Серия
Деца на Земята (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shelters of Stone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 16 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Деца на Земята 10: Завръщането (глави 1–20)

Деца на Земята 11: Каменните убежища (глави 21–38)

ИК „Плеяда“, София, 2006


ПЪРВА ГЛАВА

На ръба на варовиковата скала се бяха събрали много хора, които ги гледаха подозрително. Никой не ги приветства. Някои бяха вдигнали заплашително копията си, готови всеки момент да ги запратят към тях. Младата жена долови страха, който се излъчваше от непознатите. Застанала на пътеката долу в ниското, тя гледаше как хората продължаваха да се тълпят на ръба на скалата, вторачили в нея очи. Бяха много повече, отколкото предполагаше. И друг път се бе сблъсквала с открито нежелание да ги посрещнат гостоприемно по време на пътешествието им. „Няма защо да ги обвинявам — помисли си тя — в началото винаги е така.“ Ала въпреки всичко се почувства неловко.

Високият мъж скочи от гърба на младия жребец. За разлика от другите той не се чувстваше неловко, но ето, че се поколеба за миг, стиснал поводите на жребеца. Обърна се назад и сините му очи срещнаха нейните.

— Айла, ще подържиш ли Рейсър за малко? Струва ми се изнервен — рече и погледна нагоре към скалата. — Както гледам, те май също са изнервени.

Жената кимна, слезе от кобилата и хвана поводите. Освен, че беше напрегнат от присъствието на непознатите хора, младият кафяв кон продължаваше да се чувства превъзбуден в присъствието на майка си. Страстите й бяха поохладнели, но остатъчната миризма от срещата й с жребеца на стадото все още витаеше около нея. Айла държеше здраво поводите на коня, ала в същото време не изпускаше и жълтеникаво кафявата кобила, като се стараеше да стои между двете животни. Помисли си дали да не отпусне юздите на Уини; кобилата беше привикнала с големите групи от непознати, но в момента също изглеждаше напрегната. Тази тълпа бе способна да извади всеки от равновесие.

Когато се появи вълкът, тя чу как непознатите се развълнуваха и застанаха нащрек там горе, на ръба на скалата, пред пещерата (ако това изобщо можеше да се нарече пещера). Никога не беше виждала такава. Вълчо се отърка в крака й и застана пред нея, заел отбранителна поза, и Айла долови приглушеното му ръмжене. Когато започнаха дългото си пътешествие преди година, той често бе оставян в обкръжението на непознати, ала тогава беше още малко вълче — премеждията, през които бяха преминали, бяха изострили бдителността му и го бяха направили много по-загрижен за нея.

Мъжът се изкачваше уверено по склона, без да показва какъвто и да е страх от стълпилите се непознати, ала жената предпочете да остане на мястото си и да ги наблюдава известно време, преди да се запознае с тях. Очакваше с трепет — или no-скоро с тревога — този миг повече от година. Първите впечатления бяха изключително важни… и за двете страни.

Хората стояха предпазливо на разстояние, ала ето че една девойка изведнъж се втурна към него. Джондалар веднага позна по-малката си сестра, макар че малкото момиченце се бе превърнало в красива млада жена по време на петте години от отсъствието му.

— Джондалар! Знаех си, че си ти! — възкликна тя и се хвърли в обятията му. — Най-накрая се върна!

Той я прегърна силно, след което я вдигна във въздуха със силните си ръце и радостно я залюля.

— Фолара, толкова се радвам да те видя! — извика мъжът, след което я свали на земята и се загледа в нея. — Колко си пораснала! Когато заминах, беше момиченце, а сега си красива жена… Винаги съм знаел, че ще се разхубавиш така. — В очите му грейна блясък, загатващ за нещо по-различно от братската обич.

Девойката му се усмихна, погледите им се срещнаха и тя усети как моментално попада в плен на тези сини очи. Страните й пламнаха, но не от комплимента му, макар че околните си помислиха това, а от внезапното привличане, което почувства към този мъж, пък бил той неин брат, когото не беше виждала в продължение на толкова много години. Беше слушала много разкази за нейния красив по-голям брат с необикновени очи, който би омаял всяка жена, ала в спомените си виждаше единствено онова високо момче, което винаги се съгласяваше да играе с нея на всякакви игри. Сега девойката се сблъска за пръв път в живота си със силата на необикновения му чар. Джондалар забеляза реакцията на сестра си и й се усмихна сърдечно, опитвайки се да разсее смущението й.

Момичето хвърли поглед към началото на пътеката, виеща се покрай реката.

— Коя е тази жена, Джонде? — попита. — И какви са тези животни? Животните бягат от хората, а защо тези не бягат от нея? Тя зеландони ли е? Тя ли ги повика? — Сетне девойката внезапно се намръщи. — Къде е Тонолан? — попита и си пое рязко дъх, когато Джондалар свъси вежди.

— Тонолан вече пътува в следващия свят, Фолара — отвърна той. — А аз нямаше да съм жив сега, ако не беше тази жена.

— О, Джонде! Какво се случи?

— Дълго е за разказване, а и сега не му е времето. — Мъжът се усмихна, когато сестра му се обърна към него с това име. Само тя го наричаше така. — Не съм чувал това име, откакто заминах. Сега вече знам, че съм се върнал у дома. Как са другите, Фолара? Майка добре ли е? А Уиламар?

— И двамата са добре. Майка ни поизплаши преди няколко години. Но зеландони направи специална магия и тя оздравя. Ела да видиш сам. — Момичето го хвана за ръката и го поведе нагоре по пътеката.

Джондалар се обърна и помаха на Айла. Искаше да й каже, че скоро ще се върне. Не желаеше да я оставя сама с животните, но трябваше да види майка си, за да се убеди, че е добре. Този страх у хората го тревожеше — трябваше да поговори с тях за животните. Двамата с Айла отдавна бяха разбрали колко странно и плашещо за другите хора бе да видят животни, които не бягат от тях.

Хората познаваха животните. Всички народи, които бяха срещали по време тяхното пътешествие, ловуваха. Повечето от тях почитаха животинските духове по един или друг начин. Наблюдаваха животните внимателно от незапомнени времена. Хората познаваха средата, която обитаваха, и храната, която ядяха, сезонните миграции и придвижвания, периодите на раждане и разгонване. Но никой никога не се беше опитвал да докосне като приятел някое живо животно. Никой не се беше опитвал да сложи поводи на врата на някое животно и да го поведе. Никой не се беше опитвал да опитоми четириногите твари и едва ли някой изобщо си представяше, че това е възможно.

Обитателите на пещерата бяха много радостни, че виждат отново човек от тяхното племе, завърнал се от дълго пътешествие. Особено от такова, от каквото малцина се завръщаха. Но питомните животни бяха нещо толкова непознато, че бе напълно логично първата реакция на хората да е страх. Това бе толкова странно, толкова необяснимо, толкова далеч от техния жизнен опит и представи, че го възприемаха като нещо неестествено. И то не просто неестествено, а направо свръхестествено. Единственото, което задържаше повечето от тях да не побягнат и да се скрият или пък да не се опитат да убият вдъхващите страх животни, беше присъствието на Джондалар. Той бе пристигнал заедно с тези твари, ала ето, че сега заедно със сестра си изкачваше пътеката, водеща началото си от Горската река, и поне за момента изглеждаше съвсем нормално под ярките слънчеви лъчи.

Фолара беше демонстрирала завидна храброст, като се втурна така импулсивно към него, ала тя беше млада, а всички млади са безстрашни. Девойката бе толкова щастлива да види отново брат си, че не можеше да чака. Джондалар никога нямаше да я нарани, а и не се боеше от животните.

Айла гледаше от подножието на склона как хората се скупчват около Джондалар и го приветстват с усмивки, прегръдки, целувки, потупвания, ръкостискания и с много думи. Тя забеляза една изключително пълна жена, някакъв мъж с кестенява коса, когото Джондалар прегърна, и една по-възрастна жена, която спътникът й топло поздрави, обвивайки ръка около нея. „Сигурно е майка му“ — каза си тя и се запита какво ли ще си помисли жената за нея.

Тези хора бяха неговото семейство, неговият род, приятелите, с които бе израснал. Докато тя беше чужденка — една неприятна чужденка, която беше домъкнала тези диви животни със себе си и която знаеше неведоми пътища и дръзки идеи. Дали ще я приемат? Ами ако не я приемат? Не може да се върне, нейният народ вече повече от година пътуваше на изток. Джондалар й беше обещал да тръгне с нея, ако тя иска или е принудена да го направи, но това бе преди да се види с народа си, преди да бъде посрещнат толкова радушно. Как ли се чувстваше сега?

Почувства как нещо я побутва по гърба и погали Уини, благодарна на приятелката си, че не е сама. Докато живееше в долината, след като напусна Клана, за един доста дълъг период от време конят беше единствената й компания. Не забеляза, че въжето на кобилата се е разхлабило, но в същото време поотпусна поводите на Рейсър. Кобилата и нейната рожба обикновено се отнасяха приятелски един към друг, ала когато тя се разгонеше, нещата се променяха.

Още хора — откъде ли се взимаха толкова много — гледаха към нея. Джондалар разговаряше с мъжа с кестенявата коса. Той й помаха и се усмихна. Когато тръгна отново надолу, младата жена, мъжът и някои други го последваха. Айла си пое дълбоко дъх и зачака.

Щом я доближиха, вълкът заръмжа по-силно. Тя се протегна, за да го придърпа по-близо до себе си.

— Всичко е наред, Вълчо. Това е родът на Джондалар — каза. Спокойното й докосване беше сигнал за него да престане да ръмжи и да изглежда опасен. Трудно беше, докато го научи, ала си струваше — особено сега. Де да можеше някой да докосне и нея, за да я успокои.

Хората с Джондалар се спряха малко по-назад. Те се опитваха да не показват безпокойството си и да не гледат към животните, които така открито се взираха в тях. Дори останаха на местата си, макар че към тях се приближаваха непознати хора. Джондалар пристъпи напред и застана между тях.

— Мисля, че трябва да започнем с представянето, Джохаран — изрече и погледна към мъжа с кестенявата коса.

Когато Айла пусна поводите, за да се ръкува с две ръце, конете отстъпиха назад, но вълкът не мръдна. Тя забеляза страх в очите на мъжа, макар че едва ли имаше нещо, от което той да се бои. Жената погледна към Джондалар и се запита защо ли поиска толкова скоро да я представи официално. Погледна отблизо непознатия, който й напомни за Брун — водача на клана, в който бе израснала. Властен и горд, умен и мъдър, той не се страхуваше от нищо — освен от света на духовете.

— Айла, това е Джохаран, вожд на Деветата пещера на Зеландониите, син на Мартона, бивш вожд на Деветата пещера, роден в домашното огнище на Джоконан, бивш вожд на Деветата пещера — изреди сериозно стройният рус мъж, след което се усмихна. — И освен всичко друго е брат на Джондалар, пътешественик в Далечните земи.

Последваха няколко бегли усмивки. Закачката му намали донякъде напрежението. При официалното представяне човек изреждаше всички имена и връзки, за да покаже статута на представяния — всички постове, титли, постижения и родствени връзки заедно с титлите и постиженията на роднините му. Но на практика, като се изключат най-тържествените случаи, се споменаваха само най-важните. Не беше необичайно обаче младежи, особено братя, да подмятат шеговити реплики към дългите изброявания. По този начин Джондалар му напомняше за отминалите години, преди да поеме бремето и отговорността на водачеството.

— Джохаран, това е Айла от Мамутоите, член на Лъвския бивак, дъщеря на домашното огнище на Мамут, избрана от духа на Пещерния лъв и закриляна от Пещерната мечка.

Мъжът пристъпи напред и протегна двете си ръце с дланите нагоре, като по този начин приветстваше младата жена и даваше израз на приятелското си отношение. Голяма част от изброеното не му говореше нищо и поради това не знаеше кои от родствените й връзки са най-важните.

— В името на Дони, Великата Майка Земя, те приветствам с добре дошла, Айла от мамутоите, дъщеря на домашното огнище на Мамут — изрече той.

Айла стисна двете му ръце.

— В името на Мут, Велика майка на всички, те приветствам, Джохаран, вожд на Деветата пещера на зеландониите — каза, след което се усмихна. — И брат на пътешественика Джондалар.

Джохаран веднага забеляза, че тя говори езика им добре, но с доста необичаен акцент. След това му направиха впечатление странното й облекло и външният й вид. Ала когато тя се усмихна, веднага й отвърна със същото. Донякъде, защото бе оценила шегата на Джондалар и беше показала на Джохаран, че брат му е важен за нея, но най-вече защото не можа да устои на усмивката й.

Айла беше изключително привлекателна жена — стройна, с добре оформено тяло, дълга тъмно руса къдрава коса, сиво-сини очи и фини черти на лицето, макар и малко по-различни от тези на зеландонийките. Ала всеки път, когато се усмихнеше, сякаш слънцето хвърляше върху нея светъл лъч, който я огряваше отвътре и тя засияваше с ослепителната си красота. Джохаран затаи дъх. Джондалар винаги беше казвал, че тя има невероятна усмивка, и сега Айла с удоволствие забеляза, че и брат му не можа да й устои.

Тогава Джохаран погледна към жребеца, който тъкмо се изправяше нервно на задните си крака, и вълка, застанал до него.

— Джондалар ми каза, че трябва да… ъ-ъ… настаним тези животни… някъде наблизо. — „Но не и прекалено близо“ — помисли си той.

— На конете им трябва само някоя полянка с трева и вода — рече Айла. — Трябва обаче да кажем на хората, че те няма да се сближат с тях, освен ако Джондалар или аз не сме до тях. Уини и Рейсър се изнервят в присъствието на непознати и им трябва известно време, за да свикнат с тях.

— Мисля, че това няма да е проблем. — Джохаран изгледа Уини, която махаше с опашка. — Могат да останат тук, ако тази малка долина ти се струва подходяща.

— Чудесно — намеси се Джондалар. — Но можем да ги преместим и малко по-нагоре по течението на реката, по-далеч от хората.

— Вълчо е свикнал да спи до мен — продължи Айла. Тя видя как Джохаран се намръщи. — Напоследък се държи много закрилнически с мен и може да предизвика проблем, ако не е близо до мен.

Тя забеляза приликата между него и Джондалар — особено в начина, по който свъсваше вежди, — и й се прииска да се усмихне, ала Джохаран бе напрегнат. Сега не беше време за усмивки, макар че в изражението му имаше нещо странно познато и успокояващо.

Джондалар също видя как брат му се намръщи.

— Мисля, че няма да е лошо да запознаем Джохаран с Вълчо — каза той.

Джохаран се ококори, обзет от паника, но преди да успее да се противопостави, Айла грабна ръката му и се наведе към месоядния хищник. Обгърна с ръка дебелия врат на вълка, за да го накара да спре да ръмжи, но щом дори тя улавяше страха на този човек, Вълчо със сигурност го беше усетил.

— Дай му да ти помирише първо дланта — каза тя. — Обикновено така се запознава с някой.

Вълкът отдавна бе научил, че за Айла е важно той да приеме в своята глутница от човешки същества хората, които тя му представяше. Не харесваше миризмата на страха, но подуши мъжа, за да се запознае с него.

— Някога докосвал ли си козината на жив вълк, Джохаран? — попита го тя. — Малко е твърда, нали? — Айла прокара ръката му по врата на животното, за да почувства рошавата козина. — Още си я сменя и го сърби. Затова много обича да го чешат зад ушите — каза и му показа как да го направи.

Джохаран докосна козината, но повече го впечатли топлината. Изведнъж осъзна, че това е жив вълк! И изобщо не се дразнеше, че го пипат.

Айла забеляза, че дланта на мъжа вече не е толкова вдървена от страх и той понечи да погали животното.

— Дай му пак да помирише ръката ти.

Джохаран доближи ръката си до муцуната на вълка и очите му отново се ококориха от изненада.

— Той ме близна! — възкликна, без да знае какво да очаква — добро или лошо. После видя как Вълчо близна и лицето на Айла, което явно й беше много приятно.

— Браво, Вълчо, добре се държа. — Жената се усмихна и го погали. После се изправи и се потупа по раменете. Вълкът скочи, сложи лапите си на мястото, което тя му посочи, и я близна по врата. После захапа много нежно и внимателно брадичката й, като изръмжа от удоволствие.

Джондалар видя как Джохаран и останалите зяпнаха от изненада и осъзна колко страшен всъщност им изглежда този акт на вълчата привързаност, тъй като не го разбираха. Брат му го изгледа със смесица от уплаха и изумление.

— Какво прави с нея?

— Сигурен ли си, че не е опасно? — попита в същия миг Фолара. Не можеше повече да стои спокойно. Другите хора също се размърдаха нерешително.

Джондалар се усмихна:

— Да, на Айла нищо й няма. Той я обича и никога не би я наранил. Така вълците показват чувствата и привързаността си. И на мен ми отне известно време, докато свикна. Познавам този вълк, откакто беше малко пухкаво зверче.

— Това не е зверче, а голям вълк! И то е най-огромният вълк, който някога съм виждал! — възкликна Джохаран. — Можеше да й прегризе гърлото.

— Да, можеше. Виждал съм го да прегризва гърлото на една жена… която се опита да убие Айла — отговори Джондалар. — Вълчо я пази.

Наблюдаващите сцената зеландонийци въздъхнаха от облекчение, когато вълкът отново застана на четири лапи до нея, с отворена уста, увиснал отстрани език и оголени зъби. Джондалар смяташе, че така вълците се усмихват, сякаш Вълчо беше доволен от себе си.

— Той постоянно ли прави така? — попита Фолара. — Вълците често нападат слабите и невръстните.

При споменаването на децата по лицата на стоящите около тях хора мигом плъзна сянката на тревогата.

— Вълчо обича децата — отговори веднага Айла — и ги закриля. Особено най-малките и най-слабите. Той беше отгледан заедно с деца в Лъвския бивак.

— В Огнището на лъва имаше едно много болнаво и слабо момче — добави Джондалар. — Трябваше да ги видите как си играеха заедно. Вълчо беше винаги много внимателен с него.

— Това животно е много необикновено — намеси се друг мъж. — Трудно е за вярване, че един вълк може да се държи така… сякаш не е вълк.

— Прав си, Солабан — каза Джондалар. — Според нас той се държи тъй, сякаш не е вълк. Но ако ние бяхме вълци, сигурно нямаше да мислим така. Вълчо израсна заедно с хората и Айла твърди, че смята хората за неговата глутница. Той просто се отнася към хората като с вълци.

— Той ловува ли? — поиска да узнае мъжът, когото Джондалар нарече Солабан.

— Да — отвърна Айла. — Понякога ловува за себе си, а понякога помага с дивеч и на хората.

— Как разбира кого да дебне и да напада и кого не? — попита Фолара. — Защо не напада онези коне например?

Жената се усмихна.

— Конете също са част от неговата глутница. Сигурно сте забелязали, че не ги е страх от него. А и той никога не напада хора. Иначе може да ходи на лов за всякакви животни, освен ако аз не му забраня.

— И като му забраниш, той слуша ли те? — попита един друг мъж.

— Да, Рушемар — увери го Джондалар.

Мъжът поклати глава от удивление. Трудно беше да повярва, че един човек може да упражнява контрол върху толкова силен хищник.

— Е, Джохаран — усмихна се Джондалар, — убеди ли се, че е безопасно Айла и Вълчо да се качат горе заедно с мен?

Вождът помисли за момент, след което кимна:

— Само че ако има някакъв проблем…

— Няма да има, Джохаран. — Джондалар се обърна към Айла: — Майка ми ни покани да се преместим при нея. Фолара още живее при нея, но тя си има стая. Мартона и Уиламар също. Той в момента е на търговско пътуване. Майка ни предлага да живеем в централното й жилищно помещение. Разбира се, можем да отидем при зеландони, при огнището за гости, ако искаш.

— Ще ми е приятно да живея заедно с майка ти, Джондалар.

— Добре! Майка също предложи да почакаме с най-официалното представяне, докато се настаним. И без това мен няма защо да ме представят, а и защо да повтаряме цялата церемония поотделно с всеки един човек, щом можем да го направим наведнъж.

— Вече готвим приветствено тържество за довечера — обади се Фолара. — Сигурно ще има още едно по-късно за съседните пещери.

— Майка ти е мъдра, Джондалар. По-лесно ще е да се запозная с всички наведнъж, но ти можеш и сега да ме представиш на тази млада жена — предложи Айла.

Фолара се усмихна.

— Разбира се, че щях да го сторя — оправда се той. — Айла, това е сестра ми Фолара, благословена от Дони, от Деветата пещера на зеландониите; дъщеря на Мартона, бивш вожд на Деветата пещера; родена в домашното огнище на Уиламар, пътешественик и майстор-търговец; сестра на Джохаран, вожд на Деветата пещера; сестра на Джондалар…

— Той знае за теб, Джондалар, а аз вече чух нейните титли и кръвни връзки — прекъсна го сестра му. Нямаше търпение да изслуша всички формалности и протегна двете си ръце към Айла. — В името на Дони, Великата майка Земя, те приветствам, Айла от рода на мамутоите, приятел на коне и вълци.

Тълпата, събрала се на слънчевата каменна площадка, бързо се отстрани назад, когато видя, че жената и вълкът тръгнаха нагоре по пътеката заедно с Джондалар и придружаващата ги група. Един или двама се осмелиха да се приближат до четириногите, докато останалите надничаха любопитно отстрани. Когато стигнаха до ръба на скалата, Айла зърна за пръв път вътрешността на Деветата пещера на зеландониите. Гледката я изненада.

Тя знаеше, че думата „пещера“ при народа на Джондалар не се отнася толкова за жилището, колкото за групата от хора, които живеят там. Това, което видя обаче, в никакъв случай не можеше да бъде наречено пещера — не и по нейните представи. Пещерата представляваше едно или повече тъмни помещения, намиращи се във вътрешността на скала или под земята, които имаха отвор, свързващ ги с външния свят. Жилищното пространство на тези хора бе разположено под огромната, надвиснала варовикова повърхност на огромна скала. Нещо като заслон, който осигуряваше закрила от дъжд или сняг, но пропускаше светлината през деня.

Високите стръмни скали в района някога са представлявали дъното на древно море. Вкаменените черупки на ракообразните се бяха натрупали по дъното и в крайна сметка се бяха превърнали в калциев карбонат — варовик. През различни периоди от време поради различни причини някои от изградените от черупки пластове се бяха оказали по-дебели и по-здрави от другите. Когато релефът се беше променил и морското дъно се бе превърнало в скали, вятърът и водата бяха пробили лесно отвори в по-меките скални породи, а по-твърдите скали бяха останали във формата на тераси и площадки.

Макар че скалите също гъмжаха от пещери, което беше нормално за варовика, тези необикновени, подобни на полици образувания, бяха създали каменни заслони. Те предоставяха идеални условия за живот и бяха използвани като жилища от хиляди години.

Джондалар поведе Айла към възрастната жена, която беше видяла одеве. Жената бе висока, стройна и с горда осанка. Тя търпеливо ги чакаше. Косата й, светло кестенява, но почти побеляла, беше прибрана назад в дълга плитка. Имаше ясни и прями сиви очи.

Когато я доближиха, той започна с официалното представяне:

— Айла, това е Мартона, бивш вожд на Деветата пещера на зеландониите; дъщеря на Джемара; родена в домашното огнище на Рабанар; съпруга на Уиламар, майстор-търговец на Деветата пещера; майка на Джохаран, вожд на Деветата пещера; майка на Фолара, благословена от Дони; майка на… — Той искаше да каже на Тонолан, ала се поколеба, след което продължи: — Джондалар, завърнал се пътешественик. — После се обърна към майка си: — Мартона, това е Айла от Лъвския бивак на мамутои, дъщеря на домашното огнище на Мамут, избрана от духа на Пещерния лъв, закриляна от духа на Пещерната мечка. Мартона протегна ръце.

— В името на Дони, Великата Майка Земя, те приветствам, Айла от мамутоите.

— В името на Мут, Великата майка на всички, аз също те приветствам, Мартона от Деветата пещера на зеландониите и майка на Джондалар.

На Мартона също й направи впечатление странното произношение на Айла. Но въпреки това тя говореше доста добре езика. Реши, че става дума или за някакъв говорен дефект, или за акцент от напълно непознат език, употребяван много далеч оттук. Усмихна се:

— Идваш отдалеч, Айла. Разделила си се с всички твои близки и любими. Ако не беше ти, сега Джондалар нямаше да се е върнал у дома при мен. Благодарна съм ти за това. Надявам се скоро да се почувстваш като у дома си тук и ще направя всичко по силите ми, за да стане така.

Айла разбираше, че майката на Джондалар е искрена в обещанията си. Това й подейства успокояващо. Посрещането на Мартона я трогна.

— Исках да се запознаем още щом Джондалар ми разказа за теб…, но малко се боях — отвърна тя със същата прямота.

— Не те виня. На мен щеше да ми е много трудно, ако бях на твоето място. Ела да ти покажа къде да оставиш нещата си. Сигурно си уморена и искаш да си починеш, преди да участваш в приветственото празненство довечера — каза Мартона и я поведе към мястото под скалния навес.

Изведнъж Вълчо започна да скимти, излая като кутре, изтегна предните си лапи и завъртя игриво опашка.

Джондалар беше изненадан:

— Какво прави?

Айла погледна към Вълчо — тя беше не по-малко изненадана. Животното повтори действията си.

— Мисля, че се опитва да привлече вниманието на Мартона — отвърна тя. — Мисли, че не го е забелязала, и според мен иска да го представя.

— Аз също искам да се запозная с него — добави Мартона.

— Не те е страх от него! — възкликна Айла. — И той го разбира.

— Наблюдавах го. Не забелязах нищо, от което да се страхувам. — Тя протегна ръка към вълка. Той помириса дланта й, облиза я и отново изскимтя.

— Мисля, че Вълчо иска да го погалиш. Той обича да получава ласки от хората, които харесва — поясни стопанката му.

— Харесва ти, нали? — каза старата жена, докато го галеше. — Вълчо? Така ли го нарече?

— Да. Това е думата на езика на мамутоите за „вълк“. Едва ли може да се намери по-подходящо име за него — обясни Айла.

— Никога досега не съм го виждал да приема някого толкова бързо — намеси се Джондалар и почтително погледна към майка си.

— Нито пък аз — каза Айла. — Сигурно се радва да се запознае с някого, който не се бои от него.

Докато вървяха към сянката на надвисналия камък, тя почувства внезапен хлад. За миг я побиха ледени тръпки от страх. Хвърли поглед към огромната каменна повърхност, надвиснала от скалата. Дали няма да се срути върху тях? Ала когато очите й свикнаха със слабата светлина, се изуми от размерите на дома на Джондалар. Пространството под каменния навес беше огромно — много по-голямо, отколкото си бе представяла.

Беше виждала подобни висящи скали по течението на реката, докато пътуваха насам. Някои очевидно бяха обитаеми, макар че никоя от тях не беше така огромна като тази. Всички в района знаеха за огромния скален навес и за големия брой хора, които той приютяваше. Деветата пещера беше най-голямата от всичките общности, които се наричаха зеландонии.

Скупчени при източния край на пространството, по задната стена и в средата бяха изградени отделни конструкции. Много от тях бяха доста големи, направени от камък и дървени греди. Отвън те бяха покрити с опънати животински кожи. Вътрешността им беше украсена с картини на животни и различни абстрактни символи, нарисувани в черно. Имаше и много форми в червено, жълто и кафяво. Постройките бяха подредени в дъга, сочеща на запад. Дъгата заобикаляше голо пространство, намиращо се близо до средата на покритата от надвисналата скала местност. Това голо пространство бе изпълнено от множество предмети и хора.

Айла се вгледа по-внимателно. Това, което допреди малко й се струваше безразборна бъркотия, сега се открои като отделни места, всяко, от които беше предназначено за извършването на определена дейност. Само на пръв поглед всичко изглеждаше хаотично, тъй като се вършеха толкова много дейности.

Тя видя как обработват животински кожи и правят копия, като ги изправят и коват. Кошници в различен стадий на направата им бяха подредени на друго място. На трето се сушаха ремъци, опънати върху колове от дебели кости. Дълги конци висяха от колчета, забити на кръст над недовършени мрежи. Те бяха опънати по рамки, а по земята, се спускаха хлабаво изплетени конци. Кожи, някои, от които боядисани в червени тонове и най-различни други цветове, бяха нарязани на парчета, а близо до тях бяха окачени ушитите от парчетата дрехи.

Тя разпозна повечето от занаятите, но до готовите дрехи се вършеше нещо, което й се стори напълно непознато. Върху една вертикална рамка бяха опънати много тънки нишки. Хоризонтално и перпендикулярно на нишките беше вплетен някакъв предмет. Айла искаше да отиде там и да погледне по-отблизо, ето защо си каза, че ще го стори, само че по-късно. Парчета дърво, камък, кост, еленови и слонови рога бяха струпани на други места. От тях изрязваха най-различни сечива — лъжици, черпаци, купи, клещи, оръжия. Повечето от тях бяха украсени с резба и изписани орнаменти. Имаше и малки скулптури и изсечени фигурки, които не бяха сечива или инструменти. Изглежда бяха направени поради някаква причина, която не й беше известна.

Видя зеленчуци и билки, окачени високо на големи рамки с много кръстове, а по-ниско висяха оставени за сушене късове месо. Встрани от всички тези дейности се виждаше място, покрито с остри каменни пластини. Реши, че вероятно е за хора като Джондалар. За каменоделците, които изработват инструменти, ножове и остриета за копия.

Накъдето и да погледнеше, виждаше хора. Общността, която живееше под просторния скален подслон, не беше никак малобройна, Айла беше израснала в клан, който наброяваше по-малко от трийсет души. На Събора на Клана, който се организираше на всеки седем години, за кратко се събираха двеста души. За нея това бяха невероятно много хора. Макар на Летния събор на мамутоите да се беше събрал много повече народ, Деветата пещера на зеландониите беше дом на повече от двеста души — повече, отколкото имаше на Събора на целия Клан!

Не знаеше колко хора стоят и ги гледат в момента, но се сети за времето, когато беше отишла заедно с Клана на Брун на събора на клановете. Тогава също й се струваше, че всички погледи са вперени само в нея. Онези се бяха опитали да не я плашат с поведението си, ала хората, които сега ги зяпаха, докато Мартона водеше Джондалар, Айла и вълка към новото им жилище, не проявяваха и най-малката любезност. Изобщо не се стараеха да не я гледат в очите и тя се запита дали някога ще може да свикне да живее с толкова много хора. И искаше ли го изобщо?