Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (35)

33.

Понеделник следобед, четиринайсети декември

Ерик Мария Барк седи на писалището в стаята си. Бледа светлина се прокрадва през прозореца към пустия вътрешен двор на болницата. В пластмасова кутия с капак има остатъци от салата. Двулитрова пластмасова бутилка кока-кола стои до настолната лампа с розов абажур. Той разглежда принтираната снимка, която Айда беше изпратила на Бенджамин: силната светлина на светкавицата е оформила в мрака светло пространство сред избуяла трева, плет и задната част на ограда. Въпреки че я гледа възможно най-отблизо, невъзможно е да разбере какво всъщност иска да покаже снимката, какъв е нейният обект. Държи снимката до лицето си и се опитва да разбере дали има нещо в пластмасовата кошница за листа.

Ерик мисли, че трябва да позвъни на Симоне и да я помоли да му прочете дословно писмото, така че да знае точно какво Айда е написала на Бенджамин и какво й е отговорил Бенджамин, но после си казва, че Симоне надали би говорила с него. Не може да разбере защо беше злобен и каза, че е имал афера с Даниела. Може би просто защото копнееше Симоне да му прости и защото тя с такава лекота проявяваше недоверие към него.

В мислите си отново чува гласа на Бенджамин, когато позвъни от багажника на колата, как се опитваше да се държи като възрастен, да не звучи уплашено. Ерик взима розова капсула цитодон от дървената кутийка и я преглъща със студено кафе. Ръката му е започнала да трепери толкова силно, че му е трудно да върне чашката обратно върху чинийката.

Бенджамин сигурно е ужасно уплашен, мисли си Ерик, затворен в мрака на колата. Искал е да чуе гласа ми, нищо не е разбирал, не е знаел кой го е отвлякъл, нито накъде го отвеждат.

Колко ли време ще отнеме на Кенет да проследи разговора? Ерик усеща раздразнение от факта, че е прехвърлил задачата на друг, но си казва, че ако тъстът му успее да намери Бенджамин, нищо друго не би имало значение.

Ерик поставя ръка на слушалката. Трябва да се обади на полицията и да ги накара да побързат, мисли си той. Трябва да разбере дали са стигнали до някъде, дали са проследили вече разговора, дали вече имат заподозрян. Когато се обажда и обяснява за какво иска да говори, го свързват погрешно и се налага да звъни повторно. Надява се да го свържат с Юна Лина, но го свързват с помощник-полицай на име Фредрик Стенсунд. Той потвърждава, че се занимава с предварителното разследване по повод изчезването на Бенджамин Барк. Помощник-полицаят проявява разбиране и казва, че и той има деца на тази възраст:

— Човек се притеснява по цели нощи, когато са навън, знае, че трябва да спре, но…

— Бенджамин не е навън да празнува — казва Ерик с натежало сърце.

— Не, макар че имаме някои сведения за обратното…

— Той е отвлечен — прекъсва го Ерик.

— Разбирам как се чувствате, но…

— Значи няма да дадете предимство на търсенето на Бенджамин — довършва фразата му Ерик.

Настъпва мълчание. Помощник-полицаят поема няколко пъти дълбоко въздух, преди отново да заговори:

— Приемам сериозно това, което ми казвате, и мога да обещая, че ще направим всичко по силите си.

— Тогава погрижете се да проследите разговора — казва Ерик.

— Това и правим — отговаря Стенсунд с по-твърд тон.

— Моля ви — приключва Ерик със съвсем тих глас.

Остава с телефона в ръка. Трябва да проследят разговора, мисли си той. Трябва да имаме някакво място, един кръг върху картата, някаква посока, това е единственото, което имаме като изходна точка. Единственото, което Бенджамин успя да каже, беше, че е чул някакъв глас.

Като изпод одеяло — мисли си Ерик, несигурен дали си спомня правилно. Дали Бенджамин действително каза, че е чул глас, приглушен глас? Може би това е било някакво мърморене, звук, който напомня на глас, без думи, без значения. Ерик поглажда с ръка устата си, поглежда снимката и се пита дали има нещо във високата трева, но нищо не може да види. Когато после се обляга назад и затваря очи, продължава да вижда картината: плетът и кафявата ограда блещукат в розово, а жълто-зеленият хълм е тъмносин и бавно се изгубва. Като парче плат на фона на нощното небе — мисли си Ерик и в същия момент си дава сметка, че Бенджамин беше казал нещо за къща, за някакъв замък. Дървен замък.

Той отваря очи и става от стола. Приглушеният глас беше казал нещо за дървен замък. Ерик не разбира как е могъл да го забрави. Та нали точно това каза Бенджамин, преди колата да спре.

Докато си облича връхните дрехи, се опитва да си припомни къде е виждал такива дървени къщи. Нямаше толкова много. Спомня си една, която беше виждал някъде северно от Стокхолм, близо до Русершсберг. Мислите му препускат бързо: църквата Ед, Рунбю, през алеята, през хребета, покрай колективното стопанство, долу до Меларен. Преди да се стигне до мястото на древното каменно светилище при Рунса Борг, се намира постройка от лявата страна, към водата. Един вид умален замък от дърво, с кули и веранди, целият отрупан с ажурна дърворезба.

Ерик напуска стаята, прекосява бързо коридора, опитва се да извика в паметта си този излет, припомня си, че Бенджамин беше с него в колата. Бяха разгледали каменното светилище с формата на кораб, един от най-големите викингски гробове в Швеция. Бяха стояли насред елипсата от големи сиви камъни сред зелената трева. Беше късно лято и много топло. Ерик си спомня неподвижния въздух и пеперудите над чакълената настилка на паркинга, когато седнаха отново в горещия автомобил и тръгнаха да се връщат със свалени прозорци на колата.