Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (8)

6.

Нощта срещу осми декември

Поради някаква причина Симоне е будна още преди телефонът на нощното шкафче на Ерик да започне да звъни с най-ниския си пронизителен сигнал.

Ерик промърморва нещо за балони и серпантини, хваща телефона и бърза да излезе от спалнята. Затваря вратата, преди да отговори. Гласът, който тя чува през стената, изглежда чувствителен, почти нежен. След малко Ерик се вмъква в спалнята и тя питай кой се обажда.

— Един полицай… инспектор. Не чух как се казва — отвръща Ерик и после обяснява, че трябва да отиде до Каролинската болница.

Тя поглежда будилника и затваря очи.

— Хайде, спи, Сиксан… — прошепва той и излиза от стаята.

Нощницата се е извила около тялото й и е притиснала дясната й гърда. Тя я оправя, обръща се настрани в леглото и остава така, вслушана в движенията на Ерик.

Той се облича, рови за нещо в гардероба, използва обувалката, излиза от апартамента и заключва. След малко тя чува входната врата към улицата да се затваря след него.

Лежи в леглото, опитва се отново да заспи, но не успява. Струва й се, че Ерик сякаш не говореше с полицай, звучеше някак нехайно. Може би просто беше уморен.

Става, отива до тоалетната, пие малко кисело мляко и отново си ляга. После започва да мисли за онова, което се случи преди десет години, и повече не може да заспи. Лежи още половин час, след което става, пали нощната лампа, взима телефона, разглежда дисплея и намира последния приет разговор. Знае, че би трябвало да загаси лампата и да спи, но въпреки това набира номера. Три сигнала, после прещракване и тя чува женски глас да се смее близо до телефона.

— Ерик, престани! — казва жената весело, след което гласът се чува съвсем отблизо.

— Да, Даниела, ало.

Симоне чува как жената чака известно време, след което с уморен глас казва: „Алоха“, преди да прекъсне разговора.

Симоне остава с телефона в ръка. Пита се защо Ерик й каза, че се е обадил полицай, мъж. Търси разумно обяснение, но не може да спре мислите си да кръжат и отново да се връщат към оня път преди десет години, когато тя внезапно проумя, че Ерик я мами, че я лъже право в лицето.

Така се случи, че това стана същия ден, в който Ерик й съобщи, че завинаги престава да се занимава с хипноза.

Симоне си спомня, че както никога, тя не беше в своята новооткрита галерия. Може би Бенджамин беше се прибрал от училище, може би си беше взела отпуска, но в този ден тя седеше на светлата кухненска маса в жилището им в Йерфела и преглеждаше пощата, когато погледът й попадна на светлосин плик, адресиран до Ерик. За подател се виждаше само едно име — Мая.

Има мигове, когато човек усеща с всяка клетка от тялото си, че нещо не е както трябва. Може би тя носеше в себе си този страх от предателство, след като бе видяла собствения си баща да бъде мамен. Той, който беше работил като полицай чак до пенсионирането си и дори бе получил медал за своята изключителна следователска работа, бе имал нужда от много години, за да открие все по-неприкритата изневяра на своята съпруга.

Спомня си как тя просто се скри вечерта, когато родителите й имаха ужасната разправия, приключила с това, че майка й напусна семейството. Мъжът, когото бе срещнала последните години, бе един съсед, преждевременно пенсиониран поради алкохолизма си, който някога бе записал няколко плочи със забавна музика. Майка й се премести да живее с него в апартамент във Фуенжирола на испанския бряг.

Симоне и нейният баща бяха продължили своя живот, стиснали зъби, като си дадоха сметка, че и бездруго в семейството винаги са били само те двамата. Тя бе израсла и кожата й бе покрита с лунички също както на майка й, имаше същата червеникаворуса къдрава коса, но за разлика от майка си, лицето на Симоне беше усмихнато. Веднъж Ерик й го беше казал и на нея й хареса как я описа.

Като млада Симоне искаше да стане художничка, но не го направи, някак си не посмя. Баща й Кенет я уговаряше да избере нещо сериозно, без рискове. И така, тя направи компромис. Започна да учи история на изкуството, почувства се неочаквано добре сред студентите и написа няколко съчинения за шведския художник Ула Билгрен.

На един университетски празник тя срещна Ерик. Той се приближи до нея и я поздрави. Смяташе, че тя е написала доктората. Когато разбра грешката си, се изчерви, помоли за извинение и смяташе да се оттегли. Но нещо, може би не само това, че беше висок и хубав, а по-скоро неговият внимателен подход, я бе накарало да заговори с него. Разговорът им веднага стана интересен и забавен и просто продължи. Те се срещнаха на другия ден, отидоха на кино и гледаха филма на Ингмар Бергман Фани и Александър.

Симоне беше омъжена за Ерик вече от осем години, когато с треперещи пръсти отвори плика с подател Мая. Десет снимки изпаднаха върху кухненската маса. Снимките не бяха правени от професионален фотограф — образите бяха леко размазани — снети отблизо женски гърди, уста, разголена шия, светлозелени бикини и черна ситно къдрава коса. На една снимка се виждаше Ерик. Изглеждаше изненадан и щастлив. Мая беше сладко, много младо момиче с тъмни дебели вежди. Имаше голяма сериозна уста. Беше легнала само по бикини върху тясно легло — с черна коса на кичури, падаща върху големите й бели гърди. Изглеждаше весела, със зачервени бузи.

Не беше лесно да се възстанови усещането да бъдеш мамен. Вече от доста време то се бе превърнало просто в тъга и едно странно, теглещо празно всмукване в корема, едно желание да се избягват нараняващите мисли. И все пак си спомня, че първото, което почувства, бе изненада. Едно зеещо, глупаво учудване от това, да бъдеш толкова същностно мамен от някой, на когото си вярвал напълно, а след това се появи срамът, последван от отчаяно чувство за липса, нарастващ гняв и самота.

Симоне лежи в леглото, докато мислите й кръжат в главата и се разпиляват в различни болезнени посоки. В града бавно се развиделява. Заспива отново за няколко минути, преди Ерик да се върне от Каролинската болница. Той се опитва да пази тишина, но когато сяда на ръба на леглото, тя се събужда. Ерик й казва, че ще си вземе душ. Усеща, че отново е взел цял куп хапчета. С разтуптяно сърце го пита как се е казвал полицаят, който се е обадил през нощта, но той не отговаря и тя разбира, че е заспал насред разговора. Тогава Симоне обяснява, че е набрала номера и че не е бил полицай, а насреща е отговорила хихикаща жена на име Даниела. Ерик не е в състояние да остане буден и отново заспива. Тогава тя му крещи, настоява да разбере, обвинява го, че е разрушил всичко тъкмо сега, когато отново е започнала да му вярва.

Седи в леглото и го гледа. Той като че не разбира нейната възбуда. Тя си мисли, че не издържа повече лъжи, и му казва думите, върху които е мислила много пъти, но които в същото време усеща толкова далечни, толкова мъчителни и безпомощни:

— Може би е най-добре да се разделим.

Симоне напуска спалнята с възглавница и одеяло. Чува леглото да скърца след нея и се надява, че той ще я последва, ще я утеши и ще й разкаже какво се е случило, но той остава в леглото и тя се затваря в гостната и плаче дълго, след това се секне. Ляга на канапето и се опитва да заспи, но проумява, че не е в състояние да се срещне със семейството си тази сутрин. Отива в банята, мие си ръцете, зъбите, гримира се и се облича. Вижда, че Бенджамин още спи. Оставя му бележка на масата и излиза от жилището, за да закуси някъде, преди да отиде до галерията.

Седи дълго и чете в остъкленото кафене на Кунгстредгорден, за да успее да изяде сандвича, който си е взела с кафето. През големия прозорец вижда десетина души да се подготвят за някакво празненство. Розови палатки са опънати пред голяма сцена. Специално ограждение се монтира около рампа за изстрелване на фойерверки. Изведнъж нещо се обърква. Чува се някакво припукване и ракета от фойерверките излита във въздуха. Мъжете се отдръпват, залитайки и си крещят един на друг. Ракетата експлодира с искрящ син блясък върху светлото небе и взривът отеква между фасадите.