Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Mammoth Hunters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Ловци на мамути

Преводач: Мариана Пампорова-Стойчева; Георги Стойчев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полипринт

Художник: Петър Станимиров

Коректор: Росица Варадинова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3181

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

30

На сутринта обитателите на Лъвския бивак продължиха нагоре срещу течението на реката, без да слизат от платото, като от време на време зърваха отляво бързотечащата вода, която клокочеше мътна и белезникава от ледниковия отток и тинята. Когато стигнаха мястото, където се сливаха две големи реки, те поеха по лявата. След като прекосиха два големи притока, като стовариха повечето от вещите си в пирога, която бяха донесли за тази цел, те се спуснаха до наводнените площи и тръгнаха през горите и тучните ливади на речната долина.

Талут не откъсваше очи от свързаните падини и долове по високия речен бряг от дясната страна на реката, като сравняваше действителния релеф със символите, надраскани върху бивниковата плочка, които все още оставаха неясни за Айла. Напред, близо до остър завой на реката, на шестдесет метра над водата, се намираше най-високата точка на срещуположната брегова линия. Встрани от тях, към вътрешността на континента, се простираше широко поле, пресичано от ивици гора. Когато наближиха, Айла забеляза ориентировъчна костна могила, на чийто връх имаше вълчи череп. От другата страна на реката, по посоката, в която пое Талут, се откри интересен скален релеф.

Там реката беше широка и плитка и при всички случаи можеше да бъде пресечена, но някой беше улеснил прекосяването й още повече. Купчинки скални отломъци, чакъл и кости бяха струпани и разположени като места за стъпване, за да се образува пътека, по която хората да пресичат реката, а водата се отклоняваше в пространствата между стъпенките.

Джондалар се спря, за да ги разгледа отблизо.

— Каква чудесна идея! — възкликна той. — Тук можеш да пресечеш реката без дори да си намокриш краката.

— Най-добрите места за землянки са от онази страна — тези дълбоки дупки дават добро укритие от вятъра — но най-добрият лов пада тук, от тази страна — обясни Барзек. — Пороите отнасят този брод, но Вълчият бивак го изгражда всяка година. Изглежда, че тази година са хвърлили повече труд, вероятно, за да улеснят гостите.

Талут тръгна да пресича. Айла забеляза, че Уини е силно възбудена и си помисли, че кобилата се плаши от брода с течащата между купчините за стъпване вода, но тя я последва без усложнения.

Когато мина малко повече от половината брод, водачът спря.

— Ето, точно тук е много подходящо за риболов — отбеляза той. — Течението е силно, водата е дълбока. Тук се намира сьомга, също и есетра. Може да има и щука, пъстърва, морска котка.

Той обясняваше конкретно на Айла и Джондалар, макар че думите му бяха отправени и към всички младежи, които по-рано не бяха идвали тук. Бяха изминали няколко години от последното групово посещение на Лъвския бивак във Вълчия.

Като минаха на другата страна, докато Талут ги водеше към едно широко дефиле на около половин километър нагоре, на високото, Айла дочу странен звук, подобен на приглушен рев. Постепенно се изкачиха най-горе. На около сто и осемдесет метра височина над реката, след като изминаха четиристотин и петдесет метра, те се озоваха на дъното на широко дефиле. Айла погледна напред и дъхът й спря. Защитени от стръмни стени, в почти километър и половина дългата кухина бяха удобно разположени пет-шест отделни кръгли землянки. Но не те накараха дъха й да секне.

Изненадаха я хората. През целия си живот не беше виждала толкова много хора. Бяха повече от хиляда души, повече от тридесет бивака, събрани заедно за Лятната среща на Мамутоите. Надлъж и нашир цялата местност беше изпълнена с шатри. Имаше поне четири-пет пъти повече хора, отколкото беше видяла на Събирането на Клановете — и всички бяха втренчили погледи в нея.

Или по-скоро в конете и Вълчо. Младият представител на вълчия род се сви в краката й, не по-малко слисан. Тя усети, че Уини стана неспокойна и беше сигурна, че и Рейсър изпитва същото. Страхът за тях й помогна да преодолее собствения си ужас при вида на толкова много човешки същества. Погледна напред и видя, че Джондалар опъваше повода, за да не позволи на Рейсър да се вдигне на задните си крака, докато изплашеното момче се беше вкопчило здраво в гърба му.

— Нези, вземи Ридаг! — извика Айла.

Жената вече беше разбрала какво става и едва ли се нуждаеше от подкана. Айла помогна на Мамут да слезе от кобилата, прегърна я през шията и я поведе към младия жребец, за да го успокои. Вълкът я последва.

— Айла, съжалявам. Трябваше да предвидя как ще реагират конете на толкова много хора — каза Джондалар.

— Знаеше ли, че ще са толкова много?

— Не… знаех, но предполагах, че ще са не по-малко отколкото на Лятната среща на Зеландониите.

Мисля, че би трябвало да се опитаме да изградим Хвощовия бивак някъде настрани — каза Тюли на висок глас, за да привлече вниманието на всички. — Може би тук, близо до мястото за лагеруване. Така ще бъдем по-отдалечени от всичко — тя се огледа, докато говореше — но при Вълчия бивак има поток, който тече през тяхната падина тази година и завива насам.

Тюли беше предугадила реакцията на хората и остана доволна от нея. Бяха ги видели да пресичат реката и всички се бяха скупчили, за да наблюдават пристигането на Лъвския бивак. Но тя не беше предвидила, че животните ще бъдат изумени от първото им представяне на такова огромно човешко стадо.

— Какво ще кажете за ей това място, близо до стената — предложи Барзек. — Не е съвсем равно, но ще го изравним.

— Аз го одобрявам. Някой има ли възражения? — попита Талут, гледайки преднамерено към Айла.

Тя и Джондалар просто отведоха животните натам, като искаха да им намерят подходящо място. Хората от Лъвския бивак започнаха да разчистват камъни и храсти, за да подравнят мястото, където да опънат огромната си, обща палатка от двойна кожа.

Много по-удобно бе да се живее в палатка, направена от два пласта кожи. Изолиращият въздух помежду им способстваше за задържане на топлината вътре, а влагата, която се кондензираше през хладините нощи, се оттичаше в земята по вътрешната страна на външните кожи. Вътрешните кожи, които бяха подпъхнати под подовите постелки вътре в шатрата, спираха и течението. Макар да не беше солидна конструкция като землянката на Лъвския бивак, конструкцията беше по-добра от едностенния навес за нощувка, който беше само част от цялата лятна шатра, използвана при пътуване. Наричаха лятното си жилище Хвощовия бивак, за да разграничат лятното си местопребиваване, където и да се намираше то, от зимното си жилище, когато говореха за него, макар че продължаваха да се смятат за група, наречена Лъвския бивак.

Шатрата беше разделена на четири самостоятелни конусообразни секции, всяка със собствено огнище, укрепена от яки, жилави млади клони, макар че биха могли да се използват и мамутски ребра или други дълги кости, както в миналото. В централната секция, която беше най-обширната, се помещаваха Лъвското огнище, Лисичето огнище и Огнището на Мамута. Тъй като шатрата не беше толкова обширна колкото землянката, тя се използваше предимно за преспиване и рядко се случваше всички да спят в нея по едно и също време. Другите дейности — лични, обществени и церемониални се осъществяваха на открито, затова установяването на бивак означаваше и определяне границите на територия извън очертанията на шатрата. Уточняването на мястото на Хвощовото огнище, главното външно готварско огнище, беше важно събитие.

Докато работеха по издигането на шатрата и очертаването на своята територия, останалите от Срещата се поокопитиха от смайването си и се разприказваха възбудено, Айла най-сетне откри източника на особения приглушен рев. Спомни си колко шумен й се струваше в началото Лъвския бивак, когато всички говореха вкупом. Това беше същият шум, многократно усилен; така звучеше съчетанието от гласовете на цялата тълпа.

„Нищо чудно, че Уини и Рейсър са толкова неспокойни“ — помисли си Айла. И тя беше раздразнена от непрестанното човешко бръмчило. Не беше свикнала на такъв шум. Събирането на Клановете не беше толкова голямо, а дори и да беше, никога нямаше да е толкова шумно. Те използваха много малко думи при общуване; събирането на народа на Клана беше тихо. Но един народ, използващ устна реч, винаги създаваше шум в бивака си, освен с редки изключения. Подобно на степния вятър, гласовете никога не замлъкваха, само променяха интензитета си.

Много хора се завтекоха да поздравят Лъвския бивак, като си предлагаха услугите да помогнат при установяването и подреждането на шатрата им. Хората на Талут и Гюли топло ги приветстваха, но водачите си размениха няколко многозначителни погледи. Не си спомняха, преди да са имали толкова много приятели, които така да са желаели да им помогнат. С помощта на Лати, Джондалар и Ранек, а за известно време и на Талут, Айла уреди място за конете. Двамата млади мъже лесно се справиха с работата заедно, но почти не говореха помежду си. Айла отклони предложенията на любопитните да помагат, като обясни, че конете са стеснителни и се плашат от непознати. Но това само ги убеди, че именно на нея се подчиняват животните и засили любопитството. Новината за нея бързо се разнесе навсякъде.

В най-далечния ъгъл на мястото за лагеруване, малко след една извивка на стената на клисурата, която се отваряше към речната долина, те изградиха навес, като използваха шатрата от кожи, с която тя и Джондалар си бяха служили по време на пътуванията си. За подпори поставиха малки дървета и яки клони. Навесът беше донякъде скрит от погледите на хората, бивакуваши в падината, но от него се виждаше реката с разкошните гори и ливади зад нея.

Когато започнаха да се настаняват и да си определят места за спане в малко по-тясното жилище, от Вълчия бивак пристигна делегация, съпроводена от представители и на други биваци, за да ги приветства официално. Те бяха на територията на бивака-домакин и въпреки че това се очакваше, беше нещо повече от любезност да бъде предоставено на гостите правото да използват изконните риболовни вирове и площи с плодове, ядки, семена и коренища, както и ловните територии на Вълчия бивак. Независимо че Лятната среща нямаше да продължи през целия сезон, приютяваното на такава голяма група щеше да вземе своя дан и беше необходимо да се разбере дали трябвала се избягва някои конкретна територия, за да не изчерпят ресурсите на района.

Талут беше много изненадан, когато му съобщиха за смяната на мястото за Лятната среща. По правило Мимутоите не правеха срещите се на територията на бивак-домакин. Обикновено избираха някоя местност в степта или в обширна речна долина, където лесно можеха да се поберат толкова много хора.

— В името на Великата Майка на всички, приветстваме Лъвския бивак с добре дошли — каза една слаба посивяла жена.

Тюли много се изненада, когато я видя. В миналото тя бе жена с необикновена красота и непоклатимо здраве, която лесно се справяше със задълженията си на водачка, но през последния сезон сякаш се бе състарила с десет години.

— Марли, ние сме признателни за гостоприемството ви. В името на Мут ви благодарим.

— Виждам, че вашият номер пак успя — каза един мъж и сграбчи за приветствие и двете ръце на Талут.

Валез беше по-млад от сестра си, но за пръв път Тюли забеляза и у него признаци на старост. Това изведнъж й напомни, че и тя е смъртна. Винаги беше мислила, че Марли и Валез са почти на нейната възраст.

— Но мисля, че това е най-голямата ви изненада — продължи Валез. — Когато Торан дотърча и се развика, че заедно с вас през реката минават и коне, всички се завтекоха да ги видят. И тогава някой забеляза вълка…

— Сега няма да ви караме да ни разправяте за тях — каза Марли, — макар че трябва да призная, че съм любопитна. Ще ви се наложи да повтаряте историята много пъти. По-добре е да изчакаме вечерта, така че всички да я чуят наведнъж.

— Марли, естествено, е права — каза Валез, макар че беше готов веднага да изслуша историята.

Освен това и той забеляза, че сестра му изглежда много изморена. Опасяваше се, че това ще е последната й Лятна среща. Затова се беше съгласил да са домакини на Срещата, когато първоначално избраното място беше отнесено при една промяна в посоката на реката. Този сезон щяха да предадат водачеството си на други.

— Моля, ползвайте всичко, от което се нуждаете. Удобно ли се настанихте? Съжалявам, че трябва да сте толкова далеч, но пристигате късно. Даже не бях сигурна, че ще дойдете — каза Марли.

— Минахме по обиколен път — съгласи се с нея Талут. — Но това е най-доброто място. По-добре е за животните. Те не са свикнали с толкова много хора.

— А на мен ми се иска да знам как са свикнали и само с един човек! — извика някой.

Очите на Тюли светнаха, когато към тях се приближи висок млад мъж, но Диджи първа се добра до него.

— Тарнег! Тарнег! — извика тя като се втурна да го прегърне.

Останалите от Огнището на Зубъра бяха по петите й. Тарнег прегърна майка си, после Барзек и очите на всички се напълниха със сълзи. Тогава Друез, Брайнан и Туси вдигнаха врява, за да им обърне внимание. Той прегърна през раменете и двете момчета, притисна ги и им каза колко много са пораснали, после взе Туси. След взаимната им прегръдка и гъделичкане, което ги накара доволно да се изкикотят, Тарнег я пусна на земята.

— Тарнег! — избоботи Талут.

— Талут, ах ти стар мечок! — му отговори със същия мощен глас Тарнег и двамата се прегърнаха.

Помежду им имаше силна фамилна прилика — той беше почти същия мечок като чичо си — но Тарнег беше по-мургав, като майка си. Наведе се, за да потрие бузи с Нези, после с дяволита усмивка прегърна закръглената жена и я вдигна.

— Тарнег! Какво правиш? Остави ме! — скара му се тя.

Той леко я сложи да стъпи на земята и й намигна.

— Сега знам, че съм толкова добър мъж, колко и ти, Талут — каза Тарнег и силно се разсмя. — Знаеш ли откога искам да направя това? Просто за да си докажа, че мога?

— Не е необходимо да… — подхвана Нези.

Талут отметна глава и гръмко се разсмя.

— Не е достатъчно само това, млади момко. Когато станеш като мен в леглото, тогава ще те бива като мен.

Нези се отказа от опитите си да си възвърне гордата поза и само погледна съкрушено и с любов мъжа с вид на голям мечок.

— Какво толкова става на Лятната среща, което кара старите мъже да доказват, че отново са млади? — попита тя.

— Е, аз поне мога да си почина.

Тя улови заинтригувания поглед на Айла.

— Не бих се обзаложил за това! — каза Талут. — Не съм чак толкова стар, та да не мога да разчистя пътя към лъвицата на моето огнище, просто защото разравям други преспи.

— Уфффффф — сви рамене Нези, обръщайки се, без да му отговори от суета.

Айла беше застанала до двата коня и държеше вълка плътно при себе си, за да не ръмжи и плаши хората, но наблюдаваше цялата сцена с напрегнат интерес, като попиваше и реакциите на хората наоколо. Дануг и Друез изглеждаха леко смутени. Макар че им липсваше какъвто и да е опит, знаеха за какво става дума, а то винаги много ги вълнуваше. Тарнег и Барзек се бяха ухилили до уши. Лати се беше изчервила и се опитваше да се скрие зад Тюли, която пък се правеше, че всичките тези щуротии не я засягат. Повечето хора се усмихваха снизходително, дори Джондалар, забеляза Айла и това я изненада. Беше се чудила дали причините за поведението му спрямо нея имаха нещо общо с обичаи, които бяха съвсем различни. Може би, за разлика от Мамутоите, Зеландониите не смятаха, че хората имат право сами да избират партньорите си, но той нямаше вид на човек, който не одобрява случката.

Когато Нези мина край нея, за да влезе в шатрата, Айла забеляза и на нейните устни лека, красноречива усмивка.

— Всяка година е така — каза тя почти шепнешком. — Непременно ще направи голямо представление, ще каже на всички що за мъж е и първите няколко дни даже ще намери една-две „преспи“ — макар че те винаги приличат на мен — руси и шишкави. И тогава, като реши, че вече никой нищо не забелязва, с радост прекарва повечето си нощи в Хвощовия бивак — и не му е много приятно, когато ме няма там.

— А ти къде ходиш?

— Че знае ли човек? На среща от такава величина, макар и да познаваш всички, или поне всеки Бивак, не познаваш добре всички. Всяка година има по някого, когото опознаваш по-отблизо. Макар че си признавам, че това доста често е някоя друга жена с малки деца, която знае нов начин за приготвяне на бизонското месо с подправки. Понякога се случва някой мъж да ми хване окото или аз неговото, но защо да правя голямо представление от това. В реда на нещата е Талут да се фука, но ако истината излезе наяве, не мисля, че ще му хареса, ако аз се разфукам.

— И затова не го правиш — каза Айла.

— Това е дреболия, ако искаш да запазиш хармонията и добрия дух в огнището… и, е, да доставиш удоволствие на Талут.

— Ти наистина го обичаш, нали?

— Този стар мечок! — понечи да възрази Нези, но после се усмихна и погледът й омекна. — Ех, ако знаеш само какви хубави дни имахме в началото — нали го знаеш какъв е гръмогласник, но никога не съм му се давала, нито пък е успял да ме надвика. И мисля, че точно това му харесва у мен. Талут може да прекърши надве човек, ако поиска, но това не е в неговия стил. Понякога може да се разсърди, но в него не се таи жестокост. Никога няма да нарани някой по-слаб от него — а такива са почти всички! Да, обичам го, а когато обичаш един мъж, ти се иска да правиш това, което му харесва.

— Ти би ли… не би ли тръгнала с друг мъж, който е хванал окото ти, ако и ти го искаш и ако това би го зарадвало?

— На моите години това не би било трудно, Айла. В действителност, ако истината би излязла на бял свят, не мога да се похваля с големи постижения в тази област. Когато бях по-млада, все още очаквах с нетърпение Лятната среща заради новите лица и весели игри, дори и за да се овъргалям с някой в леглото чат-пат, но мисля, че Талут е прав в едно отношение. Малко са мъжете, които могат да се мерят с него. Не заради всичките „преспи“, който е разровил, а защото не му е все едно как го прави.

Айла кимна с разбиране. После се намръщи, като се замисли. А какво се прави, когато има двама мъже, които са еднакво влюбени в теб?

— Джондалар!

Айла вдигна очи, когато чу, че непознат глас го вика по име. Видя как той се усмихна и отиде при една жена, която поздрави сърдечно.

— Значи още си с Мамутоите! Къде е брат ти? — попита жената.

Беше силна, не много висока, но мускулеста.

Челото на Джондалар се сбърчи от болка. Айла разбра от изражението на лицето на жената, че тя се е сетила.

— Как се случи?

— Една лъвица открадна улова му и той я проследи до леговището й. Нейният лъв го уби, нарани и мен — разправи й Джондалар възможно най-лаконично.

Жената кимна съчувствено.

— Казваш, че си бил ранен? Как се измъкна?

Джондалар погледна към Айла и видя, че тя ги наблюдава. Отведе жената при нея.

— Айла, това е Бреки от Мамутоите, водачка на Върбовия бивак… по-скоро Лосовия бивак. Талут каза, че това е името на зимния ви бивак. Това е Айла от Мамутоите, дъщеря на Огнището на Мамута на Лъвския бивак.

Бреки се изненада. Дъщеря на Огнището на Мамута! От къде ли е дошла? Миналата година я нямаше в Лъвския бивак. „Айла“ дори не бе име на жена-Мамутои.

— Бреки — обърна се към нея Айла, — Джондалар ми е разказвал за теб. Ти си спасила него и брат му от плаващите пясъци на Великата Майка Река и си приятелка на Тюли. Драго ми е да се запозная с теб.

„Този неин акцент положително не е типичен за Мамутоите, нито за Сънге — помисли си Бреки. — Не е и като акцента на Джондалар. Даже не съм сигурна дали това изобщо е акцент. Наистина говори езика на Мамутоите много добре, но някак си странно гълта определени думи.“

— Драго ми е да се запозная с теб… Айла, нали така каза?

— Да — отговори Айла.

— Това е необикновено име. — Като не получи никакво обяснение, Бреки продължи: — Ти изглежда си тази, която, ъ-ъ… се грижи за тези… животни.

Мина й през ума, че никога не бе стояла толкова близо до живо животно, поне такова, което стои мирно и не се опитва да избяга.

— Това е така, защото те се подчиняват на командите й — обясни Джондалар с усмивка.

— Ама нали те видях с едно от тях? Да си призная, Джондалар, ти ме изненада. Както си с тези дрехи, за момент те взех за Дарнев, когато водеше коня, даже си помислих, че ми се привижда, или че Дарнев се е върнал от света на духовете.

— Аз се уча от Айла да управлявам тези животни — каза Джондалар. — И тя е тази, която ме спаси от пещерния лъв. Повярвай ми, тя умее да се разбира с животните.

— Това е очевидно — каза Бреки и погледна Вълчо, който вече не беше така неспокоен, макар че напрегнатата му поза беше като че ли по-заплашителна. — Затова ли е била осиновена от Огнището на Мамута?

— Това е само една от причините — отвърна Джондалар.

От страна на Бреки предположението, че Айла неотдавна е била осиновена от Мамута на Лъвския бивак, беше изстрел в тъмното. Отговорът на Джондалар потвърди догадките й. Но не изясни въпроса откъде е дошла. Повечето хора решиха, че е дошла заедно с високия русокос мъж, че може би е му е другарка по огнище или сестра, но тя знаеше, че Джондалар бе дошъл на тяхна територия само с брат си. Къде ли е намерил тази жена?

— Айла! Колко се радвам да те видя отново!

Тя вдигна очи и видя Бранаг под ръка с Диджи. Прегърнаха се сърдечно и потриха бузите си. Макар че го беше виждала само веднъж, чувстваше го като стар приятел, пък и беше хубаво, че има някого, когото познава на тази Среща.

— Мама иска да дойдеш да се запознаеш с водача и водачката на Вълчия бивак — каза Диджи.

— Разбира се — съгласи се Айла, доволна, че се намери повод да се измъкне от проницателната Бреки.

Беше усетила съобразителността й в бързите й предположения и се беше почувствала малко неловко в нейно присъствие.

— Джондалар, нали ще останеш при конете?

Забеляза, че още няколко човека бяха дошли заедно с Бранаг и Диджи и се примъкваха към животните.

— За тях всичко тук е още ново и ще се чувстват по-добре, ако имат при себе си някой познат. Къде е Ридаг? Той може да наглежда Вълчо.

— Вътре е — отвърна Диджи.

Айла се обърна да погледне и го видя застанал срамежливо на входа.

— Тюли иска да ме запознае с водачката. Ще наглеждаш ли Вълчо? — попита го със знаци и слова Айла.

— Ще го наглеждам — сигнализира й той, като с известно опасение поглеждаше към тълпата.

Излезе бавно и седна до Вълчо, като го прегърна с ръка.

— Я виж ти! Че тя разговаря дори с плоскоглавци. Близка си с животните! — чу се присмехулен глас от тълпата. Няколко човека се изсмяха.

Айла рязко се обърна и с изгарящ поглед потърси този, който се беше обадил.

— Че всеки може да им говори — и на камъка можеш да говориш — номерът е да ги накараш да ти отговорят — каза друг, от което избухна нов смях.

Айла се обърна към него, съвсем кипнала от възмущение, но не можеше да намери думи.

— Да не би някой тук да се опитва да каже, че момчето е животно? — обади се по-познат глас.

Айла се начумери, когато един член на Лъвския-бивак излезе напред.

— Аз, Фребек. Че защо не? Той не знае какво казвам. Плоскоглавците са животни и ти често си го казвал.

— Сега казвам, че не съм бил прав, Чалег. Ридаг отлично знае какво казваш и хич не е трудно да го накараш да ти отговори. Просто трябва да научиш езика му.

— Какъв език? Плоскоглавците не могат да говорят. Кой те е излъгал?

— Езикът на знаците. Той говори с жестове — отвърна Фребек.

Избухна всеобщ подигравателен смях. Айла ги наблюдаваше, сега вече с любопитство. Фребек не обичаше да му се смеят.

— Ако щете вярвайте — каза той, като сви рамене и се отдръпна, сякаш му беше все едно, после се обърна с лице към мъжа, който се присмиваше на Ридаг. — Но ще ви каже нещо друго. Той може да разговаря и с вълка и ако му каже да ти се хвърли, не се обзалагам, че ще имаш голям късмет.

Без да разбере Чалег, Фребек даваше знаци на момчето; движенията с ръце не означаваха нищо за непознатия. Ридаг от своя страна запита Айла. Целият Лъвски бивак с удоволствие наблюдаваше какво ще стане благодарение на езика на знаците, който те можеха да използват пред всичките тези хора, защото те не го знаеха.

Без да се обръща, Фребек продължи:

— Ридаг, защо не му покажеш?

И ето че вълкът вече не седеше кротко в прегръдките на момчето. С един скок се озова при мъжа, наежен, с оголени зъби и ръмжене, от което настръхнаха косите на всички присъстващи. Мъжът се ококори от ужас и отскочи. Последваха го повечето от хората, а Чалег продължи да отстъпва. По сигнал на Ридаг Вълчо мирно се върна на мястото си при момчето, с доста доволен вид, завъртя се няколко пъти, после седна и сложи глава на лапите си, обърнал поглед към Айла.

„Това беше рисковано“ — призна пред себе си Айла. Обаче сигналът, който му беше подаден, не беше точно за нападане. Това беше една игра между децата и Вълчо, фалшиво нападане, което вълците често си погаждаха един на друг, като Вълчо само беше научен да не хапе в такъв случай. Айла използваше подобен сигнал, когато ходеше с него на лов и искаше той да подгони дивеча към нея. Макар че понякога се случваше да разкъса животните, този сигнал нямаше нищо общо със знака за действително нараняване, а Вълчо не беше докоснал мъжа. Само беше скочил към него. Но можеше и да го ухапе.

Айла знаеше колко старателно вълците охраняват собствената си територия или глутницата си. Бяха готови да убият, за да ги защитят. И въпреки това тя видя как той се върна. „Ако вълците можеха да се смеят, сигурно щеше да го направи“ — помисли си тя. Айла не можеше да не си даде сметка, че той разбира какво става; всичко бе само на шега и той знаеше как да го изпълни. Нямаше нищо шеговито в начина, по който го изпълни. Изигра го като истинско нападение. Спря точно в последния момент. Внезапното представление пред толкова народ беше трудно за младия вълк, но той се справи добре. Заслужаваше си да го направи, за да види изражението в очите на онзи мъж. Ридаг не беше животно!

Бранаг изглеждаше малко стреснат, но Диджи се усмихваше широко, когато се присъединиха към Тюли и Талут и още една двойка. Представиха официално Айла на водачите на бивака-домакин и веднага й казаха това, което беше известно на всички. Марли бе много болна. „Тя дори не бива да стои тук“ — помисли си Айла като наум й определяше цярове. Докато разглеждаше цвета на кожата й, очите й и състоянието на косата й, Айла се чудеше дали изобщо може да й помогне с нещо, но усети силата на жената; тя нямаше да се предаде току-така. А това би могло да изиграе по-голяма роля от лекарствата.

— Това беше много интересна демонстрация, Айла — каза Марли, забелязвайки интересната особеност на речта й. — Ти или момчето, командваше вълка?

— Не знам — отговори Айла усмихнато. — Вълчо реагира на сигнали, но ние и двамата ги подавахме.

— Вълчо? Произнасяш го като име — каза Валез.

— Така му е името.

— И конете ли имат имена? — попита Марли.

— Кобилата се казва „уини“ — произнесе го Айла като звука, който конят издаваше и Уини й отговори с изцвилване, което предизвика усмивки, обаче уплашени. — Повечето хора просто казват името й, Уини. Жребецът е неин син. Джондалар го нарече Рейсър. Това е дума от неговия език, която означава някой, който обича да препуска бързо и да изпреварва другите.

Марли кимна. Айла се взря в очите й, после се обърна към Талут:

— Много се уморих докато подготвях мястото за конете. Виждаш ли онзи голям пън? Би ли го донесъл, за да седна на него?

За миг едрият водач остана абсолютно изненадан. Това беше напълно неуместно. Айла не може да иска такова нещо, особено по средата на разговор с водачката на бивака — домакин. Ако някой се нуждаеше от място за сядане, това бе Марли. И тогава разбра. Ами да? Как не се беше сетил веднага? Побърза да донесе пъна и сам го намести.

Айла седна.

— Надявам се, че не възразявате. Наистина съм уморена. Марли, няма ли да седнеш до мен?

Марли седна, леко треперейки. След малко се усмихна.

— Благодаря ти, Айла, не смятах да се застоявам тук. Как разбра, че ми се вие свят?

— Тя е Лечителка — каза Диджи.

— Викач и Лечител? Това е необикновено съчетание. Нищо чудно, че Огнището на Мамута я е осиновило.

— Искам да ти приготвя нещо, ако се съгласиш да го изпиеш — каза Айла.

— Много Лечители са ме гледали, но не възразявам, Айла. А сега, преди да сме сменили темата на разговора, искам да попитам нещо. Ти беше ли сигурна, че вълкът няма да нарани човека?

Айла забави отговора си само за миг.

— Не. Не бях сигурна. Той все още е много млад и не може напълно да му се разчита. Но смятах, че съм достатъчно наблизо, за да блокирам нападението му, ако самият той не спре навреме.

Марли кимна.

— Дори на хората невинаги може да се разчита, та камо ли на животните. Ако беше отговорила нещо друго, нямаше да ти повярвам. Чалег ще се оплаче, щом се възстанови от уплахата, просто за да си запази достойнството. Ще отнесе въпроса в Съвета на Братята, а те ще го поставят пред нас.

— Пред нас?

— Съветът на Сестрите — каза Тюли. — Сестрите са върховният орган. Те са по-близо до Майката.

— Доволна съм, че видях случилото се. Сега няма да се безпокоя, че ще трябва да се оправям с противоречиви разкази, които сами по себе си изглеждат невероятни — каза Марли. Вдигна поглед и внимателно разгледа конете, после Вълчо. — Изглеждат напълно нормални животни, не са нито духове, нито някакви други магически същества. Кажи ми, Айла, какво ядат животните, когато са с теб? Нали се хранят?

— Същото, с което се хранят и иначе. Вълчо яде предимно месо, сурово или сготвено. Той е като всеки друг обитател на землянката и обикновено яде същото като мен, дори зеленчуци. Понякога му улавям дивеч, но той самият все по-добре лови мишки и дребни животни. Конете се хранят с трева и зърно. Даже си мислех да ги заведа на онази ливада оттатък реката и да ги оставя там да попасат известно време.

Валез погледна към реката, после към Талут. Айла разбра, че той размишлява.

— Не ми е приятно да го казвам, Айла, но може да стане опасно за тях, ако останат сами там.

— Защо? — попита тя с нотка на паника в гласа.

— Заради ловците. Конете ти, особено кобилата, са като всички други коне. Е, тъмният цвят на жребеца е доста необичаен. Ще можем да разгласим да не се убиват кафяви коне, особено тези, които са много дружелюбни. Но другият… всеки втори кон в степта е с неговия цвят и не мисля, че можем да искаме от хората да не убиват коне. Това е любимата храна на някои — обясни Валез.

— Тогава аз ще ходя с кобилата — реши Айла.

— Не може така! — извика Диджи. — Ще изпуснеш всичко.

— Не мога да допусна тя да бъде наранена — заяви Айла.

— Просто ще изпусна някои неща.

— Това ще бъде много неприятно — каза Тюли.

— Не можеш ли да измислиш нещо? — попита Диджи.

— Не… де да беше и тя кафява — каза Айла.

— Ами защо не я направим кафява?

— Да я направим кафява? Че как?

— Ами да смесим малко оцветител, както правя, когато боядисвам кожа, и да я натъркаме с него.

Айла се замисли.

— Не мисля, че ще свърши работа, Диджи, идеята е добра, но бедата е там, че ако я направим кафява, това няма да промени много нещата. Рейсър също е застрашен. Кафявият кон си остава кон и ако някой е тръгнал на лов за коне, няма да му е лесно да си спомни, че не бива да убива кафяви коне.

— Така е — каза Талут. — Ловците си мислят за лова, а два кафяви коня, които не се боят от хората, ще са много изкусителна цел.

— Ами ако са боядисани в друг цвят, например… червен. Защо не направим Уини червена? Един яркочервен кон. Тогава тя наистина ще се откроява.

Айла направи гримаса.

— Диджи, хич не ми се нрави да я боядисваме червена. Ще изглежда много странно. Макар че като идея не е лошо. Всички ще знаят, че не е обикновен кон. Можем да го направим, но яркочервен кон… Чакай! Хрумна ми нещо!

Айла се втурна в шатрата. Изпразни раницата си върху постелята си и чак на дъното намери това, което търсеше. Изтича навън с него.

— Диджи, Виж! Спомняш ли си това? — попита Айла и разгъна яркочервената кожа, която тя самата беше боядисала. — Не можах да измисля какво да я правя. Харесваше ми само заради цвета. Мога да я завързвам на гърба на Уини, когато е сама на ливадата.

— Ето това е яркочервен цвят! — възкликна Валез като се усмихна и кимна с глава. — Мисля, че ще свърши работа. Щом я види на гърба й, всеки ще разбере, че е специален кон и вероятно ще се поколебае да я преследва, дори и да не му е казано. Довечера можем да обявим, че не бива да се преследват коня с червеното покривало и кафявия.

— Мисля, че не би навредило да вържем нещо и на Рейсър — каза Талут. — Не е необходимо да е толкова ярко, но да е нещо, изработено от човек, така че всеки, който се доближи на хвърлей копие, да знае, че това не е обикновен кон.

— Бих предложила — допълни Марли, — понеже не може да се разчита напълно на всички хора, да не оставаме само с обявяването. Добре би било ти и вашият Мамут да измислите някакво наказание, в случай че някой убие конете. Едно удачно проклятие може да накара всеки, който е намислил да провери колко смъртни са тези животни, да се откаже.

— Винаги можеш да кажеш, че Ридаг ще изпрати Вълчо по петите на всеки, който ги нарани — каза с усмивка Бранаг. — Случката сигурно вече е обиколила цялата Среща и даже е преувеличена при предаването й от уста на уста.

— Виж, това не е никак лошо — каза Марли, надигайки се, за да си върви. — Даже може да се разнесе като слух.

Проследиха с погледи отиващите си водачи на Вълчия бивак и Тюли, поклащайки тъжно глава, се върна да довърши настаняването. Талут реши да проучи кой организира състезания, за да уреди надхвърляне с копие и спря при Бреки и Джондалар, за да поговори с тях. Тримата тръгнаха заедно. Диджи и Бранаг се запътиха с Айла към конете.

— Знам кой е най-подходящия човек, който може да пусне слуха в обръщение — каза Бранаг. — След всичките истории, които вече се разправят навсякъде, дори и да не им вярват напълно, мисля, че хората ще избягват конете. Не смятам, че някой ще се опита да провери дали Ридаг ще пусне вълка по петите му. Много ми се иска да попитам как Ридаг разбра, че трябва да сигнализира на вълка?

Диджи изненадано погледна мъжа, на когото се беше Обещала.

— Май наистина не знаеш, нали? Защо ли пък си мисля, че нещо, което аз знам, е известно и на теб. Фребек не си измисляше, за да защити Лъвския бивак. Той каза истината. Ридаг разбира всичко, което говорят хората. И винаги го е разбирал. Ние просто не го знаехме, докато Айла не ни научи на езика на знаците, за да можем да говорим с него. Когато Фребек се правеше, че се оттегля настрана, той каза на Ридаг, а Ридаг попита Айла. Ние всички знаехме какво си казват, затова ни беше ясно какво ще се случи.

— Ама това вярно ли е? — попита Бранаг. — Вие сте си говорели и никой не е разбрал! — Той се засмя. — Е, щом ще бъда посветен във всички изненади на Лъвския бивак, може би ще науча и този таен език.

— Айла! — извика Крози, която излизаше от шатрата. Те спряха и я изчакаха. — Тюли току-що ми каза какво си решила да направиш, за да бележиш конете — каза тя, докато се приближаваше към тях. — Умна идея, а и червеното ще се откроява на светъл кон, но нямаш две яркочервени кожи. Като разопаковах багажа си, намерих нещо, което бих искала да ти дам.

Тя разви един вързоп, който беше развързан скоро и извади от него една сгъната кожа. Разтвори я.

— О, Крози! — възкликна Айла. — Прекрасна е!

С въздишка на удивление тя обгърна с поглед една тебеширенобяла пелерина, украсена с бивникови мъниста на фини повтарящи се триъгълници и бодли от таралеж, боядисани с червена охра и нашити в правоъгълни спирали и зигзаги.

Очите на Крози светнаха от удоволствие, породено от възхищението й. Тъй като вече беше шила туника, Айла разбираше колко трудно е да се направи една кожа бяла.

— За Рейсър е. Мисля, че бялото добре ще се откроява на тъмнокафявата му козина.

— Крози, но наметалото е твърде красиво за такава цел.

Ще се изцапа, а ако той се опита да се отъркаля с него, ще му опадат украшенията. Не мога да се съглася Рейсър да носи такова нещо на полето — каза Айла.

Крози я изгледа строго.

— А мислиш ли, че ако някой, тръгнал на лов за коне, види кафяв кон с бяло украсено наметало на гърба си, ще насочи копието си към него?

— Не, но ти си вложила твърде много труд в него, за да позволим да се съсипе.

— Трудът е бил вложен преди много години — отвърна Крози със смекчено изражение и навлажнени очи. После добави: — Бях го изработила за сина ми, брата на Фрали. Не можах да дам наметалото на никого другиго. Не можех да понеса да го видя на гърба на друг, нито да го изхвърля. Просто го мъкнех със себе си от едно място на друго, едно непотребно парче кожа и труд, отишъл на вятъра. Ако тази кожа може да помогне за защитата на животното, вече няма да е безполезна, трудът ми ще има някаква стойност. Искам да го приемеш от мен, заради това, което ти ми даде.

Айла пое предложения й пакет, но беше озадачена.

— Че аз какво съм ти дала, Крози?

— Не е важно — отсече тя. — Просто го вземи.

Фребек, забързал към шатрата, ги видя и се усмихна, изпълнен със задоволство, преди да влезе вътре. И те му се усмихнаха.

— Бях много изненадан, когато Фребек се застъпи за Ридаг — обади се Бранаг. — Мислех си, че той е последният човек, който би го сторил.

— Той много се промени — каза Диджи. — Още продължава да спори, но вече не е толкова трудно да се погодиш с него. Понякога се вслушва в това, което му се казва.

— Е, той никога не се е боял да излезе напред и да каже това, което мисли — каза Бранаг.

— Може би точно в това е същината — каза Крози. — Все не разбирах какво хареса в него Фрали. Направих всичко възможно, за да я разубедя да не се събира с него. Той просто нямаше нищичко, което да й предложи. Майка му нямаше никакъв статус, на него му липсваха всякакви по-особени дарби и аз си мислех, че тя се затрива. Може би дори само това, че имаше смелостта да й направи предложение, е показателно, а той наистина я искаше. В края на краищата трябваше да се доверя на преценката й, та нали ми е дъщеря. Това, че някой е от беден произход, не означава, че не може да поиска да подобри положението си.

Бранаг погледна Диджи, после Айла, застанали зад Крози. По негово мнение тя самата се беше променила много повече от Фребек.