Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (22)

20.

Петък вечер, единайсети декември

Когато Юна влиза в спешното отделение на Каролинската болница, за разлика от друг път не е толкова тихо. Цялото отделение мирише на готвено и пред общата зала има количка с тенджери от неръждаема стомана, чинии, чаши и прибори. Някой е пуснал телевизора и Юна чува звук от тракащи чинии.

Опитва се да си представи как Йозеф е разрязал стария белег от цезарово сечение на майка си, отворил е собствения си път към живота, пътя, който всъщност го е обрекъл да остане без майка, който беше причината майка му никога да не се привърже към него.

Как Йозеф отрано чувства, че не е като другите деца, че е сам. Единственият човек, който му дава любов и грижи, е Евелин. За него е недопустимо да бъде отхвърлен от нея. Най-малкият признак на дистанция го отчайва и вбесява, и гневът му все повече се насочва към любимата малка сестра.

Юна кима на Сунесон, който е застанал пред вратата на стаята на Йозеф Ек, и после поглежда към лицето на момчето. Торбичката на катетъра е наполовина пълна и тежката стойка за вливане непосредствено до леглото го снабдява с течност и кръвна плазма. Краката на момчето стърчат изпод светлосиньото одеяло, ходилата му са мръсни, по хирургическото тиксо, покриващо шевовете, са залепнали косми и боклуци. Телевизорът е включен, но той като че ли не го гледа.

Социалната служителка Лизбет Карлен вече е в стаята. Още не го е видяла, застанала е до прозореца и си слага шнола в косата.

Една от раните на Йозеф отново се е отворила, кръвта тече по ръката му и капе на пода. Възрастна медицинска сестра се е навела над него, отваря компреса и наново залепва раната, измива кръвта и напуска стаята.

— Извинете — казва Юна и настига сестрата в коридора.

— Да?

— Как е той, как е всъщност Йозеф Ек?

— Попитайте лекуващия лекар — отговаря жената и тръгва отново.

— Ще го попитам — усмихва се Юна и бърза след нея. — Но… бих искал да му покажа нещо, което… мога ли да го закарам там с инвалидна количка…

Сестрата поклаща глава и рязко спира.

— Пациентът в никакъв случай не трябва да се мести — казва тя строго. — Какви са тези глупости, той има силни болки, не бива да се движи, може да получи нови кръвоизливи, ако се изправи.

Юна се връща в стаята на Йозеф. Без да чука, влиза при момчето, взима дистанционното, изключва телевизора, пуска касетофона, бързо казва часа, датата и присъстващите в стаята, след което сяда на стола за посетители. Йозеф отваря натежалите си клепачи и го гледа с леко безразличие. Аксиларният гръден дренаж, поставен в гръдния му кош, за да възстанови налягането в пунктирания бял дроб, издава доста приятен, тихо бълбукащ звук.

— Би трябвало скоро да те изпишат — казва Юна.

— Хубаво би било — тихо казва Йозеф.

— Но ще бъдеш преместен в ареста.

— Лизбет каза, че прокурорът нищо не смята да предприема — казва той, поглеждайки към социалната служителка.

— Така стояха нещата, преди да имаме свидетел.

Йозеф бавно затваря очи.

— Кой?

— Доста разговаряхме двамата — казва Юна. — Но може би искаш да промениш нещо, което си казал, или да добавиш нещо, което не си казал.

— Евелин — прошепва той.

— Няма да излезеш на свобода много дълго време.

— Лъжеш.

— Не, Йозеф, казвам истината. Повярвай ми. Ще ти бъде наложена мярка постоянно задържане под стража и вече имаш право на адвокат.

Йозеф се опитва да вдигне ръка, но няма сили.

— Хипнотизирали сте я — казва той с усмивка.

— Не.

— Дума срещу дума — казва той.

— Не съвсем — казва Юна и наблюдава чистото бледо лице на момчето.

— Имаме и веществени доказателства.

Йозеф стиска здраво зъби.

— Нямам излишно време да седя тук, но ако искаш да ми разкажеш нещо, мога да остана още малко — приветливо казва Юна.

Изчаква половин минута, потропва с пръсти по облегалката на стола, става, взима касетофона, кима набързо на социалната служителка и напуска стаята.

В колата пред болницата Юна мисли, че трябваше да предизвика Йозеф с разказа на Евелин, трябваше да го направи, за да види реакцията на момчето. Кипящата арогантност на Йозеф Ек може би щеше да го подведе да признае, ако бе провокиран.

Обмисля за миг дали да се върне, но не го прави, за да не закъснее за вечерята при Диса.

Когато излиза на улица Лютценгатан и паркира пред светлата сграда, навън е тъмно и мъгливо. Приближавайки се към входа му става необичайно студено, поглежда замръзналата трева на площад Карлаплан и черните клони на дърветата.

Опитва се да си представи Йозеф легнал в леглото си, но единственото, което вижда, е онази хриптяща и бълбукаща дренажна система. И все пак има чувството, че е видял нещо важно, но не го е разбрал.

Усещането, че нещо не е наред, продължава да тлее в него, докато се вози в асансьора до апартамента на Диса и звъни на вратата. Никой не отваря. Юна чува, че на стълбището над него има някой, който въздиша на пресекулки или плаче съвсем тихо.

Диса отваря вратата с притеснено изражение на лицето, облечена само по сутиен и чорапогащник.

— Смятах, че ще закъснееш — обяснява тя.

— Значи вместо това, малко съм подранил — казва Юна и леко я целува по бузата.

— Влез и затвори вратата, преди всички съседи да са видели задника ми.

Уютното антре ухае на храна. Розова лампа с ресни докосва главата на Юна.

— Приготвила съм морски език и пресни картофи — казва Диса.

— С разтопено масло?

— И с гъби, магданоз и телешки бульон.

— Звучи вкусно.

Апартаментът е доста стар, но всъщност е приятен. Има само две стаи и кухня, но таваните са високи. Големите прозорци с дограма от тиково дърво гледат към площад Карлаплан, таванът е облицован с лакирано дърво, а красивият под е полиран.

Юна влиза с Диса в спалнята й. Той се спира, опитва се да разбере какво е видял при Йозеф. Върху неоправеното легло има включен лаптоп, тя е разпръснала книги и листове около себе си.

Той сяда в креслото и я чака да се облече. Без да казва нищо, тя застава с гръб към него, за да закопчае ципа на тясната си, семпло скроена рокля.

Юна поглежда в една отворена книга и вижда голяма черно-бяла снимка на гробище. На заден фон се виждат археолозите, облечени в дрехи от четирийсетте години, гледащи към фотографа. Изглежда, току-що са започнали разкопки на мястото и са маркирали района с петдесетина знаменца.

— Това са гробове — тихо казва тя. — Знамената показват местоположението на гробовете. Човекът, който е водил разкопките на това място, се казваше Ханес Мюлер. Почина преди известно време, но сигурно вече беше на сто години. През цялото време работеше в института. Приличаше на добра стара костенурка…

Застанала пред високото огледало, сплита правата си коса на две тънки плитки, после се обръща и го поглежда.

— Как изглеждам?

— Хубава си — казва топло Юна.

— Да — тъжно отговаря тя. — Как е майка ти?

Юна хваща ръката й.

— Добре е — прошепва той. — Поздравява те.

— Много мило, какво каза?

— Да не ми обръщаш внимание.

— Аха — мрачно отговаря Диса. — И разбира се, е права.

Бавно прокарва пръсти през гъстата му рошава коса. Поглежда го с неочаквана усмивка, после отива до лаптопа, изключва го и го слага на шкафа.

— Знаеш ли, че според предхристиянските закони, новородените не са били считани за пълноценни хора, преди да бъдат закърмени. През времето между раждането и кърменето било разрешено новородените да бъдат оставени в гората.

— Изборът на другите е определял дали ще станеш човек — бавно казва Юна.

— Не е ли било винаги така?

Тя отваря гардероба, изважда кутия за обувки, в която има чифт тъмнокафяви сандали с меки каишки и елегантни токчета от различни видове дърво.

— Нови ли са? — пита Юна.

— Серджио Роси. Направих си сама подарък, защото работата ми е толкова лишена от светска суета и блясък. По цял ден се ровя в калта.

— Още ли си в Сигтюна?

— Да.

— Какво всъщност открихте?

— Ще ти разкажа, докато вечеряме.

Сочи сандалите й:

— Много са хубави — казва той и става от креслото.

Диса се обръща с горчива усмивка.

— Съжалявам, Юна — казва тя през рамо, — но не мисля, че ги правят в твоя размер.

Изведнъж той се сепва.

— Чакай — казва той и се подпира на стената.

Диса го поглежда въпросително.

— Беше шега — обяснява тя.

— Не, краката му бяха…

Юна минава покрай нея и отива в антрето, изважда телефона си от якето, обажда се на телефонната централа и изрича със спокоен глас, че Сунесон незабавно се нуждае от подкрепление в болницата.

— Какво се е случило? — пита Диса.

— Краката му бяха твърде мръсни — отговаря той. — Казват, че не може да се движи, но той е ставал. Ставал е и е ходил наоколо.

Юна набира номера на Сунесон и когато никой не отговаря, си облича якето, прошепва: „Извинявай“, излиза от апартамента и изтичва надолу по стълбите.

 

 

Приблизително по същото време, когато Юна звъни на вратата на Диса, в болницата Йозеф Ек се надига и сяда в леглото си.

Миналата нощ опита дали може да ходи: смъкна се на пода, трябваше да стои неподвижен дълго време, подпрян на рамката на леглото. Болката, причинена от многобройните рани, го изгаряше, а от пробождането в наранения черен дроб му причерняваше пред очите, но все пак можеше да ходи. Беше опънал тръбите на инфузионната система и гръдния дренаж, беше проверил какво има в шкафа с болнични консумативи и после си бе легнал отново.

Минал е половин час, откакто нощната смяна влезе да го провери. В коридора е почти тихо. Йозеф бавно изважда катетъра от китката си, усеща всмукването на тръбата при отделянето от кожата. Малка струйка кръв се стича в скута му.

Тялото не го боли много, когато става от леглото. Отива до шкафа с болнични консумативи и намира компреси, скалпели, еднократни спринцовки и бинтове. Пъха няколко спринцовки в широкия, свободен джоб на болничната пижама. С треперещи ръце разопакова един скалпел и прерязва маркуча на дренажа. Потича слузеста кръв и левият му бял дроб бавно се свива. Усеща болка зад едната лопатка, кашля леко, но всъщност не усеща промяната от намаления капацитет на белия дроб.

Изведнъж се чува звук от стъпки на гумени подметки по балатума.

Със скалпела в ръка, Йозеф застава до вратата, гледа през прозореца и чака.

Сестрата спира и се заговаря с полицая на пост. Йозеф чува как се смеят на нещо.

— Спрях цигарите — обяснява тя.

— Ако имаш никотинова лепенка, няма да ти откажа — продължава полицаят.

— И тях ги спрях — отговаря тя. — Но излез на двора, и без това ще остана малко.

— Пет минути — енергично казва полицаят.

Полицаят излиза, ключовете дрънчат, сестрата прелиства някакви листове и влиза в стаята. Всъщност, само изглежда учудена. Бръчиците около очите й изпъкват, когато острието на скалпела пронизва гърлото й. Йозеф е по-слаб, отколкото е предполагал, налага се да я прободе няколко пъти. Усеща опъване и парене в тялото от резките движения. Сестрата не пада веднага, а се опитва да се задържи за него. Двамата се свличат заедно на пода. Тялото й е цялото потно и горещо. Той се опитва да се изправи, но се хлъзга в косата й, която се е разпръснала като голям, рус житен сноп. Когато изважда скалпела от гърлото й, тя издава писклив звук. Започва да рита с крака и Йозеф седи и я гледа известно време, преди да продължи надолу по коридора. Роклята й се е вдигнала и той ясно вижда розовото бельо под чорапогащника.

Минава през коридора. Черният дроб вече го боли силно. Свива вдясно, намира чисти дрехи в някаква количка и се преоблича. Пълна жена тегли един парцал напред-назад по лъщящия балатум. Тя слуша музика със слушалки. Йозеф се приближава, застава зад нея и изважда една спринцовка. Няколко пъти замахва към гърба й, вдигнал спринцовката във въздуха, но спира всеки път, преди върхът на иглата да я докосне. Тя не забелязва нищо. Той прибира спринцовката в джоба си, избутва жената с ръка и минава. Тя почти пада и го проклина на испански. Йозеф спира рязко и се обръща към нея:

— Какво каза?

Тя си сваля слушалките и поглежда Йозеф въпросително.

— Каза ли нещо? — пита той.

Тя бързо поклаща глава и продължава да чисти. Наблюдава я известно време, после продължава към асансьора, натиска копчето и чака.