Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (34)

32.

Понеделник следобед, четиринайсети декември

Денят е вледеняващо студен, небето високо и синьо. Хората се движат, потънали в себе си. Уморени деца се връщат от училище вкъщи. Кенет спира пред магазина Севън-Илевън на ъгъла. На витрината му приканва предложение за кафе и коледна шафранова кифличка. Той влиза и застава на опашката, когато телефонът му иззвънява. Поглежда дисплея и вижда, че е Симоне, натиска копчето със зелената слушалка и отговаря.

— Навън ли си била, Сиксан?

— Наложи се да отида до галерията. После имах работа, която…

Тя рязко млъква.

— Чух твоето съобщение току-що, татко.

— Спала ли си? Звучиш…

— Да. Не, малко поспах.

— Добре — казва Кенет.

Среща уморения поглед на продавачката и посочва табелката с предложението.

— Проследили ли са разговора с Бенджамин? — пита Симоне.

— Още не съм получил отговор. Най-рано довечера, казаха те. Тъкмо смятах да им се обадя.

Продавачката поглежда Кенет, за да си избере коя от шафрановите кифлички иска, и той посочва бързо тази, която му се струва най-голяма. Тя я поставя в едно пликче, взима смачканата му двайсетачка и с жест го насочва към автомата за кафе и картонените чашки. Той кимва. Минава покрай остъклените витрини, където се въртят на грил кренвирши. Измъква една от нанизаните чашки, като междувременно продължава разговора със Симоне.

— Вчера си говорил с Нике? — пита тя.

— Той е чудесно момче.

Кенет натиска знака за черно кафе.

— Успя ли да разбереш нещо за Уайлорд?

— Доста.

— А какво по-точно?

— Изчакай секунда — казва Кенет.

Той взима димящата чаша кафе от автомата, поставя капак и после с кафето и пликчето с кифличката се придвижва към една от малките кръгли пластмасови маси.

— Още ли си там? — пита той и се настанява на един не особено стабилен стол.

— Да.

— Струва ми се, че става дума за няколко момчета, които мамят Нике с пари и му казват, че са герои от Покемон.

Кенет вижда мъж с разрошена коса, който бута модерна детска количка. Доста голямо момиче в розова връхна дреха лежи и смуче биберон с уморена усмивка.

— Това свързано ли е с Бенджамин?

— Покемон момчетата ли? Не знам. Може би се е опитал да ги спре — казва Кенет.

— Трябва да говорим с Айда — заявява сериозно Симоне.

— След училище, мислех.

— Какво ще правим сега?

— Всъщност имам адрес — казва Кенет.

— Къде?

— На морето.

— На морето? — пита Симоне.

— Това е единственото, което знам.

Кенет с присвити устни отпива глътка кафе. Отчупва парченце от кифличката и бързо го слага в устата си.

— Къде на морето?

— Близо до Фрихамнен — отговаря Кенет, дъвчейки. — Чак на Лоуден.

— Мога ли да те придружа?

— Готова ли си?

— След десет минути.

— Ще взема колата, оставил съм я при болницата.

— Обади се, когато пристигнеш, аз ще сляза.

— Добре, засега довиждане.

Той взима картонената чашка и остатъка от кифличката и излиза от магазина. Въздухът е сух и много студен. Няколко ученици вървят хванати за ръка. Един велосипедист прекосява улицата на кръстовището между колите. Кенет се спира на пешеходната пътека и натиска бутона на светофара. Има усещането, че е пропуснал нещо важно, че е видял нещо с решаващо значение, но не го е разбрал достатъчно добре. Колите преминават с тътен покрай него. Някакво аварийно превозно средство се чува отдалеч. Отпива малко кафе през отвора на пластмасовия капак и гледа жената, която чака от другата страна на улицата с треперещо куче на каишка. Един камион преминава плътно пред Кенет и земята се тресе от огромната тежест. Чува някакъв хихикащ смях и успява да си помисли, че звучи изкуствено, и веднага след това усеща силен удар в гърба. Прави няколко стъпки напред на шосето, за да не загуби равновесие, обръща се и вижда едно десетгодишно момиче да го гледа с ококорени очи. Сигурно тя го е блъснала, успява да си помисли той, няма никой друг там. В същия миг чува крещящия звук от спирачките на някаква кола и усеща непонятна сила да го връхлита. Някакъв огромен тежък чук удря краката му. Нещо изхрущява във врата му и изведнъж тялото му просто омеква. Всичко изчезва и той потъва в безтегловност и внезапен мрак.

 

 

В асансьора до гаража Ерик си припомня, че след няколко километра беше отбил встрани в канавката на пътя, спря, посочи дървения замък и попита на шега Бенджамин дали би искал да живее там.

— Къде? — попита Бенджамин.

— В дървения замък — беше отговорил той, но вече не си спомняше какво му каза Бенджамин.

Слънцето вече е на път да залезе, косо падащата светлина блести в леда на локвите вода на паркинга на неврологичната клиника. Чакълът върху асфалта хрущи под гумите на колата, когато завива към главния вход.

Ерик, разбира се, си дава сметка за това, колко невероятно е Бенджамин да е имал предвид тъкмо този дървен замък, но не е невъзможно. Той подкарва на север по Е4, като междувременно намаляващата светлина прави светът да изглежда замътен. Мига, за да вижда по-добре. Едва когато сините тонове изпъкват, мозъкът му разбира, че всъщност се здрачава.

Половин час по-късно той вече приближава към дървения замък. Опитал е да се свърже с Кенет четири пъти, за да разбере дали е успял да проследи разговора с Бенджамин, но никой не отговаря и Ерик също не оставя съобщение. Небето над голямото езеро задържа слаба светлина, докато гората е напълно черна. Той бавно кара по тесния път към малкото населено място, което е успяло да се образува около водата. Фаровете на колата преминават върху новопостроени вили, къщи от края на двайсети век и малки вилички, няколко прозореца отразяват светлините и накрая фаровете минават през входна врата с три колела. Той забавя и вижда дървеният замък да се откроява зад висок плет. Ерик минава покрай още няколко къщи и след това паркира отстрани на пътя. Той оставя колата и се връща назад, отваря врата на ограда към заградено място с вила в тъмни тухли, навлиза навътре през тревата и заобикаля къщата. Върху един пилон въжето за знамето плющи и се удря в метала. Ерик се прехвърля през оградата към съседното място, прекосява покрай плувен басейн, покрит с потракващо пластмасово покривало. Големият сегмент на прозорците на ниската къща към езерото е черен. Каменната настилка е покрита от тъмни листа. Ерик ускорява крачките си, вижда вече дървения замък от другата страна на иглолистния плет и се промъква през него.

Мястото е по-прикрито за външни погледи от другите, мисли си той. Една кола минава по пътя, светлината от фаровете осветява няколко дървета и Ерик си мисли за странната фотография на Айда. Жълтата трева и храстите. Приближава се до голямата дървена къща и забелязва, че сякаш син огън гори в една от стаите.

Дървеният замък има високи прозорци с издадени напред стрехи, които изглеждат като плетена дантела, а стъклата им са разделени на множество по-малки квадрати. Изгледът към езерото сигурно е чудесен, мисли си той. Една по-висока шестоъгълна постройка във формата на кула към едното крило и два остъклени еркера с островърхи покриви правят къщата да изглежда като миниатюрен замък от дърво. Външният стенен корниз в основата си е хоризонтален, но линията се прекъсва от фалшив корниз, който създава впечатление за многоизмерност. Вратата е обрамчена с резба: дървени колони и островръх красив покрив.

Когато Ерик се приближава до прозореца, той вижда, че синята светлина идва от телевизор. Някой гледа фигурно пързаляне. Камерите следват завихрени прехвърляния, въртеливи скокове и бързи резки спирания с кънките. Синята светлина пулсира върху стените на стаята. На канапето седи дебел мъж, обут със спортни панталони. Той оправя очилата си и отново се обляга назад. Изглежда, че е сам в стаята. На масата се вижда само една чаша. Ерик се опитва да погледне в съседната стая. Нещо прошумява леко от вътрешната страна на стъклото. Ерик продължава към следващия прозорец и надниква в една спалня с неоправено легло и затворена врата. Намачкани носни кърпи стоят до чаша с вода на нощното шкафче. На стената виси карта на Австралия. Върху ламарината на прозореца капе. Ерик следва външната стена до следващия прозорец. Пердетата са дръпнати. Няма как да се види нещо между тях, но странното потропване отново се чува, заедно с някакъв кликващ звук.

Той върви по-нататък, заобикаля шестоъгълната постройка на кулата и надниква след това в една столова. Тъмна мебелировка се вижда насред блестящия дървен под. Нещо подсказва на Ерик, че тя се използва много рядко. Пред витринен шкаф се вижда черен предмет на пода. Калъф за китара. Чува се дрънчащ звук. Ерик се накланя напред към стъклото, с ръце се опитва да изолира отражението на сивото небе и вижда голямо куче да тича срещу него по пода. Кучето тупва върху прозореца, надига се към стъклото и лае. Ерик отстъпва заднешком, спъва се в една саксия, бързо заобикаля къщата и чака с разтуптяно сърце.

След малко кучето престава да лае. Запалва се външното осветление, след което отново се гаси. Ерик не разбира какво прави тук. Чувства се ужасно сам. Не знае какво да направи. Разбира, че е по-добре да се върне обратно в стаята си в Каролинския институт, и тръгва към предната страна на дървения замък и към площадката пред входа.

Когато заобикаля къщата, той вижда човек пред осветения вход. На стълбите стои дебелият мъж с пухено яке. Лицето му веднага придобива тревожен вид, когато вижда Ерик. Може би бе очаквал дете, което си прави шеги, или пък някоя сърна.

— Здравейте — казва Ерик.

— Това е частна собственост — извиква мъжът с пресипнал глас.

Кучето започва да лае зад затворената външна врата. Ерик се доближава и открива, че пред къщата стои жълта спортна кола. Тя има само две места, а багажникът очевидно е прекалено малък, за да побере човек.

— Това порше твое ли е? — пита Ерик.

— Да, мое е.

— Имаш ли и други коли?

— Защо те интересува?

— Синът ми изчезна — отговаря сериозно Ерик.

— Нямам други коли — заявява мъжът. — Окей ли е?

Ерик си записва номера на колата.

— Може ли да си тръгваш?

— Да — отговаря Ерик и тръгва към оградата.

Стои известно време в мрака на пътя и гледа дървения замък, преди да се върне в колата си. Изважда малката дървена кутийка с папагала и туземеца, изсипва няколко малки хапчета в дланта си, брои ги с палеца си, кръгли и гладки, хлъзгави, и след това ги слага в устата си.

След кратко колебание той набира номера на Симоне и чува сигналите. Мисли си, че тя положително е у дома при Кенет, яде сандвич с колбас и маринована краставичка. Сигналите звучат проточено в тишината. Ерик си представя апартамента на улица Лунтмакаргатан, антрето с външните дрехи, плафониерата на стената, кухнята с тясната продълговата дъбова маса, столовете. Пощата е струпана пред входната врата на килимчето в антрето, купчина от сметки, вестници, ламинирани рекламни брошури. Когато се чува сигналът от телефона, той не оставя никакво съобщение, просто прекъсва разговора, завърта ключа на колата, обръща и тръгва обратно към Стокхолм.

Няма никой, към когото мога да се обърна, мисли си той и в същото време вижда иронията в това. Той, който е посветил толкова много години на изследванията на груповата динамика и колективната психотерапия, изведнъж е изолиран и самотен. Няма един-единствен човек, към когото да може да се обърне, с когото да иска да говори. И все пак силата в колективното беше онова, което го изтласка напред в професията. Започна да разбира този факт — че хората, които са преживели война, с много по-голяма лекота превъзмогват травмите си от онези, които са преживели сами същия вид насилие. Искаше да разбере как става така, че индивидите в една група, които са били измъчвани, лекуваха раните си по-добре в сравнение със самотни хора. Какво е това в общността, което облекчава болката, беше се питал той. Дали това е отразяването, канализирането, нормализирането или действителната солидарност?

Навън в жълтата светлина на шосето той набира номера на Юна. След петия сигнал се отказва и опитва на мобилния номер.

— Да, Юна е — чува се небрежен отговор.

— Здравей, Ерик се обажда. Не сте намерили Йозеф Ек?

— Не — въздиша Юна.

— Той очевидно следва напълно собствени модели.

— Вече го казах и ще продължа да го повтарям, Ерик. Би трябвало да се съгласиш да те охраняваме.

— Имам други приоритети.

— Знам.

Настъпва мълчание.

— Бенджамин не се ли е обаждал пак? — пита Юна на своя трогателен шведски.

— Не.

Ерик чува някакъв глас на фона, може би от телевизор.

— Кенет щеше да проследи разговора, обаче той…

— Чух това, обаче може би ще отнеме време — казва Юна. — Трябва да се изпрати техник точно на тази станция, тъкмо в тази базова централа.

— Но тогава поне ще знаят за коя централа става дума.

— Мисля, че операторът може да се свърже направо — отговаря Юна.

— Можеш ли да разбереш това? Коя е базовата станция?

За малко настъпва мълчание. След това той чува сдържания глас на Юна:

— Защо не говориш с Кенет?

— Не мога да го открия.

Юна въздиша тежко.

— Ще го проверя, но не се надявай прекалено.

— Какво имаш предвид?

— Ами това, че вероятно става дума за базова станция в Стокхолм и в такъв случай това нищо няма да покаже, преди техник да уточни позицията.

Ерик го чува да прави нещо, чува се звук като от отвинтването на капака на стъклен буркан.

— Ще ти направя малко зелен чай, мамо — казва Юна кратко.

Чува се шум от течаща вода и след това спира.

Ерик сдържа дъха си за секунда. Той знае, че Юна трябва да се концентрира преди всичко върху бягството на Йозеф Ек, знае, че случаят на Бенджамин по никакъв начин не е уникален за полицията, тийнейджър, който е изчезнал от дома си, е далеч от обичайните дела на Държавната криминална полиция. Но той трябва да попита, просто не може да не го направи.

— Юна — казва Ерик, — можеш ли да поемеш случая с отвличането на Бенджамин, за мен е много важно, това би означавало…

Той млъква, челюстите го болят, стискал ги е силно, без сам да забележи.

— И двамата знаем — продължава Ерик, — че това не е обикновено изчезване. Някой инжектира Симоне и Бенджамин с упойващо вещество, което се използва в хирургията. Знам, че за теб на първо място стои търсенето на Йозеф Ек, и разбирам, че Бенджамин вече не е твоят случай, сега, когато връзката към Йозеф отпадна, но може би се е случило нещо много по-ужасно…

Млъква, прекалено развълнуван, за да може да продължи.

— Разказах ти за болестта на Бенджамин — едва успява да говори. — Ако до два дена само неговата кръв не получи защита от препарата, който му помага за коагулацията, и ако след седмица нещата продължават така, то кръвоносните съдове ще бъдат толкова напрегнати, че той, може би, ще се парализира, или пък ще получи кръвоизлив в мозъка или в белите дробове, когато кашля.

— Нещата трябва да се оправят — казва Юна.

— Можеш ли да ми помогнеш?

Молбата на Ерик безпомощно увисва в пространството. Тя няма значение. На драго сърце би паднал на колене, за да помоли за помощ. Ръката, която държи слушалката, е мокра и хлъзгава от пот.

— Не мога просто да превзема едно предварително разследване от стокхолмската полиция — казва Юна.

— Името му е Фредрик Стенсунд, изглежда добър, но няма да напусне топлата си канцелария.

— Със сигурност знаят какво правят.

— Не ме залъгвай — изрича Ерик.

— Не вярвам, че мога да поема случая — казва тежко Юна. — Няма какво да се направи по този въпрос. Но на драго сърце ще се опитам да ти помогна. Трябва да седнеш и да помислиш върху това, кой може да е отвлякъл Бенджамин. Може да е някой, който просто те е видял върху рекламните страници на вестниците. Но може да бъде и някой, когото познаваш. Ако нямаш заподозрян извършител, нямаш случай, не разполагаш с нищо. Трябва да помислиш, да минеш през живота си много пъти, всички, които познаваш, всички, които познава Симоне, всички, които Бенджамин познава. Да минеш през съседи, роднини, колеги, пациенти, конкуренти, приятели. Има ли някой, който те е заплашвал? Който е заплашвал Бенджамин? Опитай се да си спомниш. Може би става дума за импулсивна постъпка, а може да бъде планирано в продължение на години. Помисли си много добре, Ерик. Обади ми се след това.

Ерик отваря уста, за да помоли Юна още веднъж да поеме случая, но не успява да каже нищо, преди да чуе кликването в ухото си. Той седи в колата си и наблюдава тичащия напред асфалтов път с горящи очи.