Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (54)

52.

Неделя сутрин, двайсети декември, последната неделя преди Коледа

Бенджамин седи свит, опрян на стената зад телевизора. Главата му е ужасно замаяна, трудно му е да съсредоточи поглед върху нещо. Но най-страшна е жаждата. По-жаден е от всякога през живота си. Гладът е притъпен, не е изчезнал, съществува като тъпа смътна болка някъде в корема му, но жаждата е взела връх, жаждата и болките в ставите. Жаждата сякаш го задушава, като че ли гърлото му е цялото в рани. Вече едва преглъща, няма никаква слюнка в устата. Премисля дните, прекарани на пода в тази къща, как през цялото време Лидия, Марек, Анбрит и той само седят в тази единствено обзаведена стая, без да правят нищо.

Бенджамин слуша как снегът се срива по покрива. Припомня си как Лидия нахлу в живота му, как един ден се появи, затичана след него, когато се прибираше от училище.

— Забрави си това — извика тя и му подаде шапката.

Той спря и благодари. Тогава тя го погледна особено и каза:

— Ти си Бенджамин, нали?

Беше я питал откъде знае името му. Тогава тя го беше погалила по косата и бе казала, че тя е тази, която го е родила.

— Но аз те кръстих Каспер — беше казала тя. — Искам да те наричам Каспер.

После му беше дала малка светлосиня плетена дрешка.

— Направих я за теб, докато беше в корема ми — прошепна тя.

Той й беше обяснил, че се казва Бенджамин Петер Барк и че не може да е нейното дете. Всичко беше доста тъжно и той се опита да говори спокойно и мило с нея. Тя го беше слушала усмихнато и после просто бе поклатила глава меланхолично.

— Питай родителите си — беше казала тя, — питай ги дали си истинското им дете. Можеш да ги питаш, но те няма да ти кажат истината. Не можеха да имат деца. Ще забележиш, че лъжат. Правят го, защото ги е страх да не те изгубят. Ти не си тяхно истинско дете. Мога да ти разкажа за истинския ти произход. Ти си мой. Това е истината. Не виждаш ли, че си приличаме? Накараха ме да те дам за осиновяване.

— Но аз не съм осиновен — изрича той.

— Знаех си… знаех, че няма да ти кажат — каза тя.

Замисли се и изведнъж осъзна, че това, което тя казва, би могло да е истина, от отдавна се бе чувствал различен.

Лидия го гледаше усмихнато.

— Не мога да ти го докажа — каза тя после. — Трябва да вярваш на собствените си чувства, трябва сам да усетиш. Тогава ще откриеш, че е истина.

Те се разделиха, но той я срещна отново на следващия ден. Заедно отидоха в една сладкарница, където седяха и говориха дълго. Тя му беше разказала как са я накарали да го даде за осиновяване, но че никога не го е забравила. Била мислила за него всеки ден, откакто се е родил и е бил отнет от нея. Всяка минута от живота си чувствала, че й липсва.

Бенджамин беше разказал всичко на Айда и те бяха решили, че Ерик и Симоне в никакъв случай не трябваше да разберат нищо, преди да бе обмислил всичко. Първо искаше да опознае Лидия, искаше да премисли дали това можеше да е истина. Лидия се свързваше с него чрез електронната поща на Айда. Тя беше получила нейния мейл адрес и му изпрати снимката на семейното гробище.

— Искам да знаеш кой си — беше казала тя. — Тук почива семейството ти, Каспер. Някой ден ще отидем там заедно, само ти и аз.

Бенджамин почти беше започнал да й вярва. Искаше да й вярва, беше вълнуваща. Чувстваше се странно да бъде толкова желан, обичан. Тя му беше дала неща, малки спомени от своето детство, пари, беше му дала книги и фотоапарат, а той й беше дал рисунки, неща, които е събирал като дете. Дори се беше погрижила онзи Уайлорд да спре да го тормози. Един ден просто му беше подала лист, на който Уайлорд беше написал, че дава думата си никога повече да не се приближава до Бенджамин и приятелите му. Неговите родители никога не биха могли да направят такова нещо. Той все повече се убеждаваше, че родителите му — тези хора, на които беше вярвал през целия си живот — се държаха като лъжци. Беше се дразнил, че никога не говореха с него, никога не показваха какво наистина означава за тях.

Как е могъл да бъде толкова невероятно глупав!

Тогава Лидия беше започнала да говори, че иска да дойде у тях, да бъде с него. Искаше ключовете му. Той не разбираше за какво й трябваха. Каза й, че ще я пусне да влезе, ако позвъни на вратата. Тогава тя му се ядоса. Каза, че ще бъде принудена да го накаже, ако не се подчинява. Това напълно го шокира — спомня си той. Тя му обясни, че още когато е бил малък, е дала на осиновителите му пръчка за наказание, като знак, че очаква да го възпитат както трябва. После просто взе ключовете му от раницата и каза, че сама ще реши кога да навести детето си.

Тогава той беше разбрал, че тя не може да е нормална.

На следващия ден, когато седеше и го чакаше, той само отиде до нея и колкото можеше по-спокойно каза, че си иска обратно ключовете и че не иска да я вижда повече.

— Но, Каспер — беше казала тя. — Естествено, че ще си получиш ключовете.

Тя му ги даде. Той си тръгна и тя го последва. Спря и я попита дали не е разбрала, че не иска да я вижда повече.

Бенджамин поглежда надолу към тялото си. Вижда голяма синина на коляното си. Ако мама я беше видяла, би изпаднала в истерия — мисли си той.

Марек както обикновено стои и гледа през прозореца. Събира секрет от носа си и плюе върху стъклото към мястото, където тялото на Юси лежи в снега. Анбрит седи отпусната на масата. Опитва се да не плаче, преглъща, кашля и хълца. Когато излезе и видя Лидия да убива Юси, започна да крещи, докато Марек не насочи ловната пушка към нея и каза, че ще я убие, ако изхлипа още веднъж.

Лидия не се вижда никъде. Бенджамин се повдига в седнало положение и казва с дрезгавия си глас:

— Марек, има нещо, което трябва да знаеш…

Марек поглежда Бенджамин с очи, черни като зърна пипер, после ляга на пода и започва да прави лицеви опори.

— Какво искаш, лайно такова? — пита той, пъшкайки.

Бенджамин преглъща с разранено гърло.

— Юси ми каза, че Лидия ще те убие — лъже той. — Първо щяла да убие него, после Анбрит и накрая теб.

Марек продължава с лицевите опори, после с въздишка става от пода.

— Ти си невероятно малко лайно.

— Така каза — казва Бенджамин. — Тя иска само мен. Иска да е сама с мен. Истина е.

— Така ли? — казва той.

— Да, Юси каза, че му разказала какво ще направи, че ще започне, като убие него, и сега той е…

— Млъкни — прекъсва го той.

— Ще седиш и ще си чакаш реда, така ли? — пита Бенджамин. — Ти не я интересуваш, тя смята, че ние сме по-добро семейство, само аз и тя.

— Юси наистина ли е казал, че тя ще ме убие? — пита Марек.

— Наистина, тя ще…

Марек се смее високо и Бенджамин млъква.

— Вече съм чувал всичко, което човек може да каже, за да избегне болка — казва той с лека усмивка. — Всички обещания и трикове, всякакви сделки и стратегии.

Марек се обръща безразлично към прозореца. Бенджамин въздиша и се опитва да измисли какво друго да каже, когато Лидия влиза. Устните й са стиснати и изопнати, лицето й е много бледо и тя държи нещо зад гърба си.

— Ето че мина една седмица и отново е неделя — тържествено казва тя и затваря очи.

— Последната неделя преди Коледа — прошепва Анбрит.

— Искам да се отпуснем и да премислим изминалата седмица — бавно казва Лидия. — Преди три дни ни напусна Юси, той вече не е сред живите, душата му пътува в едно от седемте небесни колела. Ще бъде разкъсан на парчета заради предателството си, чрез хиляди прераждания като животно и насекомо.

Тя млъква.

— Премислихте ли? — пита тя след малко.

Те кимат и Лидия се усмихва доволно.

— Каспер, ела тук — тихо казва тя.

Бенджамин се опитва да се изправи, полага усилие да не гримасничи от болка, но Лидия все пак пита:

— Физиономии ли ми правиш?

— Не — прошепва той.

— Ние сме семейство и се уважаваме.

— Да — отговаря той със сподавен от плач глас.

Лидия се усмихва и изважда предмета, който е държала скрит зад гърба си. Груба шивашка ножица с широки остриета.

— Тогава няма да ти е проблем да приемеш наказанието си — спокойно казва тя и с напълно безизразно лице слага ножицата на масата.

— Аз съм само дете — казва Бенджамин и залита.

— Стой мирно! — изкрещява му тя. — Никога не е достатъчно, никога, никога не разбираш. Боря се и се старая, работя и се трепя, за да е наред семейството. Да се запази неопетнено. Искам само всичко да е наред.

Бенджамин плаче с наведено лице, тежки, дрезгави ридания.

— Не сме ли семейство, не сме ли?

— Да — казва той. — Да, семейство сме.

— Но защо тогава се държиш така? Промъкваш се зад гърбовете ни, предаваш ни и ни мамиш, крадеш от нас, говориш лошо за нас и разваляш… защо ми причиняваш това? Пъхаш си носа където не трябва, клюкарстваш и навсякъде се бъркаш.

— Не знам — прошепва Бенджамин. — Съжалявам.

Лидия взима ножицата. Тя диша тежко и лицето й се е изпотило. Червени петна са избили по бузите и врата й.

— Ще бъдеш наказан, за да загърбим това — казва тя с небрежен, сух тон.

Премества поглед от Анбрит към Марек.

— Анбрит — казва тя. — Ела тук.

Анбрит, която досега е седяла и е гледала в стената, колебливо се приближава. Погледът й е притеснен, блуждаещ.

— Отрежи му носа — казва Лидия.

Лицето на Анбрит става яркочервено. Тя поглежда Лидия, после Бенджамин. След това поклаща глава.

Лидия й удря силен шамар. Хваща едрата ръка на Анбрит и я избутва към Бенджамин.

— Каспер си е пъхал носа където не трябва и сега ще го загуби.

Анбрит почти неосъзнато разтърква бузата си и после взима ножицата. Марек се приближава и здраво хваща главата на Бенджамин, накланя лицето му към Анбрит. Остриетата на ножицата проблясват металически пред очите му и той вижда притесненото лице на жената, вижда тиковете около очите и устата й, ръцете, които са започнали да треперят.

— Хайде, режи! — изревава Лидия.

Анбрит стои с вдигната над Бенджамин ножица, вече плаче с глас.

— Аз съм хемофилик — изскимтява Бенджамин, — ще умра, ако го направиш. Хемофилик съм!

Ръцете на Анбрит треперят, когато затваря остриетата във въздуха и изпуска ножицата на пода.

— Не мога — хленчи тя. — Не може… от ножицата ме болят ръцете, не мога да я държа.

— Това е то едно семейство — казва Лидия със смекчена строгост, докато с мъка се навежда и взима ножицата. — Ще ми се подчиняваш и ще ме уважаваш, чуваш ли?

— Болят ме ръцете, казах! Ножицата е прекалено голяма за…

— Млъкни — прекъсва я Лидия и я удря силно през устата с опакото на ножицата, с дръжките.

Анбрит изскимтява, прави крачка настрани, несигурно се обляга на стената и слага ръка на кървавите си устни.

— Неделите са за наказание — запъхтяно казва Лидия.

— Не искам — казва тя умолително. — Моля те… не искам.

— Хайде — нетърпеливо казва Лидия.

Анбрит само поклаща глава и прошепва нещо.

— Какво каза? Курва ли ме нарече?

— Не, не — заплаква тя и протяга ръка. — Ще го направя — подсмърча тя. — Ще му отрежа носа. Ще ви помогна. Няма да боли, скоро ще мине.

Лидия й дава ножицата доволна. Анбрит отива до Бенджамин, погалва го по главата и бързо прошепва:

— Не се страхувай. Само тръгвай бързо, колкото можеш по-бързо се махай оттук.

Бенджамин я поглежда въпросително, опитва се да разчете уплашения поглед и треперещата й уста. Анбрит вдига ножицата, но се обръща към Лидия и я напада без особена сила. Бенджамин вижда как Лидия се отдръпва от атаката на Анбрит, вижда Марек да хваща едрата й китка, да опъва ръката й и да я изкълчва от рамото. Анбрит крещи от болка. Бенджамин вече е излязъл от стаята, когато Лидия взима ножицата от пода, отива и сяда върху гърдите й. Анбрит клати глава напред-назад, за да й се изплъзне.

Когато Бенджамин минава през студеното антре и излиза на вкочаняващия студ на стълбите, чува виковете и кашлянето на Анбрит.

Лидия избърсва кръвта от бузата си и се оглежда за момчето.

Бенджамин ходи бързо по изчистената пътека.

Марек взима ловната пушка от стената, но Лидия го спира.

— Това му е добър урок — казва тя. — Каспер няма обувки и е само по пижама. Ще се върне при мама, когато му стане студено.

— Иначе ще умре — казва Марек.

Бенджамин яде сняг и не обръща внимание на болката, докато тича между редиците от коли. Хлъзга се и пада, но отново се изправя, тича малко и вече не усеща краката си. Марек му подвиква нещо от къщата. Бенджамин знае, че не може да му избяга, прекалено е малък и слаб. Най-правилно е да се скрие в тъмното и да стигне до езерото, докато нещата се успокоят. Може би там има някой рибар с ледобур^[1] и бидон за риба. Юси говореше, че езерото Юпчиернен се заледило едва преди седмица, зимата е била мека в началото.

Бенджамин трябва да спре, ослушва се за стъпки, опира ръка на един ръждясал пикап, поглежда нагоре към края на гората и продължава напред. Няма да издържи още дълго, цялото му тяло гори от болка и студ. Спъва се и пада, пропълзява под коравото платнище на един трактор, пълзи напред по натежалата от скреж трева отдолу, под следващата кола и после се изправя. Разбира, че се намира между два автобуса. С опипване намира отворен прозорец на единия автобус, успява да се изкатери на голямата автобусна гума и да се промуши през отвора. Ходи с опипване в тъмното и на една седалка намира няколко стари постелки, в които се увива.