Джийн М. Оел
Ловци на мамути (34)

33

Обитателите на Лъвския бивак се върнаха в Хвощовия бивак, за да обсъдят неочакваната криза. Бързо се отказаха от първоначалното предложение да си заминат. В края на краищата те бяха Мамутои, а това беше Лятната среща. Тюли се отби да вземе Лати, за да може и тя да се включи в разискванията и да се подготви за възможността срещу нея, Айла или Лъвския бивак да бъдат отправени груби нападки. Попитаха Лати дали иска да отложи обредите си за встъпване в женственост. Лати решително защити Айла и реши да се върне в специалния бивак за церемонията и ритуала и нека само някой посмее да каже нещо лошо за Айла или Лъвския бивак.

Тогава Тюли попита Айла защо преди не е споменавала нищо за сина си. Айла обясни, че не обича да говори за него, защото още е много наскърбена, но Нези бързо даде да се разбере, че Айла й е казала за момчето още в самото начало. Мамут също призна, че е знаел за детето. Макар че водачката държеше да бъде осведомена и се чудеше защо не са й казали, тя не укори Айла. Замисли се дали би променила мнението си за младата жена, ако знаеше за сина й и си призна, че може би не би й приписала толкова голяма потенциална стойност и такъв висок статус. После започна да спори сама със себе си. Защо да има разлика? С какво се бе променила Айла?

Ридаг беше много разстроен и потиснат и нито думите, нито вниманието на Нези можеха да помогнат. Не искаше да се храни, не излизаше от палатката, не общуваше с другите, отговаряше само на директни въпроси. Седеше на едно място и прегръщаше вълка. Нези беше благодарна на животното за неговата търпеливост. Айла реши да се опита да направи нещо. Завари го седнал с вълка на постелята си в един тъмен ъгъл. Като я видя, Вълчо вдигна глава и потупа по земята с опашка.

— Ридаг, имаш ли нещо против да седна при теб? — попита тя.

Той изрази съгласието си със свиване на рамене. Тя седна до него и го попита как се чувства, като хем му говореше, хем жестикулираше, докато разбра, че изглежда е твърде тъмно, за да може той да види жестовете й. Тогава Айла осъзна истинското преимущество на устната реч. Не че не можеш да се изразяваш добре със знаци и сигнали, а просто, че не си ограничен само в това, което можеш да видиш.

Разликата беше подобна на тази между забиването на копието, когато ловуваш, както правеше Кланът, и неговото хвърляне. И двата начина бяха ефикасни средства за осигуряване на месо за храна, но при единия, обхватът и възможностите бяха по-големи. Тя беше разбрала колко полезни могат да бъдат жестовете и знаците, които не се разбират от всички, особено при тайно или лично общуване, но като цяло преимуществото на речта, която можеше да се чуе и разбере, беше неоспоримо. С помощта на пълноценен словесен език можеш да разговаряш с човек, намиращ се отвъд някаква преграда или в друго помещение, че дори да му извикаш нещо от разстояние или да се обърнеш към голяма група хора. Можеш да говориш на някого, който е с гръб към теб или докато държиш нещо, което освобождава ръцете за други дейности, както и да говориш тихо в тъмното.

Айла поседя тихичко при момчето известно време, без да задава въпроси, просто така, за да усети то близостта и присъствието й. След това започна да му говори, като му разказваше за времето, когато бе живяла с Клана.

— В известно отношение тази Среща ми напомня за Събирането на Клана — каза Айла. — Тук, макар и да изглеждам като останалите, се чувствам различна. Там наистина бях различна… вече бях по-висока от всички мъже… просто една едра грозна жена. Най-ужасно беше когато пристигнахме. За малко да не позволят на Клана на Брун да остане, защото ме водеха със себе си. Казваха, че аз не съм от Клана, но Креб настояваше, че съм. Той беше Мог-ъра и те не се осмеляваха да спорят с него. Добре че Дърк беше бебе. Когато го видяха, помислиха, че е деформиран и не можеха да откъснат очи от него. Знаеш какво изпитва човек в такива случаи. Но той не беше деформиран. Просто беше смесен, като теб. Или може би ти приличаш повече на Ура. Нейната майка беше от Клана.

— Ти преди казва, че Ура ще се свърже с Дърк? — попита Ридаг, като се обърна към светлината на огъня, за да се видят жестовете му. Беше заинтригуван, въпреки състоянието си.

— Да. Майка й дойде при мен и всичко беше уговорено. Толкова й олекна като разбра, че има и друго дете, момче, което е като нейната дъщеря. Много се боеше, че Ура няма да си намери стопанин. Да се призная, и аз не се надявах много. Просто бях благодарна, че Дърк беше приет в Клана.

— Дърк е от Клана? Смесен, но от Клана? — започна да жестикулира момчето.

— Да, Брун го прие, Креб му даде име. Дори и Брод не може да му отнеме това. И всички го обичат — с изключение на Брод — дори Ога, стопанката на Брод. Тя го откърми, когато млякото ми секна, заедно със сина си Грев. Израснаха заедно като братчета и са добри приятели. Старият Грод направи малко копие за Дърк, дълго колкото него. — Когато си спомни случката, Айла се усмихна. — Но най-много го обича Уба. Тя ми е сестра, както сте ти и Ръги. Сега тя е майката на Дърк. Аз го дадох на Уба, когато Брод ме накара да напусна. Може и да е малко по-различен от останалите, но Дърк е от Клана.

— Тук ми е много неприятно — сподели с гневни жестове Ридаг. — Де да бях на мястото на Дърк, та да живея с Клана.

Реакцията на Ридаг изненада Айла. Дори след като разговаряха дълго и накрая тя го придума да хапне нещо и го зави в леглото му, думите му не излизаха от ума й. Цялата вечер Ранек не откъсваше очи от Айла. Виждаше как тя спираше по средата на някаква дейност, например, когато поднасяше залък към устата си, а очите й бяха вперени някъде далеч напред или челото й се набръчкваше, когато се съсредоточаваше върху мислите си. Знаеше, че тези мисли са мрачни и много искаше да я успокои и да сподели тревогите й.

Нея нощ всички останаха в Хвощовия бивак и шатрата се препълни. Ранек изчака Айла да се пъхне в постелята си и тогава и той си легна бързо.

— Айла, ще споделиш ли постелята ми тази нощ? — Ранек видя, че тя затвори очи и се намръщи. — Нямам предвид за Удоволствия — добави бързо той, — освен ако ти не го искаш. Знам, че днешният ден беше труден за теб…

— Мисля, че беше по-труден за Лъвския бивак — каза Айла.

— Не мисля, че е бил много по-труден, но това няма значение. Просто искам да ти дам нещо, Айла. Моите кожи, за да ти е топло, моята любов, за да ти е спокойно. Искам да съм до теб тази нощ.

Тя кимна в знак на съгласие и се пъхна в постелята на Ранек, но не можа да заспи, даже не се отпусна и той го усещаше.

— Айла, какво те безпокои? Искаш ли да поговорим? — попита Ранек.

— Мислех си за Ридаг и за моя син, но не знам дали мога да говоря за това. Просто трябва да поразмишлявам.

— Изглежда предпочиташ да си в собственото си легло, нали? — най-сетне попита той.

— Ранек, знам, че искаш да ми помогнеш и това само по себе си е голяма помощ за мен. Нямаш представа колко много означаваше за мен, когато те видях тогава до себе си. Много съм признателна и на Лъвския бивак. Всички са толкова добри и така чудесно се държат с мен. Научих толкова много от тях и се гордея, че съм Мамутои, че мога да кажа, че това е моят народ. Мислех, че всички Други — тези, които наричах Другите — са като Лъвския бивак, но сега знам, че това не е така. Подобно на Клана, повечето народи се състоят от добри хора, но не всички са добри, дори добрите хора не са добри във всяко отношение. Имах известни идеи и… правех си известни планове… но сега имам нужда да помисля.

— И можеш да мислиш по-добре в собственото си легло, а не притеснена тук, в моята постеля. Премести се, Айла, нали пак ще си близо до мен — каза Ранек.

Ранек не беше единственият, който наблюдаваше Айла и когато Джондалар я видя да излиза от постелята на Ранек и да се пъха в собствените си кожи, той изпита странна смесица от чувства. Успокои се, че няма да скърца със зъби при звуците на споделените им Удоволствия, но го жегна и съжаление към Ранек. Ако беше на мястото на тъмнокожия ваятел, щеше да поиска да задържи Айла и да я успокои, да поеме част от болката й в себе си. Щеше да го нарани, ако се отделеше от него, за да спи сама.

След като Ранек се унесе в сън и в Бивака се възцари дълбока тишина, Айла тихо се измъкна от постелята, наметна една лека връхна дреха против нощния хлад и излезе навън в звездната нощ. След миг Вълчо се появи до нея. Запътиха се към навеса за конете, където ги посрещна радостното цвилене на Рейсър и тихото пръхтене на Уини. След като ги потупа, почеса и им каза по няколко ласкави думи, Айла прегърна Уини през врата и се облегна на нея.

За кой ли път сламеножълтата кобилка бе приятелката, от която се нуждаеше? Айла се усмихна. Какво ли биха помислили за нейните приятели хората от Клана? Два коня и вълк! Тя беше благодарна, че ги имаше, но в сърцето й продължаваше да витае някаква пустота. Липсваше човекът, който й беше най-необходим. Въпреки всичко той бе там. Дори преди Лъвският бивак да се застъпи за нея. Така и не разбра откъде се появи. Изведнъж Джондалар бе застанал до нея, изправил се срещу всички. Срещу отвращението и погнусата им. Беше ужасно, много по-лошо, отколкото на Събирането на Клана. Не беше просто това, че тя се различаваше от тях. Те се страхуваха от нея, мразеха я. През цялото време той се бе опитвал да й каже именно това. Но дори и да го знаеше, това нямаше да промени нещата. Не можеше да позволи да унижават Ридаг, нито да очернят сина й.

От отвора на шатрата я наблюдаваше друг чифт очи. И Джондалар не можеше да заспи. Видя, че тя стана и тихичко я последва. Колко ли пъти я беше виждал така с Уини? Той се радваше, че тя има животните, при които може винаги да отиде, но болезнено му се искаше да е на мястото на кобилата. Но беше твърде късно. Тя не го искаше и той не можеше да я обвинява за това. Изведнъж Джондалар прозря емоционалното си объркване, видя действията си в нова светлина и осъзна, че той е виновен за всичко. Още от самото начало, той не беше просто „справедлив“, като и даваше възможност тя сама да направи своя избор. Беше се отвърнал от нея поради дребнавата си ревност. Беше наранен и искаше да й отмъсти като също я нарани.

„Не беше само това, признай си, Джондалар — каза си той. — Болеше те, но ти знаеше как е била възпитана. Та тя дори не проумяваше твоята ревност. Когато легна с Ранек онази нощ, тя беше просто „една добра жена от Клана“. Ето, в това е цялата работа, нейното минало, животът й сред Клана. Ти се срамуваше от него. Ти се срамуваше да я обичаш, страхуваше се, че ще трябва да се сблъскаш с това, с което тя се сблъска днес. Не знаеше, че ще можеш да се застъпиш за нея. Колкото и да повтаряше, че я обичаш, ти се страхуваше, че може да се обърнеш срещу нея. Сега разбра, че няма нищо срамно в това да я обичаш, срамна е само твоята страхливост. А сега е твърде късно. Тя не се нуждае вече от теб. Тя се защити и целият Лъвски бивак я подкрепи. Хич не й трябваш, а и не я заслужаваш.“

Най-сетна хладината на нощта накара Айла да се прибере. Когато влезе в шатрата, тя хвърли поглед към постелята на Джондалар. Беше се обърнал на другата страна. Тя се пъхна в спалните си кожи и усети една тежка сънлива ръка. Ранек действително я обичаше и тя го знаеше. И тя го обичаше по свой собствен начин. Лежеше неподвижно и слушаше равномерното му дишане. След малко той се обърна на другата страна и отдръпна ръката си.

Айла се опита да заспи, но мислите се рояха в главата й. Преди искаше да замине, за да доведе Дърк в Лъвския бивак и той да заживее с нея. Сега се питаше дали това би било най-доброто за него. Дали щеше да бъде по-щастлив с нея, отколкото ако останеше да живее с Клана? Би ли могъл да е щастлив, ако живее с народ, който го мрази? Ами ако някой го нарече плоскоглавец или, още по-лошо, полуживотинско изчадие? В Клана го познаваха и обичаха; там той беше свой. Може би Брод го мразеше, но най-малкото на Събирането на Клана той би намерил приятели. Беше добре приет, разрешаваха му да участва в състезания и церемонии — дали Дърк имаше спомените на Клана? — чудеше се тя.

Ако не може да го отведе със себе си, дали би могла да остане да живее с Клана? След като намери себеподобни, би ли могла отново да възприеме порядките на Клана? Те никога няма да й разрешат да задържи животните при себе си. Дали ще се съгласила се откаже от Уини, Рейсър и Вълчо и да остане само майка на Дърк? И има ли той нужда от майка? „Той беше бебе, когато заминах, но сега е голям.“ Сигурно Брун вече го учи да ловува.

Вероятно вече е убил първата си дребна плячка и я е показал на Уба. Айла вътрешно се усмихна като си представи гледката. Уба много ще го хвали, ще му каже какъв храбър и силен ловец е той.

„Дърк си има майка!“ — осъзна тя. — „Уба му е майка. Уба го е отгледала, грижила се е за него, превързвала е дребните му рани и драскотини. Как да й го отнема? Кой ще се грижи за нея, когато остарее? Дори когато беше бебе, другите жени в клана му бяха повече майки от мен, след като ми секна млякото.

А и как бих могла да се върна при него? Аз съм прокълната. За Клана аз съм Мъртва! Ако Дърк ме види, само ще се уплаши, а също и всички останали. Дори над мен да не тегнеше смъртно проклятие, кой би се зарадвал да ме види? И дали той изобщо ще си спомни коя съм?“

„Беше съвсем малък, когато заминах. Сега трябва да е на Събирането на Клана и да се е запознал с Ура. Още е млад, но сигурно си мисли за времето, когато ще се съберат. Той планира да си създаде огнище, също като мен — помисли си тя. — Дори и да успея да го убедя, че не съм дух, Дърк ще трябва да доведе Ура със себе си, а тя ще се чувства нещастна тук. И без това ще й бъде доста трудно да напусне собствения си клан и да заживее с Дърк в неговия, но ако се премести в един нов свят, където всичко ще й е непознато, ще й бъде много по-тежко. Особено свят, в който ще я мразят и няма да я разбират.

Ами ако се върна в долината? И после заведа там Дърк и Ура? Но Дърк има нужда от хора… както и аз. Аз не искам да живея сама, тогава защо Дърк да иска да живее сам в някаква долина с мен?

През цялото време съм мислила за себе си, а не за Дърк. За него няма да е по-добре да дойде тук. Това няма да го направи щастлив. Това ще направи щастлива само мен. Но аз вече не съм негова майка. Уба му е майка. За него аз не съм нищо друго, освен спомен за майката, която е умряла и може би така е по-добре. Кланът е неговият свят, а ща не ща, този е моят. Аз не мога да се върна в Клана; Дърк не може да дойде тук. Няма кътче на този свят, където моят син и аз да можем да живеем заедно и да сме щастливи.“

На следващата сутрин Айла се събуди рано. Дори когато най-сетне заспа, сънят й беше неспокоен. Често се будеше по средата на сънища за земни трусове и срутващи се пещери и се чувстваше неспокойна и потисната. Помогна на Нези да сгрее вода за супа и смели зърно за сутрешната гозба и с радост се възползва от възможността да поговори с нея.

— Нези, чувствувам се ужасно заради всичките неприятности, които причиних. Сега целият Лъвски бивак ще бъде отбягван заради мен — каза Айла.

— Хич да не приказваш такива неща. Ти не си виновна, Айла. Ние бяхме изправени пред избор и го направихме. Ти просто защити Ридаг, а той също е член на Лъвския бивак, поне за нас.

— Цялата тази неприятна ситуация ми помогна да разбера едно нещо — продължи Айла. — Още откак напуснах Клана, все си мислех да се върна там някой ден, за да си взема сина. Сега знам, че никога няма да мога да го направя. Не мога да го доведа тук и аз не мога да се върна там. Но това, че знам, че никога няма да мога да го видя, ме кара да се чувствувам така, сякаш отново съм го загубила. Иска ми се да мога да се разплача, да излея скръбта си по него, да го оплача, но се чувствам вътрешно изсушена и опустошена.

Нези подреждаше пресните плодове набрани предишния ден и късаше дръжките им. Изведнъж спря и се вторачи право в очите на Айла.

— Всеки преживява разочарования в живота си. Всеки губи близки хора. Понякога това е истинска трагедия. Ти си загубила своя народ, когато си била малка. Това е било трагедия, но ти не си могла да сториш нищо. По-лошо е, когато обвиняваш себе си. Уимез всеки ден се самообвинява за смъртта на жената, която е обичал. Мисля, че и Джондалар се обвинява за смъртта на брат си. Ти си загубила син. Трудно е за една майка да загуби детето си, но на теб все пак ти е останало нещо. Знаеш, че сигурно е жив. Ридаг загуби майка си… някой ден аз ще загубя него.

След закуска Айла излезе навън. Повечето хора се навъртаха около Хвощовия бивак. Тя погледна към центъра на Срещата, после към Бивака на Лиственицата, новоиздигнатият летен дом на Мамутския бивак. Изненада се като видя, че Авари я гледа отсреща. Зачуди се как ли се чувстват днес, след като издигнаха бивака си толкова близо до Лъвския.

Авари се приближи до шатрата, определена от брат й за Огнище на Мамута, подраска по кожата и без да чака отговор влезе вътре. Винкавек беше разстлал постелята си така, че тя заемаше почти половината под. По средата имаше облегалка — една изкусно украсена кожа, опъната на рамка от мамутски кости, завързани с необработена кожа. Той седеше върху постелята, подпрян на облегалката.

— Чувствата са смесени — каза тя без излишни предисловия.

— Мога да си представя — отговори Винкавек. — Лъвският бивак се потруди здравата с нас, за да изградим землянката. Когато си тръгваха, всички бяха повече от приятелски настроени към тях. А и тази Айла с нейните коне и с вълка е просто очарователна, даже предизвиква известно страхопочитание. Но сега, ако трябва да се вярва на стари приказки и обичаи, Лъвският бивак е дал подслон на урод, на жена, обзета от необуздано зло, която привлича животински плоскоглави духове така, както огънят привлича буболечки през нощта, и ги разпръсква сред другите жени. Ти какво мислиш, Авари?

— Не знам, Винкавек. Харесвам Айла и тя не ми прилича на зъл човек. И момчето няма вид на животно. То е просто слабичко и не може да говори, но мисля, че разбира какво му се казва. Може би той е човешко същество каквито сигурно са и другите плоскоглавци. Може би старият Мамут е прав. Майката просто е избрала един дух измежду единствените мъже около Айла, когато Тя й е дала бебе. Но не знаех, че някога е живяла с плоскоглавци, както и старецът.

— Този старец е живял толкова много години, че е забравил повече, отколкото две ръце млади мъже са научили досега, затова често е прав. Авари, имам предчувствие. Мисля, че случилото няма да има дълготраен лош ефект. Има нещо в Айла, което ме кара да мисля, че Майката я наблюдава и пази. Струва ми се, че от всичкото това тя ще излезе още по-силна, отколкото преди. Я да видим как ще реагира Мамутският бивак на предложението да застанем на страната на Лъвския бивак.

— Къде е Тюли? — попита Фрали, като огледа шатрата.

— Върна се с Лати в Бивака на Женствеността — каза Нези. — Защо питаш?

— Спомняш ли си онзи Бивак, който дойде с предложение за осиновяване на Айла, непосредствено преди пристигането на Мамутския бивак?

Айла погледна Фрали въпросително.

— Да — отвърна Нези. — Онзи, за когото Тюли реши, че не може да предложи достатъчно.

— Отвън са и отново питат за Тюли.

— Аз ще отида да видя какво искат — каза Нези.

Айла остана вътре, защото не й се искаше да се вижда с тях, след като това не беше необходимо. След няколко минути Нези се върна.

— Те продължават да искат да те осиновят, Айла — каза тя. — Водачката на този Бивак има четирима сина. Искат те за сестра. Тя казва, че след като вече си имала един син, това доказва, че можеш да раждаш. Сега предлагат повече. Може би е добре да излезеш и да ги поздравиш в името на Майката.

Тюли и Лати вървяха с уверена крачка през лагера, гледайки право пред себе си, без да обръщат внимание на любопитните погледи на хората, покрай които минаваха.

— Тюли! Лати! Почакайте за миг — извика Бреки, бързайки да ги настигне. — Тъкмо се канехме да изпратим вестоносец при вас, Тюли. Искаме да ви поканим на вечеря във Върбовия бивак.

— Благодаря ти, Бреки. Признателна съм за поканата ви. Разбира се, че ще дойдем. Трябваше да преценя, че можем да разчитаме на вас.

— Та ние сме приятели от дълго време, Тюли. На старите приказки понякога се вярва само защото са стари. Бебето на Фрали ми изглежда съвсем здравичко.

— При това се роди преждевременно. Бекти нямаше да оживее, ако не беше Айла — каза Лати, бързайки да защити приятелката си.

— Все пак аз наистина се чудех откъде е тя. Всички мислеха, че е дошла заедно с Джондалар. И двамата са високи и русокоси, но аз знаех, че не е така. Помня как ги измъкнахме с брат му от тресавището край Беранско море. Тогава тя не беше с тях, а освен това забелязах, че акцентът й не е нито на Мамутои, нито на Сънге. Но още не знам как управлява конете и вълка.

Тюли се чувстваше много по-добре, когато продължиха към центъра на падината и землянките на Вълчия бивак.

— Колко станаха? — обърна се Тарнег към Барзек, когато още една делегация си отиде.

— Почти половината биваци направиха някакъв жест на признаване — каза Барзек. — Сещам се за още един-два, които може би ще решат да се присъединят към нас.

— Но все пак остават около половината биваци — каза Талут. — А някои от тях имат сериозни възражения срещу нас. Има такива, които дори настояват да си вървим.

— Да, но виж кои са те, а Чалег е единственият, когото чух да казва, че трябва да си вървим — възрази му Тарнег.

— Но и те са Мамутои, а дори семе, духнато от зъл вятър, може да покълне — намеси се Нези.

— Не ми харесва това деление — рече Талут. — И от двете страни има много добри хора. Иска ми си да измисля нещо, та нещата да се оправят отново.

— И Айла се чувства ужасно. Казва, че е докарвала бели на Лъвския бивак. Видя ли израза на лицето й, когато онези хлапаци, които се биеха, започнаха да я наричат „жена-животно“?

— Имаш предвид тези, които хванахме край ре…? — понечи да попита Дануг, но Тарнег бързо го прекъсна.

— Тя има предвид брата и сестрата, които Айла и Диджи хванаха да се бият.

„Дануг трябва да внимава. Едва не се изтърва за момчетата, които се биеха“ — помисли си Тарнег.

— Никога не съм виждала Ридаг толкова разстроен — продължи Нези. — С всяка следваща година Срещите стават все по-трудни за него. Не му се нрави отношението на хората към него, но тази година му е най-тежко… може би защото сега се чувства много по-добре в Лъвския бивак. Боя се, че всичко това му се отразява зле, но просто не знам какво да направя. Дори Айла е разтревожена, а това още повече ме безпокои.

— Къде е сега Айла? — попита Дануг.

— Навън, с конете — отвърна Нези.

— Мисля, че когато я наричат „жена-животно“, тя трябва да го приема като комплимент. Признайте, че я бива да се оправя с животните — вметна Барзек. — Някои дори смятат, че тя може да говори с техните духове от отвъдния свят.

— Да, но според други, това просто доказва, че е живяла с животни — напомни му Тарнег. — Обвиняват я, че привлича различни видове духове, които не са добре дошли.

— Айла продължава да твърди, че всеки може да се сприятели с животните — каза Талут.

— Тя се опитва да не придава на това особено значение — каза Барзек. — Може би затова, част от другите хора го подценяват. Свикнали са повече с такива като Винкавек — хора, които ще ви разправят за колко велики се смятат.

Нези изгледа мъжа на Тюли и се зачуди защо той не се впечатлява кой знае колко от Винкавек. Мамутският бивак беше измежду първите, които застанаха на тяхна страна.

— Може и да си прав, Барзек — каза Тарнег. — Странно е колко бързо свикваш с животни около себе си, когато те се държат така добре. Не изглеждат неестествени. Просто са като всички други животни, с изключение на това, че можеш да се приближиш до тях и да ги пипнеш. Но като се замислиш, просто не намираш разумно обяснение. Защо този вълк се подчинява на едно слабо дете, което лесно може да разкъса? Защо тези коне дават на хората да се качват на гърбовете им и да ги яздят? А какво би подтикнало човек да опита?

— Няма да се изненадам ако и Лати се опита да язди кон някой ден — каза Талут.

— За друг не знам, но тя непременно ще го направи — каза Дануг. — Видя ли я като беше тук? Дойде и право в навеса на конете. Липсвали са й повече от всеки друг. Мисля, че е влюбена в тези коне.

Джондалар слушаше, без да се обажда. Положението, в което Айла беше изпаднала, признавайки произхода си, беше болезнено и унизително, но в много отношение не беше чак толкова лошо, колкото той си представяше, че би могло да бъде. Изненада се, че тя не беше по-категорично отхвърлена. Той очакваше да бъде охулена, прогонена и напълно отречена. Табуто сред неговия народ по-лошо ли беше, или просто той така си мислеше?

Когато Лъвският бивак се застъпи за нея, той помисли, че те са просто рядко изключение, просто са по-опрощаващи заради Ридаг. Но когато Винкавек и Авари от Мамутския бивак дойдоха, за да предложат подкрепата си, Джондалар започна да премисля нещата и когато все повече Биваци доброволно се солидаризираха с Лъвския бивак, той беше принуден да преразгледа собствените си виждания.

Джондалар беше човек на физическите възприятия. Той разбираше такива понятия като любов, съчувствие, гняв с една емпатия, базирана на собствените му чувства, макар че не можеше да ги изразява добре. Можеше интелигентно да обсъжда тънки философски въпроси и положения, свързани с духа, но те не бяха неговата страст и той приемаше позициите на своето общество без дълбоки угризения. Но Айла бе застанала срещу тълпата с такова достойнство и скрита сила, че уважението му към нея рязко се увеличи. Това му отвори очите за много неща.

Той започна да разбира, че едно поведение не е погрешно, само защото така мислят някои хора. Една личност може да се противопостави на широко разпространени разбирания и да защити личните си принципи и макар че това може да има последици, невинаги всичко бива загубено. В действителност дори може да се спечели нещо важно, па макар и само за отделния човек. Айла не беше отхвърлена от народа, който наскоро я беше осиновил. Половината от хората бяха склонни да я приемат и я считаха за жена с рядък талант и кураж.

Другата половина бяха на различно мнение, но не всички поради едни и същи причини. Някои виждаха в това възможност да спечелят влияние и статус като се противопоставят на мощния Лъвски бивак в момента, в който, неговото положение е застрашено. Други бяха истински разгневени от това, че сред тях живее такава жена. По тяхно мнение тя олицетворяваше злото, при това прикрито, тъй като самата Айла нямаше вид на зла жена. Беше като всички други, дори по-привлекателна от повечето жени, но ги беше омаяла с онзи трик с подчиняващите й се животни, който сигурно е научила, когато е живяла с животинските плоскоглави уроди, които дори бяха заблудили някои хора, че са човешки същества.

Мнозина се страхуваха от нея. Тя сама беше признала, че е родила едно от тези уродливи полуживотни и следователно беше заплаха за всяка втора жена на Лятната среща. Каквото и да разправяше старият Мамут, всички знаеха, че определени мъжки духове постоянно се привличат от една и съща жена. Лъвският бивак бе позволил на Нези да задържи това дете-животно и ето какво се беше получило! Още животни и тази жена-урод, която вероятно е била привлечена от него. Целият Лъвски бивак би трябвало да бъде прокуден.

Мамутоите бяха народ с близки роднински връзки. Почти всеки би могъл да посочи поне по един роднина или приятел в другите биваци. Но ето че сега мрежата на техния живот беше застрашена от разкъсване и много хора, включително Талут, бяха силно обезпокоени. Съветите се събраха на съвещание, но дискусията се превърна в неразрешим спор. Това беше безпрецедентна ситуация, за чието разрешение те не разполагаха със съответните средства и стратегии.

Дори и яркото лятно слънце не успя да разсее мрачното настроение в лагера. Докато водеше Уини по пътеката към Хвощовия бивак, Айла забеляза мястото, от, където бяха изкопали червената охра, което и напомни за посещението й в Музикалната землянка. Макар че там продължаваха да репетират и да планират голямо празненство след лова на мамути, вече го нямаше същото чувство на очакване и вълнение. Дори щастието, което Диджи бе изпитала във връзка с Бракосъчетанието си, и Лати — с получаването й на статуса на жена, бяха занижени от различията, които заплашваха да провалят цялата Лятна среща.

Айла спомена, че ще си замине, но Нези й каза, че това няма да разреши нищо. Не тя беше причината за проблема. Нейното присъствие само беше извадило наяве дълбоките различия между двете фракции. Нези каза, че проблемът е започнал да се заражда още когато е прибрала Ридаг. Все още имаше много хора, които не одобряваха присъствието му сред тях.

Айла се безпокоеше за Ридаг. Той рядко се усмихваше и тя забеляза, че нежният му хумор бе изчезнал. Нямаше апетит и й се струваше, че не спи добре. Изглежда му беше приятно да слуша разказите й за живота в Клана, но рядко взимаше участие в разговорите.

Айла прибра Уини под навеса и видя, че Джондалар язди Рейсър по широката тучна ливада надолу, по посока към реката. Напоследък той изглеждаше различен. Не толкова сдържан, колкото тъжен.

Внезапно на Айла й хрумна да обиколи празното пространство в центъра на лагера и да види какво става там. Обитателите на Вълчия бивак твърдяха, че тъй като са домакини на Срещата, не могат да вземат ничия страна, но тя смяташе, че те подкрепят позицията на Лъвския бивак. Тя не възнамеряваше да се крие. Не беше „урод“, Кланът беше народ от човешки същества, каквито бяха и Ридаг, и нейният син. Искаше да направи нещо, да се появи сред другите. Да посети Огнището на Мамута, или Музикалната землянка, или да поговори с Лати.

Тя се запъти с решителна крачка, като кимаше на тези, които я поздравяваха, не обръщаше внимание, на тези, които се правеха, че не я забелязват и като приближи Музикалната землянка, видя Диджи да излиза от нея.

— Айла! Точно теб исках да видя. За някое определено място ли си тръгнала?

— Просто реших да се махна от Лъвския бивак.

— Добре! Бях тръгнаха да посетя Трики и да видя бебето й. Отдавна искам да се срещна с нея, но всеки път, когато я потърсех, нея я нямаше. Кайли току-що ми каза, че сега си е вкъщи. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Да.

Те се запътиха към землянката на водачката.

— Трики, дойдохме ти на гости — обясни й Диджи на входа, — и да видим бебето ти.

— Заповядайте — каза Трики, — току-що го сложих да легне, но сигурно още не е заспал.

Айла се отдръпна назад, докато Диджи го взе на ръце и му загука и заприказва нежно.

— Айла, не искаш ли да го видиш? — най-сетне каза Трики.

Прозвуча почти като предизвикателство.

— Много ми се иска.

Тя взе детето от ръцете на Диджи и внимателно го разгледа. Кожата му беше много бяла, почти прозрачна, а очите му бяха толкова светлосини, че изглеждаха едва ли не безцветни. Косата му беше с ярък оранжевочервен оттенък, но жилава и ситно накъдрена като тази на Ранек. Още повече биеше на очи лицето му, което беше копие на това на Ранек, но в бебешки вариант. За Айла вече нямаше никакво съмнение, че Ралев е дете на Ранек. Беше толкова сигурно, че Ранек е негов баща, колкото и това, че Брод беше заченал Дърк, преди той да израсне в утробата й. Неволно си помисли дали, след като се събере с него и тя ще има такова бебе някой ден?

Айла заприказва на детето, което бе взела в ръце. То я заразглежда с интерес, сякаш беше възхитено, после се усмихна и загука доволно. Айла го прегърна, затвори очи, усети неговата мека бузка до своята и сърцето й се разтопи.

— Айла, нали е много красиво? — каза Диджи.

— Да, нали е много красиво? — попита Трики с по-рязък тон.

Айла погледна младата майка.

— Не, не е красиво.

Диджи зяпна от изненада.

— Никой не би могъл да каже, че е красиво, но това е най-… обичливото бебе, което съм виждала. Никоя жена в света не може да му устои. Не е нужно да е красиво. В него има нещо специално, Трики. Мисля, че си много щастлива, че имаш това дете.

Усмивката на майката поомекна.

— Мисля, че съм щастлива, Айла. Съгласна съм, че не е красив, но е добричък и много обичлив.

Изведнъж навън настана бъркотия, чуха се викове и стонове. Трите жени забързаха към входа.

— О, Велика Майко! Дъщеря ми! Помогнете й! — стенеше една жена.

— Какво е станало? Къде е тя? — попита Диджи.

— Един лъв я хвана! Долу на ливадата. Помогнете й, моля ви!

Няколко мъже с копия вече тичаха към пътеката.

— Лъв? Не може да бъде! — възкликна Айла е се втурна след мъжете.

— Айла! Къде отиваш? — извика подире й Диджи като се опитваше да я настигне.

— Да спася момичето — извика й в отговор Айла.

Тя търчеше към пътеката. В горния й край имаше тълпа хора, които наблюдаваха копиеносците, тичащи по пътеката. Далеч пред тях, в средата на тучната речна ливада оттатък реката ясно се виждаше голям пещерен лъв с буйна червеникава грива, който обикаляше около едно високо младо момиче, вцепенило се от страх. Айла се вгледа в животното, за да се увери в нещо, после се затича към Лъвския бивак. Вълчо скочи отгоре й.

— Ридаг! — извика тя. — Ела да вземеш Вълчо! Трябва да спася това момиче.

— Когато Ридаг излезе от шатрата, тя заповяда на вълка: „Мирен!“ с най-строгия си тон и каза на момчето да не го пуска. Едва тогава изсвири на Уини.

Скочи на гърба на кобилата и препусна надолу по пътеката. Мъжете с копията вече пресичаха реката, когато тя ги заобиколи с Уини. Щом стъпи на твърда земя на отсрещния бряг, тя пришпори кобилата в галоп като се насочи право към лъва и момичето. Хората, скупчили се в горния край на пътеката, наблюдаваха сцената удивени и слисани.

— Ама тази какво смята да прави? — обади се някой ядосано. — Че тя дори няма копие. Засега момичето не изглежда наранено, но тя, както се е втурнала с коня към лъва, може да го провокира. Ако момичето бъде наранено, вината ще е нейна.

Джондалар чу коментара, който достигна и до ушите на още няколко души от Лъвския бивак. Те го погледнаха въпросително. Той просто наблюдаваше Айла, преглъщайки опасенията си, които напираха в гърлото му. Той не беше сигурен, но тя изглеждаше уверена, иначе никога нямаше да се втурне надолу с Уини.

Когато Айла и Уини приближиха, големият пещерен лъв спря и се извърна към тях. На носа му имаше белег, познат белег. Тя си спомни къде го беше получил.

— Уини, това е Бебчо! Наистина е Бебчо! — извика тя като спря коня и скочи от него.

Изтича към лъва, без дори да й мине през ум, че той може да не я помни. Та това беше нейният Бебчо! Тя беше неговата майка! Беше го отгледала от мъничък, беше се грижила за него, беше ходила на лов с него.

Той помнеше точно това нейно безстрашие. Тръгна към нея. Момичето гледаше уплашено. В следващия миг Айла усети как лъвът се изправи пред нея, канейки се да я събори. Тя обви ръце около дебелия му рунтав врат и се прилепи с цялото си тяло към него, а той я обгърна с предните си лапи и зае най-близката до прегръдка поза, която можеше да постигне.

— О, Бебчо, ти се върна. Как ме намери? — изплака тя, като бършеше радостните си сълзи в гривата му.

Най-сетне тя седна и усети грапавия му език по лицето си.

— Престани! — каза тя усмихната. — Ще ме оставиш без кожа.

Почеса го на любимите му места и той й показа колко му е приятно с ниско боботещо ръмжене. Обърна се по гръб, да може тя да го почеше по корема. Айла видя момичето — високо, с дълга руса коса, гледащо ги с широко отворени очи.

— Той е търсил мен — каза й Айла. — Мисля, че те е взел за мен. Сега можеш да си идеш, но не тичай, просто върви спокойно.

Айла чешеше Бебчо по корема и зад ушите, докато момичето извървя разстоянието до прегръдките на един мъж, който с явно облекчение обви ръце около нея и я поведе нагоре по пътеката. Останалите стояха по-назад с вдигнати копия. Сред тях Айла забеляза Джондалар с готов копиехвъргач, а до него един по-нисък тъмнокож мъж. От другата страна на Ранек беше застанал Талут, а до него — Тюли.

— Бебчо, трябва да си вървиш. Не искам да пострадаш. И най-големият пещерен лъв да си на земята, копието може да прекъсне живота ти — говореше му Айла на специалния език, основаващ се на думи от езика на Клана, съчетани със знаци и животински звуци. Бебчо разпозна звуците и знаците. Претърколи се и се изправи. Айла го прегърна през врата и не можа да устои на изкушението. Метна крак и се настани на гърба му, като се хвана за червеникавата грива. Не й беше за първи път.

Усети как се издуват под нея твърдите му мощни мускули, после с един скок той се понесе напред и за миг достигна пълната скорост на преследващ лъв. Макар че го беше яздила и по-рано, тя така и не успя да разработи сигнали, с които да го направлява. Вървеше, накъдето той искаше, но взимаше и нея. Тази езда винаги беше дива и вълнуваща и тя я обичаше точно заради това. Айла се вкопчи в гривата му, вятърът засвири в лицето й и тя усети силния му мирис на скитник.

Айла усети как Бебчо се обръща и забавя ход — лъвът беше спринтьор, за разлика от вълка, той не издържаше на бягане на дълги разстояния — тя вдигна поглед и видя пред себе си Уини, която чакаше, пасейки търпеливо. Когато приближиха, кобилата изцвили и тръсна глава. Миризмата на Бебчо беше силна и смущаваща, но кобилата беше помогнала за отглеждането на този звяр от мъничко лъвче и по свой начин му беше майка. Макар че беше висок почти до врата й и по-дълъг и по-тежък от нея, кобилата не се плашеше от това животно, особено когато Айла беше на гърба му.

Когато лъвът спря, Айла се смъкна на земята. Прегърна го и отново го почеса, после със знак, наподобяващ хвърляне на камък с прашка, му каза да си върви. От очите й потекоха сълзи, докато следеше с поглед как Бебчо се отдалечава и размахва насам-натам опашка. Когато чу неговото отчетливо „хънк, хънк, хънк“, което винаги би разпознала, тя се разхълца в отговор. Сълзите замъглиха погледа й, докато голямата светлокафява котка с червеникава грива се скри във високата трева. Предчувстваше, че вече никога няма да го язди, че вече никога няма да види своя див, необичаен лъвски син.

Продължи да се чува „хънк, хънк“, докато най-сетне огромният пещерен лъв, гигант в сравнение с по-късните представители на неговия род, нададе силен, разтърсващ рев, който можеше да се чуе на много километри разстояние. Земята се разтресе от неговото сбогом.

Айла даде знак на Уини и пое назад пеша. Колко и да обичаше да си язди кобилата, искаше й се да запази усещането за тази последна дива езда възможно най-дълго.

Най-сетне Джондалар откъсна очи от хипнотизиращата сцена и забеляза изражението върху лицата на другите. Виждаше какво мислят. Едно нещо са конете, дори, може би вълкът, но пещерен лъв? Ухили се доволно, с гордост и облекчение. Сега да видим дали някой ще се съмнява в неговите разкази!

Мъжете последваха Айла нагоре по пътеката, като се чувстваха глупаво с безполезните копия в ръце. Хората, които бяха наблюдавали сцената, се отдръпнаха, когато тя наближи, като направиха път на жената и коня — не можеха да откъснат от нея слисаните си и изпълнени със страхопочитание погледи. Дори обитателите на Лъвския бивак, които бяха слушали разказите на Джондалар и знаеха за нейния живот в долината, не можеха да повярват на очите си.