Серия
Деца на Земята (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plains of Passage, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 19 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Айла през равнината (глави 1–19)

Премеждието (глави 20–33)

Дългият път на север (глави 34–44)

Издателство „Плеяда“

Първа публикация за България

Художник: Петър Станимиров

Коректор: Лилия Анастасова

Печат: ПОЛИПРИНТ — Враца

 

First published in the USA 1990 by CROWN

THE PLAINS OF PASSAGE


На ЛЕНОР, която последна се завърна у дома и чиято съименница се появява в тази книга,

и на МАЙКЪЛ, който споделя нетърпеливото й очакване,

и на ДЪСТИН ДЖОЙС и УЕНДИ

с обич.

БЛАГОДАРНОСТИ

Всяка от книгите от тази поредица, озаглавена „Деца на земята“, представляваше отделно и уникално предизвикателство, но от самото начало, когато се зароди идеята за бъдещия роман в 6 части, четвъртият том (в българския превод книги 7, 8 и 9 от поредицата — б. пр.), „книгата за пътешествието“, беше както най-трудната, така и най-интересната от гледна точка на изследователската и писателската работа. „The Plains of Passage“ (в българския превод — „Айла през равнината“ и „Дългият път на север“ — б. пр.) наложиха допълнително пътешествие и от страна на авторката, включващо повторно посещение на Чехословакия, както и пътуване до Унгария, Австрия и Германия за проследяване на част от поречието на Дунав (Великата майка река). Но за да се пренесе действието в ледниковата епоха, беше необходимо още повече библиотечно време за изследвания.

Отново съм задължена на д-р Ян Йелинек, заслужил директор на „Антропос институт“ в Бърно, Чехословакия. За неговата любезност, за помощта и за уместните му бележки и тълкувания, свързани с артефактите от късния палеолит, намерени в региона.

Благодарна съм и на д-р Бохуслав Клима, „Archeologicky Ustav CSAV“, за чудесната дегустация в неговата изба на вина от лозята му край Долни Вестонице и още повече, затова че така щедро сподели с мен събираните през целия му живот знания и информация за обстановката през най-важния ранен период.

Бих искала да изразя благодарността си и към д-р Иржи Свобода, „Archeologicky Ustav CSAV“, за информацията му във връзка с удивителните му нови открития, които значително обогатяват познанията ни за далечните предци на съвременното човечество, живели преди повече от 250 века, когато една четвърт от земното кълбо е била покрита с лед.

На д-р Олга Софър, водещия американски експерт по отношение на народите от Централна и Източна Европа от късния палеолит, съм благодарна и признателна за това, че ме уведомяваше за най-новите събития и ми предоставяше последните вестници, включително резултатите от ново проучване върху най-ранното грънчарско изкуство в човешката история.

Искам да изразя благодарността си и към д-р Милфърд Уолпоф от Мичиганския университет за полезните му забележки по време на дискусията ни за разпределението на населението от северните континенти по време на последната ледникова епоха, когато прадедите на съвременното ни човечество се концентрирали в някои благоприятни области, докато по-голямата, част от земята, макар и богата на животински видове, оставала безлюдна.

Намирането на парченцата от мозайката, необходими за създаването на този измислен свят от праисторическото минало, бе истинско предизвикателство; не по-малко предизвикателство бе и тяхното сглобяване. Дори и след като проучих наличните материали относно глетчерите и заобикалящата ги среда, все още нямах достатъчно ясна представа за всички северни земи, за да мога да придвижвам моите герои през техния свят. Имаше въпроси, противоречиви теории — някои от които не изглеждаха много добре обмислени — парчета, които не пасваха.

Накрая с голямо облекчение и нарастващ възторг открих едно ясно обяснено и внимателно конструирано проучване, което разсея мъглата, забулила света през ледниковата епоха. То даде отговор на възникналите въпроси и ми даде възможност да намеря правилното място на останалата информация, почерпена от други източници, както и на моите собствени размишления, така че да мога да изградя една логическа атмосфера. Изключително съм признателна на Р. Дейл Гутрие за статията му „Бозайниците от Мамутската степ като индикатори за палеосредата“ (Mammals of the Mammoth Steppe as Paleoenvironmental Indicators), стр. 307 — 326 от „Палеоекология на Берингия“ (Paleoecology of Beringia) под редакцията на Дейвид М. Хопкинс, Джон В. Матеус — младши, Чарлз Е. Суигър и Стивън Б. Янг, Academic Press, 1982 г. Повече от която и да било друга отделна творба тази статия спомогна за превръщането на тази книга в единно, всеобхватно и разбираемо цяло.

Тъй като рунтавите мамути символизират ледниковата епоха, бяха положени значителни усилия за съживяването на тези дебелокожи праисторически животни. Част от изследванията ми се състояха в това, да издиря всичко, което можех да намеря по отношение на мамутите и на съвременните слонове, тъй като те са така тясно свързани. Сред тази литература най-ярко изпъква „Спомени за слонове — тринадесет години от живота на семейство слонове“ (Elephant Memories: Thirteen Years in the Life of an Elephant Family) от д-р Синтия Мос (William Morrow amp; Co, Inc., 1988). Задължена съм на д-р Мос за дългогодишните й изследвания и за интелигентно написаната й и лека за четене книга.

Освен изследователския материал за една писателка е от значение и словесното съзвучие и качеството на завършената й творба. Вечно ще бъда признателна на Лори Спарк, изпълнителен и управителен редактор на издателскта група „Краун“, която се погрижи завършеният ръкопис да се превърне в добре оформена и отпечатана книга. Благодарна съм и на Бети А. Прашкър, главен редактор, вицепрезидент и още по-важно — изключителен редактор, под чието ръководство ръкописът се превърна в завършена творба.

Не по-малка благодарност изпитвам и към Джийн В. Нагар — посредничка от световна класа, заемаща първо място и носителка на златен медал в Литературната олимпиада!

И накрая за Рей Оел — любов и признателност, за които не достигат слова.

ГЛАВА 1

Жената успя да долови някакво движение през прашната завеса и се зачуди дали не е вълкът, който преди тичаше на подскоци пред тях.

Хвърли поглед към спътника си с намръщено от тревога лице, сетне отново подири вълка, напрягайки очи.

— Джондалар! Виж! — възкликна тя и посочи напред. Вляво от нея, през сухия, стелещ се прах, едва се забелязваха очертанията на няколко конични шатри.

Вълкът дебнеше някакви двуноги същества, чиито силуети постепенно придобиваха плътност. Те държаха копия, насочени право срещу него.

— Изглежда, че сме стигнали до реката, Айла, но ми се струва, че не сме единствените желаещи да разположат бивака си тук — отбеляза мъжът, като дърпаше юздата да удържи коня си.

Жената притисна бедра към коня си, за да го накара да спре.

До Айла достигна застрашителното ръмжене на вълка и тя забеляза, че от отбранителна, позата му се бе превърнала в нападателна. Беше готов да се нахвърли върху хората. Айла изсвири остро, подобно на птица, макар и такава, каквато никой не бе чувал. Вълкът изостави дебненето и се понесе към жената, яхнала коня.

— Вълчо, до мен! — заповяда тя, като същевременно му даде знак с ръка.

Вълкът заситни край светлокафявата кобила, докато ездачите бавно приближаваха хората, застанали пред шатрите.

Поривистият, променлив вятър, който разнасяше фини частици льосова почва, се завихри край тях и скри от погледа им фигурите с копия в ръце. Айла преметна крак и скочи от гърба на коня. Коленичи до вълка, постави едната си ръка върху гърба му, а с другата го обгърна през гърдите, за да го успокои и задържи, ако се наложи. Долавяше сподавеното ръмжене в гърлото му и усещаше стегнатите мускули на готовото му за отскок тяло. Тя вдигна поглед към Джондалар. Прах покриваше раменете и дългата, светлоруса коса на високия мъж и променяше цвета на тъмнокафявия му жребец в по-светъл оттенък, какъвто се срещаше по-често сред тази порода яки коне. По същия начин изглеждаха Айла и Уини. Макар че лятото едва беше започнало, силните ветрове, духащи откъм разположения на север масивен глетчер, вече изсушаваха широката степна ивица на юг от леда.

Усети с ръката си как мускулите на вълка се стегнаха и той цял се напрегна, когато иззад копиеносците се появи нова фигура с маска, от която стърчаха рога на зубър, и с одежди, каквито Мамут би могъл да облече при важна церемония — боядисани и украсени с тайнствени символи.

Жрецът-мамут енергично размаха жезъл към тях и извика:

— Махнете се, зли духове! Вървете си оттук!

На Айла й се стори, че гласът, който долиташе изпод маската, е женски, но не беше съвсем сигурна; думите обаче бяха от езика на Мамутоите. Мамутът се спусна към тях, като отново размаха жезъла, и тя трябваше да удържи вълка. Тогава маскираната фигура започна да издава напевни звуци и поде танц, като разклащаше жезъла и бързо пристъпяше към тях с високо вдигнат крак, а сетне отстъпваше, сякаш се опитваше да ги сплаши или прокуди. Имаше известен успех — конете се подплашиха.

Айла се изненада от готовността на Вълчо да нападне непознатите; вълците рядко заплашваха хора. Но като си спомни поведението на глутници, намери обяснение. Докато се учеше да ловува, Айла често бе наблюдавала вълци и знаеше, че са привързани и лоялни към своята глутница. Но те бързо прогонваха непознатите от територията си; известно бе, че защитавайки своето, те можеха да сдавят дори други вълци.

За, малкото вълче, което тя бе намерила и отнесла в землянката на Мамутоите, неговата глутница се състоеше от обитателите на Лъвския бивак; вероятно за него другите хора бяха като непознати вълци. Още като малко вълче беше посрещал с ръмжене непознатите човешки същества, които ги навестяваха. Сега, озовал се на друга територия, вероятно територията на друга глутница, той естествено заемаше отбранителна позиция, усещайки присъствието на непознати същества, при това враждебно настроени, с копия в ръце. Защо ли хората от този бивак бяха посегнали към копията?

На Айла й се стори, че напевът й е познат; после изведнъж осъзна смисъла му. Словата принадлежаха към свещения древен език, разбираем само за мамутите. Тя не разбираше всичко — когато пое на път, Мамут едва бе започнал да я учи на този език, но схвана, че смисълът на високото и монотонно песнопение по същество съвпадаше с този на предхождащите го кресливи слова, макар че звучеше повече като придумване. Мамутът увещаваше странните духове на вълка и на конете-човеци да си вървят и да ги оставят на мира, да се завърнат в света на духовете, към който принадлежат.

Айла обясни на Джондалар какво нареждаше жреца, като говореше на езика на Зеландониите, за да не разберат хората от бивака.

— Значи ни взимат за духове? Ами да! — възкликна той. — Трябваше да се сетя. Страхуват се от нас. Затова ни заплашват с копия. Знаеш ли, Айла, може би това ще се случва всеки път, когато срещнем хора по пътя си. Ние вече сме свикнали с животните, но за повечето хора конете и вълците никога не са били нещо повече от храна и кожи.

— В началото на Лятната среща Мамутоите също бяха объркани. Трябваше да мине известно време, докато свикнат с мисълта, че конете и вълкът могат да живеят заедно с тях, но после ги приеха — спомни си тя.

— Когато за пръв път отворих очи в твоята пещера в долината и видях как помагаш на Уини да роди Рейсър, и аз си помислих, че лъвът ме е убил и съм се събудил в света на духовете — отвърна Джондалар. — Май и аз трябва да сляза, та да им покажа, че съм човек, и ние с Рейсър не сме едно цяло като някакъв дух на човек-кон.

Той скочи на земята, но не отпусна въжето, прикрепено към изработения от него оглавник. Рейсър отмяташе глава в стремежа си да отбегне настъпващия мамут, който все още размахваше жезъла и редеше напева си със силен глас. Уини стоеше зад коленичилата жена и я докосваше с наведената си глава. Айла не използваше нито въжета, нито оглавници, за да управлява коня си. Достатъчно бе да притисне кобилата с крака или да заеме определена поза, за да я насочи в желаната посока.

Доловил няколко думи от странния език, на който разговаряха духовете, и проследил движението на Джондалар, шаманът усили песнопението си, умолявайки духовете да си вървят, като им обещаваше церемонии и се опитваше да ги предразположи, предлагайки им дарове.

— Струва ми се, че трябва да им кажеш кои сме — предложи Айла. — Този мамут е много разтревожен.

Джондалар хвана въжето близо до главата на жребеца. Рейсър беше изплашен и се опитваше да се вдигне на задните си крака, а крещящият мамут с жезъла съвсем не облекчаваше положението. Дори Уини бе неспокойна, макар че обикновено кобилата бе по-уравновесена от чедото си, което лесно се възбуждаше.

— Ние не сме духове — извика Джондалар, когато мамутът спря, за да си поеме дъх. — Аз съм пришълец, пътешественик, а тя — посочи той към Айла — е от Мамутоите, от Мамутското огнище.

Хората се спогледаха, сякаш се съмняваха в думите му, а мамутът престана да крещи и да танцува, но докато ги изучаваше, все още от време на време размахваше жезъла. Възможно бе да са духове, които им погаждат номера, но поне ги бяха накарали да говорят на разбираем за всички език. Най-после мамутът заговори:

— Защо трябва да ви вярваме? Откъде да знаем дали не се опитвате да ни измамите? Казваш, че тя е от Мамутското огнище, но къде й е знакът? Лицето й не е татуирано.

— Той не каза, че съм мамут — обади се Айла. — Каза, че съм от Мамутското огнище. Преди да тръгнем, старият Мамут от Лъвския бивак ме обучаваше, но все още не съм усвоила всичко.

Мамутът размени няколко слова с един мъж и една жена, а после отново се обърна към тях.

— Този човек — посочи той с глава към Джондалар — е такъв, за какъвто се представя — пришълец. Макар че владее езика доста добре, говори като чужденец. Ти казваш, че си от Мамутоите, но има нещо в говора ти, което не е като при Мамутоите.

Джондалар затаи дъх. В говора на Айла действително имаше нещо необичайно. Определени звуци тя не можеше да възпроизведе добре и от нейната уста звучаха по чудноват и неповторим начин. Съвсем ясно бе какво иска да каже и речта й не беше неприятна — на него дори му харесваше — но се забелязваше. Не беше точно като акцент на човек, говорещ друг език; беше нещо по-различно. И все пак това беше именно акцент, но породен от език, който повечето хора не бяха чували. Айла произнасяше звуците с акцента на човек, говорещ трудния, гърлен, звуково ограничен език на народа, който я бе прибрал като малко сираче и я бе отгледал.

— Не съм по рождение от Мамутоите — изрече тя, като продължаваше да възпира Вълчо, макар че бе престанал да ръмжи. — Бях осиновена от Мамутското огнище, от самия Мамут.

Последва възбудена размяна на реплики сред хората и нов разговор насаме между мамута, жената и мъжа.

— Щом не сте от света на духовете, защо вълкът ви се подчинява, а конете ви носят на гръб? — попита мамутът.

— Не е трудно да се приучат да го правят, ако човек ги намери, докато са малки — обясни Айла.

— Звучи прекалено просто. Сигурно има и нещо друго. Тази жена не можеше да заблуди един мамут, който също принадлежеше към Мамутското огнище.

— Аз присъствах, когато тя донесе вълчето в землянката? — опита се да обясни и Джондалар. — Беше толкова мъничко, че още сучеше, и бях сигурен, че няма да оживее. Но тя го хранеше с накълцано на ситно месо и с бульон и ставаше да го наглежда нощем, както правят майките с бебетата. За всеобща изненада мъничето оцеля и започна да расте, но това беше само началото. После тя го приучи да прави онова, което тя иска — да не ходи по голяма и малка нужда в землянката, да не хапе децата дори когато му причиняват болка. Ако не бях там, нямаше да повярвам, че един вълк може да научи и да разбере толкова много неща. Вярно е, че не е достатъчно човек да намери животинчето като малко. Тя се грижеше за него като за дете. Тя е като майка за това същество, затова то върши това, което тя поиска.

— Ами конете? — запита мъжът, който стоеше до шамана и внимателно наблюдаваше буйния жребец и високия мъж, който го управляваше.

— И с конете е същото. Можеш да ги обучиш, ако ги намериш, когато са малки и започнеш да се грижиш за тях. Нужно е доста време и търпение, но и те се приучват.

Хората бяха престанали да ги държат на прицел с копията си и слушаха с голям интерес. Не бяха чували за духове, които говорят на обикновен език, макар че всички тия приказки за майчински грижи към животните много приличаха на странните разкази, с които бяха известни духовете — словата на пришълците само привидно съвпадаха с познатите на копиеносците думи.

Тогава в разговора се включи жената от бивака:

— Не знам дали жена може да бъде като майка за животни, но със сигурност знам, че Мамутското огнище не осиновява чужденци и не ги прави Мамутои. То не е обикновено огнище. Към него принадлежат Онези, Които Служат на Майката. Хората или сами избират Мамутското огнище, или стават негови избраници. Имам роднини в Лъвския бивак. Мамут е много стар — може би най-възрастният сред живите. Защо ще иска да осиновява когото и да било? А ми се струва, че и Люти не би го позволила. Много е трудно да се повярва на думите ти и не съм убедена, че трябва да ги приемаме за истина.

Айла долови нещо в начина, по който говореше жената, или no-скоро в изтънчената превзетост, която съпровождаше словата й: скованият гръб, напрегнатите рамене, пресилено смръщеното лице. Сякаш очакваше нещо неприятно. И Айла разбра, че неправилно произнесеното име не беше неволна грешка на езика; думите на жената съдържаха преднамерено лъжливо твърдение, а във въпроса й се таеше уловка. Но за нея уловката беше съвсем прозрачна й това се дължеше на необикновеното й минало.

Хората, които я бяха отгледали, известни като плоскоглавци, но наричащи се Кланът, общуваха помежду си чрез смислово наситени понятия и с помощта на повече възприятия, при това словата не бяха от първостепенно значение. Малцина разбираха, че те имат език. Способността им да образуват думи беше ограничена и към тях често се отправяха хули, че не са човешки същества, че са животни, които не могат да говорят. Служеха си с езика на жестовете и знаците, който не бе по-малко сложен от словесния.

Сравнително малкото думи, произнасяни от хората на Клана — които Джондалар толкова трудно възпроизвеждаше, така както и тя не произнасяше съвсем добре някои звуци на езика на Зеландониите или на Мамутоите — се открояваха с особената си вокализация и обикновено се използваха при наблягане или като названия на хора и предмети. Нюансите и смисловите оттенъци се предаваха чрез цялостното поведение, чрез позата на тялото или чрез мимика, което придаваше дълбочина и разнообразие на езика, подобно на интонацията и окончанията в словесния език. Но при такъв открит начин на общуване бе почти невъзможно да се изрече неистина.

Айла бе усвоила умението да долавя и разбира сигналите, предавани чрез движението на тялото и изражението на лицето още когато се учеше да говори със знаци; то бе необходимо за воденето на пълноценен разговор. Когато си възвръщаше способността да използува словесен език с помощта на Джондалар и когато усъвършенстваше езика на Мамутоите, Айла откри, че улавя непреднамерените сигнали на променящия се израз на лицето и позата на тялото дори на хора, които разговаряха с думи, макар че тези жестове не бяха осъзнати езикови средства.

Тя откри, че разбира не само словата, въпреки че в началото това предизвика у нея известно объркване и й причини страдание, тъй като думите не винаги съответстваха на сигналите, а тя не знаеше какво е лъжа. От познатите й състояния най-близко до неистината бе въздържанието от общуване.

По-късно узна, че някои малки лъжи бяха изричани от учтивост. Но едва когато проумя какво е хумор — при който обикновено се казва едно нещо, а се има предвид друго — тя изведнъж осъзна характера на словесния език и започна да разбира хората, които си служеха с него. Тогава способността й да тълкува несъзнателно подадените сигнали придаде неочаквано измерение на нейните развиващи се езикови умения: почти свръхестествено възприемане на истинския замисъл на хората. Това й даваше необичайно предимство. Макар че самата тя не умееше да лъже, ако не се брои премълчаването, обикновено разбираше кога другите спестяват истината.

— В Лъвския бивак нямаше човек на име Люти, когато аз бях там — реши да бъде пряма Айла. — Водачката се нарича Тюли, а нейният брат Талут е водачът.

Жената кимна едва доловимо, а тя продължи:

— Знам, че човек обикновено се посвещава на Мамутското огнище, а не се осиновява от него. Поканата ми беше отправена от Талут и Нези; Талут дори разшири землянката, за да направи специален зимен заслон за конете, но старият Мамут изненада всички ни. По време на церемонията той ме осинови. Каза, че аз принадлежа към Мамутското огнище, че съм негова дъщеря по рождение.

— Ясно ми е защо старият Мамут е могъл да каже такова нещо, щом си се появила в Лъвския бивак с тези коне — обади се мъжът.

Жената го погледна с раздразнение и изрече няколко думи полугласно. Сетне тримата отново започнаха да си разменят реплики. Мъжът беше стигнал до заключението, че пришълците най-вероятно са хора, а не преструващи се духове — или ако са такива, не са пакостливи — но не вярваше, че са точно такива, за каквито се представят. Обяснението на високия мъж за поведението на животните беше прекалено просто, но пробуди интереса му. Конете и вълкът го заинтригуваха. Според жената те се изразяваха с прекалена лекота, позволяваха си прекалено много, бяха прекалено учтиви и тя беше убедена, че никой от тях не казва цялата истина. Не им вярваше и не искаше да има нищо общо с тях.

Започна да ги възприема като човешки същества едва когато я осени друга мисъл, която за човек, разбиращ от тези неща, обясняваше необикновеното поведение на животните много по-убедително. Тя беше сигурна, че русата жена е могъщ Викач и че старият Мамут вероятно е знаел, че тя по рождение притежава тайнствената способност да управлява животните. Вероятно същото се отнасяше и за мъжа. Когато по-късно техният Бивак се присъединеше към останалите на Лятната среща, щеше да е интересно да поговорят с Лъвския бивак, а и мамутите-жреци със сигурност щяха да споделят някои мисли за тази двойка. По-лесно бе да се повярва в магия, отколкото в нелепото твърдение, че животните могат да бъдат опитомявани.

Тримата не успяха да постигнат съгласие. Чужденците тревожеха жената. Ако се беше замислила, вероятно би признала, че се страхува. Не й се нравеше близостта на така явно демонстрирана окултна сила, но нейното мнение не беше зачетено. Мъжът се обърна към тях:

— Тук, където реките се сливат, е удобно за лагеруване. Наскоро имахме успешен лов, а сега насам приближава стадо огромни елени. Би трябвало да са тук след няколко дни. Няма да имаме нищо против, ако решите да разположите лагера си наблизо и да се включите в лова.

— Благодарни сме ви за поканата — отвърна Джондалар. — Вероятно ще разположим лагера си наблизо, за да пренощуваме, но на сутринта трябва да продължим пътя си.

Предложението беше предпазливо, но твърде подобно на посрещането, оказвано им често от непознати, когато двамата с брат му пътешестваха пеша. Официалният поздрав, отправян в името на Майката, предлагаше нещо повече от гостоприемство. Той се смяташе като покана да се присъединят към тях, да се настанят и живеят сред тях за известно време. Частичната покана, с която мъжът се обръщаше към тях, издаваше тяхната несигурност, но поне вече не ги заплашваха с копия.

— Тогава в името на Мут поне споделете с нас вечерята и сутрешната ни храна.

Очевидно водачът можеше да си позволи да бъде гостоприемен в известни граници, но Джондалар усети, че домакинът би искал да им предложи и нещо повече.

— В името на Великата Майка Земя с радост ще разделим храната ви тази вечер, след като разположим лагера си — съгласи се Джондалар, — но сутринта трябва да тръгнем рано.

— Закъде бързате толкова?

Типичната за Мамутоите прямота продължаваше да предизвиква изненада у него дори след всичкото време, което бе прекарал сред тях, особено, когато се проявяваше от непознат. Хората от народа на Джондалар биха съзрели известна неучтивост във въпроса на водача; не че биха го възприели като твърде недискретен — само като знак за липса на зрялост, за неразбиране на по-изтънчената и обиграна реч, с която си служат възрастните.

Но Джондалар беше узнал, че искреността и прямотата бяха пристойни качества за Мамутоите, а липсата на откритост будеше подозрения, макар че нравите им не бяха така безрезервно открити, както изглеждаше на пръв поглед.

Въпросът беше в това как човек дава израз на прямотата си, как се възприема тя и какво остава неизречено. Но за Мамутоите откровеното любопитство на водача на този бивак беше съвсем естествено.

— Аз си отивам у дома — отвърна Джондалар — и водя тази жена със себе си.

— Какво толкова ще стане, ако се забавите ден-два?

— Моят дом е далеч на запад. Заминах преди… — запресмята наум — четири години и ще ни трябва още една година, докато се приберем, ако имаме късмет. По пътя ни има някои опасни за пресичане места — реки и заледени местности, и не бих искал да стигнем до тях в неподходящ сезон.

— На запад ли каза? Струва ми се, че пътувате на юг.

— Да. Запътили сме се към Беранско море и Великата Майка Река. Ще следваме нейното русло срещу течението.

— И братовчед ми беше на запад да търгува преди няколко години. Каза, че някои от тамошните хора живеели край река, която също наричали Великата Майка — рече мъжът. — Според него това е същата река. Те поеха на запад оттук. Зависи докъде искате да стигнете нагоре по течението, но има един път на юг от Големия лед и на север от планините, който води на запад. Можете значително да скъсите Пътешествието си, ако тръгнете по него.

— Талут ми разказа за северния път, но, изглежда, никой не е сигурен, че става въпрос за същата река. Ако е друга, може да загубим повече време, докато открием истинската. Аз дойдох по южния път и го познавам. Освен това имам роднини сред Речните хора. Стопанката на брат ми беше от народа Шарамудои и аз съм живял с тях. Ще ми се да ги навестя още веднъж. Едва ли някога ще ги видя отново.

— Ние търгуваме с Речните хора… Май наистина говореха за някакви чужденци, които преди година-две са живели заедно с една от групите, към която се била присъединила и една жена от Мамутоите. Сега се сещам, че ставаше въпрос за двама братя. Традицията на бракосъчетаване е различна при Шарамудоите, но си спомням, че жената и партньорът й се канеха да свържат съдбата си с друга двойка — нещо като осиновяване предполагам. Бяха поканили всички роднини Мамутои, които искаха да присъстват. Неколцина отидоха и един-двама вече се върнаха.

— Това беше брат ми Тонолан — рече Джондалар, доволен, че разказът потвърждава неговата история, макар ще все още не можеше да произнася името на брат си, без да изпитва болка. — Бракосъчетанието беше между него и Джетамио, а тяхна противостояща двойка станаха Маркено и Толи. Именно Толи започна да ме учи на езика на Мамутоите.

— Толи ми е далечна братовчедка, а ти си брат на един от партньорите й? — Мъжът се обърна към сестра си. — Тюри, този човек ни е роднина. Мисля, че трябва да ги посрещнем както подобава. — И без да дочака отговор, той изрече: — Аз съм Рутан, водач на Соколовия бивак. В името на Мут, Великата Майка, вие сте добре дошли.

Жената нямаше избор. Тя не би поставила брат си в неудобно положение, отказвайки да приветства чужденците заедно с него, въпреки че й минаха през ума няколко внимателно подбрани думи, които искаше да му каже насаме.

— Аз съм Тюри, водачка на Соколовия бивак. В името на Майката, ти си добре дошъл тук. През лятото се наричаме Бивакът на перестата трева.

Това не беше най-сърдечното приветствие, с което някога го бяха удостоявали. Джондалар долови определена резервираност и очертаване на граница. Тя го приветстваше с „добре дошъл“ „тук“, конкретно на това място, но то бе техен временен дом. Той знаеше, че „Бивак на перестата трева“ се нарича всяко място за лагеруване по време на летен лов. Мамутоите водеха заседнал начин на живот през зимата и тази група, подобно на останалите, населяваше постоянен лагер или съставляваше общност, обитаваща едно-две големи или няколко по-малки полу подземни жилища, които наричаха Соколовия бивак. Тя не беше го приветствала с „добре дошъл“ там.

— Аз съм Джондалар от Зеландониите, приветствам ви в името на Великата Земя Майка, която ние наричаме Дони.

— Ние действително разполагаме със свободни места за спане в шатрата на мамута — продължи Тюри, — само че не знам как ще стане с… животните.

— Ако нямате нищо против — отвърна Джондалар, едва ли не само от учтивост, — ще ни бъде по-лесно да разположим наш собствен лагер наблизо, отколкото да отседнем във вашия бивак. Благодарни сме ви за гостоприемството, но конете трябва да попасат, а те познават нашата шатра и ще се върнат при нея. Възможно е да са неспокойни във вашия бивак.

— Разбира се — съгласи се с облекчение Тюри.

И тя не би била спокойна в тяхно присъствие.

Айла разбираше, че също трябва да вземе участие в размяната на приветствия. Вълчо се беше поуспокоил и тя внимателно го пусна. „Не мога през цялото време да седя тук и да държа Вълчо“ — помисли си Айла. Когато се изправи, той започна да подскача нагоре към нея, но тя му направи знак да стои долу.

Без да протяга ръце за поздрав или да прави опит да се приближи до нея, Рутан я приветства с „добре дошла“ в неговия бивак. Тя отвърна на поздрава му по същия начин.

— Аз съм Айла от Мамутоите — изрече тя, а сетне добави: — от Мамутското огнище. Приветствам те в името на Мут.

Тюри прибави своето приветствие, като предпазливо го ограничи в рамките само на сегашното им местопребиваване, както бе сторила с Джондалар. Айла й отговори официално. Щеше й се домакините да са по-дружелюбни, но не можеше да ги вини. Идеята, че има животни, които по собствено желание пътуват с хора, действително можеше да събуди страх. Не всеки би приел странното нововъведение така лесно, както Талут, осъзна тя и отново изпита мъка от раздялата си с хората от Лъвския бивак, които обичаше. Обърна се към Джондалар:

— Вълчо вече се поуспокои. Мисля, че ще ме слуша, но трябва да имам нещо, с което да го удържам, докато е в близост до този бивак, а и за по-късно — да мога да го възпирам, в случай че срещнем други хора — рече тя на езика на Зеландониите, тъй като не можеше да се отпусне и да говори свободно в този бивак на Мамутои, макар да й се искаше. — Може би нещо като този повод от въже, който направи за Рейсър, Джондалар. На дъното на един от пътническите ми кошове има дълго въже и каиши. Ще трябва да го приуча да не ръмжи така срещу непознати хора, и да стои там, където му кажа.

Вълчо вероятно бе разбрал, че вдигането на копие е застрашителен жест. Тя едва ли би могла да го вини, загдето се бе хвърлил да защити хората и конете, образуващи странната му глутница. От тази гледна точка поведението му беше съвсем разбираемо. Обаче не можеше да възприема всички хора, на които щяха да се натъкнат по време на пътешествието си като непознати вълци. Тя трябваше да го накара да промени държанието си, да бъде по-сдържан при среща с непознати хора. Докато в главата й се въртяха такива мисли, тя се питаше дали има други хора, които разбират, че е възможно вълк да откликва на желанията на жена и кон да позволява на човек да го язди.

— Остани при него. Аз ще донеса въжето — предложи Джондалар.

Без да пуска повода на Рейсър, макар че жребецът се бе успокоил, той затърси въжето в пътническите кошове, които Уини носеше. Враждебността на Бивака беше понамаляла, хората не изглеждаха по-предпазливи, отколкото при среща с други непознати. Наблюдаваха ги така, сякаш страхът им беше отстъпил място на любопитството.

Уини също се беше умирила. Говорейки, й ласкаво, Джондалар я чешеше и милваше, докато тършуваше из пътническите кошове. Беше привързан към силната кобила и макар че буйният нрав на Рейсър му се нравеше, той се възхищаваше на тихото търпение на Уини. Тя действуваше успокоително на жребеца. Мъжът завърза повода му за каиша, който придържаше пътническите кошове на гърба на майка му. На Джондалар често му се искаше да може да управлява Рейсър така, както Айла насочваше Уини — без оглавник или повод. И яздейки коня, той бе започнал да открива удивителната чувствителност на неговата кожа, беше си изработил добра стойка и беше започнал да го управлява с притискане и поза.

Айла мина от другата страна на кобилата заедно с Вълчо. Докато й подаваше въжето, Джондалар й каза тихо:

— Не е нужно да отсядаме тук, Айла. Все още е рано. Можем да намерим друго място, край тази или друга река.

— Мисля, че е добре Вълчо да започне да свиква с хора, особено с непознати и макар че не са твърде дружелюбни, нямам нищо против да ги посетим. Те са Мамутои, Джондалар, от моя народ. Може би това ще са последните Мамутои, които някога ще видя. Питам се дали са се запътили към Лятната среща? По тях можем да пратим вест на Лъвския бивак.

Двамата разположиха лагера си недалеч от Бивака на перестата трева, нагоре по течението на големия приток. Разтовариха конете и ги пуснаха да пасат, Айла изпита известна тревога, докато наблюдаваше как те изчезват в навяваната от вятъра прашна мъгла, отдалечавайки се от лагера им.

Жената и мъжът бяха пътували по десния бряг, но малко встрани от голяма река. Макар че, общо взето, реката течеше на юг, тя лъкатушеше през ширналата се равнина, като се виеше и обръщаше, прорязвайки дълбок жлеб. Придържайки се към степите, разположени над речната долина, пътниците можеха да се движат по-напряко, но така биха били изложени на неумолимия вятър и на слънцето и дъжда.

— Това ли е реката, за която говореше Талут? — попита Айла, докато разгъваше спалните си кожи.

Мъжът се пресегна към един от двата пътнически коша и измъкна от него доста дълго и плоско парче от мамутски бивник с издълбани по него знаци. Вдигна поглед към онази част от мрачното небе, от която струеше непоносимо ярка, но разсеяна светлина, а сетне се взря в замъгления пейзаж. Беше късен следобед — това можеше да прецени, но почти нищо повече.

— Няма как да разберем, Айла — отвърна Джондалар и върна картата на предишното й място. — Не виждам никакви отличителни знаци, пък и свикнал съм да меря разстоянието със собствените си крачки. Рейсър се движи с различна скорост.

— Наистина ли ще ти е нужна цяла година, за да стигнеш при своите? — попита жената.

— Трудно е да се определи със сигурност. Зависи на какво ще се натъкнем по пътя, колко трудности ще възникнат, колко често ще спираме. Ако имаме късмет, ще стигнем земята на Зеландониите догодина по това време. Още не сме излезли на Беранско море, където свършва Великата Майка Река, а ще трябва да изминем целия път покрай руслото й до ледника, където са изворите й, и да продължим отвъд него — обясни Джондалар.

В очите му — необичайно наситено синьо — се таеше тревога, а прорязаното от бръчка чело допълваше познатия й израз на загриженост.

— Ще се наложи да пресечем няколко големи реки, Айла, но най-много ме притеснява ледникът. Трябва да го прекосим, когато ледът е твърд, което значи да сме там преди настъпването на пролетта, а то никога не може да се предвиди. По тези места духа силен южен вятър, който може да надвие и най-лютия студ и за един ден да предизвика топене. Тогава горният слой от сняг и лед се размеква и се рони като гнило дърво. Зейват широки процепи, а снежните мостове над тях се сриват в пропастта; от разтопения лед рукват потоци, даже цели реки, които понякога пропадат в дълбоки ями. Тогава е много опасно, а това може да се случи съвсем внезапно. Сега е лято, но макар да ни се струва, че зимата е далеч, дотогава трябва да изминем много повече път, отколкото вероятно предполагаш.

Жената кимна. Нямаше смисъл дори да мислят за това, колко дълго ще продължи Пътешествието или какво ще се случи, когато пристигнат. По-добре да мислят ден за ден и да правят планове само за един-два дни напред. Нямаше смисъл да се притеснява, гадаейки какви са близките на Джондалар и дали ще я приемат като своя, както я бяха приели Мамутоите.

— Как ми се иска този вятър да спре — сподели тя.

— И на мен ми омръзна да ям пясък — призна Джондалар. — Защо да не идем на гости на съседите и да се опитаме да хапнем нещо по-вкусно.

Когато отново се запътиха към Бивака на перестата трева, взеха и Вълчо, но Айла го държеше близо да себе си. Приближиха една група, скупчена край огън, на който се печеше нанизан на шиш бут. Разговорът потръгна трудно, но не след дълго любопитството прерасна в жив интерес и боязливата сдържаност отстъпи място на оживена размяна на реплики. Шепата хора, обитаващи край ледниковата степ, рядко имаха възможност да се срещнат с непознати и вълнението от тази случайна среща щеше дълго да подхранва разговорите и да допълва разказите, които се предаваха от уста на уста в Соколовия бивак. Айла се сприятели с няколко души и особено с една млада жена, чиято дъщеричка тъкмо се бе научила да седи без чужда помощ и да се смее с глас. Бебето плени всички, но най-очарован беше Вълчо.

Младата майка беше много притеснена, когато животното избра нейното дете за обект на нежно внимание, но щом топлият език на Вълчо накара малкото момиченце да се разкикоти от удоволствие, а самият той хрисимо се въздържаше дори когато мъничето впиваше ръчички в козината му и дърпаше, всички се изненадаха.

Другите деца изгаряха от желание да го докоснат и не след дълго Вълчо се заигра с тях. Айла обясни, че той е израснал с децата от Лъвския бивак и че сигурно му липсва тяхната компания. Винаги беше проявявал особена нежност към най-малките или към слабите и, изглежда, различаваше непреднамереното твърде силно стискане на някое прохождащо човече от нарочното издърпване на опашката или ухото от някое по-голямо дете. Към първия пакостник се отнасяше с търпение и му прощаваше, а втория възнаграждаваше с предупредително ръмжене или с леко ухапване, което не оставяше рана, но показваше, че това не е изключено.

Джондалар спомена, че са поели на път скоро, от мястото на Лятната среща, а Рутан им каза, че и те са щели да присъстват, но са се забавили, защото се налагало да поправят землянката си. Разпита Джондалар за пътешествията му и за Рейсър пред множество слушатели. Сякаш по-неохотно задаваха въпроси на Айла, а и тя не бе особено словоохотлива и макар на жрицата-мамут да й се искаше да я дръпне настрана, за да обсъдят насаме някои забулени в тайнственост теми, тя предпочете да не се отделя от Бивака. Дори водачката изглеждаше по-спокойна и дружелюбна, когато гостите поеха към собствения си лагер и Айла я помоли да предаде специални поздрави на Лъвския бивак, когато стигнат до мястото на Лятната среща.

Тази нощ Айла дълго лежа будна, потънала в размисъл. Радваше се, че не се бе поддала на естествено възникналото колебание и бе посетила недружелюбния бивак. След като преодоляха страха си от странното и неизвестното, неговите обитатели проявиха интерес и желание да научат нещо ново. Срещата бе поучителна и за нея — разбра, че необичайните им спътници вероятно щяха да плашат всеки срещнат. Нямаше представа какво ги очаква, но несъмнено това Пътешествие щеше да е изпълнено с много повече предизвикателства, отколкото бе предполагала.