Джийн М. Оел
Ловци на мамути (13)

12

Виж колко много лед е полепнал по козината им! — възкликна Айла, опитвайки се да избръска с ръка ледените шушулки, които висяха на кичури от дългата и сплъстена рунтава козина на Уини. Кобилата изпръхтя и изпусна димящ облак топла пара, който бързо се разсея в студения утринен въздух под напора на острия вятър. Бурята бе поутихнала, но ниско надвисналите облаци все още изглеждаха зловещи.

— Та конете винаги стоят на открито през зимата, Айла. Обикновено не живеят в пещери — рече Джондалар, опитвайки се да изтъква разумни доводи.

— Но много коне умират зиме, макар че в лошо време дирят заслон. Уини и Рейсър винаги са могли да се скрият на топло и сухо при нужда. Те не живеят в стадо, не са свикнали да са навън през цялото време. Това място не е подходящо за тях… пък и за мен. Ти каза, че можем да си тръгнем по всяко време. Искам да се върна в долината.

— Айла, не ни ли посрещнаха добре тук? Нима повечето хора не бяха мили и щедри към нас?

— Да, добре ни посрещнаха. Мамутоите се стараят да бъдат щедри към гостите си, но тук ние сме само посетители и вече е време да си вървим.

Забил поглед в земята, със сбърчено от безпокойство чело, Джондалар ровеше с крак снега. Искаше да й каже нещо, но не знаеше как.

— Айла… ъ-ъ… Казвах ти, че може да се случи нещо такова, ако ти… ако говориш за… ъ-ъ… хората, с които си живяла. Повечето не ги възприемат… така, както ти ги възприемаш. — Той вдигна поглед. — Само ако си беше мълчала…

— Ако не беше Клана, щях да загина, Джондалар! — избухна Айла. — Да не искаш да кажеш, че трябва да се срамувам от хората, които се грижеха за мен? Мислиш ли, че Иза бе по-малко човечна от Нези?

— Не, не, не исках да кажа това, Айла. Не казвам, че трябва да се срамуваш, само обяснявам… имам предвид… не е нужно да разказваш за тях на хора, които не разбират.

— Сигурна съм, че ти поне разбираш. За кого, според теб, трябва да разказвам, когато ме питат коя съм? Кой е моят народ? Откъде съм? Вече не принадлежа към Клана, Брод ме прокле, за тях съм мъртва, но ми се ще да съм пак сред тях. Накрая те поне ме приеха като знахарка. Те нямаше да ми забранят да се погрижа за жена, която се нуждае от помощ. Знаеш ли колко е ужасно да гледаш как се мъчи и да не ти позволяват да й помогнеш. Аз съм лечителка, Джондалар! — възкликна тя потискайки безсилието си и гневно се обърна към коня.

От землянката излезе Лати, Като видя Айла и конете, тя приближи зарадвана.

— С какво мога да ти помогна? — попита тя с широка усмивка.

Айла си спомни молбата си за помощ предишната вечер и се опита да се успокои.

— Мисля нямам нужда от помощ сега. Няма оставам. Връщам се в долината скоро — отвърна тя на езика на девойчето.

Лати бе съкрушена.

— Ами… тогава… сигурно ти преча — понечи да се върне в землянката тя.

Айла разбра колко е разочарована.

— Но козината на коне трябва почисти. Цялата в лед. Дали можеш помогнеш днес?

— Да, разбира се — усмихна се отново момичето. — Какво мога да сторя?

— Виждаш там, на земя, близо до землянка, сухи стебла?

— Тази лугачка ли имаш предвид? — попита Лати, вдигайки едно твърдо стебло със суха и закръглена бодлива горна част.

— Да. Взех от бряг на река. Горна част става хубава четка. Отчупи, ето така. Обвий ръка в малък къс кожа. Прави по-лесно да държи — обясни Айла.

После заведе девойчето при Рейсър и му показа как да държи чесалото и да тимари рунтавата зимна козина на кончето. Джондалар остана край жребеца, за да го успокоява докато свикне с непознатото момиче, а Айла отново се залови да разчупва и отстранява леда, полепнал по Уини.

Присъствието на Лати временно прекрати разговора им за отпътуването и Джондалар й беше благодарен. Чувстваше, че бе казал повече, отколкото трябва, при това по неподходящ начин и сега не можеше да намери нужните думи. Не му се щеше Айла да си замине при такива обстоятелства. Ако сега се върнеше в долината си, може би никога нямаше да пожелае да я напусне отново. Макар да я обичаше много, не знаеше дали би издържал да се лиши от присъствието на други хора до края на живота си. Убеден бе, че и тя не бива да го прави. „А така добре се разбира с хората — помисли си той. — Няма да й е трудно да се приобщи към всеки народ, дори към Зеландониите. Стига само да не говори за… но тя е права. Какво би могла да каже, когато някой я попита кой е нейният народ?“ Знаеше, че ако я заведе у дома, всички щяха да им задават този въпрос.

— Винаги ли избръскваш леда от козината им, Айла? — попита Лати.

— Не, невинаги. В долината коне влизат в пещера, когато време лошо. Тук няма място за коне. Аз заминавам скоро. Връщам се в долина, когато време ясно.

В землянката Нези тъкмо бе прекосила огнището за готвене и преддверието и се насочваше към сводестия изход, когато гласовете им долетяха до нея и тя се спря, за да чуе разговора им. Боеше се, че Айла ще поиска да си тръгне след неприятностите предишната вечер, а за Ридаг и бивака това би означавало край на заниманията за усвояване езика на знаците. Жената бе забелязала, че откак останалите бяха започнали да разговарят с момчето, отношението им към него се бе променило. Изключение правеше само Фребек, разбира се. „Съжалявам, че помолих Талут да ги покани при нас… макар че къде ли щеше да е Фрали сега, ако не бях го сторила — помисли си Нези. — Тя не е добре. Кара тежка бременност.“

— Защо трябва да заминаваш, Айла? — попита Лати. — И тук можем да им направим заслон.

— Тя е права. Няма да е трудно да опънем палатка, или да направим навес или нещо такова близо до входа, за да ги брани от злите ветрове и снега — добави Джондалар.

— Мисля, че Фребек не харесва животно да е толкова близо — отвърна Айла.

— Фребек е само един отделен човек, Айла — възрази Джондалар.

— Но Фребек е от Мамутоите, а аз не съм.

Никой не опроверга думите й, но Лати се изчерви — срамуваше се заради бивака си.

Вътре Нези забърза към Лъвското огнище. Талут, който тъкмо се събуждаше, отметна кожите, прехвърли огромните си крака над ръба на платформата и седна. Почеса се по брадата, изпъна настрани дългите си ръце и зина в страхотна прозявка. После по лицето му се изписа гримаса на болка и за миг той задържа главата си в ръце. Вдигна очи, съгледа Нези и се усмихна гузно. — Снощи пих прекалено много боза — съобщи й той.

Стана, протегна се да вземе туниката си и се облече.

— Талут, Айла се кани да си замине веднага, щом времето се оправи — рече Нези.

— Боях се, че това може да стане — намръщи се гигантът. — Много лошо. Надявах се, че ще прекарат зимата при нас.

— Не можем ли да направим нещо? Защо избухливият Фребек ще ги принуждава да си тръгнат, когато всички останали искат да останат?

— Не знам какво можем да сторим. Ти с нея ли говори, Нези?

— Не, дочух разговора й отвън. Каза на Лати, че тук няма къде да подслони конете, а те били свикнали в лошо време да влизат в пещерата й. Лати рече, че можем да им направим заслон, а Джондалар предложи да опънем палатка или да направим нещо друго край входа. После Айла каза, че според нея Фребек няма да иска да живее в такава близост с животно. Сигурна съм, че нямаше предвид конете.

Талут се запъти към изхода и Нези тръгна с него.

— Вероятно ще можем да направим някакъв заслон за конете — разсъждаваше на глас той, но ако тя иска да замине, не можем да я принудим да остане. Та тя дори не е от Мамутоите, а и Джондалар е от Зел… Зела… как им беше името.

— Не можем ли да я направим Мамутои — спря го Нези. — Тя казва, че няма свой народ. Можем да я приемам сред нас, да я осиновим, а после ти и Тюли да устроите церемония за присъединяването й към Лъвския бивак.

Талут забави отговора си, обмисляйки идеята.

— Не знам, Нези. Не можем просто така да приемем някого за Мамутои. Трябва да имаме съгласието на всички, пък и ще са ни нужни няколко солидни аргумента, за да обясним постъпката си пред Съвета на Лятното събиране. Освен това, нали сама рече, че си тръгва? — отвърна Талут, после отметна завесата и забърза към сухото дере.

Нези остана неподвижна пред сводестия вход, вперила поглед в гърба на Талут, сетне отмести очи към високата руса жена, която разресваше гъстата козина на кобилата с цвят на сено, Нези стоеше и се взираше в нея изпитателно, чудейки се каква бе тя в действителност. Ако Айла бе загубила семейството си на полуострова, разположен на юг от тях, то родът й би могъл да е от Мамутоите. Обитателите на няколко техни бивака прекарваха летата край Беранско море, а полуостровът не бе далеч оттам, но по-възрастната жена изпитваше известно съмнение, че това е така. Мамутоите знаеха, че тази територия е обитавана от плоскоглавците и по правило се стараеха да не навлизат в нея, пък и у самата Айла имаше нещо, което не бе съвсем като у Мамутоите. Може би близките й са били Шарамудои, онези речни люде на запад, с които е живял Джондалар, или пък Сунгейци — народът, който населяваше земите на североизток, но тя не знаеше дали те са се придвижили така далеч на юг, че да стигнат чак до морето. Възможно е хората от рода й да са били пришълци, дошли от други земи. Трудно бе да се каже, но едно нещо бе сигурно. Айла не беше от плоскоглавците… и все пак те я бяха прибрали.

От землянката излязоха Барзек и Торнек, следвани от Дануг и Друез. Отправиха към Нези жест за сутрешен поздрав, както им бе показала Айла; знаците с ръце се превръщаха в нещо обичайно за Лъвския бивак и Нези насърчаваше обитателите му да си служат с тях. След това излезе Ридаг. Той я поздрави с жест и й се усмихна. Тя му отвърна по същия начин, но когато го прегърна, усмивката й се стопи. Ридаг не изглеждаше добре. Беше подпухнал и блед и имаше уморен вид. Дали пък не се разболяваше?

— Джондалар! Ето къде си бил — провикна се Барзек. — Направих един копиехвъргач. Ще го изпробваме горе, в степта. Казах на Торнек, че като се раздвижи, ще му мине махмурлука от снощи. Искаш ли да дойдеш с нас?

Джондалар погледна към Айла. Едва ли щяха да стигнат до някакво решение тази сутрин, а Ранек изглежда напълно се задоволяваше с вниманието, което му отделяше Лати.

— Добре. Ще си взема моя — съгласи се Джондалар.

Докато чакаха, Айла забеляза, че Дануг и Друез сякаш отбягваха Лати, която се опитваше да привлече вниманието им, макар че длъгнестият риж младеж й се усмихна срамежливо. С нещастно изражение на лицето, Лати гледаше как брат й и братовчед й се отдалечават с другите мъже.

— Можеха да ме поканят да ида с тях — промърмори едва чуто тя, а после решително се обърна към Рейсър и продължи да го разчесва.

— Искаш да научиш копиехвъргач, Лати? — попита Айла, спомняйки си детството си, когато и тя проследяваше с поглед заминаващите ловци и изпитваше желание да тръгне с тях.

— Можеха да ме поканят. Винаги бия Друез, когато играем на обръчи и стрелички, но те даже не ме погледнаха — оплака се Лати.

— Ще ти покажа, ако искаш, Лати. След като разчешем коне — обеща Айла.

Лати вдигна поглед към нея. Спомни си удивителните й демонстрации с копиехвъргача и прашката и начинът, по който Дануг й се усмихваше. Тогава й мина през ум една мисъл. Айла не се опитваше да привлече вниманието върху себе си, тя просто правеше онова, което иска, но го правеше така добре, че хората трябваше да й обърнат внимание.

— Искам да ми покажеш, Айла — отвърна тя. А след малко попита — Как си станала толкова добра? Искам да кажа — с копиехвъргача и прашката. Айла се замисли, а сетне рече:

— Много исках и се упражнявах… много.

Откъм реката се зададе Талут. Косата и брадата му бяха мокри, а очите — полузатворени.

— О-о-х, главата ми — изстена пресилено той.

— Талут, защо ти е мокра главата? И то в такова време! Ще се разболееш! — възкликна Нези.

— Вече съм болен. Натопих си главата в студена вода, белким се отърва от това главоболие. О-о-х.

— Кой те кара да пиеш толкова много? Влез вътре и се изсуши.

Айла го погледна с безпокойство, леко озадачена от това, че Нези не проявява достатъчно съчувствие към него. Самата Айла също се бе събудила с главоболие и се чувстваше леко неразположена. Дали причината бе в питието? В бозата, която всички толкова харесваха?

Уини вдигна глава и изцвили, а после я побутна. Ледените шушулки, полепнали по козината на конете, не им причиняваха болка, макар че ако се струпаха повече, можеха да им натежат, но разчесването и вниманието, с което ги обграждаха, им доставяха удоволствие, а кобилата бе усетила, че Айла, потънала в мисли, бе престанала да се занимава с нея.

— Уини, престани! Искаш да ти се обръща повече внимание, нали? — попита тя, използвайки обичайната си форма на общуване с кобилата.

Леко стресната, макар и вече посвикнала със съвършената имитация на цвиленето на Уини, която Айла постигаше, Лати забеляза, че тя си служи и с езика на знаците, който й беше вече по-познат, макар да не разбираше съвсем жестовете.

— Ти можеш да разговаряш с конете! — възкликна девойчето.

— Уини е приятелка — обясни Айла, произнасяйки името на кобилата така, както го учленяваше Джондалар, тъй като за хората от бивака бе по-приемливо да чуват дума, а не цвилене. — Дълго време, единствена приятелка. Тя потупа кобилата, после огледа козината на жребеца и потупа и него. — Мисля, че стига четкане. Сега взимаме копиехвъргач и отиваме упражняваме.

Влязоха в землянката, минаха покрай Талут, който изглеждаше много злочест и продължиха към четвъртото огнище.

Айла взе копиехвъргача си заедно с наръч копия и тръгна да излиза, но погледът й падна върху останалия от сутринта чай от бял равнец, който си беше направила против главоболието. Изсушеният сенник с цвета на растението, както и крехките му перести листа, все още се държаха за стеблото, което бе израснало в съседство с лугачка. Пикантен и ароматичен в прясно състояние, белият равнец, който растеше край реката, изложен на дъжд и слънце, действаше по-слабо, но напомняше на Айла за други такива билки, които бе приготвяла и сушила в миналото. Тя бе решила да прибави и върбова кора, тъй като освен главоболието, имаше и разстроен стомах.

Помисли си, че чаят би могъл да помогне и на Талут, макар че съдейки по оплакванията му, може би щеше да е по-добре да му се приготви отвара от мораво рогче, каквато тя даваше при особено упорито главоболие. То обаче бе много силно лекарство.

— Вземи това, Талут. Против главоболие — подаде му тя чая на излизане.

Той се усмихна немощно, пое чашата и я изпи на един дъх — не че хранеше големи надежди, но се зарадва на съчувствието, което изглежда никой друг не бе склонен да прояви.

Русата жена и момичето изкачиха стръмнината заедно и се насочиха към отъпканата пътека, където се бе състояло състезанието. Когато стигнаха до степта, забелязаха, че изкачилите се по-рано мъже се упражняваха в единия й край. Отправиха се в противоположната посока. Уини и Рейсър ги следваха. Лати се усмихна на тъмнокафявия кон, който се обърна към нея, изцвили и тръсна глава. Сетне жребецът захвана да пасе край майка си, докато Айла показваше на Лати как да хвърля копието.

— Държиш така — започна Айла и постави дългото около два фута и тясно приспособление в хоризонтално положение. После пъхна показалеца и средния пръст на дясната си ръка в кожените примки. — Сега слагаш отгоре копие — продължи тя, намествайки стеблото на едно копие с дължина около 6 фута в жлеб, издълбан по протежение на устройството.

Айла нагласи дебелия край на копието във вдлъбнатата опора, внимавайки да не прекърши перата. Сетне, придържайки копието, за да не играе, тя го издърпа назад и го изхвърли. Освободеният дълъг край на копиехвъргача се издигна, удължавайки и извисявайки траекторията на копието, което излетя с висока скорост и сила. Айла подаде приспособлението на Лати.

— Така ли? — попита момичето, като държеше съоръжението както й бе обяснила Айла. — Копието влиза в този улей, а аз пъхам пръстите си през примките, за да го придържам, и нагласям края върху тази задна част.

— Добре. Сега изхвърляй.

Лати запрати копието на доста голямо разстояние.

— Не е толкова трудно — сподели тя, доволна от себе си.

— Не, не е трудно да хвърлиш копие — съгласи се Айла. — Трудно е да накараш копие да отиде, където ти искаш.

— Искаш да кажеш, да си точна. Както да накараш стрелата да влезе в обръча.

Айла се усмихна.

— Да. Трябва да се упражняваш. Да накараш стрела да влезе в обръч… да влезе в обръча.

Тя бе забелязала, че Фребек се изкачва по склона, за да види какво правят мъжете и това я накара да внимава как се изразява. Все още не говореше правилно. Помисли си, че и тя трябва да се упражнява. Но какъв беше смисълът? Нали си тръгваше?

Лати се упражняваше под ръководството на Айла и двете бяха така увлечени в заниманието си, че не забелязаха мъжете, които, приключили със заниманията си, бяха спрели наблизо да погледат.

— Браво, Лати! — възкликна Джондалар, когато тя улучи целта. — Може да се окаже, че си по-добра от всички! Момчетата май се измориха от упражненията и предпочетоха да дойдат да те погледат.

Личеше, че Дануг и Друез изпитват неудобство. В закачката на Джондалар имаше известна истина, но усмивката на Лати бе лъчезарна.

— Аз ще бъда най-добрата от всички. Ще се упражнявам, докато ги надмина — заяви тя.

Решиха, че са се упражнявали достатъчно за деня и поеха обратно надолу към землянката. Когато приближиха изградения от бивни сводест вход, отвътре изскочи Талут.

— Айла! Ето къде си била. Какво беше това питие, дето ми го даде? — попита той, насочвайки се към нея.

Тя отстъпи назад.

— Бял равнец, с малко люцерна, няколко листа от малина и…

— Нези! Чуваш ли? Разбери как го прави. Главоболието ми изчезна напълно! Чувствам се нов човек! — Той се огледа. — Нези?

— Тя слезе до реката с Ридаг — обясни Тюли. — Сутринта момчето имаше уморен вид и Нези смяташе, че то не бива да ходи надалеч. Но Ридаг настояваше да иде с нея… или може би искаше да бъде с нея… Не помня точно кой знак направи. Казах й, че ще сляза да й помогна като взема или него, или водата. Тъкмо там отивам сега.

Думите на Тюли привлякоха вниманието на Айла поради няколко причини. Тя изпитваше известна тревога за момчето, но по-важното бе, че долавяше осезателна промяна в отношението на Тюли към него. Сега той беше „Ридаг“, не просто „момчето“ и тя обясняваше какво бе казал. За нея той бе вече човек.

— Е… — поколеба се за миг Талут, изненадан, че Нези не е наблизо, а сетне, самоукорявайки се, че е очаквал това от нея, се засмя. — А на мен ще разкажеш ли как го правиш, Айла?

— Да — отвърна тя. — Ще ти разкажа.

Това очевидно го зарадва.

— Щом ще правя боза, ще трябва да знам с какво да се лекувам на следващата сутрин.

Айла се усмихна. Въпреки огромните размери на рижия водач, в него имаше нещо толкова трогателно. Тя не се съмняваше, че когато се разгневи, той може да бъде страховит. Той бе не само силен, а и пъргав и бърз и определено не му липсваше интелигентност, но по характер беше благ. Съпротивляваше се на гнева. Макар охотно да се шегуваше за чужда сметка, той често се надсмиваше и над собствените си слабости. Към човешките проблеми се отнасяше с искрена загриженост, а състраданието му се простираше отвъд пределите на собствения му бивак.

Внезапно вниманието на всички бе приковано от пронизителен писък, долетял откъм реката. Едва обърнала поглед натам, Айла се втурна надолу по склона; няколко души я последваха. Коленичила над малко телце, Нези ридаеше неутешимо. До нея, безпомощна и объркана, стоеше Тюли. Когато пристигна, Айла видя, че Ридаг е в безсъзнание.

— Нези? — обърна се към нея Айла в стремежа си да узнае какво се бе случило.

— Вървяхме нагоре по склона — обясни Нези. — Той започна да диша тежко. Реших, че ще е по-добре да го нося, но докато оставях мяха на земята, чух как извика от болка. Докато вдигна очи, вече бе паднал възнак, както е сега.

Айла се наведе и внимателно прегледа Ридаг, като сложи ръка, а сетне долепи и ухо на гърдите му и опипа гърлото му под челюстта. Тя погледна тревожно Нези, а сетне се обърна към водачката:

— Тюли, занеси Ридаг до землянка, в Огнище на Мамут. Бързо! — заповяда тя.

Айла се втурна нагоре преди останалите и влетя в землянката през сводестия вход. Изтича до платформата в долния край на леглото си и разрови багажа си. Най-сетне намери една необикновена торбичка, направена от цяла кожа на видра. Изсипа съдържанието й на леглото и затършува в купа от вързопчета и кесийки, вглеждайки се във формата им, в цвета и вида на шнура, с който бяха завързани, както и в броя на възлите и разстоянието между тях.

Мислите й течаха бързо: „От сърцето е. Сигурна съм, че е от сърцето. Не ми харесаха тоновете му. Какво да правя? Не знам чак толкова много за сърцето. В клана на Брун никой не страдаше от сърце. Трябва да си спомня какво ми обясни Иза. И онази, другата знахарка на Събора на клановете, в нейния клан имаше двама души, които имаха проблеми със сърцето. Иза винаги казваше: „Първо помисли какво му е“. Блед е и е подпухнал. Трудно диша и има болки. Пулсът му е слаб. Сърцето му трябва да заработи по-силно, да се усили пулсът му. Какво ли е най-добре да му дам? Може би татул? Не, мисля, че не. Ами кукуряк? Или беладона? Буника? Напръстник? Напръстник… листа от напръстник. Но тази билка е толкова силна, че би могла да го умъртви. Но той ще погине, ако не му дам нещо достатъчно силно, дето ще накара сърцето му да заработи отново. Тогава, колко ли да сложа от билето? Дали да го кипна, или само да го накисна? Де да можех да си спомням като Иза! Къде ми е напръстника? Никак ли не съм взела?“

— Какво има, Айла?

Тя вдигна очи и видя застаналия до нея Мамут.

— Ридаг не е добре… сърцето му. Носят го. Търся… растение. Високо стебло… цвят обърнат надолу… лилаво, вътре червени точки. Големи листа, на пипане като кожа, долната страна. Кара сърце… бие силно. Ти знаеш?

Айла се чувстваше потисната от това, че не знае достатъчно думи, но обяснението й бе по-ясно, отколкото тя си мислеше.

— Разбира се, пурпуреа, другото му име е напръстник. Много е силно… — Мамут видя как Айла затвори очи и пое дълбоко дъх.

— Да, но необходимо. Трябва да помисля, колко… Ето торбичка! Иза казва винаги да нося.

В този момент влезе Тюли с момченцето на ръце. Айла сграбчи една кожа от леглото си, постла я на пода край огъня и каза на жената да го сложи да легне върху нея. Веднага след водачката се появи Нези, а после всички се скупчиха наоколо.

— Нези, свали анорака. Разтвори дрехи. Талут, прекалено много хора тук. Направете място — нареждаше Айла без дори да съзнава, че издава команди. Разгърна малката кожена кесийка, която държеше, помириса съдържанието й, а после вдигна тревожно поглед към стария шаман. Айла хвърли бърз поглед към изпадналото в безсъзнание дете и лицето й придоби решително изражение.

— Мамут, трябва горещ огън. Лати, донеси камъчета за готвене, купа вода, чаша за пиене.

Докато Нези разхлабваше дрехите на Ридаг, Айла натрупа още кожи зад него и вдигна главата му върху тях. Талут караше хората от бивака да отстъпят, за да има въздух за Ридаг и място за Айла да работи. Лати нетърпелива подхранваше огъня, който Мамут бе запалил, опитвайки се да загрее камъните по-бързо.

Айла провери пулса на Ридаг — трудно се напипваше. Тя положи ухо върху гърдите му. Дишането му бе плитко, долавяха се и хрипове. Трябваше да му се помогне. Тя наклони назад главата му, за да освободи дихателните му пътища, сетне притисна уста към неговата, изпълвайки дробовете му със собствения си дъх, така, както бе сторила с Нуви.

Известно време Мамут не сваляше поглед от нея. Тя изглеждаше твърде млада, за да притежава големи лечителски умения, а и моментната нерешителност не бе убягнала от погледа му, но ето че вече бе отминала. Сега тя бе спокойна, вниманието й бе съсредоточено върху детето и нарежданията й звучаха уверено, макар да не повишаваше глас.

Той кимна сам на себе си, после седна зад барабана от мамутски череп и започна да барабани в отмерен ритъм и да припява с нисък глас. Макар да й се стори странно, Айла усети, че част от обзелото я преди това напрежение я напуска. Успокояващият напев бе скоро подет и от останалите обитатели на бивака. Това ги освобождаваше от напрежението, защото създаваше у тях чувството, че помагат. Торнек и Диджи се присъединиха с инструментите си, а сетне се появи и Ранек с дрънчащи пръстени от бивни. Нито музиката на барабаните и хлопките, нито напевът не бяха силни или подчиняващи; ритъмът бе мек и успокояващ.

Най-сетне водата възвря и Айла отдели в ръката си нужното й количества сушени листа от напръстник, а после ги поръси в къкрещата в купата вода. Мъчейки се да запази спокойствие, тя ги изчака да се запарят, докато най-после цветът и интуицията й, й подсказаха, че отварата е готова. Пресипа част от течността в чаша. Сетне положи главата на Ридаг в скута си и за миг затвори очи. Това лекарство не можеше да се използва с лека ръка. Ако сбъркаше дозата, можеше да го умъртви, а листата на всяко растение бяха с различна сила.

Айла отвори очи и видя две живи сини очи, взиращи се в нея с любов и загриженост и тя едва доловимо се усмихна на Джондалар с благодарност. Поднесе чашата към устните си и опита силата на отварата с език. Сетне долепи чашата с горчивата запарка до устата на детето.

При първата глътка момчето се задави, но това го накара да се посъвземе. Позна Айла и се опита да й се усмихне, но вместо това устните му се изкривиха от болка. Тя му даде да пийне още, бавно, като внимателно наблюдаваше реакциите му — промените в цвета и температурата на кожата му, движението на очите му, дишането му. Хората от Лъвския бивак също го наблюдаваха угрижено. Едва сега, когато животът на детето бе в опасност, те разбраха колко много значи то за тях. Ридаг бе израсъл сред тях, бе един от тях, а вече бяха започнали да осъзнават, че не е много по-различен от тях.

Айла не знаеше кога бяха спрели музиката и напевът, но когато Ридаг едва чуто пое дълбоко въздух, звукът от дишането му отекна като победен вик в абсолютната тишина на изпълнената с напрежение землянка.

Айла забеляза, че когато момчето за втори път пое дълбоко дъх, бузите му леко се зачервиха и опасенията й се поразсеяха. Ритмите бяха възобновени с ново темпо, проплака дете, дочуха се приглушени гласове. Тя остави чашата, провери пулса му, опипа гръдния му кош. Детето дишаше по-леко и болките му бяха поутихнали. Тя вдигна поглед и видя Нези, която й се усмихна, облята в сълзи. Не беше сама.

Айла задържа момчето в прегръдките си докато се увери, че се чувства добре, а сетне продължи да го държи просто, защото й се искаше. Ако притвореше очи, можеше почти да забрави хората от бивака. Почти можеше да си представи, че това момче, което толкова приличаше на сина й, бе наистина детето, на което сама бе дала живот. Сълзите, които се стичаха по бузите й, бяха пролети и заради самата нея, и заради сина, когото копнееше да види, и за детето, което държеше в ръцете си.

Най-сетне Ридаг заспа. Страданието го бе изтощило. Айла също бе останала без сили, Талут вдигна детето и го отнесе в леглото му, а Джондалар помогна на Айла да стане. Той се изправи и я прегърна, а тя се облегна немощно на него, признателна за подкрепата му. В очите на повечето от скупчилите се наоколо обитатели на бивака блестяха сълзи на облекчение, но им беше трудно да намерят подходящите думи. Не знаеха какво да кажат на младата жена, която бе спасила детето. Усмихваха й се, кимаха й одобрително, докосваха я нежно и проронваха по някое слово, от което едва се долавяха отделни звуци. За Айла това бе повече от достатъчно. В този момент би се чувствала неудобно, ако я бяха обсипали с благодарности или хвалебствия.

Когато Нези се убеди, че Ридаг е настанен удобно, тя се върна, за да поговори с Айла.

— Мислех, че е свършил. Не мога да повярвам, че само спи — сподели тя. — Този цяр е добър.

Айла кимна.

— Да, но е силен. Той обаче трябва да взима всеки ден, малко, не много. Трябва да взима с други билки. Аз ще направя смес за него. Ти правиш като чай, но първо малко да поври. Аз ще покажа. Давай му малка чашка сутрин, друга, преди да заспи. Нощем ще уринира повече, докато оток спадне.

— Този цяр ще го излекува ли, Айла? — попита Нези с надежда в гласа.

Айла протегна ръка, докосна нейната и я погледна направо в очите.

— Не, Нези, Никой цяр не може да го излекува — отвърна тя непоколебимо, макар и с нотка на тъга в гласа.

Нези наведе примирено глава. Открай време си знаеше, че е така, но лекът на Айла бе подействал така чудодейно на детето, че в нея се бе породила искрица надежда.

— Цяр ще помогне. Накара Ридаг чувства по-добре. Няма боли толкова много — продължи Айла. — Но аз нямам много. Оставила другите билки в долината. Аз мисли, че не заминаваме за дълго. Мамут познава напръстник. Може да има от него.

— Моята дарба е Търсенето, Айла — обади се Мамут. — Нямам талант на Лечител, но Мамут от Вълчия бивак е добра Лечителка. Когато времето се оправи, можем да изпратим някого да я попита дали има от билето. Но ще трябва да почакаме няколко дни.

Айла се надяваше, че стимулантът за сърце, приготвен от листа на напръстник ще й стигнат, докато някой отиде да донесе допълнително количество от билката, но още повече й се щеше да бе взела със себе си цялата смес, която сама бе приготвила. Не можеше да се осланя на методите на другиго. Айла винаги сушеше големите мъхнати листа бавно и много внимателно — държеше ги на хладно и тъмно място, далеч от слънчевите лъчи, за да съхранят възможно най-голяма част от активната си субстанция. Всъщност много й се искаше да разполага с всичките си внимателно приготвени билкови смеси, но те бяха останали складирани в малката й пещера в долината.

Подобно на Иза, Айла винаги носеше със себе си чантата от кожа на видра, която съдържаше определени корени, кора от дървета, листа, цветове, плодове и семена. Но с тях не можеше да стори почти нищо друго, освен да окаже първа помощ някому. В пещерата си разполагаше с цяла домашна аптека, макар че живееше сама и на практика не се нуждаеше от нея. Лековитите билки събираше, когато им дойдеше времето. Вършеше го по навик и защото така бе научена, при това почти така автоматично, както ходеше. Известни й бяха и множество други приложения на заобикалящия я растителен свят — от ликото, което използваше за върви, до растенията, от които приготвяше храна, но лечебните им свойства представляваха най-голям интерес за нея. Почти не можеше да подмине растение, чиито изцелителни качества й бяха известни, без да го добави към колекцията си, а тя познаваше стотици билки.

Така добре бе запозната с растителния свят, че непознатите растения винаги пробуждаха интереса й. В такива случаи търсеше сходства с познати видове и разбираше кои подкатегории образуват определени категории. Можеше да определи между кои видове и родове съществува връзка, но много добре разбираше, че външното сходство не е непременно показателно за подобна реакция към дадено растение, затова внимателно експериментираше върху себе си като го опитваше на вкус и изпробваше с вещина и опит.

Също така внимателно определяше дозите и методите на приготвяне, Айла знаеше, че при една настойка, получена чрез заливане с вряла вода и запарване на различни листа, цветове и зърнести плодове, се отделят ароматични и летливи вещества и субстанции. При варенето се получаваха екстракти, съдържащи основните смолисти и горчиви съставки, затова то се прилагаше при твърди материали, като кора, корени и семена. Тя знаеше как да извлича маслената, лепкава или смолиста есенция на дадена билка, как да приготвя лапи, пластири, тонизиращи отвари, сиропи, кремове или мехлеми като използва лой или сгъстяващи вещества. Знаеше как да прави смеси и как да ги подсилва или разрежда в зависимост от нуждите.

Същият процес на сравняване, който прилагаше по отношение на растенията, разкриваше пред нея и приликите между животните. Познанията на Айла за човешкото тяло и неговите функции бяха резултат от множеството изводи, направени в миналото по пътя на пробите и грешките и от доброто разбиране на животинската анатомия, постигнато при клането на преследваните животни. Тяхната връзка с човешките същества ставаше очевидно при злополука или наранявания.

Айла бе едновременно ботаник, фармацевт и лекар; магията й се състоеше в тайната наука, предавана и усъвършенствана в продължение на стотици, хиляди, а може би и милиони години от поколения наред ловци и берачи, чието съществувание е зависело от дълбокото познаване на земята, върху която са живели, и на нейните плодове.

Благодарение на тези отколешни познания, неотразени в писмени исторически паметници и предадени й от Иза в процеса на нейното обучение, както и на вродения й талант да анализира и да възприема интуитивно, Айла можеше да поставя диагнози и да лекува повечето заболявания и наранявания. С помощта на остър като бръснач кремък тя понякога извършваше и малки хирургически операции, но лечителските умения на Айла се основаваха най-вече на комбинации от активните съставки на лечебните растения. Тя умееше да ги прилага и церовете й имаха ефект, но младата жена не можеше да извършва големи хирургически операции или да коригира вродени аномалии на сърцето.

Докато наблюдаваше спящото момче, което толкова много приличаше на сина й, Айла почувства дълбоко облекчение и благодарност за това, че Дърк се бе родил здрав и читав, но това не смекчи болката й от необходимостта да каже на Нези, че никакъв цяр не може да излекува Ридаг.

По-късно следобед Айла се зае да сортира пакетите и торбичките си с билки, за да приготви обещаната на Нези смес. И този път Мамут я наблюдаваше безмълвно. Сега вече едва ли някой се съмняваше в лечителските й умения, включително Фребек, който все още не искаше да го признае, и Тюли, която не даваше израз на мислите си, но за която старецът знаеше, че бе много скептична настроена в началото. На вид Айла бе обикновена млада жена, твърде привлекателна дори в неговите старчески очи, но той бе убеден, че у нея има много повече, отколкото човек би предположил. Съмняваше се, че и самата тя съзнава всичко, на което е способна.

„Колко труден, и удивителен, е бил досегашния й живот — разсъждаваше той. — Изглежда толкова млада, а е преживяла много повече, отколкото мнозина изобщо някога ще преживеят. Колко време е прекарала с тях? Как е успяла да придобие такава вещина в знахарството?“ — чудеше се той. Знаеше, че обикновено такива знания не се предават на пришълци, а тя е била чужденка в много повече отношения, отколкото болшинството хора биха могли да разберат. А ето че неочаквано се бе разкрил и талантът й за Търсене. Какви ли други неосъзнати дарби притежаваше? Какви ли тайни криеше?

„Силата й се проявява в моменти на криза.“ Спомни си как Айла даваше нареждания на Тюли и Талут. „Дори на мен — помисли си Мамут с усмивка. — И никой не възрази. Тя е родена, за да води другите. Какви ли изпитания е преживяла, та да може да се владее така добре, макар да е толкова млада? Сигурен съм, че Майката има някакви планове за нея. Ами младежът, Джондалар? Благоразположението й към него е очевидно, но дарбите му не са изключителни. Какво ли цели с него?“

Айла вече прибираше останалите пакети с билки, когато внезапно нещо накара Мамут да се вгледа по-внимателно в знахарската й торба от видрова кожа. Стори му се позната. Можеше да затвори очи и съвсем ярко да си представи друга такава торба, която толкова приличаше на тази, че извикваше в съзнанието му поток от спомени.

— Айла, мога ли да видя това? — попита той, защото му се прииска да я разгледа по-отблизо.

— Това? Моята торба с церове? — попита тя.

— Винаги съм се чудел как се правят.

Айла му подаде необикновената торба и забеляза причинените от артрита възли върху дългите му и тънки старчески ръце.

Възрастният шаман я разгледа внимателно. Торбата бе тук-таме протрита; Айла я имаше от доста време. Беше изработена не чрез съшиване или прикрепяне на отделни парчета, а от кожата на едно-единствено животно. Вместо да се прави разрез в коремната област на видрата, както се постъпваше обикновено, преди да се одере животното, прерязано бе само гърлото, като главата бе останала прикрепена за кожата с тясна ивица на гърба. Костите и вътрешностите бяха изтеглени през врата; изпразнена бе и мозъчната кухина, което я правеше някак си сплескана. След това цялата кожа бе обработена, а на врата с каменно шило бяха пробити дупчици на разстояние една от друга, за да се прокара шнур за завързване. В резултат се бе получила торба от гладка, водоустойчива видрова кожа с непокътнати крака и опашка и с глава, която се използваше като похлупак.

Мамут й я върна.

— Ти ли си я правила?

— Не. Иза прави. Тя беше знахарка от клана на Брун, моя… майка. Тя ме учи още от малка къде виреят растения, как да приготвям цяр, как да използвам. Тя беше болна, не отива на Събиране на Клановете. Брун има нужда от знахарка. Уба много малка, аз съм единствена.

Мамут кимна разбиращо, а сетне се вторачи в нея.

— Кое име спомена преди малко?

— На моята майка? Иза?

— Не, другото.

Айла се замисли.

— Уба?

— Коя е Уба?

— Уба е… сестра. Не истинска сестра, но като сестра за мен. Тя е дъщеря на Иза. Сега тя е знахарка… и майка на…

— Това име често ли се среща? — прекъсна я Мамут с едва сдържано вълнение.

— Не… Мисля, не… Креб дава име Уба. Майка на майка на Иза имала същото име. Креб и Иза имали една и съща майка.

— Креб! Кажи ми, Айла, този Креб, имаше ли недъгава ръка и куцаше ли?

— Да — отвърна Айла озадачена.

Откъде можеше Мамут да знае всичко това?

— А имаше ли и друг брат? По-млад, но силен и здрав?

Айла се намръщи. — Едва смогваше да отговори на нетърпеливите въпроси на Мамут.

— Да. Брун. Той беше водач.

— Велика Майко! Не мога да повярвам! Сега разбирам.

— Аз не разбирам — призна Айла.

— Айла, ела, седни. Искам да ти разкажа една история.

Заведе я до едно място край огъня близо до леглото си.

Той приседна на крайчеца на одъра, а тя се разположи на една рогозка, постлана на пода, и вдигна поглед очаквателно.

— Някога, преди много, много години, когато бях много млад, преживях странно приключение, което промени живота ми — подхвана Мамут.

Айла усети, че кожата й настръхва от неочаквано, тайнствено вълнение — стори й се, че може да предугади следващите му думи.

— Манув и аз сме от един и същ бивак. Мъжът, когото майка му избра за свой стопанин, бе мой братовчед. Израснахме заедно и, както често правят младите, все си говорехме как ще направим Пътешествие заедно, но лятото, когато се канехме да тръгнем, той се разболя. Беше много зле. Нямах търпение да тръгна на път — бяхме планирали пътешествието с години и все се надявах, че ще се оправи, но болестта бе упорита. Накрая, когато лятото превали, реших да замина сам. Всички ме съветваха да не го правя, но аз не можех да си намеря място.

Бяхме планирали да заобиколим Беранско море, а сетне да продължим по източното крайбрежие на голямото Южно море, почти като Уимез. Но тъй като сезонът бе към края си, реших да мина по по-кратък път, като пресека полуострова и да поема на изток, по пътя към планините.

Айла кимна. Кланът на Брун бе минал по същия път, за да иде на Събора на клановете.

— Не споделих плановете си с никого. По тези земи живееха плоскоглавци и знаех, че ще има много възражения. Мислех си, че ако внимавам, бих могъл да избегна всякакъв контакт, но злополуката не влизаше в сметките ми. И до сега не мога да разбера как стана. Вървях покрай високия, почти като урва, бряг на една река, когато неочаквано се подхлъзнах и се търколих надолу. Изглежда, че известно време съм бил в безсъзнание. Когато се свестих, беше късно следобед. Болеше ме глава и съзнанието ми бе замъглено, но най-зле бе ръката ми. Костта бе изкълчена и счупена и много ме болеше.

Тръгнах препъвайки се покрай реката, без да знам накъде вървя. Бях загубил вързопа си и дори не се сещах да го потърся. Не знам колко съм вървял, но по здрач най-после забелязах огън. Не се замислих за това, че съм на полуострова. Когато видях осветени от пламъците хора, аз се запътих към тях.

Представям си изненадата им, когато, залитайки, съм се появил сред тях, но по това време бях изпаднал в унес и не знаех къде съм. Моето учудване настъпи по-късно. Събудих се на непознато място, без да имам представа как съм попаднал там. Когато забелязах, че на главата ми има лапа, а ръката ми е обездвижена с превръзка през рамото, си спомних как бях паднал и си помислих, че съм имал голям късмет да бъда намерен от бивак с добър Лечител. Тогава се появи жената. Сигурно можеш да си представиш, Айла, колко слисан бях като открих, че се намирам в бивака на някакъв клан.

Не по-малко слисана бе самата Айла.

— Ти! Ти си мъж със счупена ръка? Ти познаваш Креб и Брун? — възкликна Айла поразена и невярваща. Обзе я силно вълнение и от ъгълчетата на очите й се стекоха сълзи. Чувстваше се така, сякаш бе получила послание от миналото.

— Ти си чувала за мен?

— Иза ми разказвала, преди тя да се роди майка на нейната майка изцерила мъж със счупена ръка. Мъж от Другите. И Креб ми казва. Той каза, че Брун позволил да остана в клан, защото узнал от този мъж — от теб, Мамут — че Другите също хора. — Айла замълча и се взря в белите коси и сбръчканото лице на достопочтения старец.

— Сега Иза заминала в свят на духове. Тя не била родена, когато ти дошъл… и Креб… бил момче, още неизбран от Урсуз. Креб беше старец, когато умира… как може ти да си все още жив?

— И аз съм се питал защо Майката е решила да ме дари с толкова много сезони. Мисля, че Тя току-що ми отговори.