Джийн М. Оел
Ловци на мамути (36)

35

Талут беше в стихията си, когато разрязваха мамути. С голи гърди, обилно изпотен, размахващ голямата си секира сякаш беше детска играчка, той трошеше кокали и бивни, цепеше сухожилия и разпаряше жилава кожа. Работата му харесваше и понеже знаеше, че помага на народа си, доставяше му удоволствие да използва мощното си тяло, като облекчава усилията на други. Усмихваше се от удоволствието да пусне в ход силните си мускули така, както никой друг не можеше да го стори и всички го гледаха, също с усмивки на лицата.

Но за одирането на дебелите кожи от огромните животни бяха нужни много хора, така, както и за обработването и дъбенето им, когато се върнеха. Дори пренасянето им изискваше колективни усилия, поради което те избираха само най-добрите. Същото важеше и за всяка друга част от големите животни, от бивните до опашките. Много строго подбираха месото, като взимаха само най-добрите парчета, предпочитаха по-тлъстите, а останалото оставяха.

Но изоставеното и похабеното не беше толкова много, колкото изглеждаше. Мамутоите трябваше да носят всичко на гръб и пренасянето на лошокачествено жилаво месо можеше да им коства повече калории, отколкото биха получили от него. При един внимателен подбор, хранителните запаси, които донасяха, щяха да изхранват много хора дълго време и нямаше да им се налага скоро да ходят на лов. Тези, които ловуваха и разчитаха на лова, за да си осигурят храна, не убиваха повече, отколкото беше необходимо. Те използваха даровете на природата мъдро. Живееха близо до Великата Майка Земя и знаеха и разбираха зависимостта си от Нея. Не разпиляваха Нейните ресурси.

Времето се задържа необичайно ясно, докато ловците режеха и разфасоваха месото и другите мамутски продукти, като температурната разлика между пладне и полунощ беше много рязка. Въпреки близостта на големия ледник, дните ставаха доста топли благодарение на яркото лятно слънце — достатъчно топли, за да спомогнат, заедно със сухия вятър, за изсушаването на част от по-крехкото месо, така че да има смисъл то да бъде пренесено. Нощите обаче принадлежаха на леда. В деня на тръгването им вятърът промени посоката си и донесе облаци и забележимо захлаждане от запад.

Никога досега конете на Айла не бяха оценявани така високо, както когато тя ги натовари за обратния път. Всеки ловец беше приготвил пълен товар и бързо осъзна преимуществата на товарните животни. Плазовете предизвикаха особен интерес. Няколко души се бяха зачудили защо Айла държи да влачи дългите пръти; те очевидно не бяха копия. Сега кимаха с одобрение. Един от мъжете дори хвана частично натоварен плаз и го затегли на шега.

Макар че станаха рано, изпълнени с желание да си тръгнат, когато поеха на път, вече бе късно утро. По някое време след пладне ловците се изкачиха по дълъг, тесен хълм от пясък, чакъл и валуни, отложени много отдавна от водещия ръб на ледника, при бавното му придвижване на юг. Когато стигнаха заобления ръб на дюната, спряха за почивка и поглеждайки назад, Айла за пръв път видя от разстояние разбудения ледник. Не можеше да откъсне поглед от него.

Блеснала на слънцето, засенчена само в горната си западна част от няколко облака, една непрекъсната преграда от лед, висока като планина, се простираше по земята докъдето стигаше погледът й, като създаваше граница, която никой не можеше да пресече. Това наистина беше краят на земята.

Предният ръб беше неравен — той отразяваше дребни релефни различия в терена и ако човек се изкатереше на върха, щеше да открие хлътвания и ръбове, ледени върхове и процепи, доста мащабни за окото на човека, но по отношение на размера на ледника, повърхността на предната му стена бе гладка. Прострял се на невъобразимо разстояние, огромният непоклатим ледник покриваше четвърт от земната кора с блестящ леден похлупак. Айла продължаваше да извръща поглед назад и след като отново поеха на път и видя как облаците на запад се сгъстяват и мъглата се надига, за да забули леда в тайнственост.

Въпреки тежкия си товар, на връщане те се придвижваха по-бързо, отколкото на идване. Всяка зима теренът се променяше до такава степен, че пътят, дори до добре познати места, трябваше да се преоткрива. Но сега маршрутът до северния ледник и обратно беше добре известен. Всички ликуваха от добрия лов и копнееха да се върнат на Срещата. Товарът сякаш не тежеше на никого, освен на Айла. Докато пътуваха, предчувствието за нещо лошо, което я преследваше, докато се движеха на север, започна да се усилва по обратния път, но тя избягваше да го споделя с когото и да е било.

Ваятелят бе до такава степен изпълнен с напрегнато очакване, че му беше трудно да се владее. Безпокойството му се дължеше най-вече на непрестанния интерес, който Винкавек, проявяваше спрямо Айла, макар да усещаше, че могат да се проявят и по-дълбоки конфликти. Но Айла все още беше Обещана на него и те носеха месото за Брачното пиршество. Дори Джондалар изглежда се бе примирил със свързването им и макар че не бяха разговаряли изрично по този въпрос, Ранек усещаше, че високият мъж взима неговата страна в противоборството му с Винкавек. Мъжът от народа на Зеландониите притежаваше много достойни за възхищение качества и между тях започваше да се заражда предпазливо приятелство. Въпреки всичко, Ранек усещаше, че присъствието на Джондалар бе скрита заплаха за свързването му с Айла и би могло да се превърне в препятствие към пълното му щастие. Ранек щеше да се почувства радостен, когато Джондалар окончателно си заминеше.

Айла никак не се радваше на предстоящата Брачна церемония, макар да чувстваше, че би трябвало да я очаква с нетърпение. Знаеше колко много я обича Ранек и смяташе, че би могла да е щастлива с него. Идеята да има бебе като това на Трики я изпълваше с трепет. Дълбоко в себе си тя бе убедена, че Ралев е дете на Ранек. Не беше резултат от някакво смесване на духове. Беше сигурна, че той е заченал детето със собственото си семе, когато е споделял Удоволствия с Трики. Айла харесваше червенокосата жена и я съжаляваше. Реши, че не би имала нищо против да сподели Ранек и огнището си с Трики и Ралев, ако тя го пожелаеше.

Само в най-непрогледните дълбини на нощта Айла признаваше пред себе си, че би била също така щастлива ако изобщо не живее в огнището на Ранек. Избягваше да спи с него по време на пътешествието, освен няколкото пъти, когато той наистина се нуждаеше от нея, не физически, а защото търсеше подкрепа и близост. По време на обратния път тя нямаше възможност да споделя Удоволствия с Ранек. Вместо това, нощем в леглото си мислеше само за Джондалар. Един и същ въпрос настойчиво се въртеше в ума й, но тя не можеше да стигне до никакво заключение.

Когато си мислеше за деня на лова, за драматичния й сблъсък с младия мамут и изгарящото желание в погледа на Джондалар, тя се чудеше дали е възможно той още да я обича. Тогава защо бе толкова сдържан през цялата зима? Защо престана да намира Удоволствие в нея? Защо напусна Огнището на Мамута? Тя си спомняше онзи ден в степите, когато той за първи път обязди Рейсър. Когато си помислеше за неговото желание и нужда и как жадно го бе приела тя, не можеше да заспи от копнеж по него, но спомените й бяха засенчени от това, че я бе отблъснал, както и от собствената й мъка и объркване.

След един особено дълъг ден, когато бяха вечеряли късно, Айла бе измежду първите, който напуснаха огъня и се запътиха към шатрата. Беше отказала на изпълнената с жажда молба на Ранек да сподели постелята му, като му се усмихна и се извини с умората си от дългия целодневен преход, но като видя разочарованието му, изпита неприятно чувство. Въпреки това тя наистина беше уморена и неуверена в чувствата си. Преди да влезе в шатрата, зърна Джондалар близо до конете. Беше с гръб към нея и тя се загледа в него, неволно очарована от формите на тялото му, от начина, по който се движеше, от позата му. Толкова добре го познаваше, че си помисли, че би го познала само по сянката. Тогава забеляза, че и тялото й неволно бе реагирало на присъствието му. Задиша забързано, лицето й пламна, почувства, че той я привлича и тръгна към него.

„Няма смисъл — помисли си тя. — Ако отида при него, той просто ще се отдръпне, ще промърмори някакво извинение и ще отиде да потърси някой друг, с когото да си приказва.“ Айла влезе в шатрата, все още завладяна от чувствата, които той бе пробудил у нея и се пъхна в спалните си кожи.

Беше уморена, но сега вече не можеше да заспи, въртеше се и не можеше да се освободи от копнежа си по него. Какво ставаше с нея? Той нямаше вид на мъж, който я желае, защо би трябвало тя да го желае? Но тогава защо понякога той я гледаше така? Защо тогава в степите я пожела така силно? Сякаш толкова силно го привличаше, че не можеше да се сдържи. Тогава я осени една мисъл и тя се намръщи. Може би тя го привлича, както той нея, но той не иска да е така. Дали това е бил проблемът през цялото време?

Усети, че отново почервеня, но този път от огорчение. В този ред на мисли всичко като че ли заставаше на мястото си — това, че я отбягваше и стоеше настрана от нея. Дали беше така, защото той не желаеше да я желае? Когато си спомни всичките случаи, когато се беше опитвала да се доближи до него, да го заговори, да го разбере, а той през цялото време е искал да избегне срещите с нея, тя се почувства унижена. „Не ме иска — помисли си тя. — Поне не така, както Ранек. Когато бяхме в долината, Джондалар казваше, че ме обича, говореше, че ще ме вземе със себе си, но никога не ми предложи да се свържем. Никога не ми е казвал, че иска да сподели огнище с мен или че иска моите деца.“

Айла усети горещи сълзи в ъгълчетата на очите си. „Защо да ме е грижа за него, когато той никак не се интересува от мен?“ Тя подсмръкна и изтри очите си с опакото на ръцете си, „През цялото това време, когато съм мислила за него и съм го искала, той просто е искал да ме забрави.“

„Е, Ранек ме иска и прави добри Удоволствия. И е добър с мен. Иска да сподели огнище с мен, а аз дори не се държа достатъчно добре с него. Освен това прави хубави бебета, поне това на Трики е хубаво. Мисля, че трябва да започна да се държа по-добре с него и да забравя Джондалар“ — помисли си тя. Но още докато думите се оформяха в съзнанието й, сълзите й отново бликнаха и колкото и да се опитваше, Айла не можеше да възпре мисълта, която напираше от дълбините на душата й. „Да, Ранек е добър с мен, но Ранек не е Джондалар, а аз обичам Джондалар.“

Айла беше още будна, когато в шатрата започнаха да влизат хора. Видя как Джондалар мина през отвора и погледна с колебание към нея. За миг отвърна на погледа му, после вирна глава и се извърна. Точно тогава влезе Ранек. Тя седна и му се усмихна.

— Мислех, че си уморена и затова си легна толкова рано — каза ваятелят.

— И аз така мислех, но не можах да заспя. Помислих си, че в крайна сметка май ми се иска да споделя постелята ти — каза тя.

Ослепителната усмивка на Ранек можеше да съперничи на слънцето, ако излъчваше светлина.

— Добре, че не мога да стоя буден, когато съм уморен — обади се Талут с добродушна усмивка, като седна на постелята си, за да си развърже ботите.

Но Айла забеляза, че Джондалар не се усмихна. Беше затворил очи, но това не скри болезнената му гримаса, нито прегърбената му стойка на победен човек, докато отиваше към мястото си за спане. Изведнъж той се обърна и излезе от шатрата. Ранек и Талут се спогледаха, но след това тъмнокожият ваятел обърна поглед към Айла.

 

 

Когато стигнаха блатото, решиха да потърсят обиколен път. Носеха твърде голям товар, за да се мъчат да го прекосяват отново. Справиха се с бивниковата карта на маршрутите от предишната година и взеха решение за смяна на посоката на следващата сутрин. Талут беше уверен, че няма да им отнеме повече време по обиколния път, макар че трудно успя да убеди в това Ранек, който бе нетърпелив към всякакви забавяния.

Вечерта преди вземането на решението за новия маршрут, Айла се почувства особено раздразнена. Конете също бяха неспокойни целия ден — не ги успокои нито четкането, нито тимаренето. Айла имаше усещането, че нещо не е наред. Тя все още нямаше представа какво е то, просто бе обзета от някакво странно безпокойство. Тръгна през откритата степ, като се опитваше да се отпусне, и се отдалечи от бивака.

Забеляза ято яребици и потърси прашката си, но я беше забравила. Внезапно, без никаква видима причина, яребиците се разлетяха панически. Тогава на хоризонта се появи златен орел. Носеше се заедно с въздушните потоци с измамно бавни движения на крилете, сякаш не бързаше за никъде. Въпреки това, по-бързо, отколкото тя осъзнаваше, той се приближаваше към нисколетящите яребици. Внезапно, с голяма скорост, орелът грабна жертвата си със силните си нокти и я удуши.

Айла потрепери и забърза обратно към бивака. Остана до късно, като разговаряше с хората и се опитваше да се освободи от тревогата си. Но когато си легна, дълго не можа да заспи, а закъснелите й сънища бяха неспокойни. Често се будеше, към зазоряване отново отвори очи и не можа повече да заспи. Като се измъкна от постелята си, тя излезе от шатрата и запали огън, за да свари вода.

Небето постепенно просветляваше, а тя отпиваше от сутрешния си чай и гледаше разсеяно изсъхналите цветни сенници, стърчащи край огнището. Наполовина изяден печен мамутски бут беше издигнат високо на триножник от мамутски копия, непосредствено над огъня, за да се запази от хищниците. Айла внезапно разпозна дивия морков и като забеляза един счупен клон, забит с острата си част в купа дърва, тя го взе и изкопа с него корена, който беше на двадесетина сантиметра под земята. После зърна още няколко изсъхнали цветни сенници и докато ги разкопаваше, забеляза няколко стъбла магарешки бодил, които бяха много хрупкави и сочни, когато им се махнеха бодлите. Недалеч от магарешките тръни откри голяма гъба-праханка, все още бяла и свежа, както и момини сълзи със сочни нови пъпки. Когато хората се размърдаха, Айла вече беше кипнала голям кош супа, сгъстена с натрошено зърно.

— Разкошна е! — възкликна Талут, като загребваше с бивникова лъжица втора порция. — Какво те накара да приготвиш такава вкусна закуска тази сутрин?

— Не можах да спя, а после видях, че всички необходими зеленчуци растат наблизо. Това ме разсея… от разни неща — каза тя.

— Аз пък спах като мечка през зимата — каза Талут и като се вгледа в нея по-отблизо, му се прииска Нези да е с тях. — Айла, тревожи ли те нещо?

Тя поклати глава.

— Не… е, да. Но не знам какво е.

— Болна ли си?

— Не, не е това. Просто се чувствам… странно. И конете усещат нещо. Рейсър стана непокорен, Уини е неспокойна…

Изведнъж Айла изтърва чашата си и като стисна ръцете си, сякаш за да се предпази от нещо, впери ужасено очи в небето на югоизток.

— Талут! Виж! — В далечината се издигаше тъмносив стълб, а небето се изпълваше от голям разширяващ се облак. — Какво е това?

— Не знам — отвърна едрият водач, не по-малко уплашен от нея. — Ще повикам Винкавек.

— И аз не мога да разбера. — Те се обърнаха към посоката, откъдето се чу гласът на татуирания шаман. — Идва откъм планините на югоизток. — Винкавек с усилие запазваше спокойствие. Той нямаше право да показва страха си, но не му беше лесно. — Трябва да е знак от Майката.

Айла беше убедена, настава някаква ужасна катастрофа, щом от земята се бе появило такова силно изригване. Тъмносивият стълб навярно бе невероятно огромен, за да изглежда толкова голям от такова далечно разстояние, а облакът, надигащ се тъмен и свъсен, непрестанно се разрастваше. Силните ветрове започнаха да го изтласкват на запад.

— Това е мляко от Гръдта на Дони — обади се Джондалар, използвайки дума от собствения си език.

Тонът му бе по-обикновен от онова, което изпитваше. Всички бяха наизлезли от шатрите, вперили погледи в ужасяващото изригване и огромния разстилащ се облак задушаваща вулканична пепел.

— Каква… дума изрече? — попита Талут.

— Това е планина, специален вид планина, която изригва. Виждал съм такава като малък — отвърна Джондалар. — Наричаме я „Гърдите на Майката“. Старата Зеландони ни е разказвала легендата за нея. Онази, която видях, беше далеч във високите планини. По-късно един пътешественик, който е бил близо до нея, ни разказа какво е видял. Беше много вълнуваш разказ, но той беше уплашен. Имало няколко малки земни труса, после върхът на планината се откъртил с голяма сила. От него изригнал черен облак като този, който изпълнил небето. Но той не прилича на обикновен облак. Наситен е с лек прах, като пепел. А този — той махна към огромния черен облак, който се носеше на запад, — изглежда ще бъде отвят настрана от нас. Надявам се вятърът да не смени посоката си. Когато тази пепел падне, тя покрива всичко, понякога с много дълбок слой.

— Изглежда е много далеч — каза Бреки. — Оттук даже не се вижда планината, не се чува и звук — нито рев, нито грохот, нито пък земята се тресе. Само голямото изригване и огромният тъмен облак.

— Точно затова и да падне тук пепел, може да не е толкова лошо. Достатъчно далеч сме.

— Ти каза, че имало земни трусове? Земетресенията винаги са знак от страна на Майката. И това трябва да е знак. Мамутите ще трябва да поразмишляват върху него, за да открият смисъла му — намеси се Винкавек, защото не искаше да се покаже по-невежа от чужденеца.

Съвсем малко от казаното стигна до съзнанието на Айла, но тя отчетливо чу „земетресение“. Нищо друго на света не предизвикваше у нея такъв страх, както земетресенията. Беше загубила семейството си, когато беше на пет години, при силен гърч на твърдата земя, а друго земетресение беше убило Креб, когато Брод я изгони от Клана. Земетресенията винаги предхождаха опустошителни загуби и жестоки промени. Тя едва запазваше самообладание.

Неочаквано Айла забеляза с крайчеца на окото си познато раздвижване. В следващия момент кълбо сива козина се втурна към нея, скочи и постави влажните си кални лапи на гърдите й. Усети близване с грапав език по брадичката си.

— Вълчо! Вълчо! Какво правиш тук? — възкликна тя и разроши врата му. После спря и извика, ужасена. — О, не! Ридаг! Вълчо е дошъл, за да ме заведе при Ридаг! Трябва да вървя. Трябва да тръгна веднага!

— Ще трябва да оставиш плаза и товара на конете тук и да яздиш по обратния път — каза Талут.

В очите му имаше нескрита мъка. Ридаг беше син на неговото огнище точно толкова, колкото и всяко друго дете на Нези и водачът го обичаше. Ако не беше чак толкова голям, Айла би му предложила Рейсър, за да дойде с нея.

Тя се втурна в палатката, за да се облече и видя Ранек.

— Нещо е станало с Ридаг — обади му Айла.

— Разбрах. Чух какво каза. Дай да ти помогна. Ще сложа вода и храна в раницата ти. Ще ти трябват ли завивките? И тях ще ги сложа — каза той, докато тя увиваше с върви ботите си.

— О, Ранек! — възкликна Айла. Беше толкова добър към нея. — Как да ти се отблагодаря!

— Той е мой брат, Айла.

„Разбира се!“ — помисли си тя. — „И Ранек го обича.“

— Извинявай. Просто не мога да мисля. Искаш ли да се върнеш с мен? Мислех да поканя Талут, но той е твърде едър, за да язди Рейсър. Ти, обаче, можеш.

— Аз? Да се кача на кон? Никога! — възкликна стреснато Ранек и даже отстъпи крачка назад.

Айла се начумери. Не беше разбрала, че той така се бои от конете, но сега, като си помисли, си спомни, че той бе един от малцината, които не я бяха молили да им даде да пояздят. Чудеше се защо.

— Изобщо нямам представа как да го управлявам и… се страхувам, че ще падна, Айла. За теб е нормално, това е едно от нещата, които харесвам у теб, че умееш да яздиш, но аз никога няма да го сторя — каза Ранек. — Предпочитам двата си крака. Дори лодките не ми допадат. — Но някой трябва да отиде с нея. Не бива да се връща сама — обади се Талут от входа.

— Няма да е сама — намеси се Джондалар.

Облечен с дрехи за пътуване, той бе застанал до Уини, държейки повода на Рейсър.

Айла въздъхна с облекчение, но после се намръщи. Защо ще идва с нея? Нали не искаше никъде да ходи насаме с нея? Нали не се интересуваше истински от нея? Радваше се, че ще е с нея, но нямаше да му го каже. Вече прекалено много пъти се бе унижавала.

Докато окачваше торбите на Уини, Айла видя, че Вълчо лочи вода от паницата на Ранек. Беше опапал и половин паница месо.

— Ранек, благодаря ти, че го нахрани — каза тя.

— Това, че не искам да яздя кон, не означава, че не обичам животните, Айла — отвърна ваятелят, чувствайки се унижен. Щеше му се да не й беше казвал, че го е страх да язди.

Тя кимна и се усмихна.

— Ще се видим като се върнеш във Вълчия бивак.

Прегърнаха се и се целунаха и на Айла й се стори, че той я притисна твърде пламенно. Тя прегърна и Талут и Бреки, Докосна бузата на Винкавек и яхна коня. Вълкът моментално застана до задните крака на Уини.

— Надявам се Вълчо да не е твърде уморен, след като е тичал през целия път до тук — каза Айла.

— Ако се умори, може да се качи при теб, на гърба на Уини — отвърна Джондалар, намествайки се върху Рейсър, като се опитваше да успокои жребеца.

— Така е. Аз просто не мисля — укори се Айла.

— Джондалар, пази я — заръча му Ранек. — Когато е разтревожена за някой друг, забравя да се грижи за себе си. Искам да е добре за Бракосъчетанието ни.

— Ще се грижа за нея, Ранек. Не се безпокой, ще имаш добра и здрава жена за твоето огнище — отговори Джондалар.

Айла погледна единия, после другия. Разбра, че думите им имаха скрит смисъл.

Яздиха, без да спрат до пладне и едва тогава направиха почивка, за да обядват. Айла толкова много се тревожеше за Ридаг, че би предпочела да не спират, но конете трябваше да отдъхнат. Тя се чудеше дали самият Ридаг беше изпратил Вълчо да я доведе. Сигурно беше така. Всеки друг би изпратил някой човек. Само Ридаг можеше да прецени, че Вълчо е достатъчно съобразителен, за да разбере за какво се касае и да намери пътя до нея. Но той не би го изпратил ако не беше достатъчно важно.

Природният феномен на югоизток я изплаши. Изригването беше спряло, но облакът продължаваше да се разстила във всички посоки. Страхът от странни земни конвулсии бе така дълбоко и първично вкоренен в нея, че тя бе изпаднала в леко шоково състояние. Успяваше да запази самообладание само благодарение на надделяващия страх за Ридаг.

Но колкото и силни да бяха страховете й, Айла отчетливо усещаше присъствието на Джондалар. Почти бе забравила каква радост й доставяше присъствието му. Беше си мечтала да яздят заедно Уини и Рейсър, само те двамата с подскачащия край тях Вълчо. Докато си почиваха, тя го наблюдаваше, но тайно, със способността на жена от Клана да се прикрива, да наблюдава, без да бъде наблюдавана. Достатъчно бе да го погледне, за да изпита топлота и желание да бъде по-близо до него, но това, че наскоро бе успяла да вникне в необяснимото му поведение и неудобството, което изпитваше да му се натрапва, когато не е желана, я караха да не проявява интереса си към него. Щом той не я искаше и тя не го искаше, или поне не възнамеряваше да му показва, че го иска.

Джондалар също я наблюдаваше, търсейки начин да я заговори, да й каже колко много я обича, да я спечели отново. Но тя сякаш го отбягваше, не можеше да улови погледа й. Той знаеше колко бе разтревожена за Ридаг — той самият се опасяваше да не е станало най-лошото — и не искаше да й досажда. Не беше уверен, това бе най-подходящия момент за излагане на личните му чувства, пък и след всичкото това време, дори не знаеше как да започне. Докато яздеха по обратния път, главата му гъмжеше от всякакви дивотии, като например да не спират във Вълчия бивак, а да продължат нататък, чак докато стигнат при неговия народ. Но той знаеше, че това е невъзможно. Ридаг се нуждаеше от нея, а тя беше Обещана на Ранек. Те щяха да се съберат. Защо да иска да идва с него?

Не почиваха дълго. Щом Айла реши, че конете са достатъчно отпочинали, отново тръгнаха на път. Но пропътуваха съвсем малко, защото видяха, че към тях приближава някакъв човек. Той им помаха отдалеч и като приближи, видяха, че това е Лудег, вестоносецът, който им беше донесъл новината за новото място на Лятната среща.

— Айла! Точно теб търсех. Нези ме изпрати да те намеря. Боя се, че имам лоша новина за теб. Ридаг е много зле — каза Лудег. След това се огледа. — Къде са другите?

— Идват. Ние избързахме, щом разбрахме — отвърна Айла.

— Но как сте разбрали? Аз съм единственият вестоносец, когото изпратиха — озадачи се Лудег.

— Не — обади се Джондалар. — Ти си единственият човек-вестоносец, който е бил изпратен, но вълците могат да тичат по-бързо.

Изведнъж Лудег забеляза младия вълк.

— Той не тръгна с вас на лов, как се е озовал тук?

— Мисля, че Ридаг го е изпратил — каза Айла. — Намери ни оттатък тресавището.

— И добре че стана така — допълни Джондалар. — Ти можеше да се разминеш с ловците. Решиха да заобиколят блатото на връщане. Когато си тежко натоварен, ти е по-лесно да стъпваш по твърда земя.

— Значи са намерили мамути. Това е добре, всички ще се зарадват — каза Лудег, после погледна към Айла. — Мисля, че е по-добре да побързаш. Голям късмет е, че сте толкова близо.

Айла усети как кръвта се оттегля от лицето й.

— Лудег, искаш ли да яздиш по обратния път? — попита Джондалар, преди да се понесат. — Можем да го яздим заедно.

— Не. Вие трябва да стигнете бързо. И без това ми спестихте дълго пътешествие. Нищо не ми пречи да походя пеша на връщане.

Айла караше Уини да препуска по целия път до Лятната среща. Още преди някой да разбере, че се е върнала, тя скочи от коня и се втурна в шатрата.

— Айла! Ти дойде! Успя съвсем навреме. Боях се, че ще свърши, преди да си дошла — каза Нези. — Лудег сигурно е тичал много бързо.

— Не ни намери той, а Вълчо — каза Айла, като захвърли връхната си дреха и се втурна към леглото на Ридаг.

За миг трябваше да затвори очи, за да преодолее първоначалния шок. Стиснатите му челюсти и напрегнатото изражение на лицето му й говореха повече от всякакви слова, че изпитва ужасна болка. Беше пребледнял, но около очите му имаше тъмни кухини, скулите и веждите му бяха силно изпъкнали. Всяко вдишване му костваше усилие и причиняваше допълнителна болка. Тя вдигна поглед към Нези, която бе застанала до леглото.

— Какво се е случило, Нези? — попита Айла, като се мъчеше да сдържи сълзите си, заради Ридаг.

— Де да знаех. Беше добре, после изведнъж получи тези болки. Опитах се да направя всичко, което ти ми каза, дадох му лекарството. Нищо не помогна — обясни Нези.

Айла усети слабо докосване по рамото.

— Радвам се, че се върна — каза й със знаци момчето.

Къде беше виждала това преди? Тази борба да се правят знаци с тяло, което е твърде слабо, за да се движи? Иза. Така беше и тя, когато умираше. Тогава Айла току-що се беше върнала от дълго пътешествие и престой на Събирането на Клана. Но сега беше ходила само на лов за мамути. Не бяха отсъствали много дълго. Какво се бе случило с Ридаг? Как бе станало така, че състоянието му се бе влошило толкова бързо? Дали процесът не бе настъпвал бавно и постепенно през цялото това време, питаше се Айла.

— Нали ти изпрати Вълчо? — обърна се към него Айла.

— Знам, че той теб намери — отвърна момчето с жестове. — Вълчо умен.

Ридаг отново затвори очи и Айла трябваше да извърне глава и сама да затвори своите. Мъчно й беше като гледаше как трудно диша и каква болка изпитва.

— Кога за последен път си взел лекарството? — попита Айла, когато той отвори очи, така че тя можеше да го погледне.

Ридаг поклати леко глава.

— Не помага. Нищо не помага.

— Какво искаш да кажеш, нищо не помага? Ти не си лечителка. Откъде знаеш? Аз съм тази, която знае — каза Айла, като се опита да звучи уверено и убедително.

Той отново поклати глава.

— Знам.

— Виж какво, ще те прегледам, но първо искам да ти донеса един лек — каза Айла, като повече се боеше, че ще се разплаче пред него.

Той докосна ръката й и тя понечи да излезе.

— Не си отивай.

Той отново затвори очи и тя го загледа как се мъчи да поеме си дъх, после пак, безпомощна да направи каквото и да било.

— Вълчо тук? — най-сетне попита той със знаци.

Айла изсвири и човекът отвън, който се опитваше да задържи Вълчо, разбра, че това е невъзможно. Той моментално се втурна вътре, скочи на леглото на момчето и се опита да го лизне по лицето. Ридаг се усмихна. Това едва не сломи Айла — такава усмивка върху лицето на човек от Клана, това бе нещо уникално, постижимо само за Ридаг. Буйното младо животно можеше да направи някоя беля. Айла му даде знак да слезе долу.

— Аз изпратих Вълчо. Искам Айла — отново показа със знаци Ридаг. — Искам…

Той изглежда не знаеше как да изрази думата със знаци.

— Какво искаш, Ридаг? — насърчи го Айла.

— Опита се да ми обясни — каза Нези, — но не можах да го разбера. Надявам се, че ти ще можеш. Изглежда, че е важно за него.

Ридаг затвори очи и сбърчи чело и на Айла й се стори, че се опитва да си спомни нещо.

— Дърк щастлив. Той… има свой народ. Айла, аз искам… мог-ър.

Той се напрягаше силно и това му отнемаше много усилия, но Айла можеше единствено да се опитва да разбере какво иска да каже.

— Мог-ър? — Знакът беше безмълвен. — Искаш да кажеш човек от духовния свят? — попита Айла на глас.

Ридаг кимна, окуражен. Но лицето на Нези беше непроницаемо.

— Това ли се е опитвал да каже? — попита жената.

— Да, струва ми се — каза Айла. — Ще помогне ли?

Нези кимна отсечено, с яд.

— Знам какво иска. Не ще да бъде животно, иска да влезе в света на духовете. Иска да бъде погребан… като човек.

Сега вече Ридаг кимаше утвърдително.

— Разбира се — каза Айла. — Той е човек.

Тя изглеждаше озадачена.

— Не, не е. Никога не е бил преброяван сред Мамутоите. Те не го приемаха. Казваха, че е животно — рече Нези.

— Искаш да кажеш, че не може да бъде погребан? Не може да влезе в света на духовете? Кой казва, че не може?

Очите на Айла блестяха от гняв.

— Огнището на Мамута — каза Нези. — От там не разрешават.

— Ами аз не съм ли дъщеря на Огнището на Мамута? Аз ще разреша! — заяви Айла.

— Това няма да помогне. И Мамут би разрешил. Но трябва да се получи съгласието на Огнището на Мамута, а те няма да го дадат — каза Нези.

Ридаг слушаше, изпълнен с надежда, която постепенно започваше да гасне.

Айла видя изражението на лицето му, разочарованието му и се разгневи така, както никога преди.

— Не е необходимо Огнището на Мамута да разрешава. Не те решават дали някой е човек, или не. Ридаг е човек. Той не е животно, така, както и моя син не е животно. Огнището на Мамута може да си запази погребението. На него то не му е нужно. Когато му дойде времето, аз ще го направя по начина на Клана, като го направих за Креб, Мог-ъра. Ридаг ще влезе в света на духовете, със или без Огнището на Мамута!

Нези погледна момчето. Сега то изглеждаше по-отпуснато. Не — реши тя. Беше по-спокойно. Бяха изчезнали усилието и напрежението. То докосна ръката на Айла.

— Аз не съм животно — каза Ридаг със знаци.

Като че ли искаше да каже и още нещо. Айла почака. И тогава внезапно осъзна, че вече нямаше да има нито звук, нито усилие за още един дъх. Той вече не изпитваше болка.

Но Айла бе завладяна от силна мъка. Вдигна очи и видя Джондалар. Той бе стоял там през цялото време и лицето му бе изкривено от мъка така, както това на Айла или Нези. Изведнъж и тримата се вкопчиха един в друг, опитвайки се да намерят утеха.

После и друго същество изрази мъката си. От пода под леглото на Ридаг се понесе гърлене скимтене и хълцане, което се усили и се превърна в първия звучен вой на Вълчо. Когато дъхът му свърши, той отново зави, изплаквайки мъката си в плътните, призрачни, безпогрешни тонове на вълчата песен, от която човек настръхваше до мозъка на костите. При входа на палатката се събраха хора, които наблюдаваха, но се колебаеха дали да влязат. Дори тримата опечалени, потопени в своята скръб, застинаха и се заслушаха. Джондалар си помисли, че нито човек, нито животно не биха могли да си пожелаят по-разтърсваща или страховита елегия от тази.

След първите ридания на терзание и скръб, Айла седна до малкото тяло и остана така, неподвижна, но сълзите й не спираха. Беше вперила поглед в пространството пред себе си и безмълвно си спомняше живота си в Клана, сина си и първия път, когато бе видяла Ридаг. Тя го обичаше. Той бе започнал да означава толкова много за нея, колкото и Дърк и до известна степен й го заместваше. Макар че нейният син й беше отнет, Ридаг й бе дал възможност да научи много за него, да узнае как би могъл да расте и съзрява, как би изглеждал, какво би мислил. Когато тя се усмихваше на нежния хумор на Ридаг, или се радваше на интелигентността и схватливостта му, тя си представяше, че Дърк проявява същия интелект. Сега Ридаг вече го нямаше и тънката й връзка с Дърк се беше скъсала. Скърбеше и за двамата.

Нези бе не по-малко опечалена, но и нуждите на живите бяха важни. Ръги се покатери в скута й, покрусена и объркана, че нейното другарче, приятелче и братче вече няма да може да играе, даже няма да прави думи с ръцете си. Дануг се беше проснал на леглото си, завит презглава и плачеше, а някой трябваше да отида да каже и на Лати.

— Айла? Айла — промълви най-сетне Нези. — Какво трябва да сторим, за да го погребем според обичая на Клана? Трябва да започнем да го приготвяме.

Измина известно време преди Айла да проумее, че говорят на нея. Събра вежди и съсредоточи вниманието си върху Нези.

— Какво?

— Трябва да започнем да го приготвяме за погребението. Какво трябва да направим? Нищо не знам за погребенията на Клана.

„Не, никой от Мамутоите не знае“ — помисли си тя. Особено онези, които принадлежаха към Огнището на Мамута. Но тя знаеше. Насочи мислите си към погребенията на Клана, които беше виждала и започна да разсъждава какво следва да се направи за Ридаг. Преди да бъде погребан според обичая на Клана, той трябваше да стане негов член. Това означаваше, че трябваше да бъде именуван и че му беше нужен амулет с червена охра в него. Внезапно Айла скочи и се втурна навън.

Джондалар я последва.

— Къде отиваш?

— Щом като Ридаг ще става от Клана, трябва да му направя амулет — викна му тя.

Айла мина с наперена походка през лагера, очевидно сърдита, профуча покрай Бивака на Огнището на Мамута, без дори да го погледне и нахлу направо в откритата работилница на каменоделците. Джондалар беше по петите й. Той имаше известна представа какво е намислила. Тя поиска едни голям кремък и никой не посмя да й откаже. После се огледа и намери каменен чук. Разчисти си място за работа.

Когато започна да оформя кремъка според обичая на Клана и каменоделците-Мамутои разбраха какво прави, те… проявиха силно любопитство и се скупчиха там, докъдето се осмелиха да приближат. Никой не желаеше да разпалва гнева й повече, но това беше рядък случай. Веднъж, след като произходът на Айла бе станал общоизвестен, Джондалар се беше опитал да им обясни техниките на Клана, но той се бе учил по по-различен начин. Не владееше техните методи в същата степен. Дори когато постигна резултат, те си помислиха, че това е благодарение на неговото умение, а не на необичайния процес.

Айла реши да направи две отделни сечива — остър нож и шило и да ги занесе в Хвощовия бивак, за да приготви амулета. Успя да направи сносен нож, но тъгата и гневът й бяха толкова силни, че ръцете й трепереха. Първият път, когато се опита да изработи по-трудния тънък и издължен връх, тя го сцепи. Тогава забеляза, че много хора са се събрали да я гледат и това я притесни. Почувства, че каменоделците-Мамутои преценяваха методите за направа на сечива, използвани от Клана, а тя не ги представяше добре и се ядоса, че я е грижа за това. И при втория опит счупи острието. Раздразнението й предизвикваше ядни сълзи, които постоянно бършеше. Джондалар коленичи пред нея.

— Това ли ти трябва, Айла? — попита той, като й показа пробиващото сечиво, което беше направила за специалната церемония на Пролетния фестивал.

— Това е сечиво на Клана! Къде си го намерил… това го бях направила аз! — възкликна тя.

— Знам. Него ден се върнах и го прибрах. Надявам се, че не се сърдиш.

Тя остана изненадана, озадачена и странно доволна.

— Не, не се сърдя. Радвам се, че си го взел, но защо?

— Исках… да го проуча — отговори той.

Не можеше да се реши да й каже, че е искал да го запази като спомен от нея, че е мислил, че ще си замине без нея. Той не искаше да си тръгне без нея.

Тя занесе сечивата си в Хвощовия бивак и помоли Нези за парче мека кожа. След като й го даде, жената започна да наблюдава как Айла прави простичката, събрана кесия.

— Тези сечива изглеждат малко по-груби, но наистина работят много добре — забеляза Нези. — За какво е кесийката?

— Това ще е амулета на Ридаг, подобно на онзи, който направих за Пролетния фестивал. Трябва да сложа парче червена охра в нея и да го именувам по обичая на Клана. Той трябва да има и тотем, който да го закриля по пътя му към света на духовете. — Тя направи пауза и сбърчи чело. — Не знам какво правеше Креб, за да открие тотема на човека, но винаги успяваше… Може би ще трябва да споделя моя тотем с Ридаг. Пещерният лъв е мощен тотем, понякога с него се живее трудно, но е изпитан. Ридаг заслужава силен тотем, който дава добра защита.

— Аз мога ли да помогна с нещо? Трябва ли да приготвим момчето? Да го облечем? — попита Нези.

— Да, и аз бих искала да помогна — каза Лати.

Беше застанала на входа заедно с Тюли.

— Също и аз — допълни Мамут.

Айла вдигна очи и видя почти целия Лъвски бивак, готов да помага. Всички я гледаха и очакваха от нея инструкции. Нямаше ги само ловците. Изпълни я топло чувство към тези хора, които бяха прибрали едно непознато сираче и го бяха приели като свое дете; същевременно изпитваше справедлив гняв спрямо Огнището на Мамута, което не желаеше дори да го погребе.

— Ами първо някой да донесе червена охра, да я разтроши, както прави Диджи, когато иска да боядиса кожа, и да я смеси с малко претопена мазнина, за да стане на мазило. С него трябва да се натрие цялата му кожа. Мазнината трябва да е от Пещерна мечка, за да се получи истинско погребение на Клана. Пещерната мечка е свещена за Клана.

— Нямаме мазнина на Пещерна мечка — каза Торнек.

— По тия места няма много Пещерни мечки — добави Мамут.

— Айла, защо да не сложим мамутска мазнина? — предложи Мамут. — Ридаг не беше само от Клана. Той беше смесен. Беше отчасти и Мамутои, а мамутът е свещен за нас.

— Да, мисля, че можем да я използваме. Той беше и Мамутои. Не бива да забравяме това.

— Айла, ами обличането му? — попита Нези. — Той не успя да облече новите дрехи, които му уших тази година.

Айла се начумери, но после кимна в знак на съгласие.

— Защо не? След като бъде намазан с червената охра според обичая на Клана, може да бъде облечен в най-хубавите си дрехи, както правят Мамутоите на погребенията. Мисля, че това е добра идея, Нези.

— Никога нямаше да предположа, че червената охра е свещен цвят и за техните погребения — обади се Фребек.

— А аз си мислех, че те даже не погребват мъртъвците си — рече Крози.

— Очевидно така мисли и Огнището на Мамута — каза Тюли. — Това ще бъде една изненада за тях.

Айла помоли Диджи да й даде една от дървените паници, изработени в стила на Клана, които й беше подарила при осиновяването си. Тя смеси в нея червената охра и мамутската мазнина, за да се получи цветен мехлем. Самото втриване обаче беше извършено от Нези, Крози и Тюли, — трите най-възрастните жени в Лъвския бивак, които след това го облякоха. Айла отдели настрана малко от червеното мазило за по-късно и постави в кесийката, която беше направила, парче от червената желязна руда.

— Ами трябва ли да го увием? — попита Нези. — Айла, той трябва ли да бъде увит? — Не знам какво означава това — отговори Айла.

— Използваме необработена кожа или козина, за да го изнесем навън, после го увиваме с нея, преди да го положим в гроба — обясни Нези.

Айла разбра, че това е още един обичай на Мамутоите — получаваше се така, че с цялото това богато облекло и накитите, които му сложиха, погребението се доближаваше повече до обичаите на Мамутоите, отколкото до тези на Клана. Трите жени я гледаха очаквателно. Тя премести поглед от Тюли върху Нези. Да, изглежда, че Нези беше права. Трябваше да използват нещо, за да го пренесат, нещо като завивка или покров. Тогава тя погледна Крози.

Изведнъж си спомни нещо, макар че дълго време не беше се сещала за него: плащът на Дърк. Плащът, който беше използвала, за да носи сина си до гърдите си, когато той беше бебе и да го придържа към ханша си, когато прохождаше. Това бе едно от нещата без определено предназначение, които бе взела със себе си от Клана. И все пак колко ли нощи плащът за носене на Дърк й бе създавал усещане за връзка с единственото сигурно място, което бе познала, както и с хората, които бе обичала? Колко ли нощи бе спала с това наметало? Колко ли беше плакала в него? Беше го люляла? Това бе единственото нещо, което й бе останало от сина й и тя не беше сигурна, че може да се откаже от него, но нима то наистина й беше нужно? Нима щеше да го мъкне със себе си докато е жива?

Айла забеляза, че Крози я погледна отново и си спомни за бялата пелерина, която Крози беше направила за сина си. Тя я бе носила със себе си много години, защото дрехата бе означавала много за нея. Но я даде с добри намерения на Рейсър, за да го предпази. Не е ли по-важно за Ридаг да бъде увит в нещо, което е от Клана, когато тръгне по дългия си път към света на духовете, отколкото тя да разнася със себе си плаща на Дърк? В крайна сметка Крози се бе освободила от предмета, навяващ й спомени за сина й. Може би беше дошъл моментът и тя да се освободи от онова, което й напомняше за Дърк и просто да бъде признателна, че той бе нещо повече от спомен за нея.

— Имам нещо, в което можем да го увием — каза Айла.

Втурна се към спалния си кът и измъкна сгъната кожа от дъното на една купчина. Разгърна я. За последен път допря до бузата си меката, еластична стара кожа, от която бе направен плаща на сина й и затвори очи, спомняйки си миналото. После се върна и я подаде на майката на Ридаг.

— Ето покров — каза тя на Нези. — Това е завивка на Клана. Преди време принадлежеше на моя син. Сега ще помага на Ридаг в света на духовете. Освен това ти благодаря, Крози — добави тя.

— Защо ми благодариш?

— За всичко, което си направила за мен и за това, че ми показа, че всички майки трябва един ден да прежалят непрежалимото.

— Хммммм! — промърмори старицата, като се опитваше да запази суров вид, но очите й блестяха от обзелите я чувства.

Нези взе плаща от Айла и покри Ридаг.

Вече се беше стъмнило. Айла беше планирала простичък обред в шатрата, но Нези я помоли да изчака до сутринта и да го направи навън, за да видят всички от Срещата, че Ридаг е човек. Така и ловците щяха да имат малко повече време, за да се върнат. Никой не искаше Талут и Ранек да пропуснат погребението на Ридаг, но не можеха да чакат твърде дълго.

Късно на следващата сутрин изнесоха тялото навън и го положиха на земята заедно с плаща. Събраха се много хора от Срещата и продължаваха да прииждат още. Беше се разнесла мълвата, че Айла възнамерява да погребе Ридаг така, както го правят плоскоглавците и всички бяха любопитни, Тя беше взела в ръце малката паничка с червена охра и амулета и вече беше започнала да свиква Духовете, както правеше Креб, когато настъпи нова бъркотия. За голямо облекчение на Нези ловците се завърнаха с много мамутско месо. Бяха се редували да теглят двата плаза и вече планираха техен вариант, така че да се получи шейна, която хората биха теглили по-лесно.

Церемонията по погребението бе отложена докато приключат със складирането на месото. Разправиха на Талут и Ранек какво се беше случило, но никой не възрази, когато погребението беше бързо подновено. Смъртта на смесеното дете от Клана по време на Лятната среща на Мамутоите беше създала истинска дилема. Бяха го наричали урод, животно, но никой не погребваше животни; тяхното месо се складираше. Само хората биваха погребвани, а присъстващите не искаха да оставят детето непогребано дълго време. Макар че Мамутоите не бяха много склонни да признаят на Ридаг статус на човек, те знаеха, че той не е и животно. Никой не почиташе духа на плоскоглавците както правеха с тези на елена, бизона или мамутите и никому не се искаше да складира тялото на Ридаг до тези на мамутите. За тях той бе урод именно защото виждаха човешката му същност, която омаловажаваха и не признаваха. Бяха доволни, че Айла и Лъвският бивак възнамеряваха да погребат тялото на Ридаг по начин, който решаваше проблема.

Айла отново застана на една могилка, за да продължи обреда като се опитваше да си спомни знаците, които Креб правеше в тази му част. Не знаеше какво точно означават тези знаци, тъй като смисълът им се разясняваше само на мог-ърите, но беше запозната с общото им предназначение и съдържание, които обясняваше на следящите движенията й членове на Лъвския бивак и останалите Мамутои.

— Сега Викам Духовете — каза тя. — Духът на Великата пещерна мечка, на Пещерния лъв, на Мамута и всички останали, както и Древните духове на Вятъра, Мъглата и Дъжда. — После се наведе и взе малката паница. — Сега ще го именувам и ще го направя част от Клана — каза тя и като потопи пръст в червеното мазило, начерта линия от челото до носа му. После се изправи и каза с жестове и думи: — Името на момчето е Ридаг.

Имаше нещо в нея, в тона на гласа й, в напрегнатото й изражение, когато се стараеше да си спомни точните жестове и движения, което завладя хората. Историята за това как е стояла върху леда и Викала мамутите се разнесе бързо. Никой не се съмняваше, че тази дъщеря на Огнището на Мамута има пълно право да проведе този, или който и да е друг обред, независимо дали има татуировка на Мамут или не.

— Сега той е именуван според обичая на Клана — обясни Айла, — но има нужда и от тотем, който да му помага да намери света на духовете. Не знам кой е неговият тотем, затова ще споделя с него моя — Духът на Пещерния лъв. Той е много мощен тотем и добър закрилник, но момчето го заслужава.

След това тя оголи тънкия десен крак на Ридаг и начерта с червената охра четири малки успоредни линии на бедрото му. После се изправи и каза с думи и знаци:

— Дух на Пещерния лъв, момчето Ридаг е в твоите ръце, за да го защитаваш. — Сетне взе амулета и го завърза с шнур на врата му. — Сега Ридаг е именуван и приет от Клана — каза тя и силно се надяваше, че е така.

Айла беше избрала едно място малко настрана от селището и Лъвският бивак беше поискал и получил разрешение от Вълчия бивак, да погребат момчето там. Нези уви малкото, вкочанясало тяло в плаща на Дърк, след което Талут го взе и го отнесе на мястото за погребване. Той не се срамуваше от сълзите, които се стичаха от очите му, докато полагаше Ридаг в плиткия гроб.

Хората от Лъвския бивак стояха край падинката, която бе само малко задълбочена и гледаха как в гроба бяха поставени някои предмети. Нези донесе храна и я положи до тялото. Лати прибави любимата свирка на момчето. Трони донесе наниза от кости и еленови прешлени, които Ридаг беше използвал, за да забавлява бебетата и малките деца от Лъвския бивак през изтеклата зима. Това бе любимото му занимание, защото бе нещо полезно, което той можеше да върши. Тогава, съвсем неочаквано, притича Ръги и пусна в гроба любимата си кукла.

По знак на Айла, всички обитатели на Лъвския бивак взеха по един камък и внимателно го поставиха върху увитото в плаща тяло. Така бе положена основата на неговата надгробна могила. И тогава Айла започна погребалния обред. Не се опитваше да го обяснява, предназначението му беше достатъчно ясно. Със същите жестове, които Креб беше използвал при погребението на Иза и които тя, от своя страна, беше използвала да почете Креб, когато го беше намерила в затрупаната с камъни пещера, Айла извърши траурния обред, който беше толкова древен, че никой не помнеше от къде произлиза и толкова красив, че никой не можеше да си представи нещо по-прекрасно.

Тя не си служеше с опростения език на жестовете, на който беше научила Лъвския бивак. Това беше пълноценният, сложен, богат език на Клана, в който всички движения и пози на цялото тяло предаваха оттенъци и нюанси на значения. Макар че много от жестовете бяха езотерични — дори Айла не знаеше цялото им значение — обредът включваше и много обикновени знаци, някои от които Лъвският бивак действително познаваше. Хората от бивака разбираха смисъла на жестовете, знаеха, че това е ритуал за изпровождане на някого в отвъдния свят. За останалите Мамутои движенията на Айла изглеждаха като загадъчен и изразителен танц, изпълнен с движения на ръцете, пристъпвания и жестове. С безмълвната си грациозност тя им предаваше идеята за любовта и загубата, за мъката и митичната надежда на смъртта.

Джондалар беше поразен. От очите му се лееха сълзи, както от очите на всички членове на Лъвския бивак. Докато гледаше красивия и безмълвен танц, в съзнанието му нахлу един спомен от живота им в нейната долина — изглеждаше толкова отдавна — когато тя се бе опитала да му каже нещо със същите грациозни движения. Дори тогава, макар че не беше разбрал, че това е език, той беше доловил някакъв дълбок смисъл в изразителните й жестове. Сега, когато беше по-осведомен, беше изненадан от това колко малко е знаел и как въпреки това движенията на Айла са му се стрували толкова красиви още тогава.

Спомни си позата, която тя бе заела при първата им среща — седнала на земята с кръстосани крака и навела глава, очаквайки да я потупа по рамото. Дори след като научи езика му, тя понякога я използваше. Това винаги го караше да се чувства неловко, особено след като разбра, че това е поза, използвана от Клана, но Айла му бе обяснила, че тя е нейният начин да изрази нещо, за което й липсват думи. Той се усмихна вътрешно. Човек трудно би повярвал, че при първата им среща тя не можеше да говори. Сега владееше свободно два езика: на Зеландониите и на Мамутоите, даже три, ако се вземеше предвид и езика на Клана. Дори понаучи някои от думите, с които си служеше народа Сънге за краткото време, което прекара с тях.

Докато я наблюдаваше как изпълнява ритуала на Клана, изпълнен със спомени за долината и за тяхната любов, той я искаше повече от всичко на света. Но близо до нея бе застанал Ранек, не по-малко пленен от самия Джондалар. Всеки път, когато Джондалар поглеждаше Айла, той не можеше да не забележи и тъмнокожия мъж. Още с пристигането си Ранек я бе намерил и решително бе показал на Джондалар, че тя все още е Обещана на него. А Айла изглеждаше някак резервирана, загадъчна. Джондалар направи няколко опита да я заговори, да изрази скръбта си, но след първите мигове на споделена мъка тя сякаш не беше склонна да приема усилията му да я утеши. Чудеше се дали само така му се струва. А и какво друго можеше да очаква той, когато тя бе толкова разстроена?

Изведнъж всички обърнаха поглед в посоката, от която долетя равномерно барабанене, Марут, барабанистът, беше отишъл в Музикалната землянка и донесъл оттам барабана от мамутски череп. Погребенията на Мамутоите обикновено се извършваха под музикален съпровод, но тоновете, които той произвеждаше сега, не бяха типичните за народа му ритми. Това бяха непознатите, странно завладяващи ритми на Клана, които Айла му беше показала. Тогава Манен, брадатият музикант, започна да свири на флейтата така, както тя бе свирила с уста. Музикалните тонове по необясним начин съвпадаха с движенията на жената, чийто обреден танц бе ефирен като самата музика.

Айла почти бе завършила ритуала, но реши да го повтори в съпровод на типичните за Клана ритми. При второто изсвирване музикантите започнаха да импровизират. С умението и таланта си те превърнаха простите тонове в нещо друго, което не беше типично нито за Клана, нито за Мамутоите — беше някаква смесица и от двата вида ритми, „Идеален акомпанимент — помисли си Айла, — за погребението на момче, което бе смесица от двата народа“.

Айла направи едно последно повторение с музикантите и не разбра кога от очите й бликнаха сълзи, но виждаше, че не е единствена. Имаше много навлажнени очи, и то не само сред Лъвския бивак.

Когато завършваше третото повторение, един тежък тъмен облак, приближаващ от югоизток, започна да затуля слънцето. Беше сезонът на гръмотевичните бури и някои хора потърсиха подслон. Но вместо водни капки, започна да се сипе лек прах, отначало съвсем прозрачен. Сетне дъждът от вулканичната пепел, получена при изригването в далечните планини, се усили.

Айла стоеше до надгробната могилка на Ридаг и усещаше как вулканичната пепел се просмуква в нея, влиза в косите й, пада по раменете й, полепва по ръцете, веждите, дори миглите й, превръщайки я в едноцветна светлосива фигура. Финият лек прах покри всичко — камъните на могилката, тревата, дори кафявата пръст на пътеката. Пънове и храсти добиха еднакъв сив оттенък. Пепелта покри и хората, застанали около гроба и според Айла те всички започнаха да изглеждат еднакви. Различията изчезваха пред лицето на такива страховити сили като движенията на земята и смъртта.