Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (48)

46.

Вторник преди обяд, деветнайсети декември

Навън вали силен и мокър сняг, в една градинка пред сградата на полицията куче тича напред-назад. Кучето лае енергично към снега, движи се щастливо сред снежинките, лапа въздуха и разтръсква козината си. Видът на кучето кара сърцето на Ерик да се свие. Той осъзнава, че е забравил какво е просто да съществуваш. Забравил е какво е да не мислиш непрекъснато за живот без Бенджамин.

Зле му е и ръцете му треперят от абстиненция. Не е взимал нито едно хапче от почти цяло денонощие и не е спал въобще през нощта.

Докато върви към големия вход на сградата на полицията, той си мисли за старите тъкани пана, които веднъж Симоне му показа на една изложба на женски занаяти. Бяха като картини на небето в ден като този: мрачни, плътни, неясно сиви.

Симоне стои в коридора пред стаята за разпит. Когато вижда Ерик да се приближава, тя го посреща и улавя ръцете му. По някаква причина този жест го кара да се чувства благодарен. Тя изглежда бледа и съсредоточена.

— Не е нужно да присъстваш — прошепва тя.

— Кенет каза, че искаш да съм тук — отговаря той.

Тя кима леко.

— Просто съм толкова…

Тя млъква и леко се прокашля.

— Бях ти ядосана — спокойно казва.

Очите й са влажни и зачервени.

— Знам, Симоне.

— Ти поне си имаш хапчетата — остро изрича.

— Да — отговаря той.

Тя се обръща настрана и се заглежда през прозореца. Ерик гледа слабото й тяло, ръцете, плътно стиснати една около друга. Кожата й е настръхнала, от вентилаторите под прозорците духа студен въздух. Вратата на стаята за разпит се отваря и едра жена в полицейска униформа тихо ги приканя да влязат.

— Заповядайте, вече можете да влезете.

Тя се усмихва топло с розови, бляскави устни.

— Казвам се Аня Ларшон — казва тя на Ерик и Симоне. — Аз ще взема показанията ви.

Жената протяга добре поддържаната си, закръглена ръка. Ноктите й са дълги, лакирани с червен лак с брокат.

— Реших, че ще придаде малко коледно настроение — весело казва тя за ноктите си.

— Хубави са — разсеяно отговаря Симоне.

Юна Лина вече е в стаята. Сложил е сакото си на облегалката на стола. Русата му коса е рошава и изглежда неизмита. Не се е избръснал. Когато сядат срещу него, той хвърля на Ерик сериозен, замислен поглед.

Симоне тихо покашля и отпива глътка вода. Когато оставя чашата, докосва ръката на Ерик. Погледите им се срещат и той вижда как тя оформя едно „извинявай“ с устни.

Аня Ларшон слага дигиталния касетофон на масата между тях, натиска копчето за запис, проверява дали червената лампичка свети и после накратко изрежда присъстващите в стаята. След това прави кратка пауза, накланя глава настрани и казва с ясен, дружелюбен глас:

— Добре, Симоне, бихме искали да чуем какво ще ни кажеш за случилото се онзи ден вечерта в апартамента ти на улица Лунтмакаргатан.

Симоне кима, поглежда Ерик и после свежда поглед.

— Аз… аз бях вкъщи и…

Тя млъква.

— Сама ли беше? — пита Аня Ларшон.

Симоне поклаща глава.

— Сим Шулман беше при мен — казва тя сдържано.

Юна записва нещо в тетрадката си.

— Можеш ли да кажеш как според теб Йозеф и Евелин Ек са проникнали в апартамента? — пита Аня Ларшон.

— Не съм сигурна, защото бях под душа — бавно казва Симоне и за момент червенина залива лицето й. Червенината изчезва почти веднага, но оставя лъскавина по бузите й. — Бях под душа, когато Сим ми извика, че се звъни на вратата… Не, чакайте, извика ми, че звъни мобилният ми телефон.

Аня Ларшон повтаря:

— Била си под душа и си чула Сим Шулман да вика, че телефонът ти звъни.

— Да — прошепва Симоне. — Помолих го да вдигне.

— Кой беше?

— Не знам.

— Но той е вдигнал, нали?

— Така мисля, почти съм сигурна.

— Колко беше часът? — изведнъж пита Юна.

Симоне се сепва, като че ли не го е забелязала преди това, като че ли не разпознава гласа му.

— Не знам — отговаря тя извинително, с обърнато към него лице.

Той не се усмихва, а настоява:

— Приблизително.

Симоне повдига рамене и казва несигурно.

— Пет.

— А не четири? — пита Юна.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто искам да знам — отговаря той.

— Нали вече знаете всичко това — казва Симоне на Аня.

— Значи пет — казва Юна и записва часа.

— Какво прави, преди да влезеш под душа? — пита Аня. — По-лесно е да си спомниш часове, ако преповториш целия ден.

Симоне поклаща глава, изглежда много уморена, почти мудна. Не поглежда към Ерик. Той седи до нея със силно разтуптяно сърце.

— Не знаех — казва той изведнъж и отново млъква.

Тя го поглежда набързо. Той отново отваря уста.

— Не знаех, че ти и Шулман сте имали…

Тя кима.

— Да, Ерик. Така беше.

Той я поглежда, после поглежда полицайката и Юна.

— Съжалявам, че ви прекъснах — заеква той.

Със снизходителен тон Аня отново се обръща към Симоне:

— Продължавай, разкажи ни какво се случи, Сим Шулман извика, че някой звъни…

— Той отиде в антрето и…

Симоне млъква и после се поправя още веднъж:

— Не, не беше така. Чух Сим да казва: Сега се звъни и на вратата или нещо подобно. Изкъпах се, подсуших се, внимателно отворих вратата и видях…

— Защо внимателно? — пита Юна.

— Какво?

— Защо си отворила вратата внимателно, а не както обикновено?

— Не знам, усетих, че има нещо във въздуха, струваше ми се заплашително… Не мога да го обясня…

— Беше ли чула нещо?

— Не мисля.

Симоне гледа право пред себе си.

— Продължавай — моли я Аня.

— През процепа на вратата видях в коридора да стои млада жена. Тя ме гледаше, беше уплашена и ми направи знак да се скрия.

Симоне набръчква чело.

— Отидох в антрето и видях Сим… да лежи там на пода… имаше толкова много кръв и през цялото време течеше още, очите му трепереха и той се опитваше да движи ръцете си…

Гласът на Симоне пресипва и Ерик забелязва, че тя се бори да не се разплаче. Той би искал да утеши жена си, да я подкрепи, да хване ръката й и да я прегърне. Но не знае дали тя няма да го отблъсне, или да се ядоса, ако се опита.

— Да направим ли почивка? — благо пита Аня.

— Аз… аз…

Симоне млъква и със силно треперещи ръце вдига чашата вода към устните си. Преглъща трудно и прокарва ръка по очите си.

— Външната врата беше заключена със секретното резе — продължава тя с по-сигурен глас. — Момичето каза, че ключът е при него в кухнята, затова аз се промъкнах в стаята на Бенджамин и включих компютъра.

— Включила си компютъра. Защо? — пита Аня.

— Исках той да мисли, че съм в стаята, да чуе звука от компютъра и да отиде там.

— За кого говориш?

— За Йозеф — отговаря тя.

— Йозеф Ек ли?

— Да.

— Откъде знаеше, че е той?

— Тогава не знаех.

— Разбирам — казва Аня. — Продължавай.

— Включих компютъра и се скрих в банята. Когато чух, че влизат в стаята на Бенджамин, се промъкнах в кухнята и взех ключа. Момичето през цялото време се опитваше да подлъже Йозеф да търси на различни места, за да го забави, чувах ги, но мисля, че случайно се бутнах в някаква картина в антрето, защото изведнъж Йозеф се появи. Момичето се опита да го спре, хвана се за краката му и…

Тя преглъща трудно.

— Не знам, той се освободи от нея. Тогава момичето се престори, че е ранено, намаза се с кръвта на Сим, легна и се престори на мъртва.

За момент настъпва тишина. Симоне има вид, като че й е трудно да диша.

— Продължавай, Симоне — тихо я подканва Аня.

Симоне кима и разказва кратко:

— Йозеф я видя, върна се и когато се наведе, тя го наръга с ножа отстрани.

— Видя ли кой наръга Сим Шулман?

— Йозеф.

— Видя ли го?

— Не.

В стаята става тихо.

— Евелин Ек ми спаси живота — прошепва Симоне.

— Искаш ли да добавиш нещо?

— Не.

— Тогава ти благодаря за сътрудничеството и обявявам разпита за приключен — завършва жената и протяга блестящата си ръка, за да изключи записа.

— Чакай — казва Юна. — Кой се обади?

Симоне го поглежда учудено. Като че ли отново го беше забравила.

— Кой ти се обади по телефона?

Тя поклаща глава.

— Не знам, дори не знам къде остана телефонът, аз…

— Няма значение — спокойно казва Юна. — Ще го намерим.

Аня Ларшон изчаква малко, поглежда ги въпросително и спира касетофона.

Без да поглежда никого, Симоне става от стола и бавно излиза през вратата. Ерик кима набързо на Юна и тръгва след нея.

— Чакай — казва той.

Тя спира и се обръща.

— Чакай, просто искам…

Той млъква, гледа откритото й ранимо лице, бледите светлокафяви лунички, широката уста и светлите зелени очи. Без думи, те се прегръщат, уморени и тъжни.

— Няма нищо — казва той. — Няма нищо.

Целува косата й, къдравата, медноруса коса.

— Вече нищо не знам — прошепва тя.

— Мога да питам дали имат някаква стая, където да си починеш.

Тя бавно се освобождава от него и поклаща глава.

— Ще потърся мобилния си телефон — сериозно казва тя. — Трябва да знам кой е звънял, когато Шулман е вдигнал.

Юна излиза от стаята за разпит с преметнато на рамо сако.

— Телефонът тук в сградата на полицията ли се намира? — пита Ерик.

Юна кима към Аня Ларшон, която е на път към асансьорите малко по-надолу в коридора.

— Аня сигурно знае.

Ерик тъкмо да се втурне към нея, когато Юна му прави жест с ръка. Изважда телефона си и набира някакъв номер. Виждат как жената спира и отговаря.

— Трябват ни някои хартии от теб, съкровище мое — казва Юна с лековат тон.

С намръщено изражение, тя се обръща и те тръгват към нея.

— Аня беше истински атлет, когато започна работа тук — казва той. — Невероятна плувкиня, бътерфлай, стана осма на Олимпийските игри преди…

— Какви хартии ти трябват? Тоалетна хартия ли? — извиква Аня.

— Не се сърди за…

— Говориш много глупости.

— Просто малко се хваля с теб.

— Да, да — казва тя с лека усмивка.

— Имаш ли списъка с предметите, които сме дали в лабораторията?

— Още не е готов — трябва да слезеш и да провериш.

Връщат се с нея до асансьорите. Кабелите трещят отгоре, а асансьорът скърца, докато слизат надолу. Аня слиза на втория етаж и им маха точно когато вратите се затварят.

На рецепцията на партера седи висок мъж, който напомня на Ерик за негов роднина. Бързо минават по коридор с врати, коркови табла за съобщения и пожарогасители в кутии от плексиглас. В лабораторния отдел е значително по-светло и повечето хора са облечени в лекарски престилки. Юна се здрависва с един много пълен мъж, който се представя като Ериксон и ги въвежда в друга стая. Върху маса със стоманен плот са наредени голям брой предмети. Ерик ги разпознава. Два кухненски ножа с черни петна са поставени в две различни метални купи. Той вижда позната кърпа, килима от антрето, няколко чифта обувки и телефона на Симоне в найлонов плик. Юна посочва телефона.

— Искаме да го погледнем — казва той. — Готов ли си с него?

Пълният мъж отива до списъка, закачен до предметите. Преглежда го и казва забавено:

— Мисля, че да. Да, мобилният телефон е обработен външно.

Юна изважда телефона от найлоновия плик, избърсва го в малко хартия и спокойно го подава на Симоне. Тя съсредоточено отваря списъка с повиквания, промърморва нещо, слага ръка на устата си и заглушава един вик, когато вижда дисплея.

— Бил… бил е Бенджамин — заеква тя. — Последното повикване е от Бенджамин.

Скупчват се около телефона.

Името на Бенджамин примигва няколко пъти, преди батерията на телефона да свърши.

— Шулман говорил ли е с Бенджамин? — пита Ерик с повишен глас.

— Не знам — жално казва тя.

— Но нали той е вдигнал? Само това питам.

— Аз бях под душа и мисля, че взе телефона, преди да…

— Нали, по дяволите, видя, дали повикването е пропуснато или…

— Не беше пропуснато — прекъсва го тя. — Но не знам дали Сим е успял да чуе нещо, преди да отвори вратата на Йозеф.

— Не искам да звуча гневно — казва Ерик с престорено спокойствие. — Но трябва да разберем дали Бенджамин е казал нещо.

Симоне се обръща към Юна:

— Не се ли записват всички разговори в днешно време? — пита тя.

— Може да отнеме седмици да го издирим — отговаря той.

— Но…

Ерик слага ръка на рамото на Симоне и казва:

— Трябва да говорим с Шулман.

— Не можем, той е в кома — разстроено казва тя. — Казах ти, че е в кома.

— Ела с мен — казва Ерик на Симоне и излиза от стаята.