Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (40)

38.

Сряда преди обяд, шестнайсети декември

Ерик се сепва, ръката, с която държи чашата, трепва и по сакото и маншета на ризата му се разлива кафе. Юна го поглежда въпросително и вади салфетка от кутията върху контролното табло на колата. Ерик поглежда през прозореца към голямата жълта къща, градината и поляната, на която има огромна фигура на Мечо Пух, на която някой е нарисувал зъби.

— Опасна ли е? — пита Юна.

— Кой?

— Ева Блау.

— Може би — отговаря Ерик. — Тоест, възможно е да извърши опасни неща.

Юна изключва мотора, те откопчават коланите си и отварят вратите.

— Само не разчитай прекалено много на това — казва Юна с меланхоличното си финландско произношение. — Лизелот Блау може и да няма нищо общо с Ева.

— Да — отнесено отговаря Ерик.

Изкачват се по алея, покрита с гладки сиво-черни шистови плочи. Малки кръгли снежинки, почти като зърна град, но не ледени, а снежни, се вихрят във въздуха. Ако човек вдигне поглед, голямата дървена къща изглежда като покрита с бяла драперия или млечна пелена.

— Но трябва да бъдем внимателни — казва Юна. — Защото това тук може да е дървеният замък.

Върху хармоничното му дружелюбно лице се появява лека усмивка. Ерик спира по средата на алеята. Усеща, че мокрият плат около китката му е станал студен и мирише на старо кафе.

— Дървеният замък е къща в бивша Югославия — пояснява Ерик, — също и апартамент в Якобсберг или гимнастически салон в Стоксунд, светлозелена къща в град Доротеа и така нататък.

Не може да не се усмихне, когато среща въпросителния поглед на Юна.

— Дървеният замък не е конкретна къща, а понятие — продължава Ерик. — В групата по хипноза го наричахме дървения замък… мястото, където се е случило насилието.

— Мисля, че разбирам — казва Юна. — Къде беше дървеният замък на Ева Блау?

— Там е проблемът — отговаря Ерик. — Тя беше единствената, която не стигна до своя дървен замък. Никога не описа специфично място, за разлика от другите.

— Може би е това тук — казва Юна и сочи къщата.

Те продължават с големи крачки по пътеката. Ерик търси кутийката с папагала в джоба си. Зле му е, като че ли още е замаян от спомените си. Разтрива силно челото си, иска да вземе хапче, копнее за едно хапче, каквото и да е, но знае, че сега трябва да е в напълно ясно съзнание. Трябва да престане с хапчетата, не може повече, не може да продължава да се крие, трябва да открие Бенджамин, преди да е станало прекалено късно.

Ерик натиска копчето на звънеца, чува тежкия тон през масивното дърво и трябва да си наложи да не разбие вратата, за да нахлуе вътре и да извика Бенджамин. Юна държи ръката си под якето. След малко вратата се отваря от млада жена с очила, червена коса и петна от малки белези по двете бузи.

— Търсим Лизелот Блау — казва Юна.

— Аз съм — отговаря тя резервирано.

Юна поглежда Ерик и разбира, че червенокосата жена не е жената, наричаща себе си Ева Блау.

— Всъщност търсим Ева — казва той.

— Ева ли? Коя Ева? За какво става въпрос? — пита жената.

Юна показва полицейската си легитимация и пита дали могат да влязат вътре за малко. Тя не иска да ги пусне и Юна я моли да се облече и да излезе навън. Няколко минути по-късно те стоят на твърдата заскрежена поляна, говорят и от устата им излиза пара.

— Живея сама — казва тя.

— Къщата е голяма.

Жената се усмихва леко.

— Добре съм материално.

— Ева Блау роднина ли ви е?

— Казах ви, че не познавам никаква Ева Блау.

Юна й показва три снимки, които е разпечатал от видеозаписа, но червенокосата жена само поклаща глава.

— Погледнете внимателно — сериозно казва Юна.

— Не ми казвайте какво да правя — изсъсква тя.

— Не, но ви моля да…

— Аз плащам вашата заплата — бавно го прекъсва тя. — Моите данъци отиват за вашата заплата.

— Погледнете снимката, ако обичате — казва той.

— Никога не съм я виждала.

— Важно е — обяснява Ерик.

— За вас може би е — казва жената. — Но не и за мен.

— Тя нарича себе си Ева Блау — продължава Юна. — Блау е доста необичайно име в Швеция.

Изведнъж Ерик вижда едно перде да помръдва на горния етаж. Втурва се към къщата и чува другите двама да викат след него. Нахлува през вратата, тича през коридора, оглежда се, вижда широкото стълбище и го изкачва с големи крачки.

— Бенджамин — вика той и спира.

Коридорът продължава в двете посоки, с врати на спалня и баня.

— Бенджамин? — тихо казва той.

Подът проскърцва някъде. Той чува как червенокосата жена нахлува на долния етаж. Ерик се опитва да разбере на кой прозорец е видял поклащането на пердето, тръгва надясно към вратата в дъното на коридора. Опитва се да я отвори, но усеща, че е заключена. Ерик се навежда и поглежда през ключалката. Ключът е вътре, но му се струва, че различава движение на тъмни отражения в метала.

— Отворете вратата — казва той с повишен глас.

Червенокосата жена е започнала да изкачва стълбите.

— Не може да останеш тук вътре — извиква тя.

Ерик прави крачка назад, разбива вратата с крак и влиза. Стаята е празна: вътре има голямо неоправено легло с розови чаршафи, бледорозов мокет и врати на гардероб с опушени огледала. Камера на статив е насочена към леглото. Той се приближава и отваря гардероба, там няма никой, той се обръща, поглежда тежките пердета и креслото, после се навежда и вижда свита човешка фигура в тъмното под леглото: уплашени, плахи очи, слаби бедра и голи крака.

— Излез — строго казва той.

Ерик се протяга, хваща един глезен и издърпва голо младо момче. То се опитва да обясни нещо. Докато си обува чифт дънки, говори бързо и интензивно с Ерик на език, който звучи като арабски. Завивката на леглото се помръдва, друго момче се показва и казва нещо рязко на приятеля си, който веднага млъква. На вратата стои червенокосата жена и повтаря с треперещ глас да остави приятелите й на мира.

— Малолетни ли са? — пита Ерик.

— Вън от дома ми! — вбесено казва тя.

Другото момче се е увило с одеялото. Изважда цигара и наблюдава Ерик с усмивка.

— Вън! — крещи Лизелот Блау.

Ерик минава през коридора и надолу по стълбите. Жената върви след него, крещейки му с дрезгав глас да се маха по дяволите. Ерик напуска къщата и тръгва по пътеката. Юна го чака пред гаража с извадено оръжие, скрито плътно до тялото. Жената остава на вратата.

— Не може да действате така — крещи тя. — Не е позволено, полицията трябва да има съдебно решение, за да нахлува по този начин.

— Аз не съм полицай — отвръща й Ерик.

— Но… аз смятам да направя оплакване.

— Направете го, ако желаете — казва Юна. — Аз мога да го приема, защото, както казах, съм полицай.