Джийн М. Оел
Ловци на мамути (21)

20

Айла извърна глава на една страна и се наклони напред, за да устои на виещия вятър, като се опитваше да укрие лицето си от шибащият я сняг. На всяка внимателна крачка напред свирепо се противопоставяше сила, която се възприемаше само благодарение на множеството въртящи се ледени късчета, запокитени по нея. Изправила се в цял ръст срещу свирепата снежна буря, която бушуваше яростно, тя усещаше как ледените топчета я шибат като с камшик по лицето и трябваше да примижи, за да държи очите си отворени. Извърна се и направи още няколко крачки. Блъскана от ожесточената буря, тя отново се взря пред себе си. Гладката заоблена форма пред нея я подкани и най-сетне тя докосна с облекчение твърдия сводест вход от бивник.

— Айла, не е трябвало да излизаш в такава буря! — възкликна Диджи. — Можеш да се загубиш само на няколко крачки от входа.

— Да, но бурята вилнее вече много дни, а Уини и Рейсър са излезли навън. Искам да знам къде са отишли.

— Намери ли ги?

— Да. Те обичат да пасат на едно място зад завоя на реката. Там вятър не духа така силно и сняг не покрива трева толкова много. Не в подветрена страна. Имам малко зърно, но няма останала трева. Коне знаят къде има трева, дори когато има снежна буря. Аз ще дам тук вода, когато те се върнат — каза Айла и тропна с крака, за да отупа снега от връхната си дреха, която току-що бе съблякла. Влизайки в землянката, тя я окачи на една кука близо до входа на Огнището на Мамута.

— Можете ли да повярвате? Ходила е навън! В това време! — заяви високо Диджи пред няколко души, които се бяха събрали в четвъртото огнище.

— Но защо? — попита Торнек.

— Коне трябва да се ядат и аз… — започна Айла.

— Видя ми се, че те няма много време — каза Ранек. — Когато попитах Мамут за теб, той каза, че за последен път те е видял да влизаш в конското огнище, но когато надникнах там, теб те нямаше.

— Айла, всички се втурнаха да те търсят — обади се Трони.

— И тогава Джондалар видя, че липсва връхната ти дреха и че конете също ги няма и предположи, че си излязла с тях — продължи да разказва Диджи, — затова решихме да те потърсим навън. Когато надникнах да видя как е времето, видях, че идваш.

— Айла, би трябвало да се обаждаш на някого, когато излизаш в такова лошо време — укори я деликатно Мамут.

— Не разбираш ли, че хората се тревожат, когато излизаш в такава снежна виелица? — попита Джондалар с по-ядовит глас.

Айла се опита да отговори, но всички говореха в един глас. Тя огледа всичките тези лица, обърнати към нея и се изчерви.

— Съжалявам. Не исках да ви тревожа. Аз живея дълго време сама и нямам хора, който да се тревожат. Излизам навън и се прибирам, когато пожелая. Не съм свикнала с хора, да имам някой да се тревожи — отвърна тя като погледна Джондалар, а след това и останалите.

Мамут забеляза, че челото на Айла се сбърчи, когато русокосият мъж извърна глава настрани.

Джондалар усети, че се изчерви и се отдръпна от хората, които се бяха разтревожили за Айла. Тя беше права, беше живяла сама, беше се грижила за себе си и се беше справила отлично. Какво право имаше той да й търси сметка за нейните действия или да я хока, че не се е обадила на никого, преди да излезе навън? Но той се бе изплашил за нея още в момента, в който бе открил, че я няма и че вероятно е излязла навън във виелицата. Беше виждал лошо време — там, където беше израснал, зимите бяха много сурови — но досега не беше живял в такъв тежък климат. Тази буря сякаш бушуваше без прекъсване вече половин сезон.

Никой не се боеше да не й се случи нещо повече от Джондалар, но той не искаше да покаже дълбокото си безпокойство. Трудно му бе да говори с нея още от нощта на нейното осиновяване. В началото бе така наранен, че тя бе предпочела друг мъж, че се бе свил в себе си, отнасяйки се със смесени чувства към собствените си изживявания. Беше го обзела необуздана ревност, но въпреки това се съмняваше в любовта си към нея, защото се срамуваше, че сам я бе довел тук.

Айла повече не бе споделила постелята на Ранек, но всяка нощ Джондалар се опасяваше, че може пак да го стори. Това го правеше напрегнат и неспокоен и той започна да отбягва Огнището на Мамута, докато тя си легнеше. Когато най-сетне се присъединеше към нея на нара, той й обръщаше гръб и се стараеше да не я докосва, защото се боеше, че може да не издържи и да започне да моли за любовта й.

Но Айла не разбираше защо Джондалар страни от нея. Когато се опитваше да разговаря с него, той отговаряше едносрично или се правеше, че спи; когато го прегърнеше през раменете, той беше стегнат и не реагираше. Струваше й се, че вече не я харесва, особено след като си донесе отделни спални кожи, за да не чувствува изгарящия допир на нейното тяло. Отбягваше я дори денем. Уимез, Дануг и той си бяха подредили един кът за обработване на кремък в готварското огнище и Джондалар прекарваше по-голямата част от деня си там — не можеше да работи с Уимез в Лисичето огнище, точно срещу леглото оттатък пътеката, което Айла бе споделила с Ранек.

След известно време, когато той започна твърде често да отблъсква приятелските й опити да контактува се него, тя съвсем се обърка и разколеба. Отдръпна се от него. Едва тогава той започна да разбира, че увеличаващото се разстояние помежду им е негово дело, но не знаеше как да го преодолее. Колкото и голям опит да имаше с жените, за пръв път му се беше случило да е влюбен. Усещаше, че не му се иска да й каже какво изпитва към нея. Спомняше си как го бяха преследвали младите жени и как му бяха заявявали силните си чувства към него, когато той не изпитваше такива към тях. Тогава това го притесняваше и пораждаше у него желание да се измъкне. Не искаше Айла да изпитва същото към него, затова се въздържаше от всякакви действия.

Ранек знаеше, че те не споделят Удоволствия. Той изживяваше болезнено присъствието на Айла, макар че се стараеше да не го показва. Знаеше кога тя си ляга и кога става от сън, какво яде и с кого разговаря и прекарваше колкото може повече време в Огнището на Мамута. Сред онези, които се събираха там, хуморът на Ранек, понякога нарочен към един или друг член на Лъвския бивак, често предизвикваше бурен смях. Той бе изключително внимателен обаче да не засегне Джондалар по никакъв начин, независимо от това, дали Айла бе наблизо или не. Гостът добре разбираше колко умело Ранек си служи с думите, но остроумието не беше сред силните страни на Джондалар. Стегнатото мускулесто тяло на Ранек и безгрижната му самоувереност караха високия, драматично красив мъж да се чувствува като недодялан дебелак.

С напредването на зимата взаимното неразбиране между Джондалар и Айла се задълбочаваше. Джондалар започна да се опасява, че съвсем ще я загуби, че ще му я отнеме тъмнокожият екзотичен и привлекателен мъж. Продължаваше да си внушава, че би трябвало да е справедлив и да я остави сама да направи избора си, че няма никакво право да й поставя изисквания. Но се държеше настрана, защото не искаше да я подтикне към избор, кой го щеше да й даде възможност да го отблъсне.

Мамутоите сякаш не се притесняваха от лошото време. Имаха много складирана храна и се занимаваха с обикновените си зимни развлечения сред уюта и сигурността, на полувкопаната дълга землянка. По-старите членове на бивака предпочитаха да се събират около готварското огнище, да си пийват горещ чай, да си разказват истории, спомени, клюки и да играят разни хазартни игри с парчета резбован бивник или кост, когато не бяха заети с някакво начинание. По-младите се събираха около Огнището на Мамута, смееха се и се шегуваха, пееха песни и свиреха на музикални инструменти, макар че двете поколения често се смесваха и децата бяха добре дошли навсякъде. Това беше сезонът за отмора; времето, през което се правеха и поправяха сечива и оръжия, кухненски съдове и бижута; когато се плетяха кошници и рогозки, когато се резбоваха бивници, кости и рога; когато се приготвяха каиши, въжета, шнурове и мрежи; когато се шиеше и се украсяваше облекло.

Айла се интересуваше как Мамутоите обработват лицевите кожи и най-вече как ги оцветяват. Беше също заинтригувана и от цветната бродерия, дипленето и обшиването с мъниста. Украсеното и извезано облекло беше нещо ново и необикновено за нея.

— Ти каза, че ще ми покажеш как да се направи кожата червена, след като съм я подготвила. Мисля, че бизонската кожа, която обработвам, е готова за това — каза Айла.

— Добре, ще ти покажа — отвърна Диджи. — Я да я видим как изглежда.

Айла отиде до складовата платформа край горната част на леглото си и разгъна една цяла кожа. Беше изключително мека на пипане, еластична и почти напълно бяла. Диджи придирчиво я огледа. Беше наблюдавала работата на Айла по обработването й, без да каже нищо, но с голям интерес.

Най-напред Айла бе изрязала гъстата козина до кожа с остър нож, после я бе нагряла; беше я метнала на голяма и гладка кост от крак на мамут и я бе остъргала с леко притъпения ръб на кремъчен отломък. След това я бе изстъргала отвътре, за да премахне залепнали парченца мазнина и кръвоносни съдове, после отново отвън, срещу косъма, смъквайки горния слой на кожата, в който влизаше и зърнестият пласт. Диджи би я навила и оставила до огъня няколко дни, давайки й възможност да започне да се разлага, за да й падне косъма. Когато приключеше с този етап от обработката, косъмът падаше, но оставаше външният слой, който щеше да съставлява зърнестата структура на лицевата кожа. За да я направи по-мека, както беше постъпила и Айла, тя би я опънала на рамка, за да остърже косъма и зърнестия пласт.

На следващия етап Айла се бе възползвала от едно предложение на Диджи. След кисненето и измиването Айла беше планирала да втрие в кожата мазнина, за да я омекоти, както беше свикнала. Но Диджи й показа как вместо това да направи рядка кашица от разлагащ се животински мозък и да накисне в нея недообработената кожа. Айла беше и изненадана, и доволна от резултата. Усети промяната в кожата, мекотата и еластичността, предизвикани от мозъчното вещество, още докато го втриваше. Но истинската работа започна едва след като много добре изстиска и изцеди недообработената кожа. Докато съхнеше, трябваше постоянно да я изпъва и разтяга, а качеството на готовата лицева кожа зависеше от това колко добре е била обработвана на този етап.

— Айла, ама наистина много те бива да правиш качествена лицева кожа. Бизонската необработена кожа е много тежка, а виж тази каква е мека. Разкошна е на пипане. Решила ли си какво искаш да направиш от нея?

— Не — поклати глава Айла. — Но искам да я направя червена. Как мислиш? За обувки?

— За такова нещо е достатъчно дебела, но е достатъчно мека и за туника. Хайде да се заемем с оцветяването й. По-нататък ще мислиш за какво да я използваш — каза Диджи, а докато вървяха заедно към последното огнище, я попита:

— А какво щеше да направиш с тази кожа иначе? Ако не беше решила да я боядисаш?

— Щях да я мина на огън с много силен пушек, за да не се втвърдява отново, ако се намокри от дъжд или дори при плуване — отговори Айла.

Диджи кимна.

— И аз бих направила същото. Но сега ще обработим кожата по такъв начин, че дъждът ще се стича по нея.

Докато прекосяваха Огнището на Жерава, минаха покрай Крози, което напомни на Айла, че искаше да попита нещо.

— Диджи, а знаеш ли как да оцветяваш кожата бяла? Като туника, която Крози носила? Харесва ми червеното, но след това искам да науча и за бялото. Мисля, че знам един човек, който ще хареса бяла туника.

— Бялото се получава много трудно, ужасно трудно е да направиш лицевата кожа снежнобяла. Струва ми се, че Крози може да ти покаже по-добре от мен. Ще ти трябва варовик… може би Уимез има. Кремъкът се намира във варовик и обикновено парчетата, които изважда от мината на север, са обвити с него — каза Диджи.

Младите жени се върнаха в Огнището на Мамута с няколко малки хаванчета и чукчета за стриване и няколко буци червена охра за оцветяване в различни оттенъци. Диджи постави малко мазнина на огъня, за да се разтопи, след това подреди парчетата оцветителен материал около Айла. Имаше парчета от дървен въглен за черен цвят, манган за синкавочерен и яркожълта сяра, както и охра в много оттенъци: в кафяво, червено, светлокафяво, жълто. Хаванчетата бяха естествени съдини от определени кости като фронталната кост на елен, или бяха издълбани от гранит или базалт, по същия начин, по който се правеха каменните лампи. Чукчетата бяха издялани от корав бивник или кост, с изключение на един, който представляваше естествен продълговат камък.

— Какъв червен оттенък искаш да получиш, Айла? Наситено червено, кървавочервено, землисто червено, жълто-червеникаво — то е един вид цветът на слънцето.

Айла не подозираше, че ще има такъв голям избор.

— Не знам… червено, червено — отвърна тя.

Диджи проучи цветовете.

— Струва ми се, че трябва да използваме ето това — каза тя и взе едно парче, което беше с доста ярък землисто червен цвят, — и да прибавим към него малко жълто, за да получим по-силното червено, може би това ще е цветът, който ще ти допадне.

Тя постави малката бучка червена охра в каменното хаванче и показа на Айла как да я стрие много ситно, после я накара да счука жълтия цвят в отделен съд. Диджи започна да смесва двата цвята в трета купичка, докато постигна удовлетворяващ я нюанс. После прибави горещата мазнина, която промени цвета и го направи ярък, докато се получи оттенък, който накара Айла да се усмихне.

— Да. Това е червено. Това е хубаво червено — каза тя.

След това Диджи взе дълго ребро от елен, което бе разцепено по дължина, така че порестата му вътрешност се виждаше в издутия край. Използвайки приспособлението за полиране от ребро откъм гъбестата му страна, тя го топна в охладената червена мазнина и втри сместа в подготвената бизонска кожа като натискаше силно, докато държеше кожата в ръката си. Когато минералният оцветител проникна в порите на материята, кожата придоби равномерен гланц. Ако процедурата се прилагаше на лицева кожа със зърнеста структура, полиращият инструмент и оцветителите щяха да й придадат твърда лъскавина.

След като погледа известно време, Айла взе друго ребро и започна да прилага техниката на Диджи. Диджи я наблюдаваше и от време на време я поправяше. Когато един ъгъл от кожата беше готов, тя спря Айла за момент.

— Виж — каза тя като напръска с няколко капки вода кожата, докато я държеше за ъгъла. — Виждаш ли, че се стичат? — Водата остана на капки, които се оттичаха, без да оставят никаква следа по непромокаемия гланц.

— Реши ли вече какво ще правиш с червеното парче кожа? — попита Нези.

— Не — отвърна Айла.

Беше разгънала цялата бизонска кожа, за да я покаже на Ридаг и самата тя да й се порадва. Беше нейна, защото тя я бе обработила; никога не бе притежавала такава голяма червена вещ, а кожата беше добила възхитителен червен цвят.

— Червеното е свещено за Клана. Бих я дала на Креб… ако можех.

— Това е най-яркото червено, което някога съм виждала. Наистина отдалеч ще забележиш човек, който е облечен в това.

— И е много мека — отбеляза Ридаг на езика на знаците. Той често идваше в Огнището на Мамута, за да й гостува и тя много му се радваше.

— Диджи ми показа как да правя мека с мозък първо — каза Айла, усмихвайки се на своя приятел. — Аз използвам мазнина преди. Много трудно за правене, и петна, понякога. По-добре да се използва мозък от бизон. — Замълча за миг със замислен вид и след това попита: — За всяко животно ли става, Диджи? — След като Диджи й кимна, тя добави: — Колко мозък да се използва? Колко за кожа на северен елен? Колко за заек?

— Мут, Великата Майка, в безкрайната си мъдрост — намеси се Ранек с лека усмивка, — винаги дава достатъчно мозък на всяко животно, за да си запази кожата.

Тихият гърлен смях на Ридаг за миг озадачи Айла, след това тя се усмихна.

— Някои имат достатъчно мозък, за да не ги хванат?

Ранек се засмя, Айла също, доволна от себе си, че е разбрала шегата, скрита в казаното. Започваше все по-добре да се оправя с езика.

Джондалар, който току-що влизаше в Огнището на Мамута, забеляза Айла и Ранек, които се смееха заедно и усети как стомахът му се сви. Мамут видя как той затвори очи като при болка. Погледна към Нези и поклати глава.

Дануг, който вървеше зад гостенина-каменоделец, забеляза как той спря и се хваща за един стълб с наведена глава. Чувствата на Джондалар и Ранек към Айла и проблемът, който предизвикваха, бяха ясни за всички, макар че повечето хора не искаха да го признаят. Не искаха да взимат отношение като се надяваха, те тримата да се разберат със собствени усилия. На Дануг много му се искаше да помогне с нещо, ако може, но не знаеше какво да стори. Ранек му беше брат, тъй като беше осиновен от Нези, но той харесваше Джондалар и му съчувстваше в страданието. Самият той също изпитваше силни, макар и неопределени чувства към красивата нова членка на Лъвския бивак. Освен необяснимите изчервявания и физически усещания, когато беше близо до нея, той чувстваше, че между двамата има известно сходство. Изглежда за нея бе също така трудно да се справи със ситуацията, както за него — да се приспособи към новите промени и усложнения в живота си.

Джондалар пое дълбоко дъх и се изправи, след което продължи нататък. Айла го проследи с поглед — той отиде при Мамут и му подаде нещо. Наблюдаваше ги как размениха няколко думи, след което Джондалар бързо излезе, без да й каже нищо. Тя бе престанала да следи разговора, който се водеше край нея и когато Джондалар се отдалечи, бързо се насочи към Мамут, като нито чу въпроса, който Ранек й зададе, нито забеляза сянката на разочарование върху лицето му. Той пусна някаква шега, за да прикрие объркването си, но тя не я чу. Нези, която умееше да долавя тънките нюанси на съкровените му чувства, забеляза наранения му поглед, а после видя как той стисна зъби и решително изправи рамене.

Искаше й се да го посъветва, да му предаде опита и мъдростта на годините си, но си замълча. „Сами трябва да оправят съдбите си“ — помисли си тя.

Тъй като Мамутоите живееха продължително време в затворено пространство, те трябваше да се научат на търпимост един към друг. В землянката не можеше да се намери истинско уединение, освен това на собствените мисли на човека и те внимаваха да не се бъркат в тях. Избягваха въпроси от личен характер и не натрапваха неканени помощта и съветите си, нито пък се месеха в частни дразги, без да си ги канили, освен ако те не стигнеха до крайност и не станеха всеобщ проблем. Вместо това, когато видеха, че назрява неприятна ситуация, те стояха кротко наблизо, търпеливи и сдържани, докато някой от тях не бъдеше призован от приятелите си да обсъди с тях тревогите, страховете и неприятностите им. Не съдеха другите, не ги критикуваха остро и налагаха твърде малко ограничения върху поведението на личността, ако то не обиждаше или не смущаваше сериозно останалите. Разрешение на даден проблем беше онова, което вършеше работа и удовлетворяваше всички засегнати. Щадяха се взаимно.

— Мамут… — започна Айла и разбра, че не знае какво да каже. — Ъ-ъ… Струва ми се, че е време да направя цяра против артрит.

— Не възразявам — усмихна й се старецът. — От години не съм карал такава спокойна зима. Дори само това е достатъчно основателна причина да съм щастлив, че си тук, Айла. Почакай да оставя този нож, който спечелих от Джондалар и се оставям в ръцете ти.

— Ти спечелил нож от Джондалар?

— Крози и аз се бяхме обзаложили с ашиците. Той ни гледаше и му беше интересно, затова го поканих да се включи в играта. Отвърна, че много би желал, но нямал какво да заложи. Казах му, че с неговия занаят винаги има какво да предложи и че ще се обзаложа на един специален нож, който исках да бъде изработен по определен начин. Загуби, Не знаеше, че човек не бива да се хваща на бас с Този, който Служи — изкикоти се Мамут. — Ето го ножа.

Айла кимна. Отговорът му задоволи любопитството й, но много й се щеше някой да й каже защо Джондалар не иска да говори с нея. Групичката, която се възхищаваше на червената лицева кожа на Айла, се пръсна и напусна Огнището на Мамута, с изключение на Ридаг, който се присъедини към Айла и Мамут. Имаше нещо успокояващо в това да гледа как тя лекува стария шаман. Той се разположи в единия ъгъл на нара си.

— Първо ще ти направя гореща лапа — каза тя и започна да смесва съставките в дървен съд.

Мамут и Ридаг я гледаха как премерва, смесва, загрява водата.

— От какво правиш лапата? — попита Мамут.

— Не знам вашите думи за растенията.

— Я ми ги опиши. Може би ще мога да ти ги кажа. Познавам някои растения и лекове, налагало ми се е да ги понауча.

— Едно растение, което стига по-високо от коленете — обясни Айла, като внимателно мислеше за него. — Има големи листа, не са яркозелени, като че има прах по тях. Листа израстват заедно със стебло първо, след това стават големи, с връхчета на края. Долна част на листо мека като кожа. Листа добри за много неща, също и корени, особено за счупени кости.

— Зарасличе! Това трябва да е зарасличе, черен оман. Какво още има в лапата?

„Виж, това е много интересно“ — помисли си той.

— Друго растение, по-малко, не достига коляното. Листа като малки върхове на копия, които Уимез прави, тъмни лъскавозелени, остават зелени през зимата. Стебло излиза от листа, има малки цветчета, светъл цвят, вътре малки червени точици. Добро за подуване и обриви — каза Айла.

Мамут озадачено клатеше глава.

— Листата остават зелени през зимата, цветчета на точки. Май не познавам такова. Я просто да го наречем зимно зелено на точки.

Айла кимна в знак на съгласие.

— Искаш ли да научиш други растения? — попита тя.

— Да, продължавай да ги описваш.

— Голямо растение, по-голямо от Талут, почти дърво. Расте в низините, близо до реки. Тъмнолилави малки плодове на дърво дори през зима. Млади листа доби за ядене, големи — твърде силни, може прилошее. Изсушен корен в лапа добре при подуване, зачервено подуване и болка. Аз слагам изсушени плодове в чай за твой артрит. Знаеш ли име?

— Струва ми се, че не, но щом ти го знаеш, това ми стига — отвърна Мамут. — Лековете ти за моя артрит ми помогнаха, ти разбираш от лекуване на възрастни.

— Креб беше стар. Беше куц и имаше болка от артрит. Аз научила от Иза как да помагам. След това помогнала и на други в клан. — Айла замълча и вдигна очи от сместа. — Мисля, че и Крози страда от старческа болка. Искам да помогна. Мамут, мислиш ли, че тя има нещо против?

— Тя не обича да признава, че старее. На младини беше горда красавица, но мисля, че ти си права. Можеш да я попиташ, особено ако измислиш начин, който няма да накърни гордостта й. Това е единственото, което й е останало.

Айла кимна. Когато цярът стана готов, Мамут се съблече.

— Докато почиваш с наложена лапа — каза тя, — искам да сложа на горещи въглени стрит корен от едно растение, което имам, за да вдишваш от него. Ще те изпоти, но е добре за болка. След това, преди да си легнеш да спиш довечера, ти предлагам нова промивка за стави. Ябълков сок и лют корен…

— Имаш предвид хрян? Коренът, който Нези използва в манджите.

— Да, струва ми се, че е същият, заедно с ябълков сок и бозата на Талут. Ще затопли кожа, също и вътре, под кожа.

Мамут се разсмя.

— Как успя да накараш Талут да ти разреши да сложиш неговата боза отвън, на кожата, а не вътре, в стомаха?

Айла се усмихна.

— Той обича „вълшебно сутрешно лекарство против махмурлук“. Аз казвам, че винаги ще правя за него — рече тя, докато налагаше дебелия, порест горещ лековит пластир върху болните стави на стареца.

Той легна удобно по гръб със затворени очи.

— Тази ръка изглежда добре — отсъди Айла, обработвайки крайника, който беше чупен. — Мисля, че било много лошо счупване.

— Да, много лошо беше — каза Мамут и отвори очи. Погледна към Ридаг, който внимателно попиваше всичко. Мамут не беше разказвал за случилото се на никого, освен на Айла. Помълча известно време, след това решително тръсна глава. — Време е да узнаеш, Ридаг. Когато бях млад мъж, по време на Пътешествие паднах от един зъбер и си счупих ръката. Бях зашеметен и с мъка се добрах до един бивак на плоскоглавци, хора от Клана. Живях с тях известно време.

— Затова бързо научи знаците! — усмихна се Ридаг. — Мислех си, че си много съобразителен.

— Наистина съм много съобразителен, млади момко — отвърна Мамут, ухилен, — сетих се за някои от тях, след като Айла ми ги припомни.

Лицето на Ридаг грейна в още по-широка усмивка. Освен Нези и останалите от фамилията на Лъвското огнище, той обичаше тези двама души повече от всичко на света и никога преди не се бе чувствал така щастлив, както сега, след пристигането на Айла. За пръв път през живота си можеше да говори, хората можеха да го разбират, дори можеше да накара някого да се усмихне. Гледаше как Айла лекува Мамут и дори на него му ставаше ясно колко е грижлива и умна. Когато Мамут обърна поглед към него, той му направи знак:

— Айла е добра лечителка.

— Лечителките в Клана са много опитни; тя се е научила от тях. Никой не би могъл да се справи по-добре с моята ръка. Кожата беше одрана и в раната се бе набила пръст, беше разкъсана и се виждаше костта. Приличаше на парче месо. Една жена, Уба, я почисти и намести и нямаше дори подуване, гной или треска. Когато заздравя, можех да я използвам пълноценно и едва през последните години от време на време чувствам малко болка. Айла се е научила да лекува от внучката на жената, която ми оправи ръката. Бяха ми казали, че я считат за най-добрата лечителка — заяви Мамут като наблюдаваше каква ще бъде реакцията на Ридаг.

Момчето изгледа изпитателно и двамата, чудейки се как е възможно да познават едни и същи хора.

— Да. И Иза беше най-добрата, както и майка й и нейната баба — каза Айла, привършвайки процедурите. Не беше забелязала беззвучното общуването между момчето и стареца. — Тя знаеше всичко, което знаеше нейната майка, притежаваше спомените на майка си и на баба си.

Айла премести няколко камъка от огнището по-близо до леглото на Мамут, взе два живи въглена с две пръчици и ги сложи върху камъните, после ги напръска с прах от изсушен и стрит корен от билка. Отиде да вземе завивки за Мамут, за да му е топло, но докато го завиваше, той се повдигна на лакът и се взря в нея замислено.

— Хората от Клана се различават от останалите по нещо, което мнозина не разбират. Не защото не говорят, или говорят по различен начин. Техният начин на мислене е малко по-друг. Ако Уба, жената, която се грижеше за мен, е била бабата на твоята Иза и е получила знанията си от спомените на майка си и баба си, ти как си го получила, Айла? Ти нямаш спомени като хората от Клана — Мамут забеляза, че тя се сепна и изчерви от изненада, преди да сведе очи. — Или имаш?

Айла вдигна поглед към него, после пак го сведе.

— Не, нямам спомените на Клана — отвърна тя.

— Но…?

Айла отново се взря в него.

— Какво искаш да кажеш с това „но“? — отвърна тя.

Лицето й бе придобило напрегнато, почти уплашено изражение. Тя отново сведе очи.

— Ти нямаш спомени от Клана, но… имаш нещо, нали? Нещо от Клана?

Айла продължи да гледа надолу. Как е могъл да разбере? Никога не беше казвала на никого, дори на Джондалар. Почти не беше го признавала и пред себе си, но случилото се я беше променило. Онези видения, които изплуваха в съзнанието й…

— То има ли нещо общо с умението ти на лечителка? — попита Мамут.

Тя вдигна глава и я поклати.

— Не — отговори Айла, като го молеше с поглед да й повярва. — Иза ме научи, аз бях много малка. Мисля, че бях по-малка и от Ръги, когато започна да ме учи. Иза знаеше, че нямам спомени, но ме караше да запомням и да й го повтарям отново и отново, докато вече не го забравях. Тя много търпелива. Някои хора й казват, че е глупаво да ме учи. Че не мога да помня… Че съм много глупава. Тя им каза не, аз просто различна. Аз не искам да бъда различна. Мъча се да запомня. Повтарям на себе си много пъти, дори когато Иза не ме учи. Научих се да помня, по свой начин. После се научих бързо да разбирам, за да не мислят, че съм глупава.

Ридаг не сваляше от нея широко отворените си кръгли очи. Повече от всеки друг той разбираше какво точно е изпитвала, но не знаеше, че и друг се е чувствал като него, особено човек като Айла.

Мамут я гледаше удивен.

— Значи ти си запомнила „спомените“ на Иза за Клана. Това наистина е постижение. Те се предават от поколение на поколение, нали?

Сега Ридаг слушаше много внимателно, защото усещаше, че става въпрос за нещо, което бе много важно за него.

— Да — каза Айла, но не научих всичките й спомени. Иза не можа да ме научи на всичко, което знаеше. Тя ми каза, че сама няма представа колко знае, но ме научи как да се уча. Как да изпробвам, как внимателно да опитвам. По-късно, когато пораснах, тя каза, че съм нейна дъщеря, лечителка от нейния род. Аз питам как мога да твърдя, че съм от нейния род? Аз не съм й истинска дъщеря. Дори не съм то Клана, нямам спомени. Тогава тя ми каза, че имам нещо друго, толкова добро, колкото и спомените, дори може би още по-добро. Иза мислеше, че съм от рода на лечителките на Другите, най-добрия род, какъвто беше и нейният. Ето защо съм лечителка от нейния род. Тя каза, че някой ден ще бъда най-добрата.

— Знаеш ли какво е имала предвид? Знаеш ли с какво си надарена? — попита Мамут.

— Струва ми се, че да… Когато някой не добре, аз виждам какво не е наред. Аз гледам изражение на очите, цвят на лице, мирис на дъх. Мисля за това, понякога само като гледам, друг път знам какво да питам. После правя цяр, за да помогна. Невинаги един и същ цяр. Понякога нов цяр, като боза в промивка за артрит.

— Твоята Иза може да е била права. Най-добрите лечители притежават този дар — каза Мамут. Тогава му хрумна една мисъл и той продължи. — Айла, забелязал съм една разлика между теб и Лечителите, които познавам. Ти използваш лекове от растения и други оздравителни процедури, а лечителите-Мамутои викат на помощ и духовете.

— Аз не познавам света на духовете. В Клан само Мог-ърите го познават. Когато Иза иска помощ от духове, тя вика Креб.

Мамут се вторачи в очите на младата жена.

— Айла, искаш ли да получаваш помощ от света на духовете?

— Да, но нямам мог-ър, когото да помоля.

— Не е необходимо да молиш, когото и да било. Ти сама можеш да си бъдеш мог-ър.

— Аз — мог-ър? Но аз съм жена. А жена от Клана не може да бъде мог-ър — каза Айла, смаяна от предложението.

— Но ти не си жена от Клана. Ти си Айла от Мамутоите. Ти си дъщеря на Огнището на Мамута. Най-добрите лечители-Мамутои познават духовете. Ти си добра лечителка, Айла, но как би могла да станеш най-добрата, ако не ползваш помощта на света на духовете?

Айла усети, че стомахът й се сви от безпокойство. Тя беше знахарка, и то добра знахарка и Иза й беше казала, че някой ден ще е най-добрата. А ето че сега Мамут твърдеше, че не може да бъде най-добрата без помощта на духовете и сигурно бе прав. Та нали и Иза винаги търсеше помощта на Креб?

— Но аз не познавам света на духовете, Мамут — каза Айла изпълнена с отчаяние и почти изпаднала в паника.

Мамут се наведе към нея, усетил, че е настъпил подходящият момент, черпейки мощ от някакъв вътрешен източник на сила, която караше хората да му се подчиняват. — Познаваш го — каза той със заповеден тон, — нали го познаваш, Айла?

Очите й широко се отвориха от страх.

— Не искам да познавам света на духовете! — извика тя.

— Ти се боиш от него само защото не го разбираш. Аз мога да ти помогна да го разбереш. Мога да ти помогна да го използваш. Ти си родена в Огнището на Мамута, за да опознаеш загадките на Майката, независимо от това откъде идваш и къде отиваш. Ти не можеш да си помогнеш сама, ти се стремиш към него и той те търси. Не можеш да избягаш от него, но чрез обучение и разбиране можеш да го управляваш. Можеш да накараш тайните да работят за теб. Айла, ти не можеш да се противопоставиш на съдбата си, а твоето предопределение е да Служиш на Майката.

— Аз съм лечителка! Това е моето предопределение.

— Да, така е, съдбата ти е отредила да бъдеш лечителна, но това означава да Служиш на Майката, и някой ден можеш да бъдеш призвана да й служиш и по друг начин. Трябва да си подготвена за това. Слушай, Айла, нали искаш да си най-добрата лечителка? Дори и ти знаеш, че някои болести не могат да се излекуват само с цярове и процедури. Как лекуваш някого, който вече не иска да живее? Кое е лекарството, което пробужда волята на човека да се възстанови след тежка злополука? Когато някой умре, какво лечение провеждаш на тези, които остават живи?

Айла сведе глава. Ако някой знаеше какво да направи за нея, когато Иза умря, може би млякото й нямаше да секне и нямаше да й се налага да дава сина си на други майки с бебета да го кърмят. Би ли могла да знае какво да направи, ако това се случеше на някого, за когото тя се грижеше? Щеше ли да й помогне познанието за света на духовете? Щеше ли да знае какво да стори?

Ридаг наблюдаваше напрегнатата сцена, съзнавайки, че за миг са го забравили. Боеше се да мръдне, за да не ги отклони от нещо много важно, макар че не знаеше какво е то.

— Айла, от какво се страхуваш? Какво се е случило, защо извръщаш глава? Кажи ми — подкани я Мамут с подкупващ глас.

Айла рязко се изправи. Взе топлите кожи и загърна с тях стария шаман.

— Трябва завия, да бъде топло за лапа да свърши работа — каза тя, очевидно разстроена и обезпокоена. — Мамут се отпусна по гръб, остави я да довърши лечението, без да възразява, защото му беше ясно, че й трябва време. Тя започна да крачи напред-назад, уплашена и възбудена, с разсеян поглед, впит някъде в пространството или навътре, към самата нея. Изведнъж рязко се обърна и го погледна право в очите.

— Аз не исках! — каза тя.

— Какво не си искала? — попита Мамут.

— Да ходя в пещерата… видя мог-ърите.

— Кога си влизала в пещерата, Айла? — Мамут знаеше, че на жените е забранено да участват в ритуалите на Клана. „Изглежда е направила нещо, което не е трябвало, нарушила е някое табу“ — помисли си той.

— На Събиране на Клана.

— Ходила си на Събиране на Клана? Те правят Събиране веднъж на седем години, нали?

Айла кимна.

— Преди колко време беше това Събиране?

Тя спря, за да помисли. Съсредоточи се и това донякъде проясни съзнанието й.

— Точно тогава се роди Дърк, беше пролет. Следващото лято ще станат седем години! Следващото лято има Събиране на Клана. Клан ще отиде на Събиране, ще се върне с Ура. Ура и Дърк ще се съберат. Скоро моят син ще бъде мъж!

— Айла, вярно ли е това? Та той ще бъде само на седем години, когато се събере с жена? Твоят син ще стане мъж толкова млад? — попита Мамут.

— Не, не толкова млад. Може би още три-четири години. Той е… като Друез. Още не мъж. Но майка на Ура ме помоли за Дърк — за Ура. Тя също е дъщеря на смесени духове. Ура ще живее с Брун и Ебра. Когато Дърк и Ура достатъчно големи, те ще се съберат.

Ридаг се бе вторачил в Айла. Не му бяха съвсем ясни всички подробности, но разбра едно нещо. Тя има син, смесен като него, който живее в Клана!

— Айла, какво стана на Събирането на Клана преди седем години? — попита Мамут.

Не му се искаше да сменят темата точно сега, когато, както му се струваше, почти бе успял да получи съгласието на Айла да започне да я обучава, макар че тя беше споменала някои интригуващи неща, за които му се искаше да я поразпита. Той беше убеден, че това е не само важно, но и от съществено значение за самата нея.

Айла затвори очи с болезнено изражение.

— Иза е твърде болна, за да тръгне. Тя казва на Брун, че аз съм лечителка, Брун прави церемония. Тя ми казва как да дъвча корен, за да направя питие за мог-ърите. Казва само, не може да ми покаже. То е… твърде свято, за да се прави за упражнение. Мог-ъри на Събиране на Клан не искали мен, аз не от Клан. Но никой друг не знае, само рода на Иза. Най-сетне казали да. Иза ми казва да не поглъщам сок, когато дъвча, да плюя в паница, но аз не мога, поглъщам малко. По-късно, аз съм объркана, влизам в пещера, следвам огньове, намирам мог-ъри. Те не ме виждат, но Креб знае.

Тя отново се развълнува и закрачи напред-назад.

— Там тъмно като дълбока дупка и аз падам. — Тя сви рамене, разтри ръцете си, като че ли й беше студено. — След това идва Креб, като теб, Мамут, но повече. Той… той… ме взима със себе си.

Тя отново замълча и продължи да крачи. Най-сетне спря и отново заговори:

— По-късно Креб много сърдит и нещастен. А аз съм… различна. Аз никога не казвам, но понякога си мисля, че се връщам там и съм… уплашена.

Мамут изчака, за да разбере дали е свършила. Имаше известна представа през какво е минала. Бяха го допускали до церемония на Клана. Те използваха някакви растения по необикновен начин и той беше изживял нещо необяснимо. Беше се опитвал, но никога не беше успявал да повтори това изживяване, дори и след като стана Мамут. Канеше се да каже нещо, когато Айла отново заговори.

— Понякога искам да изхвърля корен, но Иза казва, че той свещен.

Трябваше му една секунда, за да схване смисъла на думите й, но изненадата от откритието едва не го накара да скочи на крака.

— Да не би да искаш да кажеш, че имаш у себе си такъв корен? — попита той като с мъка овладяваше вълнението си.

— Когато тръгвам, аз взимам целебна торба. Корен в целебна торба, в специална червена кесийка.

— Но дали вече не е изгубил свойствата си? Казваш, че са минали повече от три години, откакто си заминала. За това време не се ли е изгубила силата му?

— Не, той приготвен по специален начин. След като корен изсъхне, той трае дълго. Много години.

— Айла — започна Мамут като се опитваше се изразява точно — може да се окаже голям късмет, че още го пазиш. Ти знаеш, че най-добрият начин да преодолееш страха, е като се сблъскаш с него. Би ли искала да приготвиш от този корен пак? Само за теб и мен?

Самата мисъл за такова преживяване накара Айла да потрепери.

— Не знам, Мамут. Не искам. Страх ме е.

— Не искам да кажа веднага. Не докато не получиш известно обучение и докато не си готова за това. И това трябва да стане на специална церемония с дълбоко съдържание и голямо значение. Вероятно на Пролетния фестивал, началото на новия живот. — Той видя, че тя пак потръпна. — От теб зависи, но не е речено, че сега веднага трябва да решиш. Единственото, за което те моля, е да ми разрешиш да започна да те обучавам и подготвям. Когато дойде пролетта, ако не се чувстваш готова, можеш да откажеш.

— Какво е обучение? — попита Айла.

— Първо, ще искам от теб да научиш някои песни и напеви, както и да използваш мамутския череп. След това — значението на определени знаци и символи.

Ридаг видя, че тя затвори очи и се намръщи. Надяваше се да се съгласи. Току-що беше научил много повече за народа на майка си, отколкото през целия си предишен живот, но искаше да узнае още неща. Ако Мамут и Айла решат да направят церемония с ритуали на Клана, той бе сигурен, че ще узнае още.

Когато Айла отвори очи, те изглеждаха разтревожени, но тя преглътна и кимна.

— Да, Мамут. Аз ще се опитам да се сблъскам със страха от света на духовете, ако ми помогнеш.

Когато Мамут се отпусна по гръб, той не забеляза, че Айла стиска здраво малката украсена кесийка, която носеше на врата си.

 

 

Ху! Ху! Ху! Стават три! — извика Крози, като се кикотеше хитричко и броеше дисковете с белязана горна страна, които попаднаха в плитката плетена съдина.

— Пак е твой ред — каза Нези. Седяха на пода около кръглата дупка в сухата льосова почва, която Талут беше използвал, за да изготви план за лов. — Имаш още седем. Аз ще заложа още две. — Тя начерта още две линии на загладената повърхност на чертожната яма.

Крози взе плетената купа и разклати седемте малки дискове от бивник. Дисковете, които бяха леко издути и се поклащаха на плоска повърхност, бяха гладки от едната страна; другата беше гравирана и оцветена. Като придържаше широката плитка съдина близо до пода, Крози метна дисковете във въздуха. След това, като я придвижи умело по рогозката с червени бордюри, която определяше границите на игралното поле, тя улови дисковете в кошничката. Този път четири бяха с маркираната страна нагоре, а само три — с гладката.

— Виж! Четири! Остават още три. Ще заложа още пет.

Айла, която седеше на една рогозка наблизо, отпиваше чай от дървена чаша и гледаше как старата жена отново разклаща дисковете в паницата. Крози още веднъж ги хвърли нагоре и ги хвана. Този път пет диска бяха с белязаната страна нагоре.

— Печеля! Нези, искаш ли пак да опиташ?

Ами, хайде още една игра — каза Нези и посегна към съдината с дисковете. Раздруса я. Хвърли дисковете във въздуха и ги улови в плоската кошница.

— Ето го черно! — извика Крози като посочи един диск, чиято горна страна беше черна. — Губиш! Значи вече ми дължиш дванадесет. Искаш ли да изиграем още една игра?

— Не, днес ти върви твърде много — отвърна Нези и се изправи.

— Айла, ами ти? — попита я Крози. — Искаш ли да изиграеш една игра?

— Не ме бива в тази игра — каза Айла. — Понякога не мога да уловя всичките дискове.

През дългата зима, когато навън хапещият студ се засилваше, Айла много пъти бе наблюдавала увлечени в играта хора, но самата тя бе играла малко, и то само за да се упражнява. Знаеше, че Крози е сериозна играчка, която не играе само за да се упражнява и беше нетърпелива спрямо несръчни или нерешителни играчи.

— Ами какво ще кажеш за ашици? За това не трябва някакъв особен талант.

— Бих играла, но не знам какво да заложа — отвърна Айла.

— Нези и аз играем на точки и по-късно теглим чертата.

— И сега, и по-късно не знам какво да заложа.

— Положително имаш нещо, което можеш да заложиш — каза Крози, нетърпелива да започнат играта. — Нещо ценно.

— И ти залагаш нещо със същата стойност?

Старата жена енергично кимна.

— Разбира се.

Лицето на Айла придоби напрегнато изражение — тя мислеше усилено.

— Може би… кожи с косъм, или лицева кожа, или да направя нещо. Чакай! Струва ми се, че знам какво. Джондалар игра с Мамут и заложи умение. Когато загуби, направи един специален нож. Умението подходящо ли е за залагане, Крози?

— Ами защо не? — каза тя. — Ето, ще го отбележа тук — каза Крози като разглади пръстта с плоската страна на ножа за чертане. Жената взе два предмета от пода до нея, по един във всяка ръка, и протегна ръцете си към Айла. — Във всяка игра се дават по три точки. Ако познаеш, печелиш една точка. Ако не познаеш, аз печеля една точка. Първата, която спечели три точки, е победителка.

Айла погледна ашиците от мускусен бик, които тя държеше в ръцете си, едната боядисана с червени и черни линии, другата неоцветена.

— Аз трябва да улуча небоядисаната, нали така? — попита тя.

— Точно така — отвърна Крози с лукаво пламъче в очите. — Готова ли си? — Тя разтри ашиците в дланите си, но погледна към Джондалар, който седеше с Дануг в къта за обработване на кремък. — Наистина ли толкова много го бива? — попита тя, извила глава към него.

Айла погледна мъжа, който беше склонил русата си глава до червенокосата на момчето. Когато отново се обърна към Крози, тя вече бе скрила ръце зад гърба си.

— Да, Джондалар го бива — каза Айла.

Дали Крози нарочно се опитваше да отвлече вниманието й, зачуди се тя. Вгледа се внимателно в жената, отбелязвайки лекия наклон на раменете й, начина, по който държеше главата си и изражението на лицето й.

Крози извади отпред ръцете си и ги протегна със свити юмруци. Във всеки имаше по един ашик. Айла впи поглед в сбръчканото й и безизразно лице, после се вгледа в засегнатите от артрита ръце на старица с бели кокалчета. Не беше ли едната от тях изтеглена малко по-близо до гърдите й? Айла избра другата.

— Губиш! — изтърси доволно Крози и отвори ръката си, за да й покаже червения ашик на черни ивици. Драсна една къса линия в чертожната яма. — Готова ли си за следващия опит?

— Да — отговори Айла.

Този път Крози започна да си тананика, докато разтриваше ашиците в дланите си. Затвори очи, после погледна към тавана и се зазяпа, като че ли видя нещо интересно при димоотвода. Айла се изкуши да види какво толкова интересно има там и понечи да проследи погледа на Крози. Но веднага си спомни хитрия номер, който тя й беше погодила, за да отклони вниманието й първия път, затова бързо сведе поглед точно в момента, в който хитрата старица погледна между дланите си, докато ги скриваше зад гърба си. По лицето й пробягна многозначителна усмивка, в която се долавяше и неволно уважение. Движението на раменете и мускулите на ръцете й създаваше впечатление за разместване на ашиците в скритите ръце. Беше ли си помислила Крози, че Айла е зърнала единия от тях и дали ги разменяше? Или просто искаше Айла да си помисли, че прави точно това?

В тази игра имаше нещо повече от обикновено отгатване. Айла си помисли, че е по-интересно да се играе, отколкото да се гледа. Крози отново показа кокалестите си юмруци. Айла се взря в нея внимателно, но прикрито. Първо, не беше възпитано да се вторачва, а на по-изтънчено ниво, тя не искаше Крози да разбере намеренията, й. Трудно можеше да прозре истината, старицата беше много печена в тази игра, но наистина едното й рамо беше мъничко по-високо, а не беше ли този път едната й ръка по-прибрана? Айла избра тази ръка, за която смяташе, че Крози иска от нея да избере — погрешната.

— Ха! Пак губиш! — възкликна Крози въодушевено и бързо добави: — Готова ли си?

Преди Айла да успее да кимне, Крози вече беше скрила ръцете зад гърба си, а после ги извади, за да може Айла да направи своето предположение. Този път тя се бе навела напред. Айла устоя на изкушението с усмивка. Старицата постоянно променяше нещо като се стараеше да не подава някакъв еднороден сигнал. Айла избра ръката, за която смяташе, че е вярната и получи чертичка в ямата за чертане. Следващият път Крози отново промени положението си като отпусна надолу ръцете си и Айла не позна.

— Ето три! Печеля. Но не можеш истински да провериш късмета си само от една игра. Искаш ли да изиграем още една? — попита Крози.

— Да. Бих искала да играя още веднъж — каза Айла.

Крози се усмихна, но когато Айла позна следващите два пъти, изражението на лицето й вече не беше толкова мило. Намръщи се, докато размесваше ашиците от кост на мускусен бик трети път.

— Я виж там! Какво е това? — каза Крози като посочи с брадичка, опитвайки се съвсем явно и тромаво да отклони вниманието на младата жена.

Айла отмести поглед и когато отново се взря в нея, старицата й се усмихваше. Младата жена дълго време съобразяваше в коя ръка е печелившият ашик, макар че бързо я беше определила. Не искаше Крози да се почувства твърде разстроена, но се беше научила да тълкува подсъзнателните телесни сигнали, които жената подаваше, когато играеше и беше разбрала толкова ясно в коя ръка е небоядисаният ашик, сякаш самата Крози й беше казала.

Крози не би останала доволна, ако разбереше, че се издава така лесно, но Айла притежаваше едно необикновено преимущество. Тя толкова беше свикнала да наблюдава и тълкува почти неуловимите промени в позата и изражението на хората, че ги улавяше инстинктивно. Те бяха съществена част от езика на Клана, чрез който се предаваха нюанси и отсенки на значения. Беше установила, че движенията и положението на тялото имаха определено значение и при тези хора, които общуваха предимно със словесни звуци, но при тях тези движения не бяха преднамерени.

Айла полагаше толкова много усилия да научи говоримия език на новия си народ, че не си беше направила достатъчно труд да разбере подсъзнателната им беззвучна реч. Сега, когато говореше езика им прилично, с много малко грешки, вече можеше да разшири способността си за общуване с езикови средства, които обикновено не се считаха за част от говоримата реч. Играта с Крози й даде да разбере колко много може да научи за собствения си народ като прилага знанията и прозорливостта, които беше придобила в Клана. И ако в Клана не можеше да се лъже, защото езикът на тялото не можеше да се скрие, то тези, които тя познаваше като Другите, още по-малко можеха да укрият някакви тайни от нея. Та те дори не подозираха, че „говорят“. Не беше успяла напълно да разтълкува телесните сигнали на Другите, но… лека-полека ги научаваше.

Айла избра ръката, която стискаше небоядисания ашик и Крози с раздразнен жест драсна трета чертичка в нейна полза.

— Е, сега късметът е на твоя страна — каза тя. — И тъй като и двете спечелихме по една игра, можем да кажем, че сме равни и да оттеглим облозите.

— Не — възрази Айла. — Обзаложихме се на умение. Ти печелиш моето умение. То е лечителството. Аз ще ти го дам. Сега искам твоето умение.

— Какво умение? — попита Крози. — Умението ми да играя? Напоследък това правя най-добре, но ти вече ме победи. Какво искаш от мен?

— Не, не искам умението за игра. Искам да правя бяла кожа — каза Айла.

Крози я зяпна изненадано.

— Бяла кожа?

— Бяла кожа, като туника, която ти носеше на осиновяване.

— Че аз не съм правила бяла кожа от години — каза Крози.

— Но можеш да я правиш? — попита Айла.

— Да — погледът на Крози доби замечтано изражение. — Научих се от майка ми, когато бяха малко момиче. Беше време, когато това бе нещо свещено за Огнището на Жерава, поне така се разправя в легендите. Никой друг не е могъл да носи такава кожа… — в погледа на старицата проблясваха студени пламъчета. — Но това беше преди репутацията на Огнището на Жерава да западне дотолкова, че и Булчинската цена да стане смешно ниска. — Тя изгледа сурово младата жена. — Какво означава за теб бялата кожа?

— Много е красива — отвърна Айла и думите й смекчиха погледа на Крози. — А за един човек бялото е свещено — довърши тя, гледайки ръцете си. — Искам да направя една специална туника за един човек, който я харесва. Специална бяла туника.

Айла не забеляза, че Крози хвърли поглед към Джондалар, който в този момент ги гледаше втренчено. Той бързо извърна очи, явно смутен. Старицата поклати глава по посока на младата жена, която продължаваше да гледа надолу.

— И какво ще получа за това? — попита Крози.

— Ще ме научиш ли? — попита Айла като вдигна очи и се усмихна. Забеляза проблясък на алчност в старческите очи, но и още нещо. Нещо по-далечно, по-меко. — Ще направя лек против артрит — каза тя, — като за Мамут.

— Че кой казва, че ми трябва? — отсече Крози. — Не съм чак толкова стара, колкото него.

— Не, Крози, не си, но имаш болки. Ти не казваш, че имаш болки, ти се оплакваш по друг начин, но аз знам това, защото съм лечителка. Цяровете не могат да излекуват болни кости и стави, нищо не може да ги излекува, но могат да те облекчат. Гореща лапа ще направи по-лесно да се движиш и навеждаш и аз ще ти направя лек против болка, един за сутрин, друг за друг път — обясни Айла. И понеже долови, че жената иска да запази достойнството си, добави: — Трябва да ти направя лек, за да изпълня облога. Това е моето умение.

— Е, струва ми се, че би трябвало да ти позволя да си платиш залога — каза Крози, — но искам и още нещо.

— Какво? Ще го направя, ако мога.

— Искам още от онази мека бяла лой, която прави сухата стара кожа гладка… и млада — каза тихо тя. После разкърши рамене и отсече: — Преди кожата ми винаги се напукваше през зимата.

Айла се усмихна.

— Ще ти направя. Сега ми кажи коя е най-хубавата суровина за бяла кожа, а за ще попитам Нези дали има от нея в хладилните хранилища.

— Еленова кожа. Най-добре е от северен елен, макар че тя върши най-добра работа, когато е с косъм, тъй като държи топло. Всеки елен е подходящ — червен елен, лос, мегацерос. Но преди да получиш суровата кожа, ще ти трябва нещо друго.

— Какво е то?

— Ще трябва да си събереш водата.

— Водата?

— Водата, която пикаеш. И не само твоята, а и на други, макар че твоята е най-добрата. Започни да я събираш още сега, преди да си размразила еленовата кожа. Трябва да се остави за малко на топло — обясни Крози.

— Аз обикновено се облекчавам зад пердето, в коша със сушена мамутска тор и пепел. Той се изхвърля.

— Не пускай там водата. Събирай я в тас от мамутски череп или в плътно изплетена кошница. Нещо, което не пуска вода.

— Защо е необходима тази вода?

Крози млъкна и изгледа изпитателно младата жена, преди да й отговори.

— Аз няма да стана по-млада — най-сетне рече тя — и си нямам никого, освен Фрали… вече. Обикновено жената предава уменията си на децата и внуците си, но Фрали няма време и не се интересува кой знае колко от кожарство — тя обича да шие и да прави гердани от мъниста — а и няма дъщери. Нейните синове… ами те са малки. Знае ли човек? Но моята майка ми предаде своите знания и аз би трябвало да ги предам на… на някого. Трудно е да се обработват сурови кожи, но аз видях резултата от прилагането на кожарските ти умения. Дори от кожите, които донесе, личи твоето майсторство и грижливост, а те са нужни, когато трябва да направиш бяла кожа. Дори не ми е хрумвало да я правя от много години, а и никой не е проявявал такъв интерес, но ето че ти ме помоли. Затова ще ти кажа как става.

Старицата се наведе и стисна ръката на Айла.

— Тайната на бялата кожа е във водата, която пикаеш. Може да ти изглежда странно, но е така. След като престои известно време на топло, тя се променя. После, ако накиснеш в нея сурови кожи, всички парченца лой падат и всички мазни петна излизат. Косъмът също се отстранява по-лесно, кожата трудно загнива и остава мека дори без опушване, затова няма да стане нито бежова, нито кафява. Фактически побелява, все още не съвсем, но доста. След това, като се изпере и извие няколко пъти и се разпъне, за да изсъхне добре, тя е готова за белия цвят.

Ако някой я попиташе, Крози нямаше да може да обясни, че уреята, която е главният компонент на урината, се разлага в топла среда и става амонячна. Тя само знаеше, че ако урината престои, тя се превръща в нещо друго. Нещо, което разлага мазнината и действа избелващо, като същевременно предпазва кожата от разлагащото действие на бактериите. Не й беше нужно нито да разбира същината на процеса, нито да знае наименованието на амоняка, достатъчно й беше да научи, че това й върши работа.

— Варовик… имаме ли варовик? — попита Крози.

— Уимез има… Той каза, че кремъкът, който е донесъл, е от варовиков зъбер и има още няколко камъка, покрити с варовик — отвърна Айла.

— Защо си искала варовик от Уимез? Как си знаела, че ще се съглася да ти покажа как става? — попита я Крози недоверчиво.

— Не знаех. Отдавна искам да направя бяла туника. Ако ти не се съгласеше да ми покажеш, сама щях да опитам, но не знаех, че трябва да събирам урината и хич нямаше да ми мине такава мисъл през ума. Много се радвам, че ще ми покажеш как точно се прави — каза Айла.

— Хмммм — беше единственият коментар на Крози.

Остана убедена, макар че не искаше да го признае. — Но непременно да ми направиш от онази мека бяла лой. — После добави: — И направи известно количество и за кожата. Мисля, че ще е добре да го смесим с варовика.

Айла вдигна завесата и погледна навън. Късният следобеден вятър стенеше и ридаеше, подел потискаща погребална песен, която подхождаше на мрачния пуст пейзаж и сивото облачно небе. Мечтаеше за промяна във времето, за нещо по-приятно от ужасния сковаващ студ, но този потискащ сезон сякаш нямаше свършване. Уини изпръхтя и когато се обърна, Айла видя, че Мамут влиза в конското огнище. Усмихна му се.

Айла изпитваше дълбоко уважение към стария шаман още от момента на тяхното запознанство, но откак той бе започнал да я обучава, уважението й бе прераснало в обич. Намираше някакво силно сходство между високия, слаб, невероятно стар шаман и нисичкия, сакат, едноок магьосник на Клана — не във външния им вид, а в природата им. Сякаш отново бе намерила Креб, или поне човек като него. И двамата се прекланяха дълбоко пред света на духовете и го разбираха, макар че духовете, които те почитаха, имаха различни имена; и двамата можеха да управляват страховити сили, макар че и единият, и другият бяха физически слаби; и двамата бяха мъдри познавачи на човешките дела. Но вероятно най-силната причина за нейната обич бе, че подобно на Креб, Мамут я бе посрещнал топло и сърдечно, беше й помогнал да разбере много неща и я бе приел за дъщеря на своето огнище.

— Айла, търсих те. Реших, че може да си тук при конете.

— Бях се загледала навън, ще ми се вече да е пролет.

— По това време повечето хора започват да желаят промяна, иска им се да сторят или да видят нещо ново. Отегчават се, спят дълго. Мисля, че точно поради това имаме повече празненства и пиршества в края на зимата. Скоро ще бъде Състезанието по смях. Повечето хора го обичат.

— Какво представлява Състезанието по смях?

— Точно това, което показва името му. Всеки се старае да разсмее всички останали. Някои носят смешни дрехи, или ги обличат наопаки, правят си смешни физиономии и движения, пускат шеги по адрес на другите, правят си номера. И ако някой се разсърди, още повече му се смеят. Почти всички очакват състезанието с нетърпение, но най-силни емоции предизвиква Пролетният фестивал. Фактически точно заради него те търсех — каза Мамут. — Все още има много неща, които трябва да научиш до тогава.

— Защо Пролетният фестивал е толкова специален? — Айла не беше уверена, че той предизвиква у нея силни емоции.

— Поради много причини, предполагам. Това е нашето най-тържествено и щастливо празненство. То бележи края на дългия и суров студ и началото на топлото време. Говори се, че ако наблюдаваш цикъла на сезоните в продължение на една година, ще разбереш живота. Повечето хора различават три годишни времена. Пролетта е сезонът на раждането. С порива на Своите родилни води Великата Земя Майка дава начало на нов живот. Лятото, сезонът на топлината, е времето на растеж и нарастване. Зимата е „малката смърт“. През пролетта животът се подновява, ражда се отново. Три годишни времена са достатъчни за повечето цели, но Огнището на Мамута твърди, че са пет. Свещеното число на Майката е петицата.

Въпреки първоначалните си резерви, Айла постепенно откри, че обучението, за което Мамут така настояваше, е много увлекателно. Научаваше толкова много неща: нови идеи, нови мисли, дори нови начини на мислене. Беше вълнуващо да открива и да мисли за толкова нови неща, да бъде ангажирана, вместо изолирана от тях. Тя бе държана настрана от знанията за духовете, за числата, дори за ловуването, докато живееше с Клана; те се пазеха за мъжете. Само мог-ърите и техните ученици ги проучваха задълбочено, а никоя жена не можеше да стане мог-ър. На жените не се разрешаваше дори да присъстват при обсъждането на такива понятия като духове или числа. Ловуването също беше табу за нея, но не забраняваха на жените да слушат ловните разговори; просто приемаха, че жената не може да усвои това умение.

— Иска ми се да повторим още веднъж песните и напевите, които упражнявахме досега и да ти покажа нещо специално. Символите. Мисля, че ще ти бъдат интересни. Някои се отнасят до лечителството.

— Лечителски символи? — попита Айла. Разбира се, че я интересуваха. Влязоха заедно в Огнището на Мамута.

— Смяташ ли да правиш нещо с бялата кожа? — попита я Мамут като разстилаше рогозки край огъня, близо до леглото си. — Или ще си я запазиш като червената?

— За червената още не знам, но искам да направя една специална туника от бялата кожа. Уча се да шия, но съм много непохватна. Бялата стана толкова хубава, че не искам да я разваля, затова ще изчакам да усвоя шиенето по-добре. Диджи ми показва, а понякога и Фрали, когато Фребек не й създава пречки.

Айла разцепи малко кости и ги добави към огъня, докато Мамут извади едно доста тънко овално парче бивник с голяма изпъкнала повърхност. Овалният ръб беше изсечен в мамутски бивник с помощта на каменно длето, след това операцията бе повторена още няколко пъти, докато се бе получил доста дълбок жлеб. С точен остър удар в единия край беше отцепен отломък от бивника. Мамут взе парче костен въглен от огъня, а Айла хвана един мамутски черен и палка, оформена като чук и направена от рог на елен, и седна до него.

— Преди да започнем да се упражняваме с барабана, искам да ти покажа някои символи, които използваме, за да запомним разни неща като песни, приказки, пословици, места, времена, имена, всичко, което човек иска да запомни — започна да й обяснява Мамут. — Ти ни обучаваше на сигнали и знаци с ръцете и знам, че си забелязала, че и ние използваме някои жестове, макар и не толкова много, колкото Клана. Махаме за довиждане и подканваме някого с ръка, когато искаме да дойде и всички ни разбират. Използваме и други символи с ръце, особено когато описваме нещо или разказваме приказка или история, или когато Този, Който Служи ръководи церемония. Ето един лесен знак. Близък е до символите на Клана.

Мамут очерта кръг с ръка, чиято длан бе обърната навън.

— Това означава „всичко“, всеки, всяко нещо — обясни той, след това взе въглена. — Сега ще направя същото движение с този въглен по бивника, ето, виждаш ли? — каза той и нарисува кръг. — Ето сега този символ означава „всичко“ и всеки път, когато го видиш, дори и да е нарисуван от друг Мамут, ще знаеш, че означава „всичко“.

На стария шаман му бе приятно да обучава Айла. Беше схватлива и бързо усвояваше, но освен това радостта й от наученото беше така явна! Докато той й обясняваше, лицето й издавеше чувствата, любопитството и интереса й и неподправеното й учудване, когато схванеше нещата.

— Това никога не би ми хрумнало! А може ли всеки да го узнае? — попита тя.

— Някои знания са свещени и могат да бъдат казани само на онези, които са отредени за Огнището на Мамута, но повечето неща могат да бъдат научени от всеки, който проявява интерес. Често се получава така, че онези, които много се интересуват, в края на краищата се посвещават на Огнището на Мамута. Свещеното познание често се крие зад някакво второ значение, че дори и трето. Повечето хора знаят, че това — той нарисува друг кръг върху бивника — означава „всичко“, но то има и друго значение. Има много символи за Великата Майка, този е един от тях. Означава Мут, Създателката на Всичко Живо. И много други линии и форми имат значение — продължи той. — Ето това означава „вода“ — каза той като начерта зигзаговидна линия.

— Имаше я на картата, когато бяхме на лов за бизоните — каза тя. — Мисля, че означаваше река.

— Да, може да означава река. Начинът, по който е нарисувана, мястото, където е нарисувана или това, с което е нарисувана, могат да променят значението й. Ако е ето така — каза той като нарисува друг зигзаговиден знак с допълнителни линии, — означава, че водата не става за пиене. Също като кръга, този знак има и второ значение. Това е символът за чувства, страсти, любов, а понякога и омраза. Може да служи и като знак за припомняне на една наша поговорка: Тихата вода е най-дълбока.

Айла сбърчи вежди, усетила, че нещо от значението на поговорката се отнася за нея.

— Повечето Лечители придават на символите значения, които да им помагат да запомнят нещо, например поговорки, само че тези поговорки са за лечителство или цярове и обикновено са неразбираеми за останалите хора — каза Мамут. — Не знам много такива, но когато отидем на Лятното събиране, ще се срещнеш с други Лечители. Те могат да ти кажат повече.

Айла беше заинтригувана. Спомни си как се бе запознала с други знахарки на Събирането на Клана и колко много бе научила от тях. Те споделяха помежду си знания за цярове и начини за лекуване, дори я научиха на нови ритми, но най-хубавото от всичко беше, че имаше други хора, с които можеше да се сподели опит.

— Иска ми се да науча още неща — каза тя. — Притежавам само знахарските умения на Клана.

— Айла, струва ми се, че ти притежаваш повече знания, отколкото предполагаш, положително много повече, отколкото ще се стори правдоподобно на много от Лечителите там отначало. Някои може би ще се поучат от теб, но предполагам, че ти е ясно, че ще трябва да мине известно време докато те приемат напълно.

Старецът видя, че тя отново се намръщи и му се прииска да намери някакъв начин, за да облекчи първоначалното й въвеждане сред останалите Лечители. Можеше да се сети поне за няколко причини, поради които нямаше да й е лесно да се запознае с други Мамутои, особено с големите групи. „Още е рано да се безпокоя за това“ — помисли си той и смени темата.

— Има нещо в лечителството на Клана, за което бих искал да те попитам. То цялото ли се корени в „спомените“? Или има и начини човек да си помогне да запомни нещо?

— Как изглеждат растенията, като семе, кълн и зрял плод; къде растат; за какво стават; как да се смесват, приготвят и използват; това е от спомените. Запомнят се и други видове лечения. Мисля за нов начин за прилагане на нещо, но това е защото знам как да го прилагам — каза тя.

— Не използваш ли никакви символи или знаци за напомняне?

Айла се замисли за момент, после усмихвайки се стана и донесе торбата с цяровете. Изпразни съдържанието й, голям набор от малки торбички и пакетчета, грижливо завързани с шнурове и каишки. Взе две от тях.

— Ето това е джоджен — каза тя, показвайки едната на Мамут, — а в тази има шипки.

— Как ги познаваш? Не си ги отворила, не си ги помирисала.

— Познавам ги, защото торбичката с джоджена е завързана с шнур от жилаво лико от определен храст и на единия му кран има два възела. Шнурът на пакетчето с шипки е от дълъг косъм от конска опашка с три възела един до друг, каза Айла. — Мога и по миризмата да позная, ако нямам хрема, но случва се някое много силно лекарство да има много слаба миризма. То се смесва с листа от растение със силна миризма, което е със слаби лековити свойства, така че човек не би могъл да сбърка цяра. Различен шнур, различни възли, различна миризма, понякога различен пакет. Това са знаци, които напомнят, нали така?

— Умно… много умно — каза Мамут. — Да, това са знаци за напомняне. Обаче трябва да запомниш шнуровете и възлите за всяка кесийка, нали така? Въпреки това е удачно, защото така си сигурна, че използваш правилното лекарство.

 

 

Очите на Айла бяха отворени, но тя лежеше абсолютно неподвижно. Беше тъмно, с изключение на слабото нощно сияние на купчинките жарава. Джондалар тъкмо си лягаше като се опитваше да се прехвърли от другата й страна възможно най-безшумно. По едно време Айла бе намислила да мине от вътрешната страна, но после се бе отказала. Не искаше да го улеснява да се промъква и измъква от леглото тихо. Той се зави в собствените си кожи и легна на една страна с лице към стената, без да мърда. Тя знаеше, че той не заспива лесно и страшно й се искаше да протегне ръка и да го пипне, но неведнъж вече беше отблъсквана и не искаше да рискува да се повтори същото. Ставаше й болно, когато й казваше, че е уморен или се преструваше на заспал, или просто не реагираше.

Джондалар изчака докато дишането й показа, че вече е заспала. Тогава тихичко се претърколи, подпря се на лакът и започна да я поглъща с очи. Разбърканата й коса беше разпиляна по цялата кожа, а едната й ръка бе излязла извън постелята и бе оголила гърдата й. От нея се излъчваше топлина и лек мирис на жена. Усети, че трепери от желание да я докосне, но беше сигурен, че няма да й е приятно да я безпокои, докато спи. Той се боеше, че след обърканата му и гневна реакция по отношение на преспиването й с Ранек, тя вече не го иска. Напоследък, всеки път, когато случайно се докосваха, тя рязко се отдръпваше. Той няколко пъти бе мислил да се премести на отделно легло, дори в друго огнище, но макар да му бе трудно да спи до нея, още по-трудно щеше да му бъде да спи отделно от нея.

Върху лицето й беше паднало ефирно кичурче коса, което се движеше от всяко нейно вдишване. Той посегна и внимателно го премести встрани, след това се отпусна на леглото и се намести удобно. Затвори очи и заспа, унесен от нейното дишане.

Айла се събуди с усещането, че някой я наблюдава. Огньовете бяха запалени, а през гюлузакрития димоотвод проникваше дневна светлина. Обърна глава и видя тъмните очи на Ранек, които се взираха кротко в нея откъм Лисичето огнище. Усмихна му се сънливо и бе възнаградена с голяма, сияйна усмивка. Беше сигурна, че мястото до нея е празно, но все пак се пресегна през натрупаните кожи, за да се увери. След това отхвърли завивките си и седна. Знаеше, че Ранек ще изчака докато стане и се облече, преди да я посети в Огнището на Мамута.

Беше се почувствала неудобно първия път, когато беше разбрала, че той непрестанно я наблюдава. В известен смисъл това я ласкаеше и тя знаеше, че във вниманието, което й отделя, няма никаква зла умисъл, но в рамките на Клана се считаше за неприлично да се взираш през граничните камъни в територията на друга фамилия. В пещерата не бе имало повече уединение, отколкото в землянката на Мамутоите, но тя приемаше вниманието на Ранек като не особено нахално посегателства над нейното право на уединение — доколкото имаше такова — и това подсилваше постоянното й състояние на напрегнатост. Вечно някой се навърташе наоколо. Когато живееше в Клана, всичко бе много по-различно, но това бе народът, с чиито традиции и обичаи тепърва й предстоеше да свикне. Често пъти различията бяха незначителни, но в ограниченото пространство и близостта, която землянката създаваше, те се изостряха, а може би тя бе по-чувствителна към тях. Понякога й се приискваше да се махне. Никога не бе предполагала, че след трите години самота в долината ще настъпи момент, когато ще й се прииска да бъде сама, но наистина имаше мигове, когато копнееше за уединението и свободата на самотата.

Айла бързо приключи сутрешния си тоалет и хапна само няколко залъка от храната, останала от предишната вечер. Отворените димоотводи обикновено означаваха, че навън е ясно и тя реши да излезе с конете. Когато отметна завесата към пристройката, видя, че при конете са Джондалар и Дануг и спря, за да размисли как да постъпи.

Грижите за конете, било то вътре или навън, когато времето позволяваше, й позволяваха донякъде да се откъсне от хората, когато искаше поне за малко да остане сама, но Джондалар изглежда също обичаше да прекарва времето си с тях. Когато виждаше, че той е при тях, тя оставаше настрана, защото той й ги оставяше винаги, когато тя се присъединеше към тях, като смънкваше някакви доводи от рода на това, че не иска да й пречи да общува с конете. Тя искаше да му даде възможност да се сприятели добре с животните. Те не само осъществяваха връзка между нея и Джондалар, самата съвместна грижа за конете изискваше от тях да общуват помежду си, макар и не многословно. Неговото желание да бъде с тях, чувствителното му отношения към тях я караха да смята, че тяхното приятелство може би бе много по-нужно на него, отколкото на нея.

Айла влезе в Конското огнище. Може би, след като Дануг е при него, Джондалар няма да се опита да се измъкне така бързо. Когато приближи към тях, той понечи да си тръгне, но тя побърза да каже нещо, което да го въвлече в разговор.

— Джондалар, мислил ли си вече как възнамеряваш да обучиш Рейсър? — попита Айла и поздрави Дануг с усмивка.

— На какво да го уча? — каза Джондалар, малко смутен от нейния въпрос.

— Ами да го научиш да ти позволява да го яздиш.

Той беше мислил за това. Даже току-що бе споменал за него на Дануг, уж случайно. Не му се искаше да издаде все по-силното си желание да обязди животното. Особено след като се бе почувствал разстроен от неспособността си да се справи с очевидното влечение, което Ранек изпитваше към Айла, той бе започнал да си представя как галопира през степите на гърба на кафявия жребец, свободен като вятъра, но не беше сигурен дали би трябвало да се отдава на такива мечти. Може би сега тя щеше да поиска Ранек да язди жребеца на Уини.

— Мислил съм за това, но не знаех дали… как да започна — каза Джондалар.

— Мисля, че трябва да продължаваш да правиш това, което започнахме в долината. Да го накараш да свикне да носи неща на гърба си. Да свикне да носи товари. Не съм сигурна как можеш да го научиш да върви натам, накъдето ти искаш. На въже ще върви след теб, но не знам как би следвал въжето, когато ти си на гърба му — каза Айла като говореше бързо, давеше идеи, родили се на момента и се стремеше да задържи вниманието му.

Дануг гледаше ту нея, ту Джондалар и много му се искаше да каже или да направи нещо, с което всичко да се оправи, не само между тях двамата, но и за всички. Когато Айла спря да говори, настъпи неловка тишина. Дануг веднага се зае да я разсее.

— Може да успее да държи въжето отзад, докато седи на гърба на коня, вместо да се държи за гривата на Рейсър — предложи младежа.

Изведнъж, все едно че някой бе чатнал с кремък по железен пирит в тъмната землянка, Джондалар си представи точно това, което Дануг бе казал. И вместо да се измъкне, защото имаше вид на човек, готов да избяга при най-малката възможност, Джондалар затвори очи и сбърчи чело съсредоточено.

— Дануг, знаеш ли, че това може да свърши работа! — възкликна той. Развълнуван от идеята, която би могла да се окаже решение на проблема, за който толкова много се тревожеше, той за миг забрави за своето несигурно бъдеще. — Защо да не опитам да завържа нещо за оглавника му и да го придържам изотзад. Здрав шнур… или тънък каиш… може би два.

— Аз имам тесни каишки — каза Айла като забеляза, че той вече не е така напрегнат. Радваше я нестихващият му интерес към обучението на младия кон и беше любопитна какво може да се получи. — Ще ти ги донеса. Вътре са.

Джондалар я последва през вътрешната арка в Огнището на Мамута. После, когато тя тръгна към складовата платформа, за да вземе каишката, той спря рязко. Ранек разговаряше с Диджи и Трони и се обърна, за да огрее Айла с подкупващата си усмивка. Джондалар усети как стомахът му се сви на топка. Той затвори очи и стисна зъби. След това започна да се прокрадва към изхода. Айла се обърна, за да му подаде тънка макара гъвкава кожа.

— Това е каишка, здрава е — каза тя като му я подаде. — Миналата зима я направих. — Тя надникна в разстроените сини очи, изпълнени с болка, смут и неувереност. — Преди да дойдеш в моята долина, Джондалар. Преди Духът на Великия Пещерен Лъв да те избере и доведе там.

Той взе макарата и побърза да излезе. Не можеше да остане. Винаги, когато ваятелят дойдеше в Огнището на Мамута, той трябваше да го напусне. Не можеше да стои наблизо, когато тъмнокожият мъж и Айла бяха заедно, а напоследък това се случваше все по-често. Понякога наблюдаваше от разстояние как младите хора се събираха на обширното място за церемонии, където разполагаха своите произведения, обменяха идеи и умения. Чуваше ги как свирят на музикални инструменти и пеят, слушаше шегите и смеха им. И всеки път, когато доловеше смеха на Айла, примесен с този на Ранек, болезнено трепваше.

Джондалар остави макарата с каишката до оглавника на младия кон, взе връхната си дреха от куката в преддверието и излезе навън като се усмихна безизразно на Дануг. Облече дрехата, нахлупи качулката здраво на главата си, напъха ръце в ръкавиците, висящи от ръкавите и тръгна нагоре към степта.

Силният вятър, който носеше сиви парцаливи облаци по небето, беше съвсем нормален за сезона, а слънцето, което проблясваше на пресекулки между високите накъсани облаци, не оказваше почти никакво влияние върху температурата, която си оставаше далеч под точката на замръзването. Снежната покривка беше оскъдна, сухият въздух насичаше дъха му и изсмукваше влагата от дробовете му под формата на облаци пара при всяко издишване. Нямаше дълго да стои навън, но студът, който настойчиво изискваше от него да постави оцеляването си над всичко друго, го поуспокои. Не знаеше защо реакцията му спрямо Ранек бе толкова остра. Без съмнение, тя отчасти се дължеше на страха му да не загуби Айла — той ярко си представяше как двамата са заедно, — но освен това в нея се прокрадваше и постоянното му чувство за вина, поради собственото си колебание да приеме Айла такава, каквато е, без никакви предубеждения. С част от съзнанието си смяташе, че Ранек я заслужава повече, отколкото той. Но поне едно нещо изглеждаше сигурно, Айла искаше той, а не Ранек, да се опита да обязди Рейсър.

Дануг видя как Джондалар тръгна нагоре по склона и пусна завесата. Върна се бавно вътре. Рейсър изцвили и тръсна глава по посока на младежа, когато той мина покрай него. Дануг го погледна и му се усмихна. Вече почти всички се радваха на животните, милваха ги и им говореха, макар и не така фамилиарно, както Айла. Изглеждаше толкова естествено да има коне в преддверието. Колко лесно бе забравил учудването и смайването си, когато ги бе видял за пръв път. Мина през втората арка и видя Айла застанала до нара си. Спря, а след това отиде при нея.

— Тръгна на разходка из степта — каза той на Айла. — Не е много умно да излиза сам, когато е студено и ветровито, но сега навън не е вече толкова мразовито.

— Дануг, ти да не би да се опитваш да ми кажеш, че той ще се оправи? — усмихна му се Айла и за един миг той се почувства глупаво.

Разбира се, че ще се оправи. Джондалар беше пътувал надлъж и нашир и можеше да се пази.

— Благодаря ти — каза тя, — за помощта и за желанието да помогнеш — каза тя и докосна ръката му.

Тя бе хладна, но нейният допир го стопли и той усети онова особено напрежение, което тя предизвикваше у него, но на по-дълбоко ниво почувствува, че тя му предлагаше нещо повече — своето приятелство.

— Я по-добре да изляза да проверя капаните, които съм заложил — каза той.

— Айла, я опитай ето така — каза Диджи.

Тя сръчно проби една дупка близо до ръба на лицевата кожа с малка, твърда кост от крак на полярна лисица, която имаше естествен връх, а освен това бе допълнително изострена с пясъчник. След това положи тънък конец от сухожилие върху дупката и го избута през нея с помощта на шивашко шило. Хвана кранчето на конеца откъм гърба на кожата и го издърпа през дупката. На съответното място на друго парче кожа, което съшиваше с първото, тя направи друга дупка и повтори процеса.

Айла взе парчетата кожа за упражнение. Като използваше за напръстник квадратно парче от дебела мамутска кожа, тя притисна острата лисича кост към кожата и направи малка дупка. После се опита да прокара през нея тънкото сухожилие, но очевидно още не можеше да овладее техниката и отново се разстрои.

— О, Диджи, едва ли някога ще се справя с това! — изстена Айла.

— Просто трябва да се упражняваш, Айла. Аз го правя от малка. Естествено, на мен ми е по-лесно, но и ти ще успееш, ако продължаваш да се упражняваш. Прави се така, сякаш пробиваш малка цепка с кремъчно острие и прокараш кожена каишка през нея, за да ушиеш работни дрехи. А с това ти се справяш чудесно.

— Но е много по-трудно да го правиш с тънко сухожилие и мънички дупки. Не мога да го прекарам през тях. Ох, толкова съм непохватна! Просто не знам как Трони ниже мъниста и игли — каза Айла, загледана във Фрали, която въртеше едно тънко цилиндърче от бивник в канал, издълбан в парче пясъчник. — Надявах се да ми покаже как става, за да мога да украся бялата туника, след като я свърша, но не знам дали някога ще мога да я направя така, както искам.

— Ще можеш, Айла. Сигурна съм, че няма нещо, което да не можеш да направиш, когато действително искаш — каза Трони.

— Освен да пее! — възкликна Диджи.

Всички се разсмяха, включително и Айла. Макар че говорът й беше нисък и приятен, пеенето не беше сред нейните дарби. Можеше да поддържа ограничен обхват тонове, достатъчни за приспивната монотонност на някой напев и имаше музикален слух. Знаеше кога трябва да се включи в песента и можеше да изсвири дадена мелодия с уста, но изобщо не можеше да претендира за певчески глас. Виртуозността на хора като Барзек беше истинско чудо. Можеше да го слуша цял ден, ако той се съгласеше да пее толкова дълго. Фрали също притежаваше фин, ясен, висок и нежен глас, който Айла много обичаше да слуша. В действителност, повечето от хората в Лъвското огнище можеха да пеят, но не и Айла.

Носеха се шеги за нейния глас и за певческите й умения, като често се споменаваше и акцентът й, макар че ставаше въпрос по-скоро за особеност на говора й, отколкото за акцент. Самата тя се смееше на шегите не по-малко от останалите. Не можеше да пее и го знаеше и ако хората си правеха майтап с певческите й способности, то много от тях поотделно хвалеха умението й да се изразява. Бяха поласкани, че толкова добре и бързо бе усвоила езика им, а и шегите относно нейното пеене я караха да се чувства част от този народ.

Всеки си имаше по нещо, с което другите се шегуваха: ръстът на Талут, цветът на кожата на Ранек, силата на Тюли. Само Фребек се обиждаше, затова другите се шегуваха по негов адрес зад гърба му със знаци. Освен това, без да го съзнават напълно, обитателите на Лъвското огнище вече свободно говореха езика на Клана във видоизменен вариант. В резултат на всичко това Айла не беше единствената, която се чувстваше обградена с топлота. Ридаг също беше включен във веселбата.

Айла хвърли поглед към него. Той седеше на една рогозка с Хартал в скута си като залисваше енергичното бебе с купчинка кости, повечето прешлени от елен, за не тръгне да пълзи подир майка си и да разпилее мънистата, които тя нижеше, помагайки на Фрали. Ридаг добре се справяше с бебета. Притежаваше търпението да играе с тях и да ги забавлява докогато им се иска.

Той й се усмихна.

— Ти не единствена, която не може пее, Айла — направи знак той.

Тя също му се усмихна.

Не — помисли си Айла, — не беше единствената, която не можеше да пее. И Ридаг не можеше да пее. Нито да говори. Нито да тича и да играе. Даже не можеше да води пълноценен живот. Въпреки нейния цяр, тя нямаше представа колко време ще живее момчето. Можеше и днес да умре, а можеше да живее и още няколко години. Тя просто му давеше обичта си всеки ден от неговия живот и се надяваше, че ще може да го обича и следващия.

— И Хартал не може да пее! — каза той със знаци и се разсмя със странния си гърлен глас.

Айла с изненадана усмивка поклати глава. Той беше прочел мислите й и се беше пошегувал остроумно с тях.

Нези стоеше до огнището и ги наблюдаваше. „Не можеш да пееш, но вече можеш да говориш, Ридаг“ — помисли си тя. Той нанизваше няколко прешлена на дебел шнур през дупките на гръбначния мозък и тракаше с тях пред бебето. Без думите-жестове, благодарение на които хората бяха осъзнали колко интелигентен и схватлив е Ридаг, никога нямаше да му бъде възложена отговорната задача да бави Хартал, за да може майка му да работи, дори да седеше до нея. Каква промяна бе внесла Айла в живота на Ридаг! Тази зима вече никой не изразяваше съмнения относно принадлежността му към човешкия род, освен Фребек, но Нези беше сигурна, че той го прави повече от инат, отколкото по убеждение.

Айла продължи да се бори с шилото и сухожилието. Ех, само да можеше да вкара тънките конци в дупката и да ги изкара от другата страна! Опита се да го направи както Диджи й беше показала, но това беше умение, което идваше с дългогодишна практика, а тя беше още много далеч от него. В пристъп на безсилие тя пусна в скута си парчетата, на които се упражняваше и се загледа в другите, които правеха мъниста от бивник.

С остър удар по мамутския бивник под съответния ъгъл се отцепваше доста тъничко извито парче. В големия отломък се прокарваха канали с длето като се изчукваше линия и се минаваше няколко пъти по нея, докато се получеше процеп в големите парчета. Изпилваха ги и ги дялкаха във формата на грубички цилиндри с помощта на рендета и ножове, с които се смъкваха дълги извити стружки, после ги заглаждаха с пясъчник, който се държеше мокър, за да бъде по-абразивен. Използваха остри кремъчни резци, назъбени като трион и надянати на дръжки, за да разрежат бивниковите цилиндърчета на малки отрязъци, след което ръбовете им се заглаждаха.

Последният стадий беше да се направи дупка в центъра, след това да се нанижат на шнур, или да се пришият на дреха. Това се правеше със специален инструмент. В края на дълъг тесен прът, идеално прав и гладък, се вкарваше кремък, който беше грижливо заострен от умел майстор на сечива. Върхът на ръчната дрелка се поставяше точно в центъра на малък дебел бивников диск и след това, подобно на процеса на добиване на огън, прътът се въртеше в дланите напред-назад и се натискаше надолу, докато се пробиеше дупката.

Айла наблюдаваше как Трони върти пръта между дланите си като се стараеше да пробие дупката както трябва. Мина й през ума, не хвърлят много труд, за да направят нещо, от което няма явна полза. Мънистата с нищо не допринасяха за осигуряването или приготвянето на храна, нито за увеличаване на ползата от облеклото, към което се пришиваха. Но тя постепенно започна да разбира защо мънистата се ценяха толкова много. Лъвското огнището не би могло да си позволи да отдели толкова време и усилия, без да е подсигурено с топлина, удобство, както и с необходимата храна. Само една задружна, добре организирана група би могла да предвиди и складира за продължителен период достатъчно средства за съществуване, така че да си осигури свободното време за правене на мъниста. Ето защо, колкото повече мъниста носеха, толкова повече внушаваха идеята, че Бивакът просперира, че е желано място за живеене и че другите биваци трябва да им признаят по-висок статус и да им окажат по-голямо уважение.

Тя взе кожата и костеното шило от скута си и разшири последната дупка, която беше направила, след това се опита да мушне конеца в дупката с шилото. Успя да го прекара и го издърпа от другата страна, но не се получи стегнатия шев, който Диджи докарваше. Тя пак вдигна очи обезкуражена и видя как Ридаг прокарва въженце през естествената дупка на един прешлен. Взе друг и пъхна в отвора му доста коравото въженце.

Айла пое дълбоко дъх и отново се захвана с работата си. „Не е кой знае колко трудно да се вкара острието в кожата“ — помисли си тя. Тя успя да прекара почти цялата кост през дупката. Де да можеше да върже конеца за костта, щеше да стане толкова лесно…

Тя спря и огледа внимателно костта. После вдигна поглед и видя как Ридаг завърза краищата на връвта и разклати костената дрънкалка пред Хартал. Загледа се как Трони върти дрелката между дланите си, после се обърна и видя как Фрали заглажда бивниково цилиндърче в жлеба на парче пясъчник. Затвори очи и си спомни как Джондалар правеше остриета на копия от кост в нейната долина миналото лято…

Отново погледна костеното шило за шиене.

— Диджи! — извика тя.

— Какво? — попита стреснато младата жена.

— Мисля, че намерих начин да го направя!

— Какво да направиш?

— Да прекарам конеца през дупката. Защо да не направим дупчица в задния край на костта с остър връх и след това да прекараме през нея конеца? Също както Ридаг прекара въженцето през тези прешлени. След това можем да прекараме костта през кожата и конецът ще я последва. Как мислиш? Дали ще стане? — попита Айла.

Диджи затвори очи за миг, след това взе шилото от Айла и го огледа.

— Дупчицата трябва да е съвсем малка.

— Тези, които Трони прави в мънистата, са малки. Дали трябва да бъде много по-малка и от тях?

— Тази кост е много корава и жилава. Няма да е лесно да се пробие, пък и не виждам удобно място за дупка.

— Не бихме ли могли да изработим нещо от мамутски бивник или от друг вид кост? Джондалар прави дълги тесни остриета от кост и ги изглажда и заостря с пясъчник, също както Фрали. Не можем ли да направим нещо като мъничко острие на копие и да му пробием дупчица в задния край? — попита Айла, настръхнала от вълнение.

Диджи отново се замисли.

— Ще трябва да накараме Уимез или някой друг да изработи една по-малка дрелка, но… може и да стане, Айла. Мисля, че ще успеем!

 

 

Почти всички се навъртаха край Огнището на Мамута. Събираха се на групички от по трима-четирима и бърбореха, но атмосферата бе наситена с очакване. Кой знае как до всички бе достигнала мълвата, че Айла възнамерява да изпробва новия теглич за конец. Няколко души се бяха трудили за изработването му, но тъй като първоначалната идея принадлежеше на нея, тя първа щеше да го приложи на практика. Уимез и Джондалар се бяха потрудили да измислят начин за направа на достатъчно малка дрелка за пробиването на дупчицата. Ранек беше подбрал бивника и посредством резбарските си инструменти беше оформил няколко много малки, дълги заострени цилиндри. Айла ги бе изгладила и заострила така, че да получи желаната от нея форма, а дупчицата бе пробита от Трони.

Айла долавяше вълнението. Когато извади кожата за демонстрация и сухожилието, всички се струпаха около нея, забравяйки преструвките си, че й гостуват просто ей така. Твърдото изсъхнало еленово сухожилие, кафяво като стара кожа и дебело колкото пръст, приличаше на дървена пръчка. Тя заудря по него, докато го превърна в купчина бели колагенови влакна, които лесно се разцепваха. От тях можеха да си получат дебели, тънки или фини конци, в зависимост от желанието. Тя усети, че моментът изисква драматичен ефект и дълго време разглежда влакното, докато най-сетне изтегли една тънка нишка. Навлажни я в устата си, за да я омекоти и изглади, после вдигна теглича за конец с лявата си ръка и придирчиво разгледа малката дупчица. Можеше да се окаже трудно да прекара влакното през нея. Конецът започваше да изсъхва и да се втвърдява, което улесни работата. Тя внимателно вкара конеца в малката дупчица и въздъхна с облекчение, когато го извади от другата й страна. Вдигна бивниковата игла с конеца, който висеше от долния й край.

След това взе парчето износена кожа, която използваше, за да се упражнява и забоде иглата близо до ръба й. Този път успя да я промуши цялата и се усмихна като видя, че през нея мина и конецът. Вдигна кожата, за да я видят и останалите. Чуха се възгласи на изумление. Тогава взе друго парче кожа, което искаше да съшие с първото и повтори процедурата, макар че трябваше да използва квадратчето от мамутска кожа като напръстник, за да успее да пробие с иглата по-дебелата и по-жилава кожа. Свърза двете парчета, направи втори шев и ги вдигна, за да ги видят всички.

— Стана! — извика Айла с широка победоносна усмивка.

Предаде иглата и кожата на Диджи, която направи няколко бода.

— Наистина се получава. Ето, мамо, вземи да опиташ — каза тя и подаде кожата и теглича за конец на водачката.

Тюли също направи няколко бода и кимна одобрително, после подаде нещата на Нези, която също направи опит, след което дойде ред и на Трони. Тя пък ги даде на Ранек, който се опита да промуши острието наведнъж през двете парчета и установи, че дебелата кожа се пробива трудно.

— Мисля, че ако направиш малко режещо острие от кремък — каза той като подаваше нещата на Уимез, — ще бъде по-лесно да се пробие тази дебела кожа. Как мислиш?

Уимез направи опит и кимна в знак на съгласие.

— Да, обаче този теглич за конец е много хитро нещо.

Всички в бивака се изредиха да опитат новия инструмент и го одобриха. Наистина с него шиенето ставаше много по-лесно — много по-удобно бе да се изтегля конецът, отколкото да се натиква през дупката.

Талут вдигна малкия шивашки инструмент и го огледа отвсякъде, кимайки с възхищение. Дългата тънка пръчица, заострена в единия край и с дупчица на другия, беше изобретение, чиято полза бе очевидна. Зачуди се как никой не се бе сетил по-рано. Беше толкова просто на пръв поглед и толкова ефикасно.