Джийн М. Оел
Ловци на мамути (5)

4

В бивака цареше униние. Хората не знаеха нито какво да кажат, нито какво да мислят. Какви бяха тези странници, появили се ненадейно сред тях? По-лесно им беше да повярват на мъжа, който разказваше, че е пристигнал от запад, отколкото на жената, която твърдеше, че е живяла три години в разположена недалеч долина и, най-удивителното, че преди това е живяла със стадо плоскоглавци. Разказът на жената заплашваше една цяла структура от удобни вярвания и въпреки това им беше трудно да се съмняват в думите й.

Със сълзи на очи Нези бе занесла Ридаг в леглото, след като бе изразил първата си беззвучна дума. Останалите приеха това като знак, че разказването на истории е приключило и се завърнаха край собствените си огнища. Айла използва възможността да се измъкне. Тя облече подобната на анорак кожена туника, нахлузи качулката на главата си и излезе.

Уини я позна и изцвили тихо. Движейки се опипешком в тъмнината, водена от пръхтящите и пъхтящи звуци на кобилата, Айла успя да я намери.

— Наред ли е всичко, Уини? Добре ли си? А Рейсър? Сигурно и вие се чувствате като мен — каза Айла както в мислите си, така и на интимния език, на който общуваше с конете. Уини тръсна глава, вдигна се плавно на задните си крака, сетне положи главата си върху рамото на жената, а Айла обви с ръце гривестия й врат и опря чело в кобилата — единствената й компания в отминалите дълги години. Рейсър също се мушна при тях и тримата останаха така, притиснати един към друг, в момент на отдих от необичайните преживявания през деня.

След като се убеди, ме конете са добре, Айла слезе към брега на реката. Приятно й бе да постои извън землянката, далеч от хората. Тя пое дълбоко дъх. Вечерният въздух беше сух и студен. Когато бутна назад подплатената си с кожа качулка, в косата й просветнаха искри от статично електричество. Тя протегна врат и погледна нагоре.

Новата луна, отбягвайки големия си спътник, който я държеше в обсега си, бе обърнала блестящото си око към далечните дълбини, чиито вихрени светлини мамеха с обещания за безгранична свобода, но предлагаха само космическа пустота. Високи леки облаци закриваха звездите с по-слаба светлина, но едва забулваха по-дръзките, с блещукащ ореол, и придаваха близост и мекота на черното нощно небе.

Айла бе обладана от смут, раздираха я противоречиви чувства. Това бяха Другите, към които се беше стремила. Хора като тези, сред които бе родена. Ако не беше земетресението, щеше да израсне сред подобни същества, в уюта на подобен дом. Вместо това тя бе отгледана от Клана. Познаваше обичаите на Клана, а начина на живот на собствения й народ й беше чужд. Но ако не беше Клана, тя изобщо нямаше да оцелее. Не можеше да се върне там, липсваше й чувство за принадлежност и към тукашните хора.

Те бяха толкова шумни и разпуснати. Иза би казала, че им липсват маниери. Например този мъж, Фребек — говори, когато не е негов ред, без да иска разрешение, а сетне започват да се надвикват и да говорят едновременно. Мислеше, че Талут е водач, а дори и той трябваше да крещи, за да го чуят. На Брун никога не му се налагаше да крещи. Беше го чула да вика само веднъж и то за да предупреди някого за надвиснала опасност. Всички в клана изпитваха известно страхопочитание към водача; Достатъчно бе Брун да даде знак и след няколко удара на сърцето вниманието на всички би било насочено към него.

Не й харесваше и начина, по който тези хора говореха за Клана, наричайки членовете му плоскоглавци и животни. Не можа ли някой от тях да каже, че и те са хора? Може би малко различни, но все пак хора. Нези го разбираше. Въпреки казаното от останалите, тя знаеше, че майката на Ридаг е жена, а роденото от нея дете е само бебе. „То обаче е дете на смесени духове, като моя син“ — помисли си Айла — „и като момиченцето на Ода, която видях на Събора на Клановете. Как се е получило така, че майката на Ридаг да роди дете със смесени черти?

Духовете! Дали действително духовете правят бебетата? Наистина ли духът на тотема на мъжа побеждава този на жената и създава растящото в утробата й бебе, както вярва Кланът? Или Великата Майка подбира и съчетава духовете на мъж и жена, а сетне ги поставя във вътрешността на жената, както вярват Джондалар и тези хора?

Защо аз съм единствената, която смята, че бебето, растящо в утробата на жената, се зачева от мъж, а не от дух? Мъж, който го прави със своя орган… със своята мъжественост, както Джондалар го нарича. Иначе защо ще се събират мъжете и жените?

Когато Иза ми разказа за цяра, тя спомена, че укрепвал тотема й и затова толкова години не е имала бебе. Може и така да е, но аз не го взимах докато живеех сама и никакви бебета не се появиха от само себе си. Едва когато дойде Джондалар се сетих отново да потърся растение със златни нишки и корен от градински чай…

След като Джондалар ми показа, че може и да не боли… когато разкри пред мен колко прекрасно могат да се чувстват мъжът и жената заедно…

А какво ли ще стане, ако престана да взимам тайния цяр на Иза? Дали ще имам бебе? Дали ще имам бебе от Джондалар? Ако той сложи своята мъжественост там, откъдето излизат бебетата?“

При тази мисъл топла вълна заля лицето й, а зърната на гърдите й набъбнаха. „За днес е вече много късно“ — помисли си тя, — „Вече взех цяра сутринта, но какво ще стане, ако утре си направя обикновен чай? Ще може ли бебето на Джондалар да започне да расте в мен? Но не е нужно да чакаме. Можем да опитаме тази вечер…“

Тя се усмихна на себе си. „Иска ти се той просто да те докосне, да сложи устните си върху твоите и върху…“ Тя потръпна от очакване и затвори очи, за да даде възможност на тялото си да си спомни какво изпитва в неговите ръце.

— Айла? — сепна я рязък глас.

Не беше усетила приближаването на Джондалар, а и тонът му не съответстваше на настроението й. Топлото чувство изчезна. Нещо го тревожеше. Още откак бяха пристигнали; щеше й се да разбере какво го мъчи.

— Да.

— Какво правиш тук навън? — сопна й се той.

Какво ли правеше?

— Наслаждавам се на нощта, дишам свеж въздух и си мисля за теб — обясни тя възможно най-пълно.

Джондалар не очакваше такъв отговор, макар да не беше сигурен какви бяха очакванията му. Откак се бе появил тъмнокожият мъж, той се мъчеше да потисне твърдата топка от гняв и безпокойство, която караше стомаха му да се обръща. Ранек изглежда беше събудил интереса на Айла, пък и самият той не сваляше поглед от нея. Джондалар се бе опитал да успокои гнева си и да си внуши, че е глупаво да смята, че има и нещо друго. Тя имаше нужда и от други приятели. Това, че Джондалар беше първият, не означаваше, че тя няма да поиска да се запознае и с други мъже.

Въпреки това, когато Айла попита Ранек за миналото му, той усети, че се зачервява от облялата го гореща вълна на гнева и същевременно потръпва от студения повей на ужаса. Защо ще й се иска да узнае повече за този очарователен странник, ако не се интересува от него? Високият мъж потисна импулсивното си желание да я грабне и отведе оттук и изпита безпокойство, че се поддава на такива чувства. Тя имаше право сама да избира приятелите си, а и те бяха само приятели. Само разговаряха и си разменяха погледи.

Когато тя излезе, Джондалар видя как тъмните очи на Ранек я проследиха; той бързо облече анорака си и я последва. Видя я, застанала край реката. Поради някаква необяснима причина беше убеден, че тя си мисли за Ранек. В първия момент отговорът й го изненада, после той се отпусна и по устните му заигра усмивка.

— Трябваше да се досетя, че ако попитам, ще получа пълен и честен отговор. Дишаш свеж въздух и се наслаждаваш на нощта — ти си чудесна, Айла.

Тя също му се усмихна. Не знаеше какво бе сторила, но нещо го бе накарало да се усмихне и бе възвърнало радостта в гласа му. Топлото чувство я обзе отново и тя пристъпи към него. Въпреки тъмнината и оскъдните звезди, които хвърляха бледа светлина върху лицето й, Джондалар долови настроението й от начина, по който се движеше и тялото му откликна на позива. В следващия миг тя бе в прегръдките му, устните им се сляха и всички съмнения и тревоги я напуснаха. Би отишла, където и да е, би живяла с всякакви хора, би усвоила и най-странните обичаи, щом имаше Джондалар.

Миг по-късно тя вдигна поглед към него.

— Помниш ли когато те попитах какъв е сигналът ти? Как да ти кажа, когато искам да ме докоснеш и да проникнеш в мен със своята мъжественост?

— Да, спомням си — отвърна той с лукава усмивка.

— Ти каза да те целуна, или просто да помоля. Сега те моля. Можеш ли да приготвиш твоята мъжественост?

Тя бе толкова сериозна, толкова находчива и така трогателна! Той сведе глава, за да я целуне отново и я притисна така силно, че тя почти разпозна синия цвят на очите му и бликналата в тях обич.

— Айла, моята забавна и красива жена — прошепна той. — Знаеш ли колко много те обичам?

Но докато я прегръщаше, Джондалар бе обзет от чувство за вина. Ако я обича толкова много, защо изпитва неудобство от онова, което тя върши? Когато онзи мъж, Фребек, се отдръпна от нея в погнуса, на него му се прииска да умре от срам, защото я беше довел и защото можеха да го свържат с нея. Миг по-късно изпита омраза към себе си заради тези си чувства. Та той я обича. Как може да се срамува от жената, която обича?

Онзи тъмнокож Ранек не се срамуваше. Само как я гледаше с лъскавите си бели зъби и тъмните си блестящи очи, как се смееше, как я ласкаеше и дразнеше; когато си спомни за него, той трябваше да надвие импулсивното си желание да го удари. Всеки път, когато си мислеше за него, трябваше наново да обуздава порива си. Обичаше я толкова много и не можеше да понесе мисълта, че тя би могла да пожелае някой друг, може би някой, които не се срамува от нея. Обичаше я повече, отколкото смяташе, че е възможно да се обича човек. Но как можеше да се срамува заради жената, която обича?

Джондалар я целуна отново, по-настойчиво и я прегърна така силно, че тя изпита болка. Сетне с почти безумен плам обсипа с целувки шията и врата й.

— Знаеш ли какво изпитвам като знам, че най-после можеш да се влюбиш? Айла, не усещаш ли колко много те обичам?

Беше толкова сериозен, толкова страстен, че за миг Айла изпита острата болка на страха — не за себе си, а за него. Обичаше го повече, отколкото би могла да изрази с думи, но неговата любов към нея не бе съвсем същата. Не че беше много по-силна, но в нея имаше повече взискателност и настойчивост, Сякаш Джондалар се боеше, че ще изгуби онова, което най-после бе спечелил. Тотемите, особено силните тотеми, умееха да разпознават, и да подлагат на изпитание, именно такива страхове. Искаше й се да отклони вниманието му от тези страстни излияния.

— Усещам, че си съвсем готов — усмихна се тя закачливо.

Но той не откликна с по-шеговито настроение, както се беше надявала. Вместо това той я обсипваше с бурни целувки и я притискаше така пламенно, че едва не й счупи ребрата. Сетне затършува под анорака й, под туниката й, опитвайки се да достигне гърдите й и да развърже шнура на панталоните й.

Никога не беше го виждала такъв — подвластен на нуждата, обзет от непреодолимо желание, умоляващ с неотложната си страст. Той познаваше тялото й по-добре от самата нея и с удоволствие прилагаше знанията и уменията си. Но този път неговите потребности бяха по-силни. Тя прозря същността на момента и му се отдаде изцяло, изгубвайки се в мощния изблик на любовта му. Бе готова за него така, както той бе готов за нея. Развърза шнура и остави панталона си да се смъкне надолу, а после му помогна да се освободи от неговия.

Преди да се осъзнае, тя вече лежеше върху твърдата пръст недалеч от брега на реката. Зърна леко замъглените звезди и затвори очи. Той беше върху нея, устните му силно притискаха нейните, езикът му проникваше в нея и тършуваше, сякаш би могъл да открие онова, което топлият му и твърд член търсеше така настойчиво. Тя се разтвори под напора му — отпусна устните и бедрата си — сетне посегна да го насочи към топлите си съблазнителни дълбини. Когато той проникна в нея дъхът й секна и тя долови приглушен стон. После усети как стволът му я изпълни цялата, обтягайки плътта й.

Дори в този миг на бурна страст тя го удиви, изуми го пълната хармония помежду им, точното съответствие между нейните дълбини и неговите размери. Усети как топлите й гънки го обгръщат отвсякъде и едва не достигна кулминацията още при първото движение. Няколко мига той се опитваше да се въздържи, да наложи обичайния си контрол, но после се отказа. Гмурна се в нея, сетне още веднъж и още веднъж, докато тялото му се разтресе неописуемо и той достигна издигащия се връх на чудото, а от устните му се отрони вик:

— Айла! О, моя Айла, моя Айла! Обичам те!

— Джондалар, Джондалар, Джондалар…

Той направи няколко последни движения, после със стон зарови лицето си в шията й и я задържа в прегръдките си, неподвижен и изчерпан. Тя усети острия ръб на камък под гърба си, но не му обърна внимание.

След малко той се надигна и се вгледа загрижено в нея.

— Извинявай — каза той.

— Защо се извиняваш?

— Стана така набързо, не те подготвих, а и не ти доставих Удоволствие.

— Готова бях, Джондалар. Изпитах Удоволствие. Нали аз те помолих? Изпитвам. Удоволствие от твоето Удоволствие. Изпитвам Удоволствие от твоята любов, от силното ти чувство към мен.

— Но ти не се сля с момента така, както стана с мен.

— Не ми беше необходимо. Моето чувство и моето Удоволствие бяха различни. Нужно ли е винаги да се получава? — попита тя.

— Не, мисля, че не — отвърна той смръщено. После я целуна продължително. — Пък и нощта е все още пред нас. Хайде, ставай. Тук, навън, е студено. Да идем да намерим топло легло. Диджи и Бранаг вече се усамотиха зад дръпнатите си завеси. Нали ще са разделени до другото лято, горят от нетърпение.

— Не са по-нетърпеливи от теб — усмихна се Айла. Въпреки че не виждаше добре лицето му, стори й се, че той се изчерви. — Обичам те, Джондалар. Обичам всичко в теб. Всичко, което правиш. Дори твоята нетърпелива… — Тя поклати глава. — Не, не е това. Не е тази дума.

— Мисля, че искаш да кажеш „нетърпение“.

— Обичам дори нетърпението ти. Да, това е думата. Поне твоя език знам по-добре от този на Мамутоите. — Тя замълча за миг, — Фребек каза, че не говоря правилно. Джондалар, ще се науча ли някога да говоря както трябва?

— И аз не говоря езика на Мамутоите съвсем добре. Не съм израсъл с него. Фребек просто обича да създава неприятности — рече Джондалар, като й помагаше да се изправи. — Защо трябва във всяка Пещера, във всеки Бивак, във всяка група да има по някой размирник? Не му обръщай никакво внимание; и другите се правят, че не го забелязват. Ти говориш много добре. Удивен съм от лекотата, с която усвояваш езици. Съвсем скоро ще говориш езика на Мамутоите по-добре и от мен.

— Трябва да се науча да говоря с думи. Сега нямам нищо друго — промълви тя тихо. — Вече не познавам никой, който да говори езика на моето детство.

За миг я обзе чувство на мрачна пустота и тя затвори очи. Сетне се отърси от него и отново се зае да облича панталона си. И пак спря.

— Чакай — тя отново засъбува дрехата си. — Много отдавна, когато станах жена, Иза ми разказа всичко, което една жена от Клана трябва да знае за мъжете и жените, макар че се съмняваше дали изобщо някога ще си намеря стопанин и тези знания ще са ми нужни. Другите може и да не вярват в тези неща, дори сигналите между мъжете и жените не са същите, но тъй като ми предстои за пръв път да прекарам нощта в жилище на Другите, мисля, че трябва да се пречистя след нашето Удоволствие.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще се измия в реката.

— Айла! Студено е. Тъмно е. Може да се окаже опасно.

— Няма да се отдалечавам. Само тук, на крайчеца — обеща тя, после хвърли анорака си на земята и издърпа през глава долната си туника.

Водата беше студена. Джондалар наблюдаваше Айла от брега — беше се понамокрил малко, колкото да усети студенината. Чувството й за тържественост на случая го накара да се замисли за пречистващите ритуали, известни като „Първи обреди“ и той реши, че няма да му стане нищо, ако се поизмие. Когато излезе от водата, тя трепереше. Той я взе в обятията си, за да я стопли. Изсуши я с рунтавата бизонска кожа на анорака си, сетне й помогна да облече туниката и връхната си дреха.

По пътя към землянката, тя се чувстваше изпълнена с енергия, тръпнеща и освежена. Когато влязоха, повечето хора се приготвяха за сън. Огнищата тлееха, а говорът бе приглушен. Първото огнище беше празно, въпреки че печеното мамутско месо все още стоеше. Следвайки пътеката, те стигнаха с тихи стъпки до Лъвското огнище. Тогава Нези стана и ги задържа.

— Исках само да ти благодаря, Айла — рече тя и погледна към едно от леглата, разположени покрай стената.

Айла проследи погледа й и видя три купчинки, проснати върху голямо легло. Лати и Ръги спяха на него заедно с Ридаг. Дануг, изтегнал се блажено на сън, заемаше друго легло, а Талут, изпънал се в цял ръст, лежеше опрян на лакът на трети одър и чакаше Нези. Той се усмихна на Айла. Тя кимна и също му се усмихна — не знаеше как да реагира.

Нези отново се пъхна при рижия великан, а те отминаха към следващото огнище, като се опитваха да се движат безшумно, за да не безпокоят никого. Айла усети, че някой я гледа и се взря по посока на стената. Долови нечия усмивка и чифт блестящи очи, които ги наблюдаваха в тъмнината. Плещите на Джондалар се стегнаха осезателно и тя бързо отвърна очи. Стори й се, че дочу тих кикот, но после си помисли, че сигурно е от хъркането, което се разнасяше откъм одъра край противоположната стена.

Едно от леглата в очертанията на обширната четвърто огнище бе обградено с тежка кожена завеса, отделяща го от пътеката, макар че отвътре се долавяха звуци и движения. Айла забеляза, че повечето от останалите кътове за спане в дългото помещение също бяха снабдени с подобни завеси, провесени от покривни греди, изработени от мамутски кости, или прикрепени към странични пилони, въпреки че не всички бяха затворени. Разтворени бяха и драпериите около одъра на Мамут край противоположната на тяхната странична стена. Той бе вътре, но Айла бе сигурна, че не спи.

С помощта на жив въглен от огнището, Джондалар запали дървена треска и като й пазеше завет с ръка я пренесе до стената откъм горния край на одъра им. Там, в една ниша, имаше дебел възплосък камък, издълбан във формата на малка чинийка и наполовина пълен с лой. Той запали фитила от усукани папурени влакънца и каменната лампа освети разположената зад нея малка фигура на Майката. Сетне Джондалар развърза ремъците, които придържаха завесите на леглото им и когато те се спуснаха й даде знак да влезе.

Тя се промъкна вътре и се покатери върху одъра, застлан с многобройни меки кожи. Седнала в средата, отделена от останалия свят благодарение на завесата и огряна от меката мъждива светлина, тя изпита чувство на уединение и сигурност. Това бе интимно кътче, предоставено им изцяло. Напомняше й за малката пещера, на която бе попаднала като момиче и в която ходеше, когато искаше да бъде сама.

— Те са толкова съобразителни, Джондалар. Никога не бих се сетила за такова нещо.

Джондалар се опъна до нея — радостта й му доставяше удоволствие.

— Харесва ти, че завесата е спусната?

— О, да. Създава усещането, че си сам, макар да знаеш, че наоколо има хора. Да, харесва ми — усмихна се лъчезарно тя.

Той я придърпа към себе си и я целуна леко.

— Толкова си красива, когато се усмихнеш, Айла.

Тя се вгледа в озареното му от обич лице: в покоряващите му очи, измамно теменужени в приглушената светлина; в дългата му руса коса, разпиляна върху кожите; в ясно очертаната му брадичка и високото му чело, толкова различни от лишената от брадичка челюст и полегатото чело на мъжете от Клана.

— Защо си режеш брадата? — попита тя, докосвайки едва наболите косми.

— Не знам. По навик. През лятото така е по-прохладно, пък и не ме сърби толкова. Обикновено я пускам през зимата. Да ми топли като съм навън. Не ти ли харесвам обръснат?

Тя се намръщи озадачено.

— Не аз съм тази, която решава. Брадата си е на мъжа. Ако иска, да си я бръсне, ако иска — не. Попитах само защото преди да те срещна никога не бях виждала мъж да си подрязва брадата. Защо питаш дали ми харесва или не?

— Питам, защото искам да ти доставя удоволствие. Ако предпочиташ да съм с брада — ще я пусна.

— Все едно. Не е важна брадата ти. Ти си от значение. Ти ми даваш доволство… Не. — Тя поклати глава ядно. — Доставяш ми доволства… удоволствие… приятно ми е с теб — поправи се тя.

Усилията й го накараха да се усмихне — забавляваше го непреднамерената двусмисленост на словата й.

— Много ми се ще да ти доставя Удоволствие.

Той отново я придърпа към себе си и я целуна. Легнала на една страна, тя се сгуши до него.

Той се превъртя, после седна на одъра и се вгледа в нея.

— Като първия път — рече той. — Имаме си даже и дони да ни пази. — Той извърна очи към нишата с осветената от огъня майчинска фигура, изваяна от бивник.

— И сега е за пръв път… в дома на Другите — пророни тя обзета от нетърпеливо очакване и съзнаваща тържествеността на момента.

Той обхвана лицето й с ръце и целуна клепачите й, сетне се взря продължително в жената, която му се виждаше по-красива от всички жени, които бе познавал. У нея имаше нещо екзотично. Скулите й бяха по-издигнати от тези на жените-Зеландонии, очите й бяха по-раздалечени. Обрамчени бяха с гъсти ресници, по-тъмни от тежките й коси, обагрени в златисто като есенна трева. Челюстта й бе добре оформена, с леко издадена напред брадичка.

Във вдлъбнатината на шията й се забелязваше малък белег. Той го целуна и усети как тя потръпна от удоволствие. Джондалар се отдръпна назад и отново се вгледа в нея, а после целуна крайчеца на изящния й прав нос и ъгълчето между сочните й устни, леко извито нагоре в полуусмивка.

Усещаше напрежението й. Подобно на птицата колибри, тя лежеше неподвижна, но обзета от трепетно вълнение, което той не виждаше, а само долавяше, и чакаше със затворени очи. Видя как тя се наслаждава на мига, сетне я целуна по устните, разтвори своите, езикът му потърси проход между нейните и усети как тя го пое. Този път нямаше настойчиво проникване, само нежно дирене и поемане на нейния.

Джондалар седна в леглото и видя как тя отваря очи и му се усмихва. Той издърпа туниката си и й помогна да свали своята. Сетне внимателно я положи по гръб, надвеси се над нея, обхвана с устни стегнатото й зърно и засмука. Прониза я силна тръпка и дъхът й секна. Почувства сладостна отмала в топлото и влажно пространство между краката си и се зачуди, че устните на Джондалар върху зърното на гръдта й пробуждат усещания в други части на тялото й без дори да ги докосват.

Той се притискаше към нея и леко захапваше и отпускаше гърдата, докато тялото й се устреми към неговото, а после засмука напористо. Тя започна да стене от удоволствие. Той посегна към другата гръд, помилва закръглената и налята плът и щръкналото връхче. Тя вече дишаше тежко. Той пусна гърдата й и започна да целува шията и врата й, намери ухото й, леко прихвана с устни долната му месеста част, сетне духна в него като милваше гърдите и раменете й с две ръце. По тялото й преминаха тръпки.

Той я целуна по устните, после прокара топлия си език надолу по брадичката й, по протежение на шията, между гърдите и още по-надолу — до пъпа й. „Мъжествеността“ му бе отново набъбнала и настойчиво се опитваше да преодолее възпиращата преграда, придържана от шнура. Най-напред той развърза нейната връзка и изхлузи дългите панталони, а сетне, започвайки от пъпа й, продължи да следва първоначалната си посока. Усети мекия допир на окосмения й хълм, после езикът му откри горната част на топлата й цепнатина. Когато стигна до малка, твърда издатина, тя подскочи. Той спря; от устните й се отрони тих вик на терзание.

Тогава той развърза собствения си шнур и, изувайки панталона си, освободи напиращия си член. Айла седна, пое го в ръка и приплъзна длан напред-назад по цялата му дължина; усети топлината, гладката кожа и плътната му твърдост. Той бе доволен, че за разлика от много други жени, тя не се уплаши от размера на органа му, дори когато го видя за пръв път. Тя се наведе към него и той усети как топлите й устни го обгърнаха и затеглиха нагоре-надолу. Добре, че вече се бе облекчил веднъж и не изпитваше такава настоятелна нужда, иначе вероятно не би успял да се овладее.

— Айла, този път искам ти да изпиташ наслада — отблъсна я от себе си той.

Тя го погледна с разширените си, тъмни и блестящи очи, целуна го и кимна. Той я хвана за раменете, положи я по гръб върху кожите и отново целуна устните и шията й; по тялото й пробягна тръпка на наслада. Обгърна с ръце и двете й гърди, приближи ги една до друга и започна да си играе поред с двете чувствителни зърна, като не пропускаше и плътта помежду им. Сетне езикът му отново откри пъпа й и закръжи около него в разгъваща се спирала, докато достигна мекия й окосмен хълм.

Премина по-надолу, между бедрата й, като ги разтвори, разгърна гънките й с ръце и впи устни помежду им, всмуквайки аромата й дълго и бавно. Тя потрепери, надигна се, изстена и той усети нов порив на желание. Обичаше да й доставя удоволствие, да чувства как тялото й откликва на опитното му докосване. Напомняше му за извличането на фино острие от парче кремък. Изпитваше особена радост, че пръв я бе накарал да познае насладата. Тя бе срещала единствено насилие и болка преди той да пробуди в нея онзи Дар на Насладата, който Великата Майка Земя бе вложила в чедата си.

Той нежно проникваше в нея; познаваше еротичните й области и ги дразнеше с език и с опитни движения на ръцете. Тялото й се устреми към неговото, тя застена и замята глава; той разбра, че е готова. Намери твърдата издутина и се зае с нея. Дъхът й се учести, а собствената му пулсираща мъжественост напираше със силно желание към нея. Сетне тя нададе вик, тялото й се изви към неговото и той усети влага.

Джондалар… а-а-а… Джондалар!

Тя бе извън себе си от екстаз, глуха и сляпа за всичко останало, освен самия него. Искаше го, искаше да усети плътната му твърдост в себе си. В следващия миг той бе върху нея, тя му помагаше, насочваше го, после той се плъзна във вътрешността й и почувства силен порив, който го извиси до неописуемия връх. Той се отдръпна назад, сетне отново се гмурна в дълбините й; тя го обгръщаше целия.

Той се оттегли, после с напористо движение проникна в нея отново, и отново, и отново. Щеше му се да удължи мига до безкрай, а същевременно едва се сдържаше. С всеки мощен удар той се чувстваше все по-близо и по-близо до сублимния момент. По телата им, осветявани от мъждукащата светлина, заблестяха капчици пот докато те се нагаждаха един към друг, търсеха най-подходящото темпо и се движеха с ритъма на живота.

Дишайки тежко, те се напрягаха да се срещнат при всеки удар — устремени, пулсиращи, съсредоточили цялата си воля, всичките си мисли, всичките си чувства. Сетне, почти неочаквано, напрежението достигна своя връх. С взрив, непонятен и за двама им, те достигнаха кулминацията и в прилив на радост превалиха гребена на хребета. За миг останаха така, притиснати един към друг, сякаш искаха да се слеят, а после се отпуснаха.

Лежаха неподвижно, поемайки си дъх. Лампата зацвъртя, светлината намаля, отново се усили и накрая угасна. Малко след това Джондалар се превъртя и легна до нея; чувстваше, че се унася, че се намира на границата между съня и будното състояние. Но Айла бе все още съвсем будна — лежеше в мрака с отворени очи и за пръв път от години се вслушваше в човешки звуци.

От съседното легло се чуваше тих шепот, на мъж и жена, а малко по-нататък се долавяше плиткото, отривисто дишане на спящия шаман. От комшийското огнище до нея достигаше хъркане на човек, а откъм първото огнище — безпогрешните въздишки и стонове на Талут и Нези, споделящи насладата. От другата посока се чу детски плач. Някой зареди утешаващи звуци, а сетне плачът секна. Айла се усмихна — очевидно на кърмачето бе предложена гърда. По-нататък се извисиха гласове, пропити от сдържан гняв, а от още по-отдалечен ъгъл долиташе суха кашлица.

По време на самотните й години в долината най-тежко й беше нощем. През деня все можеше да си намери някакво занимание, но през нощта безлюдната пустота на пещерата й я гнетеше. В началото дори не можеше да спи, будеше се от единствения звук, който долавяше — собственото си дишане. Докато бе с Клана, по мръкнало все имаше хора край нея. Най-голямото наказание, което можеше да бъде наложено бе отстраняването, самотата; отбягването, изгнанието, смъртното проклятие.

Тя сама бе осъзнала какво ужасно наказание е това. И в този момент го усещаше още по-силно. Лежеше в мрака до топлото тяло на Джондалар и улавяше звуците на течащия край нея живот — за пръв път откак бе срещнала тези хора, наричани от нея Другите, тя се почувства у дома.

— Джондалар? — тихо се обади тя.

— М-м.

— Спиш ли?

— Още не — промърмори той.

— Тези хора са добри. Ти беше прав, имах нужда да дойда и да ги опозная.

Съзнанието му бързо се проясни. Беше се надявал, че когато срещне и опознае хората от собствения си народ, тя няма да изпитва такава боязън от тях. Беше напуснал близките си преди много години, обратният път до дома щеше да е дълъг и труден, тя трябваше да пожелае да го придружи. Но долината се бе превърнала в неин дом. Тя предлагаше всичко, от което Айла се нуждаеше, за да оцелее и тя бе устроила живота си там, като бе заменила липсващата й човешка близост с тази на животните. Айла не искаше да заминава; вместо това тя бе пожелала Джондалар да остане с нея.

— Знаех си, че ще ти харесат, Айла — рече той нежно и убедително. — Стига само да ги опознаеш.

— Нези ми напомня за Иза. Как мислиш, че майката на Ридаг е забременяла с него?

— Кой може да знае защо Майката й е дала дете на смесени духове? Действията на Майката са винаги тайнствени.

Няколко мига Айла остана безмълвна.

— Според мен Майката не й е пратила смесени духове. Мисля, че тя е срещнала мъж от Другите.

Джондалар се намръщи.

— Знам, че според теб мъжете имат нещо общо със зачатието, но как би могла една плоскоглава жена да срещне такъв мъж?

— Не знам как, жените от Клана не се движат сами и не се приближават до Другите. Мъжете не искат край жените им да се въртят Други. Те вярват, че бебетата се зачеват от духа на мъжки тотем и не желаят дух на мъж от Другите да се доближава твърде много. А и жените се боят от тях. На всеки Събор на Клановете се разправят нови истории за хора, най-вече жени, които са били тревожени или наранявани от Другите.

Но майката на Ридаг не се е бояла от Другите. Нези спомена, че ги е следвала два дни, а когато Талут й дал знак, тя се приближила. Всяка друга жена от клан би побягнала от него. Сигурно преди това е срещала и друг мъж, който се е държал добре с нея, или поне не й е причинявал болка, защото тя не се е страхувала от Талут. Какво я е накарало да мисли, че при нужда може да потърси помощ при Другите?

— Може би това, че е видяла Нези да кърми — предположи Джондалар.

— Възможно е. Но това не обяснява защо е била сама. Единствената причина, която ми идва наум е, че е била прокълната и прокудена от клана си. Не се случва често да бъде наложено проклятие на жена от някой клан. Не е в природата им да си навличат такава беда. Навярно има нещо общо с мъж от Другите…

Айла замълча за миг, а после добави замислено:

— Сигурно майката на Ридаг много е искала да има бебе. Нужен й е бил голям кураж, за да се приближи до Другите, даже и да е познавала някой от техните мъже преди това. Едва когато е видяла бебето и е помислила, че е уродливо, тя се е предала. И в Клана не обичат смесените деца.

— Откъде си толкова сигурна, че е познавала някой мъж?

— Дошла е да роди бебето си при Другите, което означава, че не е имала клан, който да й помогне и че поради някаква причина е смятала, че Нези и Талут ще проявят разбиране. Може да го е срещнала и по-късно, но съм сигурна, че е познавала мъж, който е споделял Насладата с нея… или просто е облекчил нуждата си. Родила е смесено дете, Джондалар.

— Защо смяташ, че мъжът дава начало на живота?

— Сам можеш да разбереш, Джондалар, стига да се замислиш. Да вземем момчето, което пристигна днес, Дануг. По всичко прилича на Талут. Само дето е по-млад. Според мен, Талут го е заченал, когато е споделял Насладата с Нези.

— Това означава ли, че тя ще има друго дете, щом двамата споделиха Насладата тази вечер? — попита Джондалар. — Насладата се споделя често. Тя е дар на Великата Майка Земя и израз на почит и уважение към Нея е да се споделя често. Но жените не раждат деца всеки път, когато споделят Нейния Дар. Айла, ако един мъж цени Дарът на Майката и я почита, Тя може да реши да вземе неговия дух и да го смеси с този на жената, която му е стопанка. Ако Духът е негов, детето може да прилича на него, както Дануг прилича на Талут, но решението се взима от Майката.

Айла се намръщи в мрака. Все още не бе намерила отговор на този въпрос.

— Не знам защо жената не ражда дете всеки път. Може би насладата трябва да се споделя няколко пъти, преди да се зачене бебе, или може би в определено време. Може би това става само когато духа на тотема на мъжа е особено силен и може да победи този на жената, а може наистина Майката да прави избора, но Тя избира мъжа и усилва мъжествеността му. Можеш ли със сигурност да кажеш как прави избора си? Знаеш ли как се смесват духовете? Дали се смесват във вътрешността на жената, докато споделят Насладата?

— Никога не съм чувал за тези неща — отвърна Джондалар, — но може и така да е. — Сега самият той се начумери в тъмното. Дълго мълча и Айла си помисли, че е заспал, но най-сетне той продума. — Айла, ако това, за което си мислиш, е вярно, значи и ние можем да заченем бебе в утробата ти всеки път, когато споделяме Дарът на Майката.

— Да, така е — съгласи се Айла. Идеята й харесваше.

— Тогава трябва да престанем! — внезапно се изправи Джондалар.

Но защо? Аз искам да имам бебе, заченато от теб, Джондалар — Айла бе очевидно слисана.

Джондалар се обърна към нея и я прегърна.

— И аз искам, но не сега. Пътешествието до дома ще бъде дълго. Може да отнеме цяла година, дори и повече. За теб може да е опасно да пътуваш толкова дълго, ако чакаш дете.

— Тогава не можем ли просто да се върнем в моята долина? — попита Айла.

Джондалар се боеше, че ако се завърнат в нейната долина, за да роди тя в безопасност, може никога да не тръгнат.

— Айла, според мен това не е добра идея. В такъв момент не бива да си сама. Аз няма да знам как да ти помогна, край теб трябва да има жени. Жената може да погине при раждане — увещаваше я той с напрегнат от терзание глас. Точно това се бе случило пред очите му неотдавна.

Айла осъзна правотата на словата му. Самата тя бе на косъм от смъртта, когато раждаше сина си. Ако не беше Иза, нямаше да оживее. Моментът бе неподходящ. Сега не можеше да се сдобие с рожба, дори от Джондалар.

— Да, прав си — промълви тя, съкрушена от разочарование. — Може да се окаже трудно… аз… самата аз… бих искала да има жени край мен — съгласи се тя.

Той отново замълча и след дълга пауза рече напрегнато, едва ли не на пресекулки:

— Айла, може би… може би не бива да делим един и същ одър… ако… Но нали изразяваме почит към Майката, когато споделяме Нейния Дар — избърбори той.

Как би могла да му каже истината — това, че не е нужно да се лишават от споделяне на Насладата? Иза я бе предупредила никога да не казва на никого, особено на мъж, за тайния цяр.

— Мисля, че това не бива да те безпокои — каза тя. — Никак не съм сигурна, че мъжете зачеват децата, пък и ако Великата Майка решава, тя може да избере всеки момент, нали?

— Да, и това ме притеснява. От друга страна, ако избягваме Нейния Дар, Тя може да се разгневи.

— Джондалар, нека оставим избора на Нея. Когато му дойде времето, ще решим. Не ми се иска да я обидиш.

— Да, права си, Айла — отвърна той с известно облекчение.

С голямо съжаление Айла реши да продължи да взима цяра против зачеване, но същата нощ й се присъниха бебета, родени от нея — някои с дълги, руси коси, други — приличащи на Ридаг и Дърк. Призори сънищата й придобиха друго измерение — станаха злокобни, сякаш нахлуваха от отвъдното.

В съня си тя имаше двама сина, братя, за които никой не би казал, че имат кръвна връзка. Единият беше висок и рус, като Джондалар, а за другия, по-възрастния, знаеше, че е Дърк, въпреки че лицето му бе в сянка. Двамата братя се приближаваха един към друг от различни посоки сред пуста, безлюдна и обрулена от ветровете прерия. Обзе я неимоверна тревога; щеше да се случи нещо ужасно, нещо, което тя трябваше да предотврати. Сетне тя с ужас осъзна, че единият от синовете й ще погуби другия. Приближаваха се все повече и повече. Опита се да стигне до тях, но дебела лепкава стена преграждаше пътя й. Всеки момент щяха да се нахвърлят един срещу друг с вдигнати като за удар ръце. Тя изпищя.

— Айла! Айла! Какво има? — разтърси я Джондалар.

Ненадейно до него се озова Мамут.

— Събуди се, дете. Събуди се! — призова я той. — Това е само символ, послание. Събуди се, Айла!

— Но единият от тях ще загине! — извика тя, все още подвластна на емоциите, породени от съновидението.

— Не е това, за което мислиш, Айла — възрази й Мамут. — Това може да не означава, че единият… от братята ще загине. Трябва да се научиш да откриваш истинския смисъл на сънищата си. Притежаваш Таланта; той е много силен, но някой трябва да те обучи.

Зрението на Айла се проясни и тя видя надвесените над нея загрижени лица на двамата високи мъже: единият — млад и красив, а другият — възрастен и мъдър. Джондалар бе взел горяща пръчка от огнището и я държеше над нея, за да й помогне да се събуди. Тя седна в леглото и се опита да се усмихне.

— Добре ли си вече? — попита Мамут.

— Да, да. Съжалявам, че ви събудих — каза Айла на езика на Зеландониите, забравяйки, че е неразбираем за стареца.

— Ще поговорим по-късно — усмихна й се нежно той и се върна на одъра си.

Айла забеляза, че докато двамата с Джондалар се наместваха на нара си завесата и на другото обитавано легло се спусна. Стана й малко неудобно, че бе предизвикала такова суетене. Сгуши се до Джондалар, положила глава в ямката под рамото му. Беше благодарна за топлотата и присъствието му. Унесе се в сън, но внезапно отново отвори очи.

— Джондалар, — прошепна тя, — как е разбрал Мамут, че сънувам синовете си и това, че единият брат ще погуби другия?

Но той вече спеше.