Джийн М. Оел
Ловци на мамути (9)

8

Снощи беше студено. Това месо започва да замръзва — каза Диджи, като привърза един бут към дъска за съхраняване на месо.

— Така е добре — каза Тюли, — но има повече месо, отколкото можем да носим. Ще трябва да изоставим известно количество.

— Не може ли да струпаме върху него купчина от камъните от оградата? — попита Лати.

— Можем и вероятно би трябвало да го направим, Лати. Това е добра идея — отговори Тюли като приготвяше един товар за себе си. Той беше толкова голям, че Айла се зачуди как ще може да го носи дори тя, колкото и да е силна. — Но може да не се върнем да го приберем до пролетта, ако времето не позволи. Ако е по-близо до бивака, ще е по-добре. Край него не се навъртат много животни и ще можем да го държим под око, но ако е на открито и се появи, да кажем, пещерен лъв или дори прегладнял лакомец, на който определено му се хапва месо, то той ще намери начин да се добере до него.

— А не може ли да залеем купчината камъни с вода, така че тя да замръзне и то да се втвърди на ледена буца? Това ще попречи на животните да докопат месото. Трудно е да проникнеш в замръзнала грамада камъни дори с лопати и гребла — каза Диджи.

— Да, наистина това ще попречи на животните, но как да го предпазим от слънцето, Диджи? — попита Торнек. — Не можем да сме сигурни, че месото ще се запази студено. Все още сме в самото начало на сезона.

Айла слушаше и гледаше как постепенно се стопява купчината разфасовано бизонско месо, като всеки взима толкова, колкото може да носи. Тя не бе свикнала на излишества, на това, да има толкова много, че всеки да може да подбере и вземе само най-доброто. Когато живееше с Клана, винаги имаше храна в изобилие. В повече бяха и кожите за облекло, завивки и за други цели, но много малко се изхвърляше. Не знаеше какво количество ще бъде изоставено сега, но толкова много беше вече отишло в купчината отпадъци, че й беше неприятно да оставя там още, а беше очевидно, че и на другите не им се ще да се разделят с богатия улов.

Айла видя как Дануг взе брадвата на Тюли и като я развъртя със същата лекота, с която жената боравеше с нея, разцепи едно дебело дърво на две и хвърли цепениците в последния горящ огън. Отиде при него.

— Дануг — тихо каза тя. — Би ли ми помогнал?

— Ъ-ъ… А?… Да — запелтечи той свенливо и усети, че се изчерви. Гласът й беше толкова тих и напевен, необичайният й акцент — така екзотичен. Тя го беше изненадала, не беше я видял да приближава и близостта до красивата жена пораждаше у него необяснимо объркване.

— Трябват ми… два пръта — каза Айла, показвайки два пръста. — Млади дръвчета надолу по реката. Ти отрежеш за мен?

— А… разбира се. Ще ти отсека две дръвчета.

Докато вървяха към завоя на малката река, Дануг се поотпусна, но продължаваше да хвърля погледи към русата коса на жената, която вървеше до него само половин крачка напред. Тя избра две млади елши, почти еднакво дебели, и след като Дануг ги отсече, му показа как да ги окастри и да отреже върховете, така че да се изравнят на дължина. Свенливостта вече не сковаваше едрия момък.

— Какво ще ги правиш? — попита Дануг.

— Ще ти покажа — отговори тя и със силно повелително изсвирване повика Уини.

Кобилата се втурна към нея. Айла й беше поставила юздата и дисагите предварително, та да е готова за пътуването. На Дануг му се стори странно, че конят е завит с кожено покривало и от двете му страни висят кошници, привързани с каишки, но забеляза, че това нито пречи на животното, нито забавя движенията му.

— Как го правиш този номер? — попита Дануг.

— Кой номер?

— Да идва при теб щом свирнеш.

Айла сбърчи чело и се замисли.

— Не мога точно да ти кажа, Дануг. Преди да се появи Бебчо бях сама в долина с Уини. Тя е единствен мой приятел. Тя пораства при мен и ние… се опознаваме една друга.

— Вярно ли е, че разбира като й говориш?

— Ние опознаваме една друга, Дануг. Уини не говори както ти говори. Аз уча… нейни знаци… нейни сигнали. Тя учи мои.

— Искаш да кажеш като знаците на Ридаг?

— Донякъде. Животни, хора, всички подават сигнали, дори ти, Дануг. Ти казваш думи, сигнали казват повече. Ти говориш, когато не знаеш, че говориш.

Дануг се намръщи. Обратът в разговора не му допадаше съвсем.

— Нищо не разбирам — каза той извърнал поглед настрани.

— Сега ние говорим — продължи мисълта си Айла. — Думи не казват, но сигнали казват… ти искаш яздиш кон. Така ли е?

— Е… ъ-ъ… да. Бих желал.

— Тогава… ти яздиш кон.

— Ама наистина ли ми даваш? Наистина ли може да го пояздя? Като Лати и Друез?

Айла се усмихна.

— Ела тук. Трябва голям камък, за да помогне да се качиш на кон за пръв път.

Айла потупа нежно и успокоително Уини като й говореше на необикновения език, който така непринудено бяха постигнали помежду си — комбинация от знаци на Клана и думи, безсмислени звуци, които беше измислила за сина си и наситила със смисъл, както и животински звуци, които имитираше идеално. Тя предаде на Уини, че Дануг иска да я поязди, така че кобилата да се постарае това да е вълнуващо, но не опасно. Младежът беше научил някои от знаците на Клана, на които Айла обучаваше Ридаг и обитателите на бивака и остана изненадан, че успя да разбере смисъла на някои от жестовете, чрез които тя общуваше с коня, но това още повече го порази. Та тя наистина разговаряше с коня, но подобно на Мамут, когато викаше духове, тя използваше мистичен, могъщ, таен език.

Не стана ясно дали нейното послание достигна до съзнанието на кобилата или не, но тя наистина проумя от действията на Айла, че от нея се очаква нещо специално, когато жената помогна на младежа да я яхне. Уини го прие като човек, когото познава и на когото се доверява. Дългите му крака висяха от двете й страни и не подаваха никакви направляващи сигнали.

— Хвани се за гривата й — каза му Айла. — Когато искаш да потеглите, наведи се малко напред. Когато искаш да върви по-бавно или да спре, надигни се и си изправи гърба.

— Да не искаш да кажеш, че няма да яздиш с мен? — попита Дануг с нотка на уплаха в треперещия си глас.

— Аз не трябва на теб — отговори тя и плесна Уини по хълбока.

Уини се понесе изненадващо бързо. Дануг рязко се наклони назад, но се хвана за гривата й, за да се изтегли напред, уви ръце около врата й и уплашен до смърт се вкопчи в кобилата. Но когато Айла яздеше наведена напред, за Уини това бе сигнал да препуска по-бързо. Яката кобила от студените равнини се втурна надолу по наводнената площ, която вече бе опознала доста добре, прескачайки пънове и храсти, заобикаляйки оголени и назъбени скали и случайни дървета.

Отначало Дануг така се вцепени, че замижа вкопчен здраво в кобилата. Но след като се убеди, че не се е изтърсил, и започна да усеща уверената сила на пулсиращите мускули на препускащата кобила, той пооткрехна мъничко клепачите си. Сърцето му тупаше от вълнение докато гледаше как в скоростен бяг покрай него прелитат дървета и храсти, а под него бяга размитото петно на земята. Без да изпуска гривата, той вдигна глава и се огледа.

Не можеше да повярва, че е отишъл толкова далеч. Големите зъбери, ограничаващи потока, бяха точно пред него! Смътно дочу остро изсвирване зад гърба си и веднага забеляза промяна в темпото на коня. Уини прелетя през отвора между зъберите, намали малко хода си, направи широк кръг и се понесе обратно. Дануг все още се държеше здраво за гривата й, но вече не бе толкова изплашен. Искаше да види накъде отиват и затова малко се поизправи, което Уини прие като сигнал да намали темпото.

Когато конят приближи, широката усмивка върху лицето на Дануг, напомни на Айла за доволния от себе си Талут. Тя виждаше вече мъжа в момчето. Уини намали ход и спря. Айла я заведе до камъка, за да може Дануг да слезе. Той бе толкова възторжен, че почти бе загубил дар слово, но усмивката не слизаше от устните му. Никога не беше подозирал какво е да яздиш препускаш кон — дори въображението му не го побираше — преживяването бе надминало и най-смелите му очаквания. Беше незабравимо.

Ухиленото му лице караше Айла да се усмихва всеки път, когато го погледнеше. Тя завърза прътите за хамута на кобилата. Когато се върнаха в лагера, младежът продължаваше да се усмихва.

— Какво става с теб? — попита Лати. — Защо се хилиш така?

— Яздих коня — отвърна Дануг. Лати кимна и се усмихна.

Хората бяха прибрали почти всичко, което можеше да се вземе от лова, и плячката беше привързана за специални дъски или увита в кожи, готова да увисне като на люлка върху здравите пръти, носени от по двама души. По земята все още се въргаляха няколко вързопа и рула от кожи, но на Айла й се видя, че не са кой знае колко много. Както при лова и касапската обработка на животните, задружните усилия позволяваха в зимния лагер да бъдат отнесени повече продукти.

Няколко души бяха забелязали, че Айла не си приготвя товар, и се питаха къде ли е отишла, но когато Джондалар я видя да се връща с Уини, влачеща двата пръта, той разбра какво е намислила. Тя промени положението на прътите, така че дебелите им краища да се кръстосват точно над плетените панери на плешките на коня и ги завърза за хамута. Тънките им краища висяха свободно зад кобилата и опираха земята под ъгъл. Върху двата пръта тя прикрепи платформа, направена саморъчно от покривало за шатра, като използваше клони за крепеж. Хората се спряха и взеха да я наблюдават, но разбраха предназначението на съоръжението едва когато Айла започна да прехвърля тежкото бизонско месо върху него. Освен това тя напълни кошовете и сложи последния къс на дъска, която щеше да носи сама. Когато свърши, за голяма изненада на всички, купчината беше изчезнала.

Тюли се взираше в Айла и в коня с платформата и кошовете — очевидно, бяха й направили силно впечатление.

— Никога не ми е хрумвало да използвам кон за пренасяне на товар — каза тя. — Всъщност, никога не ми е минавало през ум, че мога да използвам някой кон за нещо друго, освен за храна — поне досега.

Талут хвърли пръст в огъня и я разбърка добре, за да го угаси напълно. После вдигна на гръб тежката си дъска за носене на товари, метна раницата на лявото си рамо, вдигна копието си и тръгна. Останалите ловци го последваха. Още от първата си среща с Мамутоите Джондалар се питаше защо правят товарите си така, че се носят само на едно рамо. Докато наместваше удобно товарната дъска на гърба си и мяташе на рамо раницата си, той изведнъж разбра. Така те можеха да носят напълно натоварени дъски на гърбовете си. Помисли си, че навярно често им се налага да пренасят големи товари.

Уини тръгна зад Айла като главата й почти допираше рамото на жената. Джондалар, с повода на Рейсър в ръка, вървеше до нея. Талут поизостана и тръгна точно пред тях, така че докато се движеха те разменяха по някоя и друга дума. Хората вървяха бавно под тежките товари, но от време на време Айла долавяше погледите им, отправени към нея и коня й.

След известно време Талут започна полугласно да тананика някаква ритмична мелодийка. Не след дълго прибави към напева и срички, озвучавайки ги в такт със стъпките на дружината:

„Хус-на, дус-на, тиш-на, киш-на.

Пек-на, сек-на, ба-на-ня.

Хус-на, дус-на, тиш-на, киш-на.

Пек-на, сек-на, ба-на-ня!“

Останалите от групата се присъединиха, повтаряйки сричките и мелодията. Тогава Талут се усмихна дяволито и като запази тоновете и ритъма, погледна към замени сричките с думи.

„Що желаеш, мила Диджи?

Бранаг, ти при мен ела.

А къде отива Диджи?

Вкъщи, е празното легло.“

Диджи се изчерви, но се усмихна и всички се разкикотиха многозначително. Когато Талут повтори първия въпрос, останалите се присъединиха с отговора, а след секунда отвърнаха и на втория. След това изпяха припева заедно с Талут.

„Хус-на, дус-на, тиш-на, киш-на,

Пек-на, сек-на, ба-на-ня“

Повториха го няколко пъти, след това Талут започна да импровизира с друг куплет.

„Как прекарва Уимез зиме?

С кремък и без веселба.

Как прекарва Уимез лете?

Наваксва си за зимата!“

Всички се разсмяха, с изключение на Ранек. Той направо изрева. Когато групата повтори куплета, Уимез почервеня от закачката. Всички знаеха за навика на майстора на сечива да се възползва от Летните събирания, за да навакса изгубеното през ергенските зимни месеци.

Шегите и закачките доставяха на Джондалар не по-малко удоволствие, отколкото на останалите. По същия начин биха могли да се забавляват и хората от неговия род. Но Айла не схвана веднага ситуацията, нито усети хумора, особено когато забеляза смущението на Диджи. Но после разбра, че хората го правят добродушно и безобидно закачливо и че шегите се приемат без притеснение. Започваше да разбира словесния хумор, а и самият смях беше заразителен. Тя също се разсмя на куплета за Уимез.

Когато всички утихнаха, Талут отново подкара припева в мерена реч. Сега вече всички се включиха, изпълнени с очакване.

„Хус-на, дус-на, тищ-на, киш-на,

Пек-на, сек-на, ба-на-ня!“

Талут погледна Айла и започна с лукава усмивка:

„Кой ли днес желае Айла?

Двама нара й следят.

Кой щастливият ще бъде?

Тъмен или рус — ще каже тя.“

На Айла й стана приятно, че я включват в закачките и макар да не беше сигурна дали е разбрала напълно смисъла на куплета, тя се изчерви от удоволствие, защото се отнасяше за нея. Като си припомни разговора от предишната вечер тя реши, че тъмен и рус означава Ранек и Джондалар. Догадката й се потвърди от доволния смях на Ранек, но напрегнатата усмивка на Джондалар я обезпокои. Сега вече закачките не му бяха приятни.

Тогава Барзек подхвана припева и дори несвикналото ухо на Айла долови чистотата и свежестта на звучния му глас. Той също се усмихна на Айла, известявайки я кой ще бъде предмета на неговия закачлив куплет.

„Кой ли цвят харесва Айла?

Рядкост са и бял, и чер.

Кой любовник ще й бъде?

Двама борят се за тази чест.“

Барзек погледна Тюли докато всички повтаряха куплета и тя го удостои с поглед пълен с нежност и любов. Джондалар обаче се намръщи като дори не можеше да си дава вид, че му е приятен подтекстът на закачката. Хич не му се нравеше идеята да дели Айла с когото и да е било, особено пък с очарователния резбар.

Ранек подхвана следващия припев и останалите бързо се присъединиха към него.

„Хус-на, дус-на, тиш-на, киш-на.

Пек-на, сек-на, ба-на-ня!“

Отначало не погледна към никого, защото искаше да ги държи в напрежение. После се усмихна широко на Талут, инициаторът на закачливата песен и всички се разсмяха в очакване Ранек да вземе на прицел човека, който бе накарал останалите да изпитват неудобство.

„Кой е едър, силен, мъдър?

Звярът риж на Лъвския бивак.

Кой върти огромна брадва?

Покорителят на вси жени — Талут!“

Доловил намека, огромният водач избухна в гръмогласен смях, другите отскандираха куплета още веднъж и той отново поде припева. По обратния път до Лъвския бивак ритмичната песен диктуваше темпото им, а смехът намаляваше тежестта на товара — плячката от техния лов.

 

 

Нези излезе от землянката и пусна входното покривало зад себе си. Загледа се отвъд реката. Слънцето беше слязло ниско на запад и се канеше да потъне зад високата ограда от облаци близо до хоризонта. Погледна нагоре към склона, без да знае защо. Не очакваше още да се появят ловците; бяха заминали едва онзи ден и вероятно нямаше да ги има поне две денонощия. Нещо отново я накара да погледна нагоре. Не се ли раздвижи нещо в горния край на пътеката, която водеше към степите?

— Та това е Талут! — извика тя като забеляза познатата фигура, очертала се на фона на небето. Пъхна глава в отвора на землянката и извика:

— Връщат се! Талут и останалите, ето ги, идват! — После се втурна нагоре по склона, за да ги посрещне.

Всички изскочиха навън, за да приветстват завръщащите се ловци. Помагаха им да свалят от гърбовете си тежките товари, защото тези хора не само бяха ловували, но и сами бяха донесли плода на своите усилия. Но най-голямата изненада бе конят, който влечеше след себе си товар, много по-голям от онова, което човек би могъл да носи. Хората се натрупаха около Айла, която разтовари от кошовете като че ли още по-голямо количество. Веднага внесоха в землянката месото и останалите бизонски части, като ги предаваха от ръце на ръце и ги подреждаха.

Айла провери дали конете са добре и след като всички се разотидоха свали хамута на Уини и оглавника на Рейсър. Макар да прекарваха нощите на открито, без надзор и това изглежда не им се отразяваше зле, всяка вечер нещо жегваше жената, когато се разделяше с тях и се прибираше в землянката. Докато времето беше сравнително хубаво, всичко беше наред. Случайно кратко застудяване не я тревожеше, но вече бе настъпил сезонът на резките и неочаквани помени във времето. Ами ако се разрази буря? Тогава къде да се скрият конете?

Тя погледна към небето със смръщено от тревога лице. Слънцето скоро беше залязло и беше оставило след себе си пищна диря от ярки цветове. Тя се загледа, докато приказните оттенъци избледняха и ясното синьо небе посивя.

Когато се прибираше, Айла дочу, че приказват за нея и коня й точно преди да спусне вътрешното входно покривало, зад което беше огнището за готвене. Хората се бяха разположили наоколо, отпочиваха, хранеха се и разговаряха, но щом тя влезе, всички утихнаха. Когато се появи в първото огнище, изпита неудобство от това, че всички се вторачиха в нея. Тогава Нези й подаде костна чиния и разговорите продължиха. Айла започна сама да си насипва храна, но изведнъж спря и се огледа. А къде е бизонското месо, което току-що бяха донесли? Нямаше и следа от него. Тя знаеше, че е прибрано, но къде?

Айла отметна тежката мамутска кожа на изхода и се огледа за конете. Като се увери, че са здрави и читави, потърси с поглед Диджи и когато видя, че се приближава, й се усмихна. Диджи й беше обещала да й покаже чрез пресните бизонски кожи как Мамутоите дъбят и обработват сурови кожи. Айла конкретно се интересуваше как оцветяват в червено лицевата кожа, като тази, от която беше туниката на Диджи. Джондалар беше казал, че белият цвят е свещен за него; за Айла такъв беше червеният, защото той беше свещен за Клана. При ритуала по кръщаването се използва паста за оцветяване на кожата, направена от червена охра смесена с мазнина, за предпочитане от пещерна мечка; първото нещо, което поставяха в амулета, беше парче червена охра. Тази торбичка се даваше на човека, когато узнаеха кой е тотемът му. Червената охра се използваше от началото до края на живота в много ритуали, включително и при последния — погребението. Малката торбичка, съдържаща корените, от които се прави свещеното питие, беше единствената червена вещ, която Айла някога бе притежавала. След амулета й, тя й беше най-голямото богатство.

Нези излезе от землянката с голям къс лицева кожа, захабена от употреба и видя Айла и Диджи.

— О, Диджи. Тъкмо търсех някой да ми помогне — каза тя. — Мисля да направя едно голямо задушено за всички. Ловът на бизони е бил толкова успешен, че Талут каза да го отпразнуваме. Ще ми помогнеш ли в готвенето? Поставих жар в огнището и сложих скарата. Ей там има торба със сух мамутски тор, който трябва да се изсипе в жарта. Ще изпратя Дануг и Лати за вода.

— Нези, за твоето задушено аз винаги съм готова да помогна.

— Може ли и аз да се включа? — попита Айла.

— И аз — обади се Джондалар. Беше се приближил, за да разговаря с Айла и ги чу какво обсъждат.

— Вие можете да ми помогнете да изнесем месото навън — каза Нези и тръгна да влиза.

Те тръгнаха след нея към един от сводовете, направени от мамутски бивници, разположени по протежение на стените в землянката. Тя дръпна една тежка втвърдила се мамутска кожа, на която козината не беше свалена. Червеникавият й двоен пласт с пухкавата си основа и дълга външна козина беше обърнат навън. Зад него имаше втора завеса и когато я вдигнаха, усетиха полъх на студен въздух. Вгледаха се в полумрака и видяха яма, голяма колкото малка стая. Беше около метър дълбока под нивото на пода, стените й бяха изкопани направо в склона и беше почти до горе пълна със замразени дебели парчета и буци месо и малки животински трупове.

— Склад! — възкликна Джондалар, държейки тежките завеси докато Нези влизаше. — И ние държим замразено месо за зимата, но не в такава удобна близост. Нашите хранилища са изградени под козирките на зъбера или пред някои пещери. Но в тях месото трудно се запазва замразено, затова го държим навън.

— Клан държи замразено месо през студен сезон в скривалище, под купчина камъни — каза Айла и сега й стана ясно къде беше отишло бизонското месо, което бяха донесли.

Нези и Джондалар бяха изненадани. Никога не предполагаха, че хората от Клана складират месо за зимата и бяха удивени, когато Айла им разказа за дейности, които бяха толкова напредничави, толкова човешки. Но разсъжденията на Джондалар за мястото, където живее изненадаха Айла. Тя беше решила, че всичките Други живеят в същия вид жилища и не бе проумяла, че землянките са толкова необикновени съоръжения за него, колкото и за нея.

— Наоколо при нас няма чак толкова много камъни, че да можем да направим скривалища за месото — отекна мощният глас на Талут. Червенобрадият гигант идваше към тях. Той пое от Джондалар една от завесите. — Диджи ми каза, че си решила да сготвиш задушено, Нези — каза той с одобрителна усмивка. — Реших, че е добре да ти помогна.

— Този мъж подушва манджата, преди да е сготвена! — изкикоти се Нези, ровейки в ямата под нея.

Джондалар продължаваше да се интересува от хранилищата.

— Как се задържа месото замразено? В землянката е топло — каза той.

— През зимата земята е замръзнала и твърда като камък, но през лятото омеква достатъчно, за да може да се копае. Когато копаем землянка, навлизаме дълбоко в терена докато достигнем вечно замръзналата му част, за да направим там хранилища. Те запазват храната студена дори през лятото, макар да не е винаги съвсем замразена. През есента, щом времето навън застудее, земята започва да замръзва. Тогава месото замръзва в ямите и започваме да го складираме за зимата. Мамутската кожа задържа топлината вътре и спира студа отвън — обясни Талут. — Както при мамута — добави той с усмивка.

— Ей, Талут, вземи това — каза Нези, подавайки му твърд, замръзнал, червеникавокафяв къс месо с дебел слой сланина от едната му страна.

— Аз ще го взема — каза Айла и се протегна към месото.

Талут хвана Нези за ръцете и макар че тя съвсем не беше дребна жена, мощният мъж я издигна като че ли беше детенце. — Замръзнала си. Ще те стопля — каза той, прегърна я и мушна глава в пазвата й.

— Престани, Талут. Пусни ме да стъпя на земята! — скара му се тя, макар че лицето й грейна от удоволствие. — Имам работа, сега не е моментът да…

— Като ми кажеш кога е моментът ще те сложа да стъпиш на земята.

— Ама не виждаш ли, че не сме сами — запротестира тя, но го прегърна през врата и му пошушна нещо на ухото.

— Е, това вече е обещание! — изрева огромният мъж, сложи я леко на земята, потупа солидния й задник, а смутената жена оправи дрехите си и се опита да си възвърне спокойния вид.

Джондалар се ухили на Айла и я прегърна през кръста.

Айла си помисли: „Пак играят някаква игра, едно нещо казват с думи, а с действията си показват друго.“ Но този път тя усети хумора и прозиращата силна любов между Талут и Нези. Изведнъж разбра, че и те показваха любовта си прикрито, както правеха и в Клана, като казваха нещо, което означаваше друго. След това нейно прозрение тя си обясни едно много важно понятие и си отговори на много въпроси, които не й даваха мира. Това й помогна да схване по-добре хумора.

— Ах, този Талут! — възкликна Нези, опитвайки се да бъде сурова, но доволната й усмивка направи тонът й несериозен. — Ако нямаш друга работа, можеш да ми помогнеш да вземем корените, Талут — каза тя и като се обърна към младата жена, добави — ще ти покажа къде ги държим, Айла. Майката Земя беше плодовита тази година, сезонът беше добър и изкопахме много грудки.

Минаха покрай един одър, за да достигнат друг свод.

— Грудките и плодовете се складират на по-високо място — обясни Талут на гостите като дръпна друга завеса и им показа кошове, пълни с топчести, кафеникави, богати на скорбяла грудки; малки, бледожълти диви моркови; налети стъбла хвощ и папур и много други храни, складирани на земята около отвора на една по-дълбока яма. — Запазват се по-дълго време, когато се съхраняват на студено, но ако замръзнат, омекват. В хранилищните ями държим и необработени кожи, докато някой се наеме да ги обработи, както и кости за сечива и малко бивник за Ранек. Той казва, че като е замразен е по-свеж и по-лесен за обработване. Излишният бивник и кокалите за огън се складират в помещението при входа и ямите отвън.

— Което ми напомни, че ми трябва коляно от мамут за задушеното. То винаги го прави по-богато и ароматично — каза Нези докато пълнеше голяма кошница с различни зеленчуци. — Ох, къде сложих сушения лук?

— Винаги съм смятал, че за да се преживее зимата, са необходими скални стени, за да се предпазят хората от най-лошите ветрове и бури — каза Джондалар с глас изпълнен с възхищение. — Ние изграждаме хранилища във вид на лавици по стените вътре в пещерите, но вие нямате пещери. Даже дърветата при вас са малко, за да можете да си направите рафтове. Вие всичко постигате с мамути!

— Затова Огнището на Мамута е свещено. Ходим на лов и за други животни, но животът ни зависи от мамутите — каза Талут.

— Когато гостувах на Бреци във Върбовия бивак на юг оттук не видях подобни съоръжения.

— И Бреци ли познаваш? — прекъсна го Талут.

— Бреци и няколко души от нейния бивак ме измъкнаха заедно с брат ми от плаващите пясъци.

— Тя и сестра ми са стари приятелки — каза Талут, — и са роднини чрез първия мъж на Тюли. Израснахме заедно. Те наричат летовището си Върбовия бивак, но домът им е Лосовия бивак. Летните жилища са по-леки, не като тези. Лъвският бивак е зимен. От Върбовия бивак често се ходи на Беранско море за размяна на продукти с риба и стриди. Ти какво си правил там?

— Тонолан и аз пресичахме делтата на Великата Майка Река. Тя ни спаси живота…

— По-късно би било добре да ни разправиш това премеждие. Всички ще искат да чуят за Бреци — каза Талут. На Джондалар му мина през ум, че повечето от разказите му бяха за Тонолан. Ще не ще, трябваше да говори за брат си. Нямаше да е лесно, но трябваше да свиква, ако въобще имаше намерение да приказва.

Минаха през очертанията на Огнището на Мамута, което, с изключение на централната алея, беше маркирано с части от мамутски кости и кожени покривала, както беше при всички огнища. Талут забеляза копиемета на Джондалар.

— Голямо показно направихте вие двамата — каза водачът. — Бизонът бе закован на място.

— С това може да се свърши много повече, от това, което ти видя — каза Джондалар като се спря, за да вземе оръжието. — С него можеш да изхвърлиш копие много по-силно и по-далеч.

— Вярно ли е? Дали не би ни го демонстрирал още веднъж? — попита Талут.

— С удоволствие, но трябва да се изкачим в степите, за да имам по-голям обсег. Ще останете изненадани — каза Джондалар и се обърна към Айла. — Защо не вземеш и твоя копиемет?

Навън Талут видя сестра си, която се бе запътила към реката и извика на водачката, че отиват да видят новия начин за хвърляне на копия на Джондалар. Тръгнаха нагоре по склона и когато стигнаха откритото плато почти целият бивак се бе присъединил към тях.

— Талут, на какво разстояние можеш да хвърлиш копие? — попита Джондалар, когато стигнаха до едно удобно за демонстрации място. — Можеш ли да ми покажеш?

— Разбира се, но защо?

— Защото искам да ти покажа, че мога да хвърля копие по-далеч от тебе — отвърна Джондалар.

Всички се разсмяха.

— Я по-добре си намери друг, с когото да си мериш силите. Знам, че си голям и вероятно силен мъж, но никой не може да хвърли копие по-далеч от Талут — уведоми го Барзек. — Талут, защо не му покажеш? Просто за да му дадеш възможност да види с кого е тръгнал да се мери. Та да се състезава в категорията си. И аз бих си премерил силите с него, че дори и Дануг.

— Не — каза Джондалар и в погледа му проблеснаха искрици. Оформяше се истинска надпревара. — Ако Талут е най-добрият, само с него ще се състезавам. Бих се обзаложил, че мога да хвърля копието по-далече от него с една дължина… само че нямам какво да заложа. Фактически, бих се обзаложил, че с ей това — каза Джондалар, хванал в ръка тесния дървен инструмент, — Айла може да хвърли копие по-далече, по-бързо и с по-голяма точност от Талут.

Сбраните обитатели на бивака се разбръмчаха от удивление в отговор на твърдението на Джондалар. Тюли измери с поглед Айла и Джондалар. Бяха спокойни и уверени. Би трябвало да им е ясно, че не могат да си мерят силите с брат й. Съмняваше се дали биха били достойни противници дори за нея. Тя бе висока почти колкото русокосия мъж и вероятно по-силна от него, макар че дългата му ръка би му осигурила известно предимство. Какво знаеха те, което не бе известно на нея? Тя направи крачка напред.

— Ще ти дам възможност да заложиш нещо — каза тя. — Ако победиш ще ти дам право да поискаш нещо разумно от мен и ако то е в рамките на възможностите ми, ще ти го дам.

— А ако загубя?

— Ще ми дадеш същото право.

— Тюли, сигурна ли си, че искаш да се обзаложиш на бъдещо искане? — попита Барзек стопанката си с тревожно изражение. Такива неопределени условия бяха голям залог, при който неминуемо се искаше плащане, по-голямо от обикновеното. Не толкова, защото победителят предявяваше необикновено високи искания, макар че и това се случваше, колкото, защото победеният трябваше да бъде сигурен, че залогът е изплатен окончателно и не може да се предявява по-нататъшна претенция. Знае ли човек какво би поискал този чужденец?

— На бъдещо искане? Да — отговори тя. Не каза, не според нея не би могла да загуби и в двата случая, защото ако той победеше, ако наистина бе вярно това, което казваше, щяха да имат достъп до ново ценно оръжие. Ако загубеше, щеше да предяви някаква претенция към него. — Хайде, Джондалар, какво ще кажеш?

Тюли бе хитра, но Джондалар се усмихваше. И по-рано се бе обзалагал на бъдещо искане; това винаги внасяше особен аромат в играта и събуждаше интереса на зрителите. Той искаше да сподели тайната на своето откритие. Искаше да види как ще бъде прието и доколко успешно би могло да се приложи при групов лов. Това бе следващата логична стъпка в практическото изпитание на новото ловно оръжие. Всеки би могъл да си служи с него, стига да има вкус към експериментите и да се поупражнява малко. Това му беше хубавото. Но за да се овладее новата техника на ловуване с него бе необходимо дълго време, а следователно и голям ентусиазъм. Басът щеше да помогне за пораждането му, а и той щеше да получи право на бъдеща претенция спрямо Тюли. Не съмняваше в това.

— Съгласен съм! — каза Джондалар.

Айла наблюдаваше пазарлъка. Не й беше съвсем ясно какво представлява облога, освен че предполага някакво състезание, но разбираше, че уговорката съдържа нещо много по-дълбоко, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Хайде да сложим мишени и маркиращи пилони — каза Барзек поемайки ръководството на състезанието. — Друез и Дануг, вървете да донесете дълги кости за пилони. Усмихна се докато гледаше как двете момчета препускат надолу по склона. Дануг, подобно на Талут, бе една глава над другото момче, макар че бе само с една година по-голям, но, подобно на фигурата на Барзек тялото на тринадесетгодишния Друез вече се отличаваше с едра, стегната мускулатура.

Барзек беше убеден, че този хлапак и малката Туси са рожби на неговия дух, така както Диджи и Торнек вероятно бяха заченати от духа на Дарнев. За Брайнан не беше съвсем сигурен. Бяха минали осем години от раждането му, но трудно можеше да се каже нещо определено. Мут може би си бе избрала някой друг дух, различен от тези на двамата мъже от Огнището на Зубъра. Брайнан приличаше на Тюли и имаше рижата коса на брат й, но в чертите му имаше нещо специфично, характерно единствено за него. И Дарнев мислеше така. В гърлото на Барзек заседна буца и изведнъж той остро усети липсата на партньора си. Без Дарнев животът не бе същият. Макар да бяха изминали две години, той тъгуваше за него не по-малко от Тюли.

Когато пилоните от бедрени кости на мамути, с привързани към тях червени лисичи опашки и захлупени с кошове, изплетени от ярко боядисана трева, бяха забити за маркиране на линията на хвърляне на копията, във въздуха вече витаеше нещо празнично. Встрани, на една линия с пилоните, на определено разстояние един от друг, бяха навързани с шнур кичури растяща дълга трева, образуващи широка писта. Децата препускаха нагоре-надолу по нея, като тъпчеха тревата и очертаваха още по-добре границите на трасето. И други стрелци изнесоха копията си, а после на някого му хрумна да напълнят с трева и сух мамутски тор един стар сламеник, който изрисуваха с черен дървен въглен, за да го използват като подвижна мишена.

Докато траеха приготовленията, които сякаш от само себе си ставаха все по-сложни, Айла започна да приготви закуска за Джондалар, Мамут и себе си. Скоро след това се наложи да включи в сметката и всички обитатели на Огнището на Лъва, за да може Нези да започне да готви задушеното. Талут предложи да полеят обяда с неговото ферментирало питие, което накара всички да почувстват, че случаят е специален, защото той обикновено черпеше бозата си само когато имаха гости и по празненства. Сетне Ранек обяви, че ще приготви своето специално блюдо. Айла остана изненадана, че той може да готви. Всички бяха много доволни. Торнек и Диджи заявиха, че след като ще има фиеста, защо те да не… направят нещо. Айла не знаеше тази дума, но предложението им беше посрещнато с още по-голям ентусиазъм, отколкото специалитета на Ранек.

Когато закуската и почистването след нея приключиха землянката беше опразнена. Айла излезе последна. Пусна зад себе си входното покривало и забеляза, че вече бе късна утрин. Конете се бяха приближили малко и когато младата жена се появи, Уини я поздрави с тръсване на глава и пръхтене. Копията бяха оставени на платото, но тя беше донесла прашката си, заедно с торбичка обли камъчета, които бе подбрала от чакълестия бряг на завоя на реката. Тежката й връхна дреха нямаше колан на кръста, в който да затъкне прашката, нито удобна гънка, в която да носи заряда си. Туниката и връхната й дреха бяха свободно скроени.

Целият бивак беше увлечен от състезанието; почти всички бяха вече горе на склона, обзети от нетърпеливо очакване. Тя също се запъти натам и тогава съгледа Ридаг, който чакаше търпеливо някой да го забележи и да го занесе горе, но тези, който обикновено го правеха — Талут, Дануг и Джондалар — бяха вече в степта.

Айла се усмихна на детето и отиде да го вземе, но после й хрумна нещо. Обърна се и изсвири на Уини. Кобилата и жребецът препуснаха към нея, очевидно радостни, че я виждат. Айла си даде сметка, че напоследък не прекарваше достатъчно време с тях. Имаше толкова много хора, които запълваха времето й. Тя реши да излиза на езда всяка сутрин, поне докато времето позволяваше. После вдигна Ридаг и го качи на гърба на кобилата, за да може тя да го изнесе нагоре по стръмния склон.

— Дръж се за гривата й, за да не паднеш назад — предупреди го Айла.

Той кимна утвърдително, хвана се за щръкналата гъстата черна козина на врата на кобилата с цвят на сено и въздъхна щастливо.

Когато Айла стигна до пистата за хвърляне на копия, напрежението във въздуха бе осезателно. Разбра, че с цялата си празничност, състезанието се бе превърнало в сериозно занимание. Благодарение на облога, то бе станало нещо повече от демонстрация. Остави Ридаг на гърба на кобилата, за да може добре да наблюдава състезанието и застана спокойно до двата коня, за да кротуват. Знаеше, че те вече се чувстват по-добре сред заобикалящите ги хора, но кобилата долавяше напрежението, а Рейсър винаги усещаше настроението на своята майка.

Хората се движеха насам-натам в очакване, някои хвърляха своите копия по добре утъпканата писта. Нямаше определено време за започване на състезанието и въпреки това като че ли всички доловиха точно момента, в който да утихнат и опразнят пистата. Талут и Джондалар стояха между двата пилона и разглеждаха пистата. До тях беше Тюли. Макар Джондалар да бе казал в началото, че се обзалага, че дори Айла може да хвърли копието по-далеч от Талут, това негово изявление изглеждаше толкова пресилено, че хората не му обърнаха внимание и сега тя гледаше с жив интерес от страничната линия.

Копията на Талут бяха по-големи и по-дълги от тези на останалите състезатели, сякаш мощните му мускули се нуждаеха от нещо тежко и масивно за хвърляне, но Айла си спомни, че копията на хората от Клана бяха още по-тежки и масивни, макар и не толкова дълги. Забеляза и други различия. За разлика от копията на Клана, предназначени за мушкане от късо разстояние, тези, подобно на нейните и на копията на Джондалар, бяха изработени за хвърляне във въздуха и имаха пера, макар че стрелците от Лъвския бивак изглежда предпочитаха прикрепените към дебелия край пера да са три, докато Джондалар използваше две. Копията, които тя си бе изработила докато живееше сама в своята долина, бяха с остри закалени на огън върхове подобни на тези, които беше виждала в Клана. Джондалар беше оформил и наточил кости за върхове на копия и ги беше закрепил на пръти. Ловците Мамутои изглежда предпочитаха копия с върхове от кремък.

Вниманието й бе така погълнато от различните копия, които хората държаха, че тя едва не пропусна първото хвърляне на Талут. Той бе отстъпил няколко крачки назад и с летящ старт запрати копието с мощно изхвърляне. То изсвистя покрай публиката и се приземи с тъп звук, като острието му почти изцяло се заби в пръстта, а прътът потрепери от удара. Възхитеният бивак изрази по безспорен начин мнението си за постижението на своя водач. Дори Джондалар остана изненадан. Подозираше, че Талут ще хвърли копието далеч, но едрият мъжага надмина очакванията му. Нищо чудно, че хората се бяха усъмнили в твърдението му.

Джондалар измери с крачки разстоянието, за да добие представа с колко трябва да го надхвърли и се върна на началната линия. Държейки копиехвъргача хоризонтално, той вкара задния край на копието в жлеба, който минаваше по дължината на приспособлението и вкара една кука на края на изхвъргача в дупка, издълбана в основата на копието. Пъхна два пръста в кожените примки на предния край, които му даваха възможност да балансира добре копието и копиехвъргача. Премери с поглед разстоянието до стърчащото копие на Талут, после опъна назад и издигна оръжието.

При изхвърлянето задният край на копиехвъргача се издигна като практически удължи ръката му с още шестдесет сантиметра и така образувалият се лост придаде допълнителна инерционна сила на хвърлянето. Копието му изсвистя покрай публиката и, за нейна изненада, надмина стърчащото оръжие на водача, приземявайки се доста след него като се приплъзна по земята, вместо да се забие в нея. С това оръжие Джондалар беше удвоил предишното си постижение и макар че не беше изхвърлил копието си на разстояние два пъти по-дълго от това на Талут, то разликата в негова полза беше значителна.

Неочаквано, още преди обитателите на бивака да си поемат дъх и да премерят разликата между двете хвърляния, над пистата прелетя още една стрела. Тюли стреснато се огледа назад и видя Айла на началната линия, все още с копиехвъргач в ръка. Успя да погледне напред, за да види приземяването на копието. Макар че постижението на Айла не бе толкова добро, колкото това на Джондалар, то бе надминало мощното изхвърляне на Талут и изражението върху лицето на Тюли показваше, че тя изобщо не може да повярва на случилото се.