Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Mammoth Hunters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Ловци на мамути

Преводач: Мариана Пампорова-Стойчева; Георги Стойчев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полипринт

Художник: Петър Станимиров

Коректор: Росица Варадинова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3181

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

11

Айла, ето къде си била — каза Диджи, минавайки през Лисичето огнище. — Започваме да свирим. Ела. И ти, Ранек.

По пътя Диджи събра почти целия Лъвски бивак. Айла забеляза, че тя носи мамутския череп, а Торнек лопатката, която беше изрисувана с подредени червени линии и геометрични форми и Диджи отново каза непознатата дума. Айла и Ранек ги последваха навън.

Перести облачета се носеха на север по смрачаващото се небе, а вятърът се усилваше, разделяйки влакната върху кожените качулки и анораци, но това изглежда не правеше впечатление на събралите се в кръг хора. Огнището на открито, което беше изградено от купчинки пръст и няколко камъка, за да прониква в него северният вятър, се разгаряше все по-силно, постоянно подхранвано с кости и дърва, но огънят бледнееше пред ослепителния блясък на залязващото на запад слънце.

Няколко големи кокала, сякаш случайно разхвърляни наоколо, се оказаха със специално предназначение, когато Диджи и Торнек седнаха на тях, присъединявайки се към Мамут. Диджи постави боядисания череп на земята и го подпря отпред и отзад с други големи кости. Торнек държеше оцветената лопатка изправена и я почукваше на различни места с инструмент, подобен на чукче, направен от рог на елен, като внимателно променяше положението й.

Айла беше смаяна от звуците, които той изтръгваше от инструмента — толкова различни от тези, които беше чула вътре. Усещаха се барабанни ритми, но този звук беше много отчетлив, не беше чувала друг такъв преди, и въпреки това в него имаше нещо завладяващо познато.

Различните съчетания от тонове и напомняха вокални звуци като тези, които понякога тихичко си тананикаше, но бяха по-ярко изразени. Това музика ли беше?

Изведнъж нечий глас поде песен. Айла се обърна и видя Барзек, с отметната назад глава, издаващ пронизителен вой, който цепеше въздуха. Снижи го до ниско вибрато, което накара гърлото на Айла да се стегне и приключи на рязка висока нота като недовършен въпрос. В отговор на това тримата музиканти започнаха бързо да барабанят по мамутските кости, като ритъмът следваше мелодията на Барзек; получи се пълно съответствие между песен, акомпанимент и чувство, което Айла не можеше да си обясни.

Неколцина други се присъединиха с пеене, но не с думи, а с тонове и пригласяне, под акомпанимента на инструментите от мамутски кости. След известно време музиката се промени и постепенно доби различен оттенък. Стана по-бавна, по-внушителна, като мелодиите предизвикваха чувство на тъга. Фрали запя с висок и нежен глас, този път с думи. Тя пееше за жена, която изгубила стопанина си и чието дете погинало. Айла много се разчувства, спомни си за Дърк и очите й се напълниха със сълзи. Когато вдигна поглед, видя, че и други плачеха, но особено се развълнува, когато зърна Крози, вперила безизразно очи пред себе си, с неподвижно старческо лице, но със стичащи се по бузите й ручейчета от сълзи.

Когато Фрали започна да повтаря последните фрази на песента, Трони се присъедини към нея, последва я и Лати. При следващото повторение, стихът беше изменен и Нези и Тюли, чийто глас беше наситен нисък контраалт, запяха заедно с тях. Стихът пак се промени, присъединиха се още гласове и музиката отново смени характера си. Получи се разказ за Майката и легенда за народа, света на духовете и техния произход. Когато жените стигнаха до мястото, в което се казваше за раждането на Духовния мъж, мъжете се присъединиха към тях и музиката се превърна в хорова размяна на стихове между мъжете и жените с нотки на дружелюбна надпревара.

Музиката стана по-бърза, по-ритмична. В изблик на чувства Талут смъкна наметалото си от кожа и скочи в центъра на групата, танцувайки и щракайки с пръсти. Със смях, одобрителни викове, тропане с крака и пляскане по бедрата хората насърчаваха Талут да изпълни атлетичния си танц с големи подскачания в такт с музиката. За да не остане по-назад, Барзек се присъедини към него. Когато и двамата започнаха да се уморяват, в кръга влезе Ранек. Неговият танц с бързи стъпки и по-сложни движения предизвика още крясъци и аплодисменти. Преди да спре, той извика Уимез, който отначало се дърпаше, но после, окуражаван от хората, подхвана танц, чиито движения определено се различаваха от тези на предишните изпълнители.

Айла се смееше и викаше заедно с останалите, като се радваше на музиката, песните и танците, но най-вече на ентусиазма и веселието, които я изпълваха с приятни чувства. Друез се хвърли в танца с пъргавина и акробатичност, после Брайнан се опита да му подражава. Неговият танц беше лишен от обиграността на по-големия му брат, но всички му аплодираха за усилията, което окуражи Крисавек, най-големият син на Фрали, да се присъедини към тях. И тогава Туси реши, че й се танцува. Подсмихвайки се, Барзек, я хвана за ръцете и се завъртя с нея. Талут, взел пример от Барзек, откри Нези и я вкара в кръга. Джондалар се опита да склони Айла да се присъединят към танцуващите, но тя се дърпаше и тогава, като забеляза, че Лати гледа с грейнали очи танцьорите, тя го подкани да се обърне към нея.

— Лати, ще ми покажеш ли стъпките? — попита я той.

Тя се усмихна с благодарност на едрия мъж. Усмивката й беше като на Талут, забеляза отново Айла. Лати го хвана за ръцете и те се присъединиха към останалите. Тя беше стройна и висока за дванадесетте си години и движенията й бяха грациозни. Сравнявайки я с останалите жени през погледа си на външен човек, Айла прецени, че един ден момичето ще стане много привлекателна жена.

В танца се включиха още жени и когато музиката отново смени характера си, вече почти всички се движеха в такт с нея. Хората запяха и Айла изпита влечение към танцуващите, които се хванаха за ръце в кръг. С Джондалар и Талут от двете й страни, тя се понесе напред, назад и в кръг, танцувайки и пеейки, като музиката ги караше да пристъпват все по-бързо и по-бързо. Най-сетне, с един последен възглас, музиката спря.

Хората се смееха, разговаряха, поемаха си дъх — и музиканти, и танцьори.

— Нези! Още ли не е готова тази манджа? Цял ден ми мирише на нея и умирам от глад! — извика Талут.

— Я го вижте — каза Нези, кимайки към огромния бабанка. — Има ли вид на умиращ от глад. — Хората се разкикотиха. — Да, гозбите са готови. Просто изчаквахме на всички да им се прияде.

— Е, на мен ми се прияде — отговори Талут.

Някои отидоха да си донесат чиниите, а онези, които бяха готвили, изнесоха блюдата. Всеки си имаше свои собствени прибори. Чиниите често се правеха от плоски тазови или раменни кости на бизони или сърни, чашите и купите бяха плътно изплетени непроницаеми кошнички, а понякога чашковидните рога на елен с отрязани върхове. Големите черупки от миди и други морски животни, получени заедно със солта при размяната на продукти с хора, които ги посещаваха или живееха край морето, се използваха за по-малки блюда и гребалки, а най-малките — за лъжици.

Тазовите кости на мамутите служеха за подноси и тави. Храната се разсипваше с големи черпаци, изрязани от кост, бивник или рог и с прави парчета, с които обикновено се действаше като с щипци. За хранене се използваха по-малки прави щипци заедно със сервизни ножове от кремък. Солта, която беше рядкост и нещо много специално толкова далеч от брега на морето, се сервираше отделно във фина и красива черупка от мекотело.

Задушеното на Нези беше колкото благоуханно, толкова и вкусно, както се очакваше от миризмата, която се носеше от него. Вкусът му се допълваше от малките самунчета хляб от смляно зърно на Тюли, които бяха пуснати във врящото задушено, за да се сготвят. Въпреки че с две птици не можеше да се нахрани целия бивак, всички успяха да вкусят от яребиците на Айла. Нейната комбинация от подправки, макар и непривична за вкуса на Мамутоите, беше добре приета от обитателите на Лъвския бивак. Опапаха всичко. Айла реши, че й харесва плънката от зърно.

Към края на пиршеството Ранек изнесе своето блюдо, изненадвайки всички, защото не беше обикновеният му специалитет. Вместо него той поднесе на всички хрупкави малки кексчета. Айла опита едно и посегна за второ.

— Как ги правиш? — попита тя. — Много са вкусни.

— Ами трябва всеки път да обявяваме състезание, за да мога пак да ги направя, иначе никак няма да е лесно. Използвах смляното на прах зърно, като го смесих с малко сланина от мамут, прибавих боровинки, изпросих малко мед от Нези и ги опекох на горещи камъни. Уимез каза, че народът на моята майка използва сланина от глиган, но не знаеше точно как. Тъй като не си спомням да съм виждал глиган, реших, че мамутската сланина ще ми свърши работа.

— На вкус е почти същата — каза Айла, — но тези нямат равни на себе си. Топят се в устата.

Тя погледна изпитателно мъжа с кафява кожа, черни очи и гъста къдрава коса, който, независимо от екзотичния си вид, беше Мамутои от Лъвския бивак като всички останали.

— Ти защо готвиш?

Той се засмя:

— А защо не? Само двама сме в Лисичето огнище и на мен този дейност ми е приятна, макар че с удоволствие си хапвам от гозбите на Нези повечето време. Защо питаш?

— Мъже от Клан не готвят.

— Много мъже не го правят, освен ако не им се налага.

— Не, мъже от Клан не способни да готви. Не знае как. Няма спомени за готвене.

Айла не беше сигурна дали я разбират, но в този момент се появи Талут и започна да налива в чашите от своето ферментирало питие; тогава тя забеляза, че Джондалар я наблюдава като се опитва да не изглежда разстроен. Тя поднесе костената си чаша и се загледа как Талут я пълни с боза. Първият път не я беше харесала особено, но всички я намираха за толкова вкусна, че тя реши да я опита още веднъж.

След като наля на всички, Талут взе чинията си и отиде да си сипе ядене за трети път.

— Талут, за още ли отиваш? — попита Нези с шеговито укорителния си тон, по който Айла вече познаваше, че е доволна от едрия водач.

— Този път си надминала себе си. Това е най-вкусното задушено, което съм ял.

— Пак преувеличаваш. Казваш го, за да не те нарека лакомец.

— Е, Нези — каза Талут, оставяйки чинията си. Всички се усмихваха и си разменяха многозначителни погледи. — Когато казвам, че си най-добрата, значи наистина е така. — Той я грабна и пъхна нос във врата й.

— Талут! Мечок такъв! Пусни ме!

Речено-сторено, но преди това си поигра с гърдите й и лекичко ухапа ухото й.

— Мисля, че си права. Кой иска още задушено? Струва ми се, че за десерт ще се задоволя с теб. Нали одеве получих обещание? — каза той с престорена невинност.

— Талут! Ти си също като бик по жега!

— Първо бях лакомец, после мечка, а сега зубър — и той се изкикоти. — Но ти си лъвицата. Ела в моето огнище — каза той като правеше движения сякаш възнамеряваше да я грабне и да я отмъкне в землянката.

Тя изведнъж се предаде и се засмя.

— О, Талут. Колко скучен би бил животът без теб!

Талут се ухили и любовта и разбирателството в очите им, когато се погледнаха, напълни сърцата им с топлина. Айла усети тръпката и дълбоко в душата си почувства, че близостта им идва от това, че са се научили да се приемат един друг такива каквито са в продължение на много години съвместен живот.

Но задоволството им предизвика тревожни мисли у нея. Щеше ли някога и тя да се научи да приема нещата и хората по този начин? Дали ще може ли разбира някого така добре? Седеше, размишлявайки върху тези свои опасения, взирайки се в отсрещния бряг на реката и за момент утихна заедно с другите, поразена от необятността на пустинния пейзаж.

Облаците на север бяха обхванали още по-голяма част от небето, когато хората от Лъвския бивак приключиха пиршеството, като отразяваха бързо залязващото слънце. Със сияйна и пищна тържественост обявиха победата си на далечния хоризонт, ликуващо развявайки ослепителни оранжеви и пурпурни знамена, без да се интересуват от тъмния си съюзник, другата половина на денонощието. Импозантният парад на развети знамена, крещящо контрастиращ с разкоша си, бе краткотрайно празненство. Неумолимо настъпващата нощ изсмука летливата брилянтност и приглуши фееричните тонове в наситени нюанси карминово и халцедоново червено. Розовият пламък избледня до бледолилавия цвят на лавандулата, после премина в пепеляво лилаво и накрая — в черно като сажди.

С настъпването на нощта вятърът се усили и землянката ги примами с топлината и подслона си. В избледняващата светлина на деня всеки сам изтри чинията си с пясък и я изплакна с вода. Остатъкът от задушеното на Нези беше пресипано в купа и голямата кожа за готвене беше почистена по същия начин, после окачена на рамката, за да изсъхне. При влизането си в землянката, хората свалиха връхните си дрехи и ги окачиха на куките, после стъкнаха и раздухаха огньовете.

Бебето на Трони, Хартал, нахранено и доволно, бързо заспа, но тригодишната Нуви се мъчеше да остане будна, защото искаше да се присъедини към останалите, които вече бяха започнали да се събират в Огнището на Мамута. Айла взе на ръце щапукащото момиченце и го задържа в прегръдките си докато го приспа. Занесе я на Трони, дълбоко заспала, още преди младата майка да беше успяла да излезе от своето огнище.

Айла забеляза, че в Огнището на Жерава двегодишният син на Фрали, Ташер, макар че беше ял от чинията на майка си, искаше да бозае; той се въртеше и хленчеше, което убеди Айла, че млякото на майка му е секнало. Той току-що беше заспал, когато Крози и Фребек започнаха да се карат. Момченцето се събуди. Фрали, която беше твърде уморена, за да се ядосва, го взе и го гушна, но на лицето на седемгодишния Крисавек се появи гримаса.

Той тръгна с Брайнан и Туси, когато те се появиха. Намериха Ръги и Ридаг и всичките пет деца, които бяха почти на една възраст веднага започнаха да разговарят с думи и жестове и да се кикотят. Струпаха се на един празен нар до този, на който спяха Айла и Джондалар.

Друез и Дануг се бяха сгушили един в друг до Лисичето огнище. Лати стоеше наблизо, но те или не я виждаха, или не говореха с нея. Айла видя, че тя най-сетне обърна гръб на момчетата и с наведена глава се затътри при по-малките деца. Момичето още не беше станало млада жена, предположи Айла, но не беше далеч от този момент. Беше в периода, когато момичетата искат да общуват с други момичета, но в Лъвския бивак нямаше други на нейната възраст, а момчетата не й обръщаха внимание.

— Лати, ти искаш седнеш при мен? — попита Айла. Лати засия и седна до нея.

Останалите от Огнището на Зубъра прекосиха дългата землянка и се приближиха по пътеката. Тюли и Барзек се присъединиха към Талут, който разговаряше с Мамут. Диджи седна от другата страна на Лати и й се усмихна.

— Къде е Друез? — попита тя. — Винаги съм знаела къде да го открия, ако ми потрябва, обикновено все тебе търся.

— О, той говори с Дануг — каза Лати. — Сега те винаги са заедно. Толкова бях щастлива, когато брат ми се завърна, мислех си колко много имаме да си кажем ние тримата. Но те просто искат да си говорят насаме.

Диджи и Айла си размениха многозначителни погледи. Беше дошло времето, когато детските приятелства трябваше да се преосмислят в нова светлина и да се пренагласят в рамките на отношенията между възрастни, когато те щяха да се опознаят като жени и мъже, но в този период човек можеше да се чувства объркан и самотен. По един или друг начин Айла бе държана настрана или изолирана през по-голямата част на живота си. Тя беше разбрала какво е да си самотен, дори когато беше заобиколена от хора, които я обичаха. По-късно, в нейната долина, тя беше намерила начин да смекчи една по-отчайваща самота. Спомни си копнежа и вълнението в очите на момичето, появяващи се винаги, когато то гледаше конете.

Айла погледна Диджи, след това Лати, за да я включат в разговора.

— Днес е толкова оживен ден. Много дни оживени. Аз има нужда от помощ, Лати можеш помогнеш на мен? — попита Айла.

— Да ти помогна? Разбира се. Какво искаш да направя за теб?

— Преди, всеки ден аз четка коне, ходя на езда. Сега аз няма толкова време, но коне имат нужда. Можеш помогнеш на мен? Аз ще покажа на теб.

Очите на Лати се разшириха.

— Искаш да ти помагам да се грижиш за конете? — попита тя с изненадан шепот. — О, Айла, нима ми се доверяваш?

— Да. Докато аз тук ти би могла помогнеш много — отговори Айла.

Всички се бяха струпали в Огнището на Мамута. Талут, Тюли и още неколцина разговаряха с Мамут за лова на бизони. Старецът беше провел Търсенето и сега обсъждаха дали да го повтори. Тъй като ловът беше толкова успешен, те се питаха дали в скоро време не биха могли да осъществят още един. Той се съгласи да опита.

Докато Мамут се подготвяше за Търсенето, едрият водач предложи още боза, ферментиралото питие, което беше направил от скорбяла на хвощови корени; той напълни чашата на Айла. Тя беше изпила почти всичката ферментирала напитка, която той й беше налял навън, но се почувствува малко гузна, че беше изхвърлила част от нея. Сега я помириса, поразклати я няколко пъти, пое дълбоко въздух и я погълна. Талут се усмихна и отново й наля. Тя отвърна вяло на усмивката му и пак я изпи. Той пак напълни чашата й, когато мина покрай нея и видя, че е празна. Тя не искаше повече, но вече беше твърде късно да откаже. Затвори очи и преглътна силното питие. Вече посвикваше с вкуса му, но все още не можеше да разбере защо всички толкова го харесват.

Докато чакаше й се зави свят, ушите й забучаха, възприятията й се замъглиха. Не забеляза кога Торнек започна ритмично да потропва по мамутската раменна кост; вместо това имаше усещането, че това става вътре в нея. Разтърси глава и се опита да се съсредоточи. Втренчи се в Мамут и видя, че той поглъща нещо. Доби усещането, че това, което прави, не е съвсем безопасно. Искаше й се да го спре, но не помръдна. Та това беше самият Мамут, той трябва да знае какво прави.

Високият, слаб старец с бялата брада и дълга бяла коса беше седнал с кръстосани крака зад друг барабан от череп. Взе чукче от рог и след като се заслуша за момент, започна да свири в такт с Торнек, после подхванаха ритмична песен. Подеха я и други и скоро почти всички бяха завладени от хипнотично повтарящите се фрази с пулсиращ ритъм, с много слаба промяна на тона, редуващи се с аритмично барабанене, в което тоновете бяха по-разнообразни, отколкото при вокала. Към тях се присъедини още един барабанист, но Айла успя само да забележи, че Диджи вече не е до нея.

Думкането на барабаните съвпадаше с това в главата на Айла. После й се стори, че чува нещо повече от пеенето и думкането на барабаните. Смяната на тоновете, различните модулации, промените във височината и силата на барабаненето започнаха да й внушават гласове, които говореха, разправяха нещо, което почти долавяше, но не можеше напълно да разбере. Опита се да се съсредоточи, напрегна слуха си, но умът й не беше бистър и сякаш колкото повече се напъваше, толкова по-малко разбираше гласовете на барабаните. Накрая се отказа и се отдаде на замайването, което като че ли я поглъщаше.

После чу барабаните и изведнъж се пренесе другаде.

Пътуваше с голяма бързина по пусти и замръзнали равнини. В празната панорама, ширнала се под нея, всички, с изключение на най-отличителните очертания, бяха забулени от сняг, навят от вятъра. Постепенно започна да долавя, че не е сама. Един спътник също разглеждаше тази панорама и по някакъв необясним начин в известна степен управляваше скоростта и посоката им.

Тогава много слабо, като от далечно място, от някаква опорна точка чу гласове да припяват и барабани да говорят. В момент на прояснение чу една дума, казана с призрачно пулсиращо стакато, което наподобяваше, макар и да не възпроизвеждаше точно височината, тона и резонанса на човешки глас.

— Зззллооу. — После пак: — Ззллооу хеееррр.

Усети, че намаляват скорост, погледна надолу и видя няколко бизона, сгушени в подветрената страна на висок речен бряг. Огромните животни удържаха със стоическа решимост на бушуващата снежна буря, снегът беше полепнал тук-там по рунтавата им козина; бяха свели глави, сякаш натежали от подаващите се от тях масивни черни рога. Само парата, излизаща от ноздрите им на подчертано притъпените им муцуни, показваше, че са живи съществата не земни очертания.

Айла усети, че се приближава до толкова, че да може да ги преброи и да види отделните животни. Едно младо бизонче направи няколко крачки, за да се мушне до майка си; стар женски бизон със счупен ляв рог раздруса глава и изсумтя; един мъжкар тропна по земята с копито, разривайки снега, след което зобна показалата се туфа изсъхнала трева. В далечината се чу вой — вероятно беше вятърът.

Панорамата отново се разшири, когато се оттеглиха и тя зърна тихи четирикраки форми, които се движеха крадешком и целенасочено. Реката течеше през двойка зъбери-близнаци по-надолу от сгушените бизони. А нагоре по течението, където животните бяха потърсили убежище наводненото поле се стесняваше между високи брегове и реката се втурваше напред в стръмна клисура с нащърбени скали, след което изскачаше навън в поредица от бързеи и малки водопади. Единственият излаз беше стръмно скалисто дефиле, в което се оттичаха придошлите пролетни води и което водеше обратно към стените.

— Ххооомме.

Дългата гласна в думата отекна в ушите на Айла със засилени вибрации и тя отново се понесе над равнините.

— Айла! Добре ли си? — попита Джондалар.

Айла усети, че тялото й се сгърчи, отвори очи и се втренчи в други две, изумително сини очи, които я гледаха разтревожено.

— Ъ-ъ… да. Струва ми се, че да.

— Какво се е случило? Лати каза, че си паднала назад върху леглото, вцепенила си се и си започнала да се гърчиш. След това заспа и никой не можа да те събуди.

— Просто не знам…

— Ти дойде с мен, нали, Айла? — и двамата се обърнаха към Мамут като чуха гласа му.

— Аз с теб пътувах? Къде? — попита Айла.

Старият мъж я погледна изпитателно. „Изплашена е — помисли си той. — Естествено, че не е очаквала да й се случи това. Страшно е първият път, дори когато си подготвен за него. Не съм и мислил да я подготвям. Не съм и подозирал, че естествената й дарба ще е толкова силна. Та тя дори не взе сомути. Дарбата й е твърде мощна. Трябва да бъде обучена, с оглед собствената й защита, но какво да й кажа сега? Не искам да мисли за Таланта си като за товар, който трябва да носи цял живот. Искам да знае, че той е дар, макар че е свързан с тежка отговорност… но Тя обикновено не обсипва със Своите Дарове онези, които не могат да ги приемат. Изглежда Майката има предвид нещо специално за тази млада жена.“

— Къде мислиш, че ходихме, Айла? — попита старият шаман.

— Не сигурна. Навън… Попаднах в снежна буря, видях бизон… със счупен рог… при река.

— Добре си видяла. Бях изненадан като те видях до мен. Но трябваше да предположа, че това може да се случи, знаех, че имаш скрита сила за това. Айла, ти имаш дарба, но ти трябва обучение, насочване.

— Дарба? — попита Айла и седна. За момент потръпна от страх. Не й трябваха никакви дарби. Искаше само стопанин и деца, като Диджи или която и да е друга жена. — Що за дарба, Мамут?

Джондалар видя, че лицето й побледня. „Изглежда толкова уплашена, толкова уязвима“ — помисли си той и я прегърна през раменете. Искаше просто да я предпази от злото, да я обича. Айла се отпусна в топлата му прегръдка и усети, че страхът й постепенно намаля. Мамут долови фините послания между тях и ги включи в разсъжденията си за тази загадъчна млада жена, която се бе появила внезапно сред тях. Защо, питаше се той, именно сред тях?

Не вярваше, че Айла е попаднала случайно в Лъвския бивак. Случайността или съвпадението не бяха типични и обичайни категории в неговата концепция за света. Мамут беше убеден, че всяко нещо си има предназначение, че дава насочващо указание, обуславя своето съществувание, независимо дали той го разбира или не, и беше сигурен, че Майката е имала своите съображения, когато е насочила Айла към тях. Беше направил няколко проницателни предположения по отношение на нея и сега, когато знаеше повече за миналото й, се питаше дали една от причините, поради които тя бе изпратена при тях, не бе той. Знаеше, че най-вероятно той, повече от всички други, би могъл да я разбере.

— Не съм сигурен що за дарба е твоята, Айла. Една дарба от Майката може да приеме най-различни форми. Вероятно начинът ти да общуваш с животните също е дарба.

Айла се усмихна. Ако целебната магия, която беше научила от Иза, беше дарба, тя с готовност я приемаше. И ако Уини, Рейсър и Бебчо са й били дарени от Майката, то тя й беше признателна. Тя вече беше повярвала, че Духът на Великия пещерен лъв й ги е изпратил. Може би и Майката имаше нещо общо с това.

— А от това, което научих днес, бих казал, че имаш дарба за Търсене. Майката щедро те е отрупала с Даровете Си — додаде Мамут.

Челото на Джондалар се сбърчи и това му придаде загрижен вид. Прекаленото внимание от страна на Дони не бе чак толкова желателно. Често му бяха казвали колко благосклонна е била тя и спрямо самия него; това не му беше донесло голямо щастие. Внезапно си спомни думите на старата белокоса Лечителка, която беше Служила на Майката сред народа на Шарамудоите. Веднъж шаманката му беше казала, че той е толкова облагодетелстван от Майката, че никоя жена не би могла да му откаже, дори и самата Майка — това беше неговата дарба — но го предупреди да е нащрек. Даровете от Майката не са чиста благословия, те превръщат човека в Неин длъжник. Дали това означаваше, че Айла също е нейна длъжница?

Айла не беше убедена, че последната й дарба й се нрави.

— Аз не познавам Майка, или дарове. Аз мислила Пещерен лъв, мой тотем, изпратил Уини.

Мамут се изненада.

— Пещерният лъв е твой тотем?

Айла забеляза изражението му и си спомни колко трудно беше на хората от Клана да повярват, че едно женско същество може да бъде закриляно от мощен мъжки тотем.

— Да. Мог-ър ми каза. Пещерен лъв избрал мен и направил знак. Аз покажа на тебе — обясни му Айла.

Тя развърза каиша на панталона си и го смъкна достатъчно, за да му покаже левия си хълбок с четирите успоредни резки, направени от остри нокти, свидетелство за срещата й с пещерен лъв.

Белезите бяха стари, отдавна зараснали, забеляза Мамут, Трябва да е била много малка. Как ли се е могло едно малко момиченце да се измъкне от лапите на пещерен лъв?

— Какво е станало, че си получила тези белези? — попита той.

— Аз не помни… но има сън.

Мамут наостри уши.

— Сън ли? — подкани я той да разправя.

— Понякога се повтаря. Аз съм на тъмно, малко място. Влиза светлина през малък отвор. Тогава — тя затвори очи и преглътна — нещо застава пред светлина. Аз уплашена. Тогава влиза лапа на голям лъв, много остри нокти. Аз пищя, събуждам се.

— Наскоро и аз сънувах пещерни лъвове — каза Мамут. — Затова се интересувам толкова от твоя сън. Сънувах група пещерни лъвове, които се грееха на слънце в откритата степ през горещ летен ден. Имаше две малки. Едното, женско, се опита да играе с мъжкия лъв, един такъв голям, с червеникава грива. Женското лъвче замахна с лапа и го мацна по муцуната, така нежно, сякаш само искаше да го докосне. Големият мъжки лъв я отмести настрана, после я натисна с предната си лапа и я облиза с големия си грапав език.

Айла и Джондалар слушаха като хипнотизирани.

— И тогава изведнъж — продължи Мамут — настъпи смут. Към тях препускаше стадо северни елени. Отначало помислих, че ги нападат — сънищата често имат по-дълбок смисъл, отколкото изглежда на пръв поглед — но тези елени бяха обзети от паника и като видяха лъвовете се разпръснаха. В тази бъркотия братчето на мъничката лъвица попадна под копитата им. Когато всичко утихна, лъвицата се опита да накара малкото да се изправи, но не можа да го върне към живот и накрая тя си тръгна заедно с малката женска лъвица и останалите от групата.

Айла се бе вкаменила.

— Айла, какво има? — попита Мамут.

— Бебчо! Бебчо беше брат. Аз преследвам северни елени, на лов. По-късно намирам малко лъвче, наранено. Отнасям в пещера. Лекувам го. Отглеждам като бебе.

— Пещерният лъв, който си отгледала е бил стъпкан от северни елени? — Сега Мамут беше слисан. Това не можеше да бъде просто съвпадение или сходство в обстоятелства. Тук се криеше силно послание. Той винаги беше чувствал, че сънят с пещерните лъвове би трябвало да се тълкува със символичните си ценности, но тук смисълът беше много по-дълбок, отколкото бе подозирал. Това надхвърляше Търсенето и далеч надминаваше неговия опит. Нужно беше да го обмисли задълбочено; прииска му се да узнае още нещо. Айла, ако нямаш нищо против, би ли ми отговорила…

Прекъсна ги остра свада.

— На теб изобщо не ти пука за Фрали! Та ти дори не плати прилична Булчинска цена! — пищеше Крози.

— А на теб не ти пука за нищо друго, освен за собствения ти статус! Омръзна ми да слушам, че нейната Булчинска цена била ниска. Платих колкото поиска, никой друг не би го направил.

— Какво искаш да кажеш с това, че никой друг не би го направил? Ти ми се молеше за нея. Каза, че ще се грижиш за нея и нейните деца. Каза, че с удоволствие ще ме приемеш в твоето огнище…

— Е, не те ли посрещах гостоприемно? Не беше ли така? — извика Фребек.

— И ти наричаш това гостоприемство? Кога си показал уважението си към мен? Кога си ме почел като майка?

— А ти кога си показала, че ме уважаваш, а? Възразяваш на всяко нещо, което кажа.

— Ако някога беше казал нещо умно, никой нямаше да ти възрази. Фрали заслужава повече. Виж я, отново е благословена от Майката.

— Мамо, Фребек, моля ви, спрете да се препирате — намеси се Фрали. — Искам да си почина малко…

Тя имаше изпосталял и измъчен вид, който тревожеше Айла. Докато свадата бушуваше, лечителката в нея забеляза колко угнетена бе бременната жена. Тя стана и се приближи до Огнището на Жерава.

— Не виждате ли, че Фрали разстроена? — каза Айла, когато старицата и мъжа млъкнаха само за да чуят думите й. — Тя се нуждае от помощ. Вие не помагате. Вие разболявате. Не добре, тази свада, за бременна жена. Може загуби бебе.

И Крози, и Фребек я погледнаха с изненада, но Крози се окопити по-бързо.

— Виждаш ли, нали ти казах? Фрали изобщо не те интересува! Та ти дори не искаш тя да си поговори с тази жена, която разбира от тези неща. Ако загуби бебето, вината ще е твоя!

— Че какво разбира тя от тези неща! — присмя се Фребек. — Отгледана от глутница мръсни животни, какво може да разбира от лекуване на болести? Та тя доведе и животни тук. Защото самата тя не е нищо друго, освен едно животно. Права си, няма да допусна Фрали да припари до това отвратително същество. Кой знае какви зли духове е докарала в тази землянка? Ако Фрали загуби бебето, вината ще е нейна! Нейна и на нейните прокълнати от Майката плоскоглавци!

Айла се олюля назад сякаш я бяха ударили с нещо. Силата на охулващата я атака й отне дъха; в бивака настана мъртва тишина. Сред настъпилото всеобщо смайвате тя изстена, обърна се и изтича навън от землянката. Джондалар грабна анорака й, после своя и хукна след нея.

Айла се промуши под тежката завеса на външния сводест вход и попадна в зъбите на виещия вятър. Злокобната буря, която цял ден заплашваше да се разрази, не донесе нито дъжд, нито сняг, но виеше със свирепа упоритост зад дебелите стени на землянката. Поради липсата на преграда, която да намали мощното влияние на грамадите глетчеров лед на север и разликата в атмосферното налягане, причинена от тях, се зараждаха ураганни ветрове, носещи се по безкрайните открити полета.

Тя изсвири на Уини и дочу наблизо ответното й цвилене. Кобилата и жребчето й изникнаха от тъмнината откъм подветрената страна на землянката.

— Айла! Да не би да си решила да яздиш в този ураган — възкликна Джондалар, излизайки от землянката. — Ето, донесох ти анорака. Тук е студено. Сигурно вече си замръзнала.

— О, Джондалар. Не мога да остана тук — изплака тя.

— Облечи си анорака, Айла — настоя той и й помогна да го навлече през глава. След това я прегърна. Беше очаквал сцена като тази, която Фребек току-що беше направил, много по-рано. Знаеше, че това неминуемо ще се случи, още когато тя разказваше така открито за миналото си. — Сега не можеш да си тръгнеш. Не и в такова време. Къде ще отидеш?

— Не знам. Не ме интересува — изхълца тя. — Далеч оттук.

— Ами Уини? И Рейсър? В такова време те не бива да бъдат навън.

Айла се вкопчи в Джондалар, без да отговори, но и тя бе отчела, макар и подсъзнателно, че конете бяха потърсили подслон близо до землянката. Тревожеше се, че не може да им предложи пещера, където да се скрият от лошото време, както бяха свикнали. А Джондалар беше прав. В никой случай не би могла да си тръгне в такава нощ.

— Не искам да остана тук, Джондалар. Щом бурята утихне, искам да се върна в долината.

— Щом искаш, ще се върнем, Айла. Само да спре бурята. А сега хайде да влезем вътре.