.

Неделя сутрин, тринайсети декември, Лусия

Кенет Стренг спира и се заслушва, след което бавно продължава към стълбището. Държи пистолета насочен към пода, плътно до тялото. В коридора влиза дневна светлина от кухнята. Симоне върви след баща си и мисли, че къщата на убитото семейство напомня на къщата, в която тя и Ерик живееха, когато Бенджамин беше малък.

Нещо проскърцва някъде — подът или нещо навътре зад стените.

— Йозеф ли е? — шепне Симоне.

Ръцете й са изтръпнали да стиска фенера, чертежите и лоста. Тежестта на инструмента за разбиване е непосилна.

В къщата е съвсем тихо. Звукът, който чуха, почукванията и приглушените удари са престанали.

Кенет й прави бърз жест с глава. Той иска да слязат в мазето. Симоне му кима утвърдително, въпреки че всеки мускул в тялото й казва да не го правят.

Според чертежите най-доброто място за скривалище, без съмнение, е мазето. Кенет го беше маркирал на чертежа — стената до котелното помещение би могла да се продължи и да се построи почти невидима стая. Другото помещение, което Кенет бе маркирал на чертежа на къщата, беше вътрешността на скосения таван.

До чамовото стълбище към горния етаж има тесен отвор в стената без врата. На стената са останали малки панти от врата за малки деца. Металното стълбище, водещо към мазето, изглежда почти саморъчно изработено, спойките са големи и груби, а стъпалата са облицовани с дебел сив филцов плат.

Когато Кенет натиска ключа за осветлението, но не светва, той отново го натиска, но явно лампата не работи.

— Стой тук — тихо казва той.

Силен страх обзема Симоне. Тежък мирис на прах се разнася и й напомня за камиони.

— Дай ми фенера — протяга ръка той.

Тя му го подава бавно. Той се усмихва за момент, взима фенера, включва го и внимателно тръгва надолу.

— Ехо — настойчиво извиква Кенет. — Йозеф? Трябва да говоря с теб.

От мазето не се чува нищо. Нито звук, нито дихание.

Симоне стиска лоста и чака.

Светлината от фенера осветява едва малка част от стените и тавана на стълбището. Мракът в мазето е все така плътен. Кенет продължава надолу, осветявайки отделни предмети: бял найлонов плик, светлоотразителна лента на стара детска количка, стъклото на рамкиран филмов плакат.

— Мисля, че мога да ти помогна — казва Кенет по-тихо.

Той слиза долу и първо бързо се завърта с фенера, за да се убеди, че никой няма да изскочи от скривалището си. Малкото петно светлина от фенера се плъзга по пода и стените, прескача твърде близките предмети и хвърля наклонени, изкривени сенки. След това Кенет започва отначало — разглежда стаята спокойно и систематично с фенера.

Симоне тръгва надолу по стълбите. Металната конструкция кънти глухо под краката й.

— Няма никой тук — казва Кенет.

— Тогава какво чухме? Все нещо беше — казва тя.

През мръсен сутеренен прозорец точно под тавана се процежда дневна светлина. Очите им привикват към слабата светлина. Мазето е пълно с велосипеди с различни размери, детска количка, шейни, ски за слалом и машина за печене на хляб, коледни украси, тапети, навити на рула, и стълба, опръскана с бяла боя. Върху един кашон някой е написал с дебел маркер: Комиксите на Йозеф.

Таванът започва да скърца и Симоне поглежда към стълбите и после към баща си. Той, изглежда, не чува звука. Върви бавно към една врата в другия край на стаята. Симоне се блъска в детско люлеещо се конче. Кенет отваря вратата и поглежда навътре в перално помещение, в което има стара пералня, сушилня и старомодна преса за гладене. До геотермалната топлинна помпа виси мръсна завеса, закриваща голям шкаф.

— Няма никой — казва той и се обръща към Симоне.

Тя го гледа и едновременно вижда мръсната завеса зад гърба му. Завесата е неподвижна, но въпреки това бие на очи.

— Симоне?

Върху плата има мокро петно, малка елипса, като от уста.

— Разгъни чертежа — казва той.

На Симоне й се струва, че вижда как влажното петно изведнъж се вдлъбва.

— Татко — прошепва тя.

— Да — отговаря той и се обляга на рамката на вратата, слага пистолета обратно в раменния кобур и се почесва по главата.

Нещо изскърцва, тя се обръща и вижда, че детското конче още се люлее.

— Какво има, Сиксан?

Кенет отива до нея, взима чертежа от ръцете й, слага го върху един навит на руло дюшек, осветява го с фенера и го завърта.

Той поглежда нагоре, отново обръща поглед към чертежа и се приближава до една тухлена стена, до която има разглобено двуетажно легло и гардероб с яркожълти спасителни жилетки. На табло за инструменти висят длета, различни триони и стяги. Мястото до чука е празно, липсва голямата брадва.

Кенет измерва с поглед стената и тавана, навежда се напред и почуква на стената зад леглото.

— Какво има? — пита Симоне.

— Тази стена е най-малко на десет години.

— Има ли нещо зад нея?

— Да, има, доста голяма стая — отговаря той.

Кенет отново осветява стената в долната й част, където е разглобеното легло. Сенките пълзят из мазето.

— Светни пак там — казва Симоне.

Тя сочи пода до гардероба. Нещо многократно е драскало в полукръг по бетонния под.

— Зад гардероба — казва тя.

— Дръж фенера — казва той и отново изважда пистолета.

Изведнъж се чува нещо зад гардероба. Звучи, като че ли някой отвътре се движи внимателно. Движенията са отчетливи, но съвсем бавни.

Симоне усеща как пулсът й се ускорява бясно. Там има някой — мисли си тя. Боже господи. Иска й се да извика Бенджамин, но не смее.

Кенет й прави жест да се отдръпне назад, тя иска да каже нещо и тогава напрегнатата тишина изведнъж се нарушава. От горния етаж се чува силен трясък от чупене и разцепване на дърво. Симоне изпуска фенера на земята и става тъмно. Бързи крачки трополят по пода, таванът скърца, ослепителни светлини нахлуват като високи вълни надолу по желязното стълбище и вътре в мазето.

— Легни на земята — истерично крещи някакъв мъж. — Долу на земята!

Симоне стои напълно вкаменена, заслепена като нощно животно, изскочило пред кола на магистралата.

— Легни! — вика Кенет.

— Млъкни! — крещи някой.

— Долу, долу!

Симоне не разбира, че мъжете имат предвид нея, докато не получава силен удар в корема и е притисната към бетоновия под.

— Долу, на пода, казах!

Опитва се да си поеме въздух, кашля и вдишва. Силна светлина изпълва мазето. Тъмни фигури ги дърпат, влачат ги нагоре по тясното стълбище. Ръцете й са заключени зад гърба й. Трудно й е да ходи, подхлъзва се и удря бузата си в острия парапет.

Тя се опитва да завърти глава, но някой я държи здраво, диша тежко и грубо я натиска надолу към стената до вратата на мазето.

Няколко фигури като че ли стоят и я фиксират с поглед. Тя мига на дневната светлина, трудно й е да вижда. Части от разговор, воден по-настрана, достига до нея и тя разпознава резкия строг глас на баща си. Този глас винаги й припомня миризмата на кафе в ранни зори преди училище, докато по радиото вървят новините.

Едва сега тя разбира, че в къщата са нахлули полицаи. Може би някой съсед е видял светлината от фенера на Кенет и се е обадил на полицията.

Полицай с бръчки и сини кръгове под очите, около двайсет и пет годишен, я наблюдава с притеснен поглед. Главата му е бръсната и разкрива грубоват, неравен череп. На няколко пъти той прекарва ръка през гърлото си.

— Как се казваш? — студено пита той.

— Симоне Барк — казва тя с треперещ глас. — Тук съм с баща ми, който е…

— Питах как се казваш — прекъсва я мъжът с висок тон.

— Спокойно, Рагнар — казва негов колега.

— Ти си паразит — продължава той, обърнат към Симоне. — Но това е само моето мнение за хора, които обичат да погледат малко кръв.

Изсумтява и се обръща настрана. Тя все още чува гласа на баща си. Той не повишава тон и звучи много уморен.

Тя вижда как един от полицаите отнася портфейла му.

— Извинете — обръща се Симоне към една полицайка. — Чухме някой долу в…

— Млъкни! — прекъсва я полицайката.

— Синът ми е…

— Млъкни, казах. Завържете я. Да се завърже.

Симоне вижда как полицаят, който я бе нарекъл паразит, изважда дебела ролка тиксо, но спира, когато външната врата се отваря и висок рус мъж с остър сив поглед влиза и тръгва по коридора.

— Юна Лина, криминална полиция — казва той със силно финландско произношение. — Какво има?

— Двама заподозрени — отговаря полицайката.

Юна поглежда Кенет и Симоне.

— Аз поемам случая — казва той. — Станала е грешка.

Две трапчинки се появяват на лицето на Юна, когато им казва да пуснат заподозрените. Полицайката отива до Кенет, отключва белезниците, извинява се и засрамена, разменя няколко думи с него.

Полицаят с бръснатата глава само тъпче на място пред Симоне и я гледа втренчено.

— Пусни я — казва Юна.

— Оказаха съпротива и нараних палеца си — отговаря той.

— Смяташ ли да ги арестуваш? — пита Юна.

— Да.

— Кенет Стренг и дъщеря му?

— Не ме интересува кои са — казва агресивният полицай.

— Рагнар — с успокоителен тон казва полицайката. — Той е колега.

— Забранено е влизането на територията на местопрестъплението и аз…

— Успокой се — решително го прекъсва Юна.

— Не съм ли прав? — пита той.

Кенет се е приближил, но не казва нищо.

— Ще говорим за това по-късно — отговаря Юна.

— Защо не сега?

Юна понижава глас и казва рязко:

— За твое добро.

Полицайката отново отива при Кенет, прокашля се и казва:

— Съжаляваме за случилото се — утре ще получиш торта.

— Всичко е наред — казва Кенет и помага на Симоне да стане от пода.

— Мазето — казва тя почти беззвучно.

— Аз ще се погрижа за това — казва Кенет и се обръща към Юна. — В мазето има един или повече души в тайна стая зад гардероба със спасителни жилетки.

— Слушайте сега — вика Юна на останалите. — Имаме основание да мислим, че заподозреният се намира в мазето. Аз ръководя цялата операция. Бъдете внимателни. Възможно е той да държи заложник и в такъв случай аз ще преговарям. Заподозреният е опасен, но на първо време ще се целим в краката.

Юна взима една бронирана жилетка и бързо я навлича. После изпраща двама полицаи зад къщата и събира оперативната група около себе си. Те слушат бързите инструкции и после влизат заедно с него през вратата на мазето. Металното стълбище трещи под тежестта им.

Кенет е прегърнал Симоне. Тя трепери от страх. Той й шепне, че всичко ще бъде наред. Единственото, което Симоне иска да чуе, е гласът на сина си от мазето, тя се моли всеки момент да чуе гласа му.

След малко Юна се връща с бронираната жилетка в ръка.

— Изплъзна се — казва той мрачно.

— Бенджамин, къде е Бенджамин? — пита Симоне.

— Не е тук — отговаря Юна.

— Но стаята…

Симоне отива към стълбището, Кенет се опитва да я задържи, но тя издърпва ръката си, избутва Юна и се затичва надолу по желязната стълба. Сега в мазето е светло като бял ден. Три прожектора на стойки изпълват стаята със светлина. Бояджийската стълба е преместена под малкия отворен сутеренен прозорец. Гардеробът със спасителни жилетки е избутан настрана и един полицай пази входа на тайната стая. Симоне върви бавно към него. Чува как баща й казва нещо зад гърба й, но не разбира думите.

— Аз трябва — тихо изрича тя.

Полицаят вдига ръка, поклащайки глава.

— Съжалявам, но не мога да ви пусна — казва той.

— Става дума за сина ми.

Усеща ръцете на баща си около себе си, но се опитва да се отскубне.

— Той не е тук, Симоне.

— Пусни ме!

Тя продължава напред и вижда стая, в която има матрак на земята, купища стари комикси, празни опаковки от чипс, светлосини найлонови калцуни, консервени кутии, пакети със зърнена закуска и голяма лъскава брадва.