Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (46)

44.

Петък ранна сутрин, осемнайсети декември

Кенет подминава две полицайки в коридора на болница Дандерюд, които шепнат оживено. В стаята зад тях той вижда младо момиче, седнало на стол, да гледа с празен поглед пред себе си. Лицето й е опръскано с кръв, косата й изглежда пропита със засъхнала кръв. По бялата й шия и гръден кош има черни съсиреци. Тя седи с леко обърнати навътре стъпала, неосъзнато и по детски. Предполага, че това е Евелин Ек, сестрата на серийния убиец Йозеф Ек. Сякаш чула го да произнася името й в мислите си, тя вдига поглед и гледа право в него. Изразът в очите й е толкова особен — смесица от болка и шок, съжаление и триумф, изглежда почти неприличен. Кенет инстинктивно обръща лице настрани с чувството, че е видял нещо лично, забранено. Той потръпва и си мисли, че може да се радва, задето е пенсиониран и не се налага да е той човекът, който трябва да влезе при Евелин Ек, да придърпа стол и да седне да я разпита. Не би трябвало никой да поеме върху себе си товара на това, което тя може да разкаже за израстването си с Йозеф Ек.

Един униформен полицай със сивкаво продълговато лице пази пред затворената врата на стаята на Симоне. Кенет го разпознава от времето като полицай, но отначало му е трудно да си спомни името му.

— Кенет — казва мъжът, — всичко наред ли е?

— Не.

— Разбрах.

Изведнъж Кенет си спомня името му, Рейне, и че жена му почина много неочаквано точно след като се роди първото им дете.

— Рейне — казва Кенет, — знаеш ли как Йозеф е успял да влезе при сестра си?

— Изглежда, тя просто го е пуснала да влезе.

— Доброволно?

— Не съвсем.

И Рейне разказва как Евелин му е обяснила как се е събудила посред нощ, отишла е до външната врата и през шпионката е погледнала полицая, Ула Якобсон, който бил заспал отвън на стълбите. Когато се сменял с колегата си, тя го чула да казва, че вкъщи има малки деца. Не искала да го буди и се върнала до канапето и още веднъж разгледала снимките във фотоалбума, който Йозеф бе сложил в кашона й. Снимките представлявали непонятни проблясъци от един отдавна несъществуващ живот. Тя върнала албума обратно в кашона и размишлявала дали е възможно да си смени името и да замине в чужбина. Когато отишла до прозореца и погледнала през щорите, й се сторило, че вижда някой долу на тротоара. Веднага отдръпнала глава, изчакала малко и после отново погледнала навън. Валял силен сняг и тя вече не виждала никой. Уличната лампа, висяща между къщите, се клатела от силния вятър. Кожата й настръхнала и тя се промъкнала до външната врата, долепила ухо до дървото и се заслушала. Имала чувството, че някой стои точно зад вратата. Йозеф имал специфична миризма. Миризма на омраза, на изгорени химикали. На Евелин й се сторило, че усеща тази миризма, може би си е въобразявала, но все пак останала до вратата, без да смее да погледне през шпионката.

След малко се навела напред и прошепнала до вратата:

— Йозеф?

Навън било тихо. Тъкмо щяла да се върне в апартамента, когато го чула да шепне от другата страна на вратата:

— Отвори.

Опитала се да не подсмърча, когато отговорила:

— Да.

— Мислеше, че ще ми се изплъзнеш?

— Не — прошепнала тя.

— Ще правиш каквото ти казвам.

— Не мога…

— Погледни през шпионката — прекъснал я той.

— Не искам.

— Направи го.

Треперейки, тя се навела напред към вратата. През широкоъгълната леща видяла стълбището. Заспалият полицай още седял на стълбите, но сега имало тъмна локва кръв на площадката под него. Очите му били затворени, но той все още дишал бързо. Евелин видяла как Йозеф се отдалечил от кръглото полезрение на шпионката. Притиснал се до стената, но после скочил и ударил шпионката силно с ръка. Евелин отскочила назад и се спънала в обувките си в преддверието.

— Отвори вратата — казал той. — Иначе ще убия полицая, ще звънна на съседите и ще ги убия. Ще започна със съседната врата.

Евелин се предала бързо, нямала повече сили. Надеждата й угаснала, когато разумът й казал, че никога няма да избяга от Йозеф. С треперещи ръце отключила вратата и пуснала малкия си брат. Единствената й мисъл била, че по-скоро би умряла, отколкото да му позволи отново да убие някого.

Рейне разказва събитията доколкото може, според това, което е узнал. Предполага, че Евелин е искала да помогне на ранения полицай и да предотврати други убийства, и затова е отворила вратата.

— Якобсон ще се оправи — казва той. — Тя го е спасила, като се е подчинила на брат си.

Кенет поклаща глава:

— Какво им става на тези хора?

Рейне уморено се почесва по челото:

— Тя спаси живота на дъщеря ти.

Кенет внимателно почуква на вратата на стаята на Симоне и я открехва. Пердетата са дръпнати и лампите загасени. Той присвива очи в тъмнината. На едно канапе вижда нещо, което би могло да бъде дъщеря му.

— Симоне — тихо пита той.

— Тук съм, татко.

Гласът идва от канапето.

— Искаш ли да е толкова тъмно? Да запаля ли лампата?

— Не мога, татко — прошепва тя след малко. — Не мога.

Кенет прекосява стаята пипнешком, сяда на канапето и прегръща дъщеря си. Тя започва да хлипа силно и сърцераздирателно.

— Веднъж — прошепва той и я погалва, — когато минавах покрай детската ти градина с патрулната кола, те видях да стоиш там с лице към оградата и да плачеш. От носа ти течаха сополи, беше мокра и мръсна и персоналът не правеше нищо, за да те утеши. Просто седяха и си говореха, напълно безразлични.

— Какво направи? — прошепва тя.

— Спрях колата и дойдох при теб.

Усмихва се сам на себе си в тъмното.

— Веднага спря да плачеш, хвана ръката ми и дойде с мен.

Той млъква.

— Само да можех да те хвана за ръка и да те отведа вкъщи и сега.

Тя кима, накланя глава към него и после пита:

— Чул ли си нещо за Сим?

Той я погалва по бузата и се чуди за миг дали да й каже истината, или не. Лекарят грубо му беше обяснил, че Шулман е загубил прекалено много кръв. Има сериозни мозъчни увреждания. Няма спасение. Никога повече няма да се събуди от комата.

— Още не знаят — внимателно казва той. — Но…

Той въздиша.

— Не изглежда добре, миличка.

Тя се тресе от ридания.

— Не мога, не мога — плаче тя.

— Хайде, хайде… Обадих се на Ерик. На път е.

Тя кима.

— Благодаря, татко.

Той отново я погалва.

— Наистина не мога повече — прошепва Симоне.

— Не плачи, миличка.

Тя плаче силно и безутешно.

— Не мога повече…

В същия миг вратата се отваря и Ерик пали лампата. Прекосява стаята, сяда от другата страна на Симоне и казва:

— Слава богу, че си добре.

Симоне притиска лицето си в гърдите му.

— Ерик — приглушено казва тя в палтото му.

Той я гали по главата. Изглежда много уморен, но погледът му е ясен и остър. Тя мисли, че той е мирис от дома им, мирис от семейството.

— Ерик — сериозно казва Кенет. — Трябва да знаеш нещо важно. Ти също, Симоне. Преди малко говорих с Айда.

— Каза ли нещо? — пита Симоне.

— Исках да им кажа, че сме хванали Уайлорд и другите — казва Кенет. — Не исках да се страхуват повече.

Ерик го гледа въпросително.

— Това е дълга история, ще ти разкажа, когато имаме време, но…

Кенет си поема въздух и казва с дрезгав, уморен глас:

— Някаква жена се свързала с Бенджамин няколко дни преди изчезването му. Представила се е за истинската му, биологична майка.

Симоне се освобождава от Ерик и поглежда Кенет, избърсва сополите от носа си и пита с прояснен, разчувстван от плача глас:

— Истинската му майка ли?

Кенет кима:

— Айда ми каза, че тази жена му е давала пари, помагала му е с домашните.

— Това е лудост — прошепва Симоне.

— Дори му е дала друго име.

Ерик поглежда Симоне, после поглежда Кенет и го моли да продължи.

— Да — казва Кенет. — Айда ми разказа, че онази жена, която казала, че му е майка, твърдяла, че истинското му име е Каспер.

Симоне вижда лицето на Ерик да застива и усеща как я обзема страх, който я събужда на мига.

— Какво има, Ерик? — пита тя.

— Каспер? — пита Ерик. — Наричала го е Каспер ли?

— Да — потвърждава Кенет. — Отначало Айда не искаше да ми каже нищо, била обещала на Бенджамин, че…

Той млъква. Ерик силно е пребледнял и изглежда, като че ще припадне. Става, прави няколко крачки назад, почти се спъва в масата, блъска се в едно кресло и излиза от стаята.