Джийн М. Оел
Ловци на мамути (32)

31

Айла беше сама в шатрата. Огледа мястото, което щеше да бъде нейно по време на престоя им, като се опитваше да намери още някоя дреха за сгъване, още някой предмет за подреждане, само и само да има още една причина, за да се забави в Хвощовия бивак. Мамут й беше казал, че веднага щом се приготви, той иска да я представи на хората, с които тя беше в уникална връзка, Мамутите, тези, които принадлежаха към Огнището на Мамута.

Тя гледаше на запознаването с тях като на изпитание, беше сигурна, че ще й задават въпроси, ще я оценяват и ще отсъдят дали има право да се включи в редиците им. В душата си не вярваше, че ще я приемат. Не смяташе, че притежава необикновени умения и особени дарби. Беше Лечителка, защото Иза й беше предала уменията и знанията си на знахарка. Не беше кой знае каква магия и да се оправя с животните. Кобилата я слушаше, защото когато беше самотна в долината си, я беше прибрала като малко конче, останало без майка, за да й е другарче, а Рейсър просто беше роден там. Спаси Вълчо, защото беше длъжница на майка му, а тогава вече беше разбрала, че животните, които се отглеждат сред хора, стават дружелюбни — не беше кой знае каква загадка.

Ридаг остана известно време при нея в шатрата, след като тя го прегледа и го разпита какво точно чувства. Каза си наум, че трябва да регулира дозата на лекарството му. После той излезе навън и седна заедно с Вълчо, за да наблюдава хората. Нези се бе съгласила с нея, че момчето бе в много по-добро настроение. Жената бе изпълнена с удовлетворение от себе си и гордост за Фребек, който изслушан неволно дочу толкова похвали, че му стана неловко. Айла никога не го беше виждала толкова усмихнат и разбра, че част от неговата радост се държеше и на усещането му, че хората го приемат и одобряват. Тя разбираше това чувство.

Айла още веднъж се огледа, взе един контейнер от необработена кожа и го закрепи на колана си, въздъхна и излезе. Като че ли всички бяха изчезнали, с изключение на Мамут, който разговаряше с Ридаг. Вълчо я видя и вдигна глава, когато тя се приближи, което накара и Ридаг и Мамут да я погледнат.

— Къде изчезнаха всички? Може би трябва да остана тук при Ридаг докато някой се върне — побърза да предложи услугите си тя.

— Вълчо ме наглежда — направи знак Ридаг и се усмихна. — Никой не се задържа много, когато види Вълчо. Аз казах на Нези да върви. Върви и ти, Айла.

— Той е прав. На Вълчо изглежда му е добре при Ридаг, а аз не мога да измисля по-добър пазач от него — рече Мамут.

— Ами ако му прилошее? — попита Айла.

— Мен прилошее, кажа на Вълчо „доведи Айла“ — каза Ридаг със знаците, които бяха отработили по-рано сякаш на игра.

Вълчо скочи, сложи лапи на гърдите на Айла и понечи да я лизне по брадичката, жадуващ да привлече вниманието й.

Тя се усмихна, разроши козината на врата му и му даде знак да седне.

— Аз искам стоя тук, Айла. Обичам да гледам. Река. Коне на поляна. Хора минават — ухили се Ридаг. — Невинаги виждат мен, гледат шатра, гледат място за коне. После виждат Вълчо. Смешни хора.

Мамут и Айла се усмихнаха на простичката му радост от хорските реакции на изненада.

— Е, мисля, че всичко ще е наред. Нези не би го оставила ако смяташе, че няма да е в безопасност — каза Айла, примирила се с последния аргумент против нейното оставане. — Готова съм да вървим, Мамут.

Докато вървяха заедно към солидните землянки на Вълчия бивак, Айла забеляза все по-нагъсто разположени шатри и биваци, около които се движеха все повече хора. Беше доволна, че те са от външната страна, откъдето можеше да вижда тревата и дърветата, реката и ливадата. Няколко човека им кимнаха и ги заговориха. Айла наблюдаваше Мамут, като отбелязваше начина, по който той отговаря на поздравите им и правеше същото.

Една землянка в края на шест други, малко неравно подредени в редица, сякаш беше център на всички дейности. Айла видя, че около нея има разчистено пространство без никакви домакинства наоколо и разбра, че това трябва да е мястото, където хората се събираха. Биваците, които бяха в непосредствена близост до празното пространство, не приличаха на обикновени домакинства. Единият беше ограден с мамутски кости, разположени на еднакво разстояние един от друг, а границите бяха маркирани с клони и сухи храсти. Когато го подминаха, Айла чу името си. Спря изненадана, когато разбра кой я бе извикал от другата страна на оградата.

— Лати! — възкликна тя и си спомни какво й беше казала Диджи.

Когато Лати се намираше в землянката на Лъвския бивак, ограниченията по отношение на общуването й с представители на мъжкия пол не затрудняваха кой знае колко придвижването и дейностите й. Но когато пристигнаха на мястото на Срещата, тя трябваше да бъде отделена. С нея имаше още няколко млади жени и всички те се усмихваха и кикотеха. Представиха Айла на връстничките на Лати, които изглежда бяха доста впечатлени от нея.

— Айла, къде отиваш?

— В Огнището на Мамута — отговори Мамут вместо нея.

Лати кимна, сякаш за да покаже, че е трябвало сама да се сети. Айла забеляза Тюли в заградения двор около една шатра, която беше украсена с изрисувани с червена охра шарки и орнаменти. Тя разговаряше с няколко други жени. Махна й и се усмихна.

— Лати, виж! Червенокрака! — прошепна възбудено една от приятелките й. Всички спряха и се загледаха, а младата жена се изкикоти. Айла усети, че с голям интерес наблюдава жената, която минаваше покрай тях; забеляза, че стъпалата на голите й крака бяха яркочервени. Беше чувала за тези жени, но за първи път виждаше тяхна представителка. „Изглежда съвсем обикновена жена“ — помисли си Айла, И въпреки това в нея имаше нещо, което привличаше погледа.

Жената приближи група младежи, които Айла не беше забелязала преди това. Те се мотаеха край няколко дръвчета от другата страна на поляната. На Айла й се стори, че когато приближи към тях, походката й стана по-предизвикателна, усмивката й по-мечтателна и тя изведнъж видя по-отчетливо червените й крака. Жената спря да поговори с младежите и напевният й смях прелетя праз празното пространство. Докато Айла и старецът се отдалечаваха, тя си спомни разговора между жените и Мамут вечерта преди Пролетния фестивал.

Всички млади представителки на женския пол, които бяха в преходната възраст между момиче и жена, бяха под постоянно наблюдение — но не само от страна на опекунките си. Сега Айла забеляза няколко групички младежи близо до забранената зона, в която бяха Лати и дружките й. Те се надяваха да зърнат забранените, и поради това още по-желани, млади жени. Нямаше друг момент в живота на жената, когато тя да е по-голям обект на интерес от страна на мъжката част от населението. Младите жени се наслаждаваха на особения си статус и специалното внимание, което той будеше и бяха не по-малко заинтригувани от противоположния пол, макар че се стараеха да не го показват от суета. Прекарваха по-голямата част от времето си като надничаха през шатрата и оградата и разсъждаваха върху качествата на различните представители на мъжкия пол, които се навъртаха наоколо с подчертана небрежност.

Въпреки че младежите, които ги наблюдаваха и сами бяха обект на наблюдение, биха могли впоследствие да създадат огнище с тези, които току-що ставаха жени, нямаше вероятност те да бъдат избрани за първото важно отваряне. Младите жени, заедно с по-възрастните си съветнички, които бяха заедно с тях в шатрата, размишляваха за няколкото възможни кандидатури сред по-възрастните и по-зрели мъже. Тези, на които се спираха окончателно, биваха извиквани на разговор на четири очи преди крайния подбор.

В деня преди церемонията младите жени, които бяха живели в една шатра — често те биваха твърде много за една шатра и тогава се изграждаха два бивака за млади жени — излизаха групово навън. Когато намереха мъж, с когото искаха да прекарат нощта, те го заобикаляха и „пленяваха“. От така пленените мъже се изискваше да се подчинят и да отидат с младите жени. Малцина възразяваха против това задължение. През нощта, след няколко предварителни обреди, те всичките влизаха в затъмнената палатка, опипом се намираха и прекарваха нощта в изучаване на различията и Удоволствията на другия пол. Нито младите жени, нито мъжете не биваше да знаят с кого се сношават, макар че на практика обикновено успяваха да разберат. Наблюдаващите ги по-възрастни жени следяха да няма излишни грубости и даваха съвети в редките случаи, когато това беше необходимо. Ако поради каквато и да било причина някоя от жените не биваше отворена, това можеше да се осъществи с дискретен обред втора нощ, без да се отправят конкретни обвинения за неуспеха.

Нито Дануг, нито Друез щяха да бъдат поканени в шатрата на Лати, главно защото бяха твърде близки родственици, но и заради това, че бяха прекалено млади. Други жени, които бяха отпразнували Първите си обреди предишни години, особено тези, които още нямаха деца, можеха да заемат мястото на Великата Майка и да предадат Уменията Й на младите мъже. След специална церемония, с която им се оказваше почит и те биваха избрани за сезона, петите на тези жени биваха боядисвани с наситена червена боя, която не можеше да се измие, макар че с течение на времето опадваше, за да се обозначи, че те са на разположение на младите мъже, за да им помогнат да натрупат опит. Много от тях носеха и червени кожени ленти над лактите, на глезените или на кръста си.

Макар да имаше и шеговити закачки, жените оценяваха сериозността на задачата си. Проявявайки разбиране към естествената срамежливост и импулса, скрит в копнежа на младите мъже, те се отнасяха към всеки от тях с внимание, като му показваха как да опознава жената нежно, за да може евентуално някой ден и той да бъде избран да отвори някоя жена, така че някой ден и тя да може да роди дете. И за да покаже на тези жени колко е доволна от това, че са се предложили, Мут благославяше много от тях. Дори тези, които известно време бяха живели в съюз с мъже, но не бяха носили живот в утробите си, забременяваха в края на сезона.

След полужените, жените с червени пети бяха най-търсени от мъжете от всички възрасти. До края на живота му нищо друго не можеше да стимулира един мъж от Мамутоите така, както червените пети на минаваща край него жена. Знаейки това, много жени багреха петите си с червеникава боя, за да станат по-привлекателни. Независимо че жена, която се обречеше по този начин, имаше свободата да избере, който и да било мъж, нейните услуги бяха предназначени главно за младежите и онези по-възрастни мъже, които успееха да я склонят да сподели компанията им, се чувстваха поласкани.

Мамут насочи Айла към един бивак, който не беше далеч от Бивака на обредите за женственост. На пръв поглед приличаше на обикновена шатра в рамките на бивак от домакинства. Разликата, както забеляза Айла, се състоеше в това, че всички негови обитатели бяха татуирани. Някои, подобно на стария Мамут, имаха само по един простичък тъмносин шеврон на дясната си скула — три-четири прекъснати линии, подобно на долните части на обърнати триъгълници, изписани един над друг и вплетени един в друг. Напомняха й долните челюсти на мамутите, от които беше изградена землянката на Винкавек. А татуировките на други, особено на мъжете, както забеляза Айла, бяха много по-сложни. В шарките се включваха не само шеврони, но и триъгълници, зигзази, ромбоиди и спирали под прав ъгъл, изпълнени в синьо и червено.

Айла беше доволна, че се бяха отбили в Мамутския бивак, преди да отидат на Срещата. Сигурна беше, че щеше да се изненада от изрисуваните им лица, ако не се беше запознала с Винкавек. Колкото и да бяха удивителни и сложни татуировките на лицата на тези хора, никоя от тях не бе така изкусна като неговата.

Другото различие, което тя забеляза, беше, че макар в този бивак да преобладаваха жените, в него нямаше деца. Очевидно те бяха поверени на нечии грижи в домашните им биваци. Айла скоро разбра, че това не бе място, подходящо за деца. То беше за възрастни, за сериозни разговори, дискусии и обреди — също и за игри. Няколко души играеха с белязани кокали, пръчки и парчета бивник на откритото пространство пред Бивака.

Мамут стигна до входа на шатрата, който беше отворен, и подраска по кожата. Айла надникна над рамото му в полутъмната вътрешност, внимавайки да не се набива в очите на тези, които се шляеха отвън, но и те, стараейки се да останат незабелязани, се опитваха да я разгледат по-отблизо. Проявяваха любопитство по отношение на младата жена, която старият Мамут не само беше приел за обучение, но и беше осиновил. За нея казваха, че била чужденка, че дори не била от Мамутоите. Никой не знаеше дори откъде е.

Много от хората нарочно минаваха покрай Хвощовия бивак, за да видят конете и вълка и бяха изненадани и впечатлени от животните, макар че се стараеха да не го показват. Че как може човек да управлява жребец? Или да накара една кобила да стои мирно сред толкова много хора — и вълк — в близост до нея? Защо вълкът беше толкова кротък с хората от Лъвския бивак? Иначе, спрямо с всички други хора, си беше истински вълк. Никой друг не можеше да се доближи до него, че дори и до границите на техния бивак, без покана и даже се говореше, че нападнал Чалег.

Старецът покани с жест Айла да влезе вътре и те двамата седнаха край голямо огнище, макар че в него гореше съвсем слабо пламъче и то в единия му ъгъл, близо до жената, която седеше срещу тях. Тя беше много дебела. Айла никога не беше виждала такава шишкава жена и се почуди как ли е извървяла разстоянието до тук.

— Ломи, доведох дъщеря си, за да се запознае с теб — каза старецът.

— Чудех се кога ли ще дойдете — отговори тя.

И тогава, преди да каже нещо друго, тя извади с пръчки от огъня един нажежен до червено камък. Отвори пакет листа и пусна няколко върху камъка. Протегна се напред, за да вдъхне пушека, който се изви нагоре. Айла усети миризмата на градински чай и по-слабия аромат на лопен и лобелия. Вгледа се внимателно в жената, долови тежкото й дишане, което скоро престана и разбра, че тя страда от хронична кашлица, вероятно астма.

— И ти ли си правиш сироп против кашлица от корени на лопен? — попита я Айла. — Помага.

Отначало не й се искаше да говори и не разбра защо го направи, без да е представена, но й се щеше да помогне и някак си почувства, че точно така трябва да постъпи.

Ломи рязко вдигна глава, изненадана, и изгледа младата русокоса жена с внезапен интерес. По лицето на Мамут пробягна усмивка.

— И тя ли е Лечителка? — попита Ломи, Мамут.

— Струва ми се, че няма по-добра от нея, дори и ти не я превъзхождаш, Ломи.

Ломи разбираше, че това не е лекомислено изказване. Старият Мамут много уважаваше таланта й.

— А пък аз си помислих, че просто си осиновил една красива млада жена, за да облекчи последните години от живота ти, Мамут.

— Ама наистина е така, Лами. Тя облекчи зимния ми артрит, както и други отбрани болки и болежки — каза той.

— Радвам се, че е нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед. Макар че е твърде млада.

— Тя носи много в себе си, Ломи, въпреки младостта си.

Тогава Ломи се обърна.

— Ти си Айла.

— Да, аз съм Айла от Лъвския бивак на Мамутоите, дъщеря на Огнището на Мамута… и закриляна от Пещерния лъв — изрече Айла така както я беше инструктирал Мамут.

— Айла от Мамутоите. Хмммм. Звучи необичайно, но такъв е и гласът ти. Макар че не е неприятен. Изпъква. Кара хората да те забелязват. Аз съм Ломи, Мамутът на Вълчия бивак и Лечителка на Мамутоите.

— Първа лечителка — поправи я Мамут.

— Та как мога да съм Първа Лечителка, стари Мамуте, след като тя е равна на мен?

— Не съм казал, че Айла е равна на теб, Ломи. Казах, че няма по-добра от нея. Нейният произход е… необикновен. Тя е била обучена от… някой с много задълбочени познания в определени видове лечителство. Ти би ли могла да разпознаеш финия аромат на лопена, скрит от тежката миризма на градинския чай така бързо, без да знаеш, че го има? И да кажеш какво лекува?

Ломи понечи да каже нещо, но се поколеба и не реагира. Мамут продължи:

— Мисля, че тя би могла да определи състоянието ти само по вида ти. Притежава удивителната дарба да разпознава болестите и има впечатляващи познания за цярове и лечения, но й липсват умения в онова, което ти владееш най-добре — откриване и отстраняване на проблема, който причинява болестта и оказване помощ на хората да пожелаят да оздравеят. Тя би могла да научи много от теб и аз се надявам, че ще се съгласиш да я обучиш, но ми се струва, че и ти има какво да научиш от нея.

Ломи се обърна към Айла.

— Но ти искаш ли това?

— Да, точно това искам.

— Като знаеш вече толкова много, какво мислиш, че можеш да научиш от мен?

— Аз съм знахарка. Това е… смисълът на моя живот. Не мога да бъда нищо друго. Бях обучена от жена, която беше… Първа, но още от самото начало тя ме накара да разбера, че винаги могат да се научат нови неща. Ще ти бъда признателна, ако ми дадеш възможност да науча нещо от теб — каза Айла.

Искреността й беше неподправена. Копнееше да разговаря с някого, с когото да обмени идеи, да обсъди лечебни процедури и от когото да научи нещо ново.

Ломи замълча. Знахарка? Къде ли беше чувала по-рано това наименование за Лечителка? За момента тя игнорира тази мисъл. Щеше да си спомни по-късно.

— Айла ти е донесла подарък — каза Мамут. — Свикай, когото искаш, но след това, ако обичаш, спусни входната завеса.

Всички, които бяха навън, или бяха влезли докато те разговаряха, или стояха на входа. Скупчиха се вътре. Всеки гледаше да не изпусне нещо. Когато всички се настаниха и завесата на входа беше спусната и завързана, Мамут взе шепа пръст от кръга за рисуване и угаси с нея пламъчето, но ярката дневна светлина продължаваше да прониква в шатрата през димоотвода и да се процежда през кожените стени. Нямаше да се получи такава драматична демонстрация в полуосветената шатра, както стана в тъмната землянка, но всеки от Мамутите щеше да я оцени.

Айла отвърза от кръста си контейнера — същия, който тя и Мамут бяха помолили Барзек да изработи — и извади от него трески, запалителен камък и кремък. Когато всичко беше готово, Айла направи пауза и за пръв път от много лунни цикъла насам отправи безмълвна молитва към своя тотем. Не беше някакво конкретно искане; просто си помисли за една голяма, впечатляваща, бързо блясваща искра, за да се постигне желания от Мамут ефект. После взе кремъка и чатна остро по железния пирит. Една ярка искра блесна, и се открои дори в полуосветената шатра, и угасна. Тя отново удари и този път в огнището запламтя малък огън.

Мамутите владееха много хитрини и ловки номера и обичаха да създават ефекти. Гордееха се със способността си да разгадават как са постигнати. Малко неща можеха да ги учудят, но номерът на Айла със запалването на огъня ги порази.

— Магията е в самия запалителен камък — обясни старият Мамут, докато Айла прибираше материалите в кожения контейнер и ги подаваше на Ломи.

След това добави със съвсем друг тон:

— Но на Айла й е бил показан начина за извличането на огъня. Нямаше нужда да я осиновявам, Ломи. Тя просто си е родена в Огнището на Мамута, избрана е от Майката. Тя може само да следва своята съдба, но сега разбирам, че аз съм бил избран да бъда част от нея и че именно затова ми е даден толкова дълъг живот.

Думите му накараха всички в шатрата на Огнището на Мамута да потръпнат, а косата им да настръхне от вълнение. Той се беше докоснал до истинската загадка, до незнайното, което всеки от тях в една или друга степен усещаше и което нямаше нищо общо с повърхностните украшения и обичайния цинизъм. Старият Мамут беше истински феномен. Самото му съществуване беше магия. Досега никой не беше живял толкова дълго. Даже истинското му име беше изчезнало някъде в годините. Всичките други бяха Мамути, шамани на своите Биваци, а той просто си беше Мамут, името и призванието му се бяха слели в едно. Никой не се съмняваше, че има някаква причина за дългия му живот. Щом казваше, че причината е Айла, значи тя беше обвеяна от дълбоките и необясними загадки на живота и света около тях, с които всеки от хората чувстваше, че е призван да се бори.

Айла беше завладяна от различни чувства, когато заедно с Мамут излязоха от шатрата. Тя също бе усетила напрежение и настръхване на кожата, когато старият Мамут говореше за нейното призвание, но не искаше да е обект на такъв интерес от страна на сили, излизащи извън нейния контрол. Всички тези приказки за съдба, за предопределение, я плашеха. Тя не беше с нищо по-различна от другите хора, а и не искаше да се отличава от тях. Не обичаше да коментират и говора й! Никой в Лъвския бивак вече не го забелязваше. Беше забравила, че има някои думи, които не може да произнася правилно, колкото и да се старае.

— Айла! Ето къде си била. Търсех те.

Тя вдигна поглед към искрящите тъмни очи и широката усмивка на тъмнокожия мъж, на когото се беше Обещала. Отвърна на усмивката му. Точно от него се нуждаеше, за да разсее тревожните й мисли. Обърна се към Мамут, за да види дали още му е потребна. Той й се усмихна и й каза да поразгледа лагера с Ранек.

— Искам да те запозная с няколко ваятели. Някои от тях правят великолепни работи — каза Ранек, като я водеше, прегърнал я през кръста. — Ние винаги си правим бивак близо до Огнището на Мамута. Не само ваятели, всякакви творци.

Той беше възбуден и Айла усети, че това е същото приповдигнато състояние, което тя бе изживяла, когато разбра, че Ломи е Лечителка. Независимо от евентуалната конкуренция по отношение на способностите и статуса на всеки от тях, никой не можеше да разбере така добре нюансите и умението в изкуството, както човек, който се занимава с него. Единствено в разговор с друга Лечителка Айла можеше да обсъжда относителните предимства на лопена пред вечнозеленото биле при лекуването на кашлица, например, и тези дискусии й липсваха. Беше наблюдавала Джондалар, Уимез и Дануг, които бяха в състояние да прекарат невероятно дълго време в приказки за кремъка и изработката на сечива и разбираше, че Ранек също се радва на контактите си с други творци, които обработваха бивник.

Докато пресичаха част от разчистената територия, Айла забеляза Дануг и Друез заедно с още няколко младежи, които се усмихваха и пристъпяха неспокойно от крак на крак, докато разговаряха с една жена с червени пети, Дануг вдигна поглед, забеляза я и й се усмихна, после бързо измисли някакво извинение и пресече с големи крачки няколкото метра смачкана суха трева, за да се присъедини към тях. Те го изчакаха.

— Видях, че говориш с Лати и възнамерявах да доведа няколко приятели, за да ги запозная с теб, Айла, но на нас не ни е позволено да се приближаваме твърде много до Бивака на кикотещите се момичета… ъ-ъ, искам да кажа, ъ-ъ — Дануг се изчерви, когато усети, че е издал прякора, който младежите бяха измислили за мястото, където не ги допускаха.

— Няма нищо, Дануг. Те наистина много се кикотят.

Тогава високият младеж се отпусна.

— Не че има нещо лошо в това. Ти бързаш ли? Можеш ли сега да дойдеш с мен, за да те запозная с тях?

Айла погледна въпросително Ранек.

— И аз тъкмо я водех да я запозная с някои от моите хора — каза Ранек, — но няма за къде да бързаме. Можем да дойдем първо да се запознаем с твоите приятели.

Когато тръгнаха към групичката младежи, Айла забеляза, че жената с червените пети е още там.

— Исках да се запозная с теб, Айла — каза жената, след като Дануг ги представи. — Всички говорят за теб, чудят се от къде си и защо ти се подчиняват тези животни. Ти си загадка за всички ни и съм сигурна, че за това ще се говори с години. — Тя се усмихна и намигна лукаво на Айла. — Послушай ме и не казвай на никого от къде си. Нека да гадаят. Така е по-забавно.

Ранек се засмя.

— Айла, тя може би е права — каза той. — Кажи ми, Майги, защо си с червени стъпала тази година?

— След като Заканен и аз разтурихме огнището си, не исках повече да остана в неговия бивак, но не бях сигурна дали искам да се върна в майчиния си бивак. И това като че ли беше най-подходящото нещо, което можех да направя. Така имам къде да остана известно време и ако Майката реши да ме дари с дете, няма да съжалявам. О, това ми напомни нещо. Знаеш ли, че Майката дари с бебе от твоя дух и друга жена, Ранек? Спомняш ли си Трики? Дъщерята на Марли? Тази, която живее тук, във Вълчия бивак? Миналата година тя избра червените пети. Тази година има момче. Момиченцето на Торали се роди с тъмна кожа като твоята, но не и това дете. Видях го. Много е светлокожо, с червена коса, даже по-ярка от нейната, но иначе прилича съвсем на теб. Същият нос, същите черти. Тя му казва Ралев.

Айла изгледа Ранек с особена усмивка и видя, че лицето му потъмня. „Изчервява се — помисли си тя, — но трябва добре да го познаваш, за да забележиш. Сигурна съм, че си спомня за Трики.“

— Айла, я по-добре да вървим — каза Ранек и я прихвана през кръста, сякаш да я подкани да пресекат обратно празното място. Но тя се поколеба за миг.

— Майги, беше ми много интересно да разговарям с теб. Надявам се пак да си поговорим — каза Айла и след това се обърна към сина на Нези: — Драго ми беше, че ме покани да се запозная с приятелите ти, Дануг. — Отправи към него и Друез една от красивите си, спиращи дъха усмивки. — Беше ми драго, че се запознах с всички вас — добави тя, поглеждайки всеки един от младежите. После си тръгна заедно с Ранек.

Дануг я проследи с поглед докато се отдалечи, после въздъхна дълбоко.

— Ех, да беше Айла с червени пети — каза той. Чу няколко одобрителни възгласи.

Когато Ранек и Айла минаха покрай голямата землянка, заобиколена от три страни от разчистената територия, тя чу думкане на барабани, което идваше от нея заедно с други интересни звуци, които не беше чувала преди. Погледна към входа, но той беше затворен. Точно когато завиваха към друг бивак в периферията на празното пространство, някой застана пред тях.

— Ранек — чу се женски глас.

Беше по-ниска от средния ръст, с млечнобяла кожа, покрита с лунички. В очите й, кафяви с примеси на златисто и зелено, искреше гняв.

— Значи наистина пристигна с Лъвския бивак. Когато не дойде в землянката ни да ни поздравиш, си помислих, че си паднал в реката или са те стъпкали животните. — Тонът й беше злобен.

— Трики! Аз… ъ-ъ… Възнамерявах да… ъ-ъ… трябваше да изградим нашия бивак — заекна Ранек.

Айла никога не беше виждала речовития, отракан мъж толкова вързан в устата, а лицето му щеше да бъде червено като петите на Майги, ако тъмната му кожа не го прикриваше.

— Няма ли да ме представиш на приятелката си, Ранек? — попита Трики саркастично. Явно бе, че е разстроена.

— А, да — каза Ранек. — Бих желал да се запознаеш с нея. Айла, това е Трики, една… ъ-ъ… моя приятелка.

— Имах нещо да ти покажа, Ранек — каза Трики, пренебрегвайки невъзпитано церемонията по запознаването, — но мисля, че вече е без значение. Намекнатите Обещания не означават кой знае колко. Предполагам, че това е жената, с която ще се свържеш на Брачната церемония този сезон.

В тона й прозвучаха обида и гняв.

Айла се досещаше в какво се състои проблемът и й съчувстваше, но не знаеше как точно да постъпи в тази трудна ситуация. Тогава излезе напред и протегна двете си ръце.

— Трики, аз съм Айла, от Мамутоите, дъщеря на Огнището на Мамута на Лъвския бивак, закриляна от Пещерния лъв.

Официалността на представянето напомни на Трики, че е дъщеря на водачка и че Вълчият бивак бе домакин на Лятната среща. Тя наистина имаше известни задължения.

— В името на Мут, Великата Майка, Вълчият бивак те приветства, Айла от Мамутоите — каза тя.

— Казаха ми, че твоята майка е Марли.

— Да, аз съм дъщерята на Марли.

— Запознах се с нея преди известно време. Тя е забележителна жена. Драго ми е да се запозная с теб.

Айла чу как Ранек въздъхна с облекчение. Погледна го и видя през рамото му как Диджи се насочва към землянката, откъдето се чуваха барабаните. Импулсивно реши, че Ранек трябва да изясни отношенията си с Трики насаме.

— Ранек, виждам Диджи ей там и искам да обсъдя някои неща с нея. Ще дойда по-късно да се запозная с ваятелите — каза тя и бързо се измъкна.

Ранек бе поразен от бързото й отдалечаване и изведнъж разбра, че ще трябва да се обяснява с Трики, независимо от това дали му се иска или не. Погледна чакащата хубава млада жена, гневна и уязвима. Червената й коса с един особен, вибриращ оттенък, който не беше виждал при никоя друга, заедно с червените й пети я беше направил двойно по-привлекателна миналия сезон, а освен това тя също се занимаваше с изкуство. Той беше силно впечатлен от работите й. Нейните кошници бяха изключително изящни, а необикновената рогозка на неговия под беше нейно дело. Но тя така сериозно беше приела отдаването си на Майката, че отначало не искаше и да чуе за опитен мъж. Съпротивата й беше увеличила желанието му.

Въпреки всичко, той не беше правил истинско Обещание. Вярно бе, че беше мислил сериозно за това и щеше да го стори, ако тя не се беше посветила на Майката. Тя беше тази, която отказа да направи официално Обещание, опасявайки се, че ще разгневи Мут и Тя ще оттегли благословията си. „Е — помисли си Ранек, — Майката не е могла да се ядоса кой знае колко, след като е взела от моята същност, за да направи бебе на Трики.“ Предположи, че точно това е искала да му покаже тя — че вече има дете за неговото огнище, което, при това, е от неговия дух. При други обстоятелства нямаше да може да й устои, но той обичаше Айла. Да имаше достатъчно да предложи, би помислил дали да не поиска и двете, но тъй като трябваше да се направи избор, изобщо не можеше да става дума за такова нещо. Само при мисълта да живее без Айла стомахът му се свиваше и го обземаше паника. Искаше я повече от която и да било друга жена в живота си.

Айла викна на Диджи и когато я настигна, продължиха заедно.

— Виждам, че си се запознала с Трики — каза Диджи.

— Да, но тя сякаш имаше нужда да разговаря с Ранек, затова се зарадвах като те видях. Това ми даде възможност да се измъкна и да ги оставя сами — каза Айла.

— Не се съмнявам, че е искала да разговаря с него. Миналият сезон целият лагер знаеше, че възнамеряват да се Обещаят.

— Знаеш ли, тя има дете. Син.

— Не, не знаех! Успях само да разменя поздрави с този-онзи и никой не ми е казал. Това още повече ще повдигне Булчинската й цена. Кой ти каза?

— Майги, една от тези с червените пети. Каза, че момчето е от духа на Ранек.

— О, този дух много се навърта насам! Има двама младенци с неговата закваска. При другите невинаги можеш да кажеш от кой мъж са, но при него няма съмнение. Цветът му винаги избива — каза Диджи.

— Майги каза, че момчето било много светло и червенокосо, но много приличало на Ранек в лицето.

— Виж, това е интересно! Мисля, че по-късно трябва да се видя с Трики — каза Диджи с усмивка. — Дъщерята на една водачка би трябвало да посещава дъщерята на друга водачка, особено когато тя е начело на бивака-домакин. Искаш ли да дойдеш с мен, когато отида да я видя?

— Не съм сигурна… да, мисля, че бих дошла — каза Айла.

Стигнаха сводестия вход на бивака, от който идваха необикновените звуци.

— Канех се да се отбия тук, в Музикалната землянка. Мисля, че може да ти е приятно — каза Диджи и подраска по кожената завеса на вратата. Докато чакаха някой отвътре да я отвърже, Айла се огледа.

Югоизточно от входа имаше ограда, направена от няколко мамутски черепа и други кости, запълнени с пресована глина, за здравина. „Сигурно е заслон срещу вятъра“ — помисли си Айла. В падината, където беше разположено селището, можеше да проникне вятър единствено откъм речната долина. На североизток тя преброи четири големи огнища на открито и две ясно очертани работни площадки. Едната изглежда бе предназначена за изработване на сечива и инструменти от бивник и кост, а другата — за обработка на кремък, който се намираше наоколо. Айла видя Джондалар и Уимез заедно с още няколко мъже и жени, за които предположи, че също са каменоделци. Трябваше да се досети, че ще го намери тук.

Завесата се вдигна и Диджи кимна на Айла да я последва вътре, но някой на входа я спря.

— Диджи, знаеш, че не пускаме посетители тук — каза жената. — Упражняваме се.

— Но, Кайли, тя е дъщеря на Огнището на Мамута — каза Диджи, изненадана.

— Не виждам да има татуировка. Как може да е Мамут без татуировка?

— Това е Айла, дъщеря на стария Мамут. Той я осинови в Огнището на Мамута.

— О! За момент, да попитам.

Докато чакаха, Диджи не можеше да сдържи нетърпението си, но Айла разгледа по-внимателно землянката и остана с впечатлението, че тя е хлътнала или като че ли частично се е срутила.

— Защо не ми каза, че е тази с животните? — рече Кайли като се върна. — Влизайте.

— Трябваше да се сетиш, че не бих довела тук някоя, която не е желана — каза Диджи.

В землянката не беше тъмно, димоотводът беше малко по-голям от обикновеното и пускаше доста светлина вътре, но трябваше да мине малко време докато очите им се нагодят след яркото слънце отвън. Отначало Айла помисли, че лицето, с което Диджи разговаря, е дете. Но като я видя, разбра, че тя вероятно бе малко по-възрастна от високата й, яка приятелка. Погрешното впечатление идваше от разликата в ръста между двете жени. Кайли беше дребна и с изящна конструкция, така че застанала до Диджи, можеше да бъде взета за дете, но гъвкавите и женствени движения издаваха увереността и опита на зряла жена.

Макар че отвън заслонът изглеждаше голям, вътре беше по-тясно, от колко Айла си беше представила. Таванът беше по-нисък от обичайното и половината от използваемото пространство в помещението беше заето от четири мамутски черепа, която бяха частично заровени в земята с обърнати нагоре корени на бивниците. В тях бяха вкарани трупите на малки дървета, които се използваха като подпори за тавана, който беше поддал. Като се огледа, Айла се изненада от това, че землянката съвсем не беше нова. Дървото и глинено-сламеният й покрив бяха посивели от старост. Не се виждаха обичайните домакински принадлежности или големи готварски огнища, а само един малък огън. Подът беше добре преметен, като само тук-там имаше тъмни следи от предишни големи огнища.

Между опорните стълбове бяха опънати въжета и завеси, които можеха да разделят пространството. Те бяха нагънати в единия край. Върху въжетата и на куките по стълбовете висяха множество най-невероятни предмети, които Айла никога не беше виждала преди. Шарени облекла, фантастични украшения за глава с орнаменти, нанизи от бивникови мъниста и раковини, висулки от кост и кехлибар и някои вещи, чието предназначение тя не можеше да проумее.

В землянката имаше няколко души. Едни седяха около малкото огнище и отпиваха от чашите си; една двойка седеше в потока светлина от димоотвода, шиейки дрехи. В ляво от входа няколко човека бяха седнели или коленичили на рогозки върху пода близо до големи мамутски кости, украсени с червени линии и зигзази. Айла разпозна една кост от крак, лопатка, две долни челюсти, тазова кост и череп. Хората сърдечно ги приветстваха, но Айла усети, че са прекъснали нещо. Всички ги гледаха, сякаш чакаха да разберат защо са дошли.

— Не спирайте да се упражнявате заради нас — каза Диджи. — Доведох Айла, за да се запознае с вас, но не искаме да ви пречим. Ще изчакаме докато сте готови да направите пауза.

Хората се заеха отново със задачата си, а Диджи и Айла се разположиха на съседните рогозки.

Една жена, която беше коленичила пред голямата бедрена кост, започна да барабани в равномерен ритъм с парче от рог на северен елен, подобно на чукче, но звуците, които произвеждаше не бяха просто ритмични. При удрянето на бедрената кост на различни места се получаваше резонираща мелодия, която се променяше по височина и тон. Айла се вгледа, за да види как се получава необикновеният тембър.

Бедрената кост беше дълга около седемдесет-осемдесет сантиметра и беше положена хоризонтално на подпори, които, я отделяха от земята. Епифизисът в горната й част беше отстранен и част от гъбестото вещество беше извадено, с което се уголемяваше естественият канал. Отгоре костта беше изрисувана с равномерно разположени зигзаговидни ивици в тъмночервено, подобни на онези, които така често се срещаха по дрехи и жилища, но тези тук сякаш имаха по-скоро декоративно предназначение или служеха като символи. След като я наблюдава известно време, Айла се увери, че жената, която свиреше на инструмента от бедрена кост, използва модела от ивици като насочващи знаци за това къде да удари, за да получи желания тон.

Айла беше слушала свирнята на Торнек с барабаните от черепи и лопатки. И в нея имаше промяна на тона, но досега не се беше натъквала на такъв обхват. Тези хора изглежда мислеха, че тя притежава някакви магически умения, но това беше по-магическо от всичко, което тя беше правила. Един мъж започна да барабани по мамутската лопатка с чукче от рог, подобно на това, което използваше Торнек. Тембърът и тонът имаха различен резонанс, в тях се долавяше по-голяма острота, но въпреки това звукът обогатяваше и разнообразяваше, музиката, която жената изтръгваше от бедрената кост.

Голямата триъгълна лопатка беше около шестдесет сантиметра дълга, с тясна шийка на върха, която към дъното се разширяваше до около петдесет сантиметра. Мъжът беше хванал инструмента за шийката и го държеше изправен, във вертикално положение. Широката му долна част се опираше на земята. Беше боядисан на успоредни, зигзаговидни, яркочервени ивици. Всяка бе широка колкото малкия пръст на човешка ръка и отделена на същото разстояние от другите, при това ръбовете бяха идеално прави и равни. В центъра на широката по-долна част, където най-често се нанасяха удари, червените ивици се бяха изтрили и костта лъщеше от дългата употреба.

Когато се включиха и останалите инструменти от мамутски кости, Айла затаи дъх. Отначало можеше само да слуша, завладяна от сложното звучене на музиката, но след известно време започна да се съсредоточава върху всяка мелодия поотделно.

Един по-възрастен мъж свиреше на по-голямата от долните челюсти, но вместо костно чукче използваше парче мамутски бивник, около тридесет сантиметра дълго, заоблено в дебелия край така, че да се образува нещо като топка. Дясната половина на самата мандибула беше боядисана като другите инструменти. Беше обърната и добре закрепена върху небоядисаната страна, което запазваше дясната музикална половина над земята, за да се получава ясна чиста мелодия. Докато свиреше на нея, мъжът потропваше по успоредните червени ивици, изписани в кухината, както и по външната страна на скулата и прекарваше парче бивник по зъбите, за да вплете в мелодията акцентиращ стържещ звук.

На другата челюст свиреше една жена. Челюстта беше от по-млад мамут и беше дълга четиридесет и пет сантиметра; в най-широката си част бе тридесет и пет сантиметра и дясната й половина също бе изписана с червени зигзаговидни ивици. Една дълбока дупка, широка пет и дълга тринадесет сантиметра, от която беше изваден зъб, променяше резонанса и подчертаваше височината на тона.

Жената, която свиреше на тазовата кост, също я държеше изправена, подпряна на земята на единия й ръб. Тя потропваше с рогово чукче най-вече в центъра на костта, където имаше естествена вдлъбнатинка. На това място звуците се усилваха и промяната в тона беше по-отчетлива, а червените ивици бяха почти изцяло изтрити.

Айла разпозна силните, резониращи по-ниски тонове на барабана от мамутски череп, на който свиреше млад мъж. Той приличаше на барабаните, на които умело свиреха Диджи и Мамут. Барабанът също беше боядисан там, където се нанасяха удари — върху челото и темето на черепа, но в случая не на зигзаговидни ивици, а на разклоняващи се линии и несвързани чертички и точки.

Когато завършиха мелодията на един приемливо заключителен тон, хората се впуснаха в разисквания. Диджи се включи в дискусията, а Айла само слушаше, като се опитваше да разбере непознатите термини, но без да проявява желание да се натрапва.

— Мелодията се нуждае не само от хармония, а и от баланс — обясняваше жената, която свиреше на бедрената кост. — Мисля, че можем да включим и духов инструмент преди танца на Кайли.

— Тари, сигурна съм, че ще можеш да убедиш Барзек да изпее тази част — каза Диджи.

— По-добре ще е да го включим по-късно. Ще стане прекалено много — и Кайли, и Барзек. Лошо ще контрастират. Не, струва ми се, че най-доброто нещо ще бъде духов инструмент — флейта с пет тона. Я да опитаме, Манен — каза Тари на един мъж с добре оформена брада, който се беше присъединил към тях от другата група.

Тари отново засвири и този път тоновете прозвучаха като познати на новодошлата. Айла се радваше, че й бяха позволили да гледа и не й се искаше нищо друго, освен да си седи тихичко и да се радва на това ново изживяване. Въвеждането на призрачно звучащия духов инструмент, направен от куха крачна кост на жерав, изведнъж припомни на Айла тайнствения глас на духа на Урсус, Великата пещерна мечка, от Събирането на Клана. Само мог-ърът можеше да изтръгва този звук. Това беше тайна, която беше научил от предишните поколения, но докато свиреше, той притискаше нещо към устата си. „Изглежда е било нещо подобно“ — помисли си тя.

Но нищо друго не развълнува Айла така силно, както танцът на Кайли. Отначало Айла забеляза, че тя носи хлабави гривни на ръцете си, подобно на танцьорката в бивака на народа Сънге. Всяка гривна беше направена от комплект от пет тънки ивици мамутски бивник, широки около сантиметър и половина, насечени с диагонални резки, излизащи радиално от централна, ромбовидна форма така, че когато пластините се съберяха заедно, се получаваше един завършен зигзагов модел. В края на всяка пластинка имаше пробита малка дупчица, за да могат да се свържат заедно и когато тя правеше определени движения, те потракваха.

Кайли общо взето стоеше на едно място, като понякога бавно заемаше невероятни пози и ги задържаше продължително, друг път правеше акробатични движения, подчертавани от потракването на хлабавите гривни на ръцете й. Извивките на гъвкавата, силна жена бяха толкова грациозни и плавни, че изглеждаха много лесни, но Айла знаеше, че никога не би успяла да ги пресъздаде. Беше завладяна от изпълнението и след края му усети, че го коментира спонтанно, така, както често правеха Мамутоите.

— Как го правиш? Великолепно беше! Всичко! Звуци, движения. Никога не бях виждала подобно нещо — каза Айла.

Признателните усмивки показваха, че думите й се приемат добре.

Диджи долови, че музикантите се чувстваха удовлетворени и необходимостта им от силно съсредоточаване беше преминала. Сега бяха по-отпуснати, готови да си починат и да задоволят любопитството си относно тази загадъчна жена, която сякаш се бе появила отникъде и сега беше Мамутои. Стъкнаха огъня, прибавиха дърва и готварски камъни, наляха вода за чай в дървена готварска съдина.

— Айла, не може да не си виждала нещо подобно — каза Кайли.

— Не, изобщо не бях виждала такова нещо — възрази Айла.

— Ами ритмите, които ми показваше? — обади се Диджи.

— Те изобщо не са такива. Просто са обикновени ритми на Клана — каза Диджи.

— Ритми на Клана? — попита Тари. — Какво представляват те?

— Кланът е народът, сред който съм израснала — започна да обяснява Айла.

— Те са измамно прости — прекъсна я Диджи, — но предизвикват силни чувства.

— Би ли ни показала? — попита младежът, който свиреше на барабана от череп.

Диджи погледна Айла.

— Да им покажем ли, Айла? — попита тя и обясни на останалите: — Упражнявахме ги известно време.

— Мисля, че бихме могли — каза Айла.

— Ами хайде тогава — каза Диджи. — Трябва ни нещо, с което да постигнем плътен постоянен ритъм, приглушен, без резонанс, като тропот по земята — ако Айла може да използва твоя барабан, Марут.

— Мисля, че можем да го постигнем, ако обвием чукчето с парче кожа — каза Тари и предложи своя инструмент от бедрена кост.

Музикантите бяха заинтригувани. Обещанието за нещо ново винаги будеше интерес. Диджи коленичи на рогозката на мястото на Тари, а Айла седна с кръстосани крака до барабана й потропна по него, за да го усети. После Диджи удари инструмента от бедрена кост на няколко места, докато Айла й даде знак, че е постигнат подходящият звук.

Когато се приготвиха, Диджи започна да барабани в бавен постоянен ритъм, като постепенно променяше темпото, докато Айла й кимна, но без изобщо да променя тона. Айла затвори очи и като усети, че хвана ритъма на Диджи и се включи в него. Тембърът на черепния барабан беше твърде резониращ, за да възпроизведе точно звука, който Айла помнеше. Трудно беше да се постигне усещането за внезапна гръмотевица, например; острото стакато звучеше по-скоро като постоянно трополене, но тя беше използвала подобен инструмент и преди. Скоро започна да заплита един необикновен контрапунктен ритъм около основния, постоянен такт — привидно хаотично стакато с променящо се темпо. Двата ритъма бяха толкова рязко очертани, че нямаха никаква връзка помежду си и въпреки това всеки пети удар от постоянния такт на Диджи се подсилваше от Айла, като че ли почти случайно.

Двата ритъма създаваха засилващ се ефект на очакване, а след известно време — и известно безпокойство, докато двата такта, макар и да изглеждаше невъзможно, най-сетне се сляха. Всяко разединение предизвикваше нова вълна напрежение. В момента, в който сякаш вече никой не можеше да издържи повече, Айла и Диджи спряха преди заключителния такт и силното очакване сякаш остана да виси във въздуха. Тогава, за изненада на Диджи, както и на всички останали, се чу пронизителна свирня на духов инструмент, подобен на флейта. Понесе се призрачна, загадъчна полумелодия, от която всички потръпнаха. Тя завърши на финален тон, но у присъстващите остана усещане за нещо в отвъдния свят.

За известно време всички останаха безмълвни. Най-сетне се обади Тари:

— Каква странна, асиметрична, завладяваща музика.

Тогава няколко човека поискаха от Айла да им покаже ритмите, жадувайки да ги възпроизведат.

— Кой свиреше на флейтата? — попита Тари. Сигурна беше, че не е бил Манен, който стоеше до нея.

— Никой — отвърна Диджи. — Не беше инструмент, Айла свиреше с уста.

— С уста ли? Че как може да се свири така с уста?

— Айла може да имитира с уста всякакви подсвиркващи звуци — каза Диджи. — Да чуеш само как подражава на птиците. Дори те я взимат за птица. Може да ги накара да дойдат и да ядат от ръката й. Това е част от умението й да общува с животните.

— Айла, ще ни покажеш ли как свириш като птичка? — попита Тари с недоверчив глас.

Тя не смяташе, че тук му бе мястото за това, но бързо извъртя един птичи репертоар, който предизвика удивени погледи, каквито Диджи очакваше.

Айла беше признателна на Кайли, когато тя й предложи да я разведе наоколо. Показаха й някои облекла и разни джунджурии и тя откри, че част от украшенията за глава бяха в действителност маски за лице. Повечето предмети бяха ярко и богато обагрени, но се носеха нощем, на светлината на огъня, така че цветовете на костюмите хем да изпъкват, хем да изглеждат естествени. Някой стриваше червена охра от една малка кесия и я смесваше с мазнина. Айла потръпна като си спомни как Креб бе намазал с червена охра тялото на Иза, преди да я погребат, но й казаха, че ще я използват за лицата и телата на играчите и танцьорите. Забеляза и стрит дървен въглен, смесен с тебешир.

Айла видя как един мъж нашива мъниста на туника с помощта на шило и й мина през ум колко по-лесно би му било, ако използваше теглич за конец, но реши, че е по-добре да накара Диджи да донесе един. Твърде много внимание й отделяха и това я караше да се чувства неудобно. Разгледаха няколко наниза с мъниста и други украшения, а Кайли доближи до ушите й две конусообразни спираловидни раковини.

— Жалко, че ушите ти не са пробити — каза тя. — Тези биха ти отивали.

— Хубави са — каза Айла.

Тогава забеляза дупките на ушите на Кайли, както и на носа й. Тя харесваше Кайли, възхищаваше й се и усещаше, че между тях има някакво привличане и сходство, което можеше да доведе до приятелство.

— Защо не ги вземеш? Можеш да кажеш на Диджи или Тюли да ти направят дупки. Освен това непременно трябва да имаш татуировка, Айла. Тогава можеш да ходиш навсякъде, без да ти се налага да обясняваш, че си от Огнището на Мамута.

— Но аз не съм истински Мамут — възрази Айла.

— Мисля, че си, Айла. Не съм сигурна какви точно са обредите, но мисля, че Ломи няма да се поколебае, ако й кажеш, че си готова да се посветиш на Майката.

— Не съм сигурна дали съм готова.

— Може и да не си, но ще бъдеш. То просто се усеща.

Когато двете с Диджи си тръгнаха, Айла разбра, че й е било показано нещо много специално, беше й дадена възможност да надникне зад кулисите, а това бе позволено на много малко хора. Мястото беше загадъчно въпреки повдигнатата завеса и обясненията. „Колко ли по-магическо и свръхестествено трябва да изглежда погледнато отвън“ — помисли си тя. На излизане Айла хвърли поглед към площадката за обработка на кремък, но Джондалар го нямаше там.

Тя последва Диджи, която се тръгна през лагера към задната частна падината, търсейки приятели и роднини, като откриваше местоположението на различните биваци. Минаха покрай едно място, където три бивака се бяха сгушили в един храсталак с изглед към поляна. То определено се отличаваше с нещо, но Айла не можеше веднага да определи с какво. Но ето че започна да долавя конкретни подробности. Шатрите бяха разпокъсани и не бяха добре опънати, дупките бяха лошо закърпени, ако изобщо имаха кръпки. Силен, неприятен мирис и бръмченето на мухи привлякоха вниманието й върху едно разлагащо се парче месо на земята между палатките, после забеляза още боклук, безразборно разхвърлян наоколо. Знаеше, че децата често се цапат, но тези, които ги зяпаха, не бяха почиствани доста време. Дрехите им бяха мърляви, косите им невчесани, а лицата им мръсни. Навсякъде се набиваше в очи неприятна мръсотия.

Айла забеляза Чалег, изтегнал се пред една от палатките. Появата й там го изненада и първата му реакция бе изразът на люта злоба върху лицето му. Това я шокира. Само Брод я беше гледал така, Чалег, разбира се, веднага промени изражението си, но неискрената му, гадничка усмивка беше едва ли не по-неприятна от отявлената му омраза.

— Я да се махаме оттук — каза Диджи с презрителна гримаса. — Винаги е добре да се знае къде са, за да можеш да ги отбегнеш.

Изведнъж се разнесоха писъци и крясъци и две деца, момче в ранна юношеска възраст и момиче на около единадесет години, изскочиха от една шатра.

— Веднага ми го върни! Чуваш ли? Веднага да ми го върнеш! — пищеше момичето, докато преследваше момчето.

— Е, първо трябва да ме хванеш, сестричке — подразни я момчето, като размахваше нещо пред лицето й.

— Ах ти… Ах ти… Върни ми го! — изпищя отново момичето и отново го подгони.

Усмивката на момчето ясно показваше, че много се забавлява от гнева и объркването на момичето, но като се обърна, за да я погледне, не забеляза как стъпи на един стърчащ корен. Препъна се и падна, момичето се строполи върху него, като го заудря и заблъска с всичка сила. Тогава той я удари по лицето с голяма сила, от което от носа й шурна кръв. Тя извика и го прасна по устата като му разкъса устната.

— Айла, помогни ми! — извика Диджи като се спусна към двете деца, търкалящи се на земята.

Не беше силна колкото майка си, но беше висока и здрава млада жена и когато сграбчи момчето, което в този момент беше върху сестра си, трудно можеше да й се окаже някаква съпротива. Айла хвана момичето, което отново се опитваше да се докопа до момчето.

— Ама какво правите вие! — каза сурово Диджи. — Как не ви е срам! Биете се, блъскате се, а на всичко отгоре сте брат и сестра. Тръгвайте с мен! Ще трябва да ви поставим на място! — каза тя, като хвана дърпащото се момче над лакътя и го повлече. Айла я последва с момичето, което също се опитваше да се отскубне.

Хората се взираха в тях докато минаваха, хванали здраво плюещите кръв деца, и тръгваха след тях. Когато Диджи и Айла доведоха децата при землянките в центъра на бивака, случката вече се беше разчула и група жени ги очакваха. Между тях беше и Тюли. Айла забеляза и Марли и Бреки — водачките, които, както беше разбрала, съставляваха Съвета на Сестрите.

— Тя първа започна… — извика момчето.

— Той ми взе… — изкрещя в отговор момичето.

— Тихо! — каза Тюли строго и високо, с яростен поглед.

— Няма извинение за удряне и биене на друг човек — каза Марли, не по-малко твърдо и гневно от Тюли. — И двамата сте достатъчно големи, за да знаете това, а като не го знаете, сега ще го разберете. Донесете каишите — заповяда тя.

Един младеж изтича в една от землянките и скоро се появи Валез с няколко каиша. Момичето изглеждаше ужасено, очите на момчето се разшириха. То се опита да се отскубне, успя и хукна да бяга, но Талут, който току-що приближаваше откъм Хвощовия бивак, се спусна подире му и го хвана. Доведе го обратно.

Айла беше загрижена. Раните и на двете деца трябваше да бъдат почистени, пък и какво ли смятаха да им направят? В края на краищата те бяха просто деца.

Докато Талут държеше момчето, друг мъж взе един от дългите каиши и започна да го увива около момчето, привързвайки дясната му ръка към тялото му. Каишът не беше толкова стегнат, че да спре кръвообращението му, но обездвижи ръката. Тогава някой доведе момичето, което се разплака, когато и нейната дясна ръка беше привързана здраво към тялото й.

— Но… той ми взе…

— Няма значение какво е взел — каза Тюли.

— Има си други начини да си върнеш предмета — каза Бреки. — Можеше да дойдеш в Съвета на Сестрите. Затова имаме Съвети.

— Какво мислиш, че би се получило, ако всеки започне да бие другия само защото не е съгласен с нещо, или защото го е подразнил, или му е взел нещо? — обади се друга жена.

— И двамата трябва да разберете — каза Марли, докато завързваха левия глезен на момчето за левия глезен на момичето, — че няма по-силна връзка от тази между брат и сестра. Това е връзката по рождение. И за да запомните това, ще останете вързани един за друг в продължение на два дни, а ръцете, с които сте удряли ще бъдат привързани към телата ви, за да не могат да се вдигат от гняв. Сега ще трябва да си помагате. Единият няма да може да отиде никъде без другия. Единият няма да може да спи, освен ако и другият не легне. Единият няма да може да се храни, да пие, да се измие, или да стори нещо друго без другия. Ще се научите да разчитате един от друг, както трябва да бъде цял живот.

— И всички, които ви видят, ще разберат злото, което сте си причинили — обяви високо Талут, така че да го чуят събралите се хора.

— Диджи — каза Айла тихо, — трябва да им се помогне, носът на момичето кърви, а устата на момчето е подута.

Диджи отиде при Тюли и пошепна нещо на ухото й. Жената кимна и излезе напред.

— Преди да се върнете в Бивака си, отидете с Айла в Огнището на Мамута, където тя ще прегледа и обработи раните ви.

Първият урок по взаимопомощ, който трябваше да научат, бе как да ходят в крак, за да могат да се придвижват със завързаните си един за друг глезени. Диджи отиде с Айла и хлапетиите в Огнището на Мамута и когато раните им бяха почистени и обработени, двете млади жени ги проследиха с поглед докато се отдалечиха, пристъпяйки спънато заедно.

— Наистина лошо се сбиха — каза Айла, когато се върнаха в Хвощовия бивак, — но момчето действително беше взело нещо от момичето.

— Няма значение — каза Диджи. — Боят не е начинът да си го получи обратно. Трябва да разберат, че той е неприемливо средство. Явно е, че не са го научили в собствения си бивак, затова трябва да го научат тук. Това ще ти помогне да разбереш защо Крози не беше никак склонна Фрали да се свърже с Фребек.

— Защо?

— Ама ти не знаеше ли? Фребек е от един от тези Биваци.

И трите са в тясно родство. Чалег е братовчед на Фребек.

— Е, тогава Фребек действително много се е променил.

— Така е, но ще бъда откровена с теб. Още не съм напълно сигурна за него. Мисля, че ще отсъдя окончателно, когато бъде поставен на изпитание.

Айла не можеше да откъсне мислите си от децата, нито от това, че имаше какво да научи от това преживяване. Присъдата беше бърза и без никакви възражения. Дори не дадоха възможност на децата да обяснят, даже никой не се сети да погледне раните им — а тя самата дори не научи имената им. Но те не се бяха наранили сериозно, а нямаше съмнение, че се бяха били. Наказанието беше бързо и те едва ли щяха да го забравят, но то не беше болезнено, макар че раната на унижението и присмеха щеше да им тежи много години.

— Диджи — каза Айла, — ами на тези деца левите им ръце са свободни. Какво може да ги спре да се развържат?

— Всички ще го видят. Колкото и унизително да е това, че ще ходят из лагера привързани заедно с обездвижени ръце, още по-зле ще бъде, ако свалят каишите. Ще започне да се говори, че са били обладани от злите духове на гнева и че не могат да се контролират достатъчно, за да се научат да ценят взаимната си помощ. Ще бъдат отбягвани и ще се чувстват още по-засрамени.

— Не мисля, че някога ще забравят всичко това — каза Айла.

— А също и много от другите хлапаци. Дори споровете ще понамалеят, макар че ако от време на време си кряскат, това няма да им навреди — каза Диджи.

Айла вече изпитваше силно желание да се завърне в познатата обстановка на Хвощовия бивак. Беше срещнала толкова много хора и видяла толкова много неща, че в главата й беше бъркотия. Щеше да й е нужно известно време, докато асимилира всичко, но не можа да се сдържи да не погледне към площадката за обработка на кремък, когато минаваха покрай нея. Този път видя там Джондалар, но и още някой, когато не очакваше да види. Там беше Майги, която с обожание се взираше в неописуемо сините му очи и Айла си помисли, че позата й беше доста пресилена. Джондалар й се усмихваше свободно и естествено — Айла отдавна не беше виждала на лицето му тази усмивка, нито този поглед.

— Мислех, че тези жени с червените пети се занимават с обучение на младите мъже — каза Айла, като си мислеше, че Джондалар не се нуждае от никакво обучение.

Диджи забеляза изражението на лицето на Айла и бързо установи причината за намръщения й вид. Можеше да я разбере, но от друга страна и за него изминалата зима бе дълга и трудна.

— Айла, той има физически нужди, също както и ти.

Изведнъж Айла се изчерви. В края на краищата тя беше тази, която споделяше леглото на Ранек, а Джондалар спеше сам. Защо се разстройваше от това, че той е намерил жена, с която да споделя Удоволствия тук, на Лятната среща? Би трябвало да го очаква, но тя знаеше защо се чувстваше така. Искаше й се той да прави Удоволствия с нея. Смущаваше я не толкова фактът, че бе избрал Майги, колкото това, че не бе предпочел нея, Айла.

— Ако му се е приискала жена, най-добре е да се спре на някое приятно същество с червени пети — продължи Диджи. — Те не обвързват с нещо. Такава връзка трае до края на сезона и ако няма по-дълбоко чувство, замира през зимата. Не мисля, че влечението му към Майги ще е много силно, а тя може да му помогне да се отпусне и да започне да разсъждава по-трезво.

— Права си, Диджи. Какво значение има? След лова на мамути той си заминава, така каз… а аз съм се Обещала на Ранек — отвърна Айла.

„Тогава — помисли си тя, докато минаваха през тълпата от хора, — ще се върна в Клана, ще намеря Дърк и ще го доведа тук. Той ще стане Мамутои и ще сподели нашето огнище. Ще се сприятели с Ридаг. Може да доведе и Ура, така ще се има другарка… и аз ще заживея тук с всичките си нови приятели, с Ранек, който ме обича и с Дърк, моят син… моето единствено дете… с Ридаг, с конете и Вълчо… И вече никога няма да видя Джондалар“ — помисли си Айла и сърцето й се изпълни със студена пустота.