Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (12)

10.

Вторник следобед, осми декември

Ерик знаеше, че няма да може да заспи, но все пак опита. През цялото време остана буден, въпреки че криминален инспектор Юна Лина караше изключително внимателно по път 274 през Вермдьо към вилата, където се предполагаше, че се намира Евелин Ек.

Когато минават покрай старата дъскорезница, ситният чакъл започва да хруска под колата. Ерик усеща очите си раздразнени и сухи от капсулите кодеин, които е взел. Примижава с очи, отправил поглед към местност с дървени къщички върху тесни затревени пространства. Голите дървета стърчат в сухия декемврийски хлад. Светлината и цветовете навеждат Ерик на мисли и спомени за излетите от училище, когато беше дете. Мирисът на гнили дънери, уханието на гъби от чернозема. Майка му работеше на половин работен ден като медицинска сестра в гимназията на Солентуна и бе убедена в ползата от чистия въздух. Нейно беше решението той да се казва Ерик Мария. Необичайното име идеше оттам, че майката на Ерик бе ходила на езиков курс във Виена, посетила беше Бургтеатър, където бе гледала пиесата Бащата на Стриндберг с Клаус Мария Брандауер в главната роля. Беше толкова завладяна от видяното, че името на актьора звучеше в нея в продължение на много години. Като дете Ерик се опитваше винаги да скрие второто си име Мария, а като юноша се разпознаваше в песента A Boy Named Sue на една плоча с Джони Кеш, записана в затвора Сан Куентин. „Some gal would giggle and I’d get red, and some guy’ d laugh and I’d bust his head, I tell ya, life ain’t easy for boy named Sue.“ (Разхили се момиче, аз се изчервявам,/изсмее ми се някой тип, главата му разбивам,/и да ви кажа, не ми е лесно да съм момче на име Сю.)^[1]

Бащата на Ерик, който се занимаваше със застраховки, в действителност имаше един-единствен истински интерес през целия си живот. Неговото хоби беше да бъде магьосник и да се облича в домашно ушита мантия, изтъркан фрак и нещо като сгъваема шапка на главата, която той наричаше своя chapeau claque^[2]. Ерик и приятелите му трябваше да седят на столове в гаража, където баща му беше изградил малка сцена с тайни отварящи се прозорчета. Повечето от своите трикове бе открил в каталога Магията на Бернадот в Бумьола: магьоснически пръчки, които се разтваряха със свистене, билярдни топки, които умножаваха броя си с помощта на една обвивка, кадифено сакче с тайно отделение и блестяща ръчна гилотина. В последно време Ерик мисли за баща си с нежност и топлота, спомня си как включваше с крак грамофона с Жан-Мишел Жар, докато в същото време правеше магически движения с плуващ в пространството череп. С цялото си сърце Ерик се надява баща му никога да не е забелязал, че той се срамуваше и когато стана по-голям, зад гърба му правеше физиономии към приятелите си.

Може би нямаше някакво по-специално обяснение защо Ерик беше станал лекар. Явно той никога не бе желал някаква друга работа, никога не бе си представял друг живот. Спомня си всички дъждовни празненства по случай края на учебната година, издигнатото знаме и летните псалми. Винаги бе получавал отлични бележки по всички предмети, това бе нещо, което родителите му приемаха за даденост. Майка му често говореше за това, че шведите са разглезени и приемат като неизменен факт благоденствието си, а то най-вероятно беше просто някакво историческо стечение на обстоятелствата. Тя смяташе, че системата с безплатна медицинска помощ и зъболечение, безплатни грижи за децата и основно училище, безплатна гимназия и безплатен университет може да изчезне във всеки един момент. Но тъкмо това даваше възможност сега едно съвсем обикновено момче или момиче да се изучи за лекар, архитект или доктор по икономика във всички университети на страната, без да притежава богатство, стипендии или милостиня.

Чувството, че съзнава тези възможности, бе една привилегия, която му придаваше одухотвореност. Това го изпълваше със самочувствие и усещане за целенасоченост, но може би също и с някакъв вид високомерие на млади години.

Спомняше си, когато като юноша седеше на канапето в Солентуна и се взираше в отличните си оценки, а после погледът му обходи скромната стая. Етажерките с дребни украшения и сувенири, снимките в рамки от мелхиор, от първото причастие на родителите, сватба и петдесетгодишнина, а после и десетина снимки на единствения им син, от пеленаче в дантелени дрешки до усмихващ се юноша в костюм.

Майка му влезе в стаята и му подаде заявлението за кандидатстване по медицина. Тя имаше право, както винаги. Още щом пристъпи в Каролинския институт и започна обучението си за лекар, той се почувства като у дома си. Когато започна специализацията за психиатър, разбра, че лекарската професия му допада повече, отколкото всъщност искаше да признае. През осемнайсетте месеца работа като общопрактикуващ лекар — необходимо условие, за да издаде социалното управление удостоверението за лекар, той бе работил за Лекари без граници. Беше попаднал в Чисимао, на юг от Могадишу, в Сомалия. Работата беше изключително интензивна в една полева болница, чието оборудване се състоеше от бракуван шведски болничен инвентар, рентгенови апарати от шейсетте, лекарства, чийто срок на годност беше изтекъл, ръждясали и изцапани колички от закрити или ремонтирани болнични отделения. В Сомалия той за първи път беше срещнал тежко травмирани хора. Деца, които са загубили желанието да играят, апатични младежи, които мълчаливо свидетелстваха за това, как са били принуждавани да вършат ужасяващи престъпления, жени, понесли толкова зло, че не бяха в състояние да говорят повече, а просто се усмихваха несигурно и никога не вдигаха поглед. Беше почувствал, че иска да помага на хора, чийто затвор бяха униженията, на които са били подложени, които се измъчваха, макар агресорите отдавна да ги нямаше.

Завърна се у дома и завърши обучението си като психотерапевт в Стокхолм. Но едва когато специализира в областта на психотравматология и психиатрия на катастрофите, той се срещна с различните теории за хипнозата. Към хипнозата го привлече бързината, това, че психологът можеше да се приближи толкова бързо до произхода на травмата. Ерик си даде сметка, че тази бързина беше от изключително значение, ако човек искаше да работи с жертви на военни престъпления и природни катастрофи.

Изкара основен курс по хипноза към Европейското общество за клинична хипноза, скоро стана член на Обществото за клинична и експериментална хипноза, Шведското дружество за клинична хипноза и си кореспондираше в продължение на няколко години с Карън Олнес, американската детска лекарка, чийто революционен метод да хипнотизира хронично болни и сериозно повлияни от болка деца беше и досега онова, което му беше направило най-силно впечатление.

В продължение на пет години Ерик работеше за Червения кръст в Уганда с травмирани хора. През този период изобщо нямаше време да се изпробва и развива в хипнозата, ситуациите бяха извънредно бързо променящи се и неотложни, почти винаги ставаше въпрос за осигуряване на основни грижи. Той се възползва от хипнозата едва десетина пъти през целия този период, и то всъщност в по-елементарни ситуации, като обезболяващо средство при свръхчувствителност и като начално блокиране на фобийни фиксации. Но веднъж през последната година в Уганда се бе срещнал с момиче, което държаха заключено, защото не можеше да спре да крещи. Католическите монахини, които работеха като сестри, обясниха, че момичето е дошло, пълзейки по пътя от гетото на север от Мбале. Мислеха, че принадлежи към племето багишу, тъй като говореше лугису. Не беше спала дори една-единствена нощ и непрекъснато викаше, че тя е ужасен демон с огън в очите. Ерик ги беше помолил да отворят вратата й. Още веднага щом я видя, разбра, че страда от обезводняване. Когато се опита да я накара да пие, тя крещеше така, все едно че водата я гореше като огън. Търкаляше се наоколо по пода и крещеше. Реши да изпробва хипноза, за да я успокои. А една монахиня на име сестра Марион преведе думите му на букусу, който момичето би трябвало да разбира, и когато тя започна да слуша, за него не представляваше трудност да я въведе в хипноза. Само за един час момичето успя да неутрализира цялата си психическа травма. Една цистерна, идваща от Жиния, беше излязла от пътя на север от гетото на пътя Мбале-Сороти Роуд. Тежкото превозно средство се беше преобърнало и изровило дълбока яма отстрани на пътя. От една дупка в голямата цистерна бензинът изтичал върху земята. Момичето изтърчало до вкъщи, за да намери своя чичо, разказало му за бензина, който просто изтичал в земята. Чичото дотичал с два празни пластмасови бидона. Десетина души вече се намирали на мястото, когато момичето довело чичо си до цистерната. Те пълнели кофи с бензин от канавката. Миришело ужасно, слънцето блестяло и въздухът бил горещ. Чичото й махнал с ръка. Тя поела първия бидон и го завлачила към къщи. Бил много тежък. Тя се спряла, за да вдигне бидона на главата си, и видяла жена със синя кърпа да стои до цистерната, нагазила до колене в бензина и да пълни малки стъклени бутилки. Малко по-нататък, на пътя към града, тя видяла един мъж в жълт камуфлажен костюм. Той наближавал с цигара в устата си и когато всмукал дима, огънчето блеснало.

Ерик си спомня ясно как изглеждаше момичето, когато разказваше. Гласът й беше плътен и глух, а сълзите течаха по бузите й, когато обясняваше как тя уловила огъня от цигарата с очите си и го пренесла върху жената със синята кърпа. Огънят бил в нейните очи, казваше тя. Защото, когато се обърнала и погледнала жената, тя пламнала. Най-напред синята кърпа на главата й, а след това цялата била обхваната от големи пламъци. Изведнъж сякаш буря от огън се разразила около цистерната. Момичето се затичало и не чуло нищо друго освен викове зад себе си.

След хипнозата Ерик и сестра Марион дълго говориха с момичето за това, което тя им бе разказала. Обясняваха й много пъти, че бензиновите пари са миришели толкова силно и са се запалили. Цигарата на мъжа е подпалила цистерната, и това няма нищо общо с нея.

Само няколко месеца след случката Ерик се върна в Стокхолм, където кандидатства към Медицинския съвет за научни изследвания в Каролинския институт, за да се задълбочи сериозно в хипнозата и третирането на травми. Малко по-късно той срещна Симоне. Спомняше си как я видя на голям празник в университета, тя беше възторжена, със зачервени от оживление страни. Най-напред забеляза червеникаворусата й къдрава коса. След това видя лицето й. Челото й беше извито и бледо, фината й светла кожа бе обсипана със светлокафяви лунички. Изглеждаше като на картинка, малка и слаба. Той все още си спомня как беше облечена тази вечер: носеше зелена копринена блуза, черни дълги панталони и високи тъмни изрязани обувки. Устните й бяха оцветени в бледорозов тон, а очите й блестяха яснозелени.

Ожениха се само след година и почти веднага се опитаха да имат деца. Оказа се трудно, заредиха се четири помятания едно след друго. Ерик си спомняше ясно един от случаите. Симоне беше в шестнайсетата седмица, когато спонтанно абортира женски зародиш. Точно две години след това помятане се роди Бенджамин.

С примижал поглед Ерик гледа през прозореца на колата и чува тихия разговор на Юна по полицейското радио с колегите, пътуващи към Вермдьо.

— Мислех за нещо — каза Ерик.

— Да?

— Казах, че Йозеф Ек не би могъл да избяга от болницата, но сега ми се струва, че ако е бил в състояние да си нанесе сам всички тези удари с нож, не бива да сме прекалено сигурни.

— И аз мислех същото — отговаря Юна.

— Окей.

— Вече съм поставил един от моите хора пред стаята.

— Най-вероятно това е напълно излишно — казва Ерик.

— Да.

Три коли спират в редица покрай канавката на пътя под един електрически стълб. Четирима полицаи, огрени от светлината на лампата, си говорят и обличат защитните си жилетки, сочат в някаква карта. Слънчевата светлина проблясва в стъклата на някаква стара оранжерия.

Юна отново сяда на мястото на шофьора и с него вътре влиза хладният въздух. Чака другите да заемат местата си в колите и замислено барабани с едната си ръка по волана.

От полицейското радио изведнъж се чува остър звук, след което силно пращене, което прекъсва рязко. Юна сменя канала на радиото, проверява дали всички в групата са налице, обменя няколко думи с всеки един, преди да завърти ключа и да запали колата.

Колите продължават покрай разорана нива, покрай брезова горичка и голям ръждясал силоз.

— Ще изчакаш в колата, когато пристигнем — казва тихо Юна.

— Да — отговаря Ерик.

Няколко врани излитат от шосето, размахвайки крила.

— Какви са негативните страни на хипнозата? — пита Юна.

— Какво имаш предвид?

— Бил си един от най-добрите на света, но си прекратил.

— Хората имат различни причини да крият нещата — отговаря Ерик.

— Това е ясно, но…

— И тези причини са много трудни да бъдат преценени при хипнозата.

Юна го поглежда скептично.

— Защо ли не ми се вярва, че това е причината да се откажеш?

— Не ми се говори за това — казва Ерик.

Дънери на дървета пробягват отстрани на пътя. Гората става по-дълбока и по-тъмна навътре. Чакълът хрущи под колата. Завиват по тесен горски път, преминават покрай няколко вилички и спират. Далеч нататък, между клоните, Юна вижда кафява дървена къща насред сумрачна полянка.

— Разчитам, че ще стоиш в колата — казва той на Ерик и слиза.

Докато Юна върви към входа, където другите полицаи вече чакат, той отново мисли за хипнотизираното момче, Йозеф. Думите, които просто се изливаха от отпуснатите му устни. Едно момче, което описваше своята животинска агресия с дистанцирана проницателност. Споменът трябва да е бил съвсем ясен за него: фебрилните конвулсии на малката сестра, бликащият гняв, изборът на ножове, еуфорията от прекрачването на границите. Към края на хипнозата описанията на Йозеф станаха по-объркани, беше трудно да се разбере какво има предвид, какво беше разбрал, дали голямата сестра Евелин всъщност го беше принудила да извърши убийствата. Юна събира четиримата полицаи около себе си. Без да създава излишно напрежение, той описва сериозността на положението и дава инструкции за използването на огнестрелно оръжие, разяснява, че евентуален ефективен огън при всички обстоятелства трябва да бъде насочен към краката. Избягва термини от своето обучение по специална полицейска тактика и вместо това обяснява, че най-вероятно става дума за съвършено безопасен човек.

— Искам да призова всички да се държат внимателно, за да не изплашат момичето — казва Юна. — Тя може би е уплашена, може би е наранена, но същевременно не бива да забравяте нито за миг, че може да става дума за опасна личност.

Той изпраща патрул от трима полицаи около къщата, казва им да внимават и да не стъпват в лехата с подправките, да минат по̀ встрани, за да се доближат от задната страна на сигурно разстояние.

Тръгват надолу по горския път, един от тях спира и си слага енфие под устната. Фасадата на къщата в шоколадовокафяв цвят се състои от наредени застъпващи се панели. Основите са бели, а външната врата — черна. Розови пердета закриват прозорците. Не се вижда дим в комина. На стълбите към антрето има метла и жълта пластмасова кофа със сухи елхови шишарки.

Юна вижда, че полицейският патрул заема позиция около къщата на достатъчно разстояние и с извадени оръжия. Един клон пропуква. В далечината се чуват ехтящите почуквания на един кос. Юна проследява преместването на полицаите с поглед, като в същото време бавно се доближава до къщата, опитва се да види нещо през розовите пердета. Прави знак на помощник-полицая Кристина Андершон, млада жена с остри черти на лицето, да спре на място. Тя е със зачервени бузи и кима, без да отмества поглед от къщата. Със спокойна съсредоточеност тя вади служебния си пистолет и се премества няколко стъпки настрани.

Къщата е празна, мисли си Юна и се доближава до стълбата на площадката. Дъските слабо пропукват под тежестта му. Гледа дали пердетата няма да се раздвижат, след като чука на вратата. Нищо не се случва. Изчаква малко, а после застива на място, струва му се, че е чул нещо и обхожда с поглед гората около къщата, храсталаците и дънерите на дърветата.

Той вади пистолета си, тежък Смит & Уесън, който предпочита пред стандартното оръжие с марка Зиг Зауер, смъква предпазителя и проверява дали патронът е на мястото си. Изведнъж нещо прошумолява в края на гората и една сърна притичва между дърветата с бързи, поривисти движения. Кристина Андершон се усмихва притеснено в отговор, когато я поглежда. Той сочи към прозореца, тръгва внимателно напред и поглежда в къщата през пролуката на пердето.

В дрезгавината той вижда една маса от плетена тръстика с издраскана стъклена плоча и светлокафяво канапе. Върху облегалката на червен стол се сушат чифт бели памучни бикини. В бокса се виждат няколко пакета макарони, бурканче песто, консерви и мрежа с ябълки. Няколко прибора проблясват на пода пред умивалника и под кухненската маса. Юна се връща към площадката, дава знак на Кристина Андершон, че ще влезе вътре, после отваря вратата и се придвижва напред, получава знак от Кристина Андершон, надниква вътре и след това продължава през прага.

Ерик седи в колата и от разстояние само може да предполага какво се случва. Вижда Юна Лина да изчезва в кафявата къща, следван от друг полицай. След малко той излиза отново на площадката. Трима полицаи заобикалят къщата и спират пред него. Стоят и говорят, гледат една карта, сочат към пътя и другите къщички. Юна изглежда иска да покаже на един от тях нещо в къщата. Всички влизат вътре и последният затваря вратата след себе си.

Внезапно Ерик вижда, че някой стои сред дърветата, там, където теренът се спуска под наклон към блатото. Слаба жена с пушка в ръка, ловна пушка. Блестящата двойна цев се влачи по земята, когато тя тръгва към къщата. Ерик вижда как тя леко преминава през туфи от боровинки и мъхове.

Полицаите не могат да видят жената, нито тя има възможност да ги види.

Ерик набира мобилния номер на Юна.

Телефонът започва да звъни на седалката до него.

Жената бавно върви сред дърветата с отпусната пушка в ръка. Ерик си дава сметка, че може да възникне опасна ситуация, ако полицията и жената се изненадат взаимно. Излиза от колата, затичва се към входа на къщата, а след това тръгва по-бавно.

— Здравей — извиква той.

Жената спира и обръща поглед към него.

— Доста е студено днес — казва той тихо.

— Какво?

— Студено е в гората — казва той по-високо.

— Да — отговаря тя.

— Нова ли си тук? — пита той и продължава да се приближава към нея.

— Не. Това е къщата на леля ми.

— Соня леля ли ти е?

— Да — усмихва се тя.

Ерик стига до нея.

— Какво ловуваш?

— Зайци — отговаря тя.

— Мога ли да видя пушката?

Тя счупва пушката и му я подава.

Върхът на носа й е зачервен. Сухи борови иглички са затъкнати из косата й с пясъчен цвят.

— Евелин — казва той спокойно, — тук има няколко полицаи, които искат да поговорят с теб.

Тя изглежда разтревожена, прави крачка назад.

— Ако имаш време — казва той с усмивка.

Тя кима едва и Ерик се провиква към къщата.

Юна излиза с раздразнен израз на лицето, готов да го изкомандва да се върне в колата. Когато вижда жената, застива за частица от секундата.

— Това е Евелин — казва Ерик и протяга пушката към Юна.

— Здравей — казва Юна.

Лицето й пребледнява, изглежда, като че всеки момент ще припадне.

— Трябва да говоря с теб — пояснява сериозно Юна.

— Не — прошепва тя.

— Влез в къщата.

— Не искам.

— Не искаш ли да влезеш?

Евелин се обръща към Ерик:

— Трябва ли? — пита го с трепереща уста.

— Не — отговаря й той. — Сама ще решиш.

— Влез вътре, ако обичаш — казва Юна.

Тя поклаща глава, но все пак влиза след него в къщата.

— Ще чакам отвън — казва Ерик.

Отдалечава се малко от входа на къщата. Чакълът е покрит с борови иглички и кафяви шишарки. През стените на къщата чува Евелин да крещи. Единствен вик. Звучи самотно и отчаяно. Израз на непонятна загуба. Той разпознава толкова добре този вик от времето в Уганда.

Евелин седи на канапето с ръце, притиснати между бедрата. Лицето й е с цвят на пепел. Вече знае какво се е случило със семейството й. Снимка в рамка, която прилича на гъба мухоморка, лежи на пода. Майката и бащата са седнали в нещо като хамак. Малката сестра е между тях двамата. Родителите са примижали срещу силната слънчева светлина, докато очилата на малката сестра блестят.

— Моите съболезнования — казва Юна приглушено.

Брадичката й трепери.

— Мислиш ли, че би могла да ни помогнеш да разберем какво се е случило? — пита той.

Столът скърца под тежестта на Юна. Той изчаква малко и после продължава:

— Къде се намираше в понеделник на седми декември?

Тя поклаща глава.

— Вчера — уточнява той.

— Бях тук — казва тя тихо.

— В къщата?

Тя среща погледа му:

— Да.

— Целия ден ли не си излизала?

— Не.

— През цялото време ли беше тук?

Тя прави жест към леглото, където лежат учебниците й по обществени науки.

— Следваш ли?

— Да.

— Значи не си напускала къщата вчера?

— Не.

— Има ли някой, който може да го потвърди?

— Какво, какво?

— Имаше ли някой с теб тук? — пита Юна.

— Не.

— Имаш ли представа кой би могъл да направи това на семейството ти?

Тя поклаща глава.

— Някой заплашвал ли ви е?

Тя сякаш не го чува.

— Евелин?

— Какво? Какво каза?

Пръстите й са здраво притиснати между краката.

— Някой заплашвал ли е семейството ти, имате ли неприятели, врагове?

— Не.

— Знаеш ли, че баща ти е имал големи дългове?

Тя поклаща глава.

— Имал е — казва Юна. — Баща ти е взимал назаем пари от криминално проявени хора.

— Аха.

— А може ли да бъде някой от тях, който…

— Не — прекъсва го тя.

— Защо не?

— Нищо не разбирате — повишава тон тя.

— Какво е това, което не разбираме?

— Нищо не разбирате.

— Разкажи ни какво…

— Няма как! — крещи тя.

Започва да плаче така, направо, с незащитено лице. Кристина Андершон отива към нея, прегръща я и след малко тя се поуспокоява. Седи съвсем спокойно в прегръдката на полицайката, докато отделни хлипове плач преминават през тялото й.

— Малката ми — шепне й Кристина Андершон утешително.

Тя е притиснала момичето до себе си и я гали по главата. Внезапно Кристина изкрещява и отблъсква Евелин направо долу, на пода.

— По дяволите — тя ме ухапа… Адски силно ме ухапа.

Тя гледа потресена окървавените си пръсти. Кръвта тече от рана в средата на шията.

Евелин седи на пода, прикрива с ръка обърканата си усмивка. После обръща очи и рухва на пода в безсъзнание.