Джийн М. Оел
Ловци на мамути (11)

10

Рано следобед дейностите в Лъвския бивак позатихнаха. Макар че обикновено главното им ядене бе по пладне, този ден повечето хора го пропуснаха или хапнаха по нещо останало от закуската, в очакване на пиршество, което обещаваше да бъде великолепно, макар да не беше планирано. Хората си почиваха; някои дремеха, други от време на време проверяваха гозбите, трети си приказваха тихо, но във въздуха се усещаше вълнение и всички очакваха с нетърпение една специална вечер.

Вътре в землянката Айла и Трони слушаха Диджи, която им разправяше подробно за посещението си в бивака на Бранаг и за приготовленията за тяхното бракосъчетание. В началото Айла слушаше с интерес, но когато младите жени Мамутои започнаха да говорят за роднини и приятели, които тя не познаваше, тя стана и като каза, че отива да види какво става с яребиците, излезе навън. Приказките на Диджи за Бранаг и наближаващото бракосъчетание накараха Айла да се замисли за отношенията й с Джондалар. Той беше й казал, че я обича, но никога не й бе предлагал да се съберат, нито беше говорил за бракосъчетание и тя се питаше каква ли е причината.

Отиде при огнището, където се готвеха нейните птици, убеди се, че топлината все още се усеща и тогава забеляза Джондалар с Уимез и Дануг на мястото, където обикновено работеха, настрани от хорските пътеки. Знаеше за какво си говорят, но и да не знаеше, нямаше да й е трудно да се досети. Мястото беше обсипано с големи парчета и остри отломъци от кремък, а няколко големи скални образувания от камъка, с който работеха, лежаха на земята близо до тримата майстори на сечива. Често се питаше как могат да прекарват толкова много време в приказки за кремъка.

Беше сигурна, че вече са си казали всичко, което може да се каже по тази тема. Тя не беше майстор, но до идването на Джондалар сама си правеше каменни сечива, които й служеха добре. Като малка често бе наблюдавала Друуг, майсторът на сечива от клана, усвоявайки техниките му по метода на подражанието. Но още първият път, след като бе наблюдавала работата на Джондалар, тя разбра, че неговите умения далеч надхвърлят нейните и макар че и двамата имаха сходно чувство към този занаят, а може би и относително близки способности, методите и сечивата на Джондалар бяха много по-съвършени от тези на Клана. Тя беше любопитна по отношение на методите, които Уимез използваше и се канеше да си направи устата някой път да го погледа как работи. Реши, че сега моментът е подходящ.

Джондалар усети присъствието й още щом тя излезе от землянката, но се опита да не го показва. Беше сигурен, че тя го избягва още от демонстрацията с прашката в степта и не искаше да й се натрапва, щом тя отбягваше компанията му. Когато тя тръгна към тях, той усети как стомахът му се сви силно от напрежение — опасяваше се, че тя или може да промени решението си, или изобщо не се е запътила към тях.

— Ако аз не преча, аз иска да гледа как прави сечива — каза Айла.

— Ама разбира се. Седни — каза Уимез и й се усмихна приветливо.

Джондалар видимо се отпусна; сбърченото му чело се опъна и стиснатите му челюсти се отпуснаха. Дануг се опита да каже нещо, когато тя седна до него, но присъствието й го правеше безмълвен. Джондалар видя обожанието в очите му и с мъка потисна снизходителната си усмивка. Постепенно се беше привързал истински към младежа, пък и знаеше, че юношеската любов не е заплаха за него. Можеше да си позволи известно чувство на покровителствуващ по-голям брат.

— Джондалар, твоята техника намира ли широко приложение? — попита Уимез, явно продължавайки разговор, който Айла беше прекъснала.

— Повече или по-малко. Болшинството от хората отделят остриета от подготвена сърцевина, за да направят други инструменти — длета, ножове, гребла или върхове за малки копия.

— Ами големите копия? Ходите ли на лов за мамути?

— Понякога — отвърна Джондалар. — Не се специализираме в големите копия като вас. Върховете за тях се правят от кости — лично аз предпочитам за тази цел крак от сърна. Длетото се използва, за да се изсече острието в груб вид като се очертаят канали по повърхността на костта и после те се дълбаят, докато върхът се отдели. След това му се придава нужната форма с ренде. Здрави остри върхове се получават с мокър пясъчник.

Айла, която му беше помагала да правят използваните от тях костени върхове на копия, беше впечатлена от тяхната ефикасност. Бяха дълги и смъртоносни и се забиваха дълбоко, когато копията се хвърляха силно, особено с копиехвъргач. Много по-леки от тези, които тя използваше и чийто прототип бе тежкото копие на Клана, копията на Джондалар бяха предназначени за хвърляне, а не за забиване.

— Костният връх прониква надълбоко — каза Уимез. — Ако уцелиш жизненоважно място, смъртта настъпва веднага и има малко кръв. Но по-трудно се уцелва жизненоважно място на мамут или носорог. Козината им е гъста, кожата — дебела, и дори върхът да попадне между ребрата, трябва да премине през много сланина и мускули, за да проникне навътре в тялото. Добра цел е окото, но то е малко и винаги подвижно. Мамутът може да бъде убит като му се прониже гърлото с копие, но това е опасно. Трябва да си много близо до него. Копието с костен връх има остри ръбове. То прониква по-лесно през жилавата кожа, изтича повече кръв и това обезсилва животното. Ако искаш да му пуснеш обилно кръв, най-подходящите цели са стомаха и пикочния мехур. Не става толкова бързо, но е много по-безопасно.

Айла слушаше прехласната. И правенето на сечива беше интересно, но тя никога не бе ходила на лов за мамути.

— Прав си — каза Джондалар, — но как изработваш прав връх на голямо копие? Каквато и техника да прилагаш за отделянето на острието, то винаги е леко извито. Такава е природата на камъка. А не можеш да хвърлиш копие с извит връх, няма да си точен, ще се загуби силата на забиването, а вероятно и половината от усилията ти ще отидат напразно. Затова кремъчните върхове винаги са малки. Когато дялаш отдолу, за да се оформи прав връх, остава много малко от него.

Уимез се усмихваше и кимаше с глава в знак на съгласие:

— Това е вярно, Джондалар, но нека да ти покажа нещо.

По-възрастният мъж взе един тежък вързоп, увит в необработени кожи иззад себе си и го отвори. Взе една огромна брадва, гигантско оръжие с размера на тежък боен чук, направена от цяло кремъчно образование. Тъпата й част бе леко заоблена, а острието — оформено от дебело към тънък връх.

— Правил си нещо такова, сигурен съм.

Джондалар се усмихна:

— Да, правил съм брадви, но не чак толкова големи. Тази изглежда е за Талут.

— Да, възнамерявах да й поставя дръжка от дълга кост, и да я дам на Талут… или може би Дануг — каза Уимез, усмихвайки се на младия мъж. — Такива се използват за трошене на мамутски кости или за разсичане на бивници. За такава трябва силен човек. Талут я върти като пръчка. Мисля, че и Дануг вече може да го прави.

— Да, може. Той ми отряза пръти — каза Айла, гледайки Дануг с благодарност, което го накара да се изчерви и срамежливо да се усмихне. Тя също бе правила и използвала ръчни брадви, но не чак толкова големи.

— Как правиш брадва? — продължи да разпитва Уимез.

— Ами обикновено най-напред като отцепвам дебело парче с каменен чук и го обработвам от двете страни, за да му направя ръб и връх.

— Народът на майката на Ранек, Атерианците, правят острие на копие с двулицева обработка.

— Двулицева? Издялано от двете страни като брадва? За да го направиш достатъчно право, трябва да вземеш голяма кремъчна плоча, не можеш с фино тънко острие. Това не е ли малко грубо за острие на копие?

— Вярно е, че бе малко дебело и тежко, но определено по-добро от брадва. И много ефикасно при животните, които те преследват. Въпреки това си прав. За да промушиш носорог, ти трябва кремъчен връх, който е дълъг, прав, здрав и тънък. Как би го направил? — попита Уимез.

— С двулицева обработка. Това е единственият начин.

При такава дебела плоча ще приложа обработка с равномерен натиск, за да отстраня двустранно фините отломъци — каза замислено Джондалар, като се опитваше да си представи такова оръжие, — но това изисква огромно внимание.

— Точно така. Проблемът е във вниманието и качеството на камъка.

— Да. Той трябва да е прясно добит. Човекът, при когото научих занаята, Даланар, живее близо до гол зъбер от варовик, в чиято основа на нивото на земята има кремък. Може би нещо от неговия камък би свършило работа. Но и така да е, пак би било трудно. Правили сме много фини секири, но не знам как по този начин можеш да направиш свестен връх на копие.

Уимез извади друг пакет, увит във фина мека кожа. Отвори го внимателно и показа няколко кремъчни остриета.

Очите на Джондалар се разшириха от удивление. Вдигна поглед към Уимез, после обърна очи към Дануг, който се усмихваше с гордост за наставника си, след това взе един от върховете. Нежно го завъртя в ръцете си, почти галейки красиво обработения камък.

Кремъкът беше гладък и хлъзгав, почти като намазан с масло, но не съвсем, и шлифованата му повърхност блестеше на слънчевата светлина. Предметът бе оформен като върбов лист, с почти идеална симетрия във всичките си измерения и лежеше върху дланта му от основата й до върховете на пръстите. Започваше с острие в единия край, което се разширяваше към средата, достигайки дебелина от четири пръста, след което отново се заостряше към другия край. Като го завъртя на една страна, Джондалар видя, че острието действително е лишено от характерната извита форма на сечивата с острие. Беше абсолютно право и напречното му сечение бе колкото малкия му пръст.

Опипа ръба с професионален жест. Беше много остър, съвсем слабо наяден от белезите на множеството тънки люспи, които са били отстранени. Прекара леко върховете на пръстите си по повърхността му и усети мъничките ръбчета, които бяха останали от многото миниатюрни люспици, които са били свалени, за да се придаде на кремъчния връх такава фина, прецизна форма.

— Твърде е красив, за да се използва за оръжие — каза Джондалар. — Това е произведение на изкуството.

— Този не се използва за оръжие — каза Уимез, доволен от похвалата на колегата си по занаят. — Направих го за модел, като демонстрация на техниката ми.

С изпънат врат Айла разглеждаше сечивата, направени с изключително майсторство, скътани в меката кожа на земята, без да смее да ги докосне… Никога досега не беше виждала толкова красиво изработени върхове. Бяха разнородни и с различни размери. Освен тези с форма на лист от дърво, имаше върхове и с асиметрични рамена, чийто заден край бе силно скосен и снабден със ствол, чието предназначение беше да се вкара в дръжка, за да се използва за нож. Имаше и по-симетрични издължени остриета със заострен край в центъра за вкарване в дръжка, които можеха да служат за остриета на копия или друг вид ножове.

— Искаш ли да ги разгледаш отблизо? — попита Уимез.

С блестящи от възхищение очи тя ги поемаше едно по едно като ги държеше така, сякаш бяха скъпоценни бижута. А те действително се доближаваха до ювелирните изделия.

— Кремъкът е гладък… жив — каза Айла. — Не виждала преди такъв кремък.

Уимез се усмихна:

— Айла, ти откри тайната. Точно това прави възможно изработката на тези остриета.

— Има ли такъв кремък наблизо? — попита Джондалар с изумление. — И аз не съм виждал такъв досега.

— Боя се, че не. Но можем да намерим висококачествен кремък. На север има един голям бивак, разположен близо до кариера с хубав кремък. Там беше и Дануг. Но този камък е подлаган на специална обработка… с огън.

— С огън!? — възкликна Джондалар.

— Да. С огън. Нагряването променя камъка. Именно то го прави толкова гладък — Уимез погледна Айла — толкова жив. Именно нагряването дава специалните качества на камъка.

Докато говореше, той взе едно кремъчно образование, при което ясно личеше, че е било обработвано с огън. Беше опушено и леко овъглено и повърхностният му варовиков пласт бе с много по-наситен цвят, когато го разчупи с удар на чук.

— Открихме го случайно. Парче кремък падна в огнището. Огънят беше голям, буен — нали знаете колко силен трябва да е, за да горят кокали?

Айла кимна с разбиране. Джондалар сви рамене, не беше обръщал особено внимание, но след като Айла знаеше, и той го приемаше.

— Възнамерявах да изтърколя навън кремъка, но Нези реши, че след като е попаднал в огъня, той ще бъде добра стойка за готварски съд, защото ще улавя капките мазнина от печеното, което тя готвеше. Но се случи така, че капките пламнаха и съсипаха една хубава тава от бивник. Сложих й друга, след като такъв ни бил късметът. Отначало за малко щях да изхвърля кремъка. Беше толкова обгорял, че избягвах да го употребявам, докато не закъсах с материала. Първият път като го разцепих, помислих, че се е повредил. Погледнете и ще разберете защо — каза Уимез и им подаде по едно парче.

— Кремъкът е по-тъмен и наистина е гладък на пипане — каза Джондалар.

— Така се случи, че тогава експериментирах с атериански остриета за копия като се опитвах да усъвършенствам техниката на изработването им. И понеже просто изпитвах нови идеи, реших, че е без значение ако камъкът не е съвсем идеален. Но щом започнах да работя с него, забелязах разликата. Това се случи малко след като се бях върнал. Ранек още беше момченце. Оттогава не преставам да усъвършенствам метода.

— Каква разлика имаш предвид? — попита Джондалар.

— Ами опитай, Джондалар и ще видиш.

Джондалар взе каменния си чук — един заоблен камък, наяден и нащърбен от употреба, който удобно легна в ръката му, и започна да очуква излишното варовиково покритие приготвяйки камъка за обработка.

— Когато кремъкът силно се нагорещи преди обработването му — продължи Уимез, докато Джондалар работеше, — материалът се поддава на много по-прецизна обработка. С натиск могат да се отстраняват много малки отломъци, много по-фини, по-тънки и по-дълги. Можеш да изваеш камъка в почти всяка желана от теб форма.

Уимез уви лявата си ръка с малко парче кожа, за да я предпази от острите ръбове, след това закрепи върху нея още едно парче кремък, наскоро отцепено от обгорелите отломъци, за да направи демонстрация. С дясната си ръка взе едно късо длето от заострена кост. Постави острието на ръба на кремъка и рязко и силно натисна напред и надолу. Отцепи се малък и дълъг, плосък каменен отломък. Вдигна го. Джондалар го взе от него, после опита сам и остана много изненадан и доволен от резултата.

— Непременно трябва да покажа това на Даланар! Просто е невероятно! Той беше внесъл някои подобрения на процесите на обработка — той има вроден усет към камъка, както и ти, Уимез. Но ти просто рендосваш този камък. На нагряването ли се дължи?

Уимез кимна.

— Не бих казал, че е чак рендосване. Това все пак си е камък, който не се поддава на оформяне така лесно, както костта, но ако знаеш как да го обработваш, нагряването ти улеснява работата.

— Питам се какво би станало, ако се приложи непряко изчукване… опитвал ли си да използваш парче кост или еленов рог със заострен връх, за да насочваш силата на удара с чук? По този начин можеш да получиш ножове, които са много по-дълги и тънки.

Айла си помисли, че Джондалар също има вродено чувство към камъка. Но имаше и нещо друго — тя долови в ентусиазма му и спонтанното му желание да сподели своето чудесно откритие с Даланар и болезненото му желание да си отиде у дома.

В нейната долина, когато се колебаеше дали да застане лице с лице с непознатите Други, тя си мислеше, че Джондалар иска да си тръгне, за да може да бъде с други хора. Преди никога не бе съзнавала колко силно е това негово желание да се завърне в родния си дом. В този момент тя интуитивно прозря истината; разбра, че той никога не може да бъде истински щастлив, където и да било другаде.

Макар че страшно й липсваше синът й, както и народът, който обичаше, Айла не бе изпитвала нито тази носталгия, която долавяше у Джондалар, нито този копнеж да се върнеш на познатото място, където знаеш хората и си свикнал с обичаите. Когато напусна Клана, знаеше, че никога няма да може да се върне. За тях тя бе мъртва. Ако я видеха щяха да помислят, че е зъл дух. А сега вече знаеше, че не би се върнала да живее с тях, дори да имаше такава възможност. Макар да бе в Лъвския бивак едва отскоро, тя вече се чувствуваше по-удобно и като у дома, отколкото през всичките години, през които беше живяла в Клана. Иза беше права. Тя не беше от Клана. Родена бе сред Другите.

Потънала в размишленията си, Айла беше изпуснала част от по-нататъшните разисквания. Споменаването на името й от Джондалар я върна към действителността.

— … Мисля, че би трябвало техниката на Айла да е близка до тяхната. Тя се е научила именно там. Виждал съм някои от сечивата им, но никога не бях виждал как се правят преди тя да ми покаже. Не им липсва майсторлък, но са много далеч от предварителното междинно оформяне на сърцевината и точно в това е разликата между тежкото сечиво от цепен камък и финото с леко острие.

Уимез се усмихна и кимна.

— Де да можехме да намерим начин да правим право острие. Каквото и да правиш, острието на ножа никога не се запазва така остро, след като е било обработено с инструмент.

— Мислил съм за това — каза Дануг, включвайки се в разговора. — Какво би казал да изрежем жлеб в кокал или парче еленов рог и да залепим вътре в него малки остриета? Достатъчно малки, за да се получи почти прав нож?

Джондалар се замисли за момент.

— Как би ги направил?

— Не би ли могъл да започнеш с малка сърцевина? — предложи Дануг малко колебливо.

— Това би могло да стане, Дануг, но малката сърцевина е трудна за обработване — отговори Уимез. — Мислил съм си да започна с по-голямо острие и да го начупя на по-малки парчета…

Айла разбра, че те все още си говорят за кремъка. Като че ли тази тема никога не можеше да им омръзне. Материалът и скритите му възможности ги бяха омагьосали напълно. Колкото повече научаваха, толкова повече нарастваше интересът им. Тя умееше да дава оценка на кремъка и на изработката на сечива и си мислеше, че Уимез им бе показал много по-фини остриета, отколкото тя някога беше виждала, едновременно красиви и полезни. Но никога не беше присъствала на такава изчерпателна дискусия на тази тема. После си спомни как се бе възхищавала от ерудицията на лечителите и магията на лекуването. Миговете, които бе прекарала с Иза и Уба, когато знахарката ги обучаваше, бяха измежду най-хубавите й спомени.

Айла забеляза, че Нези излиза от землянката и се надигна, за да види дали има нужда от нейната помощ. Макар че тримата мъже се усмихваха и оживено разговаряха, когато тя ги остави, Айла не мислеше, че те са забелязали отдалечаването й.

Но не беше съвсем така. Макар че гласно никой не реагира, те спряха да говорят и я проследиха с погледи.

„Тя е красива млада жена — помисли си Уимез. — Интелигентна и с широки познания, интересуваща се от много неща. Да бе Мамутои щеше да донесе висока Булчинска цена. Само като си помисли човек какъв статус би могла да даде на партньора си, а и да го предаде на децата си.“

Мислите на Дануг не бяха много по-различни, макар да не бяха така отчетливо оформени в съзнанието му. Минаха му през ум някои смътни идеи за Булчинска цена и Бракосъчетание, че дори и съжителство с друг партньор, но не мислеше, че има шанс. Най-вече му се искаше да е близо до нея.

Джондалар я желаеше още по-силно. Ако можеше да измисли удобен претекст, за да излезе, щеше да я последва. И въпреки това се боеше да се захване здраво с нея. Спомни си чувствата, които предизвикваха у него жени, които твърде упорито се опитваха да спечелят любовта му. Вместо обич, действията им предизвикваха у него желание да ги отбягва и чувство на съжаление. Не искаше и Айла да го съжалява. Искаше тя да го обича.

Нещо силно го стегна за гърлото, когато видя, че тъмнокожият мъж излиза от землянката и й се усмихва. Опита се да преглътне и да овладее гнева и безсилието, които изпитваше. Такава ревност не му беше позната досега и той се намрази заради нея. Беше сигурен, че Айла би го презряла, или още по-лошо, би го съжалила, ако разбереше как се е почувствувал. Посегна към голям кремъчен къс, взе го и го разцепи с каменния си чук. Парчето имаше пукнатини и шисти от белия ронлив варовик, с който бе обвито, но Джондалар продължаваше да удря камъка и да го раздробява на все по-малки парчета.

Ранек видя, че Айла идва откъм мястото за дялане на кремък. Не можеше да не признае пред себе си нарастващата възбуда и влечение, което изпитваше всеки път, когато я видеше. Още от мига, в който я бе видял за пръв път, тя го привличаше естетически със съвършените си форми, не само като красива на външен вид жена, но и като същество с фина и неподправена грациозност на движенията. Той имаше набито око за такива подробности, но не забелязваше ни най-малко позиране или маниерничене в нея. Тя се носеше с достойнство и уверено спокойствие, които бяха така естествени, сякаш се бе родила с тях, и това допринасяше за цялостното й излъчване, което той можеше да възприеме само като присъствие.

Усмихна й се топло. Такава усмивка не можеше да бъда подмината лесно и Айла му отвърна със същото чувство.

— Писна ли ти да слушаш за кремъци? — попита Ранек като натърти леко пренебрежително на последната дума. Айла долови нюанса, но не беше съвсем сигурна дали е разбрала смисъла на думите му, макар да си помисли, че те са някаква шега.

— Да. Говорят само за кремък. Как се правят ножове. Как се правят сечива. Остриета за копия. Уимез прави много хубави върхове на копия.

— А, извадил е значи съкровищата си. Права си, разкошни са. Не съм винаги сигурен, че той го съзнава, но Уимез е нещо повече от майстор. Той е художник.

Айла смръщи чело. Спомни си, че той бе използвал същата дума и за нея, когато тя боравеше с прашката си и не беше сигурна дали разбира онова, което той влага в нея.

— Ти художник ли си? — попита тя.

Той направи кисела гримаса. Въпросът й се докоснало същината на нещо, към което той се отнасяше с особена сериозност.

Неговият народ вярваше, че Майката най-напред е създала духовен свят и че духовете на всички неща в него са съвършени. След това духовете създали живи копия на самите себе си, които да населят обикновения свят. Духът се смяташе за модел, за образец, от който произлизат всички неща, но никое копие не е така съвършено като оригинала; дори самите духове не са в състояние да правят свои идеални копия, поради което всяко беше различно.

Хората бяха нещо уникално, те стояха по-близо до Майката, отколкото до другите духове. Майката родила копие на Себе си и го нарекла Духовна жена, след това родила от утробата си Духовен мъж, така, както всеки мъж се ражда от жена. Сетне Великата Майка накарала духа на идеалната жена да се слее с духа на идеалния мъж, в резултат на което се родили много различни детски духове. Но Тя сама решава чий мъжки дух ще се слее с женски, преди да вдъхне жизнената си сила в устата на жената, за да може тя да забременее. А малцина от своите деца — мъжки и женски — Майката дарява със специални таланти.

Ранек заявяваше, че е резбар, човек, който изработва предмети, наподобяващи живи същества и духовни образи. Резбованите изделия бяха полезни предмети. Те олицетворяваха живи духове, правеха ги видими, разбираеми и бяха основни елементи в някои обреди, необходими при ритуалите, провеждани от жреците. Онези, които можеха да създават такива вещи, бяха на особена почит; те бяха надарени творци, избраници на Майката.

Мнозина смятаха, че всички резбари и на практика всички хора, притежаващи способността да украсяват вещи и да ги превръщат в нещо по-специално от ежедневно употребявани предмети, са художници и скулптори, но според Ранек не всички художници биваха еднакво талантливи или вероятно не се отнасяха с еднаква сериозност към работата си. Животните и фигурите, които правеха, бяха недодялани. Той чувствуваше, че такива творения са обида за духовете и за Майката, която ги беше създала.

В очите на Ранек едно произведение бе съвършено, когато бе красиво, а всяко красиво нещо бе идеален пример за духовност и красотата бе неговата същност. Това бе неговата религия. Отвъд всичко това, в дълбините на естетската си душа той усещаше, че красотата си има своя собствена, присъща единствено на нея стойност и вярваше, че във всяко нещо има скрито начало за красота. Макар че някои дейности или вещи имаха чисто функционално предназначение, той вярваше, че всеки, който се е доближил до постигането на съвършенство в някаква дейност, е творец, а резултатите от дейността му съдържат същината на красотата. Самата дейност обаче представлява не по-малко изкуството от крайния й резултат. Художествените произведения не са просто завършеният продукт, а мисълта, действието, процеса, които са ги създали.

За Ранек търсенето на красивото бе почти като свещенодействие, стремеше се към него със собствените си умели ръце, но още повече с вродената си тънка наблюдателност. Усещаше необходимост да се обкръжава с него и започваше да възприема Айла като произведение на изкуството, като най-финото и съвършено въплъщение на жена, което би могъл да си представи. Красотата й не идваше само от външността й. Красотата не е неподвижна картина; тя е същина, дух, тя е това, което е одухотворено. Красотата най-добре се изразява чрез движение, поведение и завършеност. Една красива жена е завършена и динамична. Макар и да не го изразяваше с толкова много думи, в неговите очи Айла бе въплъщение на първоначалната Духовна жена. Тя беше същината на жената, същината на красотата.

Мургавият мъж със смеещите се очи и иронична нагласа, която се беше научил да използва, за да прикрива дълбоките си пориви, се стремеше да създаде съвършенство и красота в собствените си творби. Неговите усилия и постижения бяха му спечелили признанието на неговия народ като най-талантлив резбар и творец от голяма величина, но, подобно на много други перфекционисти, той никога не беше напълно удовлетворен от собствените си творения. Не смяташе себе си за художник.

— Аз съм резбар, ваятел — каза той на Айла. След това, понеже забеляза озадачението й, добави; — Някои хора наричат всеки резбар художник. — Поколеба се за момент, питайки се как би оценила тя работите му, после каза: — Искаш ли да видиш някои от резбите ми?

— Да — отвърна тя.

Простотата и откровеността на отговора й го спряха за момент, след това отметна глава назад и се засмя. Ами разбира се, какво друго би могла да отговори тя? Очите му се присвиха от задоволство и той я покани с жест в землянката.

Джондалар ги видя да влизат през сводестия вход и някаква тежест го налегна. Затвори очи и изпаднал в униние, заби глава в гърдите си.

Високият красив мъж никога не беше страдал от липса на женско внимание, но тъй като не разбираше качеството, което го правеше толкова привлекателен, не му се и доверяваше. Беше производител на сечива и инструменти, чувстваше се по-удобно с физическото, отколкото с метафизическото, беше му по-добре като прилагаше значителния си интелект, за да проумее техническите аспекти на прилагането на натиск и изчукването на хомогенен кристален силикат — кремъкът. Възприемаше света в рамките на физическите му измерения.

Начинът му на изразяване бе също подчертано физически; по-добре обясняваше с ръце, отколкото с думи. Не че беше невеж; просто думите не бяха най-силното му умение.

Беше се научил да разказва случки достатъчно добре, но не беше особено добър в сладкодумните отговори и закачливите възражения. Беше сериозен и затворен в себе си човек, който не обичаше да говори за себе си, макар че беше отзивчив слушател, което караше другите да му се доверяват и изповядват. Сред своите беше признат за сръчен майстор, но същите тези ръце, които можеха така грижливо да оформят твърдия камък във фини сечива, бяха и умели познавачи на женското тяло. Това беше още една проява на неговия физически тип, с което също се беше прославил, макар и не така открито. Жените го преследваха и се носеха вицове за „другия“ му майсторлък.

Беше овладял това умение, докато се учеше да оформя кремъка. Знаеше къде да докосва, усещаше и реагираше на скритите сигнали и извличаше наслада като създаваше Удоволствие. Ръцете, очите, цялото му тяло бяха много по-красноречиви, от всичките слова, които някога бе произнасял. Ако Ранек беше жена, щеше да го обяви за художник.

Джондалар беше развил истинско влечение и топло отношение към някои жени и им се наслаждаваше физически, но не се беше влюбвал, докато не срещна Айла и не се чувстваше уверен, че тя наистина го обича. Та как би могла? Тя просто нямаше база за сравнение. Той беше единственият мъж, когото познаваше, преди да дойдат тук. Той признаваше, че резбарят-ваятел е виден човек с голямо обаяние и виждаше признаците на нарастващото му влечение към Айла. Знаеше, че ако съществува мъж, способен да спечели любовта на Айла, то той е Ранек. Джондалар беше обиколил половината свят, докато намери жена, която да обикне. Нима сега, когато я бе открил, щеше да я загуби толкова бързо?

А заслужаваше ли да я загуби? Би ли могъл да я вземе със себе си при своя народ, като знаеше как той приема жени като нея? При всичката си ревност започваше да се пита дали наистина е подходящият човек за нея. Казваше си, че иска да бъде честен с нея, но дълбоко в душата си се чудеше дали може да понесе позора на това отново да обича неподходяща за него жена.

Дануг забеляза терзанията на Джондалар и обърна разтревожен поглед към Уимез. Той само кимна с разбиране. Самият Уимез някога беше обичал жена с екзотична красота, но Ранек беше син на неговото огнище и отдавна му беше време да си намери жена, с която да се събере и създаде семейство.

Ранек заведе Айла в Лисичето огнище. Макар да беше минавала през него по няколко пъти дневно, тя упорито беше избягвала всякаква проява на любопитство към частния живот на обитателите му; това беше навик от нейния живот в Клана, който тя прилагаше и в Лъвския бивак. За обитателите на землянката, която бе дом от отворен тип, съблюдаването на правото на уединение не беше толкова въпрос на затворени врати, колкото на зачитане, уважение и толерантност между хората.

— Седни — покани я той и й посочи нара, постлан с меки, пухкави кожи. Тя се огледа, защото сега вече можеше да задоволи любопитството си. Макар че имаха общо огнище, двамата мъже, които живееха от двете страни на централния проход, обитаваха кътове, които бяха неповторимо индивидуални.

Оттатък голямото огнище кътът на майстора на сечива изглеждаше безлично простичък. В него имаше нар с натъпкан дюшек и кожи, както и небрежно завързана кожена завеса, която сякаш не бе отвързвана с години. На куки висяха някакви дрехи, други бяха струпани върху част от нара, разположена по протежение на стената зад облегалката при главата на леглото.

Работното пространство заемаше голямата част от помещението и беше ограничено от валуни, натрошени парчета и отломки от кремък разположени около копито на мамут, което служеше както за сядане, така и за наковалня. Върху продължението на нара в долния му край се виждаха различни каменни и костени чукове и длета. Единствените декоративни предмети бяха една статуетка на Майката, изработена от бивник и поставена в ниша в стената, и висящият до нея изящно украсен пояс, на който бе окачена пола от изсушена безцветна трева. Айла разбра, без да пита, че тя някога е принадлежала на майката на Ранек.

За разлика от обителта на каменоделеца, кътът на ваятеля-резбар беше изискано пищен. Ранек беше колекционер, и то много придирчив. Всичко беше подбрано много грижливо и разположено така, че да демонстрира най-добрите си качества и да допълва интериора, придавайки му структурно богатство. Кожите на леглото приканваха да бъдат докоснати и се отблагодаряваха с изключителна мекота. Завесите от двете страни, внимателно нагънати, бяха от гладка като кадифе еленова кожа в наситено бежово и излъчваха лека и приятна миризма на пушек от борина, с чиято помощ бе получен цветът им. Подът беше постлан с рогозки от някаква ароматична трева, в които бяха вплетени разноцветни шарки.

Върху продължението на нара имаше кошници с различни размери и форми; в по-големите имаше дрехи, подредени така, че да се вижда украсата им от мъниста, пера и кожи. В някои от кошниците и на куките имаше гривни и браслети изваяни от бивник и огърлици от животински зъби, сладководни мидички, рапани, цилиндрични тръбички от липа, естествени и оцветени мъниста и висулки от бивник, като между тях изпъкваше янтарът. На стената висеше голям отломък от мамутски бивник, гравиран с необикновени геометрични фигури. Дори ловните оръжия и връхните дрехи, окачени на дървени куки, допринасяха за цялостния ефект на обстановката.

Колкото повече гледаше, толкова повече откриваше, но предметите, които като че ли най-много привличаха и задържаха вниманието й бяха една красиво изработена статуетка на Майката, разположена в ниша и резбите близо до работното му място.

Ранек я наблюдаваше и мислено отбелязваше върху какво се спира погледът й и в какво се вглежда по-внимателно. Когато погледът й се спря на него, той й се усмихна. Разположи се край тезгяха — долната част на един мамутски крак вкопана в пода така, че плоската, леко вдлъбната колянна става да стига почти на височината на гърдите му, когато седне на рогозката на пода. На извития хоризонтален работен плот, сред множество гравьорски резци и длета от кремък, които използваше за резбоване, имаше недовършена фигура на птица.

— Ето върху това работя сега — каза той като наблюдаваше изражението й докато й подаваше фигурата.

Тя внимателно пое костената статуетка в ръцете си, погледна я, сетне я завъртя и я разгледа по-отблизо. Озадачена, тя я заоглежда ту от едната, ту от другата страна.

— Като погледна така — птица — каза тя на Ранек, — но ето сега — тя я завъртя на другата страна — жена!

— Великолепно! Веднага забеляза. Точно това се опитвах да постигна. Исках да покажа превъплъщението на Майката, Нейната духовна форма. Искам да Я покажа, когато приема формата на птица, за да прелети от тук в света на духовете, но продължавайки да бъде Майката, жената. Искам да съчетая двете форми в едно цяло!

Черните очи на Ранек блестяха, беше толкова възбуден, че едва смогваше да даде словесен израз на чувствата си. Айла се усмихна на ентусиазма му. Това беше негова черта, която не беше забелязвала по-рано. Обикновено той изглеждаше много по-незаинтересован, дори когато се смееше. За миг Ранек й напомни за Джондалар, когато той развиваше идеята си за копиехвъргача. Тази мисъл я накара да се намръщи. Онези летни дни в долината изглеждаха толкова далеч. Сега Джондалар много рядко се усмихваше, а ако го стореше, веднага след това ставаше сърдит. Изведнъж я обзе чувството, че на Джондалар не би се понравило това, че тя е тук, че разговаря с Ранек, че изслушва словата му, пропити със задоволство и възбуда, и това я накара да се почувства нещастна и донякъде разгневена.