Серия
Криминален инспектор Юна Лина (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hypnotisören, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)
Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Ларш Кеплер. Хипнотизаторът

Шведска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

Редактор: Гергана Рачева

Коректор: Снежана Бошнакова

Дизайн на корицата: Вихра Стоева

ISBN: 978-954-2958-41-3


1.

Нощта срещу осми декември

Когато телефонът иззвъня, Ерик Мария Барк рязко бива изтръгнат от съня си. Преди да се е разсънил напълно, се чува да казва с усмивка:

— Балони и серпантини.

Сърцето му бие силно от внезапното събуждане. Ерик не знае какво е имал предвид с думите си, няма никаква представа какво е било съдържанието на съня.

За да не събуди Симоне, се измъква тихо от спалнята, затваря вратата и чак тогава вдига телефона.

— Да, Ерик Мария Барк.

Криминален инспектор Юна Лина го пита дали е достатъчно буден, за да чуе важна информация. Докато слуша инспектора, мислите му все още пропадат в тъмната бездна, която сънят е оставил след себе си.

— Чувал съм, че сте опитен в лечението на остри травми — казва Юна Лина.

— Да — съвсем кратко отговаря Ерик.

Гълта едно обезболяващо хапче, докато слуша разказа. Инспекторът обяснява, че се налага да разпита един свидетел. Петнайсетгодишно момче е станало свидетел на двойно убийство. Проблемът е, че момчето е сериозно пострадало. Състоянието му е нестабилно, намира се в шок и е в безсъзнание. През нощ-та е преместено от неврологията в Худинге в неврохирургията на университетската болница в Солна.

— Кой е дежурният лекар? — пита Ерик.

— Даниела Ричардс.

— Тя е изключително компетентна и съм сигурен, че ще успее…

— Тя настоя да ви се обадя — прекъсва го инспекторът. — Има нужда от вашата помощ и като че ли е доста спешно.

Ерик се връща в спалнята, за да си вземе дрехите. Лъч светлина от една улична лампа се прокрадва между двете щори. Симоне лежи по гръб и го гледа със странен, празен поглед.

— Не исках да те будя — тихо казва той.

— Кой беше? — пита тя.

— Един полицай… полицейски инспектор, не чух как се казва.

— За какво става въпрос?

— Трябва да отида до Каролинската болница — отговаря той. — Имат нужда от помощ с едно момче.

— Колко е часът изобщо?

Тя поглежда будилника и затваря очи. Той вижда, че по покритите й с лунички рамене са се отпечатали линии от гънките на чаршафа.

— Заспивай, Сиксан — прошепва той.

Ерик изнася дрехите си в антрето, пали лампата и се облича набързо. Лъскаво стоманено острие проблясва зад него. Ерик се обръща и вижда, че синът му е закачил кънките си на дръжката на входната врата, за да не ги забрави. Въпреки че бърза, Ерик отива до гардероба, изважда кутията и намира предпазителите за кънките. Слага ги на тънките остриета, оставя кънките на килима в антрето и излиза от апартамента.

Часът е три през нощта на вторник, осми декември, когато Ерик Мария Барк се качва в колата. Снегът се сипе бавно от тъмното небе. Няма никакъв вятър и тежките снежинки бавно падат над празната улица. Завърта ключа и музиката се разлива на меки вълни: Kind of Blue на Майлс Дейвис.

Преминава краткото разстояние през спящия град, излиза от улица Лунтмакаргатан, продължава по улица Свеавеген до Нортул. Заливът Брунсвикен се вижда в далечината като голяма, тъмна пропаст отвъд снежната пелена. С ниска скорост влиза в територията на болницата, минава между детската болница на Астрид Линдгрен и родилното, покрай онкологичната клиника и психиатрията, паркира на обичайното си място пред клиниката по неврохирургия и излиза от колата. Светлината на уличните лампи се отразява в прозорците на високия комплекс. Само няколко коли стоят на паркинга за посетители. В тъмнината между дърветата прелитат косове с прошумяващи крила. Ерик отбелязва, че шумът от магистралата не се чува по това време.

Пъха картата за пропуск, набира шестцифрения код и влиза във фоайето. Взима асансьора до петия етаж и тръгва по коридора. Луминесцентните лампи на тавана проблясват в синия балатум подобно на лед в канавка. Едва сега усеща умората след внезапния прилив на адреналин. Сънят бе толкова хубав, беше оставил след себе си усещане за блаженство. Минава покрай операционна зала, продължава покрай вратите на огромната барокамера, поздравява една сестра и още веднъж премисля какво му каза криминалният инспектор по телефона: едно момче кърви, има прободни рани по цялото тяло, поти се, не иска да лежи, неспокойно е и много жадно. Опитват се да разговарят с него, но състоянието му рязко се влошава. Изпада в безсъзнание, сърдечният му ритъм се учестява и дежурният лекар Даниела Ричардс взима правилното решение да не допуска криминалната полиция при пациента.

Двама униформени полицаи стоят пред вратата на отделение Н18. На Ерик му се струва, че долавя следа от безпокойство да се изписва по лицата им при приближаването му. Може би са просто уморени, мисли си той, когато спира пред тях и се легитимира. Те поглеждат набързо легитимацията, натискат копчето и вратата се отваря с бръмчене.

Ерик влиза, ръкува се с Даниела Ричардс и забелязва стиснатите й устни и прикритото напрежение в движенията й.

— Сипи си кафе — казва тя.

— Имаме ли време за кафе? — пита Ерик.

— Овладяла съм кръвоизлива в черния дроб — отговаря тя.

Мъж на възраст около четирийсет и пет години, облечен с дънки и черно сако, стои и чука по стъклото на автомата за кафе. Косата му е цялата рошава и руса, устните са сериозни, стиснати. Ерик си мисли, че това, може би, е мъжът на Даниела, Магнус. Никога не го е срещал, само е виждал снимката му в кабинета на Даниела.

— Това мъжът ти ли е? — пита Ерик, сочейки го.

— Какво? — тя изглежда едновременно развеселена и учудена.

— Помислих, че Магнус е дошъл с теб.

— Не — смее се тя.

— Сигурна ли си? Мога да го питам — шегува се Ерик и тръгва към мъжа.

Мобилният телефон на Даниела звъни и тя го изважда, смеейки се.

— Ерик, недей — казва тя, преди да сложи телефона до ухото си и да отговори: — Да, Даниела е. — Слуша, но не чува нищо. — Ало?

Изчаква няколко секунди, после завършва иронично с хавайския поздрав „алоха“, преди да затвори телефона и да последва Ерик.

Той е застанал пред русия мъж. Автоматът за кафе бръмчи и свисти.

— Пийнете малко кафе — казва мъжът и се опитва да сложи чашката за кафе в ръката на Ерик.

— Не, благодаря.

Мъжът опитва от кафето, усмихва се и малки трапчинки се появяват на лицето му.

— Хубаво е — казва той и отново се опитва да даде чашката на Ерик.

— Не, не искам.

Мъжът отпива още малко, гледайки Ерик.

— Дали бих могъл да ползвам вашия телефон? — пита той изведнъж. — Ако е възможно. Забравих моя в колата.

— Сега пък искате да ви дам телефона си — казва Ерик хладно.

Русият мъж кима и го гледа със светлите си очи, сиви като полиран гранит.

— Можете пак да използвате моя — казва Даниела.

— Благодаря.

— Няма защо.

Русият мъж взима телефона, гледа го и среща погледа й.

— Обещавам, че ще ви го върна — казва той.

— И без това само вие го ползвате — шегува се тя.

Той се смее и отива настрана.

— Това трябва да е мъжът ти — казва Ерик.

Тя поклаща глава, усмихвайки се, изведнъж изглежда много уморена. Търкала си е очите и е размазала сребристосива очна линия по бузата си.

— Да погледна ли пациента? — пита Ерик.

— Да, моля те — кима тя.

— Така и така съм тук — добавя той.

— Ерик, много държа да чуя мнението ти, чувствам се несигурна.

Отваря тежката безшумна врата и той я следва в топлата стая, намираща се непосредствено до операционната зала. Едно слабо момче лежи в леглото. Две сестри сменят превръзките на раните му. Има десетки прорезни рани и намушквания навсякъде по тялото. По стъпалата, по гърдите и корема, по врата, по темето, по лицето и ръцете.

Пулсът е слаб, но много учестен. Устните му са сиви като алуминий, поти се и очите му са плътно затворени. Носът изглежда счупен. Един кръвоизлив се разпространява като тъмен облак под кожата от врата надолу към гърдите.

Ерик отбелязва, че въпреки нараняванията, лицето на момчето е красиво.

Даниела докладва тихо за развитието, разказва как показателите на момчето са се променяли, когато едно почукване я кара изведнъж да млъкне. Отново русият мъж. Той им маха през остъклената врата.

Ерик и Даниела се споглеждат и напускат болничната стая. Русият мъж отново е застанал до свистящия автомат за кафе.

— Едно голямо капучино — обръща се той към Ерик. — От това имаш нужда, преди да се срещнеш с полицая, който е намерил момчето.

Едва сега Ерик разбира, че русият мъж е криминалният инспектор, който го бе събудил преди по-малко от час. Финландският му акцент не беше толкова осезаем по телефона или просто Ерик бе прекалено уморен, за да го усети.

— Защо да се срещам с полицая, който е намерил момчето? — пита Ерик.

— За да разбереш защо се налага да го разпитам…

Юна млъква, когато телефонът на Даниела иззвънява. Изважда го от джоба на сакото си и без да обръща внимание на протегнатата й ръка, бързо поглежда дисплея.

— Сигурно е за мен — казва Юна и отговаря. — Да… Не, искам го тук. Добре, но това не ме интересува.

Инспекторът се усмихва, слушайки възраженията на колегата си в телефонната слушалка.

— Но пък аз открих нещо — отговаря Юна.

Другият крещи нещо.

— Ще го направя по моя начин — казва Юна със спокоен глас, след което прекратява разговора.

Връща телефона на Даниела и благодари тихо.

— Трябва да разпитам пациента — сериозно казва той.

— Съжалявам — казва Ерик. — На същото мнение съм като доктор Ричардс.

— Кога ще може да говори с мен? — пита Юна.

— Не и докато се намира в състояние на шок.

— Знаех, че така ще отговориш — тихо казва Юна.

— Положението все още е твърде критично — обяснява Даниела. — Белият дроб е увреден, тънкото черво и черният дроб и…

Влиза мъж с изцапана полицейска униформа. Погледът му е неспокоен. Юна маха с ръка, пристъпва напред и се здрависва с него. Казва му нещо с тих глас, при което полицаят прокарва ръка през устата си и поглежда към лекарите. Криминалният инспектор повтаря на полицая, че следват обичайната процедура и трябва да се запознаят с обстоятелствата, че би им било от голяма полза.

— Да, значи — казва полицаят и леко се прокашля. — Чухме по радиото, че един чистач е открил мъртъв мъж в тоалетната на спортното игрище в Тумба. Вече сме в колата, на улица Худингевеген сме и трябва само да завием по улица Далвеген и нагоре към езерото. Яне, колегата ми, влиза вътре, докато аз говоря с чистача. Отначало смятахме, че става дума за свръхдоза, но скоро ми става ясно, че нещата стоят другояче. Яне излиза от съблекалнята, лицето му е бяло като платно и като че не иска да ме пусне вътре. Всичко е в кръв навсякъде, повтаря той три пъти, сяда направо на стълбите и…

Полицаят млъква, сяда на един стол и гледа втренчено пред себе си с полуотворена уста.

— Искаш ли да продължиш? — пита Юна.

— Да… линейката пристига на мястото, мъртвият е идентифициран и аз получавам нареждане да съобщя на семейството. Нямаме достатъчно хора, така че се налага да отида сам. Защото шефката ми казва, че не иска да праща Яне в това състояние, което е разбираемо.

Ерик си поглежда часовника.

— Имаш време да чуеш това — казва му Юна със спокойното си финландско произношение.

— Починалият — продължава полицаят със сведен поглед — е учител в гимназията в Тумба и живее в новия квартал от типови жилища, намиращ се горе на хълма. Никой не отваря вратата. Звъня няколко пъти. Значи, не знам какво ме накара да заобиколя всички къщи в редицата и да светна с фенера през един прозорец от задната страна. — Полицаят млъква, устните му треперят и той започва да чопли облегалката на стола с нокът.

— Моля те, продължавай — казва Юна.

— Трябва ли, защото аз… аз…

— Ти си намерил момчето, майката и петгодишното момиченце. Единствено момчето било още живо.

— Макар че мислех… аз…

Той млъква, лицето му е съвършено бяло.

— Благодаря ти, че дойде, Ерланд — казва Юна.

Полицаят кима бързо и се надига, поглажда объркано с ръка по изцапаното си яке и излиза от стаята.

— Всички бяха нарязани — продължава Юна. — Пълно безумие, направо са накълцани, ритани са, удряни, ръгани, а момиченцето… то беше разчленено на две части. Долната част на тялото и краката бяха в креслото пред телевизора, а…

Млъква и наблюдава Ерик, преди да продължи:

— Изглежда, нападателят е знаел, че бащата на семейството се е намирал на спортното игрище — обяснява Юна. — Имало е футболен мач, той е бил съдия. Извършителят е чакал да остане сам, преди да го убие, започнал е разчленяване, агресивно разчленяване, и после е отишъл до къщата, за да убие останалите.

— В този ред ли са се случили събитията? — пита Ерик.

— Това е моето мнение — отговаря инспекторът.

Ерик усеща как ръката му трепери, когато докосва устните си. Баща, майка, син, дъщеря, не престава да мисли той и среща погледа на Юна Лина.

— Извършителят е искал да унищожи цялото семейство — заключава Ерик с тих глас.

Юна прави несигурен жест.

— Точно това е, което… Едното дете все още липсва, голямата сестра. Момиче на двадесет и три години. Не можем да я открием. Няма я в нейното жилище в Сундбюберг, нито при приятеля й. Допускаме, че извършителят търси и нея. Затова искаме да разпитаме свидетеля колкото се може по-скоро.

— Ще вляза да направя пълен преглед — казва Ерик.

— Благодаря — кима Юна.

— Но не можем да рискуваме живота на пациента с…

— Наясно съм — прекъсва го Юна. — Въпросът е, че колкото повече време минава, без да имаме някаква следа, с толкова повече време разполага извършителят, за да търси голямата сестра.

— Може би трябва да направите оглед на местопрестъплението — казва Даниела.

— В момента се прави — отговаря той.

— По-добре идете там и ги накарайте да побързат — казва тя.

— Разследването бездруго ще е безрезултатно — казва инспекторът.

— Какво имате предвид?

— Ще намерим смесено ДНК на стотици, може би хиляди хора на тези места.

Ерик се връща при пациента. Застава до леглото, наблюдава бледото, наранено лице. Повърхностното дишане. Ледените устни. Ерик произнася името му, при което някаква болезнена гримаса пробягва по лицето му.

— Йозеф — тихо повтаря той. — Казвам се Ерик Мария Барк, лекар съм и трябва да те прегледам. Можеш да кимаш, ако разбираш какво ти казвам.

Момчето лежи напълно неподвижно, коремът му се движи при краткото поемане на въздух. Въпреки това Ерик е напълно убеден, че момчето е разбрало думите му, но след това съзнанието му отново се замъглява и контактът е прекъснат.