Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (52)

50.

Неделя сутрин, двайсети декември, последната неделя преди Коледа

Вали гъст, гъст сняг. Преспи от сняг са покрили терминалите на летище Арланда. Пистите за приземяване се чистят непрекъснато от коли, които идват и си отиват. Ерик стои до големия прозорец и гледа към лента с куфари, които се изкачват нагоре и влизат в голям шарен самолет.

Симоне идва с кафе и чиния с коледни кифлички и джинджифилови курабийки. Тя поставя двете чаши с кафе пред Ерик и после кима към големия прозорец, гледащ към самолетите. Те наблюдават редица стюардеси на път към самолета. Всичките имат червени коледни шапчици и изглеждат прекалено притеснени от кишата под краката си.

На прозореца в кафенето на летището стои едно джудже, което ритмично поклаща хълбоци. Батерията като че е на път да се изтощи, движенията му стават все по-спазматични, насечени. Ерик среща погледа на Симоне. Тя повдига иронично вежди при вида на клатещото се джудже.

— Почерпиха ни с кифличките — казва тя и след това си спомня. — Последната неделя преди Коледа, днес е последната неделя преди Коледа.

Те се гледат, без да знаят какво да кажат. Симоне изведнъж потръпва и добива измъчен вид.

— Какво има? — пита Ерик.

— Коагулационния препарат — глухо казва тя. — Забравихме… ако той е там, ако е жив…

— Симоне, аз…

— Минало е прекалено много време… той няма да може да си стои на краката…

— Симоне, аз го взех — казва Ерик. — Взел съм го с мен.

— Наистина ли?

— Кенет ми напомни, обади се от болницата.

Симоне си спомня как беше откарала Кенет у дома, как го беше видяла да излиза от колата и след това да пада право в снежната киша. Мислеше, че се е спънал, но когато изтича, за да го вдигне, той беше почти в безсъзнание. Беше го закарала до болницата, където го бяха сложили на носилка, рефлексите му бяха слаби и зениците му реагираха бавно. Лекарят смяташе, че става дума за комбинация от последствия от мозъчното сътресение и ужасно пренапрягане.

— Как е той? — пита Ерик.

— Вчера, когато бях там, спеше, но лекарят, изглежда, не смята, че има особена опасност.

— Добре — казва Ерик, гледа механизираното джудже и след това, без да каже дума, взема червената коледна салфетка и я слага върху него.

Салфетката се клати ритмично напред-назад, като призрак. Симоне започва да се смее, трохи от джинджифиловата курабийка политат върху якето на Ерик.

— Извинявай — изскимтява тя, — просто изглежда толкова перверзно. Едно лудо секс джудже, което…

Тя отново се залива от смях и се превива на две върху масата. После започва да плаче. След известно време спира, изсеква се, избърсва лицето си и отпива от кафето.

Устните й се изкривяват и в същото време Юна Лина идва до тяхната маса.

— Полицаи от Умео са тръгнали натам — казва той направо.

— Имаш ли радиовръзка с тях? — пита Ерик веднага.

— Аз не, те се свързват с…

Юна млъква внезапно, виждайки салфетката, която виси върху танцуващото джудже. Чифт кафяви пластмасови ботуши се подават изпод хартията. Симоне обръща глава, тялото й започва да се тресе от смях или плач, или от смесица от двете. Тя изглежда, сякаш ще се задави. Ерик се изправя рязко и я отвежда настрани.

— Пусни ме — казва тя между гърчовете.

— Само искам да ти помогна, Симоне. Ела, да излезем оттук.

Отварят вратата към един балкон и стоят на студения въздух.

— Ще се оправя, благодаря — прошепва тя.

Ерик изчиства снега от парапета и слага едната й длан върху студения метал.

— Сега ще се оправя — повтаря тя. — Сега… се оправя.

Тя затваря очи и залита. Ерик я хваща. Вижда как Юна ги търси с поглед от кафенето.

— Симоне, как си? — прошепва Ерик.

Тя го гледа с присвити очи.

— Никой не ми вярва, когато казвам, че съм толкова уморена.

— И аз съм уморен, аз ти вярвам.

— Ти си имаш хапчетата, нали?

— Да — отговаря той, без желание да се защити.

Лицето на Симоне се сгърчва и Ерик внезапно усеща как топли сълзи се стичат по бузите му. Може би поради това, че е спрял всички хапчета, че вече няма вътрешна защита, че всичко е оголено, открито.

— През цялото това време — продължава той с треперещи устни. — Мислил съм само едно: не може да е мъртъв.

Те стоят съвсем неподвижни и се прегръщат. Снегът пада на едри снежинки около тях. Лъскав сив самолет излита в далечината със силен тътен. Когато Юна почуква на стъклото до площадката, и двамата се сепват. Ерик отваря и Юна излиза. Той се прокашля.

— Мислех си, че трябва да знаете, че сме идентифицирали тялото в къщата на Лидия.

— Кой беше?

— Не е дете на Лидия… Момчето изчезнало от семейството си преди тринайсет години.

Ерик кима и чака. Юна въздиша тежко:

— Останки от изпражнения и урина показват, че…

Той поклаща глава.

— Показват, че детето е живяло там доста дълго време, вероятно три години, преди да му бъде отнет животът.

Настъпва тишина. Снегът навява, свистящ и мрачен, върху тях. Чува се далечният рев на излитащите самолети.

— С други думи, ти, Ерик, си имал право… Лидия е имала дете в клетка, което смятала за свое.

— Да — беззвучно казва Ерик.

— Убила детето, когато разбрала какво е разказала под хипноза, какво означавало това и какво е щяло да последва.

— Всъщност смятах, че съм сгрешил, приех, че е така — казва Ерик глухо и поглежда към зимната писта за кацане.

— Затова ли си се отказал? — пита Юна.

— Да — отговаря той.

— Мислел си, че си сгрешил, и си обещал никога повече да не хипнотизираш — казва Юна.

Симоне прокарва трепереща ръка по челото си.

— Лидия те е видяла, когато си нарушил обещанието. Видяла е Бенджамин — тихо казва тя.

— Не, тя трябва да ни е следила през цялото време — прошепва Ерик.

— Лидия е изписана от Улерокер преди два месеца — казва Юна. — Тя се е доближавала към Бенджамин предпазливо — може би я е възпирало твоето обещание да не хипнотизираш.

Юна смята, че Лидия е обвинявала Йоаким Самюелсон за аборта в поправителния дом, който я е довел до стерилност. Затова взела сина му, Йохан. После Лидия решила, че хипнозата на Ерик е причината, която я принудила да убие Йохан, затова, когато Ерик започнал отново да хипнотизира, тя отвлякла Бенджамин.

Лицето на Ерик е много сериозно, стегнато и затворено. Отваря уста, за да обясни, че вероятно е спасил живота на Евелин, нарушавайки обещанието си, но не го прави, защото един полицай идва при тях.

— Трябва да тръгваме — кратко казва мъжът. — Самолетът излита след десет минути.

— Говори ли с полицията в Доротеа? — пита Юна.

— Не могат да се свържат с патрулката, отишла до къщата — отговаря полицаят.

— Защо?

— Не знам, но казват, че се опитват от петдесет минути.

— По дяволите, тогава трябва да изпратят подкрепление — казва Юна.

— Казах им, но те искаха да изчакат.

Когато тръгват към чакащия ги самолет, който ще ги закара до Южна Лапландия, до летището във Вилхелмина, Ерик изведнъж усеща странно, кратко облекчение: през цялото време е бил прав.

Вдига лице към падащия сняг. Вихрушката на моменти утихва и пак се усилва. Симоне се обръща и хваща ръката му.