Джийн М. Оел
Ловци на мамути (35)

34

Айла подбираше облеклото, което да вземе със себе си на лова — бяха й казали, че нощем може да стане много студено. Щяха да се доближат до гигантската ледена стена, която бе водещият ръб на ледника. За нейна изненада, Уимез й донесе няколко майсторски изработени копия и започна да й обяснява преимуществата на острието за копие, което беше изобретил за лов на мамути. Това беше неочакван подарък и след всичките хвалебствия и други проявления на странно поведение от страна на Мамутоите към нея, тя просто не знаеше как да реагира. Но той я предразположи със специалната си топла усмивка и й каза, че е възнамерявал да й направи този подарък още откакто тя е Обещала на сина на неговото огнище да се събере с него. Тя го питаше дали е възможно това острие да се пригоди така, че да се използва при копиехвъргача, когато в шатрата влезе Мамут.

— Айла, Мамутите биха желали да разговарят с теб. Искат да помогнеш при Викането на животните — каза той. — Смятат, че ако говориш с Мамутския дух, той ще пожелае да ни даде много мамути.

— Но нали вече ти казах, че не владея никакви специални сили — каза умолително Айла. — Не искам да разговарям с тях.

— Знам, Айла. Обясних им, че може и да имаш дарба за Викане, но не си обучена. Настояха да те помоля. След като те видяха как яздеше лъва и как му каза да си върви, те са убедени, че можеш да окажеш силно влияние върху Мамутския дух, независимо от това дали си обучена или не.

— Но, Мамут, това беше Бебчо. Лъвът, който съм отгледала. Не бих могла да направя това с всеки лъв.

— Защо говориш за този лъв като че ли си му майка? — чу се глас от входа. Там стоеше една едра фигура. — Ти ли си неговата майка? — попита Ломи, влизайки в шатрата, след като Мамут я покани със знак.

— До известна степен да, струва ми се. Беше ранен, стъпкан и ритнат в главата. Нарекох го Бебчо, защото когато го намерих си беше бебе. И по-късно не промених името му. Остана си завинаги Бебчо, дори когато порасна — обясни Айла. — Не знам как да викам животни, Ломи.

— Тогава как лъвът се появи в един толкова знаменателен момент, ако ти не си го Викала? — попита Ломи.

— Чиста случайност. Няма нищо мистериозно в това. Сигурно е усетил моята миризма, или тази на Уини и е дошъл да ме потърси. Той имаше навика да ме посещава от време на време, дори след като си намери партньорка и стадо. Питай Джондалар.

— Ако не беше под въздействието на някакво специално влияние, защо не нарани момичето? Тя не е имала „майчинска“ връзка с него. Каза, че тоя я съборил и тя помислила, че ще я изяде, но той само лизнал лицето й.

— Мисля, че той я е спрял само защото тя малко прилича на мен. Висока е и има руса коса. Той е израснал с човек, а не с други животни, затова гледа на хората като на част от своето семейство. Винаги ме буташе на земята, когато не ме беше виждал дълго време, ако не го спирах. Така показва колко му се играе. Иска да го прегръщат и да го чешат — обясни Айла.

Тя забеляза, че докато говореше, шатрата се изпълни с Мамути.

Уимез се отдръпна с лукава усмивка. „Тя не иска да отиде при тях, затова те дойдоха при нея“ — помисли си той. Намръщи се като видя, че Винкавек се промъква по-близо до нея. На Ранек ще му бъде много криво ако Айла го предпочете пред него. Никога преди това не беше виждал сина на своето огнище толкова разтревожен, както когато научи за предложението на Винкавек. Уимез трябваше да си признае, че и той се бе разстроил.

Винкавек наблюдаваше Айла, докато тя отговаряше на въпросите. Той не беше от хората, които лесно се впечатляват. В края на краищата Винкавек беше водач и Мамут, посветен в схемите на темпоралните влияния и маскировките на свръхестествената сила. Но подобно на другите Мамути, той беше привлечен в Огнището на Мамута, защото беше почувствал порив да изследва по-дълбоки измерения, да открива и обяснява причините, които се криеха зад външни проявления и можеше да се трогне само от истински необяснима загадка или демонстрация на някакъв волеизява.

Още когато я срещна, той усети у Айла нещо загадъчно, което го заинтригува. В нея имаше някаква скрита сила, сякаш издръжливостта и куража й вече са били подлагани на изпитание. Неговото тълкуване беше, че Майката я закриля, поради което проблемът й ще намери разрешение. Но нямаше никаква представа за средствата, чрез които той щеше да бъде преодолян и беше истински изненадан от резултата. Знаеше, че сега никой няма дори да помисли да се противопостави както на нея, така и на тези, които я бяха приютили. Никой няма да посмее да възрази срещу произхода й, нито срещу сина, който някога е родила. Силата й беше твърде осезателна. Дали щеше да я използва за добри или лоши цели беше въпрос на случайност — като лятото и зимата, деня и нощта това бяха две лица на една и съща субстанция — но никой не искаше да си навлече неблагоразположението й. Щом можеше да се разбира с пещерен лъв, знае ли човек какво още може да прави?

Винкавек, заедно със стария Мамут и останалите Мамути, беше израснал в същата среда, сред същата култура и модели на вярвания, които бяха създадени, за да крепят съществуването им и те бяха част от духовността и морала им.

Считаше се, че животът на всеки от тях е предопределен, тъй като те не бяха в състояние да го контролират. Болестите ги нападаха без причина и макар че можеха да бъдат лекувани, някои умираха, а други оцеляваха. Злополуките също бяха непредвидими, а случеха ли се, когато човек бе сам, изходът често биваше фатален. Суровият климат и бързо променящите се атмосферни условия, дължащи се на близостта на масивни континентални ледници, причиняваха суша или наводнения, които имаха непосредствено влияние върху околната среда, от която те зависеха. Едно по-студено или твърде дъждовно лято можеше да затрудни растителността, да намали животинските популации и да промени миграционните им модели, което правеше живота на ловците на мамути по-труден.

Структурата на тяхната метафизична вселена беше паралелна на физическия им свят и беше полезна с това, че даваше отговори на неразрешими въпроси — такива, които можеха да създадат голямо безпокойство, без наличието на някакво приемливо и базирано на техните схващания разумно обяснение. Но всяка структура, колкото и полезна да е тя, също създава ограничения. Животните от техния свят скитаха на воля, растенията се развиваха от само себе си и хората познаваха много отблизо тези закономерности. Знаеха къде се появяват определени растения, разбираха поведението на животните, но никога не им беше минавало през ум, че тези закономерности могат да бъдат променени, че животните, растенията и хората се раждат с вродена способност за промяна и адаптиране, че без нея те практически не могат да оцелеят.

Контролът, който Айла упражняваше върху отгледаните от нея животни, не се схващаше като естествен; досега никой не беше опитвал да дресира или опитоми някое животно. Мамутите, предугаждайки необходимостта от обяснения, за да се успокоят хората, разтревожени от изненадващите новости, умозрително търсеха из теоретичната структура на техния метафизичен свят отговори, които биха били задоволителни. Стореното от нея не беше обикновен акт на опитомяване на животни. Вместо него Айла беше демонстрирала свръхестествена сила, далеч надхвърляща въображението на когото и да е било. Очевидно беше, че контролът, който тя упражняваше върху животните, можеше да се обясни само с достъпа й до първоначалната форма на Духа, а следователно и до Самата Майка.

Винкавек, подобно на стария Мамут и останалите Мамути, сега беше убеден, че Айла не е просто Мамут — една от Тези, Които Служат на Майката — а най-вероятно нещо повече. Може би беше въплъщение на нечие свръхестествено присъствие; възможно бе да е и Самата Мут, нейно олицетворение. Това беше още по-правдоподобно, защото тя не парадираше с него. Но каквато и да беше силата й, той беше уверен, че я очаква някаква значима съдба. Съществуването й беше обосновано и той жадуваше да е част от него. Тя беше избраницата на Великата Майка Земя.

— Всичките ти обяснения са основателни — каза Ломи с увещаващ тон, след като изслуша възраженията на Айла, — но не би ли се съгласила да вземеш участие в церемонията на Викането, дори и да смяташ, че нямаш Дарбата за това? Мнозина от присъстващите тук са убедени, че ще донесеш късмет на мамутския лов, ако се включиш във Викането. Това няма да ти навреди, а ще направи Мамутоите много щастливи.

Айла не виждаше как би могла да откаже, но се чувстваше неудобно от ласкателствата, с които я обграждаха. Сега й беше едва ли не неприятно да минава през лагера и очакваше лова на мамути на следващия ден с голямо вълнение, облекчение и шанс да се измъкне за известно време.

Айла се събуди и погледна навън през отворения триъгълен край на палатката-навес, използвана при пътешествия. На изток вече се зазоряваше. Стана тихо, като внимаваше да не събуди Ранек или някой друг и се измъкна навън. Във въздуха се усещаше влажният хлад на ранното утро, но рояците насекоми още не бяха се появили и това я зарадва. Предишната вечер гъмжеше от тях.

Отправи се към черната блатна вода, покрита с тиня и цветен прашец — отлична развъдна среда за рояци папатаци, мушици, конски мухи и най-вече комари, които ги бяха посрещнали като шумна вихрушка от черен дим. Насекомите се промъкваха под дрехите им, като оставяха червени подутинки от ухапвания по кожата, тълпяха се край очите и влизаха в гърлата на ловците и конете.

Петдесетте мъже и жени, избрани за първия за сезона лов на мамути, бяха стигнали неприятните, но неизбежни блата. Вечно замръзналата земя под повърхностния пласт, омекнал от пролетното и лятно топене, не позволяваше никакъв филтриращ отток. Там, където имаше повече натрупана стопилка, отколкото можеше да се разсее чрез изпарение, се получаваше застояла вода. По време на всяко по-дълго пътешествие през топлия сезон имаше вероятност да се натъкнат на участъци, наситени с почвена влага, които варираха от обширни плитки разливи вода от разтопен сняг и лед, до застинали блата, отразяващи движещите се на небето облаци, и тинести мочури.

Бяха пристигнали твърде късно следобед, за да решават дали да се опитат да прекосят блатото или да потърсят заобиколен пън. Бързо издигнаха бивак и запалиха огньове, за да прогонят рояците насекоми. През първата вечер от пътешествието тези, които не бяха виждали запалителния камък на Айла, издаваха обичайните възклицания на изненада и страхопочитание, но сега се смяташе за нещо съвсем естествено тя да пали огъня. Шатрите, които използваха, бяха обикновени палатки от няколко кожи, съшити така, че да образуват едно голямо покривало. Формата му зависеше от структурните материали, които намираха или носеха със себе си. За подпора на коженото покривало можеше да се използва мамутски череп с непокътнати големи бивни или някоя гъвкава малка върба; случваше се даже мамутските копия да изпълняват ролята и на подпори за шатра. Понякога покривалото се използваше просто като допълнително покритие за земя. Този път под кожите му се бяха подслонили ловците от Лъвския бивак и неколцина други и то бе преметнато в единия си край през наклонен прът и затъкнато в земята, а другият беше защипан между ствола и клоните наедно дърво.

След като издигнаха бивака, Айла поразрови гъстата растителност край тресавището и със задоволство откри някакви малки растения с тъмнозелени листа във формата на длан. Разкопа ги до коренищата, събра няколко и свари зеленикавожълтите корени, за да направи лек срещу ухапванията от комари и раздразнените очи и гърла на конете. Когато го приложи на изпохапаната си от москити кожа, няколко души я помолиха да им даде от мазилото и в края на краищата тя се зае да лекува от ухапванията цялата ловна дружина. Смеси още счукан корен с мазнина, за да приготви мехлем и за следващия ден. После откри туфа от специфичен вид билка и изскубна няколко растения, за да ги хвърли в огъня. Заедно с дима, те спомогнаха за прогонването на насекомите от едно неголямо пространство в близост до огъня.

Но във влажната хладина на утрото рояците насекоми изпадаха в летаргия. Айла потрепери и разтри раменете си, но не понечи да се върне за по-топла дреха. Загледа се в тъмната вода, като почти не забелязваше как на изток небето постепенно се обля в светлина, която открои гъстата растителност. Усети, че върху раменете й се спусна топла козина. Тя с признателност я загърна около себе си и усети нечии ръце да я прегръщат отзад през кръста.

— Айла, изстинала си. Доста време си навън — каза Ранек.

— Не можах да спя — отговори тя.

— Защо?

— Не знам. Просто някакво чувство на безпокойство. Не мога да го обясня.

— Ти се разстрои още от обреда за Викане, нали? — отбеляза Ранек.

— Не съм мислила за това. Може и да си прав.

— Но ти не взе участие в него. Само наблюдаваше.

— Не исках да участвам, но не съм сигурна. Нещо може и да е станало — отвърна Айла.

Веднага след закуска ловците събраха багажа си и отново тръгнаха на път. Отначало се опитаха да заобиколят блатото, но се оказа, че отклонението ще е много голямо. Талут и няколко други водачи на ловни дружинки се взряха в блатния гъсталак, над който се носеше студена влажна мъгла, посъветваха се с още няколко души и накрая определиха курса, който щеше да им даде възможност най-бързо да прекосят застоялата вода.

Мочурливата земя край брега скоро отстъпи място на клокочещо тресавище. Много от ловците свалиха ботите си и — нагазиха боси в студената тинеста вода. Айла и Джондалар внимателно поведоха неспокойните коне. От дребните брези, върби и елши висяха студолюбиви ластари и зеленикавосиви бради от лишеи, а дръвчетата бяха израсли толкова нагъсто, че образуваха миниатюрна арктическа джунгла. Прекосяването на тресавището беше опасно. Поради липсата на твърда земя, в която да се вкопчат здраво корените, дърветата бяха израснали под най-различни ъгли, полегнали и разстилащи се настрани. Ловците с труд си проправяха път през паднали стволове, оплетени храсти и полупотопени корени и клони, които се оплитаха в нищо неподозиращите им крака. Туфите тръстика и папур изглеждаха измамно по-сигурни, но това съвсем не беше така, а петната мъх и папрат скриваха вонящите блатни води.

Напредваха бавно и с много усилия. Към средата на сутринта, когато спряха да починат, всички се потяха, дори и на сянка. Щом тръгнаха отново, Талут се спъна в един особено жилав елшов клон и в пристъп на рядък за него гняв насече цялото дърво с масивната си брадва. Яркооранжевата течност, която извираше от създалото му неприятности дърво, приличаше на кръв и извика у Айла неприятно предчувствие.

Нямаше нищо по-приятно от здравата почва под краката. На тучната поляна край тресавището растяха високи папрати и още по-високи треви, надхвърлящи човешки ръст. Хората поеха на изток, за да избегнат мочурливите територии, които се простираха на запад, после се изкачиха на едно възвишение сякаш израснало от низините, наводнени от блатата и видяха как в една голяма река се влива приток. Талут, Винкавек и водачите на няколко други Биваци спряха, за да разгледат картите, изсечени върху бивник и направиха още резки с ножове по земята.

Докато приближаваха реката, прекосиха една брезова гора. Но това не бяха високите, яки дървета от топлите райони, а недоразвити брези-джуджета, повлияни от суровия предледников климат, които въпреки това не бяха лишени от красота. Сякаш нарочно подкастрени и оформени в безкрайно възхитителни индивидуални форми, всяко от дърветата притежаваше отчетлива, бледа, деликатна грациозност. Но тънките, крехки, провиснали клони лъжеха. Когато Айла се опита да отчупи един, той се оказа жилав като сухожилие. Духани от вятъра, тези клони поваляха конкуриращата ги растителност.

— Наричат ги „Старите Майки“.

Айла изненадано се обърна и видя Винкавек.

— Мисля, че името е подходящо. Напомнят на всекиго да не подценява силата на старата жена. Това е свещена горичка и те са пазачи на сомутите — каза той като посочи земята.

Малките трепкащи светлозелени брезови листа не спираха напълно слънчевите лъчи и по ланската шума на гората танцуваха петнисти шарени сенки. Тогава Айла забеляза, че от мъха изпод дърветата стърчат големи яркочервени гъби на бели петна.

— Тези гъби ли наричате сомути? Те са отровни. Могат да убият човек — каза Айла.

— Е да, разбира се, ако не знаеш тайните на приготвянето им. За да не се използват така, както не трябва. Само избрани хора могат да изследват света на сомутите.

— Имат ли лековити свойства? Аз не знам за такива — каза Айла.

— Не знам, не съм Лечител. Трябва да питаш Ломи — отговори Винкавек. И тогава, съвсем неочаквано за нея, той взе двете й ръце и я погледна, по-скоро я прониза с поглед. — Защо се бореше срещу мен на церемонията по Викането, Айла? Аз бях подготвил пътя към долната земя за теб, но ти ми се противопостави.

Айла усети странно състояние на вътрешен конфликт, който я разкъсваше на две страни. Гласът на Винкавек беше топъл и обаятелен и тя почувства силно желание да се потопи в дълбочината на черните му очи, да се понесе из хладните им тъмни басейни, да се отдаде на всичко, което той желае. В същото време усещаше мощно желание да се отскубне, да се оттегли и да запази самоличността си. С неистово усилие на волята тя отмести очите си от неговите и зърна Ранек, който ги наблюдаваше. Той бързо извърна глава.

— Ти може да си подготвил път, но аз не бях готова — каза Айла, отбягвайки втренчения поглед на Винкавек.

Вдигна поглед, когато той се засмя. Очите му бяха сиви, а не черни.

— Бива си те! Ти си силна, Айла. Досега не съм срещал друга като теб. Толкова си подходяща за Огнището на Мамута, за Мамутския бивак. Кажи ми, че ще споделиш моето огнище — изрече Винкавек с цялата си убедителност и сила на чувството, на които беше способен.

— Аз съм Обещала на Ранек — каза Айла.

— Това няма значение, Айла. Доведи и него, ако искаш. Не бих имал нищо против да споделя Огнището на Мамута с толкова талантлив ваятел. Вземи и двама ни! Или аз ще взема двама ви. — Той пак се засмя. — Няма да е за първи път. И в мъжа има привлекателност!

— Аз… просто не знам — каза тя и вдигна очи като чу приглушеното потропване на копита.

— Айла, ще заведа Рейсър на реката, за да изчистя краката му. По тях е полепнала и се е спекла кал. Да заведа ли и Уини? — попита Джондалар.

— Аз сама ще я заведа — отвърна Айла, доволна, че е намерила претекст да се измъкне.

Винкавек беше очарователен, но вдъхваше известен страх.

— Ето я там, при Ранек — каза Джондалар и зави към реката.

Винкавек проследи с поглед високия русокос мъж. „Интересно каква ли роля играе той във всичко това — помисли си водачът-Мамут. — Пристигнаха заедно, той се разбира с нейните животни не по-зле от нея, но нямат вид на любовници и то не защото той има проблеми с жените. Авари ми каза, че те го обожават, но той не се докосва до Айла, не спи с нея. Говори се, че отказал обреда за Женственост, защото чувствата му били твърде братски. Дали такова е отношението му и към Айла? Като на брат? Затова ли ни прекъсна и отново насочи вниманието й към ваятеля?“ Винкавек се намръщи, после внимателно отскубна няколко от големите гъби и ги завърза с едно въже, обърнати наопаки, за клоните на „Старите Майки“, за да изсъхнат. Беше решил да си ги прибере на връщане.

След като пресякоха притока, стигнаха до по-суха местност с открити блата без дървета, разположени на по-голямо разстояние едно от друго. Крясъците на диви гъски, тракането и писъците на водни птици ги предупреждаваха, че приближават голямо езеро с вода от разтопен сняг и лед. Издигнаха бивак недалеч от него и няколко души се насочиха към водата, за да донесат вечеря. В тези временни водоеми нямаше риба, освен ако се окажеха част от целогодишна река или поток, но сред корените на гигантските тръстики, папур, острица и хвощ плуваха поповите лъжички на съедобни жаби.

В отговор на някакъв мистериозен сезонен сигнал на север долиташе огромно множество предимно водни птици, за да се смеси с белите яребици, златните орли и снежните сови. Пролетното топене на снеговете, от което се раждаха новите растения и обширните тръстикови блата, приканваха безбройните мигриращи птици да спрат, да свият гнезда и да се размножават. Много от тях се хранеха с малките и някои от възрастните земноводни, както и с тритони, змии, семена и луковици, с неизбежните насекоми, че дори и с малки млекопитаещи.

— На Вълчо много ще му хареса това място — каза Айла на Бреки, докато с прашка в ръка наблюдаваше двойка кръжащи птици, надявайки се, че те ще се приближат, за да не гази твърде далеч, когато трябва да ги прибере. — Все повече се усъвършенствува в донасянето им.

Бреки беше обещала да покаже на Айла как се хвърля пръчка и искаше да види прехваленото умение на младата жена с прашката. И двете бяха впечатлени една от друга. Оръжието на Бреки беше удължена, оформена като ромбоид част от средата на бедрена кост като удебелението на единия край беше премахнато и върхът изострен. Летеше по окръжност и когато се хвърлеше срещу ято, можеха да бъдат убити няколко птици наведнъж. Айла си помисли, че с него могат да се ловят птици много по-успешно, отколкото с прашката, но прашката имаше много по-широко приложение. С нея можеше да ходи на лов и за животни.

— Ти доведе конете, а защо остави вълка? — попита Бреки.

— Вълчо е още много млад и не знам как ще се държи на лов за мамути, а не искам да се случи нещо лошо по време на този лов. Конете, обаче, могат да помогнат при пренасянето на месото. Освен това, мисля, че на Ридаг ще му е скучно без Вълчо — каза Айла. — И двамата ми липсват.

Бреки се изкуши да попита Айла дали наистина има син като Ридаг, но реши да не го прави. Въпросът беше твърде деликатен.

Пейзажът рязко се промени, докато те напредваха на север през следващите няколко дни. Блатата изчезнаха и след като шумните птици останаха зад гърба им, вятърът изпълни голите равнини с призрачна виеща тишина и чувство за пустота. Небето се покри с тежки сиви безформени облаци, които закриваха слънцето и звездите, но рядко преваляваше дъжд. Вместо това въздухът стана по-сух и по-студен, появи се остър вятър, който сякаш изсмукваше влагата дори от издишания въздух. Но някое случайно разкъсване на облаците надвечер нарушаваше монотонността на небето и разкриваше такъв ярък, блестящ залез, че светлината му се отразяваше във водните пари на горния слой облаци като оставаше пътешествениците безмълвни и завладени от красивата гледка.

Това беше земя с далечни хоризонти. Редуваха се хълм подир хълм, един от друг по-полегати, без стърчащи върхове, които да очертават разстоянията и перспективата, нямаше ги и тръстиково зелените блата, които да облекчат погледа от безкрайното сиво, кафяво и прашно златисто. Равнините като че ли се простираха без край във всички посоки, с изключение на север. Там безкрайната равнина се поглъщаше от гъста влажна мъгла, която скриваше всички знаци, свързани със света отвъд нея и лъжеше окото по отношение на разстоянието до него.

По своя характер релефът не беше нито покрита с трева степ, нито замръзнала тундра, а смесица от двете. Студолюбиви и устойчиви на суша туфи трева, билки с гъсти коренни системи, миниатюрни храсти от разновидности на пелина се смесваха с бял арктически пирен, нисък рододендрон и цветове на червената боровинка, които преобладаваха над ярките виолетови цветчета на алпийския пирен. Боровинковите храсти, не по-високи от дванадесет сантиметра, все пак обещаваха изобилие от плод, а по земята пълзеше полегнала бреза като дървесна лозя.

Но дори дърветата-джуджета бяха рядкост поради комбинацията от две противоположни условия за растежа им. В северната тундра лятната температура е твърде ниска за поникването и растежа на семената. В степите виещите ветрове поглъщат влагата преди тя да успее да се натрупа и се носят по земята, което е много по-неблагоприятен фактор от студа. Съчетанието от двете сили оставяше след себе си замръзнала и суха земя.

Още по-безрадостен пейзаж посрещна ловната дружина, когато хората се запромъкваха през гъстата мъгла. Срещаха се голи скали и чакъл, покрити с лишеи — люспести кори в жълто, сиво, кафяво, дори яркооранжево, които приличаха повече на камък, отколкото на растения. Преобладаваха няколко цъфтящи билки и миниатюрни храсталаци, жилава трева и острица покриваха значителни участъци. Животът течеше дори в тази дива, безрадостна земя на студени сухи ветрове, която като че ли не можеше да го поддържа.

Започнаха да се появяват белези, които намекваха за тайната, която се криеше в мъглата. Процепи в големи скални плочи, дълги пясъчни, скални и чакълести ръбове; големи, неуместно разположени камъни, сякаш разхвърляни от гигантска ръка от небето. По каменистата земя се носеха хаотично малки и буйни потоци вода и когато ги приближиха, във въздуха най-сетне започна да се усеща по-осезаемо влагата. По сенчестите места се беше задържал мръсен сняг, а в една падина до голям валун ланският сняг беше заобиколил един малък вир. В него плуваха парчета лед в наситени синкави оттенъци.

Следобед вятърът смени посоката си и докато пътешествениците издигаха бивака си, заваля сняг — сух и шибащ. Талут и другите водачи се събраха да се съвещават, обезпокоени. Винкавек няколко пъти Вика Мамутския дух, но напразно. Очакваха досега да открият големите животни.

През нощта, лежейки неподвижно в постелята си, Айла долавяше загадъчни звуци, които сякаш идваха от дълбините на земята: скърцания, хлопвания, къркорения, бълбукания. Не можеше да ги определи и нямаше представа откъде идват, но те я плашеха. Опита се да заспи, но все се будеше. Най-сетне, призори, умората надделя и тя се унесе в сън.

Когато се събуди, Айла разбра, че е късно. Беше необичайно светло и всички бяха излезли от шатрата. Тя грабна връхната си дреха, но можа да стигне само до входа. Когато погледна навън, спря и зяпна с широко отворена уста. Сменилият посоката си вятър беше разсеял временно лятната влажна мъгла, издигаща се от леда. Отметна силно глава назад, за да огледа извисяващата се над нея стена на ледника, който беше толкова невероятно огромен, че върхът му се губеше в облаците.

Поради огромния си размер той изглеждаше по-близо, от колко беше в действителност, но няколко гигантски отломъка, които някога се бяха смъкнали по стръмната, покрита с издатини стена, се бяха накамарили на около четиристотин метра по-надолу. Около тях стояха няколко души. Тя осъзна, че това е мащабът, който й дава представа за истинския размер на огромната ледена преграда. Ледникът беше невероятна гледка, страхотно красива. Облян от слънчева светлина — Айла изведнъж забеляза, че слънцето се е показало — той блестеше с милиони ледени кристали, проблясващи с призматичните се люспи в различни тонове, но дълбокият основен цвят имаше същия преобладаващ син оттенък, който беше видяла във вира. Нямаше думи, с които да се опише гледката; зашеметяващото нямаше друг смисъл, освен своето великолепие, величественост и мощ.

Айла се облече бързо — усещаше, че е изпуснала нещо. Наля си някаква течност, която изглеждаше като останал от предишната вечер чай, по който вече се образуваше тънка ледена коричка, но установи, че е месен бульон. Поколеба се само за миг, докато реши, че става за пиене и надигна чашата. После загреба черпак спитени варени зърна, зави ги с дебело парче студено печено месо и бързо се запъти към останалите ловци.

— Чудех се дали изобщо имаш намерение да станеш — каза Талут, когато я видя да идва.

— Защо не ме събудихте? — полита Айла и лапна последното парче от закуската си.

— Не е разумно да будиш човек, който спи така дълбоко, освен ако не се налага спешно — отговори Талут.

— Духът се нуждае от време за нощните си скитания, за да може да се върне освежен — добави Винкавек, който се приближи, за да я поздрави.

Посегна да хване ръцете й, но тя го отбягна, бързо докосна бузата му със своята и се отдалечи, за да разгледа леда.

Едрите отломъци явно се бяха свлекли с голяма сила. Бяха се забили дълбоко в земята и в близост до тях тя беше разровена. Скоро стана ясно, че те са там от няколко години. Повърхността им беше покрита с пластове довлечен от вятъра трошляк от скалата, която се бе стрила на прах при търкането с леда. На места имаше ивици от фирнован сняг. Самите повърхности на валуните бяха разядени от неравномерното топене и замръзване с течение на години, а в леда бяха пуснали корени малки жилави растения.

— Айла, качи се тук — извика Ранек.

Тя вдигна очи и го видя да стърчи на върха на висок блок, леко полегнал на една страна. С изненада съзря до него Джондалар.

— Ако заобиколиш отстрани, ще ти е по-лесно.

Айла заобиколи камарата от ледени блокове и се покатери през серия отломъци и каменни плочи. Трошлякът, набит в леда, правеше хлъзгавата повърхност достатъчно грапава, за да се стъпва сигурно. Изкачването и придвижването по нея не изискваше особено внимание. Когато стигна върха, Айла се изправи и затвори очи. Вятърът я блъсна, сякаш изпитваше решимостта й да устои на силата му и отекна с трополене, стонове и трясък в огромната стена. Тя вдигна глава към силната светлина отгоре, която се усещаше дори през затворените й клепачи и усети с кожата на лицето си космическата борба между божественото огнено кълбо и студа на масивната ледена стена. Самият въздух трептеше нерешително.

После отвори очи. Пред погледа й имаше само лед. Огромната, величествена, страховита ледена шир, достигаща небето, се простираше до хоризонта. Пред нея бледнееха планините. Гледката я изпълни със смирена екзалтираност и вълнуващо страхопочитание. Джондалар и Ранек отвърнаха с разбиращи усмивки на нейната.

— И преди съм виждал тази красота — каза Ранек. — Но съм способен да я гледам толкова пъти, колкото са звездите на небето, без да ми омръзне.

И Джондалар, и Айла кимнаха в знак на съгласие.

— Макар че може и да е опасно — обади се Джондалар.

— Как се е озовал тук този лед? — попита Айла.

— Ледът се движи — каза Ранек. — Понякога нараства, друг път се свива. Този се е откъснал, когато стената е била тук. Тогава камарата е била много по-голяма. И тя се свива като стената. — Ранек се вгледа в ледника. — Струва ми се, че последният път беше по-далеч. Изглежда, че ледът отново нараства.

Айла обходи с поглед открития пейзаж и забеляза, че от такава височина се вижда много по-далеч.

— О, вижте! — извика тя, сочейки на югоизток. — Мамути! Виждам стадо мамути!

— Къде? — попита Ранек, внезапно развълнуван.

Вълнението се разнесе сред ловците като огън. Талут, който беше тръгнал да заобикаля отстрани, щом чу думата „мамути“, на бърза ръка преполови ледената грамада. С няколко разкрача стигна върха, вдигна ръка на челото си, за да предпази очите си от слънцето и се загледа натам, накъдето сочеше Айла.

— Тя е права! Ето ги! Мамути са! — избоботи той, като не можеше да овладее нито чувствата, нито гласа си.

Още няколко човека започнаха да се катерят по леда, като всеки търсеше удобно място, откъдето да види огромните същества с бивни. Айла се отстрани, за да може на нейно място да застане Бреки.

Откриването на мамутите внесе известно успокоение, а също и вълнение. Добре че най-сетне се показаха. Каквото и да бе чакал Мамутският дух, най-сетне беше пуснал превъплъщенията сив земния свят да се явят пред тези, които бяха избрани от Мут да ходят на лов за мамути.

Една жена от бивака на Бреки спомена пред един от мъжете, че видяла как Айла стърчи на върха на ледената грамада със затворени очи, обръщайки глава, сякаш Търси или Вика нещо и когато отворила очи се появили мамутите. Мъжът кимна с разбиране.

Айла гледаше втренчено ледената форма под себе си, канейки се да слезе. До нея се появи Талут с такава широка усмивка, каквато не беше виждала досега на лицето му.

— Айла, ти направи този водач много щастлив човек — каза червенобрадият гигант.

— Аз нищо не съм направила — каза Айла. — Просто ги забелязах.

— Това беше достатъчно. Който и да ги беше забелязал пръв, щеше да ме направи много щастлив човек. Но аз се радвам, че беше именно ти — каза Талут.

Айла му се усмихна. Тя наистина много обичаше големия водач. Гледаше на него като на чичо, брат, приятел и усещаше, че и той изпитва подобни чувства към нея.

— Айла, какво гледаше там надолу? — попита Талут като я последва в слизането.

— Нищо конкретно. Просто забелязах, че оттук може да се види формата на тази грамада. Виждаш ли колко е вдлъбната от страната, по която се качихме, а после се връща и прави кръг?

Талут хвърли бегъл поглед, но после се взря по-напрегнато.

— Айла! Ето че пак го направи!

— Какво?

— Още веднъж направи този водач много щастлив човек!

Усмивката му беше заразителна. И тя се усмихна.

— На какво се радваш сега, Талут?

— Ти ме накара да забележа формата на тази ледена грамада. Тя е като сляп каньон. Не съвсем завършен, но това може да се оправи. Сега знам как ще хванем тези мамути!

Нямаше време за губене. Мамутите можеха да решат да се отдалечат, или времето можеше отново да се развали. Ловците трябваше веднага да се възползват от появилата се възможност. Водачите на ловните дружини се събраха на съвещание, после бързо изпратиха няколко разузнавачи да проучат релефа на територията и размера на стадото. Докато тях ги нямаше, изградиха стена от скални отломъци и лед, която да блокира отвореното пространство от едната страна на студения каньон, с което превърнаха грамадата от лед в заграждение с един-единствен отвор. Когато разузнавачите се върнаха, ловците се събраха, за да изготвят план за насочването на огромните рунтави животни в капана.

Талут разказа на всички как Айла и Уини бяха помогнали за вкарването на бизоните в клопката. Много хора бяха силно заинтригувани, но скоро стигнаха до заключението, че единичен конник няма да може да подкара огромните животни в определената посока, макар че Айла би могла да окаже известна помощ. Трябваше да се намерят други средства, за да ги насочат към клопката.

Само огънят можеше да помогне. Гръмотевичните бури в края на лятото бяха подпалвали със светкавиците си достатъчно сухи полета, за да внушат разумен респект към огъня дори у гигантските мамути, които се бояха от малко неща. Но по това време на годината беше трудно да се запали тревата, Огънят трябваше да бъде във вид на факли, носени от преследвачите.

— Какво да използваме за факли? — попита някой.

— Суха трева и изсъхнал мамутски тор, увити заедно и натопени в мазнина — каза Бреки, — така че да се подхванат бързо и да горят буйно.

— А можем да използваме огнения камък на Айла, за да запалим бързо факлите — добави Талут.

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Ще имаме нужда от огън на повече от едно място — каза Бреки, — при това трябва да пламва в правилната последователност.

— Айла е дала на всяко огнище от Лъвския бивак по един запалителен камък. Донесли сме няколко от тях. Аз имам един, също и Ранек, има и у Джондалар — каза Талут, осъзнавайки допълнителния престиж, който им носеше неговото съобщение. „Жалко, че Тюли не е тук — помисли си той. — Тя щеше да оцени момента. Запалителните камъни на Айла са безценни, още повече че не се намират в изобилие.“

— Когато накараме мамутите да тръгнат, как да направим така, че да се насочат към клопката? — попита жената от бивака на Бреки. — Мястото е открито.

Планът, който разработиха, беше прост и конкретен. Изградиха два реда купчини от натрошени буци лед и скала, които се разтваряха като ветрило от входа на ледения каньон. Използвайки масивната си брадва, Талут лесно разчупваше големите ледникови блокове на парчета, достатъчно малки, за да бъдат пренасяни. Зад всяка купчина сложиха по няколко готови факли. От петдесетте ловци само няколко предпочетоха да се скрият в самия каньон, зад надеждни ледени блокове, където да посрещнат първата фронтална атака. Други се разположиха зад каменните купчини. Трети, предимно най-бързите бегачи — защото колкото и да изглеждаха огромни и тромави, мамутите имаха способността да развиват голяма скорост на къси разстояния — щяха да се разделят на две групи, за да обкръжат стадото от двете му страни.

Бреки започна да обяснява на младите ловци, които досега не бяха ходили на лов за тези големи рунтави животни, някои особености и уязвими страни на мамутите и да ги поучава как да ги преследват. Влизайки в ледения каньон заедно с тях, Айла слушаше внимателно. Водачката на Лосовия бивак щеше да ръководи челната атака отвътре и искаше да огледа капана и да си избере място.

Щом попаднаха между ледените стени, Айла усети спада в температурата. Огънят, на който стопиха мазнината за факлите и усилията при рязането на тревата и пренасянето на ледените буци й бяха попречили да усети студа. Въпреки това бяха толкова близо до големия ледник, че сутрин намираха оставената навън за през нощта вода покрита с корица лед дори през лятото, а през деня трябваше да носят връхни дрехи. В леденото заграждение студът беше още по-силен, но докато Айла оглеждаше просторното помещение, образувало се между назъбените ледените купчини, тя доби усещането, че е навлязла в друг свят — синьо-белият свят на голата ледена красота.

Подобно на скалните каньони в близост до нейната долина, по земята бяха разхвърляни големи разчупени блокове, току-що отцепени от стените. Над тях се издигаха искрящо бели островърхи кулички и шпилове, които, попаднали в сянката на пукнатини и ъгли, преливаха в наситено, яркосиньо. Това изведнъж й напомни очите на Джондалар. По-меките, заоблени ръбове на по-старите блокове и плочи, разпръснати на разлети купчини, ерозирали от времето и покрити с фин прах, навят от ветровете, приканваха ловците да се покатерят по тях и да ги изследват.

Айла го стори, просто от любопитство, докато другите търсеха удобни места за засада. Тя нямаше да чака тук мамутите. Заедно с Уини щеше да помогне при подгонването на рунтавите бивноносци, както и Джондалар с Рейсър. Скоростта на конете можеше да се окаже полезна, а тя и Джондалар щяха да дадат по един запалителен камък на всяка група преследвачи. Айла видя, че около входа се събират още хора и побърза да излезе. Уини вървеше след Джондалар и Рейсър, които се отдалечаваха от лагера. Айла свирна и кобилата препусна в лек галон пред тях.

Двете групи преследвачи се насочиха към мамутското стадо, като се разгръщаха широко, за да го заобиколят в тил без много шум. Ранек и Талут бяха заели позиция зад двата реда купчини, които се събираха към ледения каньон, готови да подадат бързо огън, когато е необходимо. Айла махна на Талут и се усмихна на Ранек, когато мина покрай тях и видя, че вече чакат край купчина камъни и лед. Тя забеляза, че Винкавек беше застанал откъм страната на Ранек. Отвърна и на неговата усмивка.

Айла вървеше пред Уини, копията и копиехвъргачът й бяха здраво закрепени в каниите на кошовете за товар, заедно с факлите за групата. Наблизо имаше няколко ловци, но те почти не говореха. Всички бяха насочили вниманието си към мамутите, като горещо се надяваха, че ловът ще бъде успешен. Айла хвърли поглед назад към Уини, после напред към стадото. Видя, че то продължаваше да пасе в същата ливада, където първоначално го беше забелязала. Всичко бе станало толкова бързо, че тя просто нямаше време за мислене. Бяха свършили много работа за кратко време.

Винаги й се беше искало да отиде на лов за мамути и сега, когато осъзна, че след малко ще участва в първия си лов на мамути, по тялото й премина трънка на радостно очакване. „Макар че в това има нещо много абсурдно“ — помисли си тя и дори спря за миг. Как е възможно такива малки и слаби същества като човеците да преследват огромните, рунтави животни с дълги бивни и да се надяват на успех? И въпреки това тя бе тук, готова да нападне най-голямото животно, което ходи по земята, само с няколко копия от мамутски бивни. Не, не беше съвсем така. Тя разполагаше и с интелигентността, опита и съдействието на останалите ловци. И с копиехвъргача на Джондалар.

Дали новият копиехвъргач, който той беше пригодил, за да се използва с по-големи копия, щеше да се укаже удачен? Бяха ги изпробвали, но тя още не беше свикнала напълно със своя.

Айла зърна Рейсър и другата група, която се приближаваше към тях през сухата трева; стори й се, че и мамутското стадо се беше раздвижило. Дали животните ставаха неспокойни заради хората, които се опитваха да ги заобиколят? Нейната група ускоряваше темпото; и други се разтревожиха. Предаде се сигнал да се извадят факлите. Айла бързо ги измъкна от кошовете на Уини и ги раздаде на всички. Хората напрегнато чакаха, докато другата група получи своите факли. Тогава водачът на ловната дружина даде знак.

Айла свали ръкавиците си и клекна над малка купчинка от съчки, мъх и разтрошен сух тор. Другите чакаха наблизо. Тя чатна с кремъчното си огниво по жълто-сивия къс железен пирит. Искрата угасна. Тя удари отново. Този път изглежда искрата се подхвана. Тя отново чатна, като хвърли още няколко искри в пушещата смес и се опита да я раздуха, за да се получи пламък. В този миг на помощ й се притече внезапен порив на вятъра и огънят изведнъж обхвана съчките и сухия тор. Тя добави няколко буци лой, за да го засили и се отдръпна, докато първите ловци запалят факлите си от огъня. Останалите взеха огън от техните факли. След това започнаха да се разгръщат във ветрило.

Нямаше определен сигнал за започване на преследването. То потръгна бавно, като разпръснатите ловци се втурваха към гигантските животни, викайки и размахвайки пушещите и пламтящи факли. Но повечето Мамутои бяха опитни ловци на мамути и бяха свикнали да ловуват групово. Скоро действията им станаха по-съгласуван и, двете групи се обединиха и рунтавите слонове започнаха да се придвижват към купчините.

Един голям женски мамут, водачката на стадото, изглежда разбра, че объркването е преднамерено, и тръгна настрани. Айла се втурна към нея, викайки и размахвайки факлата си. Изведнъж си представи, как някога беше преследвала табун коне сама, с помощта единствено на пушещи факли. „Тогава само един кон не можа да се измъкне — не, два“ — помисли си тя. Кобилата-кърмачка падна в изкопаната от нея яма-капан, но не и малкото жълто жребче. Тя погледна назад към Уини.

Пронизителното тръбене на водачката на мамутите я изненада. Тя се обърна навреме, за да види как старата водачка се взря в слабите дребни същества, от които се носеше миризма на опасност и се втурна към Айла. Но този път младата жена не беше сама. Видя до себе си Джондалар, после още няколко човека, повече, отколкото огромното рунтаво животно би желало да види пред себе си. То вдигна хобота си, за да разтръби предупреждение за огън, после се изправи, отново нададе вик и отстъпи назад.

Ивицата суха трева беше на едно възвишение, така че не беше докосната от летния ледников отток и въпреки мъглите, дъжд не беше падал отдавна. Огньовете, които бяха използвани за запалването на факлите, бяха оставени без надзор и скоро тревата бе обхваната в пламъци, раздухвани от острия вятър. Мамутите първи забелязаха пожара, не само мириса на горяща трева, но и опърлената земя и димящите храсти — познатата и толкова заплашителна миризма на прерийния пожар. Старата водачка отново затръби, като сега към нея се присъедини хор от тръбящи рунтави, червеникавокафяви животни, млади и стари, които увеличиха темпото си и се понесоха вкупом към неизвестна, но още по-голяма опасност.

Напречен вятър изпрати облак дим към ловците, които препускаха, за да не изостанат от стадото. Айла, готова да скочи на Уини, хвърли поглед към бушуващия пожари разбра какво бе породило паника у гигантските животни. За миг се загледа как пращящите червени пламъци поглъщат ненаситно всичко по пътя си през полето, изригвайки искри и дим. Но тя знаеше, че огънят не е истинска заплаха. Дори и да успееше да премине през голата камениста земя, самият леден каньон щеше да го спре. Забеляза, че Джондалар вече е яхнал Рейсър и е по петите на оттеглящите се мамути. Впусна се подир него.

Айла чу тежкото дишане на младата жена от бивака на Бреки, която през цялото време беше тичала, за да бъде близо до огромните животни. Щеше да им е по-трудно да се отклонят, ако ги принудеха да следват посоката, която неизбежно щеше да ги вкара в студения каньон. Двете жени размениха усмивки, когато стадото навлезе в подхода между редовете купчини. Айла препусна напред — сега беше неин ред да ги пришпори.

Забеляза запалването на огньове зад и покрай купчините от двете страни и малко по-напред от тромавите животни. Не искаха да палят факлите далеч пред мамутите и да рискуват да отклонят стадото сега, когато то беше толкова близо. Изведнъж тя видя, че приближава входа на ледената клопка. Дръпна Уини настрана, грабна копията си и скочи на земята като усети треперенето й, докато и последният мамут влизаше в капана. Тя се втурна вътре и се присъедини към преследвачите — беше по петите на старо животно с кръстосани отпред бивници. Запалиха още горивни материали, които бяха струпани на могилки край входа, с което искаха да задържат животните вътре. Като заобиколи тичешком един огън, Айла отново се озова между студените стени.

Сега вече я нямаше голата, чиста ледена красота. Вместо нея тръбните писъци на мамутите отекваха в твърдите ледени стени, забиваха се в ушите и късаха нервите на хората. Айла беше обзета от почти непоносимо напрежение, отчасти страх, отчасти възбуда. Преглътна страха си и нагласи първото си копие в жлеба на копиехвъргача.

Мамутската водачка се бе запътила към далечния край, търсейки път, по който да изведе стадото, но там я чакаше Бреки, застанала на висок леден блок. Старата водачка вдигна хобот и протръби, давайки израз на уплахата си, а водачката на Лосовия бивак заби копие в отворената й паст. Тръбенето секна, удавено в бликналата в устата й течност и топла червена кръв заля студения бял лед.

Младият мъж от бивака на Бреки хвърли второ копие. Дългият му остър кремъчен връх проби дебелата козина и се заби дълбоко в корема на животното. Последва друго копие, което също намери мекия корем, като направи голяма порязна рана от тежестта на пръта. Мамутът издаде сподавени звуци на болка, когато от раната му шурна кръв и се посипаха лъскави сиво-бели черва. Задните крака на мамутската водачка се оплетоха в собствените й черва. Още едно копие полетя към обреченото животно, но удари ребро и отскочи. Следващото намери мястото между две ребра и дългото му плоско и тънко острие проникна между тях.

Старата женска падна на колене, опита се още веднъж да се надигне, после се прекатури на една страна. Надигна отново глава в усилието си да протръби предупреждение, после бавно, почти грациозно я отпусна на земята. Бреки докосна с копие главата на смелата стара водачка, поздрави я за храбрата борба и благодари на Великата Майка за жертвата, която позволяваше на Децата на Земята да продължат съществуването си.

Бреки не беше единствената, която, застанала над храбър мамут, благодари на Майката. Без да се уговарят, ловците бяха сформирали отделни групи за колективна атака срещу всяко животно. Хвърлените копия им помагаха да избегнат бивниците, хоботите и тежките крака на мамутите, които избираха за атаките си, но трябваше да внимават и за животните, които бяха плячка на други ловци в тясното пространство. Кръвта, която шуртеше от ранените и умиращи животни, размекваше леда на частично размразената земя, после замръзваше на яркочервени хлъзгави петна, които правеха стъпването опасно. В ледения каньон настана меле от викове на ловци и писъци на мамути, а блестящите стени усилваха и отразяваха всеки звук.

След като погледа няколко мига, Айла се насочи към едно младо животно, чиито бивни бяха дълги и извити, но все още вършеха работа като оръжие. Тя зареди тежкото копие в новия изхвъргач, като се опитваше да го насочи добре. Спомни си, че Бреки беше казала, че стомахът е едно от уязвимите места на мамута. Беше силно впечатлена от изкормването на старата мамутска водачка. Прицели се и със силно движение изстреля смъртоносното оръжие в ледения каньон.

То прелетя бързо и точно. Заби се в коремната област. Но предвид силата на оръжието и на нейното изхвърляне и липсата на други помощници, тя трябваше да се цели в точка с по-голямо жизнено значение. Копие, забило се в стомаха на животното, не причиняваше мигновена смърт. То кървеше обилно, беше смъртно ранено, но болката го разяри и му даде сили да се обърне към нападателката си. Мамутът протръби предизвикателно, снижи глава и се втурна с тропот към младата жена.

Единственото преимущество, с което Айла разполагаше, бе далекобойността на копиехвъргача си. Тя изпусна копията си и се втурна към един леден блок. Но докато се опитваше да се покатери, кракът й се подхлъзна. Тя бързо се скри зад него точно когато мамутът се заби в блока с пълна сила. Масивните му бивни разцепиха гигантската буца замръзнала вода и притиснаха с парчетата Айла, изкарвайки въздуха от дробовете й. С отчаян, смъртен рев животното започна за мушка и разчупва ледената плоча, като се опитваше да се докопа до съществото зад нея. Внезапно две копия, изстреляни едно след друго, намериха обезумелия мамут. Едното попадна във врата му, а другото с такава сила строши едно ребро, че се заби в сърцето му.

Мамутът се сгромоляса неподвижен до разтрошения лед. Кръвта шурна от раните му на големи, димящи червени локви, които постепенно изстиваха и замръзваха от студения лед. Все още треперейки, Айла се измъкна иззад блока.

— Добре ли си? — попита Талут, който пристигна навреме, за да й помогне да се изправи.

— Да, мисля, че нищо ми няма — каза тя, като се мъчеше да си поеме дъх.

Талут хвана копието, което стърчеше от гърдите на мамута и с мощно движение го измъкна. Рукна нова струя кръв и когато Джондалар стигна до тях, се беше образувала вада.

— Айла, бях сигурен, че те е намушкал! — възкликна Джондалар. Изражението на лицето му беше повече от тревожно. — Трябваше да изчакаш да дойда… или някой да дойде да ти помогне. Сигурна ли си, че нищо ти няма?

— Да, но добре че вие двамата бяхте наблизо — каза тя и се усмихна. — Ловът на мамути може да се окаже много вълнуващ.

Талут се вгледа в нея внимателно. Беше се отървала по една случайност. Този мамут едва не я беше убил, но тя не изглеждаше кой знае колко изплашена. Дишаше малко тежко и беше възбудена, но това беше нормално. Усмихна се широко и кимна, после разгледа върха и пръта на копието си.

— Я! Още го бива! — възкликна той. — Мога да утрепя още един с тая издръжлива играчка!

Заклатушка се към тарапаната.

Айла проследи с поглед едрия водач, но Джондалар гледаше нея; сърцето му още биеше бързо от изживяната уплаха за нея. За малко да я загуби! Този мамут едва не я уби! Качулката й беше отметната и косата й беше разпиляна. Очите й блестяха от възбуда. Лицето й беше почервеняло и тя дишаше тежко. Беше красива във вълнението си, което имаше незабавен и поразяващ ефект.

Неговата красива жена — помисли си той. — Неговата великолепна, вълнуваща Айла, единствената жена, която бе обичал истински. Какво ли би направил, ако я беше загубил? Усети как кръвта нахлу в слабините му. Страхът при мисълта, че едва не я бе загубил и любовта му пробудиха нуждата му от нея и го изпълниха със силно желание да я прегърне. Искаше я. Искаше я повече от всичко на света. Би я обладал още сега, тук, на студения кървав под на ледения каньон.

Тя вдигна очи към него и забеляза погледа му, усети неотразимия магнетизъм на очите му, яркосини като дълбок ледников вир, но топли. Той я желаеше. Тя знаеше, че я иска и също го пожела с жар, която я изгаряше и не можеше да бъде потушена. Обичаше го повече, отколкото мислеше, че е възможно да обича някого. Тя се устреми към него, жадна за целувката, докосването, любовта му.

— Талут току-що ми каза какво е станало! — извика Ранек, тичайки към тях, с паника в гласа. — Това ли е мъжкарят? — Той изглаждаше замаян. — Айла, сигурна ли си, че ти няма нищо?

За миг Айла впи неразбиращ поглед в Ранек и видя как очите на Джондалар се премрежиха и той отстъпи назад. После до съзнанието й достигна смисъла на въпроса на Ранек.

— Нищо ми няма, Ранек. Добре съм — каза Айла, но не беше сигурна, че е така.

Главата й бучеше от хаотични мисли, докато гледаше как Джондалар изскубна копието си от врата на мамута и се отдалечи. Проследи го с поглед.

„Тя вече не е моята Айла и вината за това е моя!“ — мислеше си той. Внезапно си спомни случката в степта, когато за пръв път яздеше Рейсър, и го обзеха угризения и срам. Знаеше какво ужасно престъпление беше извършил и въпреки това би могъл да го направи отново. Ранек беше по-добър мъж за нея. А той й бе обърнал гръб, после я бе осквернил. Не я заслужаваше. Надяваше се, че е започнал да се примирява с неизбежното, надяваше се, че някой ден, като се върне у дома, ще може да забрави Айла. Даже се радваше на известно приятелство с Ранек. Но сега разбра, че болката от това, че я е загубил, никога нямаше да премине, той никога нямаше да забрави Айла.

Видя един мамут, последният, който още стоеше на краката си — млад мъжкар, който някак си не беше станал жертва на кръвопролитието. Джондалар с такава сила заби копието в него, че животното падна на колене. После бавно излезе от ледения каньон. Трябваше да се махне, да остане сам. Вървя, докато разбра, че е извън полезрението на ловците. Тогава хвана с ръце главата си, стисна зъби и се опита да се овладее. Свлече се на земята и задумка по нея с юмруци.

— О, Дони — изплака той, опитвайки се да се освободи от болката и мъката. — Знам, че вината е моя. Самият аз се отвърнах от нея и я отблъснах. Не беше просто ревност, срамувах се от обичта си към нея. Страхувах се, че няма да е достойна за моя народ, че няма да я приемат и ще ме прокудят заради нея. Но това вече не ме интересува. Аз съм този, който не е достоен за нея, но я обичам. О, Велика Майко, обичам я и я желая. Дони, да знаеш само как я желая! Другите жени не означават нищо за мен. От тях си тръгвам опустошен. Дони, искам да си я върна. Знам, че е твърде късно, но искам да си върна моята Айла.