Джийн М. Оел
Ловци на мамути (10)

9

Джондалар, имаш право да поискаш от мен да изпълня твое желание — заяви Тюли. — Признавам, не допусках някаква възможност да победиш Талут, но никога не бих повярвала, че и жената може да го стори. Ще ми се да го разгледам този… как му казвахте?

— Копиехвъргач. Не знам как иначе да го нарека. Идеята ми хрумна един ден, докато наблюдавах как Айла борави с прашката. Все си казвах: „Де да можех да хвърлям копие толкова далеч, с такава скорост и така сръчно, както тя изстрелва камък с прашката“. И започнах да си мисля как да го осъществя — каза Джондалар.

— Ти и преди си разправял за нейната сръчност. Наистина ли е толкова добра? — попита Тюли.

Джондалар се усмихна:

— Айла, защо не вземеш прашката си и да покажеш на Тюли какво можеш?

Айла сбърчи чело. Публичните демонстрации не й бяха по вкуса. Беше овладяла умението си да стреля с прашката тайно и след като с голяма неохота й бяха разрешили да ловува, тя винаги излизаше сама. Както тя, така и останалите хора от клана изпитваха неудобство, когато я виждаха да борави с ловно оръжие. Джондалар беше първият, който излезе на лов с нея и пръв доби истинска представа за умението й. Тя се вгледа в усмихнатия мъж. Беше спокоен и уверен. Не забеляза прикрит намек да откаже.

Кимна и отиде да си вземе прашката и торбичката с камъни от Ридаг, на когото ги беше оставила, когато реши да хвърли копието. Момчето й се усмихваше от гърба на Уини, чувствайки се част от вълнението, и доволно от раздвижването, причинено от нея.

Тя се огледа за мишени. Забеляза забитите ребра на мамути и се прицели първо в тях. Кънтящият, почти музикален звук на удрящи се в костите камъни не оставяха място за съмнение, че е улучила пилоните, но това бе твърде лесна цел. Огледа се за друга мишена. Беше свикнала да се цели по птици и дребни животни, а не да замеря предмети с камъни.

Джондалар знаеше, че възможностите й далеч надхвърлят стрелбата по пилони и като си спомни един следобед от току-що отминалото лято, усмивката му стана още по-широка, той се огледа и отдели с крак няколко буци земя.

— Айла — извика той.

Тя се обърна и когато погледна към трасето, видя, че Джондалар е застанал с разтворени крака, сложил ръце на хълбоците, с по една буца пръст, закрепени на раменете му. Намръщи се. Веднъж бе сторил нещо подобно с два камъка и на нея не й бе приятно да гледа как се излага на опасност. Камъните, изстреляни от прашка, могат да бъдат смъртоносни. Но като помисли малко, трябваше да признае, че опасна бе по-скоро гледката, отколкото онова, което можеше да се случи в действителност. Два неподвижни предмета не биха били трудна цел за нея. Не беше й се случвало да не улучи такава мишена от години. Какво би й попречило да уцели и сега — това, че буците са закрепени върху раменете на мъжа — на онзи, когото обича?

Затвори очи, пое дълбоко въздух и отново кимна. Взе два камъка от торбичката, която лежеше на земята в краката й, сви кожената ивица и постави единия в средата й, а другия приготви в ръката си. След това вдигна очи.

Присъстващите бяха притихнали в тревожно напрежение. Никой не продумваше. Струваше й се, че бяха престанали дори да дишат. Тишината се нарушаваше единствено от пронизителното напрежение във въздуха.

Айла съсредоточи вниманието си върху човека с буците пръст на раменете. Когато направи първото си движение всички напрегнато изпънаха шии напред. С пъргавината и обиграността на опитен ловец, научен да действува максимално изненадващо, младата жена изстреля първия камък.

Той все още не бе достигнал целта, а тя вече зареждаше втория. Твърдата буца пръст на дясното рамо на Джондалар се пръсна от удара на коравия камък. След това, още преди някой да бе разбрал, че е изстреляла и втория заряд, той последва първия и раздроби буцата от сиво-кафява льосова почва върху лявото рамо на Джондалар, вдигайки облак от прах. Всичко стана толкова бързо, че някои от присъстващите останаха с впечатлението, че или не са забелязали всичко, или са им погодили някакъв номер.

Номер беше, но така майсторски изпълнен, че малцина биха могли да го повторят. Никой не беше обучавал Айла да борави с прашка. Беше се научила наблюдавайки тайно хората от клана на Брун и упражнявайки се, по метода на пробите и грешките. Беше си изработила техниката на бързо последователно изстрелване на два камъка като средство за самоотбрана, след като веднъж не улучи от първия път и едва се отърва от нападащ я рис. Не знаеше, че повечето хора биха казали, че такава техника е невъзможна; нямаше кой да й го каже.

Макар да не го съзнаваше, тя едва ли щеше да срещне някой друг, който да притежава нейното майсторство, пък и за нея това беше без значение. Съвсем не се интересуваше от това да мери силите си с някого, за да види кой е по-добрият. Състезаваше се само със себе си; единственото й желание бе да усъвършенства собственото си майсторство. Знаеше възможностите си и когато замисляше нова техника, като например последователно бързо изстрелване на два камъка докато язди кон, тя опитваше няколко подхода и когато намереше най-удачния се упражняваше докато го усвои.

При всяка човешка дейност се намират по няколко души, които чрез концентрация, упорити упражнения и силно желание могат да я овладеят до такова съвършенство, че да превъзхождат в това отношение всички останали. Айла беше именно такъв майстор на прашката.

Настъпи моментна тишина, след което хората поеха дъх и се разбъбриха оживено, а Ранек започна да пляска с ръце по бедрата си. Веднага целият бивак започна да аплодира по същия начин. Айла не знаеше какво означават тези действия, затова погледна към Джондалар. Той сияеше от задоволство и тя започна да долавя, че плясканията са знак на одобрение.

Тюли също пляскаше, макар и малко по-сдържано от останалите — не искаше да се покаже чак толкова впечатлена, но Джондалар беше уверен, не случилото се наистина я бе поразило.

— Ако си мислите, че това е голяма работа, вижте сега! — каза той като се протегна да вземе още две буци земя. Видя, че Айла го наблюдава и приготвя още два камъка. Той хвърли двете буци едновременно във въздуха. Айла ги пръсна една след друга. Той хвърли още две и тя ги разби, преди да успеят да паднат на земята.

Очите на Талут блестяха от възбуда.

— Много е добра! — възкликна той.

— Я ти хвърли две буци — каза му Джондалар.

В същия момент улови погледа на Айла и самият той взе още две буци. Показа й ги. Тя бръкна в торбичката и приготви по два камъка във всяка ръка. Необходима бе изключителна координация, за да зареди и изстреля с прашка четири камъка преди четирите буци земя, хвърлени във въздуха, да паднат на земята, но да направи това с нужната точност бе истинско предизвикателство, което определено щеше да постави на изпитание майсторлъка й. Джондалар чу как Барзек и Манув се обзалагат; Манув залагаше на Айла. След като беше спасила живота на малката Нуви, той беше сигурен, че тя може всичко.

Джондалар хвърли нагоре буците една след друга със силната си дясна ръка в момента, в който Талут запрати високо във въздуха други две.

Първите две, едната изхвърлена от Джондалар, а другата — от Талут, се пръснаха почни едновременно. Посипа се пръст, но за да се прехвърлят останалите камъни от едната ръка в другата бе необходимо допълнително време. Втората буца на Джондалар вече падаше надолу, а тази на Талут забавяше летежа си, доближавайки връхната точка на параболата си, когато Айла успя отново да приготви прашката си. Тя се прицели в по-ниската буца, която набираше скорост при падането си и изстреля един камък. Проследи попадението, изчаквайки по-дълго, отколкото би трябвало докато отново зареди прашката. Трябваше да бърза.

С ловко движение Айла постави последния камък в прашката и с невероятна за всички присъстващи скорост го изстреля, разбивайки последната буца, преди да падне на земята.

Бивакът избухна в приветствени и одобрителни възгласи, всички дружно пляскаха бедрата си.

— Айла, това беше страхотна демонстрация! — похвали я сърдечно Тюли. — Не си спомням да съм виждала такова постижение преди.

— Аз ти благодаря — отговори Айла, пламнала от задоволство от реакцията на водачката, както и от собственото си постижение. Много хора се струпаха около нея, за да я поздравят. Тя се усмихваше стеснително, после потърси с поглед Джондалар, чувствайки се малко неловко от цялото това внимание. Той разговаряше с Уимез и Талут, който държеше Ръги на раменете си, а до него беше Лати. Видя, че тя го гледа, усмихна й се, но продължи да говори.

— Айла, как можа да се научиш така да боравиш с прашка? — попита Диджи.

— И къде? Кой те научи? — обади се Крози.

— И аз бих искал да се науча така да стрелям с прашка — добави срамежливо Дануг. Високият младеж стоеше зад другите, вперил в Айла пълен с възхищение поглед. Още първият път, когато я видя, нещо трепна в него. Беше убеден, че тя е най-красивата жена, която е виждал и че Джондалар, от когото се възхищаваше, е голям късметлия. А след ездата и сегашната демонстрация на нейното майсторство, онова, което назряваше в него, го завладя напълно.

Айла му се усмихна колебливо.

— Би могла да ни пообучиш, когато двамата с Джондалар ни покажете копиехвъргачите си — предложи Тюли.

— Да. Не бих имал нищо против да се науча да боравя с такава прашка, но копиехвъргачът наистина е нещо интересно, стига да е достатъчно точен — обади се Торнек.

Айла отстъпи назад. Въпросите и тълпата я притесняваха.

— Копиехвъргач точен… ако ръка точна — каза тя като си припомни как усърдно се бяха упражнявали с Джондалар, за да овладеят оръжието. Нищо не е точно само по себе си.

— Винаги е така. Майсторската ръка и око правят художника, Айла — каза Ранек като хвана ръката й и надникна в очите й. — Знаеш ли колко си красива, колко си грациозна? Та ти си просто художник с прашката.

Тъмните очи, вперени в нея, я накараха да види силното влечение и изтръгнаха от жената в нея реакция, стара колкото живота. Но в сърцето й се пробуди и предупреждение; това не бе мъжът за нея. Не бе мъжът, когото обичаше. Чувството, което Ранек изтръгна от нея, бе неоспоримо, но от друго естество.

Тя си наложи да извърне очи, огледа се отчаяно за Джондалар… и го откри. Гледаше към тях и яркосините му очи бяха изпълнени с огън, лед и болка.

Айла издърпа ръката си от Ранек и се отдръпна назад. Това вече беше прекалено. Всички тези въпроси, скупчените край нея хора, обзелите я необуздани чувства. Стомахът й се сви, в гърдите й задумка сърцето, гърлото я стегна; трябваше да се махне. Видя Уини с Ридаг, който все още беше на гърба й и без много да му мисли, сграбчи торбичката с камъни с ръката, с която държеше прашката и се втурна към кобилата.

Рипна на гърба й и прегърна момчето с ръка, за да не падне, когато тя се накланя напред. Притискането и движенията на жената, както и безмълвните, необясними сигнали между нея и кобилата дадоха на Уини да разбере, че Айла желае да избяга и кобилата препусна по платото в бърз галоп. Рейсър ги последва, като догонваше без усилие майка си.

Хората от Лъвския бивак бяха поразени. Повечето от тях нямаха понятие защо Айла се втурна към коня си, а и малцина бяха я виждали да препуска така неудържимо. Жената с дългата развята руса коса, вкопчила се в гривата на галопиращата кобила, беше стряскаща и смайваща гледка и мнозина с удоволствие биха сменили мястото си с Ридаг. За миг Нези бе обзета от силно тревога — боеше се за момчето; но после си помисли, че Айла не би го изложила на опасност и се успокои.

Момченцето не разбра, защо му подариха това рядко преживяване, но очите му блестяха от удоволствие. Макар че вълнението ускори малко пулса му, то не изпита страх, защото Айла го беше прегърнала здраво, и се отдаде на спиращото дъха шеметно надбягване с вятъра.

Бягството от мястото на изпитаното неудобство и познатото усещане за коня и неговия тропот намалиха напрежението в душата на Айла. След като се отпусна, тя усети с ръка особения, неравномерен звук от туптенето на сърцето на Ридаг и за момент се обезпокои. Запита се дали е постъпила разумно като го е взела със себе си, но после разбра, че пулсът му, макар и малко нарушен, не показва прекалено силно сърдечно натоварване.

Тя накара коня да забави темпото си и като направи широк кръг се насочи назад. Когато наближиха пистата за хвърлянето на копия минаха покрай двойка яребици, скрити във високата трева, все още не сменили пъстрата си лятна перушина с бели зимни пера. Конете ги подплашиха и те излетяха. Айла приготви прашката си по навик, после погледна надолу и видя, че Ридаг бе извадил два камъка от торбичката, която беше пред него. Тя ги взе и като управляваше Уини с бедрата си, свали едната от нисколетящите тлъсти птици на земята, а после и другата.

Спря Уини и, държейки Ридаг, се смъкна от гърба на кобилата. Постави го на земята и взе птиците, изви им вратовете и завърза пернатите им крака с няколко жилави стръка трева. Макар че можеха да летят бързо и на големи разстояния, тези птици никога не заминаваха на юг. Вместо това се покриваха с дебела бяла зимна перушина, която им служеше като маскировка и топлеше телата им през зимата, а краката им се превръщаха в снегоходки. Така те преживяваха студения сезон, като се хранеха със семена и клончета, а когато се разбушуваше снежна буря, издълбаваха малки пещери в снега, където се криеха докато отмине.

Айла отново качи Ридаг на гърба на Уини.

— Ще подържиш ли белите яребици? — посочи тя с ръка.

— Ще ми позволиш ли? — попита я той със знаци, като ръкомаханията му далеч не бяха единственият израз на искрената му радост. Никога не беше тичал бързо единствено заради удоволствието от скоростта; за пръв път изпитваше това чувство. Никога не бе ловувал и не разбираше сложните чувства, породени от съчетаването на интелигентност и умение при преследването на онова, от което живееха той и неговия народ. Сега бе попаднал най-близо до всичко това; едва ли друг път би се озовал в подобно положение.

Айла се усмихна, преметна яребиците на врата на коня пред Ридаг, после се обърна и тръгна към пистата за хвърляне на копия. Уини я последва. Айла не бързаше да се върне, все още беше разстроена, спомняйки си сърдития поглед на Джондалар. Защо се ядоса той така? Миг преди това й се бе усмихнал толкова доволен… когато всички се тълпяха около нея. Но когато Ранек… Тя се изчерви, спомняйки си черните очи, равния глас. „Другите! — помисли си тя, разтърсвайки глава, сякаш за да сложи в ред мислите си. — Не ги разбирам тези Другите!“

Вятърът, който духаше откъм гърба й, запрати кичури коса в лицето й. Тя раздразнено ги отметна назад с ръка. Няколко пъти си беше мислила отново да сплете косите си, както когато живееше сама в долината, но Джондалар я харесваше с разпусната коса, затова я бе оставила свободна. Понякога това й бе неприятно. После с леко раздразнение забеляза, че все още държи прашката в ръка, защото няма къде да я остави, липсваше й удобен ремък, под който да я пъхне. Нямаше възможност да носи дори торбата с церовете си с тези дрехи, но ги облече, защото Джондалар ги харесваше; винаги я завързваше за ремъка, който придържаше робата й затворена.

Отново вдигна ръка, за да отметне косите от лицето си и тогава забеляза прашката. Спря се и като издърпа назад косата си, за да освободи очите си, завърза еластичната кожена прашка около главата си. Подпъхна свободния й край, и се усмихна доволна от себе си. Така май стана добре. Косата й продължаваше да виси свободно на гърба й, но прашката не й позволяваше да влиза в очите й, а главата й изглеждаше добро място за носене на прашката.

Повечето хора предположиха, че скокът, с който Айла прелетя на гърба на кобилата, както и бързият галоп, съчетан с внезапния лов на бели яребици, са част от демонстрацията й по боравене с прашка. Тя предпочете да не ги разубеждава, но избягваше да поглежда към Джондалар и Ранек.

Джондалар разбра, че Айла е разстроена, когато тя се обърна и избяга, и беше сигурен, че вината е негова. Съжаляваше за това и мислено се укоряваше, но му беше трудно да се справи с непознатите за него смесени чувства и не знаеше как да й го каже. Ранек не съзнаваше дълбочината на объркаността на Айла. Разбираше, че е предизвикал някакво чувство у нея, и подозираше, че вероятно то е една от причините за смутеното й втурване към коня, но смяташе, че действията й са наивни и мили. Усещаше, че все повече го привлича и се питаше колко ли са силни чувствата й към едрия русокос мъж.

Когато тя се завърна, децата отново препускаха нагоре-надолу по пистата за хвърляне на копия. Нези дойде за Ридаг и взе и птиците. Айла пусна конете. Те се изтеглиха настрани и започнаха да пасат. Айла остана да наблюдава няколко души, които след приятелски спор се впуснаха в неофициално състезание по хвърляне на копия, което се превърна в нещо, излизащо извън рамките на нейния опит. Започнаха една игра. Тя беше наясно със състезанията и турнирите, които поставяха на изпитание необходимите за оцеляване умения, като това кой може да бяга най-бързо и кой — да хвърля копие най-далеч, но не проумяваше дейност, чийто предмет бе единствено забавлението, при което случайността бе критерий за изпитание и усъвършенствуване на основни умения.

Донесоха от землянката няколко обръча. Размерът им бе колкото обиколката на човешко бедро. Бяха направени от ивици мокра сурова кожа, усукана и оставена да изсъхне, след това плътно увита с листа от мечо ухо. Част от съоръженията бяха и заострени пръти с пера отзад. Това бяха леки копия, но без остриета от кост или кремък.

Търкулваха обръчите по земята и хвърляха по тях прътовете. Когато някой спреше обръч, като вкараше през него прът и го забиеше в земята, останалите изразяваха одобрението си с възгласи и пляскане по бедрата. Играта, в която също влизаха думите за броене и това нещо, на което му казваха облог, предизвика голямо вълнение. Айла беше очарована. Играеха и мъже, и жени, но се редуваха да търкалят обръчите и да хвърлят копията, сякаш едните се състезаваха срещу другите.

Накрая се стигна до някакъв окончателен резултат. Няколко души са запътиха обратно към землянката. Сред тях, почервеняла от възбуда, беше Диджи. Айла тръгна с нея.

— Днешният ден изглежда се превръща в празник — каза Диджи. — Състезания, игри, пък и изглежда ще имаме истинско пиршество. Задушеното на Нези, бозата на Талут, ястието на Ранек. Какво смяташ да правиш с белите яребици?

— Знам един специален начин за приготвянето им. Как мислиш? Дали да ги сготвя?

— Защо не? Пиршеството само ще се обогати с още едно специално блюдо.

Приготовленията за гуляя се долавяха още преди да достигнат землянката — наоколо се разнасяха благоуханни миризми на гозби, които многообещаващо гъделичкаха обонянието им. Най-голям принос в това отношение имаше задушеното на Нези. То тихо къкреше в голямата готварска кожа, наглеждано в момента от Лати и Брайнан, макар че като че ли абсолютно всички участвуваха с по нещо в приготвянето на храната. Айла се интересуваше от това как се готви задушено и бе наблюдавала приготовленията на Нези и Диджи.

В една голяма дупка, изкопана до огнището, беше поставена жарава върху струпана от преди пепел, с която беше покрито дъното на дупката. Върху жаравата посипаха пласт от стрит сух мамутски тор, а над него поставиха широко и дебело парче необработена мамутска кожа, прикрепено върху рамка и напълнено с вода. Тлеещата под кожата жарава започна да нагрява водата, но когато най-после торта пламна, значителна част от горивото, върху което лежеше кожата, бе вече изгоряло, и тя висеше само на рамката. Бавно просмукващата се през необработената кожа течност, макар и достигнала точката на кипене, я предпазваше от възпламеняване. Когато горивото под готварската кожа изгоря, задушеното продължаваше да ври благодарение на добавяните речни камъни, предварително загрети до червено в огнището — задача, която се поверяваше на някои от децата.

Айла оскуба двете яребици и ги изкорми с малък костен нож. Нямаше дръжка, но задната му част беше притъпена, за да не се пореже този, който го използва, а зад върха му беше издялана вдлъбнатина. Хващаше се с палеца и показалеца от двете страни, като палецът се поставяше във вдлъбнатината за по-лесно боравене. Не беше нож за тежка работа, а само за разрязване на месо или кожа и Айла се бе научила да борави с него едва след пристигането си тук, но го намираше за много удобен.

Винаги приготвяше ястието с яребици в дупка, облицована с камъни, в която се запалваше огън, като се оставяше пламъкът да изгасне преди птиците да се поставят вътре и да се покрият. Обаче в този район трудно се намираха големи камъни, затова тя реши да пригоди дупката за задушеното за своята цел. Сезонът не беше подходящ за зеленчуците, които обичаше да употребява — подбел, коприва, лобода — както и за яребичи яйца, иначе щеше да напълни с тях кухините на птиците, но някои от билките, които носеше в торбата с церовете си, използвани в малки дози, бяха не само лекарства, но и отлични подправки, пък и сеното, с което уви птиците, щеше да им придаде от своя аромат. Може би нямаше да се получи любимото ястие на Креб, когато свършеше, но би трябвало да е вкусно, помисли си тя.

Когато приключи с чистенето на птиците, тя влезна вътре и видя Нези край първото огнище. Тя разпалваше огън в голямата камина.

— Бих искала да сготвя яребици в дупка, както ти правиш задушено в дупка. Мога ли да взема въглища? — попита Айла.

— Разбира се. Трябва ли ти нещо друго?

— Имам сушени билки. Предпочитам свежи зеленчуци за птици. Но по това време на година няма.

— Можеш да надникнеш в складовото помещение. Там има зеленчуци, които би могла да употребиш, а също и сол — обясни й Нези.

„Сол“ — помисли си Айла. Не беше готвила със сол откакто напусна Клана.

— Да, бих използвала сол. Може би и зеленчуци. Ще видя. Къде мога намеря жарава?

— Аз ще ти дам, само да свърша с това.

Айла се загледа как Нези пали огъня, отначало машинално, без да обръща много внимание, но после се заинтригува. Макар че по-рано не беше се замисляла, тя знаеше, че при тях няма достатъчно дървета. За гориво използваха кости, а те не се разпалваха лесно. Нези беше взела малка главня от друга камина и с нея разпали малко съчки, събрани за подпалки. После прибави сух тор, който даде по-горещ и силен пламък, а след това постави обрезки и парченца от кости. Те не се подхванаха добре.

Нези раздухваше огъня, за да го поддържа като в същото време движеше малка дръжка, която младата жена не беше забелязала до този момент. Айла долови леко свистене, подобно на вятър, видя как се разпиля малко пепел и забеляза, че пламъкът се разгоря по-силно. От това костните парчета започнаха да тлеят по краищата, а сетне лумнаха. Айла изведнъж установи източника на нещо, което не й даваше мира, нещо, което едва долавяше, но което я дразнеше от самото й пристигане в Лъвския бивак. Миризмата на пушека беше друга.

Самата тя понякога бе палила огън със сух тор и познаваше силния, остър мирис на неговия дим, но основното гориво, което използваше, беше от растителен произход; беше свикнала с миризмата на пушека от горящи дърва. А горивото в Лъвския бивак беше от животински произход. Миризмата на горящи кости бе друга — напомняше печено месо, оставено твърде дълго на огъня. В комбинация със сух тор, какъвто също използваха в големи количества, се получаваше силен остър мирис, който проникваше във всяко кътче на бивака. Не беше неприятен, но за нея бе непознат и тя изпитваше леко безпокойство. Сега, когато откри причината, тя се освободи от неясното напрежение.

Айла се усмихна докато наблюдаваше как Нези прибавя още кости и наглася ръчката така, че да се засили пламъкът.

— Как постигаш това? — попита тя. — Правиш огън така силен?

— За да гори, огънят трябва да диша, а вятърът е дъхът на огъня. Майката ни научи на това, когато направи жените пазителки на огнището. Можеш сама да го видиш, когато раздухваш огъня с дъха си — тогава той става по-силен. Изкопали сме канал под огнището, чийто отвор е отвън; но него вкарваме вятъра. Каналът е облицован с животински черва, които са били надути с въздух, преди да бъдат изсушени, а после покрити с кости, за да не се затлачи каналът с пръст. Въздухопроводът за това огнище минава нататък, под тези рогозки от треви. Виждаш ли?

Айла погледна натам, където сочеше Нези и кимна.

— Влиза ей тук — продължи жената, показвайки й кух бизонов рог, подаващ се от отвор, разположен встрани от ямата-огнище под нивото на пода. — Но на човек не всеки път му е нужен еднакъв вятър. Зависи колко силно духа навън и какъв огън ти трябва. Ето с това спираш вятъра или го пускаш вътре — каза Нези, показвайки й ръчката, закрепена за вратичка, направена от тънка раменна кост.

Като решение бе просто, но идеята бе оригинална — истинско техническо постижение от съществено значение за оцеляването на хората. Без него Ловците на мамути не биха могли да живеят в субполярните степи, с изключение на няколко изолирани района, въпреки изобилието от дивеч. В най-добрия случай щяха да идват тук само през лятото. В почти напълно обезлесените земи с жестоки зими, чието настъпване се забелязваше по напредването на ледниците по сушата, огнището с въздухопровод им даваше възможност да горят кости — единственото гориво, което се намираше в достатъчно големи количества, за да им позволи да живеят тук целогодишно.

След като Нези разпали огъня, Айла прегледа складовите помещения, за да види дали ще си хареса нещо за плънка на яребиците. Съблазняваха я изсушени зародиши от яйца на птици, но те вероятно трябваше да се изкисват, а тя не знаеше колко време би й отнело това. Замисли се дали да не използва диви моркови или зърната от шушулки млечен фий, но се отказа.

Тогава забеляза кошницата, в която все още беше кашата от зърна и зеленчуци, която бяха сварили с помощта на горещи камъни тази сутрин. Беше оставена настрана за всеки, който иска да си похапне от нея и се беше сгъстила и слегнала. Опита я. Когато липсваше сол, хората предпочитаха остри пикантни подправки и тя беше сложила в кашата пелин и джоджен, после прибави горчиви корени, лук и диви моркови към сместа от ръж и ечемик.

С малко сол — помисли си тя, — слънчогледово семе, което беше видяла в хранилището, и стафиди… а защо не и мъничко подбел и шипки от торбата с церовете, може да се получи много интересна плънка за яребиците.

Айла подготви и напълни птиците, уви ги в прясно окосена трева, зарови ги в една дупка заедно с малко костни въглени и посипа отгоре пепел. След това отиде да види какво правят другите.

Край входа на землянката кипеше усилена дейност. Там се бяха събрали почти всички обитатели на бивака. Когато приближи, видя струпани големи купи от житни снопове. Няколко души вършееха, тъпчеха, налагаха и вееха сноповете, за да отделят зърното от сламата и да го олющят. Други отстраняваха останалата плява, като подхвърляха зърното във въздуха от широки равни веялки-скари, направени от върбови пръчки, за издухване на по-леките люспи. Ранек насипваше зърното в хаван, направен от издълбана кост от крак на мамут, удължена с парче бедрена кост. Той взе един мамутски бивник, прерязан напречно, който му служеше за чукало, и започна да стрива зърното.

Скоро след това Барзек свали връхната си дреха от козина и като застана срещу него започна да редува удари след неговите, така че работата да е по-спорна. Торнек започна да пляска с ръце в такт с ритъма, а Манув заприглася с повтарящ се, напевен рефрен:

„Ай-яб уо-уо, мели Ранек зърно!

Ай-яб уо-уо, мели Ранек зърно!“

Сетне Диджи се включи при втория удар с хармонична контрастна фраза:

„Неб, неб, неб, неб, с Барзек трудът е лек!

Неб, неб, неб, неб, с Барзек трудът е лек!“

Не след дълго и други започнаха да пляскат по бедрата си, като мъжките гласове се присъединиха към Манув, а женските — към Диджи. Айла почувствува пулсиращия ритъм и започна да си тананика, като не беше много сигурна дали й се иска да се присъедини, но й харесваше.

След известно време, Уимез, който беше съблякъл анорака се, се приближи плътно до Ранек и го замести, без да изпуска удар. Манув също така бързо смени куплета и на следващия такт подхвана нов стих:

„Наб наб уи-йе, Уимез тук сега се включи!“

Когато Барзек се поумори, Друез пое от него работата и Диджи смени словосъчетанието, а после дойде ред на Фребек.

По едно време спряха, за да проверят какво са направили досега и изсипаха смляното зърно в кошница със сито от преплетени хвощови листа. Разклатиха го, за да се пресее. После насипаха още зърно в костния хаван, но сега Тюли и Диджи се захванаха с чука от мамутски бивник, а Манув съчини стихче и за двете, като пееше женската част с фалцет, разсмивайки всички.

Нези смени Тюли, а Айла импулсивно пристъпи напред и застана до Диджи, с което предизвика усмивки и одобрителни кимания.

Диджи удари бивника и го пусна. Нези се пресегна и го вдигна, докато Айла заемаше мястото на Диджи. Айла чу едно „йах!“, когато чукалото отново тропна, и грабна дебелия, леко извит прът от бивник. Беше по-тежък, отколкото очакваше, но го вдигна и чу песента на Манув:

„А-ябуа-уа, Айла е добре дошла!“

Тя едва не изпусна мамутския бивник. Не беше очаквала спонтанния приятелски жест и при следващия такт, когато целият Лъвски бивак запя дружно, и мъже, и жени, тя толкова се развълнува, че с мъка удържа сълзите си. Това беше нещо повече от обикновено послание на обич и приятелство към нея; това означаваше, че те я приемат. Тя беше открила Другите и те я приветствуваха с добре дошла.

Трони смени Нези, а след известно време Фрали се насочи към тях, но Айла поклати глава и бременната жена с готовност отстъпи. Айла остана доволна, но това потвърди подозрението й, че Фрали не се чувства добре. Продължиха да бъхтят житото, докато Нези ги спря, за да го изсипе в ситото и да напълни отново хавана.

Този път Джондалар пристъпи напред, за да поеме своя дял от еднообразната и трудна работа по ръчното смилане на дивото жито, което ставаше по-лесно със задружни усилия и майтап. Намръщи се, когато и Ранек се приближи. Изведнъж напрежението между тъмнокожия мъж и русия гост внесе нотка на враждебност в дружеската атмосфера.

Всички я доловиха, когато двамата мъже, редувайки се с тежкия бивник, ускориха ритъма. Със засилването на темпото припяването утихна, но някои започнаха да тропат с крака, а пляскането ставаше все по-високо и остро. Неусетно Джондалар и Ранек увеличиха и силата заедно с ритъма и вместо съвместна работа, се получи състезание по сила и упоритост. Всеки от тях бъхтеше чукалото с такова настървение, че то отскачаше нагоре, където другият го прихващаше и отново го запокитваше надолу.

Челата им се покриха с пот, която потече по лицата и в очите им. Измокри туниките им, докато те продължаваха да се надпреварват, блъскайки все по-бързо и по-силно голямото тежко чукало в хавана, един след друг, назад-напред. Като че ли никога нямаше да спрат. Дишаха тежко, личеше, че са изтощени, но не се предаваха. Никой не искаше да отстъпи пред другия; създаваше се впечатление, че всеки от двамата би предпочел да умре пръв.

Айла се паникьоса. Тези двамата го даваха твърде на юруш. Хвърли тревожен поглед на Талут. Той кимна на Дануг и двамата се приближиха до упоритите мъже, които явно бяха решили да загинат.

— Време е и други да опитат! — изрева Талут като изблъска Джондалар и грабна чукалото. При повторното движение Дануг го измъкна от Ранек.

И двамата бяха така замаяни от изтощение, че едва ли съзнаваха, че състезанието им е свършило докато, дишайки тежко, се отдалечаваха олюлявайки се. Айла искаше да им се притече на помощ, но бе обзета от нерешителност. Тя разбираше, че по някакъв начин бе станала причината за тяхната борба, и че при когото от двамата да отидеше най-напред, другият щеше да се почувствува унижен. Хората от бивака също бяха разтревожени, но не бяха склонни да им предлагат помощта си. Опасяваха се, че ако изразят загрижеността си, ще признаят, че състезанието между двамата е било нещо повече от игра и ще предизвикат съперничество, което никой не беше готов да приеме толкова сериозно.

Докато Джондалар и Ранек се възстановяваха, вниманието на хората се насочи към Талут и Дануг, които продължаваха да бъхтят житото, превръщайки труда в състезание — наистина приятелско, но не по-малко напрегнато. Талут се усмихваше широко на младия си двойник. Докато блъскаше чукалото от бивник в хавана от копито.

Дануг със сериозно изражение го сменяше с неумолимо упорство.

— Браво, Дануг! — извика Торнек.

— Той няма никакъв шанс да спечели — отвърна му Барзек.

— Дануг е по-млад — каза Диджи. — Талут първи ще се предаде.

— Той не е толкова издръжлив, колкото Талут — противопостави се Фребек.

— Още му липсва силата на Талут, но Дануг е издръжлив — каза Ранек. Вече напълно бе възстановил нормалното си дишане и можеше да се включи в коментарите. Макар и все още изтощен, той виждаше в тяхното състезание начин да накара това, което направиха с Джондалар, да не изглежда така сериозно.

— Хайде, Дануг! — извика Друез.

— Ти можеш! — обади се Лати, обхваната от ентусиазма, макар че не беше сигурна дали е в полза на Дануг или Талут.

Изведнъж копитото се счупи от един силен удар на Дануг.

— Хайде, стига вече! — упрекна ги Нези. — Никой не ви кара да блъскате толкова силно, че да чупите хавана. Ето че сега ни трябва нов и ми се струва, че ти, Талут, трябва да го изработиш.

— Имаш право! — каза Талут, сияейки от задоволство. — Дануг, много добре се представи. Пораснал си, докато те нямаше. Нези, виждаш ли това момче?

— Я вижте това! — каза Нези като изваждаше съдържанието на хавана. — Това зърно е смляно на прах! Аз просто го исках разтрошено. Възнамерявах да го изсуша и складирам. А това не може да се съхранява.

— Какъв вид зърно е това? Ще питам Уимез, но ми се струва, че хората на моята майка правеха нещо от стрито на прах зърно — каза Ранек. — Ще си взема от него, ако друг не го иска.

— Повечето е пшеница, но има и по малко ръж и овес. Тюли вече има достатъчно за малки самуни от смляно зърно, които всички харесват, те само трябва да се опекат. Талут искаше малко зърно, за да го смеси със скорбялата от корени на хвощ за неговата боза. Но ако желаеш, можеш да вземеш цялото количество. Изработил си си го.

— И Талут е работил за него. Ако иска, може да си вземе — рече Ранек.

— Ранек, задели си колкото искаш. Аз ще взема това, което остане — каза Талут. — Скорбялата от хвощови корени, която съм изкиснал, започва да ферментира. Не знам какво ще стане, ако изсипя това количество в нея, но би било интересно да опитам.

Айла наблюдаваше и Джондалар, и Ранек, за да се увери, че и двамата са добре. Когато видя как Джондалар свали потната си туника, наплиска се с вода и влезе в землянката, тя разбра, че му няма нищо. След това се почувства малко глупаво загдето се бе безпокоила толкова много за него. В края на краищата той бе силен, енергичен мъж и малко физическо натоварване не би навредило нито на него, нито на Ранек. Но тя отбягваше и двамата. Беше объркана от техните действия и своите чувства и й трябваше известно време за размисъл.

Трони излезе от сводестия вход на землянката с разтревожен вид. Държеше Хартал на единия си хълбок, а на другия крепеше плитък костен поднос, отрупан с кошници и сечива. Айла забърза към тях.

— Да помогна аз? Държа Хартал? — попита тя.

— О, много ще съм ти признателна! — каза младата майка и й подаде бебето. — Днес всички готвят специалитети и аз също искам да приготвя нещо за празненството, но все не мога да смогна. А сега и Хартал се събуди. Нахраних го, но вече не му се спи.

Трони намери място да разгъне постелката недалеч от големия огън отвън. Докато държеше бебето, Айла наблюдаваше как Трони изсипа неолющени слънчогледови семена от една от кошниците в плиткия костен поднос. С парче кост от пръст — Айла предположи, че е от рунтав носорог — Трони размачка семената на пюре. След като стри още няколко дози семе, тя напълни друга кошница с вода. Взе две прави костени пръчки, изгладени и оформени по подходящ начин, и с една ръка сръчно измъкна горещи камъни от огъня. Топна ги във водата, от която със съскане изскочи облаче пара, извади ги охладени, сетне прибави още горещи и така, докато водата завря. После добави пюрето от слънчогледово семе. Айла беше заинтригувана.

В процеса на обработката се освободи маслото от слънчогледовото семе. Трони го огреба с голям черпак и го насипа в друг контейнер, този път направен от ствол на бреза. Когато обра всичко, което можеше, тя насипа разтрошени диви зърна от някакъв неясен сорт и малки черни семенца от лобода във врялата вода, подправяйки я с билки, после добави още готварски камъни, за да поддържа кипенето й. Съдовете от ствол на бреза тя постави настрана, за да изстинат, докато слънчогледовото масло се втвърди. Даде на Айла да го опита на върха на черпака и тя реши, че е чудесно.

— Много е вкусно, когато с него се намажат малките кексчета на Тюли — каза Трони. — Затова исках да го приготвя. Докато кипвах водата си мислех защо да не направя нещо за закуска за утре сутринта. На никого не му се готви сутрин след голям гуляй, но поне на децата им се закусва. Много ти благодаря, че ми помогна с Хартал.

— Няма нужда благодариш. На мен беше приятно. Дълго време не държала бебе — каза Айла и изведнъж осъзна, че действително бе така. Вгледа се внимателно в Хартал като мислено го сравняваше с бебетата от Клана. Хартал нямаше вежди, но и при бебетата от Клана те не бяха напълно развити. Челото му беше по-право и главата му по-заоблена, но на тази крехка възраст различията не бяха добре изявени, помисли си тя. Изключение правеше това, че Хартал се смееше и гукаше, докато бебетата на Клана не издаваха толкова много звуци.

Бебето започна да се върти малко неспокойно, когато майка му отиде да измие приборите. Айла го залюля на колене, после го обърна така, че то се оказа с лице към нея. Тя му заговори и забеляза с какъв интерес се заслуша той в думите й. За известно време това отвлече вниманието му, но не за дълго. Когато се канеше да заплаче, Айла свирна с уста. Звукът го изненада и той се отказа от плача и се заслуша. Тя отново засвири, този път имитирайки птичка.

Айла бе прекарала много от самотните следобеди в своята долина, упражнявайки се в птичи подсвирквания и чуруликане. Така майсторски бе овладяла умението да имитира песента на птиците, че някои видове идваха при нея, когато подсвиркваше, но тези птици не се срещаха единствено в долината.

Когато зачурулика, за да забавлява бебето, наоколо накацаха няколко птици и започнаха да кълват зърното и семената, които бяха изпаднали от кошниците на Трони. Айла ги забеляза, подсвирна отново и протегна пръст. След известно първоначално колебание една храбра сипка кацна на пръста й. Внимателно, с чуруликания, които успокоиха и заинтригуваха мъничкото птиче, Айла го взе и го приближи към бебето, за да го види. Но то се подплаши от доволния му кикот и протегнато тлъстичко юмруче и отлетя.

И тогава, за своя изненада, Айла чу аплодисменти. Звукът от пляскане с ръце по бедра я накара да вдигне очи и тя видя около себе си усмихнатите лица на почти всички хора от Лъвския бивак.

— Айла, как го правиш? Знам, че някои хора могат да имитират птица или животно, но ти го правиш така добре, че те се хващат на въдицата — каза Трони. — Никога не съм срещала друг човек, който има такава власт над животните.

Айла се изчерви, като че ли я бяха хванали да прави нещо… нередно, уловена беше в действие, което я правеше различна от другите. Въпреки усмивките и одобрителните слова, тя се почувствува неудобно. Не знаеше как да отговори на въпроса на Трони. Не знаеше как да й обясни, че когато си съвсем сам и си пълен господар на времето си, можеш да се упражняваш да чуруликаш като птица колкото си искаш. Когато няма към кого да се обърнеш на този свят, можеш да се сприятелиш дори с някой кон или лъв. Когато не знаеш дали на земята има друг като теб, търсиш връзка с някое живо същество по всички възможни начини.