Джийн М. Оел
Ловци на мамути (24)

23

За Лъвския бивак четириногите същества от царството на Майката открай време бяха храна, кожи или олицетворение на духове. Неговите обитатели познаваха животните в естествената им природна среда, знаеха привичките и миграционните им сезони, известно им бе къде да ги търсят и кога да ходят на лов за тях. Но хората от бивака не бяха опознавали отблизо отделно животно, докато сред тях не се появи Айла с кобилата и младия жребец.

Взаимодействието на конете с Айла, а с течение на времето до различна степен и с останалите хора, беше постоянен източник на изненади. Преди това на никого не бе хрумвало, че такива животни могат да откликват на подаден от човека сигнал, или че могат да бъдат обучени да идват при подсвиркване, или да бъдат яздени. Но дори конете, с цялата си привлекателност и с интереса, който будеха в обитателите на бивака, не можеха да се мерят с очарованието на бебето-вълче. Хората уважаваха вълците като ловци и в някои случаи като противници. Понякога ходеха на лов за вълци заради зимната им козина и, макар и рядко, случваше се някой човек да стане жертва на глутница вълци. Най-често вълците и хората се зачитаха взаимно и избягваха срещите помежду си.

Но малките винаги излъчват особено обаяние; това е техен вроден инстинкт и източник на оцеляването им. Бебетата, включително животинските, докосват някаква вътрешна струна, предизвикваща резонанс в душата, но Вълчо — името, с което животинчето беше станало известно — притежаваше особено очарование. Още от първия ден, в който пухкавото, мъничко, тъмносиво вълче се закандилка върху нестабилните си крачка по пода на землянката, населението на бивака изпадна във възторг. Трудно бе да устоиш на напористите му бебешки номера и то скоро стана любимец на всички.

Макар че хората не го съзнаваха, за това допринесе и фактът, че навиците на човешките същества и на вълците не бяха чак толкова различни. И двата вида бяха интелигентни, социални животни, които се организираха в общи формации със сложни и динамични взаимоотношения и които допринасяха за добруването на групата, като наред с това се нагаждаха към различията на отделните индивиди. Възможно бе съществуването на уникална връзка между двата вида поради сходството на социалните им структури, както и благодарение на определени характеристики, които се бяха оформили независимо както при представителите на вълчия род, така и при хората.

Животът на Вълчо започна при необичайни и трудни обстоятелства. Бидейки единственото оцеляло вълче от котило на самотна вълчица, загубила другаря си, той никога не бе познал сигурността на вълчата глутница. Вместо близостта на братлетата от котилото или на загрижена леля или чичо, които биха се навъртали край него, когато майка му изчезваше за кратко време, то бе изживяло самота, която бе необичайна за бебе-вълче. Единственият друг вълк, когото познаваше, беше неговата майка, и споменът му за нея започна да избледнява, след като Айла зае нейното място.

Но Айла бе и нещо повече. Благодарение на решението си да задържи и отгледа вълчето, тя се превърна в човешката половина на необикновената връзка, която се породи между два съвсем различни вида — вълците и хората; връзка, която щеше да доведе до фундаментални и трайни последици.

Дори и да е имало други вълци наоколо, Вълчо едва ли е могъл да установи адекватни отношения с тях — той бе твърде малък, когато го намериха. На неговата едномесечна възраст той тъкмо би започнал да излиза от бърлогата, за да се запознае с роднините си — вълците, с които щеше да се идентифицира до края на живота си. Вместо тях, в съзнанието му се запечатаха хората, конете и целия Лъвски бивак.

Това беше първият, но не и единствен подобен случай. Неволно или нарочно, с разпространяването на идеята, това щеше да се случва отново, много пъти и на много места. Прадедите на всички домашни породи кучета били вълци, които първоначално съхранили основните характерни черги на вълчия род. Но с течение на времето поколенията вълци, родени и отгледани сред хората, започнали да се различават от изконните диви представители на този вид.

Животните, родени с обичайни генетични вариации на цвят, форма и размер — тъмна козина, бяло петно, извита нагоре опашка, по-малък или по-голям ръст — които биха ги изтикали в периферията или извън глутницата, често са били предпочитани и посрещани добре от хората. Приемали са се дори генетични отклонения като мъничета или джуджета, както и гиганти с едър кокал, които не биха могли да оцелеят и да се размножават сред дивата природа. Постепенно необичайните представители на вълчия вид и тези с генетични отклонения били отглеждани и размножавани, за да се запазят и укрепят определени техни характеристики, предпочитани от хората, докато външната прилика между много кучета и техния прародител, вълкът, станала твърде бегла. Въпреки това, у кучето са се запазили чертите на вълка — интелигентност, стремеж да брани, лоялност и игривост.

Вълчо бързо схвана йерархията в бивака, както би станало, ако беше във вълчата глутница, макар че неговото тълкуване на статуса можеше да не съвпада с това на хората. Макар че Тюли бе водачката на бивака, за Вълчо най-високопоставеното женско същество беше Айла; във вълчата глутница майката на котилото беше водачката и рядко разрешаваше на други женски да раждат.

Никой в бивака не знаеше какво точно мисли или чувства зверчето, дали изобщо имаше мисли и чувства, които можеха да бъдат разбрани от хората, но това нямаше значение. Народът на бивака съдеше по поведението, а от действията на Вълчо без съмнение личеше, че той безмерно обича и боготвори Айла. Където и да се намираше тя, той винаги усещаше присъствието й и само след едно нейно подсвиркване, щракване с пръсти, жест с ръка или дори кимване, той беше в краката й, вдигнал изпълнен с обожание поглед към нея, готов да изпълни и най-малкото й желание. Реакциите му бяха абсолютно непреднамерени и опрощаващи. Скимтеше безкрайно отчаян, когато Айла му се караше и изпадаше в бурен екстаз, когато тя се разнежваше. Живееше, за да привлича вниманието й. Най-много се радваше, когато тя играеше или се боричкаше с него, но и една-единствена думичка или милувка бяха достатъчни, за да го накарат да я лизне възторжено или да прояви някакъв друг признак на очевидна преданост.

Вълчо не проявяваше подобна излиятелност спрямо никого другиго. Към повечето хора се отнасяше с различна степен на дружелюбност и те бяха донякъде изненадани, че зверчето е способно на такъв широк обхват от чувства. Отношението му към Айла затвърди мнението на бивака, че тя притежава магическата способност да въздейства на животните и това засили уважението към нея.

За вълчето беше малко по-трудно да определи кой е водачът на човешката глутница. Този, който заемаше такова положение във вълчата глутница, беше обект на най-голямо внимание от страна на всички останали вълци. Приветственият ритуал, при който около водача се трупаше цялата глутница, жадуваща да го близне, да подуши козината му, да се скупчи около него, което често завършваше с всеобщ радостен вой, беше обичайното потвърждение на неговото водачество. Но човешката глутница не проявяваше такова почтително отношение към никое конкретно мъжко същество.

Вълчо забеляза, обаче, че двамата едри четириноги членове на необичайната му глутница приветстваха големия рус мъж с повече ентусиазъм, отколкото който и да било друг човек, с изключение на Айла. Освен това, неговата миризма се долавяше отчетливо до леглото на Айла и на цялата околна територия, в която влизаше и кошницата на Вълчо. При липсата на други данни, Вълчо реши, че е най-уместно да припише водачеството на Джондалар. Това негово намерение се затвърди, когато приятелските му увъртания около мъжа бяха възнаградени с топлота и игриво отношение.

Децата, с които играеше — около половин дузина, бяха другарчетата му по котило и Вълчо често можеше да бъде намерен сред тях, обикновено в Огнището на Мамута. След като се научиха да уважават острите му малки зъби и да не предизвикват отбранителни захапвания, децата разбраха, че Вълчо обича да го държат, да го галят и да си играят с него. Той проявяваше търпимост към прекомерните им прояви на внимание и изглежда разбираше разликата между малко по-силничкото стискане, когато го носеше Нуви, и действията на Брайнан, който му дърпаше опашката, за да го чуе как ще изквичи. Първото понасяше снизходително, а второто възнаграждаваше със заплашително тракане на зъби. Вълчо много обичаше да играе и винаги успяваше да се озове в центъра на боричкащите се групички. Децата скоро разбраха, че му харесва да лови и донася неща, които те хвърляха. А когато всички капнеха от умора и, струпани на купчина, заспяха кой където свари, вълчето често беше сред тях.

След първата нощ, когато Айла обеща да не допусне вълкът да нарани, когото и да е било, тя реши да го обучи внимателно и целенасочено. Навремето бе започнала да обучава Уини съвсем случайно. Първото й качване на гърба на кобилата беше импулсивно и тя не си даваше сметка, че колкото повече яздеше коня, толкова повече интуитивно усвояваше умението да го управлява. Макар че вече осъзнаваше сигналите, които беше разработила и които използваше съзнателно, средствата й за управление бяха до голяма степен интуитивни и Айла смяташе, че Уини й се подчинява, защото има желание за това.

Обучението на пещерния лъв беше донякъде по-целенасочено. По времето, когато намери нараненото лъвче, тя вече знаеше, че едно животно може да бъде насърчено да изпълнява нейните желания. Първите й усилия бяха насочени към овладяване на необузданата нежност на малкото лъвче. Нейното обучение се крепеше на обичта, така, както се отглеждаха децата в Клана. Внимателното му поведение възнаграждаваше с нежност и решително го отблъскваше или ставаше и се отдалечаваше, когато то забравеше да скрие ноктите си или игрите му станеха прекалено груби. Когато, силно възбудено, лъвчето се хвърляше към нея с необуздан ентусиазъм, тя го приучи да спира щом вдигне ръка и каже „Спри!“ със заповеден тон. То така добре усвои този урок, че дори когато стана голям пещерен лъв, висок почти колкото Уини и по-тежък от нея, командата на Айла бе достатъчна, за да го спре. Тя винаги възнаграждаваше послушанието му с нежни милувки и почесвания, а понякога и с прегръдка, която завършваше с претъркулване по земята. Когато порасна, лъвът научи много неща, включително да ходи на лов с нея.

Айла скоро осъзна, че за децата би било полезно да разберат някои от привичките на вълците. Започна да им разказва истории от времето, когато се учеше да ловува и изучаваше навиците на вълците заедно с другите месоядни животни. Тя им обясняваше, че вълчите глутници имат водачка и водач, както Мамутоите, и им разправяше, че вълците общуват посредством определени пози и жестове, които съчетават с гърлени звуци. Заставаше на колене и на ръце и им показваше позата на Водача — високо вдигната глава, наострени уши и изпъната опашка — после позата на този, който се приближава към водача — приведен малко по-ниско, лижещ муцуната на водача — като имитираше звуците изключително правдоподобно. Описваше начина, по който вълците предупреждават враговете си да стоят настрана и демонстрираше игриво поведение. Често пъти вълчето също участваше.

Това доставяше удоволствие на децата, а доста пъти и на възрастните. Не след дълго дечурлигата включиха в игрите си вълчите сигнали, но никое от тях не ги използваше така добре и с такова разбиране, както детето, чийто език се състоеше главно от знаци. Между вълчето и момчето се породи необичайна връзка, която изненада обитателите на бивака и накара Нези да клати глава учудено. Ридаг не само използваше вълчите сигнали, включително много от звуците, но като че ли правеше още една крачка напред. Наблюдаващите ги често оставаха с впечатлението, че Вълчо и Ридаг фактически разговарят, а малкото зверче сякаш разбираше, че момчето се нуждае от специални грижи и внимание.

От самото начало Вълчо не подхождаше така буйно към него, беше по-внимателен и по типичен за кутретата начин се стараеше да го пази. Нямаше друг, с изключение на Айла, чиято компания да му е по-приятна. Ако тя бе заета, той търсеше Ридаг и често го намираха да спи до него или в скута му. Самата Айла не можеше да разбере докрай как бе станало така, че Вълчо и Ридаг се разбираха толкова добре. При момчето това би могло да се обясни с вродената му способност да усеща тънките нюанси във вълчите сигнали, но как би могло едно вълче да знае от какво се нуждае едно слабо момченце?

Айла разработи видоизменени вълчи сигнали, както и други команди, за да обучи вълчето. Първият урок, след няколко инцидента, беше да се научи да използва кош със сух тор и пепел като хората, или да излиза навън. Резултатът беше постигнат учудващо лесно; Вълчо се смущаваше от белите, които правеше, и се свиваше, когато Айла му се караше. Но следващият урок беше по-труден.

Вълчо много обичаше да дъвче кожа, особено боти и обувки, и отучването му от този навик беше мъчително и обезсърчаващо. Винаги, когато го хванеше на местопрестъплението и му се скараше, той придобиваше разкаян вид и започваше да се подмазва, но си оставаше непокорен и продължаваше заниманието си, понякога още щом Айла му обърнеше гръб. Бяха застрашени обувките на всички, но най-вече нейните любими меки кожени чорапи. Просто не можеше да се откъсне от тях. Тя беше принудена да ги окачва на високо, където той не можеше да ги докопа, тъй като иначе би ги разкъсал на парчета. Беше й много неприятно, когато вълчето дъвчеше вещите й, но още по-зле се чувстваше, когато то съсипеше нечии други. Тя беше отговорна за това, че го бе донесла в землянката, и изпитваше вина при всяка негова пакост.

Айла привършваше нашивката от мъниста върху бялата кожена туника, когато чу врява откъм Лисичето огнище.

— Ей! Калпазанин такъв! Я ми го дай! — извика Ранек.

От тона му Айла разбра, че Вълчо пак се е забъркал в нещо. Изтича да види какво става и съзря Ранек и Вълчо, увлечени в играта „теглене на въже“, но този път въжето беше заменено с износен ботуш.

— Вълчо! Пусни! — извика тя като бързо замахна с ръка пред муцуната му.

Вълчето незабавно пусна ботуша, сви уши и отпусна опашка. Започна умолително да скимти. Ранек вдигна обувките си на платформата.

— Надявам се, че не ти е съсипал ботуша — каза Айла.

— Няма особено значение. Беше стар — усмихна се Ранек и добави с възхищение: — Айла, ама ти наистина умееш да се оправяш с вълците. Той прави точно това, което му кажеш.

— Само докато съм край него и го наблюдавам — отвърна тя, гледайки надолу към животинчето. Вълчо я наблюдаваше, въртейки тялото си в очакване. — Щом се обърна, моментално се захваща с нещо, което знае, че не бива да пипа. Пуска го веднага, щом ме види, но просто не знам как да го науча да не взима нещата на хората.

— Може би трябва да си има нещо свое — даде идея Ранек. После я погледна с меките си и блестящи черни очи. — Или нещо твое.

Вълчето подскачаше към нея като се мъчеше да привлече вниманието й със скимтенето си. Накрая джафна няколко пъти нетърпеливо.

— Стой мирен! — заповяда му тя, защото я беше ядосал.

То се отдръпна, сложи глава върху изпънатите си лапички и я погледна с абсолютно съкрушен вид.

Ранек го наблюдаваше. После се обърна към Айла и й каза:

— Чувства се ужасно, когато си му сърдита. Иска да знае, че го обичаш. Мисля, че знам какво точно изпитва.

Той се приближи по-плътно до нея и тъмните му очи се изпълниха с онази нежност и желание, които бяха пробудили такова дълбоко вълнение у нея. Усети, че кръвта й се раздвижи и се отдръпна, объркана и смутена. Сетне, за да прикрие вълнението си, се наведе и подбра вълчето. То възбудено лижеше лицето й и се въртеше насам-натам от щастие.

— Виждаш ли колко е щастливо сега като знае, че мислиш за него? — каза Ранек. — И аз бих бил щастлив ако знаех, че мислиш за мен. Мислиш ли за мен, Айла?

— Ъ-ъ…, разбира се, да, мисля за теб, Ранек — смотолеви Айла, чувствайки се неудобно.

Той й хвърли широка усмивка, в очите му блесна полускрита дяволитост и нещо по-дълбоко.

— За мен би било удоволствие да ти покажа колко съм щастлив да науча, че ти мислиш за мен — рече той, прегръщайки я през кръста и притискайки се към нея.

— Вярвам ти — каза тя и се отдръпна. — Не е нужно да ми го показваш, Ранек.

Това не беше първият му опит да интимничи с нея. До сега стремежът му да се доближи до Айла обикновено приемаше формата на закачки, които му позволяваха да й покаже какво чувства, а на нея даваха възможност да се измъкне без това да накърни достойнството и на двамата. Усетила по-сериозната конфронтация, тя тръгна да си върви, защото искаше да я избегне. Имаше чувството, че ще я покани да сподели леглото му, а тя не знаеше дали би могла да откаже на мъж, който й заповядва, или отправя директна молба към нея да спи с него. Разбираше, че има право на отказ, но реакцията на подчинение бе така дълбоко насадена в нея, че не беше сигурна дали ще съумее да отхвърли предложението му.

— Защо не, Айла? — каза той, крачейки до нея. — Защо не ми позволиш да ти покажа? Сега ти спиш сама. А не бива.

Тя усети внезапно угризение на съвестта, проумявайки, че наистина спи самичка, но се опита да не го показва.

— Не спя сама — отговори тя, гушнала вълчето. — Вълчо спи при мен, точно до главата ми, в една кошница.

— Това е друго — каза Ранек.

Тонът му бе сериозен и той изглежда бе решил да продължи да настоява. Но после замълча и се усмихна. Не искаше да я кара да взима прибързано решение. Виждаше, че е разстроена. Не беше минало много време от раздялата й с Джондалар. Опита се да намали напрежението.

— Той е твърде мъничък, за да те топли… Но трябва да призная, че е много сладък — каза Ранек и помилва нежно главичката на зверчето.

Айла се усмихна и постави вълчето в кошницата. То моментално изскочи от нея, приземи се на пода и започна да се чеше, сетне се затича към паничката си с храна. Айла започна да сгъва бялата туника, за да я прибере. Поглади меката бяла лицева кожа и бялата пухкава хермелинова козина, изправи малките опашки с черни връхчета и усети, че стомахът й се сви, а в гърлото й заседна буца. Очите й засмъдяха от сълзите, които с мъка удържаше да не рукнат. „Не, не е същото — помисли си тя. — Че как би могло да е същото?“

— Айла, знаеш колко много те искам и колко много съм привързан към теб — каза Ранек, застанал до нея. — Нали?

— Мисля, че знам — каза тя, без да се обръща, но притвори очи.

— Аз те обичам, Айла. Ясно ми е, че точно сега се чувстваш объркана, но искам да го знаеш. Обикнах те от първия миг, в който те видях. Искам да споделя огнището си с теб, да се събера с теб. Искам да те направя щастлива. Знам, че ти е необходимо време, за да си помислиш. Не те моля да вземеш решение, а да ми кажеш, че ще си помислиш за това… дали да ми позволиш да те направя щастлива. Ще го направиш ли? Ще помислиш ли?

Айла погледна бялата туника в ръцете си и я връхлетяха рояк мисли. „Защо Джондалар вече не иска да спи с мен? Защо престана да ме докосва, да споделя Удоволствията с мен, дори когато спеше до мен? Всичко се промени, откакто станах Мамутои. Нима той не искаше да бъда осиновена от този народ? Ако е било така, защо не ми го каза? Може и да е искал; каза, че го желае. Мислех, че ме обича. Може би вече не е така. Може би вече не ме обича. Той никога не ме е молил да се съберем. Какво ще правя ако Джондалар си тръгне без мен?“

Буцата в стомаха й бе станала твърда като камък.

„Ранек е привързан към мен и иска и аз да се привържа към него. Той е приятен, забавен, винаги ме разсмива… и ме обича. Но аз не го обичам. Де да можех да го обикна… може би трябва да опитам“.

— Да, Ранек. Ще помисля — отвърна тя тихо, но със свито гърло.

Джондалар наблюдаваше как Ранек напуска очертанията на Огнището на Мамута. Високият мъж бе започнал да дебне тъмнокожия ваятел, макар че това го караше да се чувства неловко. Както в това, така и в неговото общество се смяташе за неприемливо възрастен човек да се интересува прекомерно от ежедневните дейности на другиго, а Джондалар открай време бе особено чувствителен към общоприетите норми на поведение в обществото. Неприятно му беше, че оставя впечатление за незрялост, но не можеше да стори нищо. Макар и прикрито, той постоянно наблюдаваше Айла и Огнището на Мамута.

Наперената походка и доволната усмивка на ваятеля при завръщането му в Лисичето огнище изпълниха с опасения високия чужденец. Беше сигурен, че Айла е казала или направила нещо, което е въодушевило този Мамутои, а болното му въображение го караше да си представя най-лошото.

Джондалар знаеше, че Ранек бе станал постоянен гостенин в Огнището на Мамута, откакто той го бе напуснал и се укоряваше, че му бе дал тази възможност. Искаше му се да си вземе обратно думите и всичките си глупави доводи, но беше убеден, че е твърде късно, за да могат да се оправят нещата. Чувстваше се безпомощен, но същевременно разстоянието помежду им му носеше известно облекчение.

Макар да не го признаваше пред себе си, действията му бяха мотивирани не само от простото му желание да й даде възможност сама да избере мъжа, когото желае. Беше толкова дълбоко наранен, че част от него желаеше отмъщение; щом като тя можеше да го отблъсне, и той можеше да я отхвърли. Нещо повече, Джондалар също имаше нужда да направи своя избор, да види дали може да превъзмогне любовта си към нея. Откровено се питаше дали не е по-добре за нея да остане тук, където бе добре приета и обичана, вместо да иде с него при неговия народ; боеше се от собствената си реакция, ако неговият народ я отхвърлеше. Дали щеше да пожелае да сподели живота на прокуден заедно с нея? Дали щеше да му се иска да си замине, отново да остави народа си, особено след такова дълго обратно Пътуване? Или може би и той би я отхвърлил?

Ако тя обикнеше друг, той би бил принуден да я остави, и тогава нямаше да му се налага да взима такова решение. Но мисълта, че тя може да обича друг го изпълваше с такава остра, пронизваща, задушаваща, непоносима болка, че не знаеше дали би останал жив — или дали би искал да живее. Колкото повече се бореше със самия себе си, за да прикрие обичта си, толкова по-егоистичен и ревнив ставаше и толкова повече се ненавиждаше.

Обърканите му усилия да се справи със собствените си силни, смесени чувства взимаше своя дан. Не можеше нито да се храни, нито да спи, изглеждаше изпосталял и изтощен. Дрехите бяха започнали да висят на високото му тяло. Не можеше да се съсредоточи, дори когато посегнеше към красиво, ново парче кремък. Понякога се чудеше дали не губи разсъдъка си, или дали не е обладан от някой пагубен нощен дух. До такава степен се разкъсваше между любовта си към Айла, мъката, че я губи и страха от онова, което би могло да се случи, ако не се раздели с нея, че просто не можеше да понесе близостта й. Боеше се, че ще загуби самообладание и ще направи нещо, за което после ще съжалява. Но не можеше да престане да я наблюдава.

Лъвският бивак прощаваше дребната недискретност на своя гостенин. Всички разбираха чувствата му към Айла, независимо от неговите опити да ги прикрие. Целият бивак говореше за болезнената дилема, пред която бяха изправени тримата млади. За околните разрешението на проблема им бе много просто. Явно бе, че Айла и Джондалар държат един на друг; тогава защо просто не вземат да си кажат какво чувстват и след това да поканят Ранек да сподели техния съвместен живот? Но Нези долавяше, че нещата не са толкова прости. Мъдрата, майчински настроена жена разбираше, че обичта на Джондалар към Айла е твърде силна, за да бъде задържана от няколко неизказани слова. Между тях стоеше нещо много по-дълбоко. Освен това Нези разбираше, повече от всеки друг, дълбочината на обичта, която Ранек изпитваше към младата жена. Не вярваше, че тази ситуация може да бъде разрешена чрез свързване на тримата. Айла трябваше да направи своя избор.

Идеята се бе загнездила в съзнанието й и не й даваше мира. От момента, в който Ранек бе поканил Айла да помисли дали би споделила огнището му и бе споменал болезнената истина, че спи сама, тя не можеше да мисли за нищо друго. Все още вярваше, че Джондалар ще забрави острите думи, които стояха помежду им, и ще се върне, още повече че всеки път, когато погледнеше към готварското огнище, тя го мяркаше между подпорните пилони и предметите, висящи от тавана в междинните огнища и всеки път той се извръщаше на другата страна. Това я навеждаше на мисълта, че той все още се интересува от нея достатъчно, за да гледа в нейната посока. Но надеждата й намаляваше с всяка нощ, която прекарваше сама.

„Ще помислиш ли…“, думите на Ранек продължаваха да звучат в съзнанието на Айла, докато стри ваше сухи магарешки тръни и листа от сладка папрат, за да приготви чай за артрита на Мамут. Мислеше си за тъмнокожия, усмихваш се мъж и се чудеше дали би могла да го обикне. Но мисълта да живее без Джондалар предизвикваше неприятна празнота в стомаха й. Прибави от вечнозеленото растение, наля гореща вода в паницата със стрити листа и я подаде на стареца.

Прие с усмивка благодарностите му, но умът й беше другаде и изглеждаше тъжна. През целия ден бе потънала в мисли. Мамут знаеше, че е разстроена от преместването на Джондалар и много му се искаше да помогне с нещо, ако може. Беше видял как преди известно време Ранек разговаряше с нея и се замисли дали да не опита да поприказва с нея по този въпрос, но Мамут вярваше, че всичко, което става в живота на Айла, има определена цел. Беше убеден, че Майката е създала сегашните й трудности с определен замисъл и не беше склонен да се намесва. Необходимо беше да се осъществят всичките изпитания, през които трябваше да преминат тримата млади хора. Видя я как излиза в конската пристройка и я усети, когато се върна след известно време.

Айла загърли огъня, върна се на нара си, съблече се и се приготви за сън. За нея бе истинско изпитание, че й предстои поредната нощ без Джондалар до нея. Залисваше се с всякакви дреболии, само и само да забави лягането в кожите, защото знаеше, че ще прекара половината нощ с отворени очи. Най-сетне взе вълчето и седна на ръба на леглото като го гушкаше, милваше и му говореше, докато мъничкото, топло и любвеобилно животинче заспа в прегръдките й. После го постави в кошницата му и продължи да го милва, докато то отново утихна. За да компенсира липсата на Джондалар, Айла обсипваше с обич вълчето.

Мамут усети, че е буден и отвори очи. Едва различаваше неясните очертания в тъмното. Землянката беше тиха, изпълнена със спокойствието на нощта, в което се чуваха само леко шумолене на завивки, тежко дишане и приглушено бълнуване. Бавно извърна глава към мъждукащата червена светлина на въглените в огнището, опитвайки се да разбере какво го беше извадило от дълбокия сън и го беше накарало да отвори широко очи. Чу до себе си сподавена въздишка и приглушено хлипане и отметна завивките.

— Айла? Айла, нещо боли ли те? — попита тихо Мамут.

Тя усети на рамото си топла ръка.

— Не — отвърна тя с дрезгав от напрежение глас. Лицето й беше обърнато към стената.

— Но ти плачеш.

— Извинявай, че те събудих. Не биваше да вдигам толкова шум.

— Но ти не си вдигала шум. Събуди ме не шумът, а онова, което ти е нужно. Майката ме призова при теб. Ти изживяваш мъка. Вътре в себе си се измъчваш, нали е така?

Айла пое дълбоко и мъчително въздух, като се опитваше да потисне плача, който напираше.

— Да — отговори тя и се обърна към него.

В полумрака Мамут видя как в очите й проблясват сълзи.

— Поплачи си, Айла. Не го задържай в себе си. Имаш причина да страдаш, имаш и право да го изплачеш — рече Мамут.

— О, Мамут — изстена тя със силно хълцане и като се стараеше да не издава звук, но облекчена от неговото разрешение, изплака душата и мъката си.

— Не го задържай вътре, Айла. Добре е да си поплачеш — каза той, седнал на ръба на нара й, милвайки я нежно. — Всичко ще бъде така, както трябва и както е писано. Всичко е наред, Айла.

Когато най-сетне спря да плаче, тя намери парче мека кожа, за да избърше лицето и носа си, след това седна до стареца.

— Сега се чувствам по-добре.

— Винаги е добре да поплачеш, когато изпитваш нужда, но още не ти е минало.

Айла наведе глава.

— Знам.

После се обърна към него и попита:

— Но защо?

— Някой ден ще разбереш. Мисля, че твоят живот се направлява от могъщи сили. Ти си избрана за особена съдба. Товарът, който носиш, не е лек; виж само през какво си преминала за краткия си живот. Но твоят живот няма да бъде изпълнен само със страдание, ти ще изпиташ и големи радости, Айла, ти си обичана. Ти привличаш любов към себе си. Това ти е дадено, за да можеш да носиш товара. Винаги ще имаш любов… може би твърде много…

— Мислех, че Джондалар ме обича…

— Недей да бъдеш прекалено сигурна, че не е така, но и много други хора те обичат, включително този старец — каза Мамут с усмивка. Айла също се усмихна. — Дори Вълчо и конете те обичат. Е, малко ли са били тези, които са те обичали?

— Прав си. Иза ме обичаше. Беше ми майка. Нямаше значение, че не ме е родила. Когато умря, каза, че най-много е обичала мен… Креб ме обичаше… макар че го разочаровах… наскърбих го… — Айла замълча за миг, после продължи: — Уба ме обичаше… и Дърк, — отново млъкна. — Мамут, мислиш ли, че някога пак ще видя сина си?

Шаманът помълча известно време преди да отговори:

— От колко време не си го виждала?

— От три… не, четири години. Роди се рано напролет. Беше на три години, когато тръгнах. Почти е връстник на Ридаг… — изведнъж Айла погледна стария шаман и заговори с искрено вълнение. — Мамут, Ридаг е смесено дете, също като моя син. След като той може да живее тук, защо да не може и моят син? Ти си ходил на полуострова и си се върнал, защо и аз да не отида да взема Дърк и да го доведа тук? Не е толкова далеч.

Мамут се намръщи, преценявайки какво да отговори.

— Не мога да дам мнение по този въпрос, Айла. Само ти можеш да го решиш, но трябва много да помислиш, за да прецениш кое е най-доброто не само за теб, но и за сина ти. Ти си Мамутои. Вече научи езика ни, усвои много от обичаите ни, но има още доста наши привички и традиции, с които трябва да се запознаеш.

Но Айла не чуваше внимателно подбраните думи на шамана. Мисълта й вече летеше напред.

— След като Нези е могла да прибере дете, което дори не може да говори, защо да не приеме и такова, което може да се научи да говори? Дърк може, стига да научи някакъв език. Може да се сприятели с Ридаг. Може да му помага, да тича и да му носи разни неща. Дърк тича добре.

Мамут я остави да продължи да изрежда ентусиазирано добродетелите на Дърк, докато най-сетне тя замълча и тогава я попита:

— Кога възнамеряваш да отидеш да го вземеш?

— Възможно най-скоро. Тази пролет… — Но пролетно време се пътува много трудно, има големи наводнения. Ще трябва да изчакам лятото. — Айла направи пауза. — Или не. През това лято е Събирането на Клановете. Ако не стигна, преди да тръгнат, ще трябва да чакам, докато се върнат. Но тогава Ура вече ще е с тях…

— Момичето, което е било обещано на твоя син? — попита Мамут.

— Да. След няколко години те ще се съберат. Децата на Клана се развиват по-бързо от тези на Другите… и от мен. Иза мислеше, че изобщо няма да стана жена. Толкова бавно се развивах в сравнение с момичетата от Клана… Макар че Ура може вече да е станала жена и да е готова да има свой стопанин и собствено огнище, — Айла сбърчи чело. — Тя беше бебе, когато я видях, а Дърк… Последният път, когато го видях, беше малко момченце. Скоро ще бъде мъж, способен да се грижи за стопанката си, която ще може да ражда деца. Аз дори нямам стопанин. Другарката на моя син би могла да роди дете преди мен.

— Айла, ти знаеш ли на колко си години?

— Не съвсем точно, но винаги броя годините си в края на зимата, някъде по това време. Не знам защо. Струва ми се, че вече е време да прибавя още една година към възрастта си. Това означава, че трябва да съм на… — Тя затвори очи, за да се съсредоточи в думите за броене. — Сега съм на осемнадесет години, Мамут. Остарявам!

— Била си на единадесет, когато се е родил синът ти? — попита той, изненадан.

Айла кимна.

— Знам за няколко момичета, които са станали жени на девет или десетгодишна възраст, което е много рано. Лати още не е жена, а кара дванадесетата си година.

— Скоро ще стане. Мога да те уверя в това — каза Айла.

— Мисля, че си права. Но ти не си толкова стара, Айла. Диджи е на седемнадесет години и ще се събере с партньор едва на тазгодишното Лятно събиране.

— Така е, и аз обещах да участвам в Бракосъчетанието. Не мога да съм едновременно на Лятна среща и на Събиране на Клановете.

Мамут видя, че тя побледня.

— В никакъв случай не мога да отида на Събирането на Клановете. Дори не съм уверена, че мога да се върна в клана. Аз съм прокълната. Дори Дърк може да помисли, че съм дух и да се уплаши от мен. О, Мамут. Какво да правя?

— Трябва много добре да обмислиш всичко, преди да решиш кое е най-правилното — отговори той.

Тя изглеждаше разстроена и той реши да смени темата.

— Имаш достатъчно време. Още не е дошла пролетта. Но докато се усетим, ще стане време и за Пролетния фестивал. Мислила ли се за корена и за церемонията, за които говорихме? Искаш ли да включиш този ритуал в Пролетния фестивал?

Айла усети, че я побиват тръпки. Идеята я уплаши, но Мамут щеше да бъде там да помага. Той знаеше какво да направи, пък и изглеждаше толкова заинтригуван и изпълнен с желание да узнае нещо повече.

— Добре, Мамут. Ще го сторя.

 

 

Джондалар веднага долови промяната в отношенията между Айла и Ранек, макар да не искаше да я приеме. Наблюдаваше ги в продължение на няколко дни и не можеше да не признае пред самия себе си, че Ранек едва ли не живее изцяло в Огнището на Мамута и че Айла го посреща топло и се радва на присъствието му. Колко и да се мъчеше да си внуши, че така е най-добре и че е постъпил правилно като се е преместил, не можеше да притъпи болката от загубата на любовта й, нито да преодолее мъката, че е отхвърлен. Въпреки че именно той бе увеличил дистанцията помежду им и доброволно бе напуснал леглото и компанията й, сега чувстваше, че тя го е изоставила.

„Не им трябваше много време — помисли си Джондалар. — Още на другия ден се изтърси при нея, започна да й се увърта и тя едва дочака да се махна, за да го приеме. Сигурно само са чакали да си ида. Трябваше да се сетя…“

„Чакай, в какво я обвиняваш? Че нали ти сам я напусна, да, ти Джондалар — говореше той сам на себе си. — Тя не те е пъдила. След първия път повече не се върна при него. Остана си тук, готова за теб и ти го знаеше… А сега тя е готова за него. И той жадува този момент. Можеш ли да го обвиняваш? Може би това е за добро. Тук тя е желана, те повече са свикнали с плоскоглавци… с Клана. И тя е обичана.

Да, обичана е. Нали точно това искаше за нея? Да бъде приета и да има някой, който да я обича…

Но нали аз я обичам — помисли си той с нарастваща мъка и отчаяние. — О, Майко! Как да го понеса? Та тя е единствената жена, която някога съм обичал по този начин… Не искам да бъде наскърбявана, не искам да бъде прокудена. Защо тя? О, Дони, защо трябваше да е точно тя?

Може би трябва да си замина. Да, така е, просто ще си тръгна“ — помисли си той, лишен от способността да разсъждава ясно в този момент.

Джондалар отиде до Лъвското огнище и прекъсна разговора между Талут и Мамут, които обсъждаха приближаващия Пролетен фестивал.

— Аз си заминавам — изтърси той. — Какво да разменя за известно количество провизии? — В погледа му се четеше безумна тъга.

Водачът и шаманът си размениха многозначителни погледи.

— Джондалар, приятелю мой — каза Талут и го потупа по рамото, — на нас ще ние много драго да ти дадем всякакви провизии, но сега не можеш да тръгнеш. Пролетта наближава, но я погледни какво става навън — бушува снежна буря, а виелиците в края на сезона са най-опасни.

Джондалар се поуспокои и осъзна, че импулсивното му желание да си замине, е неосъществимо. Никой, който бе с всичкия си, не би се впуснал в дълго пътешествие точно сега.

Талут усети, че мускулите на Джондалар се поотпуснаха, и продължи да говори:

— През пролетта има наводнения и трябва да се пресичат много реки. Освен това, Джондалар, не можеш да стигнеш толкова далеч от дома си, да презимуваш сред Мамутоите и да не идеш на лов за мамути с Ловците на Мамути. Когато се върнеш, никога вече няма да имаш такава възможност. Първият лов е рано през лятото, скоро след като отидем на Лятната среща. Точно след нея е най-подходящият момент за пътешествие. Ще бъде голям жест от твоя страна, ако решиш да останеш с нас поне до първия лов на мамути. Много ми се иска да ни покажеш как да боравим с онзи твой копиехвъргач.

— Да, разбира се, ще помисля за това — отговори Джондалар. После погледна право в очите големия червенокос водач.

— Благодаря ти, Талут. Прав си. Още не мога да тръгна.

Мамут седеше с кръстосани крака на любимото си място за медитация — нарът до неговия, който се използваше като склад за резервни завивки от кожи на северни елени, кожуси и други постелки. Не толкова медитираше, колкото размишляваше. В нощта, когато се събуди от нейния плач, той още по-ясно осъзна отчаянието на Айла от това, че Джондалар я бе напуснал. Нещастието и терзанието й го потресоха. Макар че тя успяваше да прикрие силата на чувствата си пред повечето хора, сега той по-често улавяше дребни детайли от поведението й, които по-рано вероятно биха му се изплъзнали. Въпреки че привидно Айла истински се радваше на компанията на Ранек и шегите му я разсмиваха, тя бе потисната и в грижите и вниманието, с които обсипваше Вълчо и конете, имаше елемент на отчаян копнеж.

Мамут внимателно наблюдаваше високия гостенин и забеляза у него същото угнетение. Изглеждаше изпълнен с мъчително напрежение, макар че и той се опитваше да го прикрие. След отчаяния му порив да си тръгне в разгара на виелицата, старият шаман започна да се опасява, че здравият разум на Джондалар е поставен на изпитание от мисълта, че губи Айла. Старецът, който бе така тясно свързан с духовния свят на Мут и Нейните фортуни, съзираше в това много по-дълбока принуда от обикновена младежка любов. Възможно бе Майката да има планове и за него; планове, в които влизаше и Айла.

Макар че на Мамут не му се искаше да се меси, той се чудеше защо Майката му бе показала, че Тя е силата, стояща зад взаимните им чувства. Въпреки убеждението му, че в крайна сметка Тя ще подреди обстоятелствата така, както й е угодно, вероятно Майката искаше от него да помогне в този случай.

Докато той се чудеше дали и как да оповести желанията на Майката, в Огнището на Мамута влезна Ранек, явно търсейки Айла. Мамут знаеше, че тя бе извела вълчето на езда с Уини и няма скоро да се върне. Ранек се огледа, видя стареца и се приближи към него.

— Мамут, знаеш ли къде е Айла?

— Да. Излезе с животните.

— Чудех се защо не я виждам от известно време.

— Напоследък доста често се виждаш с нея.

Ранек се ухили.

— Надявам се да я виждам много по-често.

— Ранек, тя не пристигна тук сама. Не мислиш ли, че Джондалар има повече право да се интересува от нея?

— Може и да е имал, когато пристигнаха, но той се отказа от нея. Напусна огнището — отговори Ранек.

Мамут долови отбранителни нотки в тона му.

— Мисля, че между тях още има силни чувства. Раздялата им няма да е окончателна, ако на привързаността им се даде нова възможност да разцъфне, Ранек.

— Мамут, ако искаш да ми кажеш да се оттегля, извинявай, но е твърде късно. Аз също имам силни чувства към Айла — отвърна Ранек с дрезгав от вълнение глас — Мамут, аз я обичам, искам да се събера с нея, да създам огнище с нея. Време ми е да се задомя и искам нейните деца да растат в моето огнище. Никога не съм срещал друга като нея. Тя е всичко, за което съм мечтал. Ако мога да я убедя да приеме, искам да обявя нашето Обещание на Пролетния фестивал и да се включим в Бракосъчетанието това лято.

— Ранек, сигурен ли си, че искаш точно това? — попита го Мамут.

Той обичаше Ранек и знаеше, че Уимез ще се зарадва, ако тъмнокожото момче, което той бе довел от странстванията си, си намери жена и свие гнездо. — Има много жени-Мамутои, които биха се радвали да се съберат с теб. Какво ще кажеш на хубавата, млада, червенокоса жена, на която почти си дал Обещание? Как й беше името? Трики? — Мамут беше сигурен, че ако Ранек бе светлокож, по лицето му би избила руменина.

— Ще кажа… ще кажа, че съжалявам. С нищо не мога да променя нещата. Искам само Айла и никоя друга. Сега тя е Мамутои. И трябва да се събере с друг Мамутои. Искам аз да бъда нейният избраник.

— Ако е писано да бъде така, Ранек — каза внимателно Мамут, — така и ще стане, но запомни едно нещо. Изборът не принадлежи нито на теб, нито дори на нея. Айла е избрана от Майката за определена цел и е надарена с много способности. Независимо какво ще решиш ти или тя, Мут разполага с нея. Мъжът, който се свързва с нея, се свързва и с целта, за която тя е предопределена.