Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (43)

41.

Четвъртък вечер, седемнайсети декември

Когато Симоне влиза в болничната стая, Кенет седи изправен в леглото. Лицето му вече е придобило малко повече цвят и той не изглежда изненадан от появата й точно в този момент.

Симоне отива до него, навежда се и внимателно допира бузата си до неговата.

— Знаеш ли какво сънувах, Сиксан? — пита той.

— Не — усмихва се тя.

— Сънувах баща ми.

— Дядо ли?

Той се засмива тихо.

— Можеш ли да си представиш? Беше в работилницата, потен и весел. Момчето ми, каза само. Знаеш ли, все още усещам тази миризма на дизел…

Симоне преглъща. В гърлото й е заседнала твърда болезнена буца. Кенет леко поклаща глава.

— Татко — прошепва Симоне. — Татко, помниш ли за какво говорехме точно преди да те блъсне колата?

Той я поглежда сериозно и изведнъж като че се запалва пламък в острия му, пронизващ поглед. Опитва се да се изправи, но прави прекалено рязко движение и отново се смъква в леглото.

— Помогни ми, Симоне — нетърпеливо казва той. — Нямаме време, не мога да остана тук.

— Спомняш ли си какво се случи, татко?

— Спомням си всичко.

Той прокарва ръка през очите си, прокашля се отново и протяга ръцете си напред.

— Хвани ме — нарежда и този път, с помощта на Симоне, успява да се изправи и да прехвърли краката си през леглото. — Трябват ми дрехите.

Симоне бързо отива до гардероба и взима дрехите му. Тя коленичи и му обува чорапите, когато вратата се отваря и вътре влиза млад лекар.

— Трябва да си тръгна оттук — обръща се Кенет ядосано към мъжа, преди още да е успял да влезе.

Симоне става.

— Здравейте — казва тя и се здрависва с младия лекар. — Казвам се Симоне Барк.

— Ула Тувефелт — изрича той и изглежда смутен, когато се обръща към Кенет, който си закопчава панталоните.

— Ей ти — казва Кенет и загащва ризата си. — Съжалявам, че не можем да останем, но имаме спешен случай.

— Не мога да ви принудя да останете тук — спокойно казва лекарят, — но би трябвало сам да разбирате, че трябва да внимавате, имайки предвид колко силен удар в главата сте получили. Може да се чувствате добре сега, но трябва да знаете, че могат да възникнат усложнения след минута, след час, а може да се появят и утре.

Кенет отива до мивката и наплисква лицето си със студена вода.

— Съжалявам, както казах — изправя се той. — Но трябва да отида до морето.

Лекарят ги гледа учудено как бързат по коридора. Симоне се опитва да му разкаже за посещението си при Айда. Докато чакат асансьора, тя вижда, че Кенет трябва да се облегне на стената.

— Къде отиваме? — пита Симоне и за пръв път Кенет не протестира, когато тя сяда зад волана. Просто сяда до нея, слага си колана и почесва главата си под превръзката.

— Трябва да ми кажеш къде отиваме — казва тя, когато той не отговаря на въпроса й. — Как се стига там?

Той я поглежда особено.

— До морето, ще помисля.

Обляга се на седалката, затваря очи и седи мълчалив известно време. Тя вече си мисли, че е направила грешка, баща й очевидно не е добре, трябва да се върне обратно в болницата. Тогава той отваря очи и казва кратко:

— Излез на улица Санкт Ериксгатан, по моста и вдясно на площад Оденплан. Право надолу към Източната гара, там ще караш по улица Валхалавеген в посока юг, чак до Филмовия институт, там завиваш по улица Линдаренгсвеген. Тя продължава чак до пристанището.

— На кого му трябва джипиес? — усмихва се Симоне, докато влиза в натовареното движение на улица Санкт Ериксгатан надолу към магазин Вестермалмсгалериан.

— Чудя се — казва Кенет замислено, но после млъква.

— Какво?

— Чудя се дали родителите са разбрали нещо.

Симоне му хвърля бърз страничен поглед, докато колата минава покрай църквата Густав Ваза. Тя мярка дълга върволица деца, облечени в пелерини. Те носят свещи в ръце и бавно влизат в църквата.

Кенет се прокашля:

— Чудя се дали родителите са разбрали с какво се занимават децата им.

— Изнудване, малтретиране, насилие и заплахи — уморено отговаря Симоне. — Ангелчетата на мама и татко.

Тя си спомня за онзи път, когато отиде в Тенста, до студиото за татуировки. Децата, които бяха провесили едно момиче през парапета. Въобще не бяха изплашени, по-скоро бяха заплашителни, опасни. Спомня си как Бенджамин се беше опитал да я спре да не отива при онова момче в метрото. Сега разбира, че той сигурно е един от тях. Вероятно принадлежи към тези, които се наричат с имена от покемон.

— Какво им става на хората? — пита тя риторично.

— Не претърпях злополука, Сиксан. Бях блъснат пред една кола — отговаря Кенет с острота в гласа. — И видях кой го направи.

— Блъснат ли беше? Кой…

— Беше едно от тях, едно дете, момиче.

Ниските триъгълници на електрическите свещници светят в тъмните прозорци на Филмовия институт. По пътя има мокра киша, когато Симоне завива по улица Линдаренгсвеген. Над поляната на Йердет са надвиснали едри тежки облаци, изглежда, като че скоро силен порой ще се изсипе върху собствениците на кучета и щастливите им животни.

Луден е нос в морето на изток от безмитното пристанище на Стокхолм. В края на 20-те години на миналия век носът става петролно пристанище с най-малко сто цистерни. Районът включва ниско индустриално строителство, водна кула и пристанище за контейнери, бункери и кейове.

Кенет изважда смачканата визитна картичка, която намери в портфейла на момчето.

Улица Лудсвеген 18 — казва той и прави знак на Симоне да спре колата. Тя влиза в асфалтиран участък, ограден с високи метални мрежи.

— Оттук ще продължим пеша — казва Кенет и сваля колана.

Движат се между огромни цистерни и виждат тесни стълби да се вият като серпантини около цилиндричните им корпуси. По огънатите, заварени ламарини, скачвания на стълби и предпазни парапети има ръжда.

Вали слаб и студен дъжд. Когато капките падат върху метала, се чува твърдо глухо звънтене. Съвсем скоро ще се стъмни и вече няма да виждат нищо. Между големите жълти, червени и сини контейнери, наредени един върху друг, са се образували тесни пътеки. Няма никакво улично осветление, само цистерни, товарни кейове, ниски офис постройки и покрай водата обичайната кейова система от кранове, рампи, шлепове и сухи докове. Един замърсен форд пикап е паркиран пред ниска барака до голямо складово помещение от гофрирана ламарина. На тъмния прозорец на бараката, с наполовина изчегъртани самозалепващи се букви, пише: Морето. По-малките букви отдолу ги няма вече, но написаното все още може да се разчете върху прашното стъкло: Водолазен клуб. Тежкото резе виси до вратата.

Кенет изчаква за миг, заслушва се и внимателно отваря вратата. В малкия офис е тъмно. Вътре има само едно бюро, няколко сгъваеми стола с пластмасови седалки и две ръждясали бутилки за кислород. На стената виси захабен намачкан плакат с екзотични риби в смарагдовозелена вода. Очевидно е, че водолазният клуб вече не се помещава тук, може би е прекратил дейността си, фалирал е или се е преместил.

Нещо зад една решетка на вентилатор започва да трепери и вътрешната врата изщраква. Кенет слага пръст на устните си. Чуват се ясни стъпки. Те се затичват, отварят и се озовават в голям склад. Някой тича в тъмнината. Симоне се опитва да види нещо. Кенет слиза по желязната стълба, започва да тича, но изведнъж изкрещява.

— Татко? — извиква Симоне.

Тя не може да го види, но чува гласа му. Той проклина и й извиква да внимава.

— Опънали са бодлива тел.

Чува се трополене на метал върху бетонния под. Кенет отново се е затичал. Симоне го следва, прескача бодливата тел и навлиза навътре в голямото помещение. Въздухът е студен и влажен. Тъмно е и е трудно за ориентация. В далечината се чуват бързи крачки.

През мръсен прозорец влиза светлина от прожектора на кран за контейнери. Симоне вижда някой да стои до един електрокар. Момче с маска на лицето, сива маска от плат или картон. То държи желязна тръба, тъпче неспокойно на едно място, после се навежда.

Кенет го приближава, ходейки бързо покрай рафтовете.

— Зад камиона — извиква Симоне.

Момчето с маската се втурва напред и хвърля желязната тръба по Кенет. Тя профучава точно над главата му.

— Чакай, само искаме да говорим с теб — извиква Кенет.

Момчето отваря една стоманена врата и излиза, тичайки навън. Чува се тътен и вътре нахлува светлина. Кенет е вече до вратата.

— Ще избяга — изсъсква той.

Симоне го следва, излиза навън, но се хлъзга на мокрия товарен кей, пада и усеща миризмата на боклук. Изправя се отново и вижда как баща й тича по ръба на кея. Земята е хлъзгава от кишата и когато Симоне се затичва след тях, за малко не пада през ръба. Тя тича и вижда двете фигури пред себе си и бездната отстрани. Тъмната, полузамръзнала ледена каша се удря в кея.

Знае, че ако се спъне и падне, ледената вода мигновено ще я парализира, би потънала като камък с дебелото си палто и ботушите, пълни с тъмна морска вода.

Спомня си за онази журналистка, която загина заедно с приятелката си, след като паднали във водата с колата си. Потънали като в капан, погълнати от рядката тиня, и изчезнали. Катс Фалк, така се казваше — сеща се Симоне. Тя е задъхана и трепери от напрежение и усилие. Гърбът й е подгизнал от дъжда.

Изглежда, Кенет е изпуснал момчето, стои прегънат на две и я чака, превръзката на главата му се е разхлабила и той едва си поема дъх. От носа му се стича струйка кръв. Дробовете му хриптят. На земята лежи хартиена маска за лице. Тя почти се е разпаднала от дъжда и когато вятърът я повдига, тя литва и пада във водата.

— По дяволите — казва Кенет, когато Симоне го настига.

Връщат се обратно навътре, а около тях става все по-тъмно. Дъждът е понамалял, но е започнало да духа силно. Вятърът свисти около големите ламаринени постройки. Те минават покрай продълговат сух док и Симоне чува как вятърът свири мрачно и монотонно на дъното. От ръба виси стълба, направена от тракторни гуми, вързани с ръждясали вериги. Тя поглежда надолу към голямата дупка. Огромен басейн без вода, с грапави скални стени, подсилени с армиран бетон. Петдесет метра надолу се вижда излята бетонна плоча с големи колони.

Някъде гумирано покривало плющи на вятъра и светлината от един кран проблясва по вертикалните стени на сухия док. Изведнъж Симоне вижда някой зад една бетонна колона дълбоко там долу.

Кенет забелязва, че тя спира, и се обръща въпросително. Без да казва нищо, тя сочи надолу към сухия док.

Приведената фигура се премества от обсега на светлината.

Кенет и Симоне се втурват към тясната стълба покрай стената. Фигурата се изправя и започва да тича към нещо, приличащо на врата. Кенет се държи за парапета, тича надолу по стръмните стъпала, подхлъзва се, но запазва равновесие. Мирише неприятно на метал, ръжда и дъжд. Те продължават надолу, движейки се плътно до стената, и чуват ехото от стъпките по дъното на сухия док.

На дъното е мокро, Симоне усеща как студената вода прониква в ботушите й, студено й е.

— Къде отиде? — извиква тя.

Кенет бърза между колоните, които са там, за да държат кораба на място, когато се изпомпва водата. Той сочи мястото, където изчезна момчето. Няма врата, както си мислеха, а някакъв вентил. Кенет наднича вътре, но не вижда нищо. Той е задъхан, избърсва челото и врата си.

— Излез — задъхано казва той, — стига толкова.

Отвътре се чува тежък, ритмичен, стържещ звук. Кенет влиза във вентила.

— Бъди внимателен, татко.

Нещо изпуква и после се чува скърцане от шлюза. Изведнъж започва оглушително свистене и Симоне разбира какво се случва.

— Той пуска водата — крещи тя.

— Тук вътре има стълба — изревава Кенет.

Под огромно налягане, през минималния процеп между вратите на шлюза, в сухия док нахлува ледена вода на тънки струи. Металното пукане продължава и вратите се отварят все повече. Водата пада отгоре. Симоне се затичва към стълбата, водата се покачва до коленете й, тя се мъчи да се придвижва в ледената вода. Светлината от крана пробягва по грапавите стени. Водата тече бързо и бурно и я дърпа назад. Тя се удря в метална обшивка и усеща как кракът й изтръпва от болка. Черната вода се лее на тежки талази. Когато стига до стръмната стълба и започва да се катери, тя почти плаче. След няколко крачки се обръща. В тъмното не може да види баща си. Водата се е качила над нивото на вентила в стената. Пукането е оглушително. Тя трепери цялата и продължава нагоре. Дишането изгаря дробовете й. След малко чува как тътенът на бучащата вода намалява все повече. Вратите на шлюза се затварят и водата спира да тече. Тя не усеща ръката, с която се държи за металния парапет. Дрехите й са тежки и й стягат около бедрата. Симоне се качва горе и вижда Кенет от другата страна на сухия док. Той й маха и води едно момче към стария водолазен клуб.

Симоне е подгизнала, ръцете и краката й са измръзнали. Те я чакат до колата. Погледът на Кенет е особен, отнесен. А момчето просто седи пред него с наведена глава.

— Къде е Бенджамин? — крещи Симоне още преди да е стигнала до тях.

Момчето не казва нищо, Симоне го грабва за раменете и го обръща. Когато вижда лицето му, тя така се слисва, че изскимтява.

Носът на момчето е отрязан.

Изглежда, като че ли някой се е опитвал да зашие раната, но набързо, без медицински познания. Погледът му е напълно апатичен. Вятърът свири, тримата вървят към колата. Симоне включва мотора, за да затопли колата. Стъклата бързо се замъгляват. Тя намира малко шоколад и го предлага на момчето. В колата цари пълна тишина.

— Къде е Бенджамин? — пита Кенет.

Момчето гледа в скута си. То сдъвква шоколада и преглъща трудно.

— Сега ще ни разкажеш всичко — чуваш ли? Биели сте други деца, взимали сте парите им.

— Не вече, престанал съм — прошепва.

— Защо малтретирахте други деца? — пита Кенет.

— Просто така стана, когато…

— Така стана ли? Къде са останалите?

— Не знам, откъде да знам, може би вече имат други банди — казва момчето. — Разбрах, че Йеркер е събрал нова банда.

— Ти ли си Уайлорд?

Устата на момчето потреперва.

— Вече престанах — едва чуто казва то. — Кълна се, че престанах.

— Къде е Бенджамин? — пронизително пита Симоне.

— Не знам — бързо казва то. — Никога повече няма да го наранявам, обещавам.

— Чуй ме сега — продължава Симоне. — Аз съм майка му, трябва да знам.

Момчето започва да се клати напред-назад, плаче сърцераздирателно и повтаря непрекъснато:

— Обещавам, аз… обещавам… обещавам, обещавам…

Кенет слага ръка на рамото на Симоне.

— Трябва да го приберем — глухо казва. — Той има нужда от помощ.