Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (44)

42.

Четвъртък вечер, седемнайсети декември

Кенет остави Симоне на кръстовището между улиците Оденгатан и Свеавеген и измина краткото разстояние до детската болница на Астрид Линдгрен.

Един лекар веднага прегледа момчето и реши да го приеме за лечение и наблюдение. То страдаше от обезводняване и недохранване, имаше инфектирани рани по тялото и някои по-леки измръзвания на пръстите на краката и ръцете. Момчето, наричащо себе си Уайлорд, всъщност се казваше Бирк Янсон и живееше в Хюсби при приемно семейство. Социалните служби се намесиха и се свързаха с настойниците на момчето. Когато Кенет си тръгваше от болницата, Бирк започна да плаче и каза, че не иска да го оставят сам.

— Остани, моля те — прошепна той и сложи ръка на върха на носа си.

Кенет усети как пулсът му започна да бие ускорено, напрегнато. Когато спира на вратата, още му тече кръв от носа вследствие на тичането.

— Мога да изчакам тук с теб, Бирк, при едно условие — каза той.

Кенет седна на един зелен стол до момчето.

— Трябва да ми разкажеш всичко за Бенджамин и изчезването му.

През двата часа, докато се появи социалният работник, Кенет седя там с усилващ се световъртеж и се опитваше да накара момчето да проговори, но единственото, което наистина му се изясни, беше, че някой беше уплашил Бирк до такава степен, че той беше спрял да тормози Бенджамин. Той, изглежда, дори не знаеше за изчезването на Бенджамин.

Тръгвайки, Кенет чува социалният работник и психологът да обсъждат настаняване в дома за младежи Льовста в Сьормланд.

Кенет се обажда на Симоне от колата и я пита дали се е прибрала добре. Тя отговаря, че е спала малко и мисли да си сипе голяма чаша грапа.

— Отивам да говоря с Айда — казва Кенет.

— Питай я за снимката на тревата и оградата — има нещо нередно в нея.

Кенет паркира колата в Сундбюберг на същото място като предишния път, доста близо до будката за хотдог. Навън е студено и няколко самотни снежинки падат на предната седалка, когато той отваря вратата на колата пред къщата на Айда и Нике. Той веднага ги вижда. Момичето седи на пейка до асфалтираната алея, водеща до тесния край на езерото Улвсундашьон. Айда наблюдава брат си. Нике й показва някакъв предмет, като че го изпуска от ръцете си на земята и отново го хваща. Кенет стои и ги гледа за малко. Има нещо в начина им да се държат един с друг, което ги прави да изглеждат толкова самотни, изоставени. Часът е почти шест вечерта, проблясъци от градското осветление се отразяват в тъмното езеро далеч между жилищните сгради.

Кенет усеща как световъртеж замъглява погледа му за момент. Внимателно прекосява пътя и слиза до езерото по заскрежената трева.

— Здравейте — казва той.

Нике поглежда нагоре.

— Това си ти — извиква той, отива до Кенет и го прегръща. — Айда — казва той разпалено, — Айда, това е той, той, който е толкова стар!

Момичето се усмихва на Нике вяло и притеснено. Върхът на носа й е замръзнал и червен.

— Бенджамин? — пита тя. — Намерихте ли го?

— Не, още не — казва Кенет, докато Нике се смее и продължава да го прегръща и да подскача около него.

— Айда — вика Нике, — той е толкова стар, че са му взели пистолета…

Кенет сяда на пейката до Айда. Заобиколени са от голи тъмни дървета.

— Дойдох да ви кажа, че Уайлорд е обезвреден.

Айда се обръща към него със скептично лице.

— Другите са идентифицирани — казва той. — Бяха пет покемона, нали? Бирк Янсон си призна всичко, но той няма нищо общо с изчезването на Бенджамин.

При думите на Кенет Нике спира и го зяпва.

— Победил си Уайлорд?

— Да — мрачно казва Кенет. — Няма го.

Нике започва да танцува на пътеката. Едрото му тяло излъчва топлина в студения въздух. Изведнъж той спира и поглежда Кенет:

— Ти си най-силният покемон, ти си Пикачу! Ти си Пикачу!

Нике прегръща Кенет щастливо и Айда се засмива с изненадано лице.

— А Бенджамин? — пита тя.

— Не те са го отвлекли, Айда. Може да са направили много лоши неща, но не са отвлекли Бенджамин.

— Трябва да са те, трябва да са те.

— Наистина не мисля така — казва Кенет.

— Но…

Кенет изважда разпечатката от компютъра на Бенджамин, снимката, която Айда е изпратила.

— Сега трябва да ми кажеш какво е това място — казва той дружелюбно, но строго.

Тя побледнява и поклаща глава.

— Обещала съм — тихо изрича тя.

— Никакви обещания не важат при смъртна опасност, чуваш ли?

Но тя стиска устни и обръща лице настрани.

Нике идва до тях и поглежда листа.

— Майка му му го даде — весело казва той.

— Нике!

Айда поглежда брат си ядосано.

— Но така беше — обидено заявява Нике.

— Кога ще се научиш да мълчиш — казва Айда.

Кенет им казва да замълчат.

— Сиксан ли е дала на Бенджамин тази снимка? Какво искаш да кажеш, Нике?

Но Нике поглежда нещастно към Айда, като че ли чака да получи разрешение да отговори на въпроса. Тя клати глава към него. Кенет усеща как го боли главата; мястото, където се удари, силно, упорито пулсира.

— Отговори ми, Айда — казва той с пресилено спокойствие. — Уверявам те, че е грешно да мълчиш при това положение.

— Но снимката няма нищо общо с това — измъчено казва тя. — Обещах на Бенджамин да не казвам на никого, каквото и да се случи.

— Веднага ми кажи какво представлява тази снимка!

Кенет чува собствения си глас да ехти пронизително сред къщите. Нике изглежда уплашен и тъжен. Айда упорито стиска устни още по-силно. Кенет се насилва отново да се успокои. Чува колко несигурен звучи гласът му, когато се опитва да обясни:

— Айда, слушай ме внимателно. Бенджамин ще умре, ако не го намерим. Той е единственият ми внук. Не мога да пренебрегна нито една следа, без да я проверя.

Настава пълна тишина. После Айда се обръща към него и казва обезсърчено, със сълзи в гласа:

— Нике каза истината.

Тя преглъща трудно, преди да продължи:

— Майка му му е дала тази снимка.

— Какво имаш предвид?

Кенет поглежда Нике, който му кима енергично.

— Не Симоне — казва Айда. — А истинската му майка.

Кенет усеща как го обзема омерзение. Изведнъж силно го заболява целият гръден кош, опитва се да си поеме няколко пъти дълбоко въздух и чува как сърцето му бие тежко и силно в гърдите. За секунди си помисля, че получава инфаркт, но болката отшумява.

— Неговата истинска майка ли? — пита той.

— Да.

Айда изважда кутия цигари от раницата, но не успява да запали, преди Кенет кротко да й я вземе.

— Не можеш да пушиш — казва той.

— Защо?

— Нямаш осемнайсет.

Тя повдига рамене.

— Добре, и без това не ми пука — кратко казва тя.

— Добре — казва Кенет и съзнава невъобразимо бавното си мислене.

Търси в паметта си спомени от раждането на Бенджамин. Картините се сменят пред очите му: лицето на Симоне, червено от плач след спонтанен аборт, и после онова лятно слънцестоене, когато беше облечена в широка рокля на цветя, беше в напреднала бременност. Той ги посети в родилното, тя му показа мъничето, ето го мъничето, каза тя и се усмихна с треперещи устни. Ще се казва Бенджамин, любимият син.

Кенет разтърква силно очите си, почесва се под превръзката и пита:

— Как се казва… неговата истинска майка тогава?

Айда поглежда към езерото.

— Не знам — монотонно отговаря тя. — Истина е. Но тя каза на Бенджамин истинското му име. Винаги го наричаше Каспер. Беше мила, винаги го чакаше след училище, помагаше му с домашните и мисля, че му даваше пари. Беше толкова тъжна, че е била принудена да се раздели с него.

Кенет държи снимката:

— А това, какво е това?

Айда хвърля бърз поглед на разпечатката.

— Това е семейният гроб. Истинският семеен гроб на Бенджамин, семейството му е погребано там.