Джийн М. Оел
Ловци на мамути (37)

36

Това нещо е ужасно! — оплака се Трони, докато изтърсваше покривка за легло на ръба на един овраг, при което се надигаше още пепел. — Дни наред я чистим, но тя е в храната, водата, дрехите, леглата. Прониква навсякъде и няма отърваване от нея.

— Това, от което имаме нужда, е един хубав дъжд — каза Диджи, изхвърляйки мръсната вода, с която бяха прали кожата за покрив на шатрата. — Или силна снежна буря. Това ще оправи нещата. Тази година с нетърпение ще очаквам зимата.

— Не се и съмнявам — рече Трони и като я стрелна с очи се усмихна многозначително, — но ми се струва, че е така, защото дотогава ще си се свързала с Бранаг и ще живееш с него.

Блажена усмивка преобрази лицето на Диджи, когато си помисли за очакващите я брачни ритуали.

— Не го отричам, Трони — отвърна тя.

— Вярно ли е, че в Огнището на Мамута се говорело за отлагане на Бракосъчетанието заради тази пепел? — попита Трони.

— Да, и на Обредите за въвеждане в Женственост, но всички са против. Знам, че на Лати не й се чака, също и на мен. Те най-сетне се съгласиха. Не искат да има повече дразги. Много хора смятат, че не са били прави по отношение на погребението на Ридаг — каза Диджи.

— Но някои бяха съгласни с тях — възрази Фрали, приближавайки с кошница пепел. Изпразни я в оврага. — Каквото и да бяха решили все щеше да се намери някой, който да каже, че не са прави.

— Предполагам, че човек би трябвало да е живял с Ридаг, за да знае — допусна Трони.

— Не съм много сигурна — отвърна Диджи. — Той живя дълго време с нас, но аз не го възприемах съвсем като човек, докато не дойде Айла.

— Диджи, струва ми се, че тя не очаква Бракосъчетанието си с такова нетърпение като теб — каза Трони. — Дали й има нещо? Да е болна?

— Не вярвам — каза Диджи. — Защо?

— Не се държи както подобава. Подготвя се, за да се свърже с мъж, но изглежда не се радва. Получава много подаръци и какво ли не, но не изглежда щастлива. А би трябвало да е като теб. Винаги, когато някой произнесе думата „свързване“, ти се усмихваш и на лицето ти се появява мечтателно изражение.

— Не всеки очаква свързването с партньора си по еднакъв начин — намеси се Фрали.

— Тя наистина беше много привързана към Ридаг — обади се Диджи. — И й е мъчно не по-малко отколкото на Нези. Ако Ридаг беше Мамутои, Бракосъчетанието сигурно щеше да бъде отложено.

— И на мен ми е мъчно за Ридаг, липсва ми — той беше толкова добър към Хартал — каза Трони. — На всички ни е мъчно, макар че той изпитваше такава непоносима болка, че смъртта му беше облекчение и за мен. Мисля, че нещо друго тревожи Айла.

Тя премълча, че още от самото начало се бе съмнявала, че Айла ще се свърже с Ранек. Нямаше защо това да излиза на бял свят, но независимо от чувството на Ранек към Айла, Диджи продължаваше да смята, че Айла изпитва по-силни чувства към Джондалар, макар че напоследък сякаш го отбягваше. Видя как високият мъж от Зеландониите излиза от шатрата и тръгва към центъра на мястото на Срещата. Изглеждаше потънал в мислите си.

Джондалар кимаше на хората, които го поздравяваха, като минаваше покрай тях, но се беше вглъбил в себе си. Дали си въобразяваше? Или Айла наистина го избягваше? След всичкото това време, през което се беше опитвал да стои настрана от нея, той все още не можеше да повярва, че сега, когато искаше да разговаря с нея насаме, тя го отбягваше. Независимо, че бе дала Обещание на Ранек, дълбоко в себе си той продължаваше да вярва, че е достатъчно да престане да я отбягва и тя отново ще бъде на негово разположение. Не че тя имаше видна копнееща по него жена, но сякаш бе готова да му даде шанс. А сега изглеждаше недостъпна за него. Беше решил, че единственият начин да разбере истината е да застана лице с лице срещу нея, но му беше трудно да я открие в такъв момент и на такова място, където да могат да разговарят.

Забеляза, че към него приближава Лати. Усмихна се и се спря, за да я погледа. Сега тя се движеше с независим вид, усмихваше се уверено на хората и кимаше на поздравите им. „Променила се е“ — помисли си той. Винаги с удивление наблюдаваше промените, които настъпваха след Първите Обреди. Лати вече не беше нито дете, нито кикотещо се, плашливо момиче. Макар да беше млада, тя се движеше с увереността на жена.

— Здравей, Джондалар — поздрави го тя усмихнато.

— Здрасти, Лати. Имаш щастлив вид.

„Прекрасна млада жена“ — помисли си той и се усмихна. Погледът му изразяваше чувството му. Тя реагира като пое дъх и очите й се разшириха, а после го стрелна с поглед, който отговаряше на несъзнателната му покана.

— Така е. Толкова ми беше омръзнало да стоя на едно място през цялото време. Едва сега за пръв път имам възможност, за да се поразходя сама… или с когото аз искам. — Понаклони се към него и вдигна очи към неговите. — Къде отиваш?

— Търся Айла. Да си я виждала?

Лати въздъхна, после се усмихна приятелски.

— Да, бавеше бебето на Трики. И Мамут я търси.

— Не обвинявай всички, Айла — увещаваше я Мамут. Седяха навън на топлото слънце, под сянката на голяма елша. — Имаше неколцина, които не бяха съгласни. Аз бях един от тях.

— Не обвинявам теб, Мамут. Не знам дали обвинявам, когото и да било, но защо да не могат да проумеят? Какво кара хората толкова да ги мразят?

— Може би това, че виждат колко си приличаме, затова и търсят различия. — Той помълча, после продължи: — Айла, преди да дойде утрешния ден, би трябвало да отидеш в Огнището на Мамута. Не можеш да се свържеш, преди да се явиш там. Последната си, знаеш го.

— Да, мисля, че би трябвало да ида — съгласи се Айла.

— Твоята неохота дава надежди на Винкавек. Той отново попита днес дали смятам, че ти мислиш върху неговото предложение. Каза, че ако не искаш да нарушиш Обещанието си, той възнамерява да говори с Ранек, за да го приеме като съпартньор. Неговото предложение може значително да повиши Булчинската ти цена и всички вие да получите висок статус. Какво би казала за това, Айла? Би ли желала да приемеш Винкавек за съпартньор на Ранек?

— Винкавек спомена нещо за това по време на лова. Ще трябва да поговоря с Ранек, за да разбера как би се чувствал той — отвърна Айла.

Мамут си помисли, че и в двата случая ентусиазмът й бе учудващо малък. Моментът беше неподходящ за свързване, скръбта й все още беше много силна, но при всичките тези предложения и голямо внимание не биваше да се отлага. Той забеляза, че тя изведнъж се загледа встрани и се обърна, за да види каква бе причината. Към тях приближаваше Джондалар. Тя като че ли се притесни и направи една крачка, сякаш бързаше да си върви, но не можеше просто така да прекъсне разговора си с Мамут.

— Айла, ето къде си била. Търсех те. Бих искал да поговоря с теб.

— Сега съм заета с Мамут — отвърна тя.

— Мисля, че свършихме; ако искаш можеш да говориш с Джондалар — каза Мамут.

Айла сведе очи, после се взря в стареца, отбягвайки тревожния поглед на Джондалар и каза тихо:

— Мисля, че ние с него нямаме какво да си кажем, Мамут.

Джондалар усети как кръвта слезе в петите му, после го обля топлина и лицето му пламна. Тя наистина го е отбягвала! Дори не искаше да разговаря с него.

— Ъ-ъ…, ами, ъ-ъ…, аз… съжалявам, че те обезпокоих — каза той, отстъпвайки.

Прииска му се да се скрие някъде и бързо се отдалечи.

Мамут внимателно я наблюдаваше. След като той си тръгна, тя го проследи с поглед, но очите й издаваха по-голямо смущение и от неговото. Мамут поклати глава, но предпочете да замълчи и те двамата тръгнаха към Лъвския бивак.

Като наближиха, Айла забеляза, че насреща им идват Нези и Тюли. Нези трудно преживяваше смъртта на Ридаг.

Предишния ден тя бе донесла онова, което бе останало в торбата му за цярове и двете се бяха разридали. Нези не желаеше да я задържи, за да не й навява тъжни спомени, но не беше сигурна дали трябва да я изхвърли. Айла разбра, че със смъртта на Ридаг бе отпаднала и необходимостта да помага на Нези да го лекува.

— Айла, търсехме те — каза Тюли.

Имаше доволен вид на човек, който е планирал някаква голяма изненада, а това беше рядкост за едрата водачка. Двете жени разтвориха нещо, което бе внимателно сгънато. Очите на Айла се разшириха и двете жени се спогледаха и й се усмихнаха широко.

— Всяка булка има нужда от нова туника. Обикновено я ушива майката на мъжа, но аз исках да помогна на Нези.

Беше зашеметяваща дреха от златистожълта кожа, изкусно и изящно украсена; някои нейни части бяха плътно запълнени с шарки от бивникови мъниста, акцентирани с много малки кехлибарени мъниста.

— Толкова е красива и толкова много труд сте вложили в нея. Само работата с мънистата сигурно е отнела много дни. Кога я направихте? — попита Айла.

— Започнахме я, когато обяви Обещанието си и я завършихме тук — каза Нези. — Ела в шатрата, за да я премериш.

Айла погледна към Мамут. Той се усмихна и кимна. Знаеше за идеята за туниката и даже беше заговорничил с тях, за да я изненадат. Трите жени влязоха в шатрата и се запътиха към мястото за спане на Тюли. Айла се съблече, но не знаеше как точно да облече дрехата. Жените й помогнаха. Беше специална туника, която се отваряше отпред и се завързваше с колан, изплетен от червена мамутска вълна.

— Можеш да я носиш затворена, ето така, ако просто искаш някоя да я види — каза Нези. — Но за церемонията трябва да я разтвориш ето така. — Тя отметна назад горната част на предницата и отново завърза колана. — Жената с гордост показва гърдите си, когато се свързва, когато донася своето огнище, за да образува съюз с мъж.

Двете жени отстъпиха назад, за да се възхитят на бъдещата младоженка. „Може да се гордее с гърдите си — помисли си Нези. — Майчински гърди, с които може да кърми. Жалко, че майка й не е тук. Всяка жена би се гордяла с нея.“

— Можем ли вече да влезем? — попита Диджи, надничайки в шатрата.

И тогава вътре влязоха всичките жени от бивака, за да се възхитят на Айла в разкошното й облекло. Изглежда всички бяха посветени в изненадата.

— Сега я затвори, за да можеш да излезеш и да я покажеш на мъжете — каза Нези като затвори ритуалната туника и отново завърза колана. — Не бива да я носиш отворена пред всички до церемонията.

Айла прекрачи прага на шатрата, за да се окъпе в усмивките на одобрение и радост на мъжете от Лъвския бивак. Други, които не бяха негови членове, също я гледаха. Винкавек знаеше за изненадата и нарочно се навърташе наблизо. Когато я видя, реши, че по някакъв начин трябва да се събере с нея, та ако ще да е съпартньор на десет мъже.

В Айла се вглеждаше и друг мъж, които не беше от Лъвския бивак, макар че повечето хора го считаха за негов член. Джондалар ги беше проследил, защото не му се искаше да приеме неочаквания й отказ, нито дори да повярва в него. Дануг го беше посветил в тайната и той чакаше заедно с останалите. Когато тя излезе, очите му се изпълниха с красивата гледка. После ги затвори и челото му се сбърчи от мъка. Беше я загубил. Тя демонстрираше намерението си да се свърже с Ранек на следващия ден. Пое дълбоко дъх и стисна зъби. Не можеше да остане и да наблюдава свързването й с тъмнокожия ваятел от Лъвския бивак. Време беше да си върви.

След като Айла се преоблече в обикновените си дрехи и отново излезе с Мамут, Джондалар побърза да влезе в шатрата. Зарадва се, че беше празна. Събра си багажа, като наум отново поблагодари на Тюли, подреди всичко, което щеше да вземе и после го покри със спалната си козина. Възнамеряваше да изчака до сутринта, да се сбогува с всички и след закуска веднага да тръгне. Дотогава нямаше да казва на никого.

През деня Джондалар посети близките си приятели от Срещата, без да се сбогува, но с мисълта, че ги напуска. Вечерта прекара известно време с всеки от членовете на Лъвския бивак. Те му бяха като семейство. Трудно щеше да му бъде да си тръгне, знаейки, че вече никога няма да ги види. Беше още по-трудно да намери начин да говори с Айла, поне за последен път. Наблюдаваше я и когато тя и Лати отидоха при конския навес, той бързо ги последва.

Разговорът им протече изкуствено и стегнато, но той излъчваше някаква напрегнатост, която изпълни Айла с безпокойство. Когато тя се прибра, той остана и до тъмно разчесва младия жребец. Първият път, когато видя Айла, тя помагаше на Уини да роди, спомни си той. Дотогава не беше виждал такова нещо. Трудно щеше да му бъде да се раздели и с жребеца. Джондалар изпитваше по-голяма привързаност към Рейсър, отколкото смяташе, че е възможно да се изпитва спрямо едно животно.

Най-сетне той се прибра в шатрата и се промъкна в постелята си. Затвори очи, но сънят не идваше. Лежеше буден и мислеше за Айла, за времето, което бяха прекарали в долината и за бавно появилата се любов помежду им. Не, не беше чак толкова бавно. Той я бе обикнал от пръв поглед, но твърде бавно бе осъзнал любовта си, бавно бе започнал да я цени, толкова бавно, че я бе загубил. Бе отхвърлил любовта й, за което щеше да плаща цял живот. Как е могъл да бъде толкова глупав? Никога нямаше да я забрави, нямаше да преодолее и болката от загубата й и никога нямаше да си го прости.

Прекара една дълга, тежка нощ и щом първите лъчи на зората проникнаха през отвора на шатрата, той разбра, че не може да издържа повече. Не беше в състояние да се сбогува с нея или с когото и да е било, просто трябваше да си върви. Тихичко събра дрехите и принадлежностите си за из път, както и постелята си и се измъкна навън.

— Решил си да не чакаш. Така и предположих — каза Мамут.

Джондалар рязко се извърна.

— Аз… ъ-ъ… трябва да тръгвам. Повече не мога да остана. Време е. Аз… ъ-ъ — заекна той.

— Знам, Джондалар. Желая ти леко Пътешествие. Предстои ти дълъг път. Ти самият решаваш кое е най-добро за теб, но запомни едно, не можеш да направиш избор, когато такъв не съществува.

Старецът хлътна в шатрата.

Джондалар се намръщи и тръгна към конския заслон. Какво искаше да каже Мамут? Защо Тези, Който Служат на Майката винаги изричат думи, които не могат да бъдат разбрани?

Когато видя Рейсър, на Джондалар за момент импулсивно му хрумна да го яхне и да замине с него, поне това да отнесе със себе си, но Рейсър беше кон на Айла. Потупа и двете животни, прегърна кафявия жребец през врата. Тогава забеляза Вълчо и нежно го помилва. После бързо се изправи и тръгна надолу по пътеката.

Когато Айла се събуди, слънчевите лъчи бяха огрели палатката. Денят обещаваше да бъде чудесен. Тогава тя си спомни, че днес бе нейното Брачно празненство. И изведнъж денят престана да й се струва прекрасен. Тя се изправи до седнало положение и се огледа. Нещо не беше наред. Беше й станало навик щом се събудеше да хвърли поглед към мястото, където спеше Джондалар. Сега него го нямаше там. „Станал е рано тази сутрин“ — помисли си тя. Не можеше да се отърве от чувството, че нещо никак не е наред.

Стана, облече се и излезе да се измие и да намери вейка за зъбите си. Край огъня шеташе Нези, която я погледна странно. Усещането й, че нещо никак не е наред, още повече се засили. Погледна към конския навес. Уини и Рейсър изглеждаха отлично и Вълчо беше там. Тя се върна в палатката и отново се огледа. Много от хората бяха станали и се бяха заели с ежедневните си дела. Тогава забеляза, че мястото на Джондалар е празно. Не беше излязъл просто за деня. Нямаше ги постелята му, раниците му и всичко останало. Джондалар беше заминал!

Айла панически се втурна навън.

— Нези! Джондалар е заминал! Не е отишъл някъде из Вълчия бивак, а съвсем си е заминал. И ме е оставил!

— Знам, Айла. Аз го очаквах, а ти?

— Но той дори не се сбогува! Мислех, че ще остане поне до Брачната церемония.

— Айла, това е последното нещо, което би поискал да стори. Той никога не би пожелал да види как се събираш с друг мъж.

— Но… но… Нези, той не ме искаше. Какво друго бих могла да направя?

— А какво искаш да направиш?

— Искам да замина с него! Но той си е тръгнал. Как е могъл да ме остави? Той възнамеряваше да ме вземе със себе си. Така планирахме. Нези, какво стана с всичките ни планове? — попита тя и изведнъж сълзите й рукнаха.

Нези протегна ръце, прегърна младата жена и започна да я успокоява.

— Плановете се променят, Айла. И животът се променя. Ами Ранек?

— Аз не съм за него. Той би трябвало да се събере с Трики. Тя е тази, която го обича — каза Айла.

— Ти не го ли обичаш? Той те обича.

— Исках да го обичам, Нези. Опитвах се да го обикна, но съм влюбена в Джондалар. А ето че Джондалар си замина.

— Айла отново се разхълца. — Той не ме обича.

— Сигурна ли си? — попита Нези.

— Остави ме и дори не се сбогува. Нези, защо е заминал без мен? Какво лошо съм сторила? — питаше умолително Айла.

— Мислиш ли, че си сторила нещо лошо?

Айла спря да плаче и се намръщи.

— Вчера той искаше да говори с мен, а аз му отказах.

— Защо?

— Защото… защото той не ме иска. През цялата зима, когато аз толкова много го обичах и исках да бъда с него, той не ме искаше. Дори не разговаряше с мен.

— И когато накрая е поискал да говори с теб, ти не си искала да говориш с него. Понякога се случват и такива неща — каза Нези.

— Нези, но аз искам да говоря с него. Дори и да не ме обича, искам да бъда с него. Но той вече си е заминал. Просто е станал и си е тръгнал. Не може да го няма! Не може да е отишъл… далеч…

Нези я погледна и почти се усмихна.

— Колко ли далеч може да стигне той, Нези? Пеша? Аз мога да ходя бързо, може би ще успея да го настигна. Може би трябва да го последвам и да видя за какво е искал да говори с мен. О, Нези, аз трябва да съм с него. Обичам го.

— Ами тогава последвай го, мило дете. Щом като го обичаш, щом като го искаш, върви да го догониш. Кажи му какво чувстваш. Поне му дай възможност да ти каже това, което е искал да знаеш.

— Права си! — Айла избърса сълзите с опакото на ръката си и се опита да мисли трезво. — Точно така трябва да направя. И ще го направя. Веднага! — каза тя и се затича надолу по пътеката, преди Нези да успее да каже нещо.

Пробяга по каменния брод на реката и навлезе в ливадата. Тогава се спря. Не знаеше в каква посока да продължи, трябваше да потърси следите му, а така щеше да й е нужна цяла вечност, за да го догони.

Внезапно Нези чу две пронизителни изсвирвания. Усмихна се, когато покрай нея профуча вълкът, последван от Уини с присвити уши. Зад тях беше Рейсър. Загледа се надолу по склона и видя как вълкът подскача към младата жена.

Когато той я приближи, Айла му даде знак и каза:

— Намери Джондалар, Вълчо. Намери Джондалар!

Вълкът започна да души земята и въздушните потоци и когато хвана следата, Айла забеляза леко стъпканата трева и счупените клонки. Скочи на гърба на Уини и последва вълка.

Едва след като се впусна в езда, в главата й нахлуха въпросите. „Какво ще му кажа? Как бих могла да му напомня, че е обещал да ме вземе със себе си? Ами ако не иска да ме изслуша? Ами ако не ме иска?“

Падналият дъжд беше измил вулканичната пепел от дърветата и листата, но Джондалар крачеше през ливади и гори, без да забелязва красотата на този рядък летен ден. Не знаеше накъде точно върви, просто следваше реката, но с всяка крачка мислите му ставаха все по-мрачни.

„Защо тръгвам без нея? Защо пътувам сам? Дали не трябва да се върна и да я помоля да дойде с мен? Но тя не иска да дойде с теб. Тя е Мамутои. Това е нейният народ. Тя избра Ранек, а не теб, Джондалар — каза си той. — Да, тя избра Ранек, но ти даде ли й възможност за избор?“ Спря. Какво беше казал Мамут? Нещо за избор? „Не можеш да направиш избор, когато такъв не съществува.“ Какво искаше да каже той?

Джондалар поклати отчаяно глава и изведнъж разбра, че е проумял думите му. „Никога не й дадох възможност да избере. Айла не е избрала Ранек, поне не в началото. Може би е имала възможност за избор в нощта на осиновяването… и дали наистина е било така? Тя е била отгледана в Клана. Никой не й е казвал, че има право на избор. И тогава аз я отблъснах. Защо не й дадох шанс, преди да замина? Защото тя не искаше да говори с теб.“

„Не, теб просто те беше страх, че няма да предпочете теб. Престани да се самозалъгваш. След всичкото това време, тя най-сетне реши да не говори с теб и ти просто се боеше, че тя няма да избере теб, ето, в това е работата, Джондалар. И ти не й даде шанс. Сега по-добре ли ти е?

Защо не се върнеш и й дадеш възможност да избере? Поне да й предложиш? Но какво ще й кажеш? Тя се приготвя за голямата церемония. Какво ще й предложиш? Какво можеш да й предложиш?

Би могъл да предложиш да останеш. Дори да станеш съпартньор на Ранек. Би ли понесъл това? Би ли я споделил с Ранек? Ако единственият друг избор е изобщо да я нямаш, би ли останал тук да я делиш с друг?“

Джондалар застана неподвижно, затвори очи и се намръщи. Само ако това беше единственият му избор. Онова, което най-много искаше, беше да я заведе в своя дом, който да стане и неин. Мамутоите я бяха приели, Зеландониите по-негостоприемни ли бяха? Някои от тях, но може би не всички, а той не можеше да обещае.

Ранек има Лъвския бивак и много други връзки. „А ти дори не можеш да й предложиш собствения си народ и роднини. Не знаеш дали те ще приемат нея, а и теб. Нямаш нищо, което да предложиш, освен себе си.“

Щом не можеше да й предложи нещо повече от това, какво щяха да правят, ако неговият народ не ги приемеше? „Можем да отидем някъде другаде. Даже можем да се върнем тук.“ Той се намръщи. Това е дълго пътешествие. Може би е по-добре да й предложи да останат и той самият да се установи тук. Тарнег каза, че търси каменоделец за новия си Бивак. Ами Ранек? И още по-важно — Айла? Ако тя изобщо не го иска?

Джондалар беше толкова погълнат от мислите си, че чу приглушения тропот на копита едва когато върху него внезапно скочи Вълчо.

— Вълчо? Какво правиш… — Той вдигна поглед и не вярвайки на очите си видя как Айла слиза от гърба на Уини.

Тя тръгна към него, обзета от свян и страх, че отново ще й обърне гръб. Как да му каже? Как да го накара да я изслуша? Какво би могла да направи, ако той не пожелаеше да я изслуша? Тогава тя си спомни онези първи дни без думи и начина, който беше усвоила много отдавна, за да накара някого да я изслуша. Отпусна се на земята с грациозност, придобита от дългата практика, склони глава и зачака.

Джондалар я гледаше с широко отворена уста, за момент не разбра какво става, но после си спомни. Това беше нейният сигнал. Когато искаше да му каже нещо важно, но не знаеше как да го изрази със слова, тя използваше този сигнал на Клана. Но защо сега му говореше с езика на Клана? Какво ли важно послание имаше за него?

— Стани — каза той. — Не е нужно да правиш това.

Сетне си спомни правилната реакция на този жест. Потупа я по рамото. Когато Айла вдигна очи, те бяха пълни със сълзи. Той приклекна на един крак, за да ги избърше.

— Айла защо правиш това? Защо си тук?

— Джондалар, вчера ти се опита да ми кажеш нещо, но аз не исках да те изслушам. Сега аз искам да ти кажа нещо. Трудно ми е да говоря, но искам да ме изслушаш. Затова те моля по този начин. Ще ме изслушаш ли без да се отвръщаш настрана?

Прилив на такава гореща надежда обля Джондалар, че той просто загуби дар слово. Само кимна и хвана ръцете й.

— Някога ти искаше да замина с теб — започна тя, — а аз не исках да напусна долината. — Спря, за да си поеме дъх. — Сега искам да съм с теб навсякъде, където отидеш. Някога ми казваше, че ме обичаш, че ме искаш… Сега мисля, че не искаш да ме обичаш, но въпреки това аз искам да съм с теб.

— Айла, моля те, стани — каза той, като й помогна да се изправи. — Ами Ранек? Мислех, че искаш него. — Ръцете му все още я обгръщаха.

— Не обичам Ранек. Обичам теб, Джондалар. Никога не съм преставала да те обичам. Не знам какво направих, та те накарах да ме разлюбиш.

— Ти ме обичаш? Продължаваш да ме обичаш? О, Айла, моя Айла — каза Джондалар, притискайки я силно към себе си.

После се взря в нея сякаш я виждаше за пръв път и очите му се изпълниха с любов. Тя вдигна глава и устните му намериха нейните. Сляха се със силна и нежна страст, изпълнени с любов и копнеж.

Айла не можеше да повярва, че е в прегръдките му, че той я държи в ръцете си, желае я, обича я, след всичкото това време. В очите й намираха сълзи, тя се опита да ги задържи, защото се боеше да не би той отново да ги възприеме погрешно, но в края на краищата ги остави свободно да си текат.

Той се вгледа в красивото й лице.

— Айла, ти плачеш!

— Просто защото те обичам. Не мога да не плача. Толкова време мина и толкова много те обичам — каза тя.

Той я целуваше по очите по облятото със сълзи лице, по устата, усещайки как тя нежно и силно я разтваряше за него.

— Наистина ли си тук, Айла? — попита той. — Мислех, че съм те загубил и знаех, че вината е моя. Обичам те, Айла. Никога те съм преставал да те обичам. Трябва да ми повярваш. Никога не съм преставал да те обичам, макар че знам защо мислеше, че не е така.

— Но не искаше да ме обичаш, нали?

Той затвори очи и челото му се сбърчи от болката на истината. Кимна.

— Срамувах се, че обичам жена, която произхожда от Клана и се ненавиждах за това, че се срамувам заради жената, която обичам. Никога не съм бил така щастлив, както с теб. Обичам те и когато сме само ние двамата, всичко е съвършено. Но когато сме с други хора… всеки път като направеше нещо, което си научила от Клана, аз се чувствах неловко. Винаги се боях, че ще кажеш нещо и тогава всички ще разберат, че обичам жена, която е… урод. — Много му беше трудно да произнесе последната дума.

— Всички ми казваха, че мога да имам всяка жена, която пожелая. Никоя не би могла да ми откаже, казваха хората, дори Самата Майка. Изглежда беше така. Но хората не знаеха, че никога не бях срещал жена, която действително да желая, докато не се запознах с теб. Но какво биха казали, ако те заведа у дома? Щом като Джондалар може да има всяка жена, защо ще води у дома… майката на плоскоглавец… един урод? Боях се, че няма да те приемат и ще прогонят и мен, освен… ако не се откажа от теб. Боях се, че бих могъл да го сторя, ако ми се наложеше да избирам между народа си и теб.

Айла се беше начумерила. Погледна надолу.

— Не съм разбирала какво ти е било. Сигурно би ти било трудно да вземеш такова решение.

— Айла — каза Джондалар, обръщайки лицето й към себе си, за да я погледне в очите. — Аз те обичам. Може би едва сега осъзнавам колко важно е това за мен. Не просто, че ти ме обичаш, а че аз те обичам. Сега знам, че за мен има само един избор. Ти си по-важна за мен, отколкото моя народ или които и да било друг. Искам да съм там, където си ти. — Очите й отново се напълниха със сълзи, колкото и да се опитваше да ги сдържи. — Ако искаш да останеш тук и да живееш с Мамутоите, аз ще остана с теб и ще стана Мамутои. Ако искаш да те споделя с Ранек… и това ще направя.

— Ти това ли искаш?

— Ако ти го искаш… — започна Джондалар, но веднага си спомни думите на Мамут. Може би трябва да й даде възможност да направи своя избор, да й каже какво предпочита той. Аз искам да съм с теб, това е най-важното, повярвай ми. Бих останал тук, ако ти пожелаеш, но ако ме питаш какво искам аз, ще ти кажа, че искам да си отида у дома и да те взема със себе си.

— Да ме вземеш със себе си? Вече не те е срам от мен? Вече не те е срам от Клана и Дърк?

— Не, не ме е срам от теб. Гордея се с теб. И от Клана не ме е срам. Ти и Ридаг ме научихте на нещо много важно и може би е време да се опитаме да го предадем и на други хора. Научих много неща, които бих искал да отнеса на моя народ. Искам да им покажа копиехвъргача и методите на Уимез за обработка на кремъка, твоите запалителни камъни, изтегляла за конец, конете и Вълчо. При всичкото това те може дори да проявят желание да изслушат един човек, който се опитва да им каже, че хората от Клана също са деца на Земята Майка.

— Джондалар, твоят тотем е Пещерният лъв — каза Айла с категоричността на абсолютна компетентност.

— И преди си го казвала. Защо си толкова сигурна в това?

— Спомняш ли си, когато ти казах, че със силни тотеми се живее трудно? Техните изпитания са много тежки, но техните дарове, онова, което научаваш от тях, си заслужава страданието. Преминал си през тежко изпитание, но сега съжаляваш ли за това? Тази година беше много трудна и за двама ни, но аз научих толкова много за себе си, а и за Другите. Вече не се боя от тях. И ти самият много научи и за себе си, и за Клана. Мисля, че ти се боеше от тях по друг начин. Сега си преодолял страха си. Пещерният лъв е тотем на хората от Клана и ти вече не ги мразиш.

— Мисля, че сигурно си права и съм щастлив, че съм избран от Пещерния лъв, тотема на Клана, ако това означава, че съм приемлив за теб. Айла, не мога да ти предложа нищо, освен себе си. Не мога да ти обещая родство, дори собствения си народ. Не мога да правя обещания, защото не знам дали Зеландониите ще те приемат. Ако не го направят, ще трябва да потърсим друго място, където да се заселим. Ще стана Мамутои, ако желаеш, но по-скоро бих те завел у дома, където Зеландони да завърже нашия възел.

— Това един вид събиране ли е? — попита Айла. — Преди никога не си ми предлагал да се съберем. Молил си ме да дойда с теб, но никога те си ми предлагал да създадем огнище.

— Айла, ама какво става с мен? Защо си мисля, че ти вече знаеш всичко? Може би защото знаеш толкова много неща, които аз не знам и научи толкова много и толкова бързо пред очите ми, че просто забравям, че току-що си го научила. Изглежда и аз трябва да науча някой знак, с който да изразявам неща, за които нямам думи.

И тогава, с развеселен вид той се отпусна на земята пред нея, подпрян на едно коляно. Не беше седнал съвсем с кръстосани крака и наклонена глава, както правеше тя, а я гледаше отдолу нагоре. Айла явно се смути и обърка, което му достави удоволствие, защото и той винаги се чувстваше така пред нея.

— Джондалар, какво правиш? Мъжете не правят такова нещо. Те не са длъжни да искат разрешение, за да говорят.

— Но аз трябва да поискам разрешение, Айла. Ще дойдеш ли с мен у дома, където Зеландони да завърже нашия възел, за да създадем огнище и да ми родиш деца?

Айла отново се разплака и се почувства глупаво заради всичките сълзи, които беше проляла.

— Джондалар, никога не съм искала нищо друго. Отговорът ми е „да“, на всичко, което каза. А сега, моля те, стани.

Той се изправи, прегърна я и за пръв път в живота си се почувства истински щастлив. Целуна я, после я притисна до себе си, сякаш се боеше да я пусне, за да не я загуби, както почти се беше случило преди.

Отново я целуна и желанието му за нея се усили от чудото, че тя бе тук. Тя го долови, тялото й откликна и след миг тя бе готова за него. Но този път той не искаше само да я обладае. Искаше я изцяло и завинаги. Отдръпна се, смъкна от раменете си раницата, която още беше на гърба му. Извади една постелка и я разстла на земята. Изведнъж Вълчо скочи върху него.

— За известно време ще трябва да стоиш настрана — каза му той и се усмихна на Айла.

Тя заповяда на Вълчо да се дръпне и отговори на усмивката на Джондалар. Той седна на постелката и протегна ръка към нея. Тя се притисна към него, вече тръпнеща от възбуда, обзета от очакване и силно желание.

Той леко я целуна и обхвана с ръце гърдите й през тънката туника, радвайки се на познатите сочни закръглени форми. И тя си припомни ръцете му. Бързо свали туниката. Той я прегърна с дете си ръце и в следващия миг тя вече лежеше по гръб, а устните му бяха здраво впити в нейните. Ръката му започна да милва едната й гърда, намери зърното, топлите му влажни устни откриха другото. Тя започна да стене, когато всмукващите му движения предизвикаха чувствени вълни дълбоко в нея, в кътчето, което жадуваше за него. Милваше раменете и широкия му гръб, врата, косата му. Само за миг се изненада, че тя не е ситно къдрава. Но мисълта изчезна така бързо, както се бе появила.

Той я целуваше като търсеше езика й със своя. Тя отговори на целувката му, като си припомни, че неговия допир не беше нито прекалено настоятелен, нито прекалено нетърпелив — правеше го с чувство, без да бърза, внимателно. Зарадва се на спомена и на подновената му реалност. Беше почти като първия път, отново го изучаваше и се спомняше колко добре я познава той. Колко ли нощи беше копняла за него?

Той усети топлината на устните й, после долови соления вкус на гърлото й. Тя почувства топли тръпки по челюстта си, после отстрани по шията. Той целуваше раменете й, леко ги хапеше и смучеше чувствителните места по тях, които познаваше. Неочаквано отново обхвана с устни зърното й. Тя ахна от внезапното силно усещане. После въздъхна и застена от удоволствие, докато той си играеше с двете зърна.

Тогава той седна, взря се в нея, после затвори очи, сякаш искаше да я запомни. Тя се усмихваше, когато той отново ги отвори.

— Обичам те, Джондалар, и толкова много те исках.

— О, Айла, аз умирах от копнеж по теб, а едва не те загубих. Как можах, след като те обичам толкова много?

Той отново започна да я целува, притискаше я, сякаш се боеше да не я загуби отново. Тя се вкопчи в него със същата жар. И изведнъж усетиха, че не могат да чакат повече. Той хвана гърдите й, после развърза колана й. Тя повдигна ханша си и събу късите си летни панталони, докато той развързваше своите, сваляше ризата си и измъкваше ботите си.

Прегърна я през кръста, сложи глава на корема й, после се намести между краката й и целуна окосмения й хълм. За миг спря, раздалечи краката й, после с две ръце го отвори и погледна тъмнорозовите гънки, приличащи на меки, влажни венчелистчета. После като пчела се впи в тях. Тя извика и тялото й се изви към него, докато той проследяваше всяко венчелистче, всяка гънка, всяка свивка, прихващайки ги с устни, смучейки ги, дразнейки ги, обзет от опиянение, че й доставя Удоволствие, както му се бе искало безброй дни.

Това беше Айла. Неговата Айла. Това беше нейният меден вкус. Членът му беше така набъбнал, така копнеещ. Искаше да изчака, искаше това да продължи дълго, но самата тя не можеше да чака повече. Задиша учестено, завика името му. Грабна го, придърпа го към себе си и му помогна да проникне в нейната топла влажна дълбина.

Той изпусна дълбока въздишка, когато се плъзна в нея и остави твърдия си жезъл да прониква все по-дълбоко, докато тя го обгърна целия. Това беше Айла. Това беше жената за него, а той — мъжа за нея. В нея се потапяше целия. Той спря за миг, наслаждавайки се на всеобхватната й прегръдка. Така беше с нея и първия път, и всеки следващ. Как е могло да му мине през ума да я остави? Майката като че ли беше създала Айла специално за него, за да могат двамата да Я почитат пълноценно, за да могат да я удовлетворят с Удоволствията си, както Тя искаше от тях.

Той се отдръпна назад и усети как тя се устреми към него; той също се устреми към нея. Отново се отдръпна, после напред и пак назад. И изведнъж усети приближаващата кулминация, чу нейните засилващи се стонове, още веднъж се отдръпнаха и притиснаха, вълната на прилива се извиси и стигна връхната си точка. Заля ги целите и те потръпнаха от силата на изживяната наслада.

Почивката беше част от Удоволствието. Приятно й бе да усеща тежестта му върху себе си. Той никога не тежеше много. Обикновено ставаше пръв, още преди тя да се е подготвила да го пусне. Тя усещаше миризмата си по него и това я караше да се усмихва, напомняйки й за току-що споделеното удоволствие. Никога не беше изпитвала такова чувство на хармония и завършеност, както сега, след като свършиха, а той още бе вътре в нея.

Той обичаше да усеща налятото й тяло под себе си, а и беше минало толкова време, толкова глупашки дълго време. Но тя го обичаше. Как можеше все още да го обича, след всичко, което се бе случило? Откъде у него такъв късмет? Никога вече няма да я остави.

Най-сетне той се отдръпна, претърколи се на една страна и й се усмихна.

— Джондалар? — обади се след малко Айла.

— Да.

— Хайде да отидем да поплуваме. Реката не е далеч. Да поплуваме, както правехме по-рано, в долината, преди да се върнем във Вълчия бивак.

Той седна до нея и се усмихна.

— Да вървим! — възкликна той и моментално скочи и й подаде ръка.

Вълчо също се надигна и замаха с опашка.

— Да, можеш да дойдеш с нас — разреши му Айла.

Взеха си нещата и се запътиха към реката. Вълчо заподскача радостно след тях.

След плуването, къпането и игрите с Вълчо в реката, докато конете се търкаляха, пасяха и отпочиваха далеч от тълпата, Айла и Джондалар се облякоха, чувствайки се освежени и гладни.

— Джондалар? — каза Айла, застанала до конете.

— Да.

— Хайде заедно да яздим Уини. Искам да те чувствувам близо до себе си.

През целия обратен път Айла мислеше как да каже на Ранек. Не изпитваше особено желание да го стори. Когато пристигнаха, той я очакваше и очевидно не беше радостен. Беше я търсил. Всички други се готвеха за Брачната церемония, на която щяха да присъстват вечерта, било като публика, било като участници. Никак не му стана приятно и като ги видя двамата заедно на Уини, следвани от Рейсър.

— Къде беше? Досега трябваше да си облечена.

— Ранек, трябва да говоря с теб.

— Нямаме време за приказки — каза той и в очите му блесна отчаяние.

— Съжалявам, Ранек. Трябва да поговорим. Някъде, където можем да бъдем сами.

Той нямаше друг избор, освен да приеме. Айла първа влезе в шатрата и взе нещо от багажа си. Тръгнаха надолу по склона към реката, после покрай брега й. Най-сетна Айла спря, бръкна под туниката си и извади скулптурната на жената, преобразяваща се в дух на птица, мутата, която Ранек беше изваял за нея.

— Ранек, трябва да ти я върна — каза Айла като му я подаде.

Ранек отскочи като опарен.

— Какво искаш да кажеш? Не можеш да ми я върнеш! Тя ти е нужна, за да създадеш огнище. Нужна ти е за нашето Бракосъчетание — каза той с нотка на паника в гласа.

— Точно затова ти я връщам. Не мога да създам огнище с теб. Тръгвам си.

— Тръгваш си? Не можеш да си тръгнеш, Айла. Ти Обеща. Всичко е уредено. Бракосъчетанието е довечера. Ти каза, че ще се събереш с мен. Аз те обичам, Айла. Не разбираш ли? Обичам те. — С всяко изречение паниката в гласа на Ранек нарастваше.

— Знам — отговори тихо Айла. Шокът и болката в очите му я наскърбиха. — Аз Обещах и всичко е уредено. Но трябва да си замина.

— Но защо? Защо сега, така изведнъж? — питаше Ранек с пресекващ фалцетен глас.

— Защото трябва да си замина сега. Това е най-доброто време за пътуване, а ни чака дълъг път. Заминавам с Джондалар. Аз го обичам. Никога не съм преставала да го обичам. Мислех, че той не ме обича…

— А, значи когато си мислеше, че той не те обича, аз бях достатъчно подходящ за теб, така ли? — попита Ранек. — През цялото време, докато беше с мен, ти си искала да си с него. Ти никога не си ме обичала.

— Ранек, исках да те обичам. Не си ми безразличен. Невинаги съм копняла за Джондалар, когато съм била с теб. Ти ме направи щастлива много пъти.

— Но невинаги. Аз не бях достатъчно добър. Ти беше съвършена, но не и аз за теб.

— Никога не съм търсила съвършеното. Ранек, аз го обичам. Колко дълго би могъл да ме обичаш, ако знаеш, че обичам друг?

— Айла, аз мога да те обичам до смъртта си, че дори и в отвъдния свят. Не разбираш ли това? Никога няма да обичам друга, както обичам теб. Не можеш да ме оставиш.

Тъмнокожият, излъчваш магнетично привличане художник я молеше със сълзи на очи; никога преди не бе молил за нищо през целия си живот.

Айла усещаше мъката му и й се искаше ако може с нещо да я облекчи. Но не можеше да му даде това, което той искаше. Не можеше да го обича така, както обичаше Джондалар.

— Съжалявам, Ранек. Моля те. Вземи мутата.

Тя отново му я подаде.

— Задръж я! — каза той с всичката злоба, която можа да събере в себе си. — Може да не съм достатъчно добър за теб, но ти не ми трябваш. Тук има достатъчно богат избор от жени. Хайде, заминавай със своя каменоделец. Не ме е грижа.

— Не мога да я задържа — каза Айла и постави мутата на земята при краката му. Наведе глава и се обърна да си върви.

Извървя обратния път покрай реката с болка в сърцето си, заради мъката, която бе причинила другиму. Не искаше да го нарани така силно. Ако имаше друг начин, би избрала него. Надяваше се, че вече никога няма да се случи така, че някой да я обича, а тя да не може да отвърне на чувствата му.

— Айла? — извика Ранек.

Тя се обърна и изчака той да я настигне.

— Кога заминаваш?

— Веднага щом си събера багажа.

— Това, което казах, не е вярно. Аз държа на теб. — Лицето му се беше изкривило от мъка и болка. Искаше й се да изтича при него, да го успокои, но не желаеше да го окуражава. — Винаги съм знаел, че го обичаш, още от самото начало — каза той. — Но аз толкова те обичах, толкова те исках, че не исках да го забележа. Опитвах се да се убедя, че ти ме обичаш и се надявах, че с времето наистина ще стане така.

— Ранек, съжалявам — каза тя. — Ако не бях се влюбила първо в Джондалар, сигурно щях да обикна теб. Можех да бъда щастлива с теб. Ти беше толкова добър с мен, винаги ме развеселяваше. Знаеш ли, аз наистина те обичам. Не както ти искаш, но винаги ще те обичам.

Черните му очи бяха изпълнени със страдание.

— Айла, аз никога няма да престана да те обичам. Никога няма да те забравя. Ще отнеса тази любов в гроба си — промълви Ранек.

— Не говори така! Ти заслужаваш повече щастие.

Той се засмя горчиво и отчаяно.

— Не се безпокой, Айла. Още не съм тръгнал да умирам. А някой ден може дори да се събера с жена, да създам огнище и тя да роди деца. Даже може да я обикна. Но никоя друга жена не може да бъде като теб и аз никога няма да изпитвам към друга жена това, което изпитвам към теб. Ти идваш само веднъж в живота на мъжа.

Те поеха назад.

— Дали ще е Трики? — попита Айла. — Тя те обича.

Ранек кимна.

— Може би. Ако тя поиска. Сега, когато има син, ще бъде по-търсена, а тя и по-рано получаваше много предложения.

Айла спря и погледна Ранек.

— Мисля, че Трики ще те вземе. Сега тя е обидена, но то е, защото много те обича. А има и още нещо, което би следвало да знаеш. Нейният син Ралев е твое дете, Ранек.

— Искаш да кажеш, че е син на моя дух? — намръщи се Ранек. — Вероятно си права.

— Не, не искам да кажа, че е син на твоя дух. Той е твой син, Ранек. Той е заченат от твоето тяло, от твоята същина. Ралев е точно толкова твой син, колкото и на Трики. Ти си го заченал вътре в нея, когато си споделял Удоволствия с нея.

— Ти откъде знаеш, че съм споделял Удоволствия с нея? — попита с известно смущение Ранек. — Миналата година тя беше с червени пети и беше много усърдна.

— Знам, защото Ралев е роден и е твой син. Така започва всеки живот. Затова Удоволствията са израз на зачитане на Майката. Това е началото на живота. Знам това. Ранек. Гарантирам ти, че е вярно и нищо не може да обори словата ми — каза Айла.

Ранек се замисли и придоби намръщен вид. Това беше странна нова идея. Жените могат да бъдат майки. Те раждат деца, дъщери и синове. А може ли един мъж да има син? Би ли могъл Ралев да е негов син? Но щом Айла го казва, значи трябва да е така. Тя носи в себе си същината на Мут. Тя е самият Женски Дух. Даже може да е превъплъщение на Великата Земя Майка.

Джондалар отново провери багажа си, после поведе Рейсър към началото на пътеката, където Айла се сбогуваше с хората. Уини беше натоварена и чакаше търпеливо, а Вълчо тичаше възбудено между двамата, защото усещаше, че става нещо.

Трудно бе за Айла да напусне хората, които обичаше, когато бе прокудена от Клана, но тогава нямаше друг избор. Още по-трудно й беше да се сбогува, но своя собствена воля, с хората от Лъвския бивак, които обичаше, след като знаеше, че вече никога няма да ги види. Толкова сълзи бе проляла в този ден, че се чудеше откъде продължаваха да се взимат още, защото очите й се навлажняваха след всяка прегръдка със следващ приятел.

— Талут — изхълца тя, прегръщайки големия червенокос водач. — Казвала ли съм ти, че твоят смях ми помогна да се реша да ви посетя? Бях толкова наплашена от Другите, че бях готова да препусна обратно към долината, но тогава видях, че се смееш.

— Айла, още малко и ще ме разплачеш. Не искам да си тръгваш.

— А аз вече плача — каза Лати. — И аз не искам да си заминаваш. Помниш ли първият път, когато ми позволи да пипна Рейсър?

— Аз си спомням, когато тя позволи на Ридаг да поязди Уини — обади се Нези. — Мисля, че това беше най-щастливият ден в живота му.

— И конете ще ми липсват — изскимтя Лати и се вкопчи в Айла.

— Лати, може би някой ден ще си имаш собствено малко конче — каза Айла.

— И на мен ще ми липсват конете — каза Ръги.

Айла я вдигна и я притисна лекичко към себе си.

— Тогава може би ще трябва и ти да си намериш малко конче.

— О, Нези — изплака Айла. — Как да ти се отблагодаря? За всичко. Нали знаеш, че съм загубила майка си като малка, но имах голям късмет. Имах две майки, които я замениха. Иза се грижеше за мен, когато бях малко момиченце, а ти беше майката, от която се нуждаех, за да стана жена.

— Заповядай — каза Нези, като й подаде един пакет, опитвайки се да сдържи поне чест от сълзите си. — Това е Брачната ти туника. Искам да си с нея, когато се свързваш с Джондалар. Той ми е като син. А ти си ми дъщеря.

Айла отново прегърна Нези, после вдигна поглед към големия й мускулест син. Когато прегърна Дануг, той отвърна на прегръдката й без никакво колебание. Тя усети мъжката мусила и топлината на тялото му, както и мигновената искра на влечението му към нея, когато той пошепна в ухото й:

— Ех, да беше моя жена с червени пети.

Тя се отдръпна и се усмихна.

— Дануг! Ти ще станеш страхотен мъж! Да можех да остана, да видя как ще се превърнеш във втори Талут!

— Може би като порасна ще направя голямо Пътешествие и ще дойда да те видя!

Тя пак прегърна Уимез и потърси с очи Ранек, но него го нямаше.

— Съжалявам, Уимез — каза тя.

— И аз, Айла. Исках да останеш при нас. Щях да се радвам да видя децата, които щеше да родиш в неговото огнище. Но Джондалар е добър мъж. Дано Майката съпровожда с усмивка пътешествието ви.

Айла взе Хартал от ръцете на Трони и се зарадва на кикотенето му. После Манув повдигна Нуви, за да я целуне Айла.

— Тя е тук само благодарение на теб. Никога няма да го забравя, нито пък тя — каза Манув.

Айла го прегърна, после се сбогува с Трони и Торнек.

Фребек вдигна Бекти, докато Айла се сбогуваше с Фрали и двете момчета. После тя прегърна Крози. Отначало старицата се поотдръпна резервирано, макар че Айла усети как тя трепери. После Крози здраво я притисна към себе си и в окото й проблесна сълза.

— Не забравяй как се прави бяла лицева кожа — нареди й тя.

— Няма, освен това взех туниката със себе си — отвърна Айла, после добави с хитричка усмивка: — И, Крози, отсега нататък да помниш да не играеш на ашици с член на Огнището на Мамута.

Крози изненадано я погледна, после се разкикоти, а Айла се обърна към Фребек. Вълчо бе дошъл при тях и Фребек го чешеше зад ушите.

— Ще ми липсва това животинче — каза той.

— И ти ще липсваш на това животинче! — каза Айла и го прегърна.

— И ти ще ми липсваш, Айла — каза той.

Айла се озова в средата на тълпа от хора от Огнището на Зубъра, когато всичките деца и Барзек се скупчиха около нея. Там беше и Тарнег с жена си. Диджи чакаше с Бранаг. Двете млади жени се вкопчиха една в друга и отново се обляха в сълзи.

— В известен смисъл мие по-трудно да се сбогувам с теб, отколкото с когото и да било друг, Диджи — каза Айла. — Никога не съм имала приятелка като теб, която да ми е била връстница и така да ме е разбирала.

— Знам, Айла. Просто не мога да повярвам, че си заминаваш. И сега как ще разберем коя е родила първа?

Айла се отдръпна и огледа изпитателно Диджи, после се усмихна.

— Ти ще си първата. Вече е в теб.

— И аз се чудех дали е така! Наистина ли мислиш така?

— Да, сигурна съм.

Айла забеляза Винкавек, който беше застанал до Тюли. Докосна леко татуираната му буза.

— Ти ме изненада. Не знаех, че той ще е избраникът. Е, какво, всеки си има слабости — каза той и погледна Тюли многозначително.

Винкавек не беше доволен, че така погрешно беше разтълкувал ситуацията. Беше напълно отписал русокосия мъж и се чувстваше малко измамен от Тюли, защото тя беше приела неговия комплект кехлибари, знаейки, че той едва ли ще получи нещо срещу тях, независимо от факта, че той й ги беше натикал в ръцете. Той намекваше твърде прозрачно, че тя бе приела кехлибара поради слабостта си към него, а той не бе получил нищо в замяна. Тъй като скъпоценните камъни привидно бяха подарък, тя не можеше да ги върне и той лееше като из ведро хапливите си забележки.

Тюли погледна Винкавек, преди да приближи към Айла, за да провери дали той наистина гледа и тогава прегърна топло и сърдечно младата жена.

— Имам нещо за теб. Уверена съм, че всички ще се съгласят, че те са идеални за теб — каза тя и сложи в ръката на Айла двете красиви парчета кехлибар. — Ще отиват на Брачната ти туника. Би могла да ги носиш на ушите си.

— О, Тюли — възкликна Айла. — Това е прекалено. Прекрасни са!

— Съвсем не е прекалено, Айла. Те бяха предназначени за теб — каза Тюли, гледайки победоносно Винкавек.

Айла видя, че и Барзек се усмихва, а Нези кима одобрително.

И на Джондалар му беше трудно да напусне Лъвския бивак. Бяха го посрещнали и приели гостоприемно и с течение на времето и той ги бе обикнал. Много от сбогуванията му бяха придружени със сълзи. Последният, към когото се обърна, беше Мамут. Те се прегърнаха и потриха бузи, после към тях се присъедини и Айла.

— Искам да ти благодаря — каза Джондалар. — Мисля, че ти знаеше още от самото начало, че трябваше да получа труден урок. — Старият шаман кимна. — Но аз научих много от теб и Мамутоите. Научих кое има смисъл и кое е повърхностно и знам дълбочината на любовта си към Айла. Ще я защитавам и пред най-лошите си врагове, и пред най-добрите си приятели.

— Джондалар, ще ти кажа и още нещо, което трябва да знаеш — каза Мамут. — Знаех още от самото начало, че нейната съдба е свързана с теб, а когато изригна вулканът, разбрах, че тя скоро ще замине с теб. Но запомни следното. Съдбата на Айла е много по-велика, отколкото човек може да си представи. Майката я е избрала и в нейния живот й ще има много предизвикателства, а също и в твоя. Тя ще се нуждае от твоята защита и силата на твоята любов. Затова трябваше да получиш този урок. Никога не е лесно да си избраник, но това има и своите големи преимущества. Грижи се за нея, Джондалар! Нали знаеш, че когато тя се безпокои за другите, забравя да мисли за себе си.

Джондалар кимна. Тогава Айла прегърна стареца и се усмихна с навлажнени очи.

— Бих искала и Ридаг да е тук. Толкова ми липсва. И аз извлякох поуки за себе си. Исках да се върна при сина си, но Ридаг ми показа, че трябва да оставя Дърк да изживее своя живот. Как да ти се отблагодаря за всичко, Мамут?

— Не е необходимо, Айла. Било е предопределено, пътищата ни да се пресекат. Аз съм те очаквал, без да го знам и ти ме дари с много радост, дъще моя. Било е предопределено никога да не се върнеш при Дърк. Той е бил твоя подарък за Клана. Децата винаги са радост, но и болка. И те всички трябва да водят свой собствен живот. Дори Мут един ден ще остави децата Си сами да определят живота си, но се страхувам за нас, ако някога Я пренебрегнем. Ако забравим да тачим нашата Велика Земя Майка, тя ще оттегли своята благословия към нас и вече няма да ни осигурява с нищо.

Айла и Джондалар яхнаха конете, махнаха и за последен път казаха сбогом. Почти целият лагер беше излязъл, за да им пожелае успешно Пътешествие. Когато потегляха, Айла не преставаше да търси един човек. Но Ранек вече се бе разделил с нея и не би могъл да понесе публично сбогуване.

Най-сетне, когато тръгнаха надолу по пътеката, Айла го видя, застанал съвсем сам. Обзета от силна мъка, тя спря и му помаха.

Ранек й отвърна, но в другата си ръка притискаше до гърдите си парче бивник, изваяно като митична птица-жена. Във всяка рязка и линия, която бе издълбал, той бе вложил с любов всички надежди на чувствителната си душа на естет. Беше направил фигурката за Айла, надявайки се, че тя ще я омае да дойде в огнището му, както се надяваше, че ще очарова сърцето й със смеещите си очи и искрящо остроумие. Но когато талантливият, чаровен и остроумен художник проследи с поглед отдалечаващата се яздеща жена, която обичаше, усмивката не озари лицето му, а черните му очи се изпълниха със сълзи.