Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (31)

29.

Неделя следобед, тринайсети декември, Лусия

Кенет седи в колата пред входа на Айда в Сундбюберг и размишлява върху странните заплахи в компютъра на Бенджамин: „Нике казва, че Уайлорд е ядосан, че е отворил уста срещу теб“. „Не оставяй Нике да ходи до морето.“ Мисли колко пъти през живота си се е докосвал до страха. Сам знае какво представлява, защото няма човек, който да не изпитва страх.

Къщата на Айда е доста малка, само три етажа. Изглежда изненадващо идилична, старовремска и вдъхваща сигурност. Поглежда снимката, която му даде Симоне. Момиче с пиърсинг и черен грим около очите. Той се чуди защо му е трудно да си я представи в тази къща, седнала на кухненската маса, в стая, в която плакатите с коне са сменени с плакати на Мерилин Менсън.

Кенет се кани да слезе от колата и да се промъкне до балкона, който според него е на Айда, но се спира, когато вижда фигура на едър човек да се движи напред-назад по пътеката зад къщите.

Изведнъж вратата се отваря. Айда излиза. Изглежда, бърза. Тя се оглежда през рамо, вади кутия цигари от чантата си, взима една цигара с устни направо от кутията, запалва я и пуши, без да забавя крачка. Кенет я проследява в посока към станцията на метрото. Смята да говори с нея, когато разбере накъде е тръгнала. Един автобус минава с трясък и отнякъде се чува кучешки лай. Изведнъж Кенет вижда как високата фигура, която се движеше зад къщите, се втурва към Айда. Тя сигурно го е чула, защото се обръща. Той се приближава тичешком. Тя изглежда щастлива, цялото й лице се усмихва: бледо напудрените бузи и гримираните в черно очи изведнъж са напълно детски. Фигурата скача с два крака пред нея. Тя го потупва по бузата и той я прегръща. Те целуват върховете на носовете си и после Айда маха за довиждане. Кенет се приближава и предполага, че голямата фигура трябва да е брат й. Той стои неподвижно и гледа след Айда, маха малко и после се обръща. Кенет вижда лицето на момчето, кротко и открито. Едното му око е силно кривогледо. Кенет спира под една улична лампа и чака. Момчето се приближава с големи, тежки крачки.

— Здравей, Нике — казва Кенет.

Нике се спира и го поглежда уплашено. В ъгълчетата на устата му се е събрала слюнка.

— Не може — казва той бавно и очакващо.

— Казвам се Кенет и съм полицай. Или по-скоро, малко съм остарял и съм пенсионер, но това не променя нищо, все пак съм полицай.

Момчето се усмихва учудено.

— Имаш ли пистолет тогава?

Кенет поклаща глава.

— Не — лъже той. — И полицейска кола нямам.

Момчето става сериозно.

— Когато остаря ли ти ги взеха?

Кенет кима.

— Да.

— За да хванеш крадците ли си дошъл? — пита Нике.

— Какви крадци?

Нике си дърпа ципа.

— Понякога ми взимат разни неща — казва той и рита земята.

— Кой ти ги взима?

Нике го гледа нетърпеливо:

— Крадците.

— Да, вярно.

— Шапката ми, часовника, един хубав камък с блестящ ръб.

— Страх ли те е от някого?

Той клати глава.

— Значи всички тук са добри? — пита Кенет след малко.

Момчето диша тежко и гледа след Айда.

— Сестра ми търси най-лошото чудовище.

Кенет кима към кафенето до метрото.

— Искаш ли нещо за пиене?

Момчето тръгва с него и му разказва:

— Съботите ще работя в библиотеката. Закачам дрехите на хората в гардероба и им давам листчета с номерца, хиляди различни номера.

— Браво на теб — казва Кенет и поръчва две бутилки кока-кола.

Нике го гледа доволен и моли за още една сламка. После отпива, оригва се, отново отпива и пак се оригва.

— Какво имаше предвид, като каза онова за сестра ти? — спокойно пита Кенет.

Нике сбръчква чело.

— Онова момче. Момчето на Айда. Бенджамин. Нике не го е виждал днес. Но преди беше толкова ядосан, толкова ядосан. Айда плака.

— Бенджамин ли беше ядосан?

Нике поглежда Кенет учудено.

— Бенджамин не е ядосан, той е добър. Айда се радва и се смее.

Кенет гледа голямото момче.

— Кой тогава беше ядосан, Нике? Кой беше ядосан?

Изведнъж Нике изглежда притеснен. Той гледа бутилката и търси нещо.

— Не трябва да взимам неща…

— Този път може, обещавам — казва Кенет. — Кой беше ядосан?

Нике се почесва по врата и избърсва слюнката от устата си.

— Уайлорд, който има ей толкова голяма уста.

Нике показва с ръце.

— Уайлорд ли?

— Той е зъл.

— Къде отиваше Айда, Нике?

Бузите на момчето треперят, когато казва:

— Тя не може да открие Бенджамин, това не е хубаво.

— Но къде отиваше сега?

Клатейки глава, Нике има вид, като че ли ще се разплаче:

— О-о-о, не трябва да разговарям с непознати чичковци…

— Виж, Нике, аз не съм обикновен чичко — казва Кенет, изважда портфейла си и намира своя снимка в полицейска униформа.

Нике разглежда внимателно снимката. После казва сериозно:

— Айда отива към Уайлорд сега. Страхува се, че е ухапал Бенджамин. Уайлорд си отваря устата ей толкова.

Нике показва с ръце отново и Кенет се опитва да звучи напълно спокоен, когато казва:

— Знаеш ли къде живее Уайлорд?

— Аз не трябва да ходя до морето, дори да го доближавам.

— Как се стига до морето?

— С автобуса.

Нике намира нещо в джоба си и шепне сам на себе си.

— Уайлорд си игра с мен веднъж, когато щях да платя — казва той и се опитва да се усмихне. — Той само се шегуваше. Те ме излъгаха да изям нещо, което не трябва да се яде.

Кенет чака. Нике се изчервява и си играе с ципа си. Под ноктите му има мръсотия.

— Какво изяде? — пита Кенет.

Бузите на момчето отново се разтреперват силно.

— Аз не исках — отговаря то и няколко сълзи се стичат по широкото му лице.

Кенет потупва Нике по рамото и се опитва да запази гласа си спокоен и сигурен, когато казва:

— Този Уайлорд, изглежда, е много лош.

— Лош е.

Кенет забелязва, че Нике има нещо в джоба, което през цялото време опипва.

— Аз съм полицай, знаеш, и казвам, че никой не може да е лош към теб.

— Прекалено стар си.

— Но съм силен.

Нике изглежда по-весел.

— Може ли още една ко̀ла?

— Ако искаш.

— Да, моля.

— Какво имаш в джоба? — пита Кенет и се опитва да звучи безразличен.

Нике се усмихва.

— Това е тайна — казва той.

— Така ли? — казва Кенет и не пита повече.

Нике се хваща на въдицата.

— Не искаш ли да знаеш?

— Не трябва да ми казваш, ако не искаш, Нике.

— О-о-о — казва той. — Не можеш да познаеш какво е.

— Не мисля, че е нещо особено.

Нике изважда ръка от джоба си.

— Ще ти кажа какво е.

Той разтваря юмрук.

— Това е силата ми.

В ръката на Нике има малко пръст. Кенет гледа въпросително към момчето, а то само се усмихва.

— Аз съм земен покемон — доволно казва той.

Затваря юмрук и го слага обратно в джоба си.

— Знаеш ли какви са ми силите?

Кенет поклаща глава и забелязва, че мъж с остра глава минава покрай тъмната мокра фасада от другата страна на улицата. Изглежда, като че ли търси нещо, носи бастун в ръка, с който ръчка нещо по земята.

Изведнъж Кенет се сеща, че може би мъжът иска да погледне в прозорците на долния етаж. Мисли, че трябва да отиде там и да го пита какво прави. Но Нике е сложил дланта си върху ръката му:

— Знаеш ли какви са ми силите? — повтаря момчето.

Кенет неохотно изпуска мъжа от поглед. Нике започва да брои на пръсти, докато говори:

— Мога да се справя с всички електрически покемони, огнени покемони, отровни покемони, каменни покемони и стоманени покемони. Те не могат да ме победят. С тях съм сигурен. Но не мога да се бия с летящи покемони, нито с тревни покемони и покемони насекоми.

— Така ли? — пита Кенет разсеяно и му се струва, че мъжът спира пред един прозорец. Изглежда, като че ли се преструва, че търси нещо, но всъщност се навежда към прозореца.

— Слушаш ли? — притеснено пита Нике.

Кенет се опитва да му се усмихне окуражаващо. Но когато обръща поглед към прозореца, мъжът е изчезнал. Кенет присвива очи към прозореца на първия етаж, но не може да види дали е отворен.

— Не понасям вода — тъжно казва Нике. — Водата е най-лоша, не понасям вода, много ме е страх от вода.

Кенет се освобождава внимателно от ръката му.

— Изчакай малко — казва той и прави няколко крачки към прозореца.

— Колко е часът? — пита Нике.

— Часът ли? Шест без петнайсет…

— Тогава трябва да тръгвам. Той ще се ядоса, ако закъснея.

— Кой ще се ядоса? Баща ти ли ще се ядоса?

Нике се смее.

— Та аз нямам баща!

— А майка ти?

— Не, Ариадос ще се ядоса, ще идва да взима неща.

Нике гледа колебливо към Кенет, после свежда поглед и пита:

— Ще ми дадеш ли пари? Защото, ако нямам достатъчно, той трябва да ме накаже.

— Чакай малко — казва Кенет, който е започнал да внимава какво казва Нике. — Уайлорд ли иска пари от теб?

Те излизат заедно от кафенето и Кенет повтаря въпроса си:

— Уайлорд ли иска пари?

— Глупав ли си? Уайлорд? Той би ме погълнал… но те… другите, те могат да плуват към него.

Нике поглежда зад себе си. Кенет повтаря:

— Кой иска пари?

— Ариадос, нали ти казах — нетърпеливо отговаря момчето. — Имаш ли пари? Мога да направя нещо, ако ми ги дадеш. Мога да ти дам малко сила…

— Няма нужда — казва Кенет и изважда портфейла си. — Двайсет крони стигат ли?

Нике се смее очарован, пъха банкнотата в джоба си и започва да тича по улицата, без да каже „Довиждане“.

Кенет стои неподвижно и се опитва да разбере какво е казало момчето. Не може да свърже това, което Нике му разказа, в цялостна картина, но все пак тръгва след него. Когато заобикаля ъгъла, Нике седи и чака на светофара. Става зелено и той пресича бързо. Изглежда, е тръгнал към библиотеката до квадратния площад. Кенет го следва по улицата, застава до един банкомат и изчаква. Нике отново е спрял. Той крачи нетърпеливо около фонтана пред библиотеката. Мястото е слабо осветено, но въпреки това Кенет вижда как Нике през цялото време опипва пръстта в джоба на панталона си.

Изведнъж едно по-малко момче минава право през храстите до сградата на държавните зъболекари и излиза на площада. То се приближава към Нике, спира пред него и казва нещо. Нике веднага ляга на земята и подава парите. Момчето ги брои и после потупва Нике по главата. После изведнъж хваща Нике за яката, влачи го до фонтана и натиска лицето му във водата. Кенет понечва да се затича натам, но се принуждава да стои неподвижен. Тук е, за да намери Бенджамин. Не трябва да изплаши момчето, което може би е Уайлорд или би могло да го отведе до Уайлорд. Кенет стои с напрегнати, стиснати челюсти и брои секундите, преди да се втурне към тях. Нике рита и размахва крака и той вижда необяснимото спокойствие по лицето на другото момче, когато го пуска. Нике седи на земята до фонтана, кашля и се оригва. Момчето потупва за последно Нике по рамото и си тръгва.

Кенет бърза след него през храстите и надолу по калната наклонена поляна, водеща до една пътека. Следва го покрай висок жилищен комплекс и до един вход, ускорява крачка и хваща вратата, преди да се затвори. Кенет се качва в асансьора и вижда, че копчето на шестия етаж свети. Той също слиза на шестия етаж, преструва се, че търси нещо в джобовете си, вижда как момчето отива до една врата и изважда ключ.

— Момче — казва Кенет.

Момчето не реагира и Кенет отива до него, хваща якето му и го обръща.

— Пусни ме, старче — казва момчето и го гледа в очите.

— Знаеш ли, че е забранено да изнудваш хора за пари?

Кенет се вглежда в неговите празни, неочаквано спокойни очи.

— Фамилията ти е Йохансон — изрича Кенет, след като е погледнал вратата.

— Да — усмихва се той. — Ти как се казваш?

— Кенет Стренг, криминален инспектор.

Момчето стои и го гледа, без да показва никакъв страх.

— Колко пари си взел от Нике?

— Не взимам пари, понякога ми дават пари, но аз не взимам нищо, всички са доволни, никой не е тъжен.

— Смятам да говоря с родителите ти.

— Така ли?

— Да го направя ли?

— Моля те, не го прави — шеговито казва момчето.

Кенет звъни на вратата и след малко тя се отваря от дебела, загоряла от слънцето жена.

— Здравейте — казва Кенет. — Аз съм криминален инспектор и се страхувам, че синът ви се е забъркал в неприятности.

— Синът ми ли? Аз нямам деца — казва тя.

Кенет вижда как момчето се усмихва, гледайки към пода.

— Не познавате ли това момче?

— Може ли да видя полицейската ви значка? — пита дебелата жена.

— Това момче е…

— Той няма значка — прекъсва го момчето.

— Напротив, имам — лъже Кенет.

— Той не е никакъв полицай — усмихва се момчето и изважда портфейла си. — Ето я картата ми за градския транспорт, повече съм полицай, отколкото…

Кенет изтръгва портфейла от ръцете му.

— Върни ми го.

— Само ще погледна — отговаря Кенет.

— Той каза, че иска да ме целуне по пишката — казва момчето.

— Ще се обадя в полицията — отговаря жената с уплашен глас.

Кенет натиска копчето на асансьора. Жената се оглежда, затичва се и започва да тропа по другите врати във входа.

— Той ми даде пари — казва момчето на жената. — Но аз не исках да тръгна с него.

Вратите на асансьора се разтварят. Един съсед отваря със синджира.

— В бъдеще остави Нике на мира — тихо казва Кенет.

— Той е мой — отговаря момчето.

Жената повиква полиция. Кенет влиза в асансьора, натиска зеленото копче и вижда как вратите се затварят. Той разбира, че момчето е забелязало, че го е проследил от фонтана, само го беше примамило със себе си през някакъв вход до напълно непозната врата. Асансьорът се движи бавно надолу, лампата присветва, стоманените въжета над него боботят.

Кенет поглежда в портфейла на момчето: има почти хиляда крони, бонус карта от видеотека, карта за градски транспорт и една смачкана синя визитка, на която пише: Морето, улица Лудсвеген 18.