Джийн М. Оел
Ловци на мамути (6)

5

Айла се стресна и се събуди, но остана неподвижна, с напрегнат слух. Чу силен вопъл, последван от друг. Сякаш някой изпитваше силна болка. Разтревожена, тя дръпна завесата и погледна навън. Крози стоеше на пътеката край шестото огнище, с ръце прострени в жест на умоляващо отчаяние, пресметнат така, че да предизвика състрадание.

— Щеше да ме прониже в гърдите! Щеше да ме убие! И собствената ми дъщеря насъсква против мен! — изпищя Крози, сякаш в предсмъртна агония, притиснала ръце към гърдите си. Няколко души се спряха да видят какво става. — Аз му давам плът от моята плът. От собственото ми тяло…

— Давала! Нищо не си ми давала! — изкрещя Фребек. — Платих ти Булчинска цена за Фрали.

— Та тя беше мизерна! Можех да вземе много повече за нея — отряза го Крози, но жалбата й бе също така престорена, както и воплите й на човек с болки. — Тя дойде при теб с две деца. Доказателство за благосклонността на Майката. С жалкото си подаяние ти намали стойността й. И тази на децата й. А погледни я сега! Отново е благословена и то толкова скоро! Дадох ти я с хубави чувства, от добро сърце…

— А също и защото никой друг не искаше да прибере Крози, дори с два пъти благословената й дъщеря — додаде нечий глас до нея.

Айла се обърна да види кой говори. Младата жена с красивата червена туника от предишния ден й се усмихваше.

— Ако си имала намерение да спиш до късно, забрави го — посъветва я Диджи. — Днес се счепкаха отрано.

— Не. Ставам — отвърна Айла. Огледа се. Леглото беше празно и с изключение на тях двете, наоколо нямаше никой. Джондалар станал. — Намери дрехите си и започна да се облича. — Събуждам се, мисля, че жена пострадала.

— Никой не е пострадал. Поне доколкото се вижда. Но ми е жал за Фрали — сподели Диджи. — Трудно се издържа между два остри камъка.

Айла поклати глава.

— Защо крещят?

— Не знам защо все се карат. Май и двамата се мъчат да спечелят любовта на Фрали. Крози старее и не иска Фребек да подкопава влиянието и, но Фребек е инат. Преди нямаше кой знае какво и сега не иска да загуби новото си положение. Фрали наистина му осигури значителен престиж, дори с ниската си Булчинска цена.

Очевидно темата бе заинтригувала гостенката и докато Айла се обличаше, Диджи седна на един одър, увлечена в приказки.

— Струва ми се, обаче, че тя не би го пренебрегнала. Мисля, че е привързана към него, макар че понякога той се държи направо отвратително. Не беше толкова лесно да се намери друг мъж — и то такъв, който да поиска да прибере и майка й. Всички видяха какво стана първия път и никой не искаше да съжителства с Крози. Колкото и да крещи, че е дала дъщеря си на безценица, тази старица сама намали стойността на Фрали. Би ми било противно да се раздвоявам по този начин. Но аз имам късмет. Дори да не създавахме нов бивак с брат ми и да се заселвахме в някой от съществуващите, Тюли щеше да е добре дошла.

— Майка ти дойде с теб? — попита Айла озадачена. Понятно й беше преселването на някоя жена в клана на стопанина й, но да вземе и майка си със себе си — това бе ново за нея.

— Ще ми се, но едва ли ще се съгласи. Мисля, че ще предпочете да остане тук. И не я виня. По-добре е да си водачка в собствения си бивак, отколкото майката на водачката — в друг. Макар че ще ми липсва.

Айла слушаше захласната. Не разбираше и половината от словата на Диджи, а не беше сигурна, че правилно е схванала и другата половина.

— Тъжно е да напусне майка, и народ — продума Айла. — Но ти скоро имаш стопанин?

— О, да. Другото лято. По време на Лятното събиране. Майка ми най-после уреди всичко. Беше определила такава висока Булчинска цена, че ме беше страх дали ще я платят, но те склониха. Само че ми е толкова трудно да чакам. Де да можеше Бранаг да не си тръгва сега. Но те го очакват. Обеща да се върне веднага…

Обзети от приятелски чувства, двете жени се отправиха заедно към входа на дългото помещение — Диджи бърбореше, а Айла жадно слушаше.

В преддверието беше по-хладно, но едва когато завесата пред външната арка се повдигна и те усетиха студенината на нахлуващия въздух, Айла разбра колко много бе паднала температурата. Мразовитият вятър отвя косите й назад и задърпа входната преграда от тежка мамутска кожа, издувана до краен предел от внезапните пориви. През нощта бе поръсил слаб снежец. Остър напречен вихър подхвана фините снежинки, завъртя ги във въздуха и ги запрати в джобове и кухини, сетне загреба раздробените от вятъра кристали и ги запокити към голата пустош. Лицето на Айла засмъдя от острите и твърди ледени топченца.

А вътре бе топло, много по-топло, отколкото в пещера. Беше облякла кожената си шуба само защото бе тръгнала да излиза. Ако беше останала вътре, нямаше да има нужда от допълнително облекло. Чу цвиленето на Уини. Кобилата и жребецът, все още завързан за поводите си, стояха настрана от хората и техните дейности, доколкото им беше възможно. Айла се запъти към тях, но после се обърна и се усмихна на Диджи. Младата жена отвърна на усмивката й и тръгна да търси Бранаг.

Когато Айла приближи, кобилата явно се поуспокои, изцвили и тръсна глава за поздрав. Жената свали юздата на Рейсър и пое с животните към реката зад завоя. Когато излязоха от полезрението на бивака, Уини и Рейсър се отпуснаха и след няколко изблика на взаимна привързаност, захванаха да пощипват чупливата суха трева.

Преди да тръгне нагоре в обратна посока, Айла спря край един храст. Развърза шнура, който придържаше панталона към кръста й, но все още не знаеше какво да направи, за да не се намокрят крачолите докато уринира. Беше се сблъскала с този проблем, когато за пръв път облече дрехата и все още не можеше да го преодолее. Беше направила панталона си през лятото по модел на онзи, който бе изработила за Джондалар и който на свой ред бе копие на разкъсаната от лъва дреха. Не беше го обличала, преди да тръгнат да изучават местността. Джондалар бе толкова доволен, когато я видя облечена с такава дреха, вместо с кожената наметка, обичайна за жените от Клана, че тя бе решила да не взима последната със себе си. Но не беше открила лесен начин за задоволяване на основната си нужда, а не искаше да пита Джондалар. Та той бе мъж. Откъде би могъл да знае какво трябва да прави една жена?

Тя свали тясно прилепналите си панталони, като за тази цел се наложи да изуе и обувките си — високи мокасини, увити около долния край на крачолите — сетне разтвори крака и се наведе, за да се облекчи по обичайния си начин. Докато балансираше на един крак, навличайки отново долната си дреха, тя зърна гладката повърхност на течащата вода и промени решението си. Вместо да продължи да се облича, тя издърпа анорака и туниката си през глава, свали от врата си амулета и пое надолу по брега към водата. Ритуалът на пречистването трябваше да бъде завършен, пък и плуването сутрин винаги й бе доставяло удоволствие.

Първоначалното й намерение бе да изплакне ръцете и устата си и да наплиска лицето си в реката. Не знаеше по какъв начин тези хора почистваха телата си. Ако се наложеше — когато купчината с дърва бе обледенена и горивото не стигаше, когато в пещерата нахлуеше силен вятър, или водата бе така силно замръзнала, че с мъка откъртваше парченца лед, за да ги стопи за пиене — тя можеше и да не се мие, но винаги предпочиташе да е чиста. А в съзнанието й все още се въртеше и мисълта за ритуала, за завършека на церемонията по пречистването след първата й нощ в пещерата — или в землянката — на Другите.

Вгледа се във водата. В средата на реката основният поток се движеше бързо, но локвите и площите със спокойните застояли води бяха покрити с прозрачна ледена коричка, ледени образования се белееха и на границата между брега и реката. Тесен провлак от речния бряг, тук-таме покрит с избелял и повехнал треволяк, се простираше към вътрешността на реката. Между него и брега се бе образувал спокоен вир. Върху късчето земя бе поникнало едно-единствено брезово дръвче с размери на храст.

Айла стигна до вира и стъпи в него, разчупвайки гладкото стъкло на покриващия го лед. От ледената вода дъхът й секна и тялото и се разтресе; тя се хвана за една от скелетовидните вейки на брезичката, за да запази равновесие и пристъпи навътре към течението. Голата й кожа срещна силния порив на мразовития вятър и настръхна; разветите й коси прилепваха към лицето й. Тя стисна тракащите си зъби и влезе в дълбокото. Когато водата достигна почти до кръста й, тя наплиска лицето си с ледената течност, пое бързо дъх, за да преодолее шока, сетне се наведе и се потопи до врата.

Въпреки че дъхът й спираше и тя трепереше цялата, Айла беше свикнала със студената вода; помисли си, че съвсем скоро щеше да стане невъзможно да се къпе в реката. Когато излезе на брега, тя изтръска водата от тялото си с ръце и бързо се облече. Докато се изкачваше обратно по склона, оставяйки реката зад себе си, топла вълна се разля по вкочаненото й от студ тяло и тя се почувства освежена и пълна с енергия. Умореното слънце проби за миг надвисналите облаци и тя се усмихна.

Когато доближи бивака, спря в края на изпотъпканата площ около продълговатата землянка и отправи поглед към няколкото групички хора, заети с различни дейности.

Джондалар разговаряше с Уимез и Дануг и тя бе сигурна, че знае каква тема обсъждат тримата майстори на кремъчни изделия. Недалеч от тях четирима души развързваха шнуровете, прикрепяли до този момент еленова кожа — вече станала мека, гъвкава и почти бяла — към правоъгълна рамка, направена от свързани с каиши мамутски ребра. Наблизо Диджи енергично мушкаше и опъваше втора кожа, притегната с върви към подобна рамка, като използваше гладкия изтъпен край на друго ребро. Айла знаеше, че кожата се обработва докато съхне, за да стане мека и еластична, но прикрепянето й към рамка от мамутски кости бе нов метод на опъване. Беше й интересно и тя проследи отделните детайли от процеса.

Околовръст, в близост до външния ръб на животинската кожа, бяха разрязани малки процепи, през всеки от които беше прокарана връв, завързана за рамката и стегната здраво, за да държи кожата силно изпъната. Рамката беше опряна на стената на землянката и можеше да се върти, така че кожата да се обработва и от двете страни. Диджи се облягаше с цялото си тегло върху костния инструмент, притискайки тъпия му край към обрамчената кожа така, сякаш издълженият му ствол всеки миг щеше да я пробие. Но яката еластична кожа поддаваше, без да се разкъса.

Неколцина души бяха заети с непознати за Айла дейности, докато другите поставяха остатъци от скелети на мамути в предварително изкопани ями. Наоколо бяха разпръснати много кости и бивни. Някой извика и тя вдигна поглед. Съгледа Талут и Тюли, които приближаваха към бивака, понесли на раменете си огромен и извит бивник, все още прикрепен към черепа на мамут. Повечето от костите не принадлежаха на убити от тях животни. Някои бяха находки, открити случайно в степта, но болшинството бяха пренесени от купищата кости, струпани край острите завои на реките, където буйните им води бяха изхвърлили останки от животни.

Тогава Айла забеляза, че и друг човек, застанал недалеч от нея, наблюдава бивака. Тя се усмихна и се запъти към Ридаг, но се стъписа, когато видя, че и той й се усмихва. Хората от Клана не се усмихваха. Когато изражението на лицата им бе съпроводено от оголени зъби, това обикновено бе признак на враждебност или на крайна нервност и страх. За миг широката му усмивка й се стори неуместна. Но момчето не бе израсло сред хората от Клана и бе усвоило по-дружелюбното значение на гримасата.

— Добро утро, Ридаг — каза Айла и направи жеста за поздрав, използван от хората на Клана, но леко го видоизмени, за да покаже, че се обръща към дете.

Айла видя как лицето му засия отново — беше разбрал предадения с ръце сигнал. „Спомня си! — помисли си тя. — Съхранил е паметта си. Сигурна съм. Познава знаците, трябва само да му се припомнят. Не е като мен. Аз трябваше да ги уча.“

Спомни си изумлението на Креб и Иза, когато откриха, че за разлика от малчуганите от Клана, на нея й беше много трудно да си спомни каквото и да било. Тя трябваше да се старае много, за да усвои и запомни онова, което децата от Клана прихващаха след едно показване. Някои хора мислеха Айла за доста глуповата, но когато порасна, тя се научи да помни бързо, за да не губят търпение с нея.

Джондалар обаче бе поразен от способностите й. Тренираната й памет, сравнена с тази на себеподобните й, бе истинско чудо; тя и даваше възможност да усвоява всичко с лекота. Удиви го, например, способността й да учи нови езици, сякаш го постигаше почти без усилия. Но за нея не бе лесно да развие заложбите си и макар да се бе научила да запомня бързо, Айла така и не осъзна изцяло какво точно представляват спомените на Клана. Това не се удаваше на никого от Другите; то бе едно от основните различия помежду им.

С големите си мозъци, превишаващи по размери дори тези на хората от по-късни епохи, членовете на Клана не бяха по-малко надарени с интелект, но техният интелект бе от различен тип. Те се учеха от спомените си, които в известен смисъл наподобяваха инстинктите, но със засилен съзнателен елемент, и които съхраняваха в задната част на огромните си мозъци. Така те по рождение знаеха всичко, усвоено от предците им. Не им бе нужно да придобиват знания и умения, за да оцелеят, достатъчно бе да си ги спомнят. Като деца трябваше да им се припомни онова, което вече знаеха, за да свикнат с процеса. Като възрастни знаеха как да черпят познания от паметта си.

Припомняха си с лекота, но проумяването на новото им костваше неимоверни усилия. След като научеха нещо, осъзнаеха непознато дотогава понятие или възприемеха ново вярване, вече никога не го забравяха и го предаваха на потомството си, но обучението им и промените в тях се извършваха бавно. Иза бе успяла да разбере, но не и да проумее, разликата помежду им, когато предаваше на Айла уменията си на знахарка. За разлика от тях, странното девойче не можеше да си спомня добре, но затова пък усвояваше знанията много по-бързо.

Ридаг изрече някаква дума. Айла не го разбра веднага. После разпозна звуците. Беше нейното име! Собственото й име, произнесено както някога бе свикнала да го чува, както звучеше в устите на хората от Клана.

Подобно на тях, детето не можеше да постигне напълно членоразделна реч; можеше да озвучава, но не бе в състояние да учленява някои от ключовите звуци, необходими за възпроизвеждане на езика на хората, с които живееше. Същите звуци затрудняваха и Айла, тъй като й липсваше практика. Именно тези ограничения в речевия апарат на хората от Клана и на техните предци бяха довели до създаването на богатия всеобхватен език на знаците и жестовете, чрез който даваха израз на мислите си и на богатата си и всеобхватна култура. Ридаг разбираше Другите, хората, с които живееше; бе проумял и смисъла на понятието „език“, но не можеше да общува с тях.

Момчето направи жеста, с който предишната вечер се бе обърнал към Нези; нарече Айла „майко“. Айла усети как сърцето й затуптя по-бързо. За последен път с този знак себе обърнал към нея синът й, а Ридаг толкова приличаше на Дърк, че за миг тя видя рожбата си в него. Щеше й се да повярва, че наистина е Дърк и до болка й се искаше да го вдигне на ръце, да го притисне към себе си и да изрече името му. Айла затвори очи и потисна порива си до го призове. Цялата се разтрепери от усилието.

Когато отново отвори очи, Ридаг я наблюдаваше с онзи извечен проницателен и изпълнен с копнеж поглед, сякаш я разбираше и знаеше, че и тя го разбира. Колкото и да й се искаше, Ридаг не беше Дърк. Бе само той и никой друг. Възвърнала самообладанието си, тя пое дълбоко дъх.

— Искаш ли още думи? Още знаци с ръце, Ридаг? — попита го тя.

Той кимна недвусмислено.

— Спомняш си „мамо“ от снощи.

Той й отговори като отново направи знака, трогнал толкова силно Нези… и нея.

— Това знаеш ли го? — попита Айла като направи жеста за поздрав. По изражението му разбра, че се мъчи да си спомни и почти успя. — Това е поздрав. Означава „добро утро“ или „здравей“. А така — тя отново демонстрира знака, леко видоизменен — е когато по-възрастен човек разговаря с по-млад.

Той се намръщи, сетне направи жеста и я погледна със стряскащата си широка усмивка. Повтори и двата знака, пак се замисли и направи трети, като я гледаше въпросително — не знаеше дали е успял да изрази нещо.

— Да, точно така, Ридаг! Аз съм жена, като майка, а така се поздравява майка. Наистина си спомняш!

Нези забеляза, че Айла и момчето са заедно. На няколко пъти Ридаг бе предизвиквал голяма тревога у нея — увличаше се и се претоварваше с работа, затова тя винаги следеше къде се намира детето и с какво се занимава. Младата жена и детето привлякоха вниманието й и тя се загледа в тях, опитвайки се да разбере какво правят. Айла я видя, забеляза изражението й на любопитство и загриженост и я повика.

— Показвам на Ридаг езика на Клана — народ на Майката — обясни Айла, — като снощна дума.

С лъчезарна усмивка, разкриваща зъбите му — по-големи от обичайно срещащите се — той се обърна към Нези с преднамерен жест.

— Какво означава това? — погледна тя към Айла.

— Ридаг казва: „Добро утро, мамо“ — обясни младата жена.

— „Добро утро, мамо“? — Нези направи движение, което смътно напомняше отчетливия жест на Ридаг. — Това означава „Добро утро, мамо“?

— Не. Седни тук. Ще ти покажа. Така — Айла направи знака — е „Добро утро“, а така — тя видоизмени жеста — е „Добро утро, мамо“. Той може да направи същия знак и на мен. Това ще означава „добра жена“. А ти трябва направиш така — Айла скърши ръце в нова разновидност на жеста — за да кажеш: „Добро утро, дете“. И ето така — добави още един вариант тя, — за да кажеш „Добро утро, сине“. Разбираш ли?

Айла повтори всички разновидности, а Нези я наблюдаваше внимателно. С известно смущение по-възрастната жена опита отново. Въпреки липсата на финес и Айла и Ридаг ясно схванаха, че се стреми да направи жеста, означаващ „Добро утро, сине“.

Надвесеното над рамото й момче протегна тънките си ръчички и обви врата й. Нези го гушна и замига бързо, за да удържи напиращия порой. Айла с изненада забеляза, че и очите на Ридаг бяха влажни. От всички членове на клана на Брун само нейните очи сълзяха по въздействието на емоциите, въпреки че чувствата на останалите бяха не по-малко силни. Синът й можеше да учленява също като нея; способен бе да възпроизведе цялата гама от речеви сигнали — сърцето й още се свиваше при спомена за вика му, когато я принудиха да си иде, — но Дърк не можеше да даде израз на мъката си като се разплаче със сълзи. Ридаг, също като истинската си майка, не можеше да говори, но когато го обземеше чувство на обич, в очите му блясваха сълзи.

— Преди никак не можех да говоря с него, макар да знаех със сигурност, че разбира — промълви Нези.

— Искаш ли още знаци? — попита внимателно Айла.

Жената кимна, все още притискайки момчето в обятията си. Не смееше да заговори от страх да не изгуби самообладание. Айла показа нова група знаци и техни варианти, а Нези и Ридаг съсредоточено се опитваха да ги усвоят. Последва нова поредица. Дъщерите на Нези — Лати и Ръги — както и най-малките деца на Тюли — Брайнан и сестричката му Туси, чиято възраст бе близка до тази на Ръги и Ридаг, дойдоха да видят какво става. Към тях се присъедини и седемгодишният син на Фрали — Крисавек. Не след дълго всички се увлякоха в чудесната нова игра — говорене с ръце.

Но за разликата от повечето други игри на децата от бивака, в тази Ридаг превъзхождаше останалите. Айла не смогваше да задоволи любознателността му. Още щом му покажеше жестовете, той започваше да добавя вариантите, сам откриваше нюансите и по-тънките смислови оттенъци. Тя имаше чувството, че всичко това е вътре в него, че прелива и напира да излезе наяве, че му е нужен само малък отвор и че веднъж отпушени, знанията не можеха повече да бъдат удържани.

Възбудата растеше и от това, че неговите връстници също усвояваха езика на знаците. За пръв път в живота си Ридаг имаше възможност да се изразява пълно и не можеше да се насити на общуването. Малчуганите, с които бе израсъл, лесно приеха способността му да „говори“ свободно по новия начин. Бяха общували с него и преди. Знаеха, че е различен, че има проблеми с говора, но все още не бяха усвоили предразсъдъците на възрастните, които заключаваха, че, следователно, момчето е лишено от интелект. А Лати, както често се случва с по-големите сестри, от години превеждаше неговите „безсмислици“ на възрастните обитатели на бивака.

Когато обучението омръзна на всички и дечурлигата се отдалечиха сериозно увлечени в новата игра, Айла забеляза, че Ридаг ги поправя, а те се обръщат към него за потвърждение на смисъла на знаците и жестовете. Настъпила бе промяна в положението на момчето сред връстниците му.

Айла продължаваше да седи до Нези и да наблюдава как децата си разменят беззвучни сигнали. Усмихна се като си представи какво ли би помислила Иза за децата на Другите, които разговаряха като хората от Клана и същевременно крещяха и се смееха. Айла си помисли, че старата знахарка щеше все някак си да ги разбере.

— Сигурно си права. Това е неговият начин да говори — отбеляза Нези. — Никога преди не е научавал нещо толкова бързо. Не знаех, че плоско… Как ги наричаше ти?

— Клан. Те казват Клан. Това значи… род… народ… хора. Кланът на Пещерната Мечка, народ, който почита Великата Пещерна Мечка; вие казвате Мамутои, Ловци на мамути, които почитат Майката — обясни Айла.

— Клан… Не знаех, че могат да говорят така, не знаех, че човек може да каже толкова много неща с ръце… Никога не съм виждала Ридаг толкова щастлив.

Жената се поколеба и Айла долови, че се опитва да намери начин да добави нещо. Тя изчака, давайки й възможност да събере мислите си.

— Учудвам се, че се привърза към него толкова бързо — продължи Нези. — Някои хора не го приемат лесно, защото е смесен, а повечето изпитват известно неудобство, когато са край него. Но ти сякаш го разбираш.

Айла не отвърна веднага. Гледаше изпитателно по-възрастната жена и не знаеше какво да отговори. Най-после се реши и рече:

— Познавах един човек, който приличаше на него… моят син. Синът ми Дърк.

— Твоят син! — В гласа на Нези прозвуча изненада, но тя не долови никаква следа от отвращението, прозвучало така явно в тона на Фребек предишната вечер, когато говореше за плоскоглавците и за Ридаг. — Ти си имала смесен син? Къде е той? Какво е станало с него?

Лицето на Айла помръкна от обзелата я мъка. Докато беше сама в долината си, тя бе потискала мислите за сина си, но щом видя Ридаг, те се пробудиха. Въпросите на Нези разровиха мъчителните спомени и емоции, които я завариха неподготвена. Сега трябваше да се изправи лице в лице с тях.

Нези бе открита и пряма като останалите хора от своя народ и въпросите й бяха възникнали спонтанно, но тя не бе лишена от чувствителност.

— Извинявай, Айла. Трябваше да се съобразя…

— Не се притеснявай, Нези — прекъсна я Айла като премигваше, за да удържи напиращите сълзи. — Знам, че възникват въпроси, когато говоря за син. Много… боли… когато мисля за Дърк.

— Не е нужно да ми разказваш за него.

— Все някога трябва разкажа за Дърк. — Айла замълча за миг, сетне заговори без предисловие. — Дърк е при Клана. Когато тя умира, Иза… моята майка, както ти за Ридаг… казва аз отида на север, намеря моя народ. Не Клана, Другите. Тогава Дърк е бебе. Аз не заминавам. По-късно Дърк е на три годинки, Брод ме принуждава замина. Аз не знае къде живеят Другите, не знае къде ще отида, не мога да взема Дърк. Аз го дава на Уба… сестра. Тя обича Дърк, грижи се за него. Сега неин син.

Айла млъкна, но Нези не знаеше какво да каже. Щеше й се да зададе още въпроси, но не искаше да настоява, когато за младата жена бе очевидно толкова мъчително да говори за сина си, когото е обичала и когото е трябвало да изостави. Но Айла продължи, без да чака да я подканят.

— Три години откак последно видях Дърк. Той е… на шест години сега. Като Ридаг?

Нези кимна.

— Още няма седем години откак се роди Ридаг.

Айла се умълча като че бе потънала в мисли. Сетне продължи:

— Дърк е като Ридаг, но не съвсем. Дърк е като Клана в очите и като мен в устата. — Тя се усмихна пресилено. — Трябваше да бъде иначе. Дърк прави думи, Дърк би могъл говори, но Клан не може. По-добре ако Ридаг говори, но той не може. Дърк е силен. — Погледът на Айла се зарея в далечината. — Той тича бързо. Той е най-добър бегач. Някой ден добър състезател, както казва Джондалар. — Когато вдигна очи към Нези, в тях се четеше мъка. — Ридаг слаб. По рождение. Слабост в…? — Та сложи ръка на гърдите си — не знаеше думата.

— Понякога му е трудно да диша — каза Нези.

— Бедата не е дишането. Бедата е кръвта… не, не кръвта… туп-туп — притисна тя ръка към гърдите си. Измъчваше се, че не знае думата.

— Сърцето. Същото казва и Мамут. Той има слабо сърце. А ти как разбра?

— Иза беше знахарка, лечителка. Най-добрата знахарка на Клана. Тя ме обучава като дъщеря. Аз съм знахарка.

Нези си спомни думите на Джондалар, че Айла е Лечителка. Изненада се като разбра, че плоскоглавците изобщо са се сетили да се церят, но пък нали не знаеше, че могат и да говорят. А тя бе прекарала достатъчно време край Ридаг, за да се убеди, че макар речта му да бе непълна, той не бе глупаво животно, за каквото го смятаха мнозина. Въпреки че Айла не бе от Мамутоите, нямаше причина да не притежава известни лечителски познания.

Върху двете жени падна сянка и те вдигнаха очи.

— Мамут иска да знае дали би дошла да поговориш с него, Айла — каза Дануг. Увлечени в разговор, двете жени не бяха забелязали приближаването на високия младеж. — Ридаг е толкова възбуден от новата игра с ръце, която му показа — продължи той. — Лати казва, че помолил да те попитам дали ще научиш и мен на някои от знаците.

— Да. Да. Аз тебе науча. Аз науча всеки.

— И аз искам да усвоя още думи-жестове — додаде Нези, когато и двете се изправиха.

— Сутрин? — попита Айла.

— Да, утре сутрин. Но ти още не си сложила нищо в уста. Може би ще е по-добре утре първо да похапнеш — отбеляза Нези. — Ела с мен, ще ти приготвя нещичко, а също и за Мамут.

— Гладна съм — склони Айла.

— И аз — добави Дануг.

— Ти кога ли не си гладен. Мисля, че вие двамата с Талут можете да изядете и цял мамут — загълча Нези, явно горда, че синът й е такъв едър здравеняк.

Двете жени и Дануг се запътиха към землянката, а другите сякаш това и чакаха — прекратиха заниманията си и ги последваха, за да се нахранят. В преддверието връхните дрехи бяха свалени и окачени на закачалки. Сутрешната закуска бе непринудена и обикновена. Някои хора я приготвиха на собствените си огньове, а други се събраха в обширната предна част на помещението, в която бяха разположени както главното огнище, така и няколко по-малки. Неколцина ядяха студено мамутско месо, останало от вечерта, други похапваха месо или риба, сготвени на супа с корени или зеленаж, като за сгъстяване на ястието се използваха грубо смлени семена от диворасли степни треви. Но независимо от това, дали приготвяха храната си в собствения си кът или не, повечето хора в крайна сметка се отбиваха в общата част, където допиваха горещия си чай преди отново да излязат навън.

Айла седеше до Мамут и с голям интерес наблюдаваше шетнята. Шумният говор и смях на толкова много хора все още будеха учудването й, но постепенно започваше да свиква с тях. Още повече я изненадваше лекотата, с която жените се движеха сред мъжете. Нямаше строга йерархия, липсваше определен ред на приготвяне и сервиране на храната. Сякаш всички се самообслужваха, с изключение на жените и мъжете, които помагаха на най-малките деца.

Джондалар дойде при тях и внимателно приседна до Айла на рогозката от треви, крепейки с две ръце непромокаема, но донякъде податлива чаша без дръжка, изплетена от мечешка трева и обшита с орнаменти в контрастен цвят, пълна с горещ ментов чай.

— Ти станал рано сутринта — каза Айла.

— Не исках да те будя. Спеше толкова дълбоко.

— Аз се събуждам, когато мисля, че някой има болки, но Диджи ми казва, че старата жена Крози… винаги говори високо с Фребек.

— Караха се толкова шумно, че и аз ги чух докато бях навън — отбеляза Джондалар. — Фребек може и да е размирник, но едва ли бих го обвинил. Тази старица кряка по-лошо и от сойка. Как може човек да живее с нея?

— Аз мисля някой има болка — промълви Айла замислено.

Джондалар я погледна озадачен. Според него тя не повтаряше, че погрешно е сметнала, че някой изпитва физическа болка.

— Права си, Айла — рече Мамут. — Стари незаздравели рани.

— На Диджи й е мъчно за Фрали — обърна се Айла към Мамут. — Какво е Булчинска цена? — запита тя, без да изпитва неудобство, че му задава въпроси, макар че общо взето не й се щеше да се показва невежа. — Диджи каза, че Тюли е поискала висока Булчинска цена за нея.

Мамут забави отговора си — внимателно събираше мислите си, искаше тя да го разбере. Айла гледаше беловласия старец очаквателно.

— Бих могъл да ти отговоря просто, Айла, но в това има нещо по-дълбоко, отколкото изглежда на пръв поглед. Дълги години съм мислил по този въпрос. Не е лесно да разбереш себе си и своя народ, дори когато си един от онези, от които другите очакват отговори. — Той затвори очи и сбърчи чело, опитвайки се да се съсредоточи. — Разбираш какво означава „положение“, нали? — поде той.

— Да — потвърди Айла. — В клана най-високо положение заема вождът, следван от избрания ловец, после идват другите ловци. И Мог-ър има високо положение, но той е различен. Той е… човек от света на духовете.

— А жените?

— Жените имат положение като стопанки на мъжете си, но знахарката има свое собствено положение.

Обяснението на Айла изненада Джондалар. Въпреки всичко, което бе научил от нея за плоскоглавците, все още му беше трудно да повярва, че те могат да разберат такова сложно понятие като сравнителната йерархия.

— Така си и мислех — отбеляза тихо Мамут и продължи разясненията си. — Ние тачим Майката, създателка и пазителка на всичко живо. Човеците, животните, растенията, водите, дървесата, скалите, земята — Тя е родила, Тя е създала всичко това. Когато призоваваме духа на мамута, или духа на елена, или на бизона и искаме позволение да излезем на лов за тези животни, ние знаем, че Духът на Майката им е вдъхнал живот; че Нейният Дух ще се погрижи да се роди друг мамут, или елен, или бизон, за да заеме мястото на този, който тя ни дава за храна.

— Ние казваме, че това е Животворният Дар на Майката — вмъкна Джондалар заинтригуван. Интересно му беше да сравнява обичаите на Мамутоите с тези на Зеландониите.

— Мут, Майката, е избрала жените, за да ни покаже как е поела в Себе си духа на живота, за да сътвори и предизвика появата на нов живот, та да замени призованите от нея същества — продължи старият жрец. Децата научават тези неща от легендите, приказките и песните още докато растат, но ти вече не си малка, Айла. Ние обичаме да слушаме приказките дори когато остареем, но ти трябва да разбереш Движещата им сила, както и подтекста им, за да можеш да схванеш причината за много от нашите обичаи. Положението на всеки от нас се определя от майка му, а Булчинската цена е начин за изразяване на стойност.

Айла кимна прехласната. Джондалар се бе опитвал да й обясни какво представлява Майката, но в устата на Мамут всичко изглеждаше съвсем смислено и разбираемо.

— Когато една жена и един мъж решат да се задомят, мъжът и неговият Бивак дават много дарове на майката на жената и на нейния Бивак. Майката или водачката на бивака определят цената, те казват колко дарове трябва да се дадат за дъщерята. Понякога и самата жена може да определи цената си, но тя зависи от много неща и съвсем не е въпрос на прищявка. Никоя жена не желае да бъде подценявана, но цената не бива да е толкова висока, че нейният избраник и бивакът му да не могат или да не желаят да я платят.

— Защо трябва да се плаща за жената? — попита Джондалар. — Това не я ли кара да търгува със себе си, сякаш е стока, също като солта, кремъка или кехлибарите?

— Ценността на една жена е много по-голяма. Булчинската цена се плаща от мъжа заради привилегията да живее с дадена жена. Високата Булчинска цена е добре дошла за всички. Тя отрежда високо положение на жената; показва на всички колко високо мнение имат за нея мъжът, който я иска и собственият й бивак. Тя е чест и за хората от неговия бивак, те имат възможност да покажат, че преуспяват и могат да си позволят да платят цената. Тя е израз на почит и уважение към бивака на жената и известна компенсация ако го напуска, както правят някои млади жени, за да създадат нов бивак, или да живеят в този на мъжа. Но получените дарове най-вече предоставят възможност бивака да заплати евентуална висока цена, когато някой от техните мъже иска дадена жена — така те могат да покажат богатството си.

Децата приемат положението на майка си, така че една висока Булчинска цена е от полза и за тях. Макар Булчинската цена да се заплаща в дарове, с част от които младата двойка слага начало на съвместния си живот, истинската ценност е статусът, голямото уважение, с което се отнасят към жената обитателите на собствения й бивак и тези от другите биваци, както и положението, което отрежда на стопанина и децата й.

Айла бе все още озадачена, но Джондалар кимаше разбиращо. Въпреки разликата в сложните специфични детайли, в общи линии роднинските взаимоотношения и ценностите не се отличаваха особено от тези на собствения му народ.

— Как се разбира колко ценна е една жена, та да й се определи добра Булчинска цена? — поинтересува се мъжът от Зеландониите.

— Булчинската цена зависи от много неща. Всеки мъж се стреми да намери жена с най-високото положение, за което може да заплати, защото когато напусне майка си, той приема положението на стопанката си, която е, или ще бъде майка. Жена, доказала, че може да бъде майка, е по-високо ценена, затова жените с деца са много търсени. Често пъти мъжете се стремят да увеличат стойността на бъдещата си стопанка, защото това е в тяхна полза; двама мъже, съревноваващи се за една и съща високо ценена жена, могат да обединят средствата си — ако те се разбират и тя се съгласи — и да повишат Булчинската цена още повече.

Понякога един мъж взима две жени за свои стопанки, особено ако са сестри, които не искат да се делят. В такъв случай той приема положението на по-високопоставената жена и се радва на благосклонно отношение, което му носи и известен допълнителен статус. Той показва, че, може да издържа две жени и бъдещите им деца. На близначките се глада като на особена благодат, тъй като рядко се разделят.

— Когато брат ми си намери жена сред Шарамудоите, една от роднините му по женска линия беше Толи, жена от Мамутоите. Веднъж тя ми каза, че била „открадната“, макар и с нейно съгласие — каза Джондалар.

— Търгуваме с Шарамудоите, но обичаите ни не са едни и същи. Толи беше жена с високо положение. Да я дадем на другите означаваше не само да се откажем от някой, който сам по себе си е ценен високо — те наистина трябваше да платят висока Булчинска цена — но и да се примирим със загубата на жена, която щеше да приеме положението на майка си и да го сподели със стопанина и децата си. Така в крайна сметка стойността й щеше да бъде разменена сред самите Мамутои. Това не можеше да се компенсира по никакъв начин. За нас задомяването й бе загуба, все едно че стойността й бе открадната от нас. Но Толи беше влюбена и твърдо решена да свърже живота си с младия мъж от Шарамудоите. И за да намерим някакво разрешение, ние й позволихме да бъде „открадната“.

— Диджи казва, майката на Фрали прави Булчинска цена ниска — обади се Айла.

Старецът промени позата си. Усещаше накъде бие въпросът й, а нямаше да му е лесно да й отговори. Повечето хора се ръководеха от интуитивно съзнание за обичаите си и не биха могли да ги обяснят така ясно, както Мамут. Мнозина в неговото положение не биха се решили да разясняват вярвания, обикновено свързани с тайнствени разкази. Страхуваха се, че такова пряко и подробно излагане на културните им ценности би ги лишило от мистичността и силата им. Мамут също изпитваше известно неудобство, но той вече си бе направил някои изводи и бе взел някои решения по отношение на Айла.

— Една майка може да се премести в огнището на всяко от децата си — отвърна той. — Ако го стори, обикновено чак когато остарее, тя най-често отива при своя дъщеря от същия бивак. Обикновено стопанинът й я придружава, но ако иска, може да се върне в бивака на майка си, или да отиде да живее при своя сестра. Често пъти мъжът е по-привързан към децата на стопанката си, родени в неговото огнище, тъй като живее с тях и ги обучава, но негови наследници са децата на сестра му и когато остарее, те носят отговорност за него. Обикновено младите приемат възрастните на драго сърце, но за съжаление има и изключения. Фрали е единствената рожба на Крози, така че където отиде дъщеря й, там отива и Крози. Животът не беше добър с Крози и с напредването на възрастта тя не стана по-добра. Тя е властна и неотстъпчива и малцина мъже желаят да споделят огнището си с нея. След смъртта на първия мъж на Фрали тя трябваше няколко пъти да намалява Булчинската й цена и това непрекъснато я гложди и я прави още по-язвителна.

Айла кимна с разбиране, а сетне върху лицето й се изписа загриженост.

— Иза ми разказваше за една старица, живее с клана на Брун, преди да ме намерят. Тя дошла от друг клан. Стопанин умира, няма деца. Няма стойност, няма положение, но винаги има храна, винаги място до огъня. Ако Крози няма Фрали, къде отиде?

Въпросът й накара Мамут да се замисли. Той искаше да даде напълно достоверен отговор на Айла.

— За Крози това би било истински проблем, Айла. Обикновено човек без роднини бива приет в друго огнище, но тя създава толкова неприятности, че няма много желаещи да я приберат. Вероятно би намерила достатъчно храна и място за спане във всеки бивак, но не след дълго биха я накарали да си върви, така както са били принудени да напуснат собствения си бивак след смъртта на първия мъж на Фрали.

Старият шаман направи гримаса и продължи:

— Фребек също не е сред най-сговорчивите. Майка му беше с много ниско положение. Малко бяха качествата, с които можеше да се похвали. Известна бе със страстта си към бозата. Така че той поначало е с малки възможности. Обитателите на неговия бивак искаха да се отърват от Крози и не ги беше грижа, че и той ги напуска. Отказаха да платят каквото и да било. Затова Булчинската цена на Фрали беше толкова ниска. Тук са само благодарение на Нези. Тя убеди Талут да се застъпи за тях, затова ги и приеха. Но някои от нашите вече съжаляват.

Айла кимна с разбиране. Обяснението бе хвърлило известна светлина върху ситуацията.

— Мамут, какво…

— Нуви! Нуви! Олеле Майчице! Задушава се! — дочу се внезапният писък на жена.

Няколко души се бяха скупчили край нея и тригодишната й рожба, която кашляше и пръскаше слюнки, мъчейки се да си поеме дъх. Някой удари детето по гърба, но това не помогна. Останалите стояха наоколо и се опитваха да дават съвети, но се чувстваха все по-безпомощни като гледаха как момиченцето посинява, без да може да си поеме дъх.